Политическа география на средновековната българска държава. II част (1186—1396)

Петър Коледаров

 

Глава III

Териториално нарастване при възхода на България (1197—1241)

 

 

Още през първите две години от управлението си цар Калоян показал проявените впоследствие с още по-широк размах енергия и настойчивост, съчетани с дипломатически такт и твърдост. Преди всичко той се заел да възстанови накърнените от центробежните стремления у част от болярите единство и вътрешна устойчивост на държавата, като издигне отново престижа на царската власт [1]. Сполуката в тази насока му позволила да продължи с меч освободителното дело на българския народ, а чрез сложни дипломатически ходове да постигне международно признание на възстановената от неговите братя държава.

 

Когато Калоян се възцарил, Византия продължавала да държи южната част от ядрото на земите, населени с българи — Тракия и Македония, но сега между нея и Търновското царство се изправили две самостойни феодални владения на български боляри отцепници. Едното било на Иванко, убиеца на брата му Асен I. Имп. Алексей III обсипал с почести потърсилия убежище във вражеска Византия българин и му поверил управлението на Пловдивската област заедно с част от Родопите. Всичко това обаче не го възпряло да се обяви за независим още в началото на 1198 г. [2], а с помощта на местното българско население — да поведе сполучливи действия срещу ромеите. Другото владение било на Добромир Хриз, поставен от Асеневци за управител на освободените земи по Струма със средище стария комитатски град Струмица може би със задачата да подготви присъединението на останалите югозападни български територии. След цареубийството той се отметнал от Търново и бил преназначен от императора на същата длъжност. Това не попречило и на него да отхвърли едновременно с Иванко зависимостта си от Цариград, да се укрепи в непристъпния Просек (на левия скален бряг на Вардара при пролома Демир капия) и да започне походи срещу ромеите в Серската област [3].

 

В синхронизацията на тези действия на двамата боляри и сближението им с цар Калоян В. Златарски вижда основания да допусне, че те са имали връзка със замислите му, защото тъкмо тогава куманската конница нахлула в императорските предели и достигнала Виза и Цурул (дн. Чорлу) [4].

 

През 1200 г. императорът заловил Иванко с измама в Стенимахос. Владението му преминало в подчинение на империята, а замислите на българския цар, който с оглед успеха на освободителното дело бил склонен да се сработи дори с убиеца на брат си, били осуетени. Въпреки това цар Калоян продължил да прокарва политиката си: да използува сепаратистките феодални владения, за да осъществи главния си замисъл — освобождението на останалите извън пределите на царството земи, населени с българи. За целите си той използувал разбунтувалия се срещу империята кипърец Йоан Спиридонаки, управител на Смолянската област [5].

 

Въпреки претърпените неуспехи в тази насока още през пролетта на 1201 г. българският цар разгърнал широк фронт срещу империята. Докато куманската конница опустошавала отново Тракия до самите околности на Цариград, друг отряд, както съобщава съвременникът Никита Хониат, обсадил Констанция (дн. Симеоновград) и превзел твърде лесно този забележителен град в Родопската област. След като разрушил крепостните му стени, той се изтеглил оттам и се разположил на стан около Варна, „обсадил града от всички страни и го превзел в шестия ден на Страстната седмица.” Понеже последната опора на Византия в Мизия Варна, била превзета на 24 март 1202 г. за три дни, то действията срещу Констанция били осъществени през първата половина на същия месец [6].

 

Противомярката на империята била да насочи войските на своя съюзник княз Роман Мстиславич (обединил в 1199 г. Волинското и Галичкото княжество) в земите, населени с кумани, за да ги принуди да се върнат обратно преди настъпването на летните горещини и тъй да бъде отслабена мощта на българската войска [7].

 

Съгласувано с търновския цар Добромир Хриз нарушил договора си от 1199—1200 г. с императора Алексий III, който го бил признал за независим владетел на Просек и Струмица. Българският болярин завзел цяла Западна Македония с Битоля Пелагония и Прилеп [8].

 

 

1. Мутафчиев, П. История. . ., II, 60—61.

 

2. Златарски, В. Н. История. . ., III, 108—113.

 

3. H. Хониат. ГИБИ, XI, с. 53;  Златарски, В. Н. История. . ., III, 123—124.

 

П. Мутафчиев (Владетелите на Просек. — В: Избр. пр., T. II, С., 1973, с. 176) поставя Просек на десния бряг на Вардар. За правилното определяне на местоположението му вж. Томоски. T. Исправки и дополненија на некои карти от средновековната историја на Македонија. Годишен зборник на Филозофскиот факултет на Университетот во Скопие. Историко-филозофски оддел, 7, 1954, № 9, с. 114, бел. 6.

 

4. Златарски, В. Н. История. . ., III, 125—127.

 

5. Пак там, 132—133.

 

6. Пак там, с. 136; Гюзелев, В. Средновековната българска крепост Констанция. — ИНИМ, III, 1981, с. 15 сл., внася поправка в хронологията и локализацията на крепостта в местн. Асара на 2 км югоизточно от дн. Симеоновград вместо в дн с. Костенец в Софийски окръг възприета от В. Н. Златарски според както я дава К. Иречек (вж. Jireček, С. Denkmaler aus Bulgarien. — AËMOU. XX, 1896, p. 246, и други негови работи).

 

7. Н. Хониат, ГИБИ, XI, 66—67. За събитията вж. Златарски, В. Н. История. . ., III, 134—137.

 

8. Златарски, В. Н. Пос. съч., 139—140 и дадените там източници.

 

42

 

 

Изпадналата в затруднение Византия обаче успяла да потуши бунта на Йоан Спиридонаки и принудила Добромир Хриз отново да признае върховенството ѝ, а заедно с това да предаде обратно на ромеите Битоля и Прилеп. Императорски отряд му отнел дори и Струмица [9] на връщане след похода си срещу отцепника в Тесалия Мануил Камица, тъст и съюзник на Хриз.

 

Цар Калоян умело използувал усложненото вътрешно и външно положение на империята за уреждане на споровете и през 1201 или 1202 г. сключил мир, чиито условия не са ни известни [10], но могат да се разкрият от последвалите го събития. Допустимо е двете страни да са се спогодили Добромир-Хризовото владение да бъде присъединено към България. Вероятно тогава Византия се отказала и от претенциите си върху северозападните български области (Белград, Браничево, Ниш и Видин), от които била вече напълно откъсната [11], а цар Калоян, макар и временно, се изтеглил от освободените през управлението на братята му земи по Средна и Долна Струма.

 

Най-обща представа за разпределението на териториите в Тракия между България и Византия до създаването на Латинската империя през 1204 г. може да се добие от писмото на брата на имп. Балдуин и негов приемник Хенрих (Анри д'Ено) от 5 юни 1205 г. В него той определя Одрин като град „най-укрепения в Гърция, съседен на народа на власите (т.е. българите) и отделен от тях само от планините” [12]. Това показва, че областта Загоре с Браница (Сакар пл.) и Странджа е била в пределите на България, а империята освен Пловдив с югоизточния дял на Тракия е държала Горна Марица с Родопите и Беломорието. От тези земи латинците създали впоследствие васалните Пловдивско херцогство и Солунско кралство. Това се потвърждава и от факта, че Калоян, както ще видим по-долу, действувал срещу ромеите и превзел за кратко Пловдив преди кръстоносците.

 

При похода си на югозапад войската на търновския цар не само присъединила земята на отметналия се от родината си владетел на Просек, но освободила по-голямата част от Средна и Западна Македония със Скопие [13], както и Косово поле и Южна Метохия с главните им крепости Призрен и Прищина [14].

 

Дали за да се попречи на това голямо разширение на България, или като се възползувал от заетостта ѝ с Византия, през 1202 г. маджарският крал Емерих заграбил Белградската и Браничевската област, а Ниш предоставил на Вълкан (Вукан) своя поставленик на великожупанския рашки престол, откъдето прогонил Стефан I Неман, или Първовенчани (1196—ок. 1228 г., от 1217 г. крал) [15].

 

След няколко сражения по долината на Морава още през същата или в началото на следната 1203 г. българската войска отблъснала нашествениците, освободила Белград, Браничево и Ниш и възстановила на престола сваления от маджарите велик сръбски жупан Стефан [16]. Това проличава ясно от свидетелството на папския пратеник Йоан Каземарински, който през лятото (след 11 юни) на 1203 г. по пътя си за Търново заварил в двора на Емерих български пратеници, които уреждали спора между двете страни, т.е. граничните въпроси, а вероятно и уговаряли изобщо условията за мирен договор [17]. Така границата между България и Унгария била върната по билото на Карпатите до Железни врата, откъдето отново следвала Дунава до устието на р. Дрина, а оттам вървяла по нейното течение. На българска територия оставали Белград (мадж. Нандор-Фехервар), Браничево (мадж. Баранч), Гълъбец (дн. Голубац) и Северин или Чернец (мадж. Сьоренвар), а на маджарска — Срем (мадж. Серем), Землин (дн. Земун), Кубин (мадж. Кеве, дн. Ковин) [18], Харам (между дн. с. Банатска паланка и гр. Базиащ) и Орсово (мадж. Оршова, дн. Оршова веке).

 

Крал Емерих, който си бил прикачил към владетелската титла и „rex Bulgariae”, и след възвръщането им от цар Калоян до смъртта си продължил упорито да оспорва правата му върху тези северозападни български покрайнини [19]. Той се опитал да добие отново владение върху тях с помощта на папа Инокентий III, като използувал поведените преговори на цар Калоян с Римската църква и настоявал пред папата да не удовлетворява исканията на търновския владетел, докато не му бъдат върнати земите по десния бряг на Дунава. Папата обаче не се повлиял от настойчивостта на маджарския крал и дал пълно право на българския цар, който съвсем категорично отказал да ги отстъпи [20].

 

 

9. Пак там, 139—144;  Мутафчиев, П. История. . ., II, 65—66;  Brand, С. М. Byzantium Confronts the West, 1180—1204, Cambridge, Mass., 1966, p. 126 sq.

 

10. H. Хониат изрично споменава за сключването на договор, без обаче да разкрива неговите условия. Вж. ГИБИ, XI, с. 69.

 

В. Н. Златарски датира мира към 1202 г. (История. . ., III, 145—147), докато други автори (Ников, П. Съдбата на северозападните български земи. . ., с. 122;  Мутафчиев, П. Владетелите на Просек. . ., с. 220;  Дуйчeв, Ив. Проучвания. . ., с. 108) го отнасят към предната 1201 г.

 

11. Ников, П. Съдбата на северозападните български земи. . ., с. 122;  Brand. С. М. Byzantium. . ., 64—65.

 

12. ЛИБИ, II, с. 365.

 

13. Освобождението на Скопие (погрешно отнесено към 1205г . в История на България. . ., I, с. 178) от Калоян се потвърждава от първия Списък на епископите от Българския диоцез от 1204 г., където скопският фигурира (вж. ЛИБИ, IV, с. 9), и от една по-късна грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282—1321) от 1300 г. От последната проличава, че този владетел е подарил с. Бистрица в Косово поле на ман. „Св. Георги Бързи” (наричан и Виргински). Вж. Грујић, Р. Три Хиландарски повеље. — В: Зборник за историју Јужне Србије и суседних области. Скопље, 1936, с. 17. През 1205 г. цар Калоян е действувал в Южна, а не в Северна Македония, както това ще видим по-долу.

 

14. Мутафчиев, П. Владетелите на Просек. . ., с. 222 сл.;  История. . ., II, с. 172. Българската власт в Скопие и Призрен се потвърждава от писмото на българските митрополити до папа Инокентий III от 1203 г., между които са и владиците на тези два града. Вж. ЛИБИ, III, с. 337.

 

15. Hиков, П. Съдбата на северозападните български земи. . ., с. 123;  Златарски, В. Н. История. . ., III, 149—151;  Божилов, Ив. Белота. . ., с. 80. Срв. История Венгрии. . ., I, с. 510, където маджарските завоевания в Сърбия и на част от България са отнесени към 1201 г.

 

16. Ников, П. Цар Борил. . ., 127—128. Погрешно В. Н. Златарски (История. . ., III, с. 150) свързва възстановяването на българската власт в северозападните покрайнини с династическата борба между Емерих и брат му Андрей, която приключила с мир още в 1200 г., но с основание П. Ников (Съдбата на северозападните български земи. . ., с. 127) поправя датата на тези български действия от втората на първата половина на 1203 г. Вж. Николов, Й. Папската политика в Сърбия в края на XII и началото на XIII в. — ГСУ ФИФ, LX, 1966, 175—177. Браничево е между епископиите в българския диоцез през 1204 г. Вж. ЛИБИ, IV, с. 2.

 

17. Вж. писмото на Й. Каземарински до папата, ЛИБИ, III, с. 318: „Между това обаче при краля дойдоха пратеници от онзи велик мъж Калоян. . .” Вж. правилното обяснение за това пратеничество у Златарски, В. H. История. . ., III, с. 169. Срв. Ников, П. Българската дипломация. . ., 87—88.

 

18. Споменава се като последна маджарска крепост по пътя на папския посланик кардинал Лъв до цар Калоян през 1204 г. Погрешно отъждествена в ЛИБИ, III, с. 349, бел. 1, с дн. гр Панчево. Срв. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 196, където е наречен с вярното си старобългарско име Кубин.  Божилов, Ив. Белота. . ., с. 79, отбелязва правилно, че там е било мястото, където пътуващите от Унгария за България преминавали Дунава.

 

19. Синът на Емерих Андрей (Ендре, 1204—1235), до самата си смърт обаче не предявил претенции върху отвъддунавските български земи. Вж. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 205.

 

20. Папата признал правата на българите върху тези територии, което проличава от писмото му до крал Емерих:

 

„Но най-после, понеже гърците излязоха по-силни, българите загубиха царското си достойнство, дори бяха заставени да робуват под тежко цариградско иго, докато напоследък двама братя, сиреч Петър и Йоаниций, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат, колкото да възвръщат земята на своите бащи, така че в един ден спечелиха чудна победа над големи владетели и безбройни народи. Ние не отричаме, прочее, че те може да са нахлули насилствено в някоя част от страната, но ние положително твърдим, че те са възвърнали най-голямата част от страната по бащино право. Затова ние възнамеряваме по подобие на нашите предшественици да го коронясаме за цар не върху чужда земя, а върху собствената, желаейки и сам той да възвърне несправедливо задържаната [от него] земя, а и несправедливо задържаната земя да му се възвърне, тъй като сам бе пожелал това от нас, а именно да наредим да се даде правосъдие между тебе и него, на двете страни, за земите, в които е извършено нахлуването. . .” (вж. ЛИБИ, III, с. 353).

 

Цар Калоян твърдо отстоявал правата си в писмо до папата с думите:

 

„Пиша Ви обаче и за унгареца, че моето царство няма никаква общност на владенията или нещо друго с него, нито му вреди, а, напротив, той напада и уврежда владенията на моето царство. Също и господин кардинал Лъв видя и ще навести на Ваша светост право или неправо, шо се отнася до моето царство и дали аз не зачитам унгареца или пък самият той не зачита моето царство. Нека му пише Ваша светост да стои далече от моето царство, понеже моето царство нито има намерение да не го зачита, нито да отива против неговите земи. Ако обаче той сам дойде против земите на моето царство и бог помогне да бъде победен, нека Ваша светост да не подозира моето царство, но да съм свободен [от подозрение]” (вж. пак там, с. 360).

 

Същите предупреждения следват и по отношение на латинците, ако накърнели пределите му, не го зачитат или убият от подвластните му хора (пак там).

 

43

 

 

Преговорите, започнати между Рим и Търново още от 1199 или началото на 1200 г. (според датата на първото писмо на цар Калоян до папата) [21], достигнали най-голямото си оживление между 1202 и 1204 г. Най-сетне чрез редица пратеничества и писма се постигнало съгласие между двете страни. Сключената в 1204 г. уния не се отразила върху православния характер на България, защото върховенството на Рим било признато само формално [22]. Отнасяло се до йерархическата зависимост, но не засегнало установения вече по традиция църковен ред. На 7 и 8 ноември с. т. папският легат кардинал Лъв коронясал тържествено Калоян за rex (крал) и му предал изпратените корона, скиптър и знаме с изображение на кръст и два ключа [23]. Главата на българската църква получил титлата „primas”, която всъщност се равнявала на архиепископ. Българите обаче ги смятали за равностойни съответно на „цар” и „патриарх”. Ето защо в писмата си до папата търновският владетел продължил да се нарича „император на българи и власи” [24]. Тази титла е дала повод на някои румънски автори за редица спекулации в споменатия вече смисъл [25]. Последните обаче пропускат най-същественото — тактическите съображения на Калоян, който искал да подсили основанията си, като не се представял за чужд на латинския свят, и затова претендирал дори че произлиза от „благороден род на града Рим” и че е владетел и на романизирано население. Очевидно царят е имал предвид поданиците си във Велика Влахия, тъй като все още за това време липсват сигурни сведения за наличието на латинизирано население по двата бряга на Долни Дунав. Подобни подбуди има и претенцията му да извежда потеклото си от предишните български царе — всичко това било подчинено на неговата главна цел: да обоснове и добие на всяка цена международно признание на властта си и териториалния обхват на възстановената държава.

 

Унията с папата обаче не предотвратила зреещия конфликт с кръстоносците, които учредили на мястото на Византия своя империя в нейната столица, завзета на 13 април 1204 г. Веднага след образуването на Латинската империя в Цариград начело с Балдуин Фландърски през лятото на с. г. кръстоносните рицари пристъпили към присъединяването на Тракия и Югоизточна Македония, за да създадат свои васални владения. Само отделни градове в Тракия били предоставени на съюзната Венеция според уговорената подялба на завоюваните земи [26]. По този начин те се явили вече като нова пречка по поетия от цар Калоян път за освобождението на земите в Балканския Югозапад, населени с българи.

 

Още при обсадата на Цариград от кръстоносната войска и венецианския флот цар Калоян предложил помощ със 100-хиляден отряд, ако бъде коронясан за цар, но латинците надменно отхвърлили предложението му [27]. Не дала резултати за уреждане на отношенията с кръстоносците и срещата на цар Калоян с Пиер дьо Брашьо [28]. Опитът на българския владетел да привлече папата за посредник също не допринесъл с нищо за създаването на нормални отношения и разрешаването на граничните въпроси между Търново и новите господари в Цариград.

 

Агресивността на латинците се очертавала вече като реална заплаха и за самата България [29], защото те не ламтели само за териториите, владени от Византия, но и за пределите на българското царство. Това проличава твърде ясно от опита на един от видните им представители — ломбардския марктраф и Бонифаций Монфератски — да убеди новия император Балдуин Фландърски (1204—1205) да насочат оръжието си срещу цар Калоян, защото държал „една голяма част от земята” [30]. Оженил се за вдовицата на византийския имп. Исак II Ангел (сестра на унгарския крал Емерих), Бонифаций настойчиво предявил претенции върху Солун и околните територии, а наред с това и върху други земи, населени с българи. Очевидно между тях били и оспорваните от шурея му Белградска и Браничевска област. Ето защо

 

 

21. Писмо на цар Калоян до папата от края на 1199 г. — Дуйчев, Ив. Преписката на папа Инокентий III с българите. Увод, текст и бележки от… — ГСУ ИФФ, XXXVIII, 1942, № 3, 21—22 (= ЛИБИ, III, 306—309).

 

22. За преговорите и сключването на унията вж. Gjuzelev, V. Das Papstum und Bulgarien im Mitlelalter (IX—XIV Jh.). — BHR, 1977, No 1, p. 43 sq.

 

23. Вж. писмото на папа Инокентий III до цар Калоян в ЛИБИ, III, с. 345.

 

24. Дуйчев, Ив. Преписката. . ., 21—22 (= ЛИБИ, III, с. 327);  Ников, П. Принос към историческото изворознание. . ., с. 53.

 

25. Дуйчев, Ив. Преписката. . ., 21—22 (= ЛИБИ, III, с. 308).

 

Погрешно се смята, че с тези титли на българския владетел и главата на Търновската църква бил разрешен и друг външнополитически въпрос — включването на земите на север от Дунава в българските прелели под името Влахия. Вж. застъпването на това схващане от Штефанеску, Шт. Паисий Хилендарский и румыно-болгарских связей. . ., с. 295;  Примов, Б. Създаването на Втората българска държава. . ., 45—50 и пос. там книжнина.

 

Преди всичко в края на XII и началото на XIII в. името Влахия не се е употребявало за тези земи. За първи път то се среща у В. Рубрук и други автори, но едва от втората половина на XIII в. Както видяхме, това име се дава на областта, която го носи и до днес, след преселването там на „угровласите”.

 

Необоснована е и тезата на Onciul, D. Teorii lui Roesler, Scrieri storica, I (ново изд. в Букурещ, 1968, c. 210), че титлата на цар Калоян „цар на българите и власите” принадлежала и на царете Симеон, Петър и Самуил, тъй като липсват каквито и да било данни в изворите, че те са носили подобна, въпреки че властта им върху земите по левия бряг на Дунава не подлежи на никакво съмнение. Вж. за последното Коледаров, П. Политическа география. . ., I, с.48 сл.

 

26. Carile, A. Partitio terrarum Imperii Romanie. — Studii Veneziani, VII ( Venezia). 1969, 125—305.

 

27. Златарски, В. H. История. . ., III, c. 187 и източника му Робер дьо Клари (Clari, Robert de. La conquête de Constantinople Ed. Ph. Laurer. Paris, 1924, 62—63, ch. LXIV).

 

Nicol, D. The Despotate of Epiros, Oxford, 1957, p. 20, отбелязва, че отказът на имп. Балдуин лишил Латинската империя от съюза на българският владетел, който от „Ромеоубиец” станал спасител на гърците. От своя страна цар Калоян отхвърлил предложението, направено под заплахата на надвисналата кръстоносна опасност от имп. Алексий III и сина му чрез цариградския патриарх Йоан Каматир да му признае царското достойнство, а на главата на църквата в Търново на патриарх. Вж. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 147;  Vasiliev, А. А. History of the Byzantine Empire. Madison, 1952;  Ostrogorsky, G. History. . ., p. 379. Българският владетел търпеливо изчакал развитието на събитията и разрешението на въпросите от Рим.

 

28. Вж. Clary, R de. La conquête. . ., p. 101, ch. CVI. Същото проличава и от загубеното писмо на цар Калоян до папата, за което съдим от Делата на Инокентий III в ЛИБИ, III, с. 388. Срв. още и H. Хониат, ГИБИ, XI, с. 73.

 

29. През ноември 1204 г. цар Калоян пише до папата: също за латинците, които навлязоха в Цариград да е свободно [от подозрение].” Вж. българския превод тук бел. 20.

 

30. Villehardouin, G de. La conquête de Constantinople. Ed. Е. Faral. Vol. II, Paris, 1939, p. 84, ch. 276.

 

44

 

 

маркграфът не приел предложения му дял от завладяната Византия Мала Азия с о-в Крит и искал на всяка цена да отклони императора от Солун [31], като му предлагал подялба на земите на българския цар.

 

Първа арена на споровете между кръстоносците и българите била жизнено важната за отбраната на Цариград и същевременно твърде богата област Тракия. Към нея се отправили както рицарите, така и цар Калоян. Най-напред към Одрин се насочил начело с Хенрих д'Ено, брата на императора. Преди Двамата братя кръстоносци да се отправят с обединените си сили за Мосинопол и Солун, по искане на жителите на Одрин (вероятно тези от тях, които били от гръцки произход) кръстоносците трябвало да оставят в града гарнизон, който да ги осигури срещу заплаха от страна на българите [32].

 

Като сполучил да тласне императора срещу земите на българското царство, за да го отдалечи от Солун, чиито околности частите му вече достигнали, Бонифаций обсадил Одрин. Разпрата между първенците кръстоносци била прекратена чрез посредничеството на съюзника им венецианския дож Енрико Дандоло [33].

 

Очевидно след като не успял да уреди отношенията си с новия южен съсед по пътя на мирните преговори, през лятото на 1204 г. цар Калоян съсредоточил войски в Тракия. Преди кръстоносците да овладеят главния град в северната ѝ част — Пловдив, — той влязъл в него [34] вероятно с подкрепата на местното население. Наскоро обаче бил принуден да се оттегли, защото според свидетелството на Жофроа дьо Вилардуен, виден кръстоносец, получил званието „маршал на Романия” и описал началната история на Латинската цариградска империя, „повечето от хората, които били на страната на Калоян, се обърнаха към него” [35], т.е. към предвождащия латинската войска Рене дьо Три. На последния било предоставено да управлява херцогството със средище Пловдив.

 

Усложнената обстановка заставила българския владетел да си осигури поддръжници срещу завоевателите кръстоносци. Намерил ги сред страдащото от грабежите и притесненията им простолюдие и сред византийската аристокрация, недоволна от проявеното пренебрежение от страна на новите властници в Цариград. Цар Калоян бил значително улеснен, защото не само народните низини, но и гръцките първенци сами поискали закрилата му с обещание да го признаят за свой владетел. Той приел с готовност предложението на ромеите за съюз [36], но същевременно влязъл във връзка и със селджукските турци в Мала Азия с оглед единодействие срещу Латинската империя [37].

 

Начало на новия етап от борбата за обединението с царството и на останалите територии с българско население (от Тракия и Македония), когато гърците от врагове станали съюзници, бележи въстанието на последните срещу малочислените латински гарнизони, оставени, след като главните кръстоносни сили се отправили за Мала Азия и Континентална Гърция. Оцелелите от кланетата рицари били принудени да опразнят Одрин, Димотика, Аркадиопол, (дн. Люлебургаз) и други големи градове на Тракия и се затворили в Цурул, където едва удържали блокадата или били принудени да се изтеглят в самия Цариград [38]. Въстаниците пък се съсредоточили в силно укрепения Одрин. Към него се насочили, за да си дадат решително сражение, както кръстоносците начело със самия император и венецианците с Дожа си Дандоло, така и цар Калоян с неговите съюзници кумани и гърци [39].

 

С изтеглените от Мала Азия отреди латинците подложили на частична обсада Одринската крепост, над чиито кули се веели бойните знамена на цар Калоян [40].

 

 

31. За солунското кралство вж. Ферјанчић, Б. Почеци Солунске краљевине (1204—1209). — ЗбРВИ, 2 (= Melanges G. Ostrogorsky), 1964, № 2, 101—115.

 

32. Vill., t. II, ch. 269—273, 76—82.

 

33. Данчева-Василева, А. България и Латинската империя (1204—1261). С., 1985, с. 50.

 

34. По сведения на Г. Акрополит — ГИБИ, VIII, с. 155.

 

35. Vill., t. II, ch. 311, р. 120;  Данчева-Василева, А. България и Латинската империя. . ., приема, че цар Калоян заплашвал не само Пловдив, който превзел от гърците, но също така контролирал източнотракийските територии.

 

36. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 155;  Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 73, по свои съображения не е особено словоохотлив за съюза на гърците с българския владетел. По-ясна картина ни дават свидетелствата на западните автори. Ж. дьо Вилардуен разказва, че гърците „събраха тайно пратеници от всички градове на страната [курс. а.] и ги проводиха при Йоана, краля на Влахия и на България, който бе воювал против тях и постоянно воюваше; и те му съобщиха, че ще го направят император, ще му се предадат всички и ще избият всички франки и после ще му дадат клетва, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той да им се закълне, че ще се отнася към тях като към свои. . . Клетвата била дадена от едната и от другата страна” (Vill., t. II, ch. 333, 142—144).

 

В хрониката, приписвана на Baudouin d'Avesne (живял през XIII в.), за превземането на Цариград от франките сε разказва как цар Калоян „се държал толкова храбро, щото мнозина минавали на негова страна. Тогава сред войската на имп. Балдуин имало голям глад, а никой не смеел да излезе за фураж, защото населението се бе разбунтувало, след като имало за вожд Йоана. Те го обичали повече от франките и почти всички градове и крепости в Цариградската империя се бяха обърнали към него” (Buchon, J. A. Collection des chroniques nationales françaises. T. III, Paris, 1828, p. 287)

 

B. H. Златарски (История. . ., III, c. 216) неправилно ограничава движението за съюз с българския цар сред ромеите в Тракия и пояснява термина „страна” у Вилардуен с „Тракия”. Твърде показателно е, че и във втория източник се говори пак за „всички градове и крепости в Цариградската империя”. Затова според нас по-вероятно е ромейската аристокрация не само в Тракия, но и в другите бивши предели на Византия (като например Южна Македония, Тесалия, Епир и др.) да се е обърнала за помощ към цар Калоян.

 

В подкрепа на това са и изказването на Димитър Хоматиан (вж. тук бел. 103) и съобщението в руската летописна традиция от XIV—XVI в. по повод превземането на Цариград от латинците, че православието „тогава имаше за крепител царя български. . .” (цит. по Гюзелев, В. Българската държава и Никея в борба срещу Латинската цариградска империя (1207—1218 г.) — ИНИМ, II, 1978, 11—12.

 

За събитията вж. Златарски, В. H. История. . ., III, 211—221, а за българо-гръцкия съюз:  Примов, Б. Гръцко-българският съюз в началото на ХIII в. — ИПр, IV, 1947/1948, № 1, 22—39;  Κραντονέλλη, Α. Ἡ κατὰ τῶν Λατίνων. . ., 57—69;  Цанкова-Петкова, Г. Българо-гръцки и българо-латински отношения при Калоян и Борил. — ИИИ, 21, 1970, с. 152.

 

37. Вж. писмото на Хенрих д'Ено до папа Инокентий III от 5 юли 1205 г. в ЛИБИ, III, с. 367.

 

38. Vill. t. II, ch. 336—339, 344—346, 146—150, 150—156.

 

39. Вилардуен съобщава, че цар Калоян се отправил наскоро след Петдесетница (29 май), т.е. след победата при Одрин (14 април 1205 г). към Солун срещу Бонифаций Монфератски с войските си от българи и гърци, но без куманите (които не могъл да задържи поради настъпилите горещини, при които те не действували — Vill., ch. 312, p. 498). Това сведение определя твърде точно състава на командуваната от българския владетел войска както при Одрин, така и в следващите военни предприятия и разкрива, че под „власи”, понеже Вилардуен и други писатели кръстоносци (Робер дьо Клари, Анри дьо Валансиен) имат предвид българите. Ив. Божилов (България при Асеневци. . ., 89—90) привежда правилния коментар и отъждествяване от редица издатели на съчиненията на споменатите писатели, които никъде не споменават „българи”. Например Valencienne, H. de Histoire de l'empereur Henri de Constantinople, publ. par J. Longnon. Pans, 1948. Срв.  Жуглев, K. Какво разбира Валансиен под „Blaquie” и „Blaquie-le Grant”. — ИБИД, XXII—XXIV, 1948, 159—167. Навсякъде Ж. Лоньон недвусмислено и определено поставя „българи” и „България”, където Анри дьо Валансиен пише в текста си „власи” или „Влахия”.

 

Очевидно с цел да уязвят противника си кръстоносците писатели подобно на Н. Хониат (вж. тук гл. II), маджарският крал Емерих и др. целенасочено използуват термина „влах” в неговия пейоративен за епохата смисъл.

 

Участие на селджукски турци в действията при Одрин не е установено. Споменатите „турци” и „туркомани” в гръцката версия на Морейската хроника се отнасят към куманите в състава на Калояновата войска (Вж. Božilov, Iv. La „Chronique de Moreé” et l'histoire de Bulgarie au début du XIIIe siècle (1204—1207). — BHR, 1977, No 2, p. 49.

 

40. Vill., t. II, ch. 350, 159—160, съобщава, че били обсадени две врати с малко хора. Като се има предвид посоката, от която латинците настъпвали, и че именно на източния сектор на крепостта (която имала общо 11 врати) били изградени две порти, бихме могли да определим, че именно те били подложени на обсада.

 

Средновековната крепост на Одрин била разрушена през 1869 / 1870 г., но ние разполагаме с описанието ѝ от 1829 г. Вж. Eneholm, G. Notice sur les villes, situées au-delà des Balkans, occupées par les troupes Russes pendant la glorieuse campagne de 1829. St. Petersburg, 1830, 55—56.

 

45

 

 

Това ясно показва, че тогава върховенството му е било вече всепризнато от цялото население в Тракия не само българско, но и ромейско.

 

С умели действия на 14 април 1205 г. челният отред на кръстоносците начело с имп. Балдуин бил увлечен в блатото, наричано сега Гьол-Баба, разположено на една левга (= 4 км) северно от крепостта при дн.с. Ново село (тур. Дермен Еникьой). Там бил унищожен цветът на рицарството, а самият латински владетел — заловен жив [41]. Оцелелите след поражението си латински части вдигнали обсадата на Одрин и се спасили с бягство зад стените на Родосто (дн. Текирдаг). Сред тях бил и дожът на Венеция, който починал през май с. г. от полученото тежко нараняване [42].

 

Победата при Одрин нанесла непоправим удар върху Латинската империя и спряла нейното разширение на Балканите. Тя издигнала още повече престижа на България, но същевременно била изгодна и за ромеите, защото им дала възможност да се окопитят [43]. С военните си предприятия в Европа цар Калоян съдействувал за организирането и укрепването на Никейската империя, защото отвлякъл силите на кръстоносците от Мала Азия и ги принудил да сключат примирие с Теодор Ласкарис. Последният застанал начело на византийската аристокрация, която се съсредоточила в незаетите от латинците земи на азиатския бряг. В крайна сметка всичко това обективно имало твърде неблагоприятна за България сетнина — само половин столетие по-късно Никейската империя през управлението на Михаил VIII Палеолог възстановила Византийската империя, като той превзел Цариград в 1261 г. и унищожил Латинската империя.

 

Трябва обаче да се отчете, че цар Калоян не е имал друг избор. Той съвсем правилно оценил обстановката и своите възможности. Наложителна необходимост било най-напред да заздрави положението на България в Тракия и да осигури тила си в Македония, тъй като не били обезвредени кръстоносците около Бонифаций Монфератски (в южните части на полуострова) и недостигналите за сражението при Одрин части от Мала Азия начело с Хенрих д'Ено. Ето защо въпреки решителната си победа българският владетел не преследвал латинците до самия Цариград и не се опитал да го овладее.

 

При това цар Калоян не могъл да се осланя напълно на съюза на гърците. Ярко потвърждение на това са последвалите събития и оценката на Вилардуен, който отбелязва в съчинението си личната констатация, че след разгрома на латинците заплахата за гърците вече идвала от царя на българите [44]. И действително промяната в отношението на ромеите към него се проявила веднага след поражението на кръстоносците. Одринчани отказали да изпълнят обещанието си да му предадат града [45]. Очевидно византийската аристокрация в Тракия съвсем не искала да замени зависимостта си от латинския император с тази на търновския цар. Все пак последният не бил лишен от привърженици сред гърците и имал здрави позиции в областта, чието население било преобладаващо българско.

 

След опустошителните набези на куманската конница, която според обичая си се изтеглила поради настъпването на летните горещини, латинците загубили цяла Тракия с изключение на Родосто и Силиврия на мраморноморския бряг и Пловдив във вътрешността. Това още съвсем не означавало, че и властта на цар Калоян в областта била осигурена. Независимо от първите прояви на вероломство от страна на ромейската аристокрация той предвиждал скорошен противоудар и на оцелелите кръстоносни сили.

 

Българският цар използувал заетостта на Бонифаций Монфератски в Континентална Гърция, за да насочи на 29 май 1204 г. главните си сили (вкл. и гърци съюзници) [46] към Сяр, а тези на Чъсмен, управител на Средна Македония със средище Просек — срещу Солун. С подкрепата на местното население последният завзел града, докато крал Бонифаций бил в Пелопонес, но се оттеглил, без да влезе във вътрешната крепост [47]. Сяр бил превзет с обсадна техника, като по нареждане на царя ромеите били изселени в северозападните български предели към Унгария [48].

 

Българските войски трябвало да вдигнат обсадата на Солун поради превъзходството в силите на завърналия се от юг Бонифаций, но въпреки това успели да му отнемат Южна Македония с Бер—Верия [49], Мъглен [50] и други крепости, като задържали и Сяр. Междувременно Хенрих д'Ено съсредоточил в Родосто изтеглилите се от Мала Азия кръстоносци и поел управлението като moderator imperii или bailliu. Оттам предприел настъпление по Маричината долина, съпроводено с масови кланета на населението в градовете [51], което било още в съюз с цар Калоян, защото кръстоносците срещнали твърдата съпротива на българи и гърци [52]. Последните успели да ги отблъснат от Одрин, а жителите на Пловдив, главно павликяни, се обърнали към българския цар за закрила. Това принудило Рене дьо Три да се изтегли в крепостта Станимака, след като опожарил кварталите на градската беднота. Византийската аристокрация в Пловдив се опитала да създаде своя власт в Тракия и обявила

 

 

41. Вж. българския превод на изворовите известия за сражението при Одрин на H. Хониат, Ж. дьо Вилардуен, Р. дьо Клари, Алберик, Г Акрополит, Н. Григора и Патриарх Евтимий Търновски, както и анализа на военните действия при същата крепост. — БВИФ, I, 215—221, 245—253 и схема № 31;  BВИ, I, 225—232; схемата ни в Атлас по българска история, с. 16.

 

Сражението получило твърде широк и продължителен отглас в тогавашния свят. Напоследък са привлечени много повече сведения у западни автори, като например писмото на имп. Хенрих до папа Инокентий III (ЛИБИ, IV, с. 14), хрониката на Радулф (пак там, 137—138), Огери Панис (пак там, с. 144), Морейската хроника, тази в стихове на Филип Мускес, Балдуин д'Авен, Вилхелм Йоанис Лонги, каноника Робер, Якоб дьо Гиспа и др. За последните вж. Hansen-Löve. A. A. Die Darstellung der Schlacht bei Adrinopel (1205) in der „Chronique de Morée” — EB, 1971, No 3, 102—112;  Дaнчева-Василева. А, България и Латинската империя. . ., с. 66, бел. 110.

 

42. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., p. 18, 21, както и посоченото там съобщение на Жофроа дьо Вилардуен.

 

43. Доналд M. Никъл приема, че с разгрома на Балдуин цар Калоян направил неоценима услуга на гръцката кауза, като дал възможност на Теодор Ласкарис да организира ромейските сили в Мала Азия и да създаде Никейската империя (вж. пак там).

 

44. Vill., t. II. ch. 376—379, 234—236.

 

45. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 105.

 

46. Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 78. Част от жителите на града, вероятно българи, се разбунтували срещу латинците и преминали на страната на търновския цар. За този бунт вж. Цанкова-Петкова, Г. Българо-гръцки и българо-латински отношения. . ., с. 158;  Hеndrik, В. Recherches sur les documents diplomatiques non conservés, concernants la Quatrième croisade et l'Empire latin de Constantinople pendant les premières années de son existence (1200—1206). — Byz., 1970, II, 139—140;  Prinzing, G. Die Bedeutung Bulgariens und Serbiens in den Jahren 1204—1219 in Zusammenhang mit der Entstehung und Entwicklung der byzantinischen Teilstaaten nach der Einnahme Konstantinoples infolge des 4. Kreuzuges. München, 1972, 50—51.

 

47. За Чъсменовия съд вж. Цонев, Б. и Г. Баласчев. Старобългарско блюдо с надпис от XII—XIII в. — Минало, 1914, № IХ, с. 331;  Мутафчиев, П. Владетелите на Просек. . ., с. 42, бел. 5.

 

48. Vill., t. II, ch. 393—394, 202—205;  H. Хониат, ГИБИ, XI, c. 78.

 

49. H. Хониат, ГИБИ, XI, c. 79. За тези действия на българските войски вж. Χονίδης, Γ. Χ. Ἱστορία τῆς Βεροίας, τῆς πόλεως καὶ τῆς περιοχῆς Θεσσαλονίκη, 1970, n. 28.

 

50. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 233, бел. 3, прибавя и Мъглен, откъдето били пренесени мощите на Иларион Мъгленски в столицата. Вж. Пролога за последния:

(вж. старобългарския текст у Иванов, Й. БСМ, 419—420).

 

51. Н. Хониат, ГИБИ, XI, 84—85;  Vill., t. II, ch. 390—391, 196—202.

 

52. H. Хониат, ГИБИ, XI, 80—84;  Vill., t. II, ch. 395—397, 204—208.

 

46

 

 

предводителя си Алексий Аспиет (бившия цар-Асенов пленник при Сяр) за император. Тази им проява била обаче жестоко наказана от цар Калоян [53], когато овладял града не без помощта на гражданството, значителна част от което било българско или клоняло към негова страна.

 

Въпреки тази втора по-осезателна проява на измяна от страна на византийската аристокрация съюзът с нея още не бил разтрогнат [54] и цар Калоян продължил да подпомага тези от тях, които се съпротивлявали на латинците. Това е отбелязано от Вилардуен не само за Одрин, но и в Димотика, Русион и другаде [55].

 

Изтеглянето на цар Калоян към столицата през пролетта на 1206 г. [56] разкрило възможност за кръстоносците временно да заздравят положението си в Югоизточна Тракия. Те поставили свои гарнизони в Аркадиопол, Русион (дн. Рускьой при гр. Кешан) и Виза, а Аспрос или Апри (дн. Инеджик) дали на Теодор Врана [57]. Той бил най-видният от присъединилите се към тях ромейски велможи и придобил значително влияние, защото съпругата му Анна била сестра на френския крал Филип II Август. Византийската аристокрация скоро поискала от кръстоносците да му поверят управлението също и на Одрин и Димотика. Цар Калоян подновил с помощта на куманските отреди действията в Южна Тракия, но сега не само срещу кръстоносците, но и против свързалите се с тях и подпомагащи ги открито ромеи [58].

 

Българската войска опустошила градовете Хераклея (дн. Мармара Ерегли), Панион [59], Редесто (дн. Текирдаг), Хариупол (дн. Айробол), Траянопол (дн. Лутрос), Макри, Клавдиопол (неуточнено) [60], Мосинопол, Перитор (на залива Портолаго, Буругьол), а жителите им били преселени в Мизия [61]. Според сведенията на Н. Хониат същата съдба сполетяла и Русион, Аспрос, Даонин (на мраморноморския бряг, изт. от Родосто), Аркадиопол, Цурул, Атира и Регион (съответно дн. Бююк и Кючук Чекмедже) и др. [62] Кръстоносците удържали само Виза, Силиврия и Станимака.

 

През юли цар Калоян повел лично войските си към Одрин и Димотика, но поради излизането от строя на куманската конница при летните горещини и явилата се в тила му кръстоносна войска снел обсадата на последната крепост и се изтеглил по долината на Арда. Латинците превзели Мъняк [63] и деблокирали Рене дьо Три в Станимака. Българският цар обаче повторил с успех действията срещу Димотика, сринал я [64] и на 23 август 1206 г. се насочил пак към Одрин. Отново Хенрих д'Ено се явил лично в помощ на обсадените и българската войска стратегически се оттеглила, за да запази главните си сили. При преследването ѝ латинците достигнали Боруй и Крън (при дн. едноименно село в Казанлъшко), но трябвало да се задоволят единствено с освобождението на 20 хиляди пленници и плячката, защото преодолели съпротивата само на български тилов отряд пред Блисна (Валзена, край дн. с. Главан, Хасковска област). По време на повторното си нахлуване през същата есен в контролираната от българите част от Тракия разрушил Терми (Термопол), стигайки до морето при разорения от българите Анхиало. С настъпване на зимата обаче на 1 ноември кръстоносците се оттеглили в Цариград [65].

 

Споменатите при операциите крепости разкриват, че в 1205 г. гръцката аристокрация е била предала на Латинската империя само градовете в югоизточния дял от Тракия с Одрин и долното течение на Марица. Родопите със Северна Тракия (без Станимака, където бил блокиран Рене дьо Три) останали в пределите на българската държава. Кръстоносците не могли да превземат Боруй и Крън, като се задоволили само да разрушат Терми в Крайморска Тракия. Липсват данни също те да са задържали Станимака, Ефрем и Мъняк. Сведенията за съдействието, което простолюдието даже и в най-големите градове (Пловдив и Солун) оказало на българските войски, сочат, от една страна, че масата от населението е била на страната на своите единоплеменници и техния владетел, т.е. твърде определено против ромейската аристокрация и друговерците нашественици [66], а, от друга страна — за запазения престиж на търновската власт.

 

Новите българо-латински стълкновения в Тракия предоставили на Никейската империя още по-продължителна

 

 

53. H. Хониат, ГИБИ, XI, с. 84;  Vill., t. II, ch. 398—399, 208—212. За събитията вж. Златарски, В. Н. История. . ., III, 233—239;  Примов, Б. Българи, гърци и латинци в Пловдив през 1204—1205 г. Ролята на богомилите. — ИБИД, XXII—XXIII, 1948, 145—158.

 

Според свидетелството на Г. Акрополит (ГИБИ, VIII, с. 175) част от разбунтувалото се ромейско население в Пловдив било преселено от цар Калоян в Мелник. Вж. Дуйчев, Ив. Мелник през Средновековието. — В: БС, с. 386.

 

В Похвалното си слово за Йоан Поливотски Патриарх Евтимий Търновски вероятно е имал предвид помощта на местното население, като съобщава, че цар Калоян „скоро във Филипоповия град стигна и го превзе с голяма хитрост”. Вж. старобългарския текст y Kałuzniacky, Е. Werke. . ., p. 86. При предишното освобождение на града (преди одринската победа) българският владетел не се е нуждаел от никаква „хитрост”.

 

54. Цанкова-Петкова, Г. Българо-гръцки и българо-латински отношения. . ., с. 158.

 

55. Vill., t. II, ch 404, p. 216; ch. 406—407, 218—220; ch. 408, 220—221; ch. 410, 222—224.

 

56. H. Хониат, ГИБИ, XI, c. 85.

 

57. При c. Кърчово (североизточно от гр. Валовища, дн. Сидерокастрон, Беломорска Македония, Гърция) е намерен надписът: „Аз, великият дук Врана, направих крепостта Кърчево. . . май месец 1204 г. по настояването на царя Калояна” (вж. старобългарския текст у Иванов, Й. БСМ, с. 29, 34). Допустимо е след превземането на Сяр и областта му от Калояновите войски Теодор Врана, като преминал на българска служба (вж. Дуйчев, Ив. СБК, II, 307—308), да е бил поставен със запазен византийски сан за областен военачалник в освободената от латинците покрайнина.

 

Крепостта Кърчево имала особено важно значение, защото осигурявала рудниците в Горно и Долно Броди във Валовишко. Това крепостно строителство показва мерките, които били взети от българския владетел за укрепяването му в Беломорието.

 

58. Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 85. Същият авгор (с. 85) е принуден да признае, че цар Калоян решил да се разправи с ромеите, „казвайки, че не може да търпи коварството им, неверния им нрав и променящото се често, ежечасно тяхно поведение”.

 

59. Град на югозапад от Редесто (дн. Текирдаг) край дн. с. Аибкьой.

 

60. Според К. Иречек (Християнският елемент в топографическата номенклатура на Балканите. — ПСп, LV—LVI, 1898, с. 248) на юг от Родопите недалеч от Мосинопол ( = „Месинкалеси” до дн. гр. Комотини, Беломорска Тракия, Гърция).

 

61. Вж. съобщението на Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 156.

 

62. H. Хониат, ГИБИ, XI, 85—86. Вж. за събитията Златарски, В. Н. История. . ., III, 240—243;  Vlachos, Th. Kalojan plündert Thrakien und Makedonien. — Βυζαντινὰ, 1970, № 2, 269—283.

 

63. Крепостта Мъняк е разположена на десния бряг на р. Арда при дн. с. Студен кладенец изт. от дн. гр. Кърджали. Името ѝ може да се изведе от кумански или друг алтайски произход, ако се сближи с това на куманския вожд Маниак, споменат от Анна Комнина, ГИБИ, VIII, с. 87.

 

64. Разбойников, А. Могъл ли е Калоян да лиши Димотика от вода, като „отбие” Марица. — ИПр, 1966, № 1, 81—83, обяснява защо е тълкувано погрешно и многократно повтаряно неясното сведение y H. Хониат за прекъсването на подземния тунел, който снабдявал крепостта с вода от Лула река, която е приток на Марица, а не от последната, понеже била твърде отдалечена от Димотика.

 

65. За събитията вж. Златарски, В. Н. История. . ., III, 243—249, който погрешно отъждествява Aquilo с Аетос.

 

За локализацията на Блисна вж. Коледаров, П. Политическа география. . ., I, с. 34, бел. 41, а за Крън — Попов, Ан. Средновековният Крън. — ИБИД, XXV, 1967, 233—234 и пос. там мнения.

 

Крепостта Ефрем се намирала при дн. едноименно село в Хасковска област (преди нар. Ефремкьой или Урумкьой от османската власт). Вж. Разбойников, Ан. За крепостта Ефрем. — Археология, 1965, № 3, с. 42 сл.; срв.  Иречек, К. Пътувания. . ., с . 452;  Cončev, D. Le chateau médiéval Οῦστρα dans les Rhodopes. — BSl, XXV, 1964, 245—260.

 

66. Това твърде ясно проличава от изворите, където се съобщава, че българските войски опожарявали и рушели къщите на богатите в Пловдив и Сяр, а латинците на бедняците (например Рене дьо Три подпалил обитаваната от еретиците част на Пловдив и др.). Българският владетел освобождавал бедните и обикновени хора, а знатните като изменници наказвал и избивал (вж. Vill., t. II, ch. 393—394, 202—205; ch. 399—400, 208—212;  H. Хониат, ГИБИ, XI, 84—85.

 

47

 

 

възможност да се организира. Това било също съдбоносно, защото в края на 1206 г. цариградските рицари подновили действията си в Мала Азия и застрашили дори самата Никея [67]. Заплахата подтикнала имп. Теодор I Ласкарис към разбирателство с българите. В изпълнение на задълженията по съюза, сключен с последния през февруари 1207 г. [68], Калоян пак обсадил Одрин, но куманите вероятно поради настъпването на лятото се оттеглили и станали причина за прекратяването и на тази операция през май 1207 г. [69] Тя обаче заставила латинците отново да сключат примирие с никейците и тъй империята на последните оцеляла. Хенрих д'Ено се отправил към Одрин, но като не срещнал българска войска, продължил нашествието си до подножието на Стара планина — до гр. Еюлюи (вер. Авли, неуточнено селище в Сливенско) [70]. Разбит от българска част, той бил преследван при оттеглянето си в пределите под латински контрол [71].

 

Междувременно солунският крал Бонифаций Монфератски успял да си възвърне Сяр, Филипи, Драма и Мосинопол и да вземе мерки, за да заздрави своята власт в Беломорска Тракия. През септември 1207 г. той се срещнал в Кипсела с избрания през август 1206 г. за имп. Хенрих д'Ено. Той го признал за сюзерен и уговорил с него единодействие срещу България [72]. На връщане близо до Мосинопол при навлизането си в Родопите обаче Бонифаций попаднал на засада, устроена от местните българи (li Bougre de la terre) [73], които го умъртвили.

 

През октомври 1207 г. цар Калоян отново се насочил към столицата му Солун и се разположил на стан северно от града — край Лъгадина (дн. гр. Лангадас), но в разгара на подготовката за обсада българският владетел намерил смъртта си. Сведенията за гибелта му са твърде противоречиви и украсени с множество легенди [74]. Наред с твърдението на Г. Акрополит, че починал от пневмония [75], като се вземат предвид честите болярски заговори от това време, общоприето е, че цар Калоян е бил убит от куманския воевода Манастър. Напоследък обаче се налага мнението, че умъртвяването му е дело на гърците [76].

 

Българската войска трябвало да снеме обсадата на Солун и да се оттегли с осоления труп на владетеля си. Според изворовите известия той бил пренесен в Търново. Погребали го до храма в царския ман. „Великата Лавра” [77].

 

За цар в Търново се обявил сестреникът на Калоян — Борил, който, за да узакони властта си, се оженил за вдовицата му.

 

В резултат на почти непрекъснатите, но успешни военни действия и благодарение на умела вътрешна и външна политика цар Калоян съумял не само да стабилизира напълно централната власт, като здраво се опирал на народните низини (в т. ч. и последователите на еретическите учения), и да постигне международно признание на възстановената държава и на самостойността на нейната църква, но и да продължи със забележителен успех освободителното дело. Той запазил отвоюваното от братята си на североизток и запад откъм Унгария и, както изглежда, утвърдил и укрепил българската власт между Карпатите и левия бряг на Долни Дунав и на север or Делтата (т.е. в дн. Бесарабия). За това може да се съди по два факта: постоянното участие на куманската конница като неразделна съставка на българската войска при почги всички военни действия през неговото управление и главно — поставянето в подчинение на Рим в църковно отношение и на тези територии наред с останалите в царството [78].

 

Нещо повече цар Калоян засилил влиянието на държавата си сред околните народи и успял да разшири значително територията на България със земи, чието население, в мнозинството си българско, влизало в състава на държавата преди падането ѝ под ромейска власт. Той включил в пределите ѝ последната опора на Византия в Мизия — Варна с крайбрежието, задържал почти цяла Тракия с по-големия дял от Странджа, Родопите и Беломорието (без югоизточната ѝ част с Одрин, Димотика и Виза [79]) и освободил цяла Македония

 

 

67. Vill., t. II, ch. 453—455, 266—271.

 

68. Пак там, ch. 455—497, 308—313. Вж. Златарски, В. H. История. . ., III,. 249—250;  Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., с. 13.

 

69. Вж. тук гл. II. бел. 30.

 

70. Локализацията му е неустановена и селището се търси според данните в изворите (у Идриси, Вилардуен и Скилица) в Тракия между Сливен и Одрин, но по-скоро в близост до първия град. Вж. изказаните мнения у Златарски, В. Н. История. . ., II, с. 98, бел. 1 — дн. села Г. Александрово, Гаврилово и Асеновец (бивше Авлиени) и др. Според нас най-приемлива е локализацията при последното не само поради сходството с името, възприето от османотурската власт, но и предвид сведението у Идриси, че в него имало „течащи води” (вж. Недков, Б. България и съседните и земи през XII в. според „Географията” на Идриси. С., 1960, с. 87). Близо до Асеновец са Кортенските минерални бани. Приемникът на средновековния Авли като средище на околността се явява дн. гр. Нова Загора.

 

71. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 251;  Vill., t. II, ch. 490—493, 304—308.

 

72. Vill., t. II, ch. 495—497, 308—313;  Gerland, E. Geschichte des lateinischen Kaiserreiches von Konstantinopel. I. Teil. Geschichte der Kaiser Balduin I und Heinrich (1204—1261). Hamburg v. d. Höhe, 1905, S. 115.

 

73. Vill., t. II, ch. 498—500, 312—315. Само на това и на още едно място (в случая в Родопската област) Вилардуен нарича българите със собственото им име. Навсякъде другаде ги назовава „власи”, влагайки в това понятие подчертания му пейоративен смисъл.

 

74. Вж. Златарски, В. H. История. . ., III, 253—261, за различните версии в изворите.

 

75. ГИБИ, VIII, с. 156 „умрял, обхванат от болки в страната”. Твърдението му се приема от Дуйчев, Ив. Проучвания. . ., с. 47. Също и от Успенский, Ф. И. История Византии. M.—Л., 1948, III, с. 461, който предполага, че убийството било организирано от гърците.

 

76. Цанкова-Петкова, Г. Българо-гръцки и българо-латински отношения. . ., с. 161, се присъединява всъщност към мнението на Ф. И. Успенски.

 

77. Погребението бе разкрито при разкопки в гроб № 39 североизточно от черквата „Св. 40 мъченици” във В. Търново. Вж. Dujčev, Iv. La bague-sceau du roi bulgare Kalojan. — BSl, XXXVI, 1977, No 1—2, p. 177;  Инкова, В. Калояновото погребение. Техника и лабораторни изследвания. С., 1979;  срв. Вълов, В. „калояновият” пръстен или надписът на Иван Асен II. — ИПр, 1974, № 3, с. 86 сл.

 

78. Вж. тук гл. I. За организацията на българската държава, извършена през управлението на цар Калоян, вж. и Hиков, П. Принос към историческото изворознание. . ., 44—45.

 

След завладяването през 1216 г. на Западна Македония от епирския деспот Теодор Комнин поставеният от него в 1217 г. за глава на Архиепископията на цяла България в Охрид Димитър Хоматиан и неговият синод трябвало да сменят с гръцко завареното българско висше духовенство, ръкоположено в диоцеза му от „българоепископите от Загора”, т.е. от синода на църквата в Търново. В епархийския списък на българския диоцез. съставен от канцеларията на Римската курия към 1204 г. (вж. ЛИБИ, IV, с. 9), са дадени освен „примаса” на Търново още и катедрите във Велбъжд, Преслав, Призрен, Видин, Скопие, Ловеч (уточнен от Kuzev, Al. Falsche topographische Identifizierungen. — In: Studia in honorem V. Beševliev. S., 1978, 525—527) и Браничево. В ЛИБИ, III, c. 337, е споменат и епископът на Ниш. Липсата на останалите български владици се обяснява с отказа им да признаят унията. Вж. Gjuzelev, V. Das Papstum. . ., p. 43.

 

79. Въпреки походите си до Боруй, Авли, Терми и Анхиало, до подножията на Стара планина и Средна гора и до черноморския бряг латинците не могли да овладеят Северна Тракия. Действията на цар Калоян в Беломорска Македония обаче не позволили и нему да заздрави своето положение в цялата област Тракия. След смъртта на този български владетел имп. Хенрих отново стигнал до Боруй и пак не го овладял, но превзел на 31 юли срещу 1 август 1208 г. Пловдив. Там той възстановил васалното владение със средище в този град и поверил управлението му на Жирар дьо Стрьом, племенник на предишния му феодален владетел Рене дьо Три.  Данчева-Василева, А. България и Латинската империя. . ., с. 83, правилно изтъква, че в Пловдив не е имало латински гарнизон, но допуска, че Пловдив е бил в гръцки ръце.

 

Рене дьо Три е бил блокиран в родопската крепост Станимака, но останалите околни територии ще да са били пол български контрол. Едва в 1208 г. латинците превзели крепостта Кричим и извършили строежи за нейното заздравяване.

 

Фактът, че кръстоносците използували Одрин и Димотика за снабдителни бази и изходни позиции (Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 89), показва ясно разпределението на Тракия между империята и царството. Латински гарнизон се запазил във Виза в 1206 г. (вж. Vill., t. II, ch. 211, p. 279; ch. 231, p. 302.

 

48

 

 

(с изключение на Солун и неговата околност) и някои покрайнини от дн. Албания, Епир и Тесалия. За последните обаче липсват точни данни, за да можем да определим с положителност дали се отнася до установена политическа зависимост или до редовно присъединени територии, защото единствените ни сведения почиват на по-общи по характер известия в домашните извори.

 

Що се отнася до Сърбия, цар Калоян несъмнено засилил и там политическото си влияние чрез възвръщането на Стефан II Неман Първовенчани като велик жупан. В смисъл на подчертана зависимост от търновския владетел на неговата страна и народ трябва да се разбира споменаването на „тривали” в израза на Патриарх Евтимий от Житието на Иларион Мъгленски — че „приел гръцка земя, немалка част от Тракия, наричана и Македония, тривали (трївалы) и Далмация” [80]. В Зографския препис на Житието на св. Петка срещу „тривали” от странична бележка: [81]. Това пояснение заедно с формата в множествено число на „тривали” показва ясно, че се отнася до сръбското население във владенията на великия жупан, който обединил тогава Рашка и Зета със Скадър и Котор на Адриатика.

 

В. Златарски приема, че в този текст на Патриарх Евтимий става дума за войните на цар Калоян срещу маджари и сърби [82]. Точният смисъл обаче на термина може да се разкрие само като се разгледат всички пасажи от съчиненията на последния търновски патриарх, където той се спира на териториалния обхват на Калояновата власт. При патриотичните му подбуди да повдигне духа на своите сънародници пред надвисналата заплаха от османското нашествие, като им припомня светли страници от недавнашното минало — може да се установи, че Патриарх Евтимий бил съвсем добросъвестен по отношение на фактите и точен в терминологията, която употребява. Това проличава и от останалите негови изрази с подобен характер в други творби. Вероятно той се е осланял на достъпните му съчинения на съвременници на събитията (може би и на H. Хониат), а още повероятно — на недостигнали до нас домашни извори, в т. ч. и летописи, както това ще видим по-долу.

 

Византийските автори поначало са твърде лаконични и пестеливи по отношение на военните успехи на цар Калоян и разширяването на властта му. Въпреки това намираме известно потвърждение за придобивките му в западната и южната част от полуострова у Н. Хониат, който съобщава за завземането от неговите войски на Сяр, Верия Бер и други градове във владенията на солунския крал [83]. А това могат да бъдат епархиите, които са се числели към Охридската архиепископия на цяла България още при създаването ѝ от Василий II Българоубиец към 1019— 1020 г., в дн. Сърбия, Албания, Епир и Тесалия. Тук трябва да отбележим, че от тези територии латинците държали под властта си, и то най-много 7—8 години, само Тесалия, защото те въобще не са завладявали Епир [84]. За правилното разбиране и тълкуване на сведенията у Патриарх Евтимий трябва да се имат предвид два безспорни факта: от една страна нарасналото влияние на цар Калоян и готовността сред ромейската аристокрация през 1204—1205 г. да му се подчини с оглед на търсената от нея закрила, а, от друга страна военните действия на неговата войска в Южна Македония, а вероятно и в Тесалия.

 

В смисъл на макар и временна, но реална власт на търновския цар в западните предели на Балканите трябва да се тълкуват и следните изрази на Патриарх Евтимий: 1) В Словото на Йоан Поливотски се говори, че „твърде славният Калоян, цар български, мъжествено се въоръжил срещу гръцката държава и всички градове поплени и разсипа, цялата тяхна земя одържа, даже до Драч” [85]. Тук, разбира се, преди всичко трябва да се има предвид и близостта на Драч с новоосвободените градове в Западна Македония и Косово поле.

 

2) В Пролога на Иларион Мъгленски се разказва, че цар Калоян получил гръцка земя, немалка част — т.нар. Тракия и Македония, трибали и Далмация, към това Неада и Елада (Неадѫ и Еладѫ) [86], но в Житието Патриарх Евтимий е прибавил „още и Етолия” [87], която се намира на юг от Епир.

 

Употребеният макротопоним Неада е останал неизяснен, защото досега не е взимано предвид, че в случая се отнася до едно противопоставяне на Елада, и затова според нас трябва да се разбира като Нова Елада, т.е. Склавиниите в Тесалия и Епир. С плътното заселване на двете последни области българските славяни в тях запазват своята независимост и се присъединяват доброволно към единоплеменниците си в българската държава вероятно още при хан Пресиан или княз Борис I. Империята успяла да възвърне властта си над тези две области едва след като България била покорена през 1018 г. Тогава именно е могла да започне и елинизацията на местните славяни. Вероятно поради факта, че територията е била новопридобита и предвид началото на процеса на тяхното погърчване, тя е била назована Нова Елада.

 

Понеже в други извори не се говори въобще за Калояновата власт в северните части на дн. Същинска Гърция, съвременните автори се отнасят с голяма предпазливост или отминават сведенията в тази насока на Патриарх Евтимий. Например В. Златарски приема, че последният навярно е прибавил „Далмация” и „Етолия” [88], а К. Радченко предполага, че същият е смесил Иван Асен II с Калоян, т.е. две лица, които обаче в проложния разказ са добре разграничени, но той ги бил обединил ведно, като приписал завоеванията на Иван Асен II на чичо му [89].

 

Още едно указание, че Патриарх Евтимий е бил наясно както за вложеното съдържание в употребените от него макротопоними, така и за обхвата на българската държава през управлението на цар Калоян в тази част от Балканския полуостров, е и даденото при използувания в приведения пасаж от Житието на Иларион Мъгленски термин „Далмация” пояснение в Житието му за св. Петка (Парашкева Епиватска) —

[90]. В случая това е владението на Гин, син на Протон, „архонт” на Круа и Арбанон, обособил се там като феодален владетел към 1204 г. [91] Вероятно след падането на Цариград под латинската власт той потърсил закрилата и приел върховенството на цар Калоян заедно с останалата византийска аристокрация в другите европейски владения на разпадналата се империя.

 

 

80. Иванов, Й. БСМ, с. 421.

 

81. Пак там, с. 432, бел. 2.

 

82. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 262, бел. 3.

 

83. H. Хониат, ГИБИ, XI, с. 78, 89—90.

 

84. Nicol, D. M. Refugees. . ., p. 7, 31

 

85. Kaluzniacky, Е. Werke. . ., p. 197.

 

86. Иванов, Й. БСМ, с. 421.

 

87. Пак там, с. 419.

 

88. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 262, бел. 3.

 

89. Радченко, К. Ф. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецком завоеваннием, Киев, 1898, 307—308.

 

90. Иванов, Й. БСМ, с. 432.

 

91. Nicol, D. M. Refugees. . ., p. 24, основателно приема, че ce отнася до владение с главна крепост Круя (споменат от Анна Комнина през XI в., вж. ГИБИ, VIII, с. 126, където е отъждествен с дн. гр. Елбасан), но по-правилно е локализирането от Ален Дюсeлиe с едноименната планинска област на запад от Охридското езеро и в долината на р. Горни Шкумби (дн. Шкумбини). Вж. Ducellier, A. L'Arbanon et les Albanais au XIe siècle. — Travaux et mémoires, III, 1968, 353—368.

 

Очевидно става дума за споменатата Арбанашка земя в търновския надпис на цар Иван Асен II за възпоменание на Клокотнишката битка от 1230 г. (вж. текста и събитието у Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 341, 593) и в грамотата, дадена на дубровничани от същия владетел (Иванов, Й. БСМ, с. 578;  Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 43).

 

49

 

 

Приведените сведения в домашните извори и съпоставката им с лаконичните данни за действията на цар-Калояновата войска в Южна Македония в другите източници ни дават основание да приемем, че по време на съюза на българския владетел с византийската аристокрация и особено след победата му край Одрин в 1205 г. неговата власт и влияние са се разпрострели не само в Тракия, но и далеч в западните части на полуострова до Драч, който след падането на Цариград под властта на латинците станал венецианско владение. По това време половината от оцелялата ромейска аристокрация намерила спасение в Епир [92]. В тази област амбициозният потомък на Комнините и други видни семейства (Ангели и Дука) Михаил I, син на севастократор Йоан, чичо на Исак II Ангел (действувал успешно срещу Асеневци в 1186 г.). започнал да обособява своя държава със средище в Арта [93]. Затова следва да се приеме за основателно и истинно твърдението на Патриарх Евтимий както в Похвалното слово за Йоан Поливотски, така и в разказа за пренасянето на мощите на Иларион Мъгленски, че цар Калоян е владял земите до Драч, обстоятелство, което по съвсем разбираеми причини се отминава от византийските писатели.

 

До смъртта на цар Калоян северната граница откъм Маджарско и североизточните предели, т.е. на териториите на куманските племена в Северозападното Черноморие, останали непроменени от времето на братята му Асен I и Петър. Същото се отнася и до границата на запад с Босна и Сърбия, като във владение на Стефан II Неман останали областта Косово поле (т.е. Лаб с Прищина и Липлян) [94], а в България — долината на Българска Морава с Враня, Южна Метохия с Призрен (чийто митрополит заедно с Нишкия и Скопския са засвидетелствувани като подвластни на Търновския първосвещеник) [95], двата Полога, Дебър с долината на Черни Дрин (вер. до Източноалбанските планини и Беличка), Охрид с котловината на езерото до Мокра пл., Девол до Опара и Морава пл., също тъй и долините на Бистрица (дн. отново с античното си име Халиакмон) с Костур — Кастория и Бер — Верия, до Пинд (границата с Артенската държава), на Вардар (до стените на Солун), на Стума със Сярско и на Места. В Тракия владенията на България и Латинската империя се разграничавали в Беломорието по южните и източните разклонения на Родопите, билата на Браница (Сакар) пл., Дервентските възвишения и Странджа, за да оставят под властта на кръстоносците Димотика, Одрин и Виза, т.е. югоизточния дял от тази област.

 

Със значителната си територия и военен потенциал, с укрепналата централна власт през управлението на цар Калоян България вече се издигнала като първостепенен политически фактор и най-мощна държава на Балканите. Търновското царство успяло да сложи край на латинската експанзия и да засили влиянието си върху зараждащото се сръбско и албанско феодално владение, но не могло да предотврати създаването на византийски държавици след унищожаването на империята в 1204 г. [96] въпреки дълбоката криза, в която ромейството било изпаднало [97].

 

След разправата на Калоян с византийските аристократи, които му изменили и се сработили с латинците, те изпитвали ужас от него. Г. Акрополит го обвинява, че отмъщавал, като заявявал, за злините, които император Василий извършил спрямо българите. И както казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовавал „Ромеоубиец” [98]. В интерес на историческата истина и за вярното представяне на образа на цар Калоян разорението през тази епоха на ромеите обаче не бива да се отдаде, както обикновено се приема, само по негова вина. В случая не трябва да се забравя, от една страна, че той е подпомагал останалите му верни гърци, които продължили борбата срещу латинците, а, от друга страна — изобщо жестокостта на нравите през епохата и че той самият е бил в законна самоотбрана срещу изменници. Според изрични свидетелства на други византийски писатели отговорността за бедствията на ромеите падала по-скоро върху латинците (както това признава по-късно и Н. Григора) [99], но не по-малко и на самите гърци. То съвсем явно проличава и от обвинението на H. Хониат, който дословно бележи: „Когато Западът беше разделен на толкова много тирани, нямаше край на злото и никакво начало на доброто — заграбвания, отвличания, убийства, прогонвания и безкрайни ужаси покрай тях, от които по-голямата част бе дело на ромейските тирани.” [100]

 

Преждевременната гибел на цар Калоян осуетила неговите намерения по правилно предприетия път: да овладее най-напред Солун, а след това Цариград, където вече значително отслабналите кръстоносни сили трудно можели да му се противопоставят и устоят. Съвсем основателно английският византолог Доналд Никъл окачествява цар Калоян като приемник на цар-Симеоновата политика и му приписва мечтата да основе една византийско-българска православна империя [101]. Особено отчетливо и ярко това изпъква, когато ромейската аристокрация в Тракия, а, както видяхме, също и в Епир и Тесалия през 1205 г. обещала да го признае за василевс [102]. Престижът му ще да е бил запазен, защото и впоследствие (през февруари 1207 г.) дори никейците отново потърсили съюза му. По-късно по повод завладяването на Цариград в 1204 г. охридският архиепископ на цяла България Димитър Хоматиан бележи: „Властта на империята в Запада в този момент се бе съсредоточила в България. Там бе забегнал от Цариград и самият император: тогава и покойният цариградски патриарх Йоан Каматир отиде да преговаря с българския цар и патриарх. По това време бе съвсем естествено да се припознае тяхното ръководство, „тъй като хората бяха загубили надеждата, че ще се възстанови ромейската власт.” [103] Всичко това, разбира се, предпоставило възникването на българския съюз.

 

Безусловно цар Калоян се очертал н наложил сред целия православен свят като най-могъщ владетел през своето време. При това той имал всички данни на предвидлив държавник и способен военачалник, за да наложи неоспорваната власт на държавата си в Югоизточна Европа, ако не бил преждевременно умъртвен. Тук трябва да подчертаем също, че през неговото управление

 

 

92. Nicol, D. M. Refugees. . ., p. 11.

 

93. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. Cambridge Medieval History, IV/I, 275—330, 523—530;  Stieron, L. Les origines du Despotat d'Epire. — REB, XVII, 1959, 90—126.

 

94. Вж. тук гл. II.

 

95. ЛИБИ, III, c. 337; IV. c. 9 (Списъка на епархиите от българския диоцeз).

 

96. Спореd Г. Острогорски (History. . ., p. 381) победата на цар Калоян спасила от унищожение възникващата Византийска империя в Никея, Мала Азия. Вж. за подобното гледище на Доналд. M. Никъл тук, бел 43.

 

97. Brand, C. M. Byzantium Confronts the West, 1180—1204. . .;  Ahrweiler, H. L'idéologie politique de l'Empire byzantin. Paris, 1975;  Dujčev, Iv. La crise idéologique de 1203—1204 et ses répercussions sur la civilisation byzantine. Paris, 1976;  Oikonomidés. N. La décomposition de l'Empire byzantin à la veille de 1204 et les origines de l'Empire de Nicée. A propos de la Partitio Romaniae. — In: XVe Congrès international d'études byzantines. Rapports et co-rapports. Athènes, 1976.

 

98. ГИБИ, VIII, c. 156.

 

99. Вж. приведеното изказване на H. Григора у Златарски, В. H. История. . ., III, с. 268.

 

100. Вж. същото твърдение и на H. Хониат, приведено от Nicol, D. M. Refugees. . ., p. 9.

 

101. Nicol, D. M. Meteora. The Rock Monasteries of Thessaly. London, 1963, p. 57;  The Despotate of Epiros. . ., p. 20 sq.

 

102. Вж. тук бел. 20.

 

103. Demetrius Chomatianus. Ed. J. В. Pitra. Analecta Sacra et Clasica Spicilegio Solesmensi Parata, Vol. VI. Roma, 1891, No CXLVI, col. 567; NoVIII, col. 44;  Nicol, D. M. Refugees. . ., p. 12.

 

50

 

 

и международната обстановка била по-благоприятна за целта му, а избраната стратегическа насока към Солун — по-правилна от тази на цар Симеон, който се бил устремил направо към Цариград.

 

*  *  *

 

Преди да се разкрие отново възможността да наложи първенството си в Югоизточна Европа при цар Иван Асен II, българската държава трябвало да преодолее едно временно кризисно състояние през десетилетието от 1207 до 1218 г., когато Борил заел търновския престол. В научната книжнина съществува разногласие, доколко той е узурпирал властта [104]. Независимо какъв е отговорът на този въпрос, след гибелта на цар Калоян отново настъпил разкол сред българското болярство. Той дотолкова се задълбочил, че довел до разчленение на държавата и временна загуба на обширни територии.

 

Отстраняването от престола на законните наследници по мъжка линия Иван и Александър, синовете на Асен, и забягването им при куманите, а след това в съседното Волинско-Галичко руско княжество [105] открили остро съперничество сред останалите сестриници на Асеневци: брата на новия цар Стрез [106] и техния първи братовчед Алексий Слав [107]. След несполучлив опит да измести Борил Стрез забегнал в Сърбия [108], а Слав отказал на свое основание да признае законността на царската власт на братовчед си и се обявил за независим владетел в среднородопската област Ахрида. Негово средище била крепостта Цепина. Според нас е допустимо тази важна област да му е била поверена от неговия вуйчо Калоян, за да я управлява с титлата „деспот” [109] като евентуален настойник на малолетните наследници на престола — синовете на Асен I [110].

 

Династичната междуособица в България позволила на маджарите и техните съюзници сърби да завладеят северозападните български покрайнини. Първите присъединили Белградската и Браничевската област, а вторите — част от Нишавско (без Ниш) и от долината на Велика Морава до Равън, който станал граничен между тях [111].

 

С несигурен тил откъм Латинската империя цар Борил обаче не бил в състояние да противодействува на маджари и сърби. Затова отначало той се опитал да следва противолатинската политика на вуйчо си и сключил съюз с Никея срещу Цариград с оглед да разреши останалия открит спор с кръстоносците за Тракия.

 

Враждебните действия в тази област започнали през пролетта на 1208 г. Според разказа на Анри дьо Валансиен поводът бил навлизането на българските войски в пределите на империята и убийството на пленения Балдуин [112]. Кръстоносците достигнали Боруй, но претърпели неуспех, тъй като изпитаната българска тактика на засади ги застрашила с ново поражение [113].

 

Отбитите латинци се насочили към Пловдив, завзели града на 31 юли срещу 1 август с. г. [114], възстановили херцогството и неизвестно кога поверили управлението му на Жирар дьо Стрьом, родственик на бившия му владетел Рене дьо Три. След това те се отправили за Родопите, заели крепостта Кричим [115] и я превърнали в своя опора. Последната осигурила връзката им с отцепника Алексий Слав. Тогава останалият докрай непримирим враг на Борил бил принуден да признае върховенството на латинския император и да скрепи връзката си с него чрез женитба с незаконната му дъщеря. Сюзеренът му обещал властта над „Велика Влахия” [116]. В този макротопоним някои сегашни автори виждат населената с власи част от Тесалия [117] (област, в която латинската власт не могла да се затвърди), а други — самото царство България, т.е. Мизия, дадено тук, както и в останалия текст на Анри дьо Вилансиен отново с широко възприетото прозвище „Влахия”. Предвид отдалечеността на Тесалия от владенията на Алексий Слав и особено с оглед на притежанията му върху българския престол в случая под „Велика Влахия” ние по-скоро трябва да разбираме общо Мизия и Тракия. Тези две области са наречени Велика Влахия в смисъл на Голяма България.

 

Под латинския натиск цар Борил бил принуден да оттегли войските си, за да запази ударната им мощ, но

 

 

104. Дуйчев, Ив. Приноси към историята на Иван Асен II. — СпБАН, LXVI, Кл. ист.-филол., 32, 1943 ( = БС, 290—292), не е склонен да приеме, че Борил е узурпирал властта и че синовете на цар Асен I са били тайно държани, а после отведени в Русия. Срв. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 261 сл.

 

105. Вж. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, 156—158, и анализа на текста от Дуйчев, Ив. Приноси. . ., 290—292.

 

106. Според Стефан I Неман Стрез бил „брат на злия законоотстъпник Борил” (вж. Život Sv. Symeona od krale Stefana. — In: Šafařík, P. Památky dřevniho pisemnistvi Jihoslovan uv. Praze, 1851, p. 22, a според Теодосий — племенник на Калоян. Вж. посочванията у Златарски, В. H. История. . ., III, 270—271.

 

Ние се придържаме към приетата форма „Стрез” но бихме предпочели „Стряз”, като имаме предвид засвидетелствуваните в изворите форми: старобългарски Стрѣзь, гръцки — Στρέαζος, латински — Straces, Stratius, но не на последно място и предвид източнобългарския изговор на ѣ, тъй като той произхождал от Горната земя, или Загоре.

 

107. Според Анри дьо Валансиен, главния ни осведомител за периода, когато управлявал Борил, Алексий Слав бил „във война с него, тъй като Борил му отнел земята с измама” (вж. Valencienne, H. de. Histoire. . ., ch. 505, 29—30.

 

108. Златарски, В. H. История. . ., III, 271—272, 280.

 

109. Съществува разногласие в историописа, кой е бил владетелят, който е удостоил Алексий Слав с титлата „деспот”:

- от имп. Хенрих (Иречек, К. История. . ., с. 285;  Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 280, бел. I) според твърдението на Г. Акрополит, ГИБИ, VIII. с. 160;

- от цар Калоян (Мутафчиев, П. Владетелите на Просек. . ., с. 46, бел. 1;  Дуйчев, Ив. Мелник през Средновековието. — В: БС, I, 386—387;  Longnon, J. L'Empire latin de Constantinople et la principanté de Morée. Paris, 1949, p. 104;  Ферјанчић, Б. Деспоти y Византији и y јужнословенским земаљама. — СБНУ, књ. CCCXXXVI, Византоложки институт, књ. 8, 1960, с. 34, бел. 1, 141);

- от цар Иван Асен II (Иванов, Й. Старобългарски и византийски пръстени. — ИАИ, II, 1911, с. 6).

 

Данчева-Василева, А. България и Латинската империя. . ., 40—41, приема, че цар Калоян го удостоил с титлата и правата на престолонаследник според византийската практика от края на XII и началото на XIII в., когато титлата „деспот” заменила „ссвастократор”.

 

110. Според нас по-скоро Алексий Слав е бил предвиден от вуйчо си цар Калоян за евентуален настойник на синовете на брат си Асен I и регент до пълнолетието им. Липсват данни, които да сочат, че техният чичо е искал да ги обезнаследи, а впоследствие Иван Асен II не е проявил някаква неприязън към своя чичо, дори напротив както ще видим при случая, когато преустроил черквата „Св. 40 мъченици” в чест на клокотнишката победа може би именно до гроба му като непобеден военачалник.

 

111. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 272. Вж. също Ников, П. Цар Борил в светлината на един нов паметник. — СпБАН, III, Кл. ист.-филол. и филос-обществен, 1912, № 2, с. 124, 130—131;  Съдбата на северозападните български земи. . ., с. 126. И двамата автори смятат, че по това време Стефан II Неман е заел и Ниш. Новаковић, P. О некима питањима граница Србији. . ., с. 157 сл., приема, че „областта на Нишава до края” заедно с Призрен, Морава и Враня са присъединени към Сърбия между 1214 и 1216 г. при войната ѝ с България и Латинската империя, но прави констатацията, че Ниш в 1216 г. според свидетелството на брата на Стефан II Сава, бил в сръбски ръце (вж. 157—158 и пос. там изворови известия). Това е обяснимо само ако сърбите са завзели града едва при първия поход на българо-унгарско-латинската коалиция от 1214 г., а след смъртта на цар Калоян — само земите по р. Велика Морава и част от Нишавско. В този смисъл може да се разбира и изразът „Нишава до край”.

 

112. Valencienne, H. de. Histoire. . ., ch. 504, p. 28; ch. 506, p. 30.

 

113. Пак там, гл. 507—513, 30—33. Поради увлечението на имп. Хенрих да преследва неприятеля рицарите изисквали от него да действува по-благоразумно, като го предупреждавали, че ще оттеглят клетвата си за вярност към него като сюзерен, ако повтори грешката на брат си.

 

114. Вж. писмото на имп. Хенрих до папа Инокентий III от септември 1208 г., ЛИБИ, III, с. 371.

 

115. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 277.

 

116. Valencienne, H. de. Histoire. . ., ch. 545—548, 47—49;  Г. Акрополит. ГИБИ, VIII, c. 160. За събитията вж. Златарски, В. Н. История. . ., III, 277—279.

 

117. Вж. книгописа за тесалийската „Велика Влахия” y Nicol, D. M. Refugees. . ., p. 8, n. 23.

 

51

 

 

срещу твърде висока цена — той изоставил голяма част от Тракия. В новопридобитата при завоевателните действия земя [118], която императорът определил на 15 дневни прехода [119], очевидно той е включвал Горната Маричина низина с Пловдив и Родопите, които минали под върховенството му. Българите обаче задържали Боруй и Североизточна Тракия с подбалканските полета.

 

Междувременно Стрез стигнал до разрив със Стефан II Неман и напуснал Сърбия, защото очевидно предугадил скритите намерения на нейния велик жупан да го използува по-нататък като средство за присъединяване на югозападните български земи. Българският болярин предварително ще да е влязъл във връзка със своите сънародници — българските управители на крепостите „от Охрид до Солун”. Те му отворили вратите им и от 1208 г. го признали за свой владетел поради близкото му родство с Асеневци — „познаха го людете загорски и се стичаха при него” [120]. Така Стрез организирал свое самостоятелно феодално владение от отцепилите се от Търново западни български земи до Струма, съставляващи „половината царство”, и устроил столицата си в непристъпния Просек [121], както преди това сторил Добромир Хриз.

 

Загубата на нови значителни територии от държавата още повече утежнявала и без това неустойчивото положение на Борил. Това ще да е предизвикало неговия поход в началото на 1209 г. по всяка вероятност през Средец по долината на Струма с очевидната цел да укрепи или възвърне властта си в тази долина и да прекъсне връзката между двамата отцепили се боляри. При влошените отношения с великия жупан Стефан обаче Стрез трябвало да потърси разбирателство с брат си. Постигнал го срещу титлата севастократор и относителна самостоятелност в управлението на владените от него земи [122].

 

През зимата на 1208—1209 г. цар Борил имал и други съображения да насочи войски на югозапад — след завоеванията си в Тракия на 15 декември 1208 г. имп. Хенрих се отправил към Солунското кралство, където ломбардските барони се стремели към независимост и отказвали да му се подчинят [123]. Анри дьо Валансиен съобщава един твърде интересен факт: „А тези от замъка (т.е. управляващите в Сяр, чиято област, а вероятно и самият град били с преобладаващо българско население) проводили пратеници при управителя на Мелник от рода (или народността) на Борил и който беше много дързък (или високомерен) и се намираше в Мелник. Те казали на управителя да дойде в Сяр и ако доведе силни войски, замъкът (т.е. крепостта) ще му бъде предаден, защото те предпочитали да го владее той вместо императора.” [124] Все пак в крайна сметка ромейската партия, изглежда, е надделяла над местните българи и пуснала латинците в града.

 

В съвременната книжнина авторите виждат различни люде в лицето на управителя на Мелник. В. Златарски приема, че българите отнели тази крепост от деспот Слав, а градът минал тогава под негова власт и Струма разделяла владенията му от тези на Стрез [125]. Ив Дуйчев също допуска, че под управителя се разбира Слав, които след женитбата си с френската принцеса дошъл в Мелник [126]. С основание Ани Данчева-Василева смята, че в такъв случай Анри дьо Валансиен би го назовал по име, затова по-скоро това лице е било привлечено против волята на императора и според определението „дързък”, ако не е бил от хората на Борил, то може да бъде самият Стрез [127]. Според нас обаче още по-възможно е това да е един от българските управители (от народността на Борил, т.е. българин), които „от Охрид до Солун” се присъединили към Стрез, когато той дошъл в югозападните български предели през 1208 т., и така Мелник е попаднал в неговите предели.

 

Появата на Бориловата войска и помирението на търновския цар с владетеля в Просек ще да е било причина за постигнатото разбирателство между управляващите в Солунското кралство феодали и имп. Хенрих, защото еднакво били изправени пред заплахата от обединените сили на българите. Нещо повече — междувременно цар Борил и Стрез вече успели да образуват противолатинска коалиция, в която взели участие никейците и епирците [128].

 

Въпреки това общите действия срещу латинците през 1210 г. и 1211 г. не се увенчали с успех, макар да били предприети в широк мащаб: докато Борил нахлул в Южна Тракия, никейците нападнали Цариград от Мала Азия, а Стрез и епирците се насочили към Южна Македония срещу Солунското кралство. Причината да се провали планът се кореняла в противоречивите интереси на участниците в коалицията [129].

 

След измяната на епирския деспот Михаил I през 1211 г. българите претърпели два решителни военни неуспеха. През лятото войската на Стрез (макар и подсилена с изтеглени от Тракия загорски отреди) била разгромена при Битоля [130], а вторият му поход, към който през октомври се присъединил и самият Борил, също останал без резултат [131]. Така двамата братя не успели да върнат в пределите на България заграбените от

 

 

118. Данчева-Василева, А. България и Латинската империя. . ., 37—40, прави основателно поправки на възприемания почти безкритично разказ на А. дьо Валансиен, като разкрива тенденцията му да възвеличи имп. Хенрих и да оправдае завоевателните му войни и др.

 

119. Вж. пос. писмо на имп. Хенрих, ЛИБИ, III, с. 272.

 

120. За събитията вж. у Доментијан. Живот св. Саве. изд. Ђ. Даничић, Београд, 1860, 103—105;  Život Sv. Symeona. . ., § 17, c. 22—23;  Теодосий. Живот св. Саве. . ., 105—106.

 

121. Život Sv. Symeona. . ., p. 22;  Мутафчиев, П. Владетелите на Просек. . ., 227—249.

 

122. За събитията вж. Мутафчиев, П. Владетелите на Просек. . ., с. 233;  Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 285 сл., който правилно смята, че Стрез е получил титлата си не от Калоян, а от Борил (вж. пак там, с. 286, бел. 4).

 

Данчева-Василева, А. България и Латинската империя. . ., 44—45, се присъединява към гледището на последния с допълнителни доводи. Вж. също Prinzing, G. Der Brief Heinrich von Conslantinopel von 13. I. 1212. — Byz., XLIII, 1973, 395—431; ЛИБИ, IV, 11—24.

 

123. Известията дължим на Valencienne, H. de. Histoire. . ., ch. 505, 29—30.

 

На път та Солун между крепостта Павилион и Русион близо до гр. Межешаре (= Мегали Кария, дн. Малгара) предният отрел на кръстоносцитѣ бил разбит от българи (пак там, гл. 565, с 58). По повод на това В. Н. Златарски (История. . ., III, с. 284) допуска, че между цар Борил и противниците на имп. Хенрих в Солунското кралство имало съюз.

 

124. Valencienne, H. de. Histoire. . ., ch. 619, 84—85. Преводът е по друг ръкопис, където е пояснено, че управителят на Мелник бил „de la gent Burille” и който ce използува от Dujčev, Iv. Melnik au Moyen âge. — Byz., XXXVIII, 1973, p. 35. Срв. превода в ХИБ, II, c. 89.

 

125. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 284. Срв. Prinzing, G. Die Bedeutung. . ., p. 107, който приема, че Слав е взел Медник след поражението на Стрез при Битоля в 1211 г.

 

126. Dujčev, Iv. Melnik. . ., 34—35.

 

127. Данчева-Василева, А България и Латинската империя. . ., 42—43.

 

128. Пак там, с. 45. Това проличава особсно ясно от писмото на имп. Хенрих от Памфилия с дата 13 януари 1212. Вж. текста и коментара на Prinzing, G. Der Brief. . ., 411—418; също и Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., с. 13.

 

129. За събитията вж. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., p. 34, a за изворите — пак там, c. 44, бел. 21;  Данчева-Василева, А. България и Латинската империя. . ., 44—48, 51.

 

130. Вж. пос. писмо на имп. Хенрих в ЛИБИ, IV, с. 20.  Цанкова-Петкова, Г. Българо-гръцки и българо-латински отношения. . ., с 163, бел 66, основателно поправя датата на сражението, приемана по В. H. Златарски (История. . ., III, с. 307) за 1212 вместо 1211 г. според Вuchon, J. A. Chronique de la prise de Constantinople par les Franks. — In: Collection des chroniques nationales françaises, T. III, col. 212 B, 47—48. Вж. също и Longnon, J. L'Empire latin de Constantinople et la principauté de Morée. Paris, 1949, 124—126.

 

131. Вж. пос. писмо на имп. Хенрих в ЛИБИ, IV, с. 23. За датата на втория поход вж. Данчева-Василева, А. България и Латинската империя. . ., р. 103.

 

52

 

 

латинците след смъртта на Калоян земи по долните течения на Бистрица, Вардар и Струма с Бер — Верия, Сяр и други крепости.

 

При втория поход на Стрез и Борил през 1211 г. в Южна Македония имп. Хенрих и Солунското кралство били значително подпомогнати от Алексий Слав, тъй като кръстоносците тогава били заети в решителни действия за разгрома на Никея. Според нас било заради това или като награда за последователната му лоялност, императорът тогава ще да е предоставил на своя васал крепостта Мелник. Деспотът я превърнал в своя столица [132] и останал докрай непримирим враг на Борил. Както ще видим по-долу, Славовите владения се връщат под властта на Търново едва след победата при Клокотница през 1230 г.

 

През първите години от управлението си цар Борил продължил политиката на своите вуйчовци за освобождението на земите, населени с българи в Тракия и Македония, но не постигнал успех, защото му липсвали техните военачалнически и държавнически качества [133]. Териториалните загуби вследствие на феодалносепаратистките разчленения и отнемането на значителни по площ покрайнини от латинците, маджарите и сърбите, а не на последно мясго и разединението в самото царство поради грешната му вътрешна политика (предприетите гонения срещу богомилите и други противници) [134] увеличи натегнатостта и влошили извънмерно положението на Борил в страната. С оглед да го заздрави търновският цар извършил решителен завой във външната си политика. Пред невъзможността да осъществи своите цели по отношение на Латинската империя през 1213 г. цар Борил прекратил враждебните си действия срещу нея и вероятно с помощта на папството потърсил сближение с имп. Хенрих [135]. Въпреки че последният вече обезвредил четиримата си главни противници, кръстоносната армия била значително изтощена и съюзът с „най-силния и най-страшен за империята и на земята народ” бил желан и от латинците, защото, както справедливо отбелязва А. Данчева-Василева, те прекосили цялата Никейска империя и достигнали границата с Иконийското султанство, но никога не могли да преминат Балкана [136].

 

Според обичая съюзът бил скрепен с династически бракове: Хенрих взел за жена дъщерята на цар Калоян, а Борил — сестреницата на императора, дъщеря на впоследствие избрания за латински император граф на Оксероа Пиер дьо Куртене [137]'. Този факт обаче съставлявал отказ от правата върху завзетите от кръстоносците български територии. Политическият завой бил продиктуван от растящото недоволство срещу Борил, което обаче не закъсняло да се разрази с още по-голяма сила. Сега опозицията срещу него се увеличила и със средите на противниците на латинците.

 

Към съюза на двамата владетели се присъединил и маджарският крал, който бил свързан чрез брачни връзки с латинския императорски дом. Сближението между маджарския и търновския двор се укрепило още повече при желанието на Андрей (Ендре) II да се сроди с Борил. Обнародваната наскоро от Гейза Ерсеги грамота на първия показва, че през есента на 1213 г. или пролетта на следната година кралят изпратил в Търново канцлера си Томаш и Хектор, сина на Янош, за да искат от цар Борил неговата дъщеря за съпруга на маджарския престолонаследник Бела (впоследствие Бела IV, 1235—1270) [138].

 

По време на това разведряване на отношенията между България и Унгария и свързването им със съюз през 1213 или 1214 г. основателно А. Данчева-Василева отнася потушаването с маджарска помощ на избухналото във Видин въстание срещу търновската власт [139]. Това се потвърждава от обръщението на Борил към Андрей II за подкрепа, отразено в израза „от приятелско доверие” в грамотата от 23 юни 1250 г. на крал Бела IV, и от факта, че то се удовлетворява с изпращането на отряд, съставен от саксонци, власи, секейци и печенеги начело с граф Ивашинус (Йоаким), който разбил въстаниците начело с куманските вождове при р.Огоста [140].

 

Към привържениците на отстранените законни наследници на престола неминуемо се присъединили и богомилите, преследвани след събора, свикан в Търново срещу тяхното учение през 1211 г., а също и недоволните от съюза с Унгария, тъй като обръщането на Борил към маджарите било нов отказ от законните права на българите върху заграбените този път от Андрей II Белградска и Браничевска област. Близостта до тях и до отвъддунавските земи на огнището на движението във Видин също подкрепя датировката му към 1213 или 1214 г.

 

През 1214 г. българо-латинско-унгарската коалиция започнала действия срещу сръбския велик жупан Стефан II Неман. В нея участвували също Стрез и епирският деспот Михаил. Докато българската и византийската войска се насочили към Ниш, където вследствие на суматохата започнали да се избиват взаимно в тъмнината, Стрез се отправил на север. След несполуката на Сава, брат на великия жупан, да го отклони чрез преговори той бил умъртвен предателски от негови агенти. Същата съдба в Белград (дн. Берат) пак по нареждане на великия жупан Стефан сполетяла и Михаил I. Това било отмъщението на сърбите, задето последният им отнел гр. Скадър (дн. Шкодер), а от венецианците — Драч, осланяйки се на съюза си с българския велможа [141].

 

Маджари и латинци не постигнали успех и през следната 1215—1216 г. в похода, чиято цел била да си поделят владенията на сръбския жупан. При силно разклатеното положение на цар Борил не е ясна степента на участието му във втория поход. Във всеки случай обаче той е пропуснал през територията си кръстоносната войска.

 

 

132. Prinzing, G. Die Bedeutung. . ., p. 107. Срв. Vlachos, Th. Die Geschichte der byzantinischen Staadt Melenikon. Thessaloniki, 1969, p. 39, който приема, че Слав е дошъл от Цепина в Мелник едва в 1215 или 1218 г.

 

133. Вж. Данчева-Василева, А. България и Латинската империя. . ., с. 51.

 

134. Попруженко, М. Г. Синодик. . .;  Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 19692, 53—54, 445—459, 468, 504—615.

 

135. Златарски, В. H. История. . ., III, 308—310;  Цанкова-Петкова. Българо-гръцки и българо-латински отношения. . ., 165—168.

 

136. Clari, Robert de. La conquête. . ., ch. LXII, 61—63. Вж. Данчева-Василева, A. България и Латинската империя, 105—108.

 

137. За съюза вж. пак там, както и сведенията в хрониката на Алберих в ЛИБИ, IV, с. 183.

 

138. Érszegi, G. Eine neue Quelle zur Geschichte der bulgarisch-ungarischen Beziehungen während der Herrschaft Borils. — BHR, 1975, No 2, 94—97;  Семейно-династически връзки на унгарския крал Андрей II с българските царе. — В: България и светът от древността до наши дни. Т. I, С., 1979, с. 284.

 

139. Данчева-Василева, А. България и Латинската империя. . ., 48—51.

 

140. Текста, превода и датировката на грамотата към 1211 г. (тъй като за въстанието се говори, че станало след смъртта на галичкия княз Роман) вж. у Ников, П. Цар Борил. . ., 121—134. Към неговото схващане се присъединява и В. Н. Златарски (История. . ., III, 304—306), който се основава на съобщението у Г. Акрополит (ГИБИ, VIII, с. 158), че цар Иван Асен II обсаждал Борил седем години, т.е. от 1211 до 1218 г. Същият автор уточнява, че въстанието избухнало през пролетта на 1211 г. по време на действията на българската войска в Тракия. Срв. Érszegi, G. Eine neue Quelle. . ., p. 93, 95, който датира грамотата и въстанието в 1210 г.

 

Галичкият княз Роман обаче бил убит на 19 юни 1205 г. приживе на цар Калоян. Вж. Галицко-Волынская летопись. — В: Памятники литературы Древней Руси, вып. III, XIII в. М., 1981, 236—239, с. 18, 567—568, 570 и пак там, табл. I, с. 607.

 

141. Дометијан, Живот св. Симеона и св. Саве. . ., 105—113;  Život Sv. Symeona. . ., 21—22, 24—25.

 

За събитията вж. Златарски, В. Н. История. . ., III, 310—320. Според Prinzing, G. Die Bedeutung. . ., 127—128, Стрез бил убит след битката при Битоля (през есента на 1211 г.). За убийството на Михаил I вж. Nicol, D. М. The Despotate of Epiros. . ., p. 45, n. 34.

 

53

 

 

Сърбия и Унгария прекратили войната помежду си [142], но последиците от безплодните действия срещу великия жупан били изцяло за сметка на България: Сърбия и Епирското деспотство, чийто престол се заемал от амбициозния и енергичен брат на Михаил Теодор — Ангел Дука Комнин (1214—1230), се възползували от слабостта на търновския цар, за да завладеят значителна част от земите, които били подвластни на Стрез.

 

Тогава великият сръбски жупан ще да е завзел Призрен с областта му, долината на р. Българска Морава с Враня и „Нишава до край”, т. е. до Пирот и Свърлиг на Тимок, като границата вероятно е следвала билата на Шар, Скопска Черна гора, Руян, Доганица, Стрешер, Власина, Сува, Свърлиг, Озрен, Кучевската (дн. Кучай) и Гълъбинската (дн. Голубине) пл. Така очертаната предполагаема граница обаче очертава едни максимални завоевания на Стефан II Неман в пределите на Търновското царство и Стрезовото владение. Уточняването им е невъзможно поради липсата на сигурни и ясни данни в изворите [143].

 

Не пропуснал да се възползува от слабостта на Търновското царство и новият епирски деспот Теодор Комнин, който в 1216 г. заграбил Охрид, Битоля, Прилеп, а вероятно също тъй и долините на Бистрица с Костур и Гребена и на Черни Дрин с Дебър, областта на Мъглен и др. [144]

 

В края на своето властвуване цар Борил вече загубил както единствения си съюзник в лицето на имп. Хенрих (погинал в Солун вероятно от насилствена смърт през 1216 г.), така и стопилата се вече съвсем слаба опора вътре в страната. Значителните териториални загуби вследствие на неуспешни военни действия и сетнините от променливата външна политика, основана на отказ от правата върху заграбените от латинците и маджарите земи, предрешили властвуването и личната му съдба. Той бил заловен и ослепен при опит да напусне обсадената столица, която широко разкрила портите си за законните наследници на царския престол.

 

Съдбините на родината си поел Иван, по-старият син на Асен I. Той заел трона в 1218 г. след продължителна борба c Борил и c помощта на руски дружини от Галичкото княжество [145], на куманите и според изнесеното по-горе преди всичко на българското население в североизточните предели.

 

Пред младия цар, който взел името на баща си и започнал да се нарича Иван Асен II (1218—1241 г.) се открило тежко наследство. През управлението на братовчед му Борил България загубила много от придобитото при неговия баща и чичовците му — както значителна част от освободените територии, така и вътрешнодържавното единство, а заедно с това и международния престиж на държавата. Затова още със самото си завръщане в родното Търново синът на стария Асен прекратил започнатите гонения срещу богомилите [146] и тъй вероятно си осигурил подкрепата на градското население и на дребните и средните боляри. Така за непродължително време с показания и впоследствие забележителен такт той съумял да внесе ред и законност в българското царство.

 

C оглед да подобри положението на страната си, сведена през управлението на Борил до второстепенна сила на Балканите, цар Иван Асен II умело използувал усложнените отношения между съседите си. На първо място, той направил всичко възможно, за да запази съюзите с Унгария и Латинската империя и да извлече от това максимални териториални изгоди.

 

След неуспешния край на Петия кръстоносен поход маджарският крал Андрей II можел да се завърне в родината си в 1218 г. само през българските земи. Тези затруднения на унгарския владетел позволили на търновския цар да постави две условия: сключването на брак с третата му дъщеря Мария (преименувана тогава на Анна) и връщането на заграбените Белградска и Браничевска област [147]. Разполагаме със сигурни данни, че Иван Асен II се обърнал за целта към папата, но неговото послание не е достигнало до нас [148]. То било приложено към това на маджарския крал, който направил постъпки пред римския първосвешеник, за да даде благословия на брака, но сватбата се състояла едва в началото на 1221 г. При това положение възвръщането на двете области следва да се отнесе най-рано към края на 1218, но преди началото на 1221 г., тъй като с основание можем да допуснем, че още при водените преговори Иван Асен II е поискал като залог срещу свободен пропуск на Андрей II маджарите веднага да се изтеглят от Белград и Браничево, а за утвърждаването на тази териториална отстъпка и съюза настоявал да бъдат скрепени според обичая със сродяване чрез женитба. Най-ранното свидетелство за българската власт в тези територии обаче е от 1229 г. [149]

 

 

142. Život Sv. Symeona. . ., 27—29. Мирните отношения между великия жупан Стефан II Неман и крал Андрей II били уговорени на срещата им в граничната крепост Равън (дн. гр Чуприя). Вж. Златарски, В. Н. История. . ., III, 319—320;  Башић, M. Старе српске биографије. Београд, 1924, с. 73.

 

143. Срв. Новаковић, P. О неким питањима граница Србије. . ., с. 156 сл.;  О неким питањима подручја. . ., с. 197, 207 сл. Авторът датира точно разширението на Сърбия в тази посока, като взима предвид и факта, че не са споменати в грамотите на Стефан I Неман и Стефан I Първовенчани, съответно от 1198—1199 и 1200—1202 г., а също и неясните сведения в сръбските домашни извори (двете животоописания на Стефан Неман) и обстоятелството, че сръбските велики жупани не са воювали след поражението си на Морава през 1190 до 1214—1216г. насетне. Вж. за последното О неким питањима граница Србије. . ., с. 158, където Новакович изключва Скопие и Полога при тези завоевания на Стефан I. С тези две студии същият автор внася основателни поправки в досегашните схващания, прокарвани от редица негови предшественици в сръбската историография, които той внимателно анализира, като например Новаковић, Ст. Землиште радње Немаине. — Годишњица I а (Београд), 1877;  Српске области X и XII в. — Гласник СУД, књ. 48, 1881;  Ново Брдо и Врањско Поморавље у истории српско XIV—XV в. — Годишњица III а, 1879;  Башић, М. Старе српске биографије. . .;  Ковачевић, Љ. Неколико питања о Ст. Немањи. Прилог критици извора за српску историју XII в. — Гласник, књ. 58 (Београд), 1900;  Агатоновић, Рад. Одношај између Србије и Бугарске од XII—XVв. Београд, l899;  Грујић, Рад. Епархијска властелинства у средновековно Србији. — Богословље, VII, 1932, и др.

 

Срв. Nicol, D. М. The Desporate of Epiros. . ., p. 59, който приема, че Епирското деспотство и Сърбия имали общи граници при Дебър и Скопие.

 

144. Пак там, 48—49, 59;  Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 321, се присъединява към предположението на П. Мутафчиев (Владетелите на Просек. . ., с. 269), че Теодор Комнин завладял и Просек, откъдето прогонил латинците. Срв. Nicol, D. М. Refugees. . ., p. 26, който приема, че старият владетел го е превзел през 1219 г. Д. Никъл допуска, че имп. Хенри замислял похол в защита на тъста си Борил, но той бил осуетен от смъртта му (вж. Nicol, D. М. The Despotate of Epiros. . ., p. 50).

 

145. Вж. сведенията у Г. Акрополит. ГИБИ, VIII, с. 158. От 1215 до 1219 г. Галичкото княжество се управлявало номинално от маджарския престолонаследник Калман, а фактически от руски боляри, които временно подпомогнали цар Иван Асен II с оглед да си осигурят поддръжката на българите в борбата им срещу унгарското посегателство.

 

146. Цар Иван Асен II дори покровитедствувал богомилите които изглежда, са му оказвали значителна подкрепа. Това проличава ясно от едно писмо на папа Григорий IX (1227—1241) до маджарския крал, от което проличава, че последният го е клеветил, че „е приемат и защищавал в своята земя еретиците, от които, както казват цялата страна е заразена и изпълнена” (вж. ЛИБИ, IV, с. 64).

 

147. Ников, П. Изправки към българската история. — ИИД, V, 1922, 60—61. Срв. Златарски, В. H. История. . ., III, 325—326, който пръв обръща внимание върху сведенията на архидякон Тома от Сплит, че бракът бил свързан с териториални промени между България и Унгария (вж. латинския текст и българския превод в ЛИБИ, IV, 267—268) и че Иван Асен II настоявал за връщането на двете области като залог, че бракът щял да бъде осъществен.

 

148. Вж. ЛИБИ, IV, с. 28. Според В. Н. Златарски (История. . ., III, с. 323) — от началото на 1219 г. Срв. датировката в изданието на Marsina, R. Codex diplpmalicus et epistolaris Slovaciae. Bratislavae, 1971, No 237 — предната 1218 г.

 

149. Hикoв, П. Изправки. . ., 60—61;  Vasileva, A. les relations politiques bulgaro-latines au cours de la période 1218—1241. — BHR, 1975, No 1, p. 77.

 

Потвърждение, че двете области са били върнати като зестра на българската царица Анна, намираме и в един израз от писмото на папа Григорий IX до капелана Егидий от Перуджия с дата 3 март 1229 г., с което му нареждал да ги присъедини към епископията на Срем (Сирмий): „Анна е получила една земя, която се нарича Отвъдна Сирмия (Ulterior Sirmia), с оглед на една част от Унгария, която се казва Отсамна Сирмия (Citerior Sirmia).” Вж. латинския текст и българския превод в ЛИБИ, IV, с. 41, и у Дуйчев, Ив. За документите на Ватиканския архив, отнасящи се до българската история през IX до XIV в. — ИИД, 13, 1933.

 

54

 

 

За благоприятното уреждане на българо-маджарския съюз, по всичко изглежда, са съдействували и латинците. Те също били заинтересовани не само от пропускането през българската територия и на новоизбрания имп. Роберт дьо Куртене към Цариград, но и от осигуровката на своя тил откъм северния си съсед предвид твърде изявената вече заплаха от никейския имп. Теодор I Ласкарис [150].

 

Положението на Латинската империя особено се утежнило през управлението на Роберт (1221—1228). Той не съумял да се възползува от разразилото се съперничество между владетелите на двете византийски държави — Епирската и Никейската, — кой да вземе цариградския престол след ликвидацията на кръстоносната империя. В замяна на това двете се били сдобили с нови и твърде енергични василевси. Йоан III Дука Ватаци (1222—1254), приемник и зет на Теодор I Ласкарис, отвоювал последните остатъци от владенията на кръстоносците в Малоазийското крайбрежие без Никомидия, а с изградения нов флот заплашил Редесто. Той принудил града да му плаща данък, опустошил венецианските градове покрай Дарданелите Калипол (дн. Гелибол), Редесто и Хераклея (дн. Мармара Ереглиси) и взел някои от егейските острови (Лесбос, Самос, Икария и др.) [151]. Теодор Комнин встъпил след убийството на Михаил Комнин на епирския престол, започнал разширение на владенията си във всички посоки: Тесалия (1215), Албания и Драч (1216) и Македония. Той присъединил владените от Стрез Скопие, Просек, Струмица (в 1219 г.), Бер—Верия (1220), Сяр и Драма (1221) [152], за да продължи настъплението си и в пределите на Солунското кралство. След като превзел в 1224 г. и столицата му [153], той се провъзгласил за император и получил короната от автокефалния охридски „архиепископ на цяла България” Димитър Хоматиан [154]. На другата година Теодор Комнин разпрострял своята власт и върху Беломорска Тракия, но без да засяга владенията на деспот Алексий Слав, с когото се сродил още през 1216 г. [155] След като заел Ксанти, Мосинопол (при дн. гр. Комотини), Грациани (на могилата, наречена Грицан-Асар, до дн. с. Гратини), Макри, Димотика и др., той започнал нападения и отвъд р. Марица — в Югоизточна Тракия. Като достигнал Одрин обаче, той го заварил вече зает от никейски отред, повикан от жителите му след успешните операции на войските и флота на Йоан III Дука Ватаци. Солунско-епирският император принудил отреда на последния да предаде града, като му позволил да се изтегли в Никея [156].

 

След като се провъзгласил за император през 1224 г., Теодор Комнин потърсил разбирателство и съюз с Иван Асен II. От една страна, той целял да се осигури срещу действията на българите, които се стремели да си възвърнат заграбената част от своите западни земи, а, от друга страна, се чувствувал застрашен от новия никейски владетел, очертал се като сериозен негов съперник. В 1224 или 1225 г. съюзът им бил сключен и според обичая скрепен с брак между членове на двете династии Мануил, братът на Теодор Комнин, се оженил за Мария Белослава, незаконна дъщеря на търновския цар [157].

 

Още със завземането на Одрин в 1225 г. от никейците, а впоследствие — от епирците, Северна Тракия била съвсем откъсната от Цариград. Вероятно тогава цар Иван Асен II се е възползувал от извънредно затрудненото положение на латинците (които може би сами са се изтеглили), за да възвърне в българските предели Пловдив със земите, разположени между Средна гора, Чирпанските възвишения и Сакар пл., от една страна, и владенията на Алексий Слав в Родопите, от друга [158].

 

Липсата на сведения в изворите не позволява да определим колко дълго е просъществувало Пловдивското херцогство. Както видяхме, то било възстановено в 1208 г. и неизвестно кога поверено на фламандския рицар Жерар дьо Стрьом. Във всеки случай обаче това ще да е станало преди м. април 1229 г., тъй като в текста на сключения в Перуджия договор между бароните на Латинската империя и бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен изрично е упоменато, че между земите, върху които на последния се предоставял избор на ленно владение, наред с малоазийските се сочи и „цялата земя, която държи Теодор Комнин до Димотика и Одрин, и цялото Пловдивско херцогство, който и да го владее (к.а.), и цялата земя на Слав и оная, която е била на Стрез, с изключение на онова, което държи Иван Асен, и с изключение на Солунското кралство”. Това е едно сигурно указание, че по това време вече самите латинци не са го държали [159], но според нас и непряко свидетелство за завземането му от цар Иван Асен II вероятно още към 1225 г.

 

Кризата на Латинската империя се задълбочила и от обстоятелството, че след смъртта на суверена ѝ Роберт престолът бил зает от малолетния му брат Балдуин II (1228—1261). Тогава бароните кръстоносци развили активна дипломатическа дейност, за да разрешат особено важния въпрос — кой да бъде действителният управител на империята до пълнолетието на владетеля в качеството си на негов настойник. Поради това те сключили примирие за две години с най-опасния си противник Теодор Комнин и повели преговори с българския цар, за да го неутрализират, а успоредно и със селджукския султан на Иконий (дн. Коня) пак със същата цел, но по отношение на Никейската империя [160].

 

През 1228 г. цариградските латинци се свързали със „загорския император” Иван Асен II, сроден с императорския дом чрез своя тъст Андрей II, за да уговорят

 

 

150. Vasileva, A. Les relations. . ., p. 77 sq.

 

151. За събитията вж. Златарски, В. H. История. . ., III, 329—330;  Longnon, J. La reprise de Salonique par les Grecs en 1224. — In: Actes du VIe congrès international des études byzantines. T. I, Paris, 1956;  Aнгелов, Д. История на Византия. . ., III, с. 23.

 

152. За подмяната на българските владици с гръцки вж. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., p. 58;  Refugees. . ., p. 16, 26.

 

За завоеванията на Теодор Комнин на български земи (Охрид, Прилеп, Албанон и др.) Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 157, а същото за Просек и неговото значение Васильевский, Г. Epiriotica Saeculi XII. — ВВр, III, 1896, 243—244.

 

153. Longnon, J. La reprise de Salonique;  Sinogovitz, B. Eroberung Thessalonikis im Herbst 1224. — BZ, 45, 1952, p. 28 sq.

 

154. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., 63—71. Г Акрополит (ГИБИ, VIII, c. 158) отбелязва, че Теодор Комнин, като не познавал обичаите на цариградските императори, „внесъл в основата нещо българско, по-скоро варварско”. Вж. също Кarpozilos, A. The Date of Corronation of Theodor Doukas Angelos. — Βυζαντινὰ, V, 1974, 251—262.

 

155. След смъртта на дъщерята на имп. Хенрих Слав се преженил и взел дъщерята на Теодор Петралифа, шурей на Теодор Комнин, според сведенията на Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 160. Вж. също Gerland, Е. Geschichte. . ., p. 249.

 

156. Вж. разказа на Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, 159—160, Ефраим Монах (стих. 8023—8037) и др. За други източници вж. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., p. 104.

 

157. Г. Акрополит. ГИБИ, VIII, c. 161;  Златарски, В. H. История. . ., III, 333—334.

 

158. Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 104.

 

159. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 277, 336—337, 356 сл. Въз основа на сведението у Г. Акрополит за настъплението на Т. Комнин в Беломорието А. Данчева-Василева също приема, че по това време земите между Стара планина и левия бряг на Марица са били български. Вж. текста на договора в ЛИБИ, IV, 35—36.

 

160. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., 104—105

 

55

 

 

брак между малолетния император и неговата дъщеря Елена. Срещу това Иван Асен II се задължавал да възвърне със свои средства завладените от Епирско-Солунската империя територии на запад [161]. Той очевидно приел предложението с оглед на собствените си планове за осъществяването на господство на Балканите. Битността на опекун и защитник на малолетния император Балдуин му разкривала лесна възможност да наложи решителното си влияние и върху Цариградската империя. У кръстоносците барони обаче очевидно е липсвало искрено намерение да предоставят тези права на българския цар. Това ясно проличава от поведените успоредни преговори с Жан дьо Бриен и сключването в Перуджия на споменатия вече договор от 1229 г. По силата на този акт бароните поверявали на дьо Бриен длъжността император с неограничени права доживот, но поемането на властта от него било осъществено едва през 1231 г. [162]

 

Преговорите между латинците и цар Иван Асен II имали за главна и най-близка последица разрива между него и имп. Теодор Комнин. Последният видял в лицето на българския владетел още по-опасен от Йоан Ватаци съперник, който не само можел да осуети неговите стремежи да се разпорежда в Цариград, но дори бил на път да ги постигне за себе си. С оглед на това, за да прекъсне връзките и да отдалечи Търново от Латинската империя, Теодор Комнин решил да завладее Северна Тракия отвъд Марица и насочил армията си към Пловдив. Сблъсъкът между българските и числено превъзхождащите ги епирско-солунски войски завършил на 9 март 1230 г. югозападно от дн. с. Клокотница (Хасковска област) с пълно поражение и плен на самия Теодор Комнин. Сражението било спечелено благодарение на бързите действия и умелото лично ръководство на боя от страна на Иван Асен II. През една и съща четвъртина от века търновградчани видели втори император пленник [163].

 

Решителната победа на българското оръжие била увенчана с тържеството на човеколюбието. Младият цар отново проявил твърде характерната си търпимост, но този път към инородците, и една необикновена за епохата и за подобни случаи хуманност. Това е принуден да признае и самият византийски историк Г. Акрополит:

 

„Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво — освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и градовете им. С това проявил може би човеколюбие, а може би желаел да извлече полза, защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт. В това той успял, защото като потеглил срещу тях, всички му се подчинявали без кръвопролития и под негова власт паднал Адрианопол [= Одрин], скоро след това Димотика, после целият Волерон, Сяр, Пелагония [= Битоля] и Прилеп и земите около тях. Той опустошил и цяла Велика Влахия, завладял и Албанон и плячкосал чак до Илирик. След като изпълнил голяма част от плана си и уредил своите работи, както желаел, той се върнал в своите земи. Оставил някои от крепостите под властта на ромеите, но повечето подчинил и поставил в тях войници, стратези и събирачи на данъци. Всички му се възхищавали и го обожавали, защото не употребил оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеите, както българите преди него. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи.” [164]

 

По повод смъртта му същият автор отново го характеризира със следните думи: „Той се прояви като най-добър човек между варварите — не само за своите, но и за чужденците. Той се държа по човешки към идващите при него чужденци — и най-вече към ромеите — и щедро им предоставяше храна.” [165] А Г. Пахимер по-късно го представя като човек, „който имаше прояви на всякакво благородство” [166].

 

За политическите последици от поражението на имп. Теодор Комнин разполагаме със собственото изявление на цар Иван Асен II във възпоменателния надпис на колоната, поставена във възобновената от него търновска черква „Св. 40 мъченици” в чест на клокотнишката победа:

 

„В лято 6738 (= 1230), индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основи и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Тодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка и сръбска, а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите, но и те се покориха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мен прекарваха дните си, понеже бог така заповяда, понеже без него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава во веки, амин!” [167]

 

Съдържанието на дарствената му грамота за земи на търговия на дубровничаните търговци, издадена наскоро след сражението при Клокотница, също така идва да потвърди действителността на посочения в надписа обхват на неговата власт. Цар Иван Асен II им разрешава да

 

 

161. Вж. известието y Marinus Sanutus Torselus. Secréea fidelium crucis. Bongars. Gesta Dei per Francos. T. II, Hanoviae, 1611, 72—73, a за събитията Hиков, П. Църковната политика на Иван-Асен II. — БИБ, III, 1930, № 1, с. 76;  Златарски, В. H. История. . ., III, 336—337. Последният автор (с. 336) смята, че тогава Пловдивската област е била присъединена към България. Това обаче не е приемливо, зашото, ако тя е била отстъпена, не би била между леновете, изброени в договора, сключен с Жан дьо Бриен в Перуджия през следната 1229 г. Очевидно цар Иван Асен II я е заел без съпротива, но и без съгласието на латинците.

 

162. Вж. текста на договора в ЛИБИ, IV, 35—36. Пръв В. Гюзелев (Българската държава и Никея. . ., с. 30, бел. 22) установи, че се отнася до проект за акт, с който да се уредят отношенията между Латинската цариградска империя и йерусалимския крал Жан дьо Бриен.

 

За датата на поемането на властта в империята от Жан дьо Бриен вж. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., 107—109, a за него Richard, J. Le Royaume latin de Jérusalem. Paris, 1953, 174—191;  Prawer, J. Histoire du Royaume latin de Jérusalem. T. II, Paris, 1970, 124—174 и пос. там книжнина.

 

163. Сражението имало твърде широк отглас сред тогавашния свят. Вж. българските преводи на главните изворови известия у Г. Акрополит и H. Григора в БВИФ, 553—555, текста на търновския надпис у Дуйчев, Ив. СБК, II, 38—39 и коментара (317—319) Към тези източници трябва да се прибавят и съобщенията на Алберих (ЛИБИ, IV, с. 183), в Житието на св. Теодор Петралифа и др.

 

За анализа на военните действия вж. БВИФ. I, 222—231; Протокол за заключителното заседание на научната експедиция относно проучване и уточняване местата на някои сражения, водени от българската и византийската армия от VIII до XIV в. — ВИстСб, XXV, 1956, № 4, 19—20. За ромеите тази победа била от голямо значение. Това проличава например от Житието на св. Петка от Матей Мирейски, който, макар и грък. не е пропуснал пасажа от своя първоизточник (българското житие, написано от Патриарх Евтимий Търновски), където се славословят победите на цар Иван Асен II. Вж. Παπδοπουλος-Κεραμεως, Α. — Ἁνάλεκτα, I, σ. 448.

 

Вж. картните изображения на сражението схема № 7 от пос. протокол, схема № 32 в БВИФ (между с. 222 и 223) и нашата в Атлас по българска история. . ., с. 16.

 

За Клокотница вж. Разбойников, Ан. С. Клокотница. — БИБ, III, 1930, № 3, 228—237.

 

164. ГИБИ, VIII, 161—162. Вж. също и Ефраим Монах, който преповтаря казаното от Г. Акрополит. Вж. Ephraimii Monachi Imperatorum et petriarcharum Recensus interprete Angelo Maio. Ex. recogn. I. Bekkeri. Bonn., 1840, p. 326, v. 8095—8105.

 

165. ГИБИ, VIII, c. 170.

 

166. Г. Пахимер, ГИБИ, X, c. 166.

 

167. Новобългарски превод y Златарски, В. H. История. . ., III, с. 341 и бел. върху него (587—590).

 

56

 

 

„внасят или изнасят или каквато и да е стока да пренасят и до която и да е земя или област да дойдат: до Бдин ли или Браничево и Белград да дойдат или ходят до Търново и цялото Загоре, или достигнат до Преслав и Карвунската област, или до Крънската област, или Боруйската, или в Одрин и в Димотика, или в Скопската област, или в Прилепската, или в Деволската област, или в Арбанаската земя, или отиват в Солун навсякъде да си купуват и продават свободно, без всякаква щета, да нямат запрещение по всички области на царството ми и купуват и продават без грижа като всеверни обични гости на царството ми. . .” [168]

 

Към текстовете на надписа и грамотата трябва да добавим още три домашни известия за владенията на Иван Асен II след клокотнишката победа, които намираме в житийната ни книжнина. Едното се съдържа в Проложното житие на св. Петка Търновска (Парашкева Епиватска), където неизвестният му автор от XIII в. съобщава, че „франките, които владеели Цариград, като треперели, давали дан на великия цар Иван Асен” [169]. Второто е в Проложното житие на Иларион Мъгленски от същото време, където анонимният съставител споменава, че този български владетел „царствувал и обладавал над българи и гърци, и фръзи, сърби също и арбанаси, и всички градове от море до море. . .” [170] Третото известие е от края на следващото XIV столетие и го дължим на Патриарх Евтимий. В Житието на св. Петка [171] той разказва:

 

„В това време благочестивият български цар Иван Асен, син на стария цар Асен, тържествено и явно подкрепяше яко благочестието. Той никак не се изплаши от техните [на римляните, т.е. на латинците от Цариградската кръстоносна империя] лаяния. Нещо повече — като намери сгодно време, той смело скочи срещу владичеството на нечестивите и покори цялата Македонска област [византийската военноадминистративна област (тема) в Тракия] [172], още и Сяр заедно с цялата Атонска, или по-добре да се нарече Света планина: освен това [той завладя] и славния Солун, и цяла Тесалия, също и Тривалия [= Сърбия] [173], а също и Далмация, която се нарича и Арванитска държава, дори чак до Драч. В тези земи той тържествено и благочестиво постави митрополити и епископи, както с открито лице свидетелствуват неговите хрисовули в славната Светогорска лавра и в Протата [т.е. управата в градчето Карея на всички манастири в Света гора]. Ала той не се задоволи само с това, а здраво и мъжествено покори и самия царствуващ град, а франките, които управляваха там, постави под властта си. . .”

 

Ог приведените текстове личи, че сведенията в тях са дадени само в по-общо изражение и липсват конкретни данни за съвсем точните граници на България както след клокотнишката победа, така и изобщо за цялото управление на цар Иван Асен II. Почти всички изследователи на приведените паметници приемат документалната им стойност като извор и че специално в своите творби Патриарх Евтимий е почерпал сведения за завоеванията на този български владетел от Проложното житие на Иларион Мъгленски [174], но явно те са били обогатени от използуването и на други източници (недостигнали до нас летописи, официални и неофициални документи и др.) [175]. Това съвсем ясно проличава от обстоятелството, че Житието на св. Петка съдържа повече подробности от пролозите. Други съвременни автори смятат, че някои съобщения на търновския първосвещеник и писател са пресилени, например по отношение на властта над Света гора, зависимото положение на Латинската империя и др. [176] За първото, както и за другите данни, както ще видим по-долу, има достатъчно косвени потвърждения, а що се отнася до второто, то може да се обясни с повлияване на патриарха от личното изявление на Иван Асен II в. надписа му на колоната от храма „Св. 40 мъченици” [177].

 

Походът на цар Иван Асен II след клокотнишката победа, както ни разказва и Г. Акрополит, се превърнал в истинско триумфално шествие през владенията на пленения солунско-епирски император. Като главна причина крепостите и градовете да му се подчинят без съпротива, на първо място, трябва да поставим правилната и продиктувана от човеколюбие политика на българския цар. Тя била в пълен разрез с отношението на Теодор Комнин към изтерзаните през изтеклата четвъртина от столетието от непрекъснати войни, разорение, грабежи, кланета и всякакви насилия негови сънародници и инородци, когато завладявал земите им. Според свидетелството на Никифор Григора тогава „съдбата го наказала, макар и късно, заради това, че като си присвоил званието цар, пренебрегнал законната ромейска власт, а също и затова, че не пожалил своите сънародници, страдащи от италийските и българските нападения и понасящи бедствия, достойни за оплакване, но дори прибавил нещастия към нещастията и убийства към убийствата” [178]. Не на последно място решителна роля за радушното посрещане на българския цар във владенията на сринатата Епирско-Солунска империя било и обстоятелството, че големият дял от населението им съставяло тогава част от българската народност [179] и влизало за по-продължително или по-кратко време в състава на

 

 

168. Старобългарски тскст у Иванов, Й. БСМ, с. 578. и новобългарски превод и коментар у Дуйчев, Ив. СБК, II, 42—43, 339; Ильинский, Г. Грамоты. . ., 13—14.

 

169. Старобългарски текст у Ангелов, Б. Старобългарски текстове. IV. Проложно житие на Петка Търновска. — Изв. на Архивния институт при БАН, I, 1957, 291—292.

 

170. Старобългарски текст у Иванов, Й. БСМ, с. 420.

 

171. Пак там, 431—432. Kalužniacki, Е. Werke. . ., 69—70, а новобългарски превод в ХСБИ, с. 411.

 

172. За нея вж. Коледаров, П. Образуване на тема „Македония” в Тракия. — ИИИ, 21, 1970, 219—243.

 

173. За „тривали” в смисъл на сърби вж. тук по-горе във връзка със сведенията за цар Калоян в същия паметник.

 

174. Радченко, К. Ф. Религиозные. . ., с. 303.

 

175. Сырку, A. П. K истории исправления книг в Болгарии в XIV в. T. I, Вып. I. Время и жизнь патриарха Евфимия Терновского. СПб. 1898 [London VR. 1972], 312—315;  Несколько заметок о двух произведениях терновского патриарха Евфимия. — В: Сб. статей по славяноведению соисканы и издани учеников В. Леманского. СПб., 1883, с. 395.

 

Българската летописна книжнина от тази епоха бе открита в последно време: Кожухаров, Ст. Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен II. — Литературна мисъл, 1974, № 2, 123—135;  Тодоров, Г. Д. Българската историография през XI—XIV в. — ИПр, 1967, № 3, с. 82 сл.;  Ангелов. Б. Ст. Лѣтописьцъ в кратцѣ de Recueil de Symeon de 1073. — BBl, II, 1966, p. 84 — една бележка от „Номоканона” в библиотеката на Букурещката митрополия, където е записано:

 

176. Цанкова-Петкова, Г. Востановление болгарского патриаршества в 1235 г. и международное положение болгарского государства. — ВВр, XXVIII, 1968, 136—150.

 

177. Златарски, В. Н. История. . ., III, 343—346. В неизвестния доскоро летописен разказ от времето на цар Иван Асен II много точно се отразяват взаимоотношенията между този български владетел и Латинската империя:

 

„Възложи бог на сърцето на благоверния и благочестив наш цар, владеещ цялата българска земя Иван, младия Асен, син на предишния Асен Стари, да измоли светата преподобна Петка, понеже имаше тогава латинци. Макар и да владееха Цариград, те твърде много се бояха, почитаха и се повинуваха на словото, което излизаше от устата на цар Асен, понеже поради него, мисля, си държаха властта.”

 

Вж. Кожухаров, Ст. Неизвестен летописен разказ. . ., с. 128.

 

178. Н. Григора, ГИБИ, XI, с. 127. За събитията вж. История Византии, III, M., 1967, с. 58.

 

179. Данните за това у Ангелов, Д. Принос към народностните и поземлени отношения в Македония (Епирското деспотство) през първата четвърт на XIII в. — Изв. на Камарата за народна култура. Хуманитарни науки. I (IV), 1947, с. 135 сл.;  Nicol, D. M. Refugees. . ., p. 15, 22—24, 33, привежда изобилие от убедителни доказателства за българското население и имена в Бер—Верия през разглежданата епоха (с. 15), в Солунско — Охрид (с. 22 и др.), за българи обитатели на Северна Гърция (т.е. Тесалия и Епир), за „академичното” познаване на българската реч (22—23), както и за липсата на доказателства, че в последните две области жителите се смятали за елини (с. 33).

 

57

 

 

държавата и през предходните столетия [180], а също тъй вземало и дейно участие в борбите за нейното възстановяване по време на ромейското иго [181].

 

Освен общата представа за обхвата на присъединените от Иван Асен II земи на Теодор Комнин особено ценно е, че Г. Акрополит ни дава и посоката на движението му: Одрин—Димотика—Беломорието—Сяр—Солун—Битоля и Прилеп, а след това Велика Влахия, т.е. Тесалия и Епир — Арбанашката земя (Албанон)—Драч до Илирик [182], което ще рече до границата на Сръбското кралство [183].

 

Единствената невключена в пределите на България част от владенията на Солунско-Епирската империя на Теодор Комнин съставлявали Епир с Етолия и Акарнания (на юг от Артенския залив), вкл. Навпактската област (южно от Велюхи пл.), където Константин Комнин, незаконен син на деспот Михаил I, образувал своя държавица. Преследван от чичо си Теодор, той се възползувал от разгрома му, а вероятно и от снизхождението на българския цар, за да се върне там. В Епир Михаил II също устроил благодарение на естествената защитеност и изолираност на областта свое деспотство, просъществувало до 1318 г. като съсед на Атинското херцогство [184]. То се простирало между Йонийско море и Пинд, Артенския залив от юг и Грамос, Радовичка и Грива пл. от север, като включвало и о-в Корфу.

 

В бившата столица на Теодор Комнин — Солун — останал да управлява с титлата „деспот” брат му Мануил, който бил съпруг на дъщерята на търновския цар Мария Белослава. Под неговата пряка власт били оставени близките околности на града: западната част от Халкидическия п-в (Каламария — до Хортач и Хломонда пл.), южният дял на Вардария, Бер—Верия с обл. Доброшубица или Сланица [185] ( = Енидже-Вардарско, дн. Гяницко, наричано още и Компания), Пиерия, Тесалия (между Олимп и Камбуница пл. от север и Волоския залив, Отрие и Велюхи пл. на юг) и ромейските деспотства на Михаил II и Константин съответно от запад и югозапад. Солунският деспот обаче се намирал в подчинено, почти напълно зависимо положение спрямо Иван Асен II и признавал неговата върховна власт [186]. По всяка вероятност по време на проявеното недоверие на папството към последния през 1231/1232 г. той се надявал да я отхвърли и да се откъсне, за която цел правел постъпки в Рим. Впоследствие обаче Мануил бил принуден да следва курса на Иван-Асеновата политика при възвръщането на православието и в преговорите с Никея през 1235 г. [187] Независимо от някои запазени права [188] статутът му на български васал най-ясно проличава от изброяването на Солун между областите в пределите на българското царство, където Иван Асен II пряко дарил привилегии на дубровнишките търговци с поменатата по-горе грамота.

 

Родопско-Пиринското владение на Алексий Слав, изглежда, е било включено направо в пределите на българската държава след клокотнишката победа. Последните известия за този братовчед на Иван Асен II са от 1229 г., когато според текста на договора в Перуджия може да се подразбере, че е бил още жив и е държал владението си. Накрая обаче той не могъл да не признае върховенството на търновския цар [189]. Някои епиграфски паметници със споменаване на имената съответно на Слав и Алексий позволяват да се направят известни предположения, че е бил удостоен с висшата дворцова длъжност „столник” [190] или, което е по-малко вероятно, че му е било поверено отново управлението на Родопите с важната крепост Станимахос като „севаст” [191].

 

Заедно с източния дял от Халкидическия п-в под върховната власт на българския владетел до 1235 г. била и Света гора. В тази насока ние разполагаме с прякото сведение в Патриарх-Евтимиевото Житие на св. Петка, което се потвърждава и от няколко косвени данни: загатването в т. нар. Атонско-Ватопедска летопис [192], личното посещение на Иван Асен II, когато обдарил манастирите с грамоти (от тях само Ватопедската е стигнала до нас, но които според разказа на Патриарх Евтимий той лично е видял) [193], присъствието на светогорски монаси на срещата между цар Иван Асен II и никейския имп. Й. Ватаци в Лампсак (дн. Лапсеки) през 1235 г. [194], разпореждането на царя с епископските катедри в Солун и Йерисо [195] и др.

 

Цар Иван Асен II успял не само да постигне териториални разширения, но и вътрешна устойчивост на българската държава След 1230 г. той вече се издигнал като най-силен владетел с неоспорвано господство на Балканите [196], но пред него стоели неотложни задачи: да устрои управлението на държавата си в административно и църковно отношение, да създаде условия за стопански и културен разцвет и добие признание за своята царска власт и титла, а наред с това и на самостойността и патриаршеското достойнство на търновския първосвещеник. Обширността на държавната територия наложила, а укрепването на авторитета на централната власт позволило и освободените земи да бъдат подразделени на военноадминистративни единици, засвидетелствувани в изворите като „хори” или „земли”. При преобразованията много градове и крепости в разорената от продължителни войни и насилия земя били възстановени. Отглас от тази дейност на цар Иван Асен II срещаме цели две столетия по-късно в един летописен свод от времето на руския цар Иван IV Грозни, където на нея специално е

 

 

180. Вж. за това част I от настоящата работа.

 

181. За въстанията на българския народ срещу византийското иго през XI—XII в. вж. История на България. I, 153—165.

 

182. ГИБИ, VIII, 161—162. Също Ephraimii Monachi Imperatorum et patriarcharum. . ., 325—326, v. 8085—8095.

 

183. Великият сръбски жупан Стефан II Неман, или Първовенчани, защото в 1217 г. получил от Ватикана кралска корона, а две години по-късно признание за автокефалност на първата сръбска архиепископия, чийто престол заел брат му Сава.

 

184. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 405;  История Византии, III, с. 61;  Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., p. 128 sq.

 

185. Dobrochubista quam et Sthlaniça — вж. изворовите известия, където се споменава, y Nicol, D. M. Refugees. . ., p. 14, n. 57.

 

186. Златарски, В. H. История. . ., III, 349—350;  Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., 114—115.

 

187. Пак там, съответно c. 115—117 и 350—351;  Васильевский, В. Обновление. . ., с. 36.

 

188. Вж. свидетелството у Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 162.

 

189. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 351;  Prinzing, G. Die Bedeutung Bulgariens. . ., p. 104, 113.

 

190. Съобразно c намерения златен пръстен c надпис „Слав столник царев” вж. Иванов, Й. Старобългарски и византийски пръстени. — ИБАД, II, 1911, с. 6;  Дуйчев, Ив. СБК, II, c. 291. За званието „столник" вж. Koledarov, P. Le titulariat des boyards. . ., 196—199.

 

191. За надписа вж. Златарски, В. H. Асеновият надпис при Станимака. ИБАД, II, 1911, с. 245: „В годината 6379 [= 1231], индикт 4, Асен. от бога въздигнат цар на българите и гърците, както и на останалите страни, постави Алексия севаста и съзида тази крепост.” За крепостта вж. Cončev, D., St. Stoilov. La forteresse d'Asên. — BSl, XXII, 1961, No 1, 20—54.

 

192. За нея и стойността ѝ като извор вж. Златарски, В. Н. Един гръцки фалшификат. който се отнася към българската история. — BSl, III, 1930, 231—258, където отнася съставянето му към по-късно време;  Цанкова-Петкова, Г. Восстановление болгарского патриаршества. . ., с. 150, датира паметника в последната четвъртина на XIII в.

 

193. Дуйчев, Ив. Цар Иван-Асен II. . ., 26—27;  Ласкарис, M. Ватопедската грамота. . ., с. 33;  Андреев, В. Ватопедската грамота. . ., 14—15.

 

Личното посещение на цар Иван Асен II в Света гора през м. април 1230 г. проличава от редица паметници — Сводната грамота на ман. „Зограф”, Разказа за зографските мъченици, дарствена грамота на ман. „Ивирон” и др. Вж. Дуйчев, Ив. Приноси. . ., 194—195.

 

194. Попруженко, M. Г. Синодик. . ., с. 86.

 

195. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., 117—118, 123—124 и пос. там източници на с. 126, бел. 13 и 22;  Цанкова-Петкова, Г. Восстановление болгарского патриаршества. . ., с. 137 сл.

 

196. Станојевић, Ст. Историја. . ., c. 114.

 

58

 

 

посветена една миниатюра с надпис: „В начале царства своего понови грады болгарския.” Около царя са изобразени люде, едни от които му предават ключовете на крепостите, а други са заети с възстановяването на освободени от ромеите български градове [197]. Търновският владетел се погрижил и за военния и гражданския управленчески апарат и според използуваното по-горе свидетелство на Г. Акрополит „оставил някои от крепостите под властта на ромеите (очевидно отнася се до Мануил и Константин Комнин), но повечето подчинил и поставил в тях войници, стратези и събирачи на данъци” [198].

 

Успоредно с това подобно на чичо си Калоян [199] и цар Иван Асен II се погрижил епархиите от западния дял на държавата да имат български владици „светли и благочестиви епископи”, както ги определя Патриарх Евтимий [200]. Така той възвърнал българския характер на Охридската „архиепископия на цяла България”, чийто престол до 1235 г. поради настъпилия обрат към православието и Никея продължил да заема Димитър Хоматиан [201]. Ние допускаме, че именно през този период (1231—1237), т. е. когато е под българско върховенство, последният е написал Краткото житие на Климент Охридски (Legenda Ochridica) [202] и се включил в съзидателната дейност на царя. Чрез църковно строителство и покровителство на книжовността цар Иван Асен II се стремял да създаде и извън столицата Търново средища за укрепване на културата и българското народностно съзнание на своите поданици. Предмет на особеното му внимание била Долна земя, т.е. западните и югозападните предели на държавата. Между тях освен Света гора, както видяхме по-горе, твърде важно място заемала и старата престолнина Охрид [203].

 

Отклоняването на българския владетел от настойничеството върху малолетния латински император и поемането му от Жан дьо Бриен в 1231 г. рязко променили курса на търновската политика. Това довело до разрив с Цариградската латинска империя и папството. Цар Иван Асен II потърсил сближение с Никейската империя и нейната патриаршия, като се стремял да придобие ромейското припознаване на царската си титла, патриаршеското освещение на главата на самостоятелната българска църква, а наред с това и договорно потвърждение на своята държавна власт върху присъединените територии от разпадналата се Солунско-Епирска империя. [204]

 

С тази цел в края на 1231 или началото на следната година търновският цар отправил до цариградския патриарх (със седалище Никея) Герман II предложение да се възстановят прекъснатите с унията от 1204 г. сношения между българската и източната църква. Когато той отказал да освети за патриарх новия архиепископ Йоаким, заел мястото на отстранения поради смяната в курса Василий, това самоволно сторили българските епископи [205]. Така фактически била провъзгласена пълната авгокефалност на българската православна църква, а унията — обезсилена.

 

Съюзът между Търново и Никея поставял на сериозно изпитание Латинската империя на кръстоносците в Цариград, а повишеният авторитет на придобилата отново пълна самостоятелност Българска патриаршия отстранявал до значителна степен, ако не и изцяло влиянието на Рим не само върху православното население в Унгарското кралство и куманите езичници, но даже и върху множество маджари, немци и др., които изоставяли католицизма според приведените преди признания на папа Гриторий IX в писмото му до крал Бела IV от 14. XI. 1234 г. [206] Православните [207], а вероятно и специално учредените за обръщането на куманите в западния обред [208] епархии в Унгария неминуемо са се насочили или пък минали направо под ведомството на търновския патриарх.

 

Новосъздаденото положение трябва да е изострило още повече борбата между католицизма и православието в отвъдкарпатските земи, т.е. в източната част от Унгарското кралство. Вследствие на засилените преследвания и притеснения, на които било подложено, православното население започнало да преминава Карпатската планинска верига в значителни групи, водени от своите първенци, за да намери спасение в единоверското българско царство [209]. Както видяхме, бежанците православни поданици на краля, били староседелно местно българско население, наричано „угри”, и романизираните елементи, придошли от юг „власи”, намерили закрила в отвъддунавските владения на търновския цар и земи за поселване по течението на Долен Олт срещу задължението да отбраняват границите от север и североизток. За целта те били организирани и управлявани от воеводи или банове, назначавани от Търново измежду първенците на тамошното старо българско или обългарено население. Имената на тези първи военноадминистративни управители са ни известни от източниците: Литовой Басараба, бан на т.нар. Кумания, и воеводата на власите (или по-точно на угровласите) Сенеслав. Първият управлявал на запад от Олт, а вторият на изток от същата река. Оттогава насетне двете воеводства започнали да се наричат угровлашки, а цялата територия между Южните Карпати и Долни Дунав Угровлахия или за по-кратко Влашко [210]. Според сведенията у Рашид ад-Дин от 1241 г., които предадохме по-горе, споменатите воеводи, както ще видим това по-нататък, заемали същите длъжности в българската държава и при татарското нашествие [211]. Съвсем правилно В. Златарски определя тези положения и критикува опитите на някои

 

 

197. Открити от д-р Олга Подобедова в Лицевия летописен свод от втората половина на XIV в. и съобщени в доклада ѝ пред Първия конгрес по българистика. София, май 1981 г.

 

198. ГИБИ, VIII, с. 162.

 

199. Nicol, D. M. Rеfugееs. . ., p. 15, 22—24.

 

200. Вж. Житието на св. Петка y Kalužniacki, Е. Werke. . ., p. 70;  Сырку, П. К истории исправления книг. . ., 312—313.

 

201. Ников, П. Църковната политика на Иван-Асен II. . ., с. 65;  Златарски, В. Н. Един гръцки фалшификат. . ., с. 234 сл.;  Снегаров, Ив. Кратка история на съвременните православни църкви. Т. II, С., 1946, с. 43 сл.;  История на Охридската архиепