Политическа география на средновековната българска държава. II част (1186—1396)

Петър Коледаров

 

Глава IV

Промени в границите на българската държава и феодалното ѝ раздробяване (1242—1300)

 

 

След смъртта на цар Иван Асен II на 24 юни 1241 г. престолът бил зает от 7-годишния му син Калиман Асен (1241—1246) [1], роден от маджарската княгиня Мария-Анна, сестра на крал Бела IV. По установения ред властта до пълнолетието му преминала у настойничеството, чийто състав не е известен. Допуска се, че в него е бил включен първият царски братовчед Калоян, който управлявал Средецката земя (хора) със средище крепостта Бояна [2] — вероятно дадена като наследствено владение на баща му Александър, брат на цар Иван Асен II.

 

При твърде усложнената международна обстановка в Югоизточна Европа и надвисналата нова заплаха от татарите нашественици царското настойничество решило да следва курса на покойния цар и подновило мирните отношения със съседите си латинци [3], маджари, ромеи и сърби.

 

След като опустошили руските земи, но били отбити от България малко преди смъртта на цар Иван Асен II, пълчищата, водени от Бату, разгромили на 9 април 1241 г. полско-немските обединени сили при Легница (немски Лигниц), а на 11 април — маджарската войска край р. Шайо. Татарите се развилнели из Южна Полша, Унгария и Източно Словашко. Те разорили големите укрепени градове Краков, Люблин, Естергом, Секешфехервар, Буда, Пеща, Чанадвар (дн. Ченад), Варад и др. През следната 1242 г. ордите на Бату се разделили на две: едната, минала през Панония за Хърватско, където оставила кървави дири до Сплит на Адриатика, а втората се отправила през Белградската и Браничевската област към дн. Северна България, Добруджа и Бесарабия, за да всее и там ужаси и разорения [4]. Оттеглянето им обаче се наложило не само от намалената им ударна мощ вследствие оказаната съпротива от европейските народи, но и от вътрешнополитически причини в самата Монголска империя — предводителят Бату имал да играе решителна роля при избора на Гуюк, син на Угедей [5], за нов владетел.

 

Ние не разполагаме със сведения за действително завземане на българските земи от нашествениците. В хрониката на добре осведомения венециански дож Андрей Дандоло се говори, че татарите „окупирали хазарската земя и българското царство и като разгромили унгарците, опустошили Трансилванската област”', но това съобщение явно се отнася до Волжка България, защото същият автор нарича Дунавска България „Загоре” [6].

 

С оглед да спаси страната от пълно разорение царското настойничество ще да е било принудено към отстъпки. Както проличава от сведенията на францисканския монах Вилхелм Рубрук [7], поетото задължение не

 

 

1. Това с българският облик на маджарското име Калман, засвидетелствувано в домашни паметници: Рилската грамота на цар Иван Шишман, подправената грамота на последния за Зографския манастир и в Зографската кратка история. Вж. за тях Иванов, Й. БСМ. с 602, 599, 638;  Дуйчев, Ив. СБК. II, с. 56, 162, 198, 271.

 

Византийските летописци Г. Акрополит и Т. Скутариот също го възприели (вж. ГИБИ, VIII, с. 171, 298), но Албсрих ce придържа към маджарската форма Colomannus (вж. ЛИБИ, IV, с. 185).

 

Българската форма на името срещаме и в две патронимни селищни имена Калиманци в Мелнишко и Пехчевско. Вж. Кънчов, В. Македония. Етнография и статистика. С., 1900, с. 490 и 529.

 

Към собственото име традицията е прибавила и семейното, защото срещаме този български владетел като Калиман Асен в едно домашно известие от 1241 1243 г. Вж. гръцкия текст и българския превод у Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 425, бел 1. Срв. ГИБИ, X, с. 133.

 

2. Вж. Златарски, В. Н. История. . ., III, 420—421.

 

3. Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., с. 20.

 

Папа Инокентий IV (1243—1254) направил опит да подпомогне Латинската империя, а вероятно и Унгарското кралство, като на 21 март 1245 г. отправил послание до Калиман за възобновяване на унията Вж. Dujčev, Iv. Il Franccscanesmo in Bulgaria nel sec. XIII е XIV. — Miscellania Francescana. vol XXXIV (Roma), 1934, fasc III, 255—256. За документите от Ватиканския архив, отнасящи ce до българската история през IX до XIII в., вж. ИИД, XIII, 1933. Вж. латинския текст и българския превод в ЛИБИ, IV, 89—92.

 

4. История СССР. . ., I, с. 128;  Cambridge Medieval History. IV, p. 6;  Spuler, В. Die Goldene Horde. . ., 22—24;  История Венгрии. . ., I, c 141, 148.

 

Известията за татарското нашествие в българските земи са оскъдни. От dомашните това е преписката вж. тук бел. 2, а от чуждите

 Andreae Danduli Chronica per extensum descripta. — Rerum Italicarum Scriptores. XII/I, 1938, p. 299, където събитията са отнесени погрешно към 1241 г. (вж ХИБ, II, с. 102);

 т. нар. Голям Шефтларски летопис за събитията от 1092 до 1247 г (вж. ЛИБИ, IV, с. 155, където годината 1223 е погрешно поправена около 1243 г., вместо 1242);

 „Жална песен” на варадския архиепископ Рогериус, който съобщава, че след като опустошили Унгария, татарите „преминали в България” (пак там, с. 186);

 „Историята на Сенонската черква” от монаха Ришер, където се разказва, че татарите „преминали през България. Полша и много други източни страни, като опустошавали всичко, което им попаднело” (пак там, с. 189).

 

5. История МНР. . ., с. 120;  Егоров, В. Л. Историческая география Золотой орды. . ., 26—27.

 

6. След като говори, че за разлика от трапезундския владетел Мануил I Комнин и селджукския султан никейският император Йоан Ватаци не бил подчинен на татарите, Вилхелм Рубрук разказва „От устието на Танаис [ = Дон] на запад до Дунава всичко е тяхно, дори и отвъд Дунава [т. Е. устията му] към Цариград — Влахия, която е земя на Асан [= Михаил II Асен (1246—1257)] и Малка България (т. е. Дунавска, противопоставена на Волжката Велика България] и чак до Славония [ = северозападната част от Балканския п-в] те всички им плашат дан: дори освен установената дан те са събирали до неотдавна от всяка къща по една брадва и всичкото желязо, което намираха на слитъци. . .” (ЛИБИ, IV, с 195);  „Те всички (християните, а именно рутени, власи, българи от Малка България, согдейци, киргизи и алани) преминават през неговата земя, когато отиват в двора на баща му, носейки му дарове” (пак там, с. 221).

 

За данъка, който българите плащали на татарите, вж. Ников, П. Татаро-българските отношения през средните векове. — ГСУ ИФФ, XV—XVI, 1919—1920, 3—4;  Spuler, В. Die Goldene Horde. . ., р. 24.

 

7. Вж. Егоров, В. Л. Историческая география Золотой орды. . ., с. 7, 19—21, 28—33. Вж. също История СССР. . ., I, с. 135;  История МНР. . ., с. 124.

 

Ордата била наричана още и „Синя” или „Кипчакско ханство”, тъй като монголите от племето на Джучи чергарували в Поволжието и Деш-и Кипчак, т е на територията на куманите, които наричали още и кипчаци. Като мнозинство и бидейки на по-високо културно равнище, последните започнали постепенно да асимилират завоевателите си и да им налагат своя език. Вж. Греков, Б. Д., А. Ю. Якубовский. Золотая Орда и её падение. М.—Л., 1950;  История МНР. . ., с. 123;  Spuler, В. Цит. съч., и др.

 

66

 

 

 било еднократен откуп, а продължило да тегне като дан и през следващите години. Тъй че наред с останалите прегазени страни очевидно и българското царство трябвало да признае известна зависимост, т.е. да се превърне в данник на татарския велик хан. Това състояние бележи началото на продължилия до самия край на XIII в. упадък, при който България загубила в кратко време не само първенствуващото си положение в Югоизточна Европа, но и вътрешната си устойчивост, много духовни и материални блага и значителна по площ земя.

 

До последните години на седмото десетилетие на XIII в., когато хан (темник) Ногай обърнал погледа си на запад от Днепър и към българските предели на север от Дунава (дн. Бесарабия, Влашко и Молдова) и даже южно от тази река, за да наложи върховенството си в продължение на около четиридесет години, както това ще видим по-нататък, няма сведения, че татарите са заели територии на царството. В. Л. Егоров изказва несъгласие със становището на авторите, които поддържат, че западната граница на „Златната орда” (образувана от улуса, т.е. племето на Джучи в западния дял на Монголската държава) през началните десетилетия на нейното съществуване била р. Днепър. Той приема, че тя била създадена в началото на 1243 г., когато завръщащите се от Далмация и Средна Европа орди на Бату се насочили към Долни Дунав, а оттам — към причерноморските степи. В. Л. Егоров неоснователно смята подобно на Г. Б. Феодоров и Л. Л. Полевой, че междуречието на Днестър и Прут, левият бряг на Дунава и Добруджа били владение на Ногай, макар това да не е потвърдено от нумизматичния материал при разкопките. Това противоречи, от една страна, на правилните констатации на тези автори, че границите на „Златната орда”, особено на запад, били неопределени. Практика в монголската държава в края на XIII и началото на XIVв. било в покрайнините ѝ да съществуват „ничии земи” —една система за осигуряването на границите у източните народи, за която вече установихме, че се използувала и в началния период на българската държава по Долни Дунав с нейните „пусти земи” в най-застрашените направления. От друга страна, В. Л. Егоров се позовава на Вилхелм Рубрук, Плано Карпини и особено на арабски автори, че още с образуването си „Златната орда” включила в пределите си Бесарабия, макар да не е в състояние да определи чий улус е била тази територия. Позоваването му на арабските източници, които най-общо сочат, че ордата се простирала от Цариградското (= Черно-) море до р. Иртиш, както и схващането му, че това съвпадало с данните у споменатите двама западни автори, е погрешно. Рубрук свидетелствува само за заплащането на данък от българското царство, а Карпини не е посещавал тези земи и изобщо не споменава под чия власт са били териториите на изток от Южен Буг и Днестър.

 

До края на царуването на Калиман Асен България наистина външно запазила териториалната си цялост, но рязко влошеното вътрешно положение поради отслабването на централната власт отново дало простор на дълбоко таените по време на неговия баща стари брожения сред част от първенците. Именно измежду тези боляри овдовялата и отстранена царица Ирина ще да си е осигурила поддръжници, за да заеме властта. При неясни обстоятелства през август 1246 г. цар Калиман Асен починал и бил заместен от сина ѝ Михаил II Асен (1246—1257) [8]. Управлението на страната поели неговата майка и Петър, съпругът на сестра му, който получил севастократорски сан, вероятно отнет от Калоян [9].

 

*  *  *

 

Никейският имп. Йоан Ватаци решил, макар и косвено, да нанесе удар върху България. Той използувал тежките отражения от татарското нашествие и липсата на владетел, който да продължи със същия успех политиката на цар Иван Асен II да се поддържа равновесие между ромейските държавици с оглед на тяхното взаимно обезвредяване и противопоставяне. Почти веднага след смъртта му — още през 1242 г. — никейският император се заел да изпълни своето неосъществимо дотогава намерение — да обедини под своя власт и западните ромеи в териториите на Балканите, които се управлявали от членовете на семейството Комнини. Той смятал, че ще бъде улеснен от обстоятелството, че те били разделени на четири отделни феодални владения вероятно с оглед да бъдат по-успешно държани в покорност от българския цар. При нужда последният можел да разчита не само на противоречията между владетелите, но и на твърде разнородния етнически състав на държавите им. В тях наред с ромеите и не по-малочислените българи имало също и власи и албанци.

 

До 1242 г. създаденото от цар Иван Асен II положение в Югоизточна Македония и Северна Гърция се запазило в най-общи черти. В Солун и областта му (между крепостите Зъхна [10] и Сервия) продължавал да управлява с титлата император Йоан, синът на слепия Теодор Комнин. Последният запазил за себе си малка част от Южна Македония (около Воден). След смъртта на Мануил Комнин в 1241 г. неговите владения в Тесалия били заети от племенника му Михаил II (1231—1268), който ги присъединил към Епирското си деспотство. От името на Михаил II третият брат на Теодор Комнин — Константин — продължавал да държи южната част на Епир. Преди да започне действия за ограничаването или премахването на властта на Комнините, през 1242 г. Йоан Ватаци поканил Теодор на тържествено посещение в Никея, но го задържал с измама и преминал Дарданелите с войска, подсилена с кумани.

 

Никейският император се отправил за Солун през Беломорието, като вероятно е разчитал на враждебно настроеното към Комнините царско настойничество в Търново или е имал неговото съгласие да мине през българската територия. Крепостта Рендина (при едноименното дн. село в Лъгадинско на десния бряг на Струма, по чието долно течение минавала границата на

 

 

8. По този повод Г. Акрополит съобщава, че „както някои казваха, това станало с него вследствие на естествена болест, но според други той починал от отровно питие, което му приготвили противниците тайно” (ГИБИ, VIII, с. 173). Според В. H. Златарски (История. . ., III, с. 428) византийският писател предава предпазливо двете версии, за да смекчи обвинението, което се хвърляло върху неговата сънародница царица Ирина, но смята, че втората версия е по-правдоподобна.

 

С основание В. Н. Златарски (История. . ., III, с. 469, бел. I) сочи, че името на Михаил II Асен и на севастократор Петър не се споменават в Синодика, тъй като църквата ги смятала съответно за братоубиец и цареубисц. От брака на севастократор Петър с Теодора Анна (дъщеря на цар Иван Асен II и Ирина Комнина) потомци на дъщеря с неизвестно име са били царете Михаил III Шишман Асен (1323—1330), синът му Иван Стефан (1330—1331), Иван Александър Асен (1331—1371) и синовете му Иван Срацимир (1371—1396) и Иван Шишман (1371—1395). Вж. Божилов, Ив. Родословието на цар Иван Александър. — ИПр. 1981, № 3—4, с. 153 сл.

 

9. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 429, 437;  Mушмов, Н. Една нова монета на царица Ирина със сина ѝ Михаил. — В. Сб. в чест на В. Н. Златарски. С., 1925, с. 165 сл.

 

10. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 171;  Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., 136—137.

 

Изказва ce предположението, че Михаил II и Константин е едно и също лице. Вж. Cambridge Medieval History, 90, p. 314.

 

67

 

 

царството) била заета, след като солунският ѝ гарнизон се изтеглил пред настъпващите никейски и кумански войски, но столицата на Йоан Комнин оказала твърда съпротива. Все пак чрез заплахи и увещания солунският император бил принуден да се откаже от това си звание и да се подчини на Йоан Ватаци, като се примири само с деспотска титла. Никейският владетел трябвало да се задоволи само с това, защото междувременно възникнала опасност от татарите в източните му предели и трябвало да се оттегли в Мала Азия [11].

 

През 1244 г. починал Йоан Комнин и Йоан Ватаци оставил брат му Димитър Комнин да управлява солунското владение. След отдръпването на татарите, използувайки породилото се недоволство срещу новия деспот и уверен, че няма да срещне противодействие от българска страна, Йоан Ватаци предприел през 1246 г. втория си поход срещу Солун. Сега вече той имал намерение да го присъедини с владенията му към империята. При преминаването на Марица при Вира (дн. Фере) императорът узнал за дворцовия преврат в Търново. Това променило плановете му и той решил най-напред да упражни натиск върху царството, като отнеме част от владенията му и така да предотврати евентуален опит от страна на новото настойничество начело с Ирина Комнина да помогне на брат ѝ в Солун. С тази цел Йоан Ватаци се насочил през задържаната вероятно след похода през 1242—1243 г. ивица от българския беломорски бряг между Марица и Струма, разчитайки на поддръжката на флота към яката българска крепост Сяр, като „отминал Христопол (дн. Кавала) и Филипопол” [12] (всъщност Филипи, днес развалини между последния град и Драма).

 

Йоан Ватаци преди всичко разчитал на чувството за несигурност, което било обхванало българите поради претърпените злополучия от татарското нашествие и проличалото по този повод безсилие на централната власт в Търново да осигури защитата на земята им [13]. При това съпротивителните сили на царството били намалени още повече вследствие на династическата междуособица. За своите завоевателни цели императорът умело използувал подкрепата на някои инородни елементи, като въдворените от цар Калоян пловдивски гърци в Мелник. Немалко обаче го улеснила и неустойчивостта на някои разколебани във вярата си в мощта на царството боляри българи (какъвто бил тогавашният управител на Сяр Драгота), за да ги придума да му се подчинят доброволно. Особено податливи се явили посъстоятелните люде, които се стремели да опазят имуществото си в несигурните времена [14]. Именно с оглед на това мнозина смятали, че ще могат повече да разчитат на един император, който е съумял да опази независимостта си от татарите [15], отколкото на детето-цар в Търново. Така без да води военни действия [16], в продължение на два-три месеца Никейската империя отнела значителен дял от територията на българското царство: Южна Тракия с Одринско, Беломорието и Родопите до р. Марица (която станала гранична) [17], долината на Места и голяма част от тази на Струма с Велбъжд и областта му. А това ще рече Източна Македония вероятно до Рила, Конявската пл , Доганица, Козяк, вр. Султантепе, Голек Чука. Плачковица, Огражден. Беласица и Круша, Паяк и вр. Каймакчалан.

 

Неправилният и поради това неясен граматически строеж на израза у Г. Акрополит, където говори за доброволно подчинилите се на Йоан Ватаци крепости и селища в Източна Македония [18], както и дословното преповтаряне на съответния пасаж от използувалите труда му Теодор Скутариот и Ефрем Монах [19] са подвели изследвалите този период от българската история, като се започне още от К. Иречек и се стигне до наши дни [20], да

 

 

11. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, 171—172;  Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., 138—139, 144—145.

 

12. Пак там. Г. Акрополит погрешно нарича Филипи Филипопол.

 

13. Това проличава от предадените от Г. Акрополит думи на гърка първенец от Мелник прел съгражданите му: „Достатъчно страдахме от управлението на детето Калиман. Имаше надежда, че то ще възмъжее и при него, като дойде на възраст, когато човек може да различава добрия от лошия мъж, ще се освободим от мъките. Но тъй като го загубихме поради лоша съдба и ни остави друго дете да управлява българите, ние бихме се показали по-глупави и от най-глупавия човек, ако се изложим на нови нещастия, като предпочетем да останем цял живот без владетел, от което нещо се пораждат повечето големи нещастия. . .” (ГИБИ, VIII, с. 175).

 

14. Пак там, 174—176.

 

15. Поради оттеглянето на татарите от Мала Азия Никея запазила независимостта си от тях за разлика от трапезундската и селджукско-тюркската държава, които им станали данници. Вж. Вернадский, Г. Золотая Орда, Египет и Византия в их взаимоотношениях в царствование Михаила Палеолога. Seminarium Kondakovianum. I (Praha), 1927, p. 74;  Греков. Б. Д., A. Ю. Якубовский. Золотая Орда и её падение.

 

16. Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 127. Между основните причини за унинието сред българите той поставя и тази, че „отбраната на крепостите била всецяло занемарена: техните стени порутени, не били в състояние да удържат и най-малкия напор” (пак там). Обобщението му явно се дължи на съобщението у Г. Акрополит за лошото състояние на част от външната стена на Сярската крепост, докато вътрешната била изправна — „акрополът бе укрепен със стена и приготвен да посрещне нападение” (ГИБИ, VIII, с. 174). От разказите на същия автор за трудностите, които ромеите срещали при обсадата например на Мелник, Стоб, Хотово (пак там, с. 174, 176). Цепена и други родопски твърдини (пак там, с. 187—189 сл.), както и от други приведени по-горе данни, проличава, че всъщност българските царе и специално Иван Асен II са отделяли особено внимание на крепостното строителство. За последния има изрични сведения в споменатия вече руски летописен свод с миниатюри от времето на Иван IV Грозни, една от които представя възстановителната му дейност с надпис: „В начале царства своего половн грады болгарскня.”

 

17. ГИБИ, VIII, с. 176. Вж. също кратките сведения в житието на Йоан Ватаци у Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., с. 21.

 

18. Вж гръцкия текст и българския превод в ГИБИ, VIII, с. 176, където се съобщава: „Станимака и Цепина и каквито градчета и села лежели край планината Родопи, станали данъкоплатци на императора. . . От земите на север на императора се подчиниха Стубион [ = Стоб, дн. едноименно село в Станкедимитровско, Кюстендилски окръг] и Хотово [дн. едноименно село югозападно от Мелник, Благоевградски окръг погрешно дадено в коментара, бел. 4 на северозапад от същия град], силни укрепления и областта на Велбъжд и Скопие, и Велес чак до Прилеп и пелагонийските селища Невстопол [пояснено в коментара като Овче поле, но което всъщност е област, чието дн. средище е гр. Свети Николе] и Просек всичко стана подвластно на императора. . .”

 

Σκόπια καὶ Βελεσός очевидно е вмъкнато допълнително без съюз или частица от автора, но не и на мястото си след καὶ μὲχρι, а преди него. Преводачите обаче са се опитали да оправят препинателните знаци, но с това оше повече са замъглили същинския смисъл на израза.

 

19. Издателят на Теодор Скутариот, който почти дословно преразказва Г. Акрополит (срв. неговия гръцки текст пак там, 280—281), се е опитал да поправи израза стилно, като след Βελεβουσδὶου поставил запетайка.

 

Ефрем Монах, чийто извор наред с Й. Зонара и Н. Хониат за тези събития е пак Г. Акрополит (вж. Ephraemii Monachi Imperaiorum et Patriarcharum. . ., Praelatio, p. 5), следва разказа на последния, но го предава в стихотворна форма и с тенденцията да възвеличи Йоан Ватаци. Ето защо той не се е подвоумил пред неяснотата в израза на своя първоизточник, а представя съвсем категорично всички изброени градове като завладени (κατέσχε) и поставени под негова власт (пак там, 341—342, 8509—8518). В изданието разчитането βελέσβου Δίου за Велбъжд е погрешно, като името е разделено на две, а за Овче поле е употребена формата Εὔτζᾳ.

 

20. Иречек, К. История с. 308. Вж. също Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 435;  История Византии. . ., III, с. 62;  Cambridge Medieval Hislory, IV, part I, p. 535 (където ce приема, че Йоан Ватаци окупирал областите „около Сяр, Мелник, Одрин, Велбъжд, Родопите и цяла Македония източно от Вардара”);  Жаворонков, П. И. Никейско-болгарские отношения в середине XIII в. — BBl, VII, 1981, р. 195 (който смята, че България била загубила цяла Македония), и др.

 

Срв. Angold, M. А. Byzantine Government in exile. Government and Society under the Lascarids of Nicaea. 1204—1261, Oxford, 1975, p. 291, който приема, че Й. Ватаци присъединил Скопие за кратко време, след което градът бил взет от Константин Тих: Д. Никъл (The Despotate of Epiros. . ., р. 145 и др.) заключава въз основа на текстове у Г. Акрополит и Ефраим Монах, че до средата на ноември 1246 г. цяла Южна и Югозападна България била „поне повърхностно присъединена към Никея като Й. Ватаци стигнал до Битоля и Просек. Със сключения договор последният уведомил Михаил Асен за променените граници на България Вж. посочените изворови известия пак там, с. 156, бел. 7. Погрешното отъждествяване на Стоб на Рила със Стоб на Вардар също е допринесло за това заблуждение.

 

68

 

 

включат между предалите се крепости и всички останали, споменати във въпросния израз места. Това са именно Скопие, Велес, Прилеп, Овче поле и Просек. Г. Акрополит всъщност ги е посочил само за да определи докъде е достигнала никейската власт. В. Златарски също приема дословно известието, но все пак на други места в изложението си прави известни уговорки [21], докато П. Мутафчиев съвсем основателно ограничава, макар и да не уточнява съвсем, придобивките на никейците: „Родопската област и Македония до Вардар заедно с Велбъждско.” [22]

 

Фактът, че епирският деспот Михаил II, както ще видим по-долу, едва през пролетта на 1254 г. (след наказателната експедиция заради отмятането му с Теодор Комнин от Никея) предава Велес [23] заедно с Прилеп и Круя на Йоан Ватаци, ни посочва ясно, че през 1246 г. малоазийската ромейска империя не е имала власт над тези градове. Специално за Велес ние не разполагаме с данни, кога точно тази крепост е попаднала в пределите на епирците.

 

Г. Акрополит разказва, че след като Йоан Ватаци унищожил Солунското деспотство и присъединил пряко към империята си главния му град с Бер—Верия, „земите отвъд тях и тези, които започваха от Платамон на запад, а също земите около Пелагония [дн. Битоля], Охрид и Прилеп бяха под властта на деспот Михаил [II Епирски], Воден [дн. преименуван Едеса], пък Стари дол [вер. несъществуващото дн. с. Ескидже, Ениджевардарско], Стровон [= Острово, дн. преименувано Арниса, Едески (Воденски) окръг, Гърция] и земите около тях владееше Теодор Ангел [= Комнин], баща на Димитър и чичо на Михаил” [24].

 

При започналия вече разложителен процес в българското царство очевидно не е било трудно и за деспот Михаил II да заграби земи от него. Липсват данни за завоевание или доброволно преминаване под властта на епирците на Югозападна Македония, долината на Средна Бистрица с крепостта Сервия и територията на дн. Средна Албания (Албанон) със средище Круя. В. Златарски приема, че Пелагония (= Битоля), Охрид и Прилеп, т.е. изрично посочените от Г. Акрополит градове, били завзети „безбойно при движението на Йоан Ватаци към Солун от Михаил II, който се възползувал от благоприятния момент и същевременно признал върховната власт на никейския император” [25]. Според нас тогава епирският владетел не е могъл да предприема действия в друга посока, а като най-приемливо се очертава, че първенците на тези твърде откъснати от българския държавен център покрайнини, може би недоволни от промяната в Търново, ще да са потърсили закрилата на епирския владетел, предпочитайки него пред Йоан Ватаци. Така бившите „земли” (хори) в административното устройство на Иван-Асенова България Драчка ( Арбанашка), Прилепска (в която се включвала и Битоля) и Деволска, също се откъснали от търновската власт и се присъединили към Епирското деспотство на Михаил II може би още след 1246 г. [26]

 

От разказа на Г. Акрополит за тези действия на Йоан Ватаци на Балканите обаче проличава ясно, че ромейските владетели не са присъединили териториите между сръбско-българската граница от времето на цар Калоян и Иван Асен II (която продължавала да минава на север от Призрен и на юг от Липлян чак докъм 1282 г.) [27] и една линия, която е минавала нейде по билата на източноалбанските пл., Дешат, Яма, Бистра, Буковец (Буковик), Суха гора, Караджица, Бабуна, Селечка, Нижде и Паяк. Въпреки това в историографията не съществувала никаква яснота по въпроса, дали изобщо след 1246 г. и докога българската власт се е запазила в тези покрайнини. Опитите да се изясни това обстоятелство съвсем неоснователно и погрешно се свързваха почти изключително с въпроса за истинността на грамотата, дадена от Константин Тих Асен на ман. „Св. Георги” на Виргинското бърдо край Скопие. Въз основа на нея се правят различни догадки, кога югозападните български земи са били отново включени в пределите на царството през периода между 1247 и 1264 г., или се изказват (например от Гр. Баласчев и др.) [28] прибързани и

 

 

21. По повод отстъпването на Скопската и Вранянската област на Т. Ласкарис съгласно Регинския мир от 1256 г. В. H. Златарски (История. . ., 111, 461—462) сочи, че Й . Ватаци не бил завладял прдли това Скопие. По-нататък същият автор правилно сочи за владетел на Скопската област Константин Тих (пак там, с.438, 468), а на друго място (пак там, с. 478, бел. 2) допуска, че след като имп. Й. Ватаци се оттеглил в Мала Азия, някои от присъединените крепости се отметнали от Никея.

 

22. Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 127. Вж също Ostrogorsky, G. History. . ., р. 391. В История на България, I, с. 205, е погрешно определено „в Средна Македония до Вардар” вместо Източна и Средна Македония.

 

23. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 181.

 

24. Пак там, с. 179;  Д. Никъл (The Despotate of Epiros. . ., p. 151) приема, че Михаил и Теодор завзели преди похода на Й. Ватаци Прилеп и Велес през пролетта на 1252 г.

 

25. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 436.

 

26. На видно място в църквата „Св. Архангел Михаил” в гр. Костур са изписани ктиторските изображения на цар Михаил II Асен и царицата майка с надпис: „Моление на раб божий Михаил Асен, син на великия цар Асен и на неговата майка Ирина, дъщеря на Теодор Комнин.” Вж. Дуйчев, Ив. Приноси към историята на Иван Асен II, IX, 314—319, който допуска, че те са посетили Костур между 1246 и 1253 г. и направили щедри дарения по време, когато този град бил в пределите на Теодор-Комниновите владения Вж. гръцкия текст пак там, 316—317, и българския превод в СБК, II, с. 277.

 

В случая трябва да се има предвид, както ще видим по-долу, че до 1254 г. владетел на Костур е бил Михаил II. Тогава първенците на града го предали на Й. Ватаци. Възможното обяснение за дарението трябва да се търси в роднинските връзки между българския и епирския владетел. При посвещаване или поправка на храм на името на светията покровител на невръстния търновски цар, майка му го обдарила с разрешението на Михаил II, а ктиторските портрети и надписът били направени по негово благоволение. По време това може да бъде отнесено само между 1246 и 1254 г., но най-голяма вероятност за извършването му се явява посещението на царица Ирина в Солун през 1246 г., за да измоли от никейския император милост за брат си Йоан, солунски император. Срещу хипотезата за посещение на Костур от българския цар и неговата майка говори изображението, където владетелят е представен по-възрастен, отколкото е бил по това време — 9—10-годишен (вж. Дуйчев, Ив. Приноси. . ., с. 318).

 

Остава открита другата възможност през 12461 Костур, който спадал към обл. Малък Девол, да е бил още в пределите на бълг. арското царство и царицата Ирина, без да го посещава, да е дарила храма и наредила да се направят ктиторските портрети и надпис по време на престоя и в Солун. В такъв случай трябва да се приеме, че областите Девол и Прилеп с Арбанашката земя (Албанон) са преминали под властта на епирския деспот след 1246 г., но преди 1254 г. Вж. също и Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., с. 21, който вижда в паметника българско политическо и културно присъствие в тази област.

 

За областите Голям и Малък Девол вж. Коледаров, П. О местонахождснии средневекового города Девол и пределях одноименной области. — Старобългаристика (РВ), 1982, № 1 и 2.

 

27. Свидетелството е на Данило (вж. Животи Краљева архиепископа српских. Написао архиепископ Данило и други, на свијет идлао Ђ. Даничић. Загреб, 1866, с. 107 = изданието на Л. Миркович в Белград от 1935 г., в новосръбски превод с. 81). Манастирът ce намирал на Виргинското бърдо на 1 км западно от с. Бутел, Скопско (вж. Иванов, Й. БСМ, с. 580).

 

28. Пръв изказа съмнения върху истинността на Виргинската грамота като документ Баласчев, Гр. Същински ли е хрисовулът на цар Константин Тих (1258—1277). — Минало, II, 1911, № 5—6, 178—187, а отново в последно време Петров, П. Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота и на съдържащите се в нея сведения. — ГСУ ИФФ, LI, 1957, № 2, 171—248. Въпреки изказаните възражения от Г. А. Илински, Й. Иванов, Ив. Снегаров, Р. Груич, Ив. Дуйчев и др. (вж. за тях у Петров, П. Към въпроса за автентичността. . ., 173—175) П. Петров сравнява текстовете на Константин-Тих-Ассновата грамота с тази на Стефан Урош II Милутин (от около 1300 г.) и се присъединява към становището, че тя може да бъде използувана като извор за българската история. Той уточнява предположеното ѝ по-късно съставяне вероятно в Хилендарската обител въз основа на загубената дарствена грамота за същия Виргински манастир на цар Иван Асен II. Приема също, че Константин Тих Асен бил дарител, но без Скопие да е влизало в пределите на царството му през 1257 или 1258 г., като изхожда от погрешното схвашане на Г. Баласчев, че този български цар не бил владял Скопската област, без обаче да приведе нови доводи в тази насока.

 

69

 

 

необосновани твърдения, че Константин Тих Асен въобще не е владял Македония.

 

Пръв К. Иречек е сметнал, че през 1262—1263 г. Константин Тих Асен превзел Скопие, областите Пореч и Полог и околностите на Прилеп. Около 1279 г. той владял тези земи заедно с Велбъждско и Софийско [29]. В. Златарски и други автори смятат, че освобождението на цяла Югозападна България, т.е. дн. Македония, е станало към 1255 и 1262—1263 г. [30] Р. Груич пък отнася първоначалното владение на Македония от Константин Асен в края на властта на тъст му Теодор II Ласкарис, т.е. до 1258 г. [31], но впоследствие приема, че Скопие и неговата област били включени в българската държава едва през 1265 г. — по време на общите действия с татарите срещу Византия [32]. П. Мутафчиев [33] и Й. Иванов се отнасят с по-голяма предпазливост, като вторият отбелязва съвсем уместно: „наистина Иречек беше на мнение, че Константин Асен е владял Македония, но въпросът, както е повдигнат от Баласчева, заслужава да се уясни от специалистите.” [34]

 

Не ще и съмнение, че е най-трудно да се установи един факт, който изобщо не е можел и да съществува — отвоюването на една територия именно от този, който сам я владее на собствено основание — по наследство. Съвсем естествено е да липсват известия в изворите за подобни действия, тъй като северозападните български покрайнини (Скопската област и прилежащи към нея земи) са се радвали на свободата и след 1246 г., дори до 1282—1283 г., едва когато били завладени от сръбския крал Стефан Урош II Милутин [35]. Въпреки липсата на изрични и преки изворови известия (което от своя страна се обяснява именно с това, че съвременните византийски автори са били съвсем наясно по въпроса, кой фактически владеел тези земи) действителността се разкрива след внимателен анализ на косвени и твърде разнородни данни и съпоставката с някои установени факти. Те показват, че Северна Македония е била родово владение на Константин Тих както преди, така и след като е заел търновския престол. Нещо повече, тази покрайнина продължила да бъде в пределите на царството още няколко години след смъртта му.

 

Съвременникът Г. Акрополит, който познавал лично Константин Асен, защото водил преговори с него в Търново, се задоволява да отбележи по повод избора му за цар, че е „синът на Тих” [36]. Това показва, че бащата на новия цар бил една твърде известна личност, нещо, което се потвърждава и от свидетелството на Григора, че бил от знатен произход” [37]. Пахимер пък съобщава, че „по произход бил наполовина сърбин” [38], което намира своето потвърждение и уточнение в израза от Виргинската грамота, че Стефан Неман бил „деда царство мн”. [39] С голямо основание В. Златарски допуска, че Тих е тъждествен със споменатия от К. Иречек „архонт и царски чиновник Иван Тихомир” в Скопие около 1200 г. (посочен обаче от него само във връзка с изясняване съкращението на името). Тези данни за велможата научаваме от едно писмо на Д. Хоматиан [40]. Твърде възможно е същият този Тихомир като местен първенец да е бил зачислен впоследствие към българското болярство от цар Иван Асен II и да му е било поверено управлението на Скопската хора. Това право е могло да премине по наследство и у сина му Константин през царуването на Калиман Асен и Михаил II Асен.

 

В началото на зимата през 1246 г. царското настойничество начело с Ирина сключило договор с никейския император при условието, че „ще се ограничи само с тия земи и не ще отива по-нататък” [41]. То поело и задължението да го подпомага в борбата му с Латинската империя, без да има от това никаква действителна изгода [42]. Тази капитулантска политика на Търново ще да е засилила брожението сред привържениците на Асеневци. Към тях се числял, както последвалите събития го потвърждават, и Константин Тих. Вероятно той ще да е последвал примера на своя сродник и единомишленик Калоян, който, след като бил отстранен от настойничеството, престанал да признава централната власт и се отцепил с управляваната по наследство Средецка област [43]. Твърде възможно е при този си акт двамата боляри да са се облягали на роднинските си отношения със сръбския крал Стефан Урош I (1243—1276) [44].

 

Би могло да се допусне, че подобна подкрепа на отцепниците е била един от мотивите за войната срещу Сърбия през 1253 г., а изразът „присъединява към предишното състояние и знаменитата област скопска и прочутата вранянска” в посланието на имп. Теодор II Ласкарис (1254—1258) по случай сключването на Регинския мир от 1256 г., на който ще се спрем по-долу, разкрива един по-особен статут на тези територии. Въпреки липсата на други данни можем само да се досещаме, че „предишното състояние” в никакъв случай

 

 

29. Иречек, К. История. . ., с. 318, 323, приема, че Константин Тих имал наследствени владения около София (пак там, с. 315).

 

30. Златарски, В. H. История. . ., II, 448—449, 503. Вж. също  Hиков, П. Българо-унгарски отношения. . ., с. 133;  Дуйчев, Ив. Принос към историята на Иван Асен II, с. 318, СБК, II, 350—351.

 

31. Грујић, Р. Властелинство светаго Ђорђа код Скопља од XI—XV века. — Гласник српског научног друштва, књ. XII (Скопље), 1925, с. 49.

 

32. Грујић, Р. Када је Немањин унук по кћери бугарски цар Константин Тих, могао владати y Скопској области? — Гласник Скопског научног друштва, књ. XII (Скопље), 1933, с. 272.

 

33. Мутафчиев, П. Сръбското разширение в Македония през средните векове. — МПр, I, 1925, № 4, с. II, бел. 2;  История. . ., II, с. 140.

 

34. Иванов, Й. БСМ, с. 579.

 

35. С основание Ив. Дуйчев (СБК, II, 350—351) обръща внимание на това обстоятелство, като задава въпроса „Притежаваме ли безспорни докази, че сърбите още тогава са прострели своето владичество там?” П. Петров (Към въпроса за автентичността. . ., 240—241), без да противопостави каквито и да било доводи, от своя страна поставя въпроса: „Но какво общо имат сърбите с разрешаването на повдигнатия въпрос? При това трябва да се отбележи, че има неопровержими данни за сръбското проникване в Македония при Урош I през 1258—1259 г.” Както ще вилим по-нататък обаче, това е един поход, но не и установяване на власт в този край.

 

36. ГИБИ, VIII, с. 205.

 

37. Никифор Григора, пак там, XI, с. 130.

 

38. Пак там, X, с. 166.

 

39. Иванов, Й. БСМ, с. 581. Срв.  Петров, П. Към въпроса за автентичността. . ., 227—238, който прави опит да докаже, че този израз се отнасял за цар Иван Асен II, чиято майка Елена била дъщеря на Стефан Неман. Това обаче съвсем не изключва възможността последният да е бил дядо и на Константин Тих Асен, нещо, което обяснява подчертания от византийските автори знатен произход и известност на баща му Тих или Тихомир.

 

40. Demetrius Chomatianus. В. Pitra. Analecta Sacra. . ., vol. VI, col. 263. Вж. също Златарски, В. H. История. . ., III, c. 457, бел. 2. Срв.  Jиречек, К. Историја срба. . ., I, с. 232;  Ников, П. Материали за средновековната исктория на България. — ГСУ-ИФФ, XVIII (7), 1922.

 

Д. Никъл (The Despotate of Epiros. . ., p. 183, n. 2) приема, че и Константин Тихомир бил внук на Стефан II Неман, а баща му Тихомир бил получил (подобно и на Димитър в Албанон) владение вероятно в Скопие заедно с ръката на една от дъщерите му.

 

41. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 176;  Златарски, В. H. История. . ., III, 437—438, датира сключването на договора преди превземането на Солун, което станало през м. декември с. Г.

 

42. Липсват данни България да е получила някакви отстъпки от Никейската империя срещу помощта, която ѝ оказала през 1247 г. с конни отреди, за да отнеме Мидия, Деркос, Виза и Цурул от латинците. Вж. сведенията за това у Г. Акрополит (ГИБИ, VIII, с. 179) и в приписка към словото на Григорий Назиански (вж. гръцкия текст y Polemis, D. Y. A Manuscript of the Year 1247. — Byzantinische Forschungen, I, 1966, 270—271 и българския превод на В. Гюзелев в ХИБ, II, с. 115.

 

43. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 438.

 

44. За роднинството на цар Калоян и изобщо на Асеневци със Стефан II Неман вж. Петров, П. Към въпроса за автентичността. . ., с. 227 сл.

 

70

 

 

не е било пряка власт на Никея върху тях, а по-скоро някаква самостоятелност по отношение на Търново, която разчленявала българското царство и намалявала неговата мощ, т.е. обслужвала интересите на Никея. В това ние виждаме цар Иван-Асеновата политика за противопоставяне на ромеите едни срещу други, но приложена вече от никейския император спрямо българите.

 

Местоположението на Северна Македония по това време позволявало тази покрайнина лесно да бъде отцепена. На север тя граничела със Сръбското кралство, на запад и югозапад — с Епирското деспотство, на юг —с владенията на Теодор Комнин, на изток — с Никейската империя, а на североизток — със Средецката област на Калоян, която я отделяла от Търновското царство. Не е ясно кому се подчинявали Вранянската и Нишката област, но при това положение и с оглед текста на споменатото послание Поморавието с Нишавско едва ли са останали в пределите на Търновското царство. Те са могли да спадат към Скопската или Средецката област или са се управлявали от трети болярин, също принадлежащ към средите, враждебни на царското настойничество, като например Яков Светослав, за който, както ще видим, има сведение, че е владеел земите от двете страни на Западна Стара планина.

 

Известията за някои по-късни събития, на които ще се спрем в друга връзка по-нататък, ни позволяват не само да изясним властта на Константин Тих в дн. Северна Македония като болярин, а от 1257 г. като цар, но и приблизителните ѝ предели. Преди всичко това разкрива обиколката на Г. Акрополит в качеството му на новоназначен през 1257 г. никейски претор в западните крепости. Той инспектирал Албанон, Деволската и Прилепската област, Дебър и Кичево, но не и Скопие, Враня и Велес. Владението на долината на Дрина се потвърждава и от оперативната посока на похода срещу никейците на сръбските войски през Кичево до Прилеп в 1258 г., а също и от маршрута на византийското пратеничество във връзка с проектираната женитба на Анна (дъщеря на Михаил VIII Палеолог) за Милутин (син на Стефан Урош I) след влошаването на българо-византийските отношения около 1271 г., т.е. към 1272— 1273 г. От Солун то минало през Бер—Верия, Охрид, по р. Дрин, Полога и Липлян [45], но не и най-пряко — по Вардар през Скопие за Косово поле. Приема се, че обиколният път бил предпочетен, за да се избегне опасността от нападение на български отреди [46]. Такова действие обаче би могло да се осъществи по-лесно именно от Скопие, което явно е влизало в българските предели, а не от вътрешността на царството. Минаването през Полога може да бъде указание, че тази местност не е била във владение на българския цар.

 

В едно известие на Пахимер за действията на Йоан Палеолог (брат на Михаил VIII, който го въздигнал в севастократор) срещу противоникейската коалиция в 1259 г. между превзетите „със светкавична бързина” крепости и местности наред с Канина, Белград (дн. Берат), Клония, Костур, Битоля, Черник, Девол, Прилеп, Воден, Острово, Петърско (Пегра), Преспа, Стари дол, Охрид, Патрас, Трикала и др. е и Полог [47]. Владенията в Северна Македония на спазващия тогава неутралитет цар Константин Асен останали пак незасегнати. Ако няма грешка в разчитането на името „Полог” (споменато след Канина и Белград, но преди Колония), което ни дава известно основание да приемем, че всъщност може да се отнася до планинската област Погони (между реките Дропули, или Дрино, и Каламас, или Тиамис, северозападно от Янина), следва изводът, че долината на Горни Вардар (Полог) наистина е била в ромейски ръце през 1258—1259 г.

 

Що се отнася до Велес, възможно е между 1246 и 1253 г. Константин Тих да го е загубил с част от владенията си (може би едновременно с Полога), тъй като след наказателната експедиция срещу отметналите се от Никея Теодор Комнин и племенника му Михаил II последният предал на Йоан Ватаци заедно с Прилеп и тази крепост [48].

 

При похода от 1253 г. малоазийската империя присъединила още от земите, които били населени с българи и съставлявали части от царството на Иван Асен II, но по това време вече управлявани от ромеи. Преди всичко никейците отнели окончателно Воден и Острово, като заточили Теодор Комнин в манастир, където завършил живота си, а през зимата на 1254 г. първенците на Костур, Голям и Малък Девол доброволно преминали към Йоан Ватаци заедно с неговия сродник Голем (Гулемос) и подвластната му област Албанон (Арбанашката хора) със средище Круя [49].

 

 

С отстраняването от търновския престол на неговия племенник Калиман Асен ще да се е премахнала и последната задръжка, ако такава е съществувала изобщо, у бездруго противобългарски настроения крал Бела IV. От 1246 г. той започнал да се титулува „Rex Bulgariae”, очевидно за да изрази своите претенции върху северозападните български области, които неколкократно, но временно бивали завземани от маджарите. Това е дало основание на П. Ников да приеме, че през тази година са били отнети Белградската и Браничевската област [50]. Неминуемо крал Бела IV не ще да е пропуснал да използува крайно притесненото положение на българското царство, за да осъществи териториално разширение за негова сметка, но липсват данни както за обхвата, така и за точното му датиране. Вероятно най-напред той ще да е отнел част от отвъддунавските владения на България — западно от р. Олт, и затова през 1246 г. си е прикачил споменатата вече титла. Основание за това ние намираме във факта, че на следната година в Северинското банство били заселени рицари от Ордена на Йоанитите, наричани също и хоспиталиери [51]. Бела IV обаче не ще е могъл да проникне на юг от голямата река, тъй като силите и вниманието му били заети с неговите западни владения, където претърпял на 15 юни 1246 г. тежко поражение при р. Лайта от австрийския маркграф Фридрих Бабенберг [52]. По-успешни действия срещу България унгарският владетел е могъл да предприеме едва след като сключил мир с чешкия крал Отокар II в. Пожон (дн. Братислава) на 1 май 1254 г.

 

 

45. Вж. разказа на Г. Пахимер, ГИБИ, X, 167—169.

 

46. Срв. Петров, П. Към въпроса за автентичността. . ., където приема, че нападението могло да се извърши от други български прелели.

 

47. Вж. ГИБИ, X, 150—151. В коментара погрешно е определена местността Полог като град, а Колония е поставена в Македония вместо в Епир.

 

48. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 181. Заедно с тях е предаден и гр. Охрид. Вж. пак там, с. 182. Срв.  Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., p. 151, който приема, че Михаил II и Теодор Комнин завзели и Прилеп, и Велес преди похода на Йоан Ватаци от 1252 г.

 

49. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, 181—182. За награда Голем получил от император Йоан Ватани грамота, която му дарявала независимост в Круя. Вж. за събитията и посочените извори и книжнина y Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., 151—153;  Refugees. . ., p. 25, n. 89.

 

Тогава областта Албанон била обитавана от смесено българско и албанско население. Даже и името на Голем подсказва за подобен характер и на неговото потекло.

 

50. Hиков, П. Българо-унгарски отношения. . ., с. 63;  Съдбата на северозападните български земи. . ., с. 131 сл.;  Златарски, В. H. История. . ., III, с. 437, смята, че тази загуба е накарала царското настойничество да избърза със сключването на мира с Никея.

 

51. Binder, Р. Contributii la geografia isioricà a Banatului de Severin. — SRl, 21, 1968, No 4, p. 625 sq,;  История Венгрии. . ., I, c. 511. В писмо до крал Бела IV от 1254 г. се съобщава, че йерусалимските рицари от Ордена на хоспиталиерите били настанени в най-опасното място именно в съседство с куманите отвъд Дунава и бъларите (вж. ЛИБИ, IV, с. 103).

 

52. История Венгрии. . ., I, с. 162.

 

71

 

 

и затова на следната година отново си прикачил титлата „крал на България” [53]. От това време са учредените две нови унгарски банства на юг от Дунава. Едното е Мачо (Macsó) — от областта Мачва между долното течение на Дрина, пл. Цер—Власич, Повлйен и Малйен и р. Колубара, а другото е Кучо (Kucsó) — между Долна Велика Морава, Дунав и планините Мироч, Дели Иван (днес на сръбски Дели Йован), Гълъбинска (дн. Голубинйе) и Кучевска (Кучай) със средище крепостта Кучево по р. Пек. Към последното спадал и бившият ѝ център Браничево.

 

За пръв бан на Мачва бил назначен унгарският васал княз Ростислав Михайлович — потомък на Рюриковци по майчина линия и син на загиналия при татарското нашествие черниговски княз Михаил Всеволодович. Ростислав намерил при Бела IV не само убежище, но и се оженил за дъщеря му Анна през 1243 г. и бил изпратен да управлява Славония [54]. Към края на 1255 г. цар Михаил II Асен взел за жена дъщерята на княз Ростислав — Мария, която била внучка на Бела IV. Този съюз се осъществил с териториални отстъпки от страна на Търново, като на Ростислав била вече предоставена или призната властта върху Белградската и Браничевската област. Васалното му положение спрямо Бела IV може да обясни защо последният отново си прикачил титлата „крал на България”. В. Златарски също приема, че двете области са били формално отстъпени ако не пряко на маджарския крал, то посредством неговия васал и зет Ростислав. Понеже последният владеел с известна самостойност [55] български земи, след 1255 г. той самият се обявил за „Imperator Bulgarorum” [56].

 

Загубата на северозападните области принудила царското настойничество да потърси чрез брака на Михаил II Асен с Ростиславовата дъщеря начин да заздрави положението си в тази посока. Постигнал го със съюза си с Дубровник чрез настъпателния и отбранителен договор срещу сръбския крал Стефан Урош I, сключен на 15 юни 1253 г. [57] Проникването на българската войска, подсилена с кумански отряди, дълбоко в Сърбия до гр. Бйело поле в долината на р. Лим обаче не донесло никакви териториални или други придобивки. Приема се, че конфликтът е бил ликвидиран вероятно с посредничеството на имп. Йоан Ватаци [58]. Според нас е възможно царското настойничество да се е задоволило именно с уверенията на сръбския крал, че няма да поддържа отцепилите се български боляри [59].

 

При това положение проличава, че Търновското царство е упражнявало властта си с положителност само до Карпатите, р. Олт и вододела на Тимок и Велика Морава, т.е. държало е Видинско и поне Голямо Влашко. В това отношение разполагаме с известието на францисканския монах Вилхелм Рубрук, който в съчинението си „Пътешествие в източните страни”, писано по повод мисията му при татарите в 1253 г.. като говори за плащащите данък на татарския велик хан страни изрично сочи, че Влахия е „земя на Асен”, т.е на цар Михаил II Асен: „От устието на Танаис ( = Дон) на запад до Дунава (те делтата му — б. а.) всичко е тяхно, дори и отвъд Дунава към Константинопол-Влахия, която е земя на Асен и Малка България (que est terra Assani et Minor Bulgaria), и чак до Славония. . . [60]” На друго място Рубрук говори за „илаци, които са всъщност власи, понеже татарите не познават звука „в”. От тях са дошли тези, които са в страната на Асен” (qui sunt in terra Assani) [61].

 

През есента на 1254 г. Йоан Ватаци починал и синът му Теодор II Ласкарис (1254—1258), съпруг на Иван-Асеновата дъщеря Елена, заел престола в Никея. Царското настойничество сметнало момента за удобен, както разказва Г. Акрополит, за „да възвърне към българската държава земята, която бе отнета на българите от император Йоан, и градовете в нея” [62], защото „западните земи са оголени от ромейски войски”. Българската войска, продължава същият автор, „прекоси Еврос [= Марица] и за кратко време си подчини обширна земя и си присъедини много градове без никакъв труд. Жителите, които бяха българи, преминаваха на страната на съплеменниците си и се отървавах” от ярема на чуждоезичниците. А крепостите, оставени само на ромейска охрана, която не бе достатъчна да окаже съпротива при тия обстоятелства, бяха лесно достъпни за българите. Едни бяха изпаднали в паника поради страх и предаваха крепостите, като получаваха свободата да си отидат по домовете, други бягаха и ги оставяха без защитници поради внезапното нападение, понеже не можеха да измислят веднага нещо полезно, трети естествено бяха уморени от дългата служба, тъй като им бе възложен прекомерен срок за пазене. А повечето от крепостите бяха недоправени и без нужното оръжие. Веднага бяха завзети Станимака, Перущица, Кричим, Целена и всичко в Ахридско освен Мъняк, който единствен беше запазен от ромеите. Подчиниха се на българите и Устра [63], Перперакий [64], Кривус [65] и разположеният край Адрионопол, наречен Ефрем. След като тези събития се развиха така и на запад, ромейската държава

 

 

53. Пак там, 162—163.

 

54. Палаузов, Ст. Н. Ростислав Михайлович, князь Мачвы. — ЖМНПр. LXXI, 1851, № 1—2, 1—55 ( = Избр. тр., T. I (под ред на В. Гюзелев и Хр. Коларов). С., 1974, 216—150);  Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., 60—61;  Прокофиев, В. Г. Ростислав Михайлович. — В: Юб. сб. Русского Архсологического общества. Београд, 1936, с. 149 сл.;  Пашуто, В. Т. Очерки по истории Галицко-Волынской Руси. М., 1950, с. 200;  Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., p. 158, погрешно приема, че Ростислав бил бан в Северна Сърбия.

 

55. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 456.

 

56. Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., с. 62, 70, 72.

 

57. Ильинский, Г. А. Грамоты. . ., 155—159.

 

58. За българските действия вж. изворовото известие, обнародвано от Стojaновић, Љ. — В: Споменик Српске краљевска академија, III, 1890, с. 8. За събитията вж. Иречек, К. История. . ., 300—301;  Златарски, В. Н. История. . ., III, 440—445.

 

59. Мутафчиев, П. История. . ., II, 129—130, смята, че целта на българо-дубровнишкия съюз била да компенсира поне част от териториалните загуби със завоевания за сметка на Сърбия.

 

60. ЛИБИ, IV, с. 195.

 

61. Пак там, с. 228.

 

В това отношение твърде показателно е твърдението на крал Бела IV в писмото му от 1254 г. че от изток кралството му граничело с Русиня, Кумания, бродниците и България. Той пояснява също, че от изток били разположени рутените и бродниците, а от юг българите и босненците (вж. ЛИБИ, IV, с. 101). Това е възможно, като се вземе предвид, че източната граница на Маджарско били Карпатите, край които в същата посока били разположени Волинско-Галицкото княжество (наречено от Бела IV „рутени”), куманите и бродниците — източноправославни потомци на руски и български славяни, които обитавали Северозападното Черноморие и били изтласкани на запад от татарите. На юг от Унгарското кралство отвъд Сава се намирала Босна, а през Дунава срещу Северинското банство и през Олт и Карпатите — българското царство с неговите области Видинска и Голямо Влашко. Следователно, като се има предвид, че куманите и бродниците населявали българската територия, твърдението на Бела IV отговаря на действителността през това време — България граничела с неговото кралство от източна и южна посока.

 

За бродниците вж. Успенский, Ф. И. Образование Второго болгарского царства. . ., 31—39;  Васильевский, В. — ЖМНПр, CCIV, 1879, июль, 88—92;  Кулаковский, Ю. Где находилась Вичинская епархия Константинопольского патриархата. — ВВр, IV, 1897, 3—4, с. 332;  Волынкин, Н. Предшественики казачества — бродники. — Вестник Ленингр. унив., 1949, № 8, с. 58;  Михайлов, Ем. Българо-руските взаимоотношения от края на X до 30-те години на XIII в. в руската и българската историография. — ГСУ ФИФ, LIX, 1965, № 111, История,

159—186 и пос. от последните двама автори книжнина по въпроса.

 

62. ГИБИ, VIII, с. 183.

 

63.  На височината Сиврикая при с. Устрен и гр. Джебел, Кърджалийски окръг. Вж. Cončev, D. Le château médiéval Οὔστρα. . ., 254—260.

 

64. На десния бряг на едноименния ляв приток на Арда — Перперек (вж. Иречек, К. Пътувания. . ., с. 453) и Вишеград при дн. С. Горна и Долна Крепост, Кърджалийски окръг.

 

65. Неуточнено — между Перперек и Ефрем (вж. Иречек, К. Пътувания. . ., с. 453).

 

72

 

 

се намираше в затруднено положение, слухът за това достигна до ушите на императора, като ги известяваше, че се очакват и по-големи от настоящите злини. . . Тогава хората в двореца се смутиха твърде много, защото се знаеше, че по-голямата част от западните области се обитаваха от българи, които се били отделили отдавна от ромеите и наскоро бяха подчинени от император Йоан, но покоряването не бе заздравено и те винаги таяха омраза срещу ромеите... И тъй те съветваха императора, че не трябва да се прехвърля на Запад, защото тези области боледували почти неизлечимо...” [66]

 

Надделели обаче съветите да се противодействува на българите и никейската войска начело с императора още същата зима преминала Дарданелите и достигайки през пролетта на 1255 г. Одрин, изненадала българската войска, разположена на лагер при Марица. Ромеите я принудили да се оттегли и превзели Боруй, чиято крепост не била в добро състояние. Изпратените от Одрин значителни никейски войски, снабдени с обсадна техника, успели да си възвърнат въстаналите крепости с изключение на Цепина. За нея се наложило Теодор II Ласкарис да изтегли войска от Сяр, но и двата опита за превземането ѝ завършили с неуспех, а ромеите според разказа на Г. Акрополит „побегнали в безредие, изоставяйки на българските овчари и свинари целия си обоз и повечето коне, и така се завърнали отново в Сяр като бегълци, без оръжие и коне” [67].

 

В същото време мелнишкият воевода Драгота, „който по природа като българин хранел омраза против ромеите. . . събрал всички войници и други хора от Мелник, също така мнозина от околността” и започнал да обсажда крепостта [68], в която се затворили верните на императора ромеи. Отправените в помощ на последните обаче срещнали упоритата съпротива на българския отряд, който се бил укрил в Рупелския проход. Въпреки това чрез обход никейските войски извършили пробив, при който загинал воеводата Драгота, и освободили обсадените в Мелник [69].

 

Въстанието се било разпростряло и в други части от Долна земя, поради което от Солун през Воден и Прилеп никейският император се отправил с обсадна техника и към Велес. Като не могли да устоят, неговите бранители напуснали крепостта срещу уговорен с клетва свободен пропуск, който им позволил да се изтеглят с оръжието и вещите си свободно при своите сънародници. Г. Акрополит предава разкаянието на императора, като видял тези „едри на ръст и в добър вид бойци”, и че оставил „толкова много и такива хора да отидат в неприятелската земя и да станат противници на ромеите”. След това Т. Ласкарис се отправил през „безводното, необитаемо и непроходимо” Овче поле, както разказва Г. Акрополит, „отмина Струмица и през Мелник, Сяр и Димотика се завърна обратно в Одрин” [70].

 

От данните у Г. Акрополит не проличава ясно дали Овче поле, Струмица и вероятно Просек (който въпреки известните си естествени отбранителни качества изобщо не се споменава) действително са се намирали по това време в никейски ръце. По-скоро трябва да се приеме, че става дума само за преминаване при поход. Те продължили да бъдат във владение на Константин Тих, защото доста след смъртта му сърбите завзели Овче поле — в 1283 г., а византийците — Струмица и Просек със Средна Македония, но едва през управлението на цар Георги I Тертер. Това проличава още по-ясно, като се вземе предвид и преследването през 1280 г. на проникналия до Сяр сръбски отряд начело с Котаница от византийската армия, командувана от Йоан Палеолог, по-младия брат на имп. Михаил VIII. Тя прекосила българските владения в Северна и Източна Македония, защото по този повод Мануил Фил определя в поемата си Овче поле, Моровизд, Скопие, Славица [= Славище], Пиянец, Стромон [вер. Струмешница], Струмица и Деврис (?) като „главни градове в земята на врагове и опора, пазена от тях здраво”. На това ще се спрем по-долу, където ще поясним събитията и географските обекти.

 

Не е изключено при промяната в политиката на царското настойничество с оглед на общия интерес за освобождението на завладените от ромеите български земи да се е постигнало някакво единодействие между Търново и отцепилите се боляри, привърженици на Асеневци. В такъв случай по-възможно е именно Константин Тих и неговите съмишленици да са застанали зад противоникейското движение в Долна земя, защото тя е била отделена от Търновското царство със земите под властта на севастократор Калоян и други обявили се за независими боляри и със завзетия от никейците Велбъжд и неговата област [71].

 

Подновените усилия на никейците да преодолеят гнездата на българската съпротива в Родопите се увенчали със съвсем скромни успехи — свели се до превземането на незначителната крепост Патмос (неотъждесгвена) и оплячкосването на Баткун [дн. квартал в с. Паталеница]. От последната ромеите действували срещу Цепина, но защитниците ѝ продължили да устояват на никейския натиск. Това принудило императора да вземе осигурителни мерки и да се оттегли [72].

 

Военните неуспехи заставили царското настойничество да сключи в края на 1255 г. споменатия вече мир с Унгарското кралство чрез посредничеството на княз Ростислав Михайлович с оглед да поднови действията срещу Никея. Със значителна войска и кумански отряди българите проникнали в Югоизточна Тракия по долината на р. Регина, но през пролетта на 1256 г., изправено пред вече превъзхождащ го по сили противник, настойничеството предпочело да преговаря [73]. В качеството му вече на тъст на малолетния цар с тази задача бил натоварен отново княз Ростислав. В края на юли или в самото начало на август с. г., но преди 6 число [74] той сключил крайно неизгоден за България мир, известен като Регински. От данните в изворите проличава, че княз Ростислав бил подкупен от никейците [75], за да пренебрегне нейните интереси.

 

 

66. ГИБИ, VIII, 183—184.

 

Срв. съвсем краткото съобщение на Н. Григора, ГИБИ, XI, с. 128: „Българският владетел [Михаил II Асен], щом като научил, че императорът Йоан [Ватаци] умрял, веднага решил да наруши договора с него [от 1246 г.] и започнал непрекъснати нападения срещу ромейските градчета в Тракия, вследствие на което си покорил немалко от разположените до планината Родопи градчета” (вж. също Златарски, В. Н. История. . ., с. 449, бел. 1). Очевидно византийският автор е имал предвид въстанието в Югоизточна Македония начело с Драгота в Мслнишко и други местни български първенци.

 

67. ГИБИ, VIII, 186—187. За победата при Боруй и за други източници вж. Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., 22—23.

 

68. ГИБИ, VIII, с. 187.

 

69. Пак там, 187—188.

 

70. Пак там, с. 189. Вж. също и Ефрем Монах (пос. изд., стихове 8960—9104).

 

71. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 452, предполага, че съпротивата срещу ромеите не била без знанието и подкрепата на царя, съответно на настойничеството му.

 

72. ГИБИ, VIII, 189—192.

 

73. Вж. сведението у Н. Григора, пак там, XI, 128—129.

 

74. Златарски, В. H. Южна България след смъртта на Иван Асен II и Регинския мир. — В: Сб. Б. Дякович, С., 1927, 327—341;  История. . ., III, 463—464.  Срв. Dölger, Fr. Regesten der Kaiserurkunden des öströmischen Reiches. Bd. III, München—Berlin, 1924 ( = CCUMNZ, R. A. Abt. I; No 1833), който поставя началото на войната през 1255 г. и датира мира на следната година. За договора вж. също Петкова, Ил. Към въпроса за българо-никейския мирен договор от 1256 г. — Научни изследвания на преподаватели от ВТУ „Кирил и Методий”, 1979, 61—80.

 

75. Г. Акрополит съобщава за него, наричайки го „русина Ур”: „Вероятно страстта за пари го е накарала да се подхлъзне към такова безчестие. И ние не само не получихме приятелството на българите, но изразходвахме толкова пари излишно” (вж. ГИБИ, VIII, с. 195).

 

73

 

 

Разполагаме само с две известия за условията на Регинския мир. Едното е на Г. Акрополит, който съобщава, че се възстановили мирните отношения при „предишните граници”, като българите се задължавали да върнат Цепина [76], а другото е споменатото вече окръжно послание на Теодор II Ласкарис, където за границата с България той казва: „Дарът [т.е. договорът] обгражда Сердика и Филиповия град [дн. Пловдив] откъм нас, македонците [т. е. към темата Македония или по-точно откъм Одрин], и определя за граница Велбъжд и присъединява към предишното състояние и знаменитата област скопска и прочутата вранянска, включва Албанон и границата достига до сръбските предели.” [77]

 

От изложението на Г. Акрополит, в което се отправят упреци към Ростислав за клетвопрестъпване, не проличава ясно дали и кога крепостта Цепина е била в крайна сметка предадена на никейците [78]. В. Златарски приема, че това е станало наскоро, защото през септември с. г. императорът се отправил за Солун, за да се справи с надигащия се отново срещу него епирски деспот Михаил II [79]. Възможно е обаче тези упреци да са за това, че условието по отношение на Цепина не било изпълнено, но византийският писател го е премълчал, а никейците не са могли да предприемат нови опити да я овладеят, защото били вече заети в Епир. В. Златарски смята Скопската и Вранянската област, които Йоан Ватаци не бил окупирал, за нова териториална отстъпка [80]. Както вече отбелязахме, в случая става дума за възвръщането на областите в предишното независимо от Търново положение, което било изгодно за Никея.

 

Разпределението на властта върху териториите на Македония и Албания след Регинския мир проличава най-ясно от обиколките през 1257 г. на назначения за претор в балканските владения на Никея Г. Акрополит. Той посетил за проверка освен отстъпените от Михаил II Епирски през предната година Сервия и Драч — Дирахий [81] още и Костур, Охрид, Албанон, Мати [82], Дебър, Кичево, Прилеп, Преспа, като минал и през т. нар. Сидерокастрон [83]. Очевидно по това време под властта на Никея не са се намирали нито Скопие, нито Враня, а твърде съмнително и Велес, защото императорският наместник не би пропуснал да се осведоми за положението и в тези важни крепости, ако биха били новопридобити и разположени по границата на империята. Вън от всякакво съмнение е, че те не са били никейски, а са продължавали да бъдат владение на Константин Тих [84] и на царското настойничество е било наложено да потвърди с Регинския договор за мир тяхното независимо положение по отношение на Търново. Същото се отнасяло и до Вранянската област, която вероятно е включвала Поморавието и Понишавиего с Ниш, управлявани твърде възможно според нас и от княз Яков Светослав. Той също ще да се е числял към противниците на узурпиралите властта в столицата настойници на Михаил II Асен.

 

Що се онася до граничното трасе в Тракия между България и Никейската империя според Регинския мир, ние имаме възможността да го очертаем въз основа на някои известия у Г. Пахимер във връзка с по-късно развилите се събития до 1263 г., когато мирът бил нарушен от българите, за да се освободят завладените от никейците територии. Преди да е настъпил обрат между двете страни, този византийски автор отбелязва ромейската империя се простираше до Орестиада [= Одрин] [85] и едва ли по-нататък, понеже земите оттатък бяха под властта на българите” [86], а във връзка с борбата на Константин Асен с Мицо той съобщава, че последният принудил търновския цар да търси убежище на ромейска земя, и подчертава, че „го затвори в нашия Станимака” [87]. Ние можем да допълним тези данни, ако използуваме предпазливо и тенденциозните стихове на Мануил Фил [88] за възвърнатите на Византия крепости, които българите завзели през пролетта на 1263 г., а именно: Вризис [дн. Бунархисар, преименуван на Пунархисар], Скопие [дн. с. Юскюпдере], Петра и Скопелос [дн. Йоунташ] — всички в Лозенградско [дн. Къркларелийско, Югоизточна Тракия и Турция], след което отряд, на който „бива посочен за началник” Михаил Глава Тарханиот [89], се насочва към владяната от отцепника болярин Мицо Месемврия — Несебър и българските крепости Агатопол, Созопол, Дебелт, Кастрицион (неотъждествен, но разположен нейде около Мандренското езеро в Бургаския залив [90] или над Резовската p.), Скафида (дн. Димчево) [91], Пиргос (дн. Бургас) [92], Русокастро, Кримна [93] и Анхиало [94].

 

При това положение българо-никейската граница според Регинския мир най-вероятно е вървяла по Доганица пл., вр. Бесна кобила, Милевската и Конявската пл., Верила, Рила, северните разклонения на

 

 

76. Пак там, с. 194.

 

77. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 461. Албанон погрешно е отъждествен с Елбасан, защото това е областта със средище Круя. Срв. превода на Баласчев, Γ. Писмо от императора Теодора II Ласкар по сключването на мира с цар Михаила Асена (1254). — Минало, 1911, № 5—6, 60—72.

 

78. ГИБИ, VIII, 194—196.

 

79. Златарски, В. Η. История. . ., III, с. 464. За Регинския мир разполагаме с едно твърде общо известие в писмото на Никола Карантинос до игумена на Патмоския ман „Св. Йоан Богослов”, че имп. Τ. Ласкарис усмири „всичко, което бе враждебно и неприятелско на запад”, т. е. в европейските владения на империята, и постигна „дълбок мир с шурея си Асен”, т. е. Михаил II Асен. Срв. превода у Дуйчев, Ив. Приноси към историята на Иван Асен II. . ., с. 173, и гръцкия текст у

От него може да ce заключи, че и Цепина е била предадена.

 

80. Златарски, В. H. История. . ., III, 461—462.

 

81. ГИБИ, VIII, с. 197.

 

82. Погрешно показано (пак там, с. 198, бел. 8) като гр. Мати, а всъщност гр. Кльоси (Пазар—Матит).

 

83. Сидерокастрон е погрешно отъждествен с Гирокастра (гръц. Аргирокастрон), пак там, с. 200, бел. 1. Това в действителност е областта Железнец или Железничка река в Битолско с гръцкото име Сидерокастро и преводно османотурско Демир Хисар. Вж. за нея Кънчов, В. Македония. . ., с. 539. В случая вероятно се отнася до клисурата или проходната местност от Дебър за Прилеп. Тя е известна с османотурското име Демир Хисар, което е преведено също от българското. Ако обаче се отнася до крепостта Железнец, то тя се отъждествява с тази при едноименното село, наричано още и Железник в същата околност. Вж. Томоски, Т. Белешки по повод воениот поход на Андроник III во Македонија во 1330 г. — Годишен зборник на Филозофскиот факултет на Университстот во Скопје, 16, 1964, 41—43.

 

За обиколката на Γ. Акрополит в Македония като претор вж. собствения му разказ в ГИБИ, VIII, 198—203.

 

84. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 468. Срв.  Петров, П. Бълтаро-византийските отношения през втората половина на XIII в., отразени в поемата на Мануил Фил, 1956, с. 557, където той погрешно приема, че Скопие и Враня са били предадени на Никейската империя.

 

85. Пахимер архаизира н приема Орестиада за действителното антично име на Адрианопол — Одрин. Всъщност това име е измислено през средновековието по времето на имп. Константин Багренородии и предназначението му било да представи, че династията на македонците (защото произхождали от Малка Никея, дн. Хавса в Югоизточна Тракия, Турция, в средновековната византийска тема Македония) воли потеклото си от древните македонски царе, съответно от областта Орестиада в антична Македония. Вж. за това Коледаров, П. Името Македония в историческата география. . ., 61 и др.

 

86. ГИБИ, X, с. 154.

 

87. Пак там, с. 167.

 

88. Българо-византийски отношения. . ., с. 545 сл.

 

89. Пак там, с. 561.

 

90. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 505. бел. 11.

 

91. Koledarov, P. West Black Sea Coast Ports. . ., 252—253.

 

92. Иречек, К. Християнският елемент. . ., c. 255. Към отъждествяването на Пиргос с Бургас се присъедини и Димитров, Б. Античният и средновековният Бургас. — Векове, 1978, № 6, 58—62.

 

93. ГИБИ, X, с. 142, бел. 21 — между Созопол и Анхиало. Срв. Гагова, Кр. Пътната система в Северна Тракия през XIII—XIV в. — ИПр, 1981, № 1, 91—94, която привежда убедителни доводи за отъждествяването на Кримна с Големия окоп (Еркесия) в Северо-източна Тракия.

 

94. ГИБИ, X, 141—143.

 

74

 

 

Родопите, p. Марица, билата на Браница (Сакар), Дервентските възвишения, Странджа и от вр. Голяма Махаида се отправяла към нос Иниада на черноморския бряг. По този начин Велбъжд, севернородопските крепости Баткун, Кричим, Перистица (дн. Перущица) и Станимака, Констанция, Одрин, Скопелос и Мидия оставали във Византия, а на българска територия били Средец, Пловдив, Боруй, Дебелт и Агатопол [95].

 

Тежките и унизителни условия на Регинския мир неминуемо надигнали още по-високо вълната от народното недоволство от политиката на царското настойничество. Това ясно проличава от организирания още през есента на същата 1256 г. заговор. За него Г. Акрополит накратко съобщава: „Българският владетел Михаил (II Асен), който хранеше голяма омраза против своя зет и император (Теодор II Ласкарис) и ромеите, умря веднага, ударен смъртоносно от първия си братовчед Калиман със знанието на някои жители на Търново, когато се намирал някъде извън тази крепост. Калиман му взел жената и, изглежда, си присвоил властта над българите. . .” [96] Това известие се допълва от една арменска приписка от 1258 г., в която се казва, че Константин Тих наследил „Михаил, син на Ивана, убит от Калайман, син на неговия чичо” [97].

 

*  *  *

 

В историографията съществуват противоречиви схващания относно личността, която премахнала Михаил II Асен, и относно това, кой е упражнявал властта в Търново до избора на Константин Тих за цар [98]. В. Златарски приема, че това бил Калоян, синът на Иван-Асеновия брат Александър, но смята, че той не е могъл да задържи властта при развилите се събития, напуснал столицата и изчезнал от историческата сцена, защото бил убит [99]. П. Мутафчиев го назовава Коломан II и вижда в негово лице последния мъж от рода на Асеневци, премахнат неизвестно от кого и при какви обстоятелства [100].

 

Очевидно властта временно поел Калоян при една крайно усложнена обстановка вследствие на изявените претенции за престола, от една страна, на княз Ростислав (като тъст на убития цар), а, от друга — на болярина Мицо. Последният предявил права като съпруг на една от Иван-Асеновите дъщери и ако съдим по сведение у Пахимер и намерени в Търново негови монети с владетелски знаци, вероятно за кратко време се обявил за цар [101].

 

Владетелят на северозападните български покрайнини и маджарски бан на Мачва Ростислав се насочил към Търново, но бил отблъснат и се задоволил с освобождаването на дъщеря си и грабежа на нови земи от царството. Именно по този случай според нас той си присвоил титлата „Imperator Bulgarorum” [102]. Най-вероятно похитените от него територии са били от Видинската и Средецката област. Според нас е възможно именно тогава съмишленикът на Калоян и Константин Тих — руският княз Яков Светослав — да е загубил Видин и част от областта му, ако те са му били предоставени след преврата. Явно той запазил само старите си земи от двете страни на Стара планина. Че последните са били негово владение, проличава ясно не само от посочването у Г. Пахимер, но и от обстоятелството, че маджарите му предоставили Видин при сближението си с него едва след смъртта на Ростислав в 1262 г. [103]

 

Съветът на великите боляри в Търново избрал за нов владетел Константин Тих (1257—1278) не без подкрепата на Калоян. Ктиторските образи и надписът в Боянската черква сочат отчетливо, че те запазили най-добри отношения. За избора на Константин Тих едно от решаващите съображения вероятно било обстоятелството, че той владеел най-обширната и от първостепенна важност област в царството — Долна земя, а особено при положението, че братовчед му Калоян бил вече с намалена мощ в Средецко поради заграбване на земи от Ростислав или пък станал неудобен, ако е взел пряко участие в премахването на Михаил II Асен.

 

Така изборът на Константин Тих позволил отново да се обединят с Търновското царство запазилите се под властта на български боляри западни области, т.е. Долна земя, с останалите части от Средецката област на Калоян и Поморавието с Нишавско, които, както видяхме, били вероятно под властта на княз Яков Светослав или на друг отцепник — противник на настойничетвото начело с царица Ирина Комнина. По време на премахването на сина ѝ Михаил II Асен Търновското царство било сведено само до териториите на изток от Карпатите и р. Олт отвъд Дунава, левия бряг до пролома Железни врата, вододела на Тимок и Велика Морава и северните предпланини на Стара планина, Западна (Ихтиманска) Средна гора, северните разклонения на Родопите, Браница (Сакар), Дервентските възвишения и Странджанското било до черноморския бряг северно от Мидия.

 

Тъй като Ростислав Михайлович се бил обявил за независим от Търново, но се признал за васал на маджарския крал в Мачванското и Кучевското банство, т.е. Белградската и Браничевската област, единствените загуби на територия при възцаряването на Константин Тих ще да са били Видин и ивица от черноморския бряг, южно от Стара планина със средище Несебър. В последния град боляринът Мицо не признал новия търновски владетел и фактически се отцепил от царството. На 14 юни 1257 г. венецианска флотилия от 10 галери, командувана от Джакомо Доро, разграбила Несебър, но

 

 

95. Българската принадлежност на Агатопол приемат също Успенский, Ф. Ив. История Византийской империи. T. III, M.—Л., 1948, картата на 727—728;  Златарски, В. Н. История. . ., III, 495—504.

 

96. ГИБИ, VIII, 204—205;  Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., 23—24.

 

97. Текст и превод на Margos, A. Deux sources arméniennes du XIIIe siècles concernant certains événements historiques du Second empire bulgare. — EВ, 1965, No 2—3, p. 205.

 

98. Вж. различните становища пак там, 296—299.

 

99. Златарски, В. H. История. . ., III, 467—469.

 

100. Mутафчиев, П. История. . ., II, 133—134. Това гледище е изразено най-напред от К. Иречек (вж. неговата „История на българите”, изд. от 1886, с. 348; също и в поправеното и снабдено с добавки от самия автор изд. от 1939 г., с. 185). То се възприема и от Цанкова-Петкова, Г. България при Асеневпи. . ., с. 145, 148, бел. 44. Доводът и срещу мнението на В. H Златарски, че убиецът на Михаил Асен бил премахнат „непосредствено”, след като извършил деянието си, обаче съвсем не намира потвърждение у Г. Акрополит или в друг източник. Що се отнася до датата на Боянския надпис на Калоян, той явно предшествува убийството му. Последното е могло да бъде извършено, след като бил принуден да напусне средището си и да се укрива от нахлулите във владенията му врагове — вероятно Ростислав и други привърженици на царица Ирина.

 

101. Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., с. 17;  Срв. Златарски, В. Н. История. . ., III, 471—475;  Margos, A. Deux sources. . ., p. 279, който основателно изтъква тенденциозността в сведенията на Г. Пахимер.

 

102. Паулер, Г. Българските военни походи на Стефан V. — СбНУНК, V, 1892, с. 431;  Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., 66—67, 70—77;  Прокофьев, В. Г. Ростислав Михайлович. . ., 150—152;  Златарски, В. H. История. . ., III, 469—471;  Пашуто, В. Т. Очерки по истории Галицко-Волынской Руси. . ., с. 230;  Stadtmüller, G. Ungarns Balkanpolitik im zwolften und dreizehnten Jahrhunderts, Überlieferung und Auftrag. — In: Festschrift M. de Ferdiandy [Wiesbaden, 1972], p. 609 fg. Срв. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., p. 69, който приема, че Константин Тих бил избран по внушение на Ростислав.

 

103. По повод женитбата на Яков Светослав с третата сестра на Йоан IV Ласкарис Г. Пахимер съобщава, че Михаил VIII я дал на „българина Светослав, владетел на планинската област около Хемус”. Вж. ГИБИ, X, с. 152.

 

За отстъпването на Видин от маджарите в 1262 г. вж. Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., с. 137, 178—179;  История на Видинското княжество. . ., с. 21

 

75

 

 

тогава нито градът република (зает с враждебни действия против Генуа), нито Латинската империя били в състояние да го задържат [104].

 

С оглед да узакони властта си и да укрепи престижа си сред българите цар Константин се обърнал към никейския имп. Теодор II Ласкарис с предложение да се ожени за дъщеря му Ирина и да сключат съюзен договор. С встъпването в брак с внучката на цар Иван Асен II Константин Тих прикачил към собственото си име и семейното на Асеневци. Така той се изравнил по права върху престола с претендента Мицо, но не придобил нищо друго за страната си от никейците. Нещо повече, с този си акт новият цар потвърдил тяхната власт върху отнетите български земи, а със спазването на неутралитет реално подпомогнал империята да се укрепи при твърде критични за нея обстоятелства. Константин Асен не се намесил нито във въстанието на епирските ромеи начело с Михаил II Комнин и действията на създадената противоникейска коалиция с участието на сицилийския крал Манфред, сръбския крал Стефан Урош I и ахайския княз Вилхелм Вилардуен, нито във вътрешните сътресения след смъртта на Теодор II Ласкарис (август 1258 г.), предизвикани от преврат, който наложил Михаил Комнин Палеолог за съуправител на 7-годишния Теодоров син Йоан IV Ласкарис (1258—1261) [105]. Така Константин Асен не последвал политиката на Иван Асен II да подклажда отново лумналото съперничество между епирските и никейските ромеи с оглед взаимното им обезсилване за изгода на българското царство. Това дало възможност на никейците след победата при Битоля през 1259 г. да си възвърнат позициите в европейските владения и дори да стъпят отново в Пелопонес. Нещо повече, Константин Тих Асен според изследванията в последно време на Д. Гянокопулос и Д. Никъл взел заедно със Стефан Урош I участие с отреди във военните действия срещу епирския деспот Михаил II и неговите съюзници на страната на Никея.

 

Първоначално Стефан Урош се присъединил към противоникейската коалиция и в 1258 г. един сръбски отряд, вероятно по долината на Дрин, проникнал през Дебър и Кичево (които били никейско владение) до Прилеп и ограбил околността му, без да успее да го превземе. Като съобщава за плячкосването на Прилепско, Г. Акрополит въобще не споменава за враждебни действия срещу българите [106]. Това разкрива неискрения отначало неутралитет на българския цар. Тези действия край неговите владения при мълчаливото му съгласие може би поради роднинството му с краля или по-скоро поради безпомощността да им се противопостави съвсем необосновано се представят от сръбската историография като война с българите — съюзници на Никея, и временно присъединяване от Стефан Урош I [107] на територия — Северна (със Скопие) и Средна Македония. Всъщност след възцаряването на Константин Асен вследствие на това, че неговата политика била тясно свързана с крал Стефан Урош, Сърбия ще да е направила завой. Стефан Урош трябвало да съгласува действията си с българския цар, който бил съюзник на Никея, и двамата взели участие в борбата срещу епирския деспот [108].

 

Константин Асен не проявил инициатива и на северозапад по отношение на маджарите, които били разпрострели върховенството си над Белградската и Браничевската област (с Видин), а пряката си власт — върху Мало (Западно) Влашко. Съвсем обосновано В. Златарски обяснява похода през август 1259 г. на магистър Чака подчинен на владеещия Трансилвания престолонаследник и бъдещ крал Стефан (Ищван) V (1270—1272), в отвъддунавските владения на България като превантивна мярка срещу обезлюдяването на маджарските предели. То се дължало на засилилото се отново през управлението на цар Константин Асен преселническо движение на юг от Карпатите на източноправославни българи и власи, подложени на натиск от страна на католическото духовенство и специално от рицарите от Йоанитския орден [109]. Това вече принудило Търново да противодействува и на следната година българските войски настъпили в Северински Банат. Въпреки заетостта на главните маджарски сили на запад във войната с чешкия крал Отокар II магистър Лаврентий отблъснал българите и възстановил властта на северинския бан благодарение на затрудненията, които причинил надигналият се отново Мицо.

 

Г. Пахимер съобщава, че „Мицо владееше околните (на Несебър) земи и ту се задоволяваше с тях и мируваше, ту враждуваше с Константин, когото веднъж, преследвайки го, затвори в нашия Станимака. И ако не бе си послужил с помощта на ромейската войска, може би бил пленен и би загинал.” [110] Ако можем да се доверим на известията му [111], този претендент за търновския престол, който не признавал Константин Асен за цар, по това време ще да се е обособил като съвсем независим владетел в Несебър и вероятно в част от земите между Стара планина, Бакаджиците, Странджа по черноморския бряг.

 

Сведението за помощта на никейците срещу Мицо изглежда съвсем правдоподобно, защото след Регинския договор отношенията между Търново и Никея били несмущавани и добросъседски с оглед на взаимната изгода: поради заетостта на Михаил VIII Палеолог с епирците, а на Константин Асен — с укрепването на властта му и отразяването на маджарските нашествия в отвъддунавските земи. Нещо повече, след Коледа в 1260 г. Михаил VIII проводил Г. Акрополит в Търново [112], за да осигури неутралитета на българите с оглед

 

 

104. За експедицията на Джакомо Доро с 10 венециански галери вж. Гюзелев, В. Нови данни за историята на България и на град Несебър. — Векове, I, 1972, № 3, 10—16;  Bulgarie, Venise et l'Empire de Constantinople au milieu du XIIIe siècle. — BHR, 1975, № 4, 38—44.

 

105. За изворовите известия и за събитията вж. Златарски, В. H. История. . ., III, 483—489.

 

106. ГИБИ, VIII, с. 201. За събитията вж. Јиречек, К. Историја срба. . ., I, с. 304.

 

107. Станойевић, Ст. Историја. . ., 120—121 и картата му на с. 111. Вж. също Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., p. 163, който приема, че сръбският крал Стефан Урош искал да се възползува от отслабналата власт на Никея, за да присъедини земите на юг от Скопие.

 

108. Никейската империя получила от Вилхелм Виларлуен крепостите Монемвасия, Мисистра (дн. Мистра) и Майна. Новата си провинция имп. Михаил VIII поставил под управата на брат си севастократор Константин Палеолог.

 

За международните отношения на Балканите и победата при Битоля вж. Geanakopoulos, D. J. Greco-Latin Relations on the Eve of the Byzantine Restoration. The Baille of Pelagonia — 1259. — DOP, 7, 1953, 99—141;  Nicol, D. M. The Date of the Battle of Pelagonia. — BZ, 46, 1956, 68—70;  The Despotate of Epiros. . ., 176—182 и пос там арагонски и други западни изворови известия.

 

За стремежа на Никея да не допусне сближение между българското царство и Епир вж. Жаворонков, П. И. Никейско-болгарские отношения в середине XIII в., с. 196.

 

109. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 489 сл. Срв. Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., с. 83 сл., който обяснява маджарските действия като подкрепа на Яков Светослав.

 

110. ГИБИ, X, с. 167. Жаворонков, П. И. Никейско-болгарские отношения в середине XIII в, с. 196, погрешно приема, че ромейската помощ била дадена на Мицо и насочена срещу Константин Тих Асен. Той неправилно смята, че византийското пратеничество в Унгария в началото на 1259 г. имало противобългарски цели (пак там, с. 197).

 

111. Г. Пахимер се стреми да докаже правата на византийската империя върху Несебър или не е бил добре осведомен за някои дела в България през династическата криза след смъртта на цар Иван Асен II. Вж. за това Златарски, В. H. История. . ., III, с. 472.

 

112. Ников, П. Съдбата на северозападните български земи. . ., с. 133;  Златарски, В. Н. История. . ., III, 492—495, 606;  Mутафчиев, П. История. . ., II, 135—136, и други приемат, че Мицо, притиснат от Константин Тих Асен, предал на никейците Несебър още през 1259 или началото на 1260 г. Срв. Петров, П. Българо-византийските отношения. . ., 553—563, който привежда убедителни доказателства, че предателство Мицо извършил едва през 1263 г.

 

76

 

 

непосредствените си планове: крайна разправа с Латинската империя и обсебване на цялата власт над ромеите.

 

Погрешната политика на Константин Асен действително улеснила Михаил VIII да осъществи целите си. На 25 юли 1261 г. той превзел Цариград, унищожил Латинската империя и възстановил Византийската империя, след ослепяването на Йоан IV Ласкарис станал едновластен василевс и основал новата Палеологова династия, която управлявала империята до нейния пълен залез. Нещо повече, неутралитетът на Търново му дал възможност да насочи след това погледа си към Балканите, за да ликвидира не само епирските владетели, но и вече влаждебно настроената България да изпита удара му, защото нейният цар бил близък сродник (шурей) на ослепения и детрониран Йоан IV Ласкарис [113].

 

Положението на българския цар откъм северозапад се облекчило значително през 1261 г., защото с помощта на Яков Светослав, който, търсейки сближение с него поради несигурността си при маджарските междуособици, го подпомогнал решително, като пресякъл пътя на Стефановата войска. Тя била достигнала Лом и дори стените на Търново. Изглежда, по тази причина Константин Асен го удостоил с титлата „деспот”. Така при отслабените позиции на маджарския си сюзерен Яков Светослав, особено след женитбата си със сестрата на българската царица, признал върховенството на Търново и започнал да се титулува „български деспот” [114], което показва, че земята му тогава съставлявала отново неделима част от царството.

 

На следващата 1262 г. починал княз Ростислав Михайлович и владението на Мачва с Белград, Браничево и Кучево преминало върху сина му Бела. Видин обаче маджарите предоставили на деспота Яков Светослав, който по този начин изпаднал в известна зависимост едновременно и от унгарската корона [115].

 

Константин Асен решил да се възползува от вътрешната слабост на северозападния си съсед, която му осигурявала тила, за да нанесе удар върху изпадналата също в затруднения възстановена Византийска империя, чиито позиции от двете страни на Протоците били значително отслабени. В Мала Азия нейните владения се заплашвали от придвижващите се под натиска на татарите тюрки, а във Витиния избухнало въстание на акритите, привърженици на сваления Йоан IV Ласкарис. Тогава Константин Асен уговорил общи действия с надигналия се отново епирски деспот Михаил II. С разрешението на папата и с помощта на венецианците пелопонеският владетел Вилхелм Вилардуен също се отказал от клетвата си и отхвърлил върховенството на Михаил VIII Палеолог [116]. Започналите през 1262 г. действия в западните византийски владения донесли временни успехи на българите и епирците [117].

 

В Тракия българските войски завзели през есента или зимата на 1262/1263 г. Станимака, Вризис, Скопос, Петра и Скопелос (последните три сега са села в Лозенградско), а в ранната пролет на 1263 г. обсадили Визия [дн. Виза] [118]. Успоредно с това епирски и български отряди ще да са се насочили съответно от Епир и от Скопската област към възстановените при действията на императорския брат севастократор Йоан Палеолог в 1259 г. (особено след поражението на противоникейската коалиция при Битоля през с. г.) бивши никейски, сега вече византийски владения в Македония. Притиснат от Константин Асен, Мицо се затворил в крепостта на Несебър.

 

По-късно през 1263 г. обаче настъпил пълен обрат: византийските войски си възвърнали отнетите крепости, а един отряд начело с Михаил Глава Тарханиот (потомък на български болярин, преминал на византийска служба) бил изпратен в Несебър в помощ на Мицо. Тогава той изпълнил обещанието си да предаде града под властта на императора [119]. Освен този важен пристанищен град ромеите завзели и Агатопол, Созопол, Дебелт, Русокастро (последните две дн. едноименни села в Бургаска област) и други крепости в Тракийското Поморие, областта Загора и Пловдив и, както съобщава Г. Пахимер —„и цялата планинска верига на юг от Хемус” [120].

 

Според В. Златарски византийците присъединили „цялата планинска верига, която била вън от Стара планина, т.е. Сърнена гора” [121], но в случая Пахимер има предвид не Сърнена гора (която той, както и други ромейски писатели по традиция от античността, взима като неразделна от Стара планина и за съставка на главната верига от единния орографски комплекс Хемус), а лежащите на юг от нея и свързващи я с Родопите, Сакар и Странджа възвишения — Чирпански, Светиилийски, Манастирски, Дервентски и Бакъджиците. Това проличава много отчетливо в стиховете на Мануил Фил, където превземането не само на подбалканските крепости Крън, Мъглиш, Твърдица, Сотир (дн. с. Сотиря), Пигрица (вер. с. Горно Александрово), Ктения (вер. при Карнобат или дн. с. Лозарево) и Аетос, но и на лежащите в южните склонове на Сърнена гора крепости Колена и Оряховица (при дн. едноименни села в Старозагорско), Боруй и Дъбилин — Диампол [122] е дадено във връзка с действията срещу Ивайло. Това вече идва да ни покаже, че тези крепости не са били отнети от българското царство през 1263/1264 г., а едва впоследстие от армиите, насочвани от имп. Михаил VIII Палеолог срещу селския вожд и цар с оглед да смаже социалното движение и да наложи в Търново своя поставленик Иван Асен III.

 

При цялата предпазливост, с която трябва да се използува поемата на Мануил Фил (който не държи точна сметка нито за хронологическия ред на събитията, нито кой е бил действителният пълководец, ръководил дадени военни действия, защото в своите ласкателски

 

 

113. Г. Пахимер, ГИБИ, X, 151—152.

 

114. Златарски, В. Н. История. . ., III, 498—500; срв. Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., с. 102, където погрешно приема, че маджарите задържали и Видинската област.

 

115. Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., с. 137, 178—179;  История на Видинското княжество. . ., с. 21, 37.

 

116. Златарски, В. H. История. . ., III, 503—504;  Ostrogorsky, G. History. . ., p. 403;  Ангелов, Д. История на Византия. . ., III, с. 45;  История Византии. . ., III, с. 73.

 

117. Вж. предадената от Г. Пахимер реч на Михаил VIII: „С едни части откъсваха италийци [= венецианци и синилийци], други перси [= селджукски и други турци], българи и трибали [= сърби] и всички останали. Имаше и части, които си присвояваха и ромеи, подчинени на ромейската империя, и ги управляваха като независими господари” (ГИБИ, X, с. 152).

 

118. Лопарев, Xр. Византийский поэт Мануил Фил. К истории Болгарии в XIII—XIV веке. СПб, 1891, с. 47 сл.;  Петров, П. Българо-византийските отношения. . ., с. 561.

 

119. Вж. разказа на Г. Пахимер, ГИБИ, X, 140—143, 154, 166—167 и силно преиначеното предаване на събитията поради ласкателния тон на стиховете на Мануил Фил (пак там, 140—143).

 

За хронологията, анализа на събитията и действителния дял на Михаил Глава в действията след завземането на Скопелос едва когато „бива посочен за началник на войски” (пак там, с. 141). т.е. на отреда, изпратен в Несебър, вж. Петров, П. Българо-византийските отношения. . ., 550—563.

 

120. ГИБИ, X, с. 154.

 

121. Златарски, В. H. История. . ., III, 505—506.

 

122. Мануил Фил. ГИБИ, X, с. 145.

 

През 1278—1279 г. срещу опитващите се да преодолеят българската защитна линия по Балкана действували отредите на Ивайловите воеводи Куман, Кънчо, Момчил, Дамян и „по-силният и по-дързък дракон Стан, който тогава унищожаваше Загора” (Мануил Фил. ГИБИ, X, с. 144). Това показва, че българите водели активна отбрана в Тракия. Срв. Гюзелев, В. Ямбол. . ., 52—53, който приема, че през 1278 г. византийците превзели земите на юг от Балкана и те им служели за база при действията им срещу българите.

 

77

 

 

стихове си е поставил едничката цел да възвеличае Михаил Глава, като му припише и редица чужди подвизи), все пак в нея проличава съвсем ясно, че Боруй и Аетос, както и Сърнена гора със споменатите по-горе крепости от двете ѝ страни са останали и след 1263 г. в пределите на България. Липсват конкретни данни цар Константин Асен да си ги е възвръщал по-късно, например при общите действия с татарите срещу Византия.

 

През есента на 1263 г. армиите, изпратени начело с Йоан и Константин Палеолог, братя на Михаил VIII, постигнали успехи съответно срещу епирците и в Пелопонес. Михаил II бил принуден да се покори отново на цариградския император. Изворите не говорят нищо за съдбата на българските територии в Македония, за които някои автори погрешно приемат, че именно през тази война Константин Асен си ги бил възвърнал и тогава издал своята грамота за Виргинския ман. „Св. Георги Бързи” [123]. По всичко изглежда, че византийците били достатъчно заети с епирците и пелопонесците, за да могат да отделят сили и за Северна Македония. Въпреки това един отряд бил насочен на север, но към владенията на Яков Светослав, вероятно през Траянови врата (ако е тръгнал от Тракия) или по Струма, в случай че бил потеглил от Велбъжд. Поради споменаването на Светославовото име в поемата на Мануил Фил всички изследвали разглеждания период от българската история приемат, че в тези действия византийската войска била под командуването на Михаил Глава. При невъзможността на Търново да помогне на своя деспот Яков Светослав се обърнал към маджарския престолонаследник Стефан, но срещу цената да признае неговото върховенство. Унгарски войски начело с воеводите Никола, Владислав, Рейнолд и др. не само отблъснали византийците, но нахлули и в тяхна територия [124]. Очевидно това ще да е попречило на ромеите и сега да разширят завоеванията си в югозападните български земи. На следната 1264 г. отново припламналата междуособица между Бела IV и сина му Стефан накарала Яков Светослав да се върне пак под върховенството на Константин Aceн [125] и вероятно по негово указание опустошил Северинското банство [126].

 

Други причини, които попречили на Михаил VIII Палеолог да разшири владенията си с нови български територии и по-специално в Македония, били, от една страна, новото раздвижване на епирците, срещу които той събрал значителна армия, но поради настъпването на зимния сезон я разпуснал при Ксанти, а, от друга страна — действията на татарите за освобождението на бившия селджукски султан Иззедин [127] (Азатин) Кейкавус II от ромейски плен. Те били предприети от Берке, който наследил брат си Бату като хан (1255—1266) на „Златната орда” — североизточния съсед на България по р. Днестър. Положението на българското царство било подобно на руските княжества, които се управлявали от своите князе, но плащали данък на татарите [128]. Вследствие на тази му зависимост през втората половина на 1264 г. Константин Асен бил въвлечен с 20-хиляден отряд [129] (независимо от личните му сметки с Михаил VIII и желанието за мъст) в общите действия заедно с татарите. Те донесли разорението на Тракия, но не и възвръщането на завзетите от византийците български територии. Очевидно българският цар само е изпълнил задължението си като васал на татарите и не е имал възможност да поставя каквито и да било условия на Михаил VIII Палеолог и така да използува притесненото му положение — василевсът едва успял да се спаси с лодка в Цариград [130].

 

През юли 1266 г. след прекратяването на междуособната война с баща си Бела IV престолонаследникът Стефан превзел отново Видин, а негови военачалници проникнали с отрядите си и в територията на Търновското царство. След като завладели Орехово и Плевен, те се оттеглили, но Яков Светослав отново преминал като пряк, фактически и формален васал под върховната власт на Стефан [131]. Загубата на тази покрайнина имала тежки последици за българското царство: накърнила се връзката с Македония и се осуетила близката възможност за възвръщането на Малко Влашко от маджарите.

 

През 1268 г. починала царица Ирина. Заплахата от образуваната в Южна Италия нова държава начело с Карл I Анжу в 1266 г. подтикнала Михаил VIII Палеолог да потърси разбирателство с Константин Асен. Той предложил за жена на овдовелия цар сестреницата си Мария, а като зестра обещал да върне Несебър и Анхиало [132]. След отпразнуването на сватбата обаче императорът не устоял на задължението си. Не изпълнил и поставеното от него допълнително условие да предаде приморските градове на син от този брак, „така че като добие наследник от ромейско потекло и предаването да бъде благовидно” [133]. Това вече принудило Константин Асен да поведе през 1273 г. преговори с неаполитанския крал Карл I, за да се включи в коалицията, целяща да възстанови Латинската империя в Цариград. С ловка дипломатическа игра, престорвайки се, че търси примирение на Източната със Западната църква, Михаил VIII Палеолог сключил на събора в Лион през 1274 г. уния. Тя изпълнила едничкото си предназначение да осуети задружните действия срещу Византия откъм Запада. Успоредно с това с оглед да държи под постоянна

 

 

123. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 503;  Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., с. 133;  Дуйчев, Ив. СБК, II, 350—351.

 

124. Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., с. 135;  Златарски, В. Н. История. . ., III, 507—508.

 

Към общоприетото гледище за дейността на М. Глава срещу Яков Светослав се присъединява безкритично и Петров, П. Българо-византийските отношения. . ., с. 563, въпреки че по-нататък изказва съмнения, че споменатите в поемата Георги Тертер и Смилец са воювали с този ромейски пълководец.

 

M. Глава няма същсствсн дял или поне не е стоял начело на войските срещу сръбското нахлуване до Сяр в 1280 г., водено от Котаница, тъй като имаме изрично съобщение на Г. Пахимер, че те били командувани от Константин Палеолог, брат на Михаил VIII. Вж. за това тук, по-долу.

 

125. Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., 145—146, 164;  Златарски, В. H. История. . ., III, с. 509.

 

126. Пак там, съответно 149—151 и 512—513.

 

127. За Изеддин вж. Златарски, В. H. История. . ., III, 509—512, 515—517.

 

128. „Златната орда” се простирала на запад до Днестър, а на изток до Западен Сибир или по-точно до Иртиш и долното течение на Сър-Дария. Тя владеела Крим и Кавказката област до пр. Дербент, а известно време и Баку. Нейната столица първоначално била Сарай (наричана още и Сарай-Бату) близо до дн. Волгоград, а впоследствие южно по Волга в Сарай ал-Джеджид (известен още и като Сарай-Берке), основан през управлението на Узбек и Джанибек. Вж. прегледа на литературата по въпроса за локализацията им и уточненията у Егоров, В. Л. Историческая география Золотой орды. . ., 10—11, 13—15, 18—19, 29, 57—64 и др.

 

129. Ников, П. Татаро-български отношения. . ., 8—10;  Spuler, В. Die Goldene Horde. . ., p. 48.

 

130. Срв. известията у Г. Пахимер. ГИБИ, 155—161 и за събитията у Златарски, В. H. История. . ., III, с. 509, 513—517, където е представено, че починът за сключването на съюза с татарите излизал от Константин Тих Асен въпреки зависимостта му от тях.

 

При тези действия на татари и българи в историографията е вмъкнато участието на селджукски турци начело със Саръ Салтък, които били заселени от императорите в Добруджа. То продължава да се приповтаря въпреки обоснованите проучвания на П Мутафчиев, който разкри, че то е една измислица, вмъкната твърде късно и произволно в научната книжнина. Вж. Мутафчиев, П. Мнимото преселение на селджукските турци в Добруджа през XIII в.;  Die angebliche Einwanderung von Seldschuk-Türken in die Dobroudscha im XIII Jh. — Сп БАН. LXVI, Кл. ист.-филологически, 1943, № 32, 1—130 (= Избр. съч., T. II. С., 1973, 607—745).

 

131. Ников, П. Българо-руски отношения. . ., 159—170.

 

132. ГИБИ, X, с. 163.

 

133. Пак там.

 

78

 

 

заплаха съседното му българско царство той се сродил с отхвърлилия зависимостта си от хана на „Златната орда” и обявил се за самостоятелен темник Ногай [134].

 

След нещастен случай още отпреди 1265 г. Константин Асен си счупил тежко крака и не можел да се движи свободно. Това му отнело възможността да се занимава пряко с управлението на държавата, което било поето от царица Мария. С цел да запази царството за невръстния си син, след като влошила отношенията си със своя вуйчо имп. Михаил VIII, тя започнала разправа и с болярите, които биха могли да оспорват правата на престолонаследника [135].

 

Царицата и нейните приближени не съумели да се възползуват от твърде разслабеното положение на северозападния съсед Унгария след смъртта на Стефан V (1 август 1272 г.) В края на същата година бил убит Бела Ростиславович. Така при малолетния Стефанов наследник Владислав (Ласло) IV (1272—1290) управлението на банствата Мачва, Браничево—Кучево и Северин до втората половина на 1273 г. било поверено на унгарски сановници. Вероятно след това (през юли с. г.) при упадъка на Маджарското кралство и заетостта му с нова война с Чехия Браничево и Кучево преминали под властта на българските боляри от кумански произход Дърман и Куделин. Те създали своето средище в непристъпната крепост Ждрело [дн. м. Горняк при едноим. село] в долината на р. Млава [136].

 

През същата 1273 г. Мария тържествено коронясала малолетния си още син Михаил за съцар [137] на Константин Асен и се заела с още по-голямо усърдие да отстрани всеки, който би се изпречил по пътя му към престола. Като най-сериозен съперник се очертавал Яков Светослав, който умело използувал слабостта на унгарския и българския владетел, за да обяви пълната си независимост с титлата „цар”. През 1276 г. царицата привлякла Яков в Търново под предлог да го осинови, но след тържеството тя коварно го премахнала [138]. След смъртта му неговата феодална държавица се разпаднала. Тогава боляринът от кумански произход Шишман обособил от Видинската област свое владение, а териториите на юг от Стара планина преминали вероятно под властта на Търновското царство [139]. В крайна сметка пак не било ликвидирано нито едно от отцепилите се от централната власт феодални държания — и новите владетели на Видинската и Браничевската (Кучевската) област също не се подчинявали на търновския цар. Разложението на царството не било само външно. То се разяждало преди всичко от дълбоки вътрешни социалнополитически противоречия.

 

Общият упадък на българската държава при наследниците на Иван Асен II значително влошил положението на народа: той бил подложен не само на непосилен данъчен гнет от страна на царската власт и местните светски и църковни феодали, но и последователните нашествия на татари, византийци, маджари и сърби постоянно и тежко го разорявали. Негодността на централната власт и болярите да осигурят защитата му се явили като повод да се породи широко антифеодално движение. Начело застанал Ивайло, свинепас от Добруджа, който се числял към най-обезправената част от българското селячество. През пролетта на 1277 г. той успял да организира народното опълчение, което отблъснало нахлулите в царството татарски орди. Така избухналото първоначално стихийно селско движение прераснало в мощно и организирано въстание, което насочило борбата си срещу съществуващия социален ред — властта на царя и болярите. Войската на селския вожд започнала да превзема градове и крепости, провъзгласила го за цар и се отправила към столицата. След като царската армия била разбита, а самият цар Константин Асен — убит, част от феодалите по различни себични съображения започнали да минават на страната на въстаналите селяни. Търново било обсадено [140].

 

Имп. Михаил VIII поискал да се възползува от междуособицата в България и чрез свой претендент за царския престол да я превърне отначало в зависимо от него владение, а след това да я покори напълно под своята пряка власт. Изборът му паднал върху сина на Мицо, когото оженил за дъщеря си и провъзгласил за цар под името Иван Асен III. Значителна византийска армия се съсредоточила в Тракия, за да наложи поставленика на Михаил VIII на търновския престол [141].

 

*  *  *

 

При новата обстановка през пролетта на 1278 г. между въстаниците и царица Мария се постигнало разбирателство: вратите на столичната крепост били отворени за селската войска, а вождът ѝ Ивайло се оженил за вдовицата на Константин Асен и бил провъзгласен за цар със задължението да пази интересите на царицата и нейните приближени [142].

 

Със заемането на престола от Ивайло (1278—1279) като законен български владетел завършило първото успешно селско въстание в Европа. По редица субективни и обективни причини движението не довело до осъществяването на социални преобразования и именно това спряло неговото по-нататъшно развитие. Основната причина била, че през цялата 1278 г. царят — селски вожд, и въстаналият народ трябвало да отстояват независимостта на страната, като водили непрекъснати сражения на различни фронтове: по старопланинските проходи те отблъсквали последователно, но безуспешно напиращите да проникнат в Мизия византийски армии, а по Добруджанската равнина отхвърляли нахлулите татари извън българските предели. Поради почти безрезултатните действия на своите войски в старопланинските проходи именно император Михаил VIII ще да е привлякъл отново татарите, за да раздели българските сили на два фронта. Ивайло бил принуден да се отправи лично срещу татарите и, по всичко изглежда, ги задържал при Дръстър, където те го обсаждали в продължение на три месеца [143].

 

При невъзможността да преодолее българската защитна система и премине Стара планина, въпреки че някои крепости, пазещи проходите, били превзети, императорът, който лично ръководел действията на

 

 

134. Златарски, В. H. История. . ., III, 521—537;  Spuler, В. Die Goldene Horde. . ., p. 50.

 

135. Златарски, В. H. История. . ., III, c. 534.

 

Царица Мария наложила 3-годишният Михаил да бъде коронясан за съцар на Константин през 1273 г. (вж. пак там, с. 537, бел. 22; с. 538).

 

136. Ников, П. Българо-унгарски отношения. . ., 179—183;  Към историята на северозападните български земи. . ., 60—63. Срв. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 540, бел. 3, където допуска, че те са боляри — български кумани от съседната Видинска област, които отказали да признаят властта на Яков Светослав и се стремели към независимост.

 

137. 3латарски, В. Н. История. . ., III, с. 537.

 

138. Пак там, с. 538, 542—543.

 

139. Ников, П. История на Видинското княжество. . ., 41—42;  Българо-унгарски отношения. . ., с. 177 сл., където определя границите на територията, подвластна на Яков Светослав: на север Дунав, на запад пл. Мироч (т.е. вододела на Велика Морава и Тимок), на юг вероятно Пиротско и Трънско (смятайки, че по този начин бил близо до граница), и на изток до Орехово и Плевен, които оставали в пределите на Търновското царство.

 

140. За въстанието на Ивайло вж. Карышковский, П. О. Восстание Ивайла. — ВВр, XIII, 1958, 107—135;  Горина, Л. Въстанието на Ивайло в съвременната историография. — Проблеми на българската историография, С., 1973, 197—202.

 

141. Г. Пахимер, ГИБИ, X, 171—175;  H. Григора, пак там, XI, с. 137.

 

142. Ников, П. Изправки към българската история. . ., 74—82;  Златарски, В. H. История. . ., III, 544—554.

 

143. 3а тези уточнения вж. Петров, П. Българо-византийските отношения. . ., 569—571.

 

79

 

 

армиите си от Тракия, решил да използува брожението срещу царица Мария и отсъствието на Ивайло от столицата, за да наложи поставленика си Иван Асен III на престола. Това обаче могло да се осъществи само чрез обход на старопланинската отбранителна система. За целта той изпратил една армия под командуването на Михаил Глава, която извършила десант при Галата край Варна. Въпреки че не успял да превземе тази голяма крепост, той все пак проникнал до Търново през Петрич (дн. Петрич кале при с. Аврен) [144], Овеч и покрай Преслав. Благодарение на разложителната дейност на византийските агенти сред болярството и особено след като бил разпространен неверният слух, че Ивайло е загинал в борба срещу татарите, Михаил Глава бил пуснат чрез предателство в Търново, където заловил и изпратил на императора в Одрин царицата със сина ѝ Михаил [145]. Начело на друга византийска армия Иван Асен III вече безпрепятствено заел престола през февруари 1279 г. [146]. С оглед да укрепи властта на неспособния си зет и за да обезвреди видния болярин Георги Тертер, императорът го оженил за сестрата на своя поставленик и му дал титлата „деспот” [147]. За да се сдобие с високия сан и да се добере до властта, този болярин куманин [148], „към когото според разказа на Г. Пахимер българският народ беше много привързан и когото българите много величаеха” [149], се развел с българската си жена и тя била заточена със сина му Светослав в Никея [150].

 

Ивайло обсадил с новосъбрано опълчение Търново, като преди това вероятно с помощта на народа ликвидирал поддържащата императорския поставленик войска, която ще да е била пръсната като гарнизони из крепостите Ловеч, Червен, Видин и др. (умишлено невярно представени от Мануил Фил като завоювани от Михаил Глава). Успоредно Ивайло разгромил изпратените последователно нови армии начело с ромейските протовестиарии Мурин и Априн съответно на 17 юли 1280 г. при Диавена [дн. Девня] [151] и на 15 август с. г. във „външната страна на планината” [152], т.е. Стара планина и още по-точно — в нейните южни подножия, преди противникът да е влязъл в нейните дебри.

 

Под заплахата на отново побеждаващия Ивайло и загубил вече надеждата да бъде подкрепян от болярите и народа. Иван Асен III избягал позорно от столицата през Несебър за Цариград, като заграбил най-ценните предмети от съкровището на българските царе. Болярството и народът в столицата издигнали на опразнения престол най-влиятелния сред първенците Георги Тертер. Изоставеният и обезверен Ивайло потърсил убежище при татарския хан Ногай, който го премахнал като противник на своя сродник и съюзник Михаил VIII Палеолог [153].

 

*  *  *

 

Георги I Тертер (1280—1292) поел властта при особено тежко вътрешно и външно положение на царството, защото страната и народът все по-осезателно изпитвали последиците на продължителните междуособици и зачестилите нашествия. Централната власт съвсем отслабнала, тъй като била лишена от предишните икономически и политически възможности при Асеневци. Тя не само продължавала да плаща данък, но изпаднала и в по-голяма политическа зависимост от татарите. В замяна на това провинциалното болярство все повече укрепвало в стопанско и военно-икономическо отношение. Така българският цар, загубил почти напълно престижа си, останал без обществената основа — разорението три десетилетия наред препятствувало естественото развитие на градското съсловие, на чието икономическо и политическо влияние и възможности той можел да се опре в борбата срещу отцепническите стремежи у едрите феодали и да запази целостта на държавата от посегателства на съседните страни.

 

Когато Георги I Тертер заел престола, той упражнявал пряката си власт само над ограничена част от територията на царството в края на Константин-Асеновото управление. По всяка вероятносг татарите задържали при нашествията си отвъддунавските владения на царството с южния дял от дн. Бесарабия, защото, както ще видим по-нататък, те се връщат в пределите на България едва при сина му Теодор Светослав, а византийците сложили ръка върху Боруй, Дъблин—Диампол, т.е. на областта Загоре с южните разклонения на Източна Стара планина. Северозападните покрайнини отвъд планините Свърлижка, Вискяр и Врачанска и р. Огоста също били извън контрола на Търново. Мачва с Белград останала окончателно и безвъзвратно под маджарско управление, докато Браничевската (Кучевската) и Видинската област съвсем се отцепили под властта на обявилите се за независими боляри Дърман и Куделин в Ждрело, а Шишман — във Видин. Границата между тези две феодални владения бил вододелът на Тимок и Велика Морава. Техният пример се стремели да последват и други български боляри, между които особено изпъквали замогващите се братя Смилец, Радослав и Войсил. Те вероятно владеели територията на юг от билото на Стара планина или по-точно подбалканската котловина на изток от Козница и земите около Западната, или Ихтиманска, и Същинска Средна гора между Стряма и Тунджа до Сливен, вероятно до Сливенската пл. и Гребенец. Тяхното средище, изглежда, било в крепостта Копсис, която още не е отъждествена. Със сигурност тя се е намирала по течението на р. Стряма, която се среща през османското иго с деформираното название Гьопса в близост до дн. гр. Карлово, Сопот и Клисура или други места [154]. Липсват конкретни данни, за да се определи положението на Крън, но по всяка вероятност той с областта си е спадал към подвластните на тримата боляри земи. Същото важи и за Мало Влашко, което по това време, както ще видим по-нататък, без съмнение е било владяно от Шишман.

 

При това положение в началото на Георги-Тертеровото управление Търновското царство фактически било сведено до дн. Североизточна България с цяла Добруджа,

 

 

144. Пак там. с 564 сл.

 

145. Ников, П. Изправки към българската история. . ., с. 84 и разказа у Г. Пахимер, ГИБИ, X, с. 179.

 

146. Пак там: Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 565;  Петров, П. Българо-византийските отношения. . ., с. 571.

 

147. Г Пахимер. ГИБИ, X, 179—180.

 

148. Пак там, с. 189.

 

149. Пак там, с. 179.

 

150. Пак там.

 

151. Вж. Margos, A. Au sujet de la localisation de la forteresse médiévale Δυαβαίνα. Дѣвин. — St. Balc. 8, I, 1970, 103—112.

 

152. ГИБИ, X, c. 181, a за датировките Златарски, В. H. История. . ., III, с. 570. Срв. Ников, П. Изправки. . ., 83—84 — 1279 г.

 

153. Пак там.

 

154. Ников, П. Бележки за Югоизточна Бьлгария през епохата на Тертеровци. — ПСп, 70, 1909, с. 563;  Из историята на Подбалканската област. — Родина, I, 1918, № 1, 26—42;  Die Sladt und das Gebiet von Krn-Krounos in den byzantinisch-bulgarische Beziehungen. — Sludii Byzantii е neoellenici. V, 1939, p. 229 sq.;  Бурмов, Ал. Към историята на Крънската област. — ИПр, XXI, 1967 (= Избр. пр. T I, С., 1968. с. 216—219);  История на България през времето на Шишмановци (1323—1396 г.). — ГСУ ИФФ, XLIII, 1947 ( = Избр. пр. T. I, с. 226);  Попов, А. Т. Средновековният Крън. — ИБИД, XXV, 1967, 233—250.

 

На противно мнение е Йончев, Л. О некоторых вопросах болгаро-византийских отношений в период с 1322 по 1324 гг. — EH, X, 1980, с. 132.

 

Иречек, К. Пътувания по България. C., 19242, 247—248. приема, че Копсис се е намирал между Сопот и Карлово в местността Узуншехир, а Мутафчиев, П. Стари градища и друмове из долините на Стряма и Тополница. — В: Материали за археологическата карта на България. II, С., 1915 (= Избр. пр. Т. I, 1973, 313—317) — в местността Сарай Ери при дн. С. Христо Даново, Пловдивска област, край кръстовище на пътища през Троянския проход и подбалканските полета, където е била античната станция Sub Radice.

 

80

 

 

т.е. Долна Мизия —на изток от Видинската област), Голямо Влашко (на изток от р. Олт), южната част от Молдова, Средецката и Нишката област и дн. Северна и Средна Македония (по Горни и Среден Вардар), Косово поле с Липлян и Южна Метохия с Призрен.

 

Още в 1280 г., т.е. през първата година от възцаряването си, вероятно воден от подчертаните си противоромейски чувства, които определили мястото му в широката коалиция срещу Михаил VIII Палеолог [155], Георги Тертер пропуснал през владенията си по Вардар съюзнически сръбски отряд, за да нанесе удар върху владяната тогава от византийците Югоизточна Македония. Внимателната съпоставка на сведенията за тези действия у Г. Пахимер, Мануил Фил и архиепископ Данило ни разкриват както истинското значение на събитията, така и действителните предели на българската власт в тази област по това време.

 

Г. Пахимер съобщава, че сръбски войски начело с изменилия на императора пълководец Котаница „опустошил страната чак до Сяр”, „което накарало Михаил VIII да изпрати срещу тях сина си Константин с придадени „много и големи военачалници” [156]. В хвалебствената си поема за Михаил Глава Тарханиот със свойствените си преувеличения Мануил Фил го представя, че бил унищожил наречения от него „Котенич” [157] и завзел „Овче поле, Моровизд [158], Скопие и Славица [159] с храброст, превзема и Пиянец [160] и околността на Стромон [161] и плодородното място около Струмица, главни градове в земята на врагове и опора, пазена от тях здраво (к. а.), и награда за победата е град Деврис [162], гордеещ се с цялата околна красота. . .” Без да изключваме изобщо Михаил Глава от многото военачалници, придадени в подчинение на „багренородния” Константин, то и да е взел участие в действията, в никакъв случай не може да се приеме, че той е бил върховният командуващ в операцията за отблъсването и преследването на сръбските отреди. Изразът „в земята на врагове” ясно подсказва, че тя е владяна от българите — съюзници на враждебните на ромеите сърби.

 

Липсват каквито и да било сведения, че византийците са били в състояние да задържат тези земи след прогонването на Котаница (Котяница), но при похода си на юг сърбите се уверили на място, че българската власт в тези покрайнини на царството била твърде отслабнала. Именно това състояние на нещата предопределило поведението на сръбските владетели през следващите няколко години. Маджарите лишили намиращата се във възход Сърбия от възможността да се разширява естествено, като присъедини същинските сръбски, т.е. с единородно население, покрайнини на северозапад към Босна и Далматинското крайбрежие [163]. Ето защо крал Стефан Урош II Милутин (1282—1321) още със стъпването си на престола, отстъпен от брат му Стефан Драгутин (1276—1282), поставил началото на сръбската експанзия на север, изток и юг, т. е. към земите на българите. Дотогава те съставлявали неразделни части от държавата на последните и били оспорвани преди това само от маджарите и византийците. Удобен случай за осъществяване на тези завоевателни замисли се появил твърде скоро.

 

Вероятно в изпълнение на предначертаните действия на противовизантийската коалиция начело с неаполитанския крал Карл I Анжу, в която се включили крал Стефан Драгутин (още преди да отстъпи престола на брат си Милутин) и цар Георги I Тертер, сръбските войски прекосили през пролетта на 1282 г. границата между България и Сърбия, която продължавала да минава още от времето на цар Калоян на север от Призрен и Липлян [164]. Те навлезли в Скопие, двата Полога (Горен и Долен) [165], Овче поле, Злетово [166] и Пиянец, като не срещнали никакво противодействие от страна на търновския цар и неговите местни управители, защото явно били приети като съюзници, които заемат изходни позиции за операции на византийска територия. Обстановката обаче рязко се променила от две решителни събития: въстанието в Сицилия (т. нар. Сицилианска вечерня) на 31 март 1282 г. срещу властта на неаполитанския крал, която осуетила всякакви негови действия срещу имп. Михаил VIII [167], и смъртта на последния (11 декември с. г.). Слизането от историческата сцена на този деен и амбициозен владетел донесло коренен обрат в политиката на Византийската империя през управлението на неговия син и наследник на престола Андроник II (1282—1328). Като противодействие срещу коалицията той се задоволил да насочи срещу българи и сърби повиканата от баща му и намираща се вече в Тракия конница на неговия съюзник татарския хан Ногай.

 

Всички автори, изследвали тези събития, при невярното предположение, че Северна Македония е била тогава византийско владение, приемат, че татарите действували само срещу сърбите [168]. Всъщност те плячкосвали

 

 

155. През лятото на 1281 г. пратеници на „царя на Загора” Георги Тертер водили преговори във Витербо с Карл I (вж. писмото на последния до ковчежниците в Неапол от 10 юни 1281 г. в ХИБ, II, c. 134), а в края на c. г. — с тесалийския севастократор Йоан I Комнин, заклет враг на Михаил VIII Палеолог. За тази коалиция вж. Mакушев, В. В. Итальянские архивы и хранящиеся в них материалы для славянской истории. T. II. СПб., 1871;  История Болгарии в труде К. Иречека. — ЖМНПр. CXLVII, 1878, с. 69 сл.;  Minieri Riccio, C. De regno di Carlo I d'Angio del 2 genuario 1281 al 31 decembre 1283. — Archivio storico italiano. IV. 1880;  Carabellese, Fr. Carlo d'Angio nei rapporlici е commerciali con Venezia е l'Oriente. Bari. 1911.

 

156. ГИБИ, X, c. 182. За датирането вж. пак там. бел. 201.

 

157. Пак там, с. 147, стих. 301—315

 

Името на пьлковолеца вероятно е Котяница, защото у Мануил Фил се явява под формата Κοτεανίτζης.

 

158. Крепост и седалище на епископ (резидирал и в Лесновския ман. „Св Гаврил”), дн. С. Мородвис в Кочанско, HP Македония, СФРЮ. Вж. за тази епархия Иванов, Й. Епископиите Брегалнишка и Велбъждска. — ГСУ ИФФ, I, 1905, с. 74 сл.;  БСМ. с. 522, 572.

 

159. Всъщност Славище — област със средище дн. гр. (Криворечна) Крива паланка межлу пл. Осоговска, Лисец, Страцин и Козяк.

 

160. Област от двете страни на дн. българо-югославска граница със средище гр. Царево село (дн. преименувано на Делчево) между Горна Брегалница и левия брж на Струма южно от вливането на притока и Джерман.

 

161. Вероятно долината на Струмешница със средище гр. Струмица.

 

162. Деврис не може ла се локализира с положителност. Възможно е да се отъждестви с развалините при дн. с. Дебреще (Дебрище), Прилепско, в подножието на Крушева пл. Дълго време то бе отъждествявано с деформациите на племенното име на драговитите в епископската титла на Климент Охридски, дадена в Пространното му житие, написано от Теофилакт Охридски. Вж. Коледаров, П. Климент Охридски. „Първи епископ на български език” на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. — В: Константин-Кирил Философ. Юб. сб. по случай 11000-год. от смъртта му. С., 1969, с. 141 сл.

 

В случая обаче може да се отнася и до крепостта Дебрец или Дебрица в местността „Кула” край с. Сътеска близо до с. Песочани и Ново село в обл. Дебърца, Охридско.

 

163. Мутафчиев, П. Сръбското разширение. . ., с. 8.

 

164. Пак там, с. 12, се позовава на сведенията на архиепископ Данило по изданието на Дж. Даничич (Животи. . ., 108—109, по новосръбския превод на Л. Миркович, пос. изд., с. 82):

 

Срв. Mavrommatis, L. La prise de Skopije par les Serbes: Date el signification. — Travaux et mémoires. V, 1973, 329—334, който смята, че Скопие бил превзет през 90-те години на XIII в., преди 1297 г.

 

165. Полог е долината на Горни Вардар между пл. Рудока и Суха гора. Средище на Горни Полог е гр. Хтетово (дn. Тетово), а на Долни Полог — Костово, или Гостивар.

 

166. Област и град по долината на Злетовската река (десен приток на Брегалница) между Плавица и югозападнитe разклонения на Осоговска пл. За завладяването на тези покрайнини вж. Мутафчиев, П. Сръбското разширение. . ., с. 13, въз основа на споменатото вече сведение на архиепископ Данило. Вж. тук бел. 164.

 

167. Runciman, St. Sicilian Vesper. Cambridge University Press, 1958, p. 208 sq.

 

168. Станојевић, Ст. Историја. . ., 125—126;  Jireček, C. Geschichte der Serben. Bd I. Gotha, 1911, 333—334;  Ников, П. История на Видинското княжество. . ., 78—79;  Ostrogorsky, G. History. . ., p. 413, 435;  Problèmes des relations byzantino-serbes aux XIVe siècle. — In: Proceedings of the XIII International Congress Byzantine Studies, Oxford, 1966, London, 1967, p. 41 sq.

 

81

 

 

явно не византийска, а българска територия до Призрен и Липлян, но срещнали и оттеглилата се по Дрин сръбска войска, която ги отбила [169].

 

На следната 1283 г. подир Коледа, възползувайки се от невъзможността на търновския цар да противодействува и осланяйки се на нежеланието у новия византийски имп. Андроник II да воюва, крал Стефан Милутин с помощта на брат си Стефан Драгутин навлязъл не само в достигнатите преди български територии, но завзел вече и част от подвластните тогава на Византия територии от Македония — Дебър и Кичево „с областите и градовете им” [170]. Като тълкува сведенията на архиеп. Данило, Ст. Станоевич приема, че Пореч и някои други краища са били присъединени през следващата 1284 г. [171]

 

Вероятно при тези действия на сърбите останалите български владения в Македония — градовете Велес, Щип, Просек, Струмица и Мъглен с техните области — ще да са били съвсем откъснати от Търново и присъединени от византийците, но за това ние нямаме никакви конкретни известия в писмените или други извори. П. Мутафчиев приема мнението на К. Иречек и Г. Баласчев, че Щип, Велес, Просек, Прилеп и Охрид останали вън от територията, завоювана тогава от сърбите [172].

 

Независимо от премълчаването на обстоятелството, че сръбските войски завзели Северна Македония от българското царство, а византийците, които окупирали тогава средната част от същата област — Северозападна (Дебър и Кичево), Т. Томоски коригира определенията на предишните сръбски и югославски автори и уточнява локализацията на географските обекти и трасето на новата сръбско-византийска граница при Стефан Урош II Милутин към 1283—1284 г. След като преразглежда сведенията у биографа му Данило и в другите източници (новелите на Милутин и договора му с Карл Валоа, подписан на 27 март 1308 г. в Абатияли), той основателно изтъква, че никъде в изворите не проличава войските на Стефан Милутин да са превземали Велес и Щип, тъй като според него те отбегнали силно укрепената Вардарска долина и се насочили по линията на най-малкото съпротивление — Източна и Западна Македония, т.е. навлезли в Овче поле вероятно през Градещенския проход, а в Западна Македония — по течението на р. Черни Дрин (Дрим). Тъй той предлага най-приемливото трасе, съобразено и с проучванията на местността: южно от Дебър, а северно от с. Луково (тук пътят по реката Дрин се отбранявал от две здрави крепости Модрич и Луково), след което границата отивала на Кичевската пресека северно от византийската крепост Дебрец (мест Кула при с. Песочани, Охридско), оттук в източна посока през Турла (Турне, или Илиинска пл.) северно от Железнец и Дебреще (с. в Прилепско) и извивала в поречието на р. Бабуна и по Бабуна пл. до клисурата на тази река и на р. Тополка, оттук се простирала северно от Велес, Чрешче (на р Брегалница в мест. Бююк Исар край с. Чрешка или Црешка) и Щип и през Брегалница завършвала по билата на Плачковица и Голак [173].

 

Вследствие на татарските нашествия, които продължили и през 1284 г. и 1285 г., Търновското царство било поставено в извънредно тежко положение При второто си нахлуване татарите проникнали на юг от Стара планина, т.е. във византийските земи Тракия и Македония. Това принудило имп. Андроник II да вземе осигурителни мерки: населението по Черноморското крайбрежие (опустошавано безнаказано и от пирати), както и това от вътрешността било изтеглено в укрепените места, а неблагонадеждните власи номади, проникнали в Югоизточна Тракия и заподозрени в измяна и подпомагане на татарите, били изселени. При излагането на тези събития Г. Пахимер изрично и съвсем точно охарактеризира положението на българския цар с думите: „Тертер не беше в състояние да помогне на себе си, камо ли на другите.” [174] Притиснат от татарите, той не само не могъл да предотврати сръбското завоевание на българските земи в Македония, но даже през 1284 г. трябвало да търси разбирателство с новия крал Стефан Милутин, като му дал и дъшеря си Елена за жена. Сключил мир и с Андроник II, който освободил сина му Теодор Светослав. Последният след това бил обявен за съцар от баща си [175].

 

Като най-близо разположено българското царство по-напред от феодалните владения във Видин и Ждрело и от Сръбското кралство трябвало да признае пълната си васална зависимост от Ногай. Неговата мощ в цяла Югоизточна Европа нараснала още повече след смъртта на Менгу Тимур (1280) и Георги Тертер трябвало да го омилостивява, като изпратил другата си дъщеря за харема на неговия син Чака, а съцаря Теодор Светослав — за заложник [176]. Утежненото от 1285 г. васално положение на България спрямо татарите проличава особено ярко от монетите, сечени след 1285 г. от Георги Тертер, защото те носят тамгите на хана [177]. Според П. Ников зависимостта от великия хан се заменила с онази на мощния Ногай, който избрал за средище на своя улус

 

 

169. Станојевић, Ст. Исторiја. . ., c. 126, и Jireček, C. Geschichte. . ., I, 333—334, приемат, че българите били разбити и прогонени.

 

170. Мутафчиев, П. Сръбското разширение в Македония. . ., с. 13. се позовава на сведението на архиепископ Данило:

Вж. старосръбския текст у Даничић, Ђ. Животи. . ., с. 114, и новосръбския превод у Мирковић, Л. Животи. . ., с. 86.

 

171. Станојевић, Ст. Историја. . ., с. 126;  Историја народа Југославије. Т. I. Београд, 1953, с. 347.

 

Към тези събития следва да отнесем и съобщението на Г. Пахимер за придвижването на сърбите (вж. ГИБИ, X, с. 188).

 

Съвсем погрешно нахлуването на Котаница със сръбски отреди до Сяр през 1280 г. (вж. Г. Пахимер, ГИБИ, X, с. 182) е отнесено към 1283 г. от К. Иречек (Geschichte. . ., I, 333—334) по недоглеждането на изричното обяснение на Г. Пахимер, че този набег е станал, докато бил жив имп. Михаил VIII Палеолог, който желаел „да упражни във военното изкуство и багренородния Константин, роден след императора”, т.е. по-стария му син Андроник, който заел престола след неговата смърт, т.е. в 1282 г. Тази грешка на К. Иречек се преповтаря от всички писали по тези въпроси след това автори.

 

Бездруго съществува неяснота в хронологията и локализацията и на други събития в разказа на архиепископ Данило, например за похода на видинския болярин Шишман в Сърбия, които П. Ников отчита и уточнява. Вж. Ников, П. История на Видинското княжество. . ., с. 78, бел 2, и 79—80.

 

172. Мутафчиев, П. Сръбското разширение в Македония. . ., с. 13.

 

173. Томоски, Т. Исправки и дополненија. . ., с. 116. Вж. Също позоваванията му на изворите и критиката, отправена към Ст. Станоевич и редица други югославски автори, пак там, 111—116.

 

Според Т. Томоски сръбските войски завладели Щип, но само временно и неизвестно кога градът отново бил превзет от византийците (вж. пак там, c. 116). Според нас това ще да е станало при отнемането на българските владения в Средна Македония, когато те били откъснати от Търново при сръбското завоевание.

 

Вж. също Динић, M. За хронологију Душанових освојања византиских градови. — ЗРВИ, 4, 1956, с. 8 сл., 25 и др. Той изтъква с основание противоречията между византийските и сръбските автори, кат подчертава, че последните поначало са неточни и тенденциозно превръщат временните успехи в трайни.

 

174. ГИБИ, X, 185—186.

 

175. Цветкова, Б. Съдбата на Теодор Светослав преди възцаряването му. — ИБИД, ХХII—XXIV, 1948, 45—46;  Герасимов, Т. Медни монети на Георги Тертерий I и сина му Теодор Светослав. — ИИД, XIV—XV, 1937, 109—115.

 

176. Г. Пахимер, ГИБИ, X, с. 189. За събитията вж. Ников, П. Татаро-българските отношения. . ., 15—16;  Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 190;  Spuler, В. Die Goldene Horde. . ., 65 sq.;  Егоров, В. Л. Историческая география Золотой орды. . ., с. 34.

 

177. Дякону, П. Една неизвестна монета на Георги Тертер. — Археология, 1963, № 1, с. 41 сл.;  Герасимов, Т. Монети на Г. Тертер с полумесец, звезда и бюст на човек. — ИАИ, XXVIII, 1965, 25—30.

 

82

 

 

Исакча [178], а това ще рече, че заплащането на данък и формалната зависимост се превърнали в действително подчинение. Степента му се увеличавала с растящите интереси от страна на Ногай и намесата му в делата на изпадналите под властта му страни от Югоизточна Европа, над които тегнел постоянният ужас от разорителните нашествия на ордите му.

 

*  *  *

 

Загубилият благоволението на могъщия хан Георги I Тертер трябвало да освободи престола за неговия поставленик болярина Смилец (1292—1298) и да се спаси с бягство във Византия [179]. Новият цар сторил още по-малко от своя предшественик, за да подобри участта на своя народ и да запази целостта на държавата. Както Георги I Тертер не предприел нищо срещу Стефан Драгутин и брат му крал Милутин, когато те през 1291 г. завзели феодалното владение на Дърман и Куделин и ги прогонили от него, така и Смилец дори не подкрепил единствено притеклия им се на помощ през следната 1292 г. независим видински болярин Шишман. Съгласувано с хан Ногай, под чието върховенство се намирали както той, така и Дърман и Куделин, видинският владетел навлязъл дълбоко в Сърбия (до покрайнината Хвостно в Северна Метохия) и след това до Ждрело, но бил отблъснат от съединените сили на сръбския крал Стефан Милутин и брат му Стефан Драгутин. Те превзели Видин и Шишман потърсил закрилата на Ногай, който потеглил срещу сърбите и възстановил властта му. Под заплахата от наказателен татарски поход в Сърбия кралят на свой ред признал върховната власт на хана и дал престолонаследника Стефан Дечански с няколко видни властели за заложници [180].

 

Видинският владетел отново заел своята област със средището ѝ и така по времето на Смилец продължила да съществува втора българска държавица, която също се намирала под върховенството на Ногай. Браничевско-Кучевската област заедно с Белград и Мачва останали под властта на Стефан Драгутин. Той обаче ги управлявал до смъртта си на 13 март 1316 г. като зет и васал на унгарския крал [181].

 

През 1298 г. цар Смилец починал [182] и управлението на страната поела неговата жена, племенница на имп. Андроник II, която се стремяла да запази властта за своя невръстен син Иван IV Смилец [183]. За да отстрани чичовците му Радослав и Войсил от неговия път и да заздрави положението си, тя оженила една от своите дъщери за Елтимир (брат на Георги I Тертер) и му дала областта със средище Крън, вероятно управлявана до възцаряването му от Смилец и неговия род [184]. Това станало причина Радослав и Войсил да напуснат родината си.

 

Царицата майка изпратила Елтимир при сръбския крал Стефан Милутин, за да го увещае да се ожени за нея, срещу което предлагала като зестра българското царство [185]. Византийската дипломация в лицето на Андрониковия пратеник Теодор Метохит, която целяла да постигне омиротворяване в балканските си провинции, застрашавани от продължителни сръбски набези (при които временно загубила и Драч), имала повече успех от Елтимир. Стефан Милутин, прогонил вече съпругата си Елена, дъщеря на Георги Тертер, предпочел да вземе за жена 5-годишната Симонида, дъщеря на Андроник II [186]. Този брак скрепил сключения през пролетта на 1299 г. византийско-сръбски договор. Всички съвременни автори без някакво основание в изворовите или други известия, а само по предположение приемат, че Стефан Милутин получил Северна Македония като зестра [187]. Несъстоятелността на подобно твърдение проличава от самия факт, че тези земи били вече в негово владение от 1283/1284 г. При това те били отнети от България, а не от Византия. В такъв случай би могло да се приеме само че Византия се отказала от претенциите си върху земите на север от съществуващата тогава сръбско-ромейска граница, т.е. приела статуквото в тази част от Балканите.

 

При избухналата в края на 1297 г. междуособица сред татарите хан Токту разгромил Ногай, който загинал в сражението при р. Терек [188]. С малък отряд синът му Чака [189], придружен от своя шурей Теодор Светослав, се отправил за Търново и с негова помощ заел през 1300 г. българския престол. Смилецовият син Иван, майка му и чичовците му забегнали в Крън при Елтимир [190].

 

Съвсем наскоро, още през същата година, която бележи връхната точка на татарското господство, настъпил и краят на Чака, тъй като с по-големи права върху българския престол —като син на Георги I Тертер — Теодор Светослав го умъртвил заедно с търновския патриарх Йоаким III и други привърженици на татарите и поел управлението на България [191].

 

 

178. Ников, П. Татаро-българските отношения. . ., с. 18;  Егоров, В. Л. Историческая география Золотой орды. . ., с. 33.

 

179. Г. Пахимер, ГИБИ, X, с. 189. За ролята на болярите и специално на Смилец за снемане на доверието на Ногай от Георги Тертер вж. Ников, П. Татаро-българските отношения. . ., 21—22.

 

180. Вж. архиепископ Данило у Даничић, Ђ. Животи. . ., 117—118, 122. За датирането на похода вж. Ников, П. История на Видинското княжество. . ., 79—83;  Татаро-българските отношения. . ., с. 17.

 

181. Вж. архиепископ Данило (пос. изд. 27—28, новосръбски превод на Л. Миркович, пос. изд., с. 25);  Ников, П. История на Видинското княжество. . ., с. 58 сл.

 

182. За датировката на смъртта на Смилец вж. Ников, П. Татаро-българските отношения. . ., с. 37 сл.

 

183. Божилов, Ив. Бележки върху българската история през XIII в. — В: Българско средновековие. C., 1980, 78—80.

 

184. Вж. основателните съображения за това на Бурмов, Ал. Към историята на Крънската област. — Год. Бълг. библиогр. инст., 168—169 (= Избр. пр., Т. I, 216—217).

 

185. Ников, П. Татаро-българските отношения. . ., с. 24 сл., 37 сл.

 

186. Пак там, с. 35 сл.

 

187. Ласкарис, M. Византиске принцесе у средновековна Србија. Прилог истории визаитиско-српских односа од краја XII до средиње XV века. Београд, 1926;  Ostrogorsky, G. History. . ., 435—436;  Историја народа Југославије, I, c. 347;  Ангелов, Д. История на Византия. . ., III, с. 55.

 

Стефан Милутин предал на Андроник II дъщерята на Георги Тертер и изменника Котаница. Вж. Г. Пахимер, ГИБИ, X, 191—195.

 

188. Spuler, В. Die Goldene Horde. . ., p. 64, 76.

 

189. За Чака вж. Pelliot, P. Noies sur l'histoire. . ., 73—75.

 

190. Г. Пахимер, ГИБИ, X, c. 189.

 

191. Пак там, 189—190. Вж. също Ников, П. Татаро-българските отношения. . ., с. 41 сл.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]