Политическа география на средновековната българска държава. II част (1186—1396)

Петър Коледаров

 

Приложение

Обхватът на българската държава, отразен в картографията от XII до XIV в.

 

 

Въпреки че започнали да отбелязват България и българите доста време след възникването на държавата на югоизточните славяни и българите на Аспарух — IX в. в източната и около 1000 г. в западноевропейската картография, — това става все пак относително твърде рано в сравнение с останалите държави на Стария континент. Естествено е българите да се явят на изображенията на света преди останалите балкански народи, които всъщност образуват своите държави столетия по-късно. За да не бъде отбелязана България на картата веднага след образуването на ханството, имало редица обективни причини:

 

1) В началния период от съществуването на България картите са твърде схематични и имат по-малки размери;

 

2) Съставителите им се придържат строго към римските си образци.

 

Второто важи особено по отношение на географската номенклатура: по правило картографите през средновековието не отбелязват страните и държавите от своята съвременност, а имената на провинциите според отдавна престаналото да съществува римско имперско устройство. Особено верни на тази традиция останали западноевропейските картосъставители [1]. Те били монаси и техните религиозни схващания не им позволявали да означават езичници на изображенията на света независимо от античната трактовка да се отбелязва на последните „варвари”. През средновековието била заведена и практика, която следвала правилото, формулирано от Августин Блажени (354—430), че действието на международното право се разпростирало само върху християнските народи — единствено те могли да скрепят задълженията си с религиозна клетва, която да остане в сила [2]. Отбелязването на картата било равнозначно на признание и западноевропейците били много по-ограничени при съставянето на изображенията на света, отколкото при написването на летописите, където езическите страни и народи намирали своето място. Между тях били и българите, които станали известни и се споменавали вече от почти половин хилядолетие, макар летописците християни да им давали все пак оценката, съответствуваща на религиозния им светоглед. Арабската географска книжнина проявила интерес към българите още в най-ранните си съчинения от последната четвъртина на VIII в. и в своя разцвет през X—XI в. представя местоположението и територията им вярно [3].

 

През упадъка ѝ от XIII в. насетне единични автори и картографи само отразяват точно съвременната им обстановка, както например Исмаил Абулфеда, Ал-Казвини и др., които на съответните места посочваме и използуваме.

 

В средновековната картография държавата на българите се отъждествявала с тяхната етнокултурна общност. Това се разкрива от означението Bulgarii — съкращение на Bulgarii regio ( = страна или държава на българите), както в пълната си форма то се явява например у т. нар. Баварски географ от IX в. и други писмени паметници. Съкратената форма срещаме още в първото сигурно, т. е. запазено и достигнало до нас, отбелязване на етникона на българите и тяхното политическо образуване — върху т. нар. Англосаксонска карта, или Tabula Cottoniana, съставена около 1000 г. [4] Разбира се, освен с това си съкратено или с разновидното по форма име на държавата България и нейните синоними Мизия, Загора и др. българската етническа и държавна територия се изписвала на отделни средновековни карти и описателно — като „земя на българите”: на запад на латински език „Terra Bulgarorum” (например в т. нар. Ебторфска карта на Гервазий от Тилбъри (от ок. 1240 г.) [5], а на изток — на арабски език „Ard. Burǧān” (например в т. нар. Tabula Rogeriana на Абу Абдаллах Мохамед ад-Идриси от 1154 г.) [6].

 

Въпреки че българското царство било покорено от Византия и не съществувало като държава, по реминисценцията за нейния обширен териториален обхват и съобразно земите, които населявал етносът ѝ, тя била представяна в изображенията на света от XI—XII в. като страна. Така например Bolgaria е отбелязана в картата на Гвидо от Пиза (от 1119 г.) покрай северозападния бряг на Черно море, от двете страни на

 

 

1. За тези и други особености на средновековната картография вж. Коледаров, П. Най-ранни споменавания на българите в старинните карти. — ИИИ, 20, 1968, с. 222 сл. с пос. там книжнина.

 

2. Koledarov, P. The Medieval Maps as a Source of Bulgarian Hislory. — BHR, 1982, No 2, 96—110.

 

3. Вж. Стоименов, Д. Географските представи за България в ранната средновековна арабска география (VIII—XII в.). — ИПр, 1986, № 8, 50—59.

 

4. За арабския етникон на българите вж. Коледаров, П. Най-ранни споменавания. . ., с. 241, бел. 76.

 

5. По името на манастира Ebstorf, назован по близкото му селище в Долна Саксония (Федерална република Германия), където била открита през 1833 г. и пренесена в Хановер и унищожена през 1943 г. при въздушна бомбардировка над града.

 

За картата вж. Miller, K. Mappaemundi, Hf. 5. Die Ebstorfkarte. Stuttgart, 1896 и издаденото от него по литографския способ копие Monialum Ebstorfensium Mappamundi que exeunte secule XIII, videtur picta, Hannoverae nunc observatur, 1200—1290, 1898;  Uhden, R. Gervasius von Tilbury und die Ebstorfer Weltkarte. Ihrb. Geogr. Gesellschaft. Hannover, 1930;  Rosien, W. Die Ebstorfer Weltkarte. — Schriften Niedersäch. Heimatbunde, N. F. 19, 1952;  MCVA, 52, 2, p. 194—197.

 

6. Означение в Tabula Rogeriana на Абу Абдаллах Мохамед ал-Идриси от 1153 г. От него някои румънски автори извеждат името на областта Добруджа. Вж. Коледаров, П. Най-ранни споменавания. . ., с. 241, бел. 76 и пос. там книжнина. За арабския етникон на българите вж. още  Lelewel, J. Géographie du Moyen âge. T. 3—4, Bruxelles, 1853, p. 15, в Ислямската енциклопедия, s. v., и др.

 

122

 

 

Долни Дунав между Дардания, Панония, Каринтия Истрия и Цариград [7]. Също тъй отчетливо е даден териториалният обхват на бившата българска държава с надписа Mesia hec et Uulgaria и в картата към съчиненията на Иероним Блажени от 1150 г.: между c[ivitas] Sirmium (дн. гр. Сремска Митровица в Югославия) и провинцията Панония със Sabaria c(ivitas) (дн. гр. Сомбатхей, Унгария) на запад, Тракия с Цариград — на изток, Дардания — на югозапад, а пл. Олимп — на юг [8].

 

През 1186 г. братята Асеневци възобновили българската държава и Търновското царство възвърнало през първата половина на XIII в. предишното си международно значение. При това българите и тяхната земя са били вече още по-добре опознати при кръстоносните походи за освобождението на Божигроб и благодарение на взаимоотношенията на цар Калоян с Римската курия и одринската му победа над Латинската цариградска империя. В това отношение обаче особено допринесъл нарасналият стокообмен с българските черноморски пристанища — дебушета на задземие, произвеждащо много търсени суровини и храни, на търговците от много западни страни (италианските градове републики, главно Венеция и Генуа, Дубровник, каталаните (каталонците) и дори някои от ханзейските градове във Фризия [9].

 

Някои от картите, работени в Западна Европа през XIII и XIV в., вече имат по-големи размери, но поначало те запазват своята схематичност и границите на държавите не се очертават на тях изобщо. Въпреки това анализът на отбелязванията разкрива добрата осведоменост на картосъставителите за териториалния им обхват.

 

Реминисценцията за продължителността на ханската и царската власт на север от Дунав, както и обстоятелствата, че тя се разпростирала на по-обширна територия, отколкото на юг от голямата река, и че земята между Карпатите и долното ѝ течение от Железните врата до устията (т.е. дн. Влашко, Молдава и Бесарабия) останала непокорена нито от Византия, нито от Унгария, а населението ѝ се включило незабавно във възобновената държава, видимо са дали своето отражение върху картографията.

 

Това наблюдаваме още на Верчелийската карта (съставена между 1200 и 1220 г.), където Bulgeri са означени югозападно от Rustia ( = Русия), а столицата им Terna — на юг от Дунав [10]. Захария ибн-Мохамед ибн-Махмуд (наричан още и Ал-Казвини) показва Bulgar и ma Šagrū ( = Загора) също като съседи на русите (al-rūs) и руските славяни (Rūs sakāliba) [11]. До същите (Ruscia regio и Kiwen = Киев) ги поставя и Гервазий от Тилбъри в споменатата Ебсторфска карта от 1240 г., а сънародникът му Ричард де Бело Халдингъм и Лафорд изписва Bulgarii [regio] над Дунавската делта в т. нар. Херефордска карта от ок. 1285 г. [12]

 

Пак на север от Дунав в дн. Влашко и Молдава и на юг от Rossia и източно от Ungaria изписва Bulgaria в своята мореплавателна карта към 1325 г. и каталонецът Анхелино де Далорто [13], а в подобната на сънародника му Анхелино Дулсерт (от 1339 г.) — на север от устията на същата река и на изток от Седмиградско (Regio Septem Castra) и гр. Temisvar (дн. Тимишоара, Румъния) [14].

 

Бенедиктинският монах от ман. „St. Werburgh” в Честър (Англия) Ранул Хигден (1299—1363) поставя ок. 1350 г. Bulgaria на елипсовидната си карта на света към своята всеобща история Polychronicon между Унгария и Панония [15].

 

В изображението на тогавашния свят в анонимния мореплавателен атлас от 1351 г., известен като Portulano Medico Laurenziano, Bulgaria все още се явява северозападно от Rossia, южно от Polonia и на изток от Ungaria и гр. Carcovia ( = Краков) [16], а в подобното изображение на братята търговци Франческо и Марко Пицигани от 1367 г. същият надпис е поставен в Добружда и на север от Дунав — западно от Maurocastro (дн. Белгород Днестровски в УССР), източно от Tymes ( = Темеш) и Temişuar (дн. Тимишоара) и Ungaria [17].

 

В VIII карта от т. нар. Каталонски морски атлас (приписван на Абрахам и Яхуда Крескес), приготвен за френския крал Карл V около 1380 г., е означена P. Burgaria (като провинция) на север от Дунавската делта между Polonia и Russia [18].

 

Очевидно тези отбелязвания отразяват пряката българска власт, а от ок. 1361 г. — васалното положение на Угровлашкото и Молдавското воеводство спрямо царете в Търново до самото му падане под османотурска власт, а така също и принадлежността на Бесарабия отново към българската държава почти през цялото ѝ повторно съществуване.

 

 

7. За книгописа и анализа на отбелязванията върху картата на Гвидо вж. Koledarov, P. The Bulgarian State in Medieval Cartography. — EH, VI, 1973, p. 41;  Schnetz, J. Itineraria Romana. II, Lipsiae, 1940.

 

8. Hieronymi libri de Hebraicis Questionibus, de Interpretationibus nominum Veteris ac Novi Testamenti;  De Nominis Locorum. British Library. Ms. 100049, fol. 64r. Вж. анализа на картата y Koledarov, P. The Bulgarian State. . ., 40—41.

 

9. Koledarov, P. West Black Sea Coast Ports Listed on Nautical Charts (14th — 16th Centuries A.D.). — EH, V, 1970, 241—279;  Мореплавателни карти, наръчници и други свидетелства за международното значение на Втората българска държава. — В: България в света от древността до наши дни. T. I, С., 1979, 290—298.

 

10. Наречена по името на италианския град Vercelli (с друго име Bulgar.) За картата вж. Koledarov, P. The Bulgarian State. . ., p. 43;  Средновековните карти като извор за българската история. — В: Помощни исторически дисциплини. Т. 4, С., 1986, 161—162;  MCVA, I, 52—1, 193—194, pl. XXIII;  МСАА, III, fasc. V, fol. 997.

 

11. Miller, C. Mappae Arabicae. Weltkarten zum Islam Atlas. Stuttgart, 1931, Bd. V, Taf. 7. — Карта на седемте морета от Бодлеанската библиотека в Оксфорд — с. 129;  Слъчевата (Taf. 8). Вж. също Bulǧarajā в картата на Бар Хебреус (1226—1286) в Парижката национална библиотека, сигн. Syr 299, fol. 204 — пак там, с. 129.

 

12. Наречена така по името на катедралата в гр. Херефорд (Великобритания), където се пази и досега. За нея вж. Miller, К. Mappaemundi. H. IV. Die Herefordkarte. Stuttgart, 1896;  The World Map by Richard of Haldingham in Hereford Cathedral, circa A.D. 1285. With Memoir by G. R. Crone. — REMM. London, 1954 (c репродукции);  Koledarov, P. The Bulgarian State. . ., 42—43.

 

13. Частно притежание на семейство Корсини във Флоренция (Biblioteca Tommaso Corsini). Вж. за картата The Portolan Chart of Angellino de Dalorto MCCCXXV m the Collection of Prince Corsini at Florence, REMM, № 1, 1929;  Koledarov, P. The Bulgarian State. . ., p. 44;  Втората българска държава в старинните карти. — Векове, 1975, № 4, с. 19;  Средновековните карти. . ., с. 163. Репродукция у Димитров, Б. България в средновековната морска картография XIV—XVII век. С., 1984.

 

14. Оригиналът се пази в Националната библиотека—Париж, сигн. Rés. Ge. В. 696. За картата вж.  Koledarov, P. The Bulgarian State. . ., p. 44;  Старите карти като източник за Търновград. — В: Българският средновековен град. С., 1980, с. 179 сл., а репродукции от нея: Nordenskiōld, А.-Е. Periplus. . . An Essay on the Early History of Charts and Sailing Directions. New York, 1962, pl. IX;  MCAA, t. IV, fasc. II, fol. 1222;  Catalogue des cartes nautiques sur vélin, conservées au Département des Cartes et Plans, Bibl. Nat., Paris, 1963, № 3.

 

15. За различните копия от картата на Р. Хигден вж. Miller, К. Mappaemundi. H. III. Stuttgart, 1895, 94—109, Taf. 71, MCVA, I, 47, I. За анализа на отбелязванията за българските земи вж. Koledarov, Р. The Bulgarian State. . ., p. 45.

 

16. По името на библиотеката на Лоренцо Медичи във Флоренция, където оригиналът се пази под сигн. L. — Gaddiano, Relig. 9, tav. 2 и tav. 8. За нея вж. Serristori, L. Illustrazione de una carta del Mar Nero del MCCCLI. Firenze, 1856, p. 401;  Koledarov, P. The Bulgarian State. . ., p. 44;  Средновековните карти. . ., c. 163. Репродукции от картата в MCAA, 4, fasc. 2, fol. 1246, 1247;  Димитров, Б. България в средновековната морска картография, прил. 8 и 9.

 

17. В Националната библиотека във Виена под сигн. Seria Nova. № 4676 се пази копие на Томасо Гаспароти от 1827. За отбелязванията на България вж. Koledarov, P. The Bulgarian State. . ., p. 44. Репродукции на картата в МСАА, 4, fasc. 2, fol. 1286;  Димитров, Б. България в средновековната морска картография, прил. 10.

 

18. Вж. Koledarov, P. The Bulgarian State. . ., p. 44. По нормализациите на картата y Lelewel, J. Géographie du Moyen âge. Atlass, pl. XXIII—XXIV, 63—64. Вж. репродукция в Choix de Documents géographiques, conservés à la Bibliothèque Nationale. Paris, 1883, tabl. XV.

 

123

 

 

Властта на възстановеното българско царство над областите на юг от Дунав — в Мизия с Добруджа и Поморавието, Тракия и Македония — е показана доста точно в редица от картите, съдържащи повече подробности и съставени през XIII—XIV в, както на Запад, така и на Изток. Като примери ще посочим:

 

— Споменатата вече Верчелийска карта (от ок. 1200—1220 г.) с отбелязването на Terna северно от Tracia, Philippi и Цариград.

 

— На Ал-Казвини (от средата на XIII в.) — в съседство с Византия (Rūmia) и Проливите (bilad al-Rūm).

 

— Ебсторфската карта на Гервазий от Тилбъри (от ок. 1240 г.), където независимо от известни размествания на отделни обекти обхватът на българските владения е даден сравнително най-подробно: западно от Австрия, Далмация, „Долна Панония, сега Унгария” (Pannonia inferior que nunc Ungaria). „Тук преди бе земята на хуните” (Hic olim terra Hunorum fuit), Моравия, Brucie (?), до пристанищата на Черно море Одесос (Варна) и Месемврия (Несебър) и на север от беломорските Христополис (Cristopolis = дн. Кавала) и Макра ( = Макри), мраморноморската Eraclea (дн. Мармара Ереглиси) и Сестос на Дарданелския проток.

 

Северно от ненаименуваната Марица, Солунския залив и Солун (погрешно означен като Цариград) и Бистрица (означена като Iltcea fl.), западно от Морава (означена като Alo fl.) и южно от Дунав и на изток от Искър (означен погрешно като Ebrus, т. е. Марица) са поставени надписите „Barbarorum gentes XIIII Slavorum” (= 14 варварски славянски племена [19]) и Terra Bulgarorum. Източно от Искър, южно от Дунав с устията му и надписът за Тракия (вероятно като диоцез) е изписано Moesia regio ( = Мизийско, т. е. българско царство), Tracia Sarmatie ( = Сарматска, вер. Българска) и пояснението „Hic sunt Barbarorum gentes ( = Тук са варварските племена).

 

Гервазий очевидно е използувал недостигнали до нас по-стари картографски паметници, но е разполагал очевидно и със сведения за своето съвремие относно българската държава и за съставките на нейната народност.

 

— На картата си на Европа и Средиземно море Джовани да Кариняно (от началото на XIV в.) изписва Bulgaria северно от Одрин и тема Македония (в Тракия), от двете страни на Стара планина (погрешно означена като Mons Olimpos и също изместена, както и Mesia и Tracia на север от Дунав). Вторият надпис Mesia е на изток от Uedin ( = Видин) на територията на бившата римска провинция Moesia Superior, като южно от него остават Scupium ( = Скопие, завладяно от Сърбия), Tessalia provincia и Thessalonica и Grecia, а на запад от Далмация и Slavonia Inferior [20].

 

На картата си на Средиземно море Гилелмо Солери е отбелязал Burgaria на север от Macedonia (като византийска тема), поставена в Тракия между Salonichi ( = Солун) и Grecia и Constantinopolli, източно от о-в Сирмия (Insula Sirmia), всъщост междуречието Срем на Сава и Драва, поставено обаче южно вместо западно от Дунав [21].

 

— На картата на света в Женевския Салустиев кодекс от втората половина на XIV в. надписът Burcyā (явно използуван е източният, или арабски, етникон на българите Burgan, какъвто вероятно е случаят и c Brucie в Ебсторфската карта) е поставен в Добруджа [22] северно от Macedō (византийската тема в Тракия), Constantinopoli и Рега, източно от Hūgaria ( = Унгария), поставена обаче на юг от Дунав [23] вероятно поради владяната от него Белградска област и някои сърбохърватски покрайнини.

 

— В копието от XV в. на планиметрично-перспективната карта на средния и източния дял от Балканите, съставена между 1388 и 1393 г. от неизвестен по име венецианец, за да служи на унгарския крал Сигизмунд Велики при общите действия с цар Иван Шишман за прогонването на османските турци от Европа [24] и наричана още Парижка военна карта, има три надписа, свързани с етническата територия на българите. Два от тях са Bulgaria и са поставени над Скопие и над Пловдив и явно отразяват споменатия вече дележ у българите на отечеството им на „Горна” и „Долна” България или земя, а третият е Bulgari и може би означава народността на населението на двата дяла от тази страна, защото е разположен между тях — над София. По този начин етническите, географските и политическите предели на България са очертани между градовете Скопие, Белград, Равън и Ниш на запад, Сяр и Grecia ( = Византия) в Югоизточна Тракия — на юг, а западният черноморски бряг — на изток. На север от Дунав е отбелязано Угровлашкото воеводство със съкратеното му название Vlachia [25].

 

Същият обхват на България на Балканския п-в и специално в югозападна посока е даден и в изображението на света (мапамунда), съставено от най-забележителния картограф от средата на XV в. Фра Мауро Камалдолезе. Той е поставил при Скопие обяснителната бележка, че този град се намира на границата на България, Сърбия, Албания и Македония (Scopi é sui confin de Albania, S[er]uia, Bolgaria е Macedonia) [26].

 

Даваните през разглежданата епоха обяснителни бележки, знамена при крепости и други рисунки и знаци в картите са особено ценни податки не само за политическата география, но и за различните клонове на научното възстановяване на действителността в миналото. Така например поясненията с текст в картите на Анхелино Дулсерт и братята Пицигани послужиха да бъде определена границата между България и „Златната орда” в Бесарабия [27]. Поставените знамена с монограми, хералдически или други знаци пък разкриват не само чие владение е дадена крепост, но и редица положения от различно естество.

 

Знаменцата се използували като условен знак предимно в картите със специално предназначение, като например в споменатата вече военна карта от 1388—1393 г. (където показват кой владее даден укрепен град) и

 

 

19. Числото 14 е очевидно условно и е предназначено да представи значителния, но неизвестен брой на българските славянски племена. Тук трябва да припомним, че арменският историк Мойсей Хоренски съобщава за 25 славянски племена, които заселили Балканския п-в, а Теофан Изповедник споменава за 7 колена. Последните се приемат като обединение на славянските племена в Мизия през VII в., предхождащо образуването на българската държава заедно с Аспаруховите българи. Според Дуйчев, Ив. Обединението на славянските племена в Мизия. — В: Изследвания в чест на M. С. Дринов. С., 1960, 417—428, числото „седем” е условно и е употребено, за да означи неопределено множество.

 

20. Оригиналът е унищожен през Втората световна война, но копие е запазено в Archivio di Stato — Firenze под сигн. Carte naut. № 2, Репродукция в МСАА, IV, fasc. I, fol. 1138.

 

21. Оригиналът сс пази в същото архивохранилище под сигн. Port № 3. За нея вж. Koledarov, P. The Bulgarian State. . ., p. 44.

 

22. Вж. тук бел. 6.

 

23. За нея вж. Коледаров, П. Втората българска държава. . ., с. 21.

 

24. Вж тук гл. VI.

 

25. Вж. за картата Коледаров, П. Военна карта на Балканите, съставена между 1388 и 1393 г. — ВИСб, 1975, № 4, с. 85 сл.;  Укрепените градове южно от Дунава във военната карта. . ., 11—23.

 

26. В Monumenta Cartographica Jugoslaviae. Beograd, 1977, 81—82 и 29, обаче означението „България” при Скопие във Военната карта и обяснителният надпис при същия град на Фра Мауро са изопачени или пренебрегнати. За първата погрешно сс казва, че бил поставен при Сяр (без да се взема предвид перспективният метод на изобразяване), а във втората бележката е просто отмината с мълчание.

 

27. Вж. тук гл. V.

 

124

 

 

мореплавателните (портуланни) карти. Сред последните срещаме флагчета със знаците на български владетели, като например в картите на Пиетро Весконте от 1320 г. и на Марино Санудо Стари от сл. г. — и двете при Варна. Поставеното от Анхелино де Далорто знаме при Търново с монограма на цар Михаил Шишман ни помогна да разкрием герба на Шишмановци — три лъва, разположени един под друг — подобно на срещания в други хералдически паметници [28]. Погрешно сочат Варна като владение на търновския цар двама картографи, които явно използуват по-стар източник: Гилелмо Солери, поставил през 1380 г. при това пристанище знаме с монограма на цар Иван Шишман, и повтарящият грешката Мека де Виладесте в картата си на Средиземно море от първите десетилетия на XV в.

 

Данните в средновековните карти предоставят допълнителни сведения, които разкриват интересни страни от действителността през епохата при съпоставка с други източници, но в някои случаи се явяват и единствени извори за дадени факти, обстоятелства и положения от политическото и стопанското минало, историческата география и етнографията, архитектурата и строителния стил. хералдиката и др. на средновековните българи. Същевременно обаче като цялост отбелязванията в тези паметници показват международната значимост и мястото на българската държава в Европа през цялата епоха на нейното съществуване. Именно това обяснява защо името на България като страна продължава да се изписва върху картите от XV и следващите векове, когато тя вече е завладяна от османотурския завоевател.

 

 

28. Вж. Коледаров, П. и Хр Дерменджиев. Нови данни за герба на Велико Търново. — Велико Търново, юни 1974, с. 7.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]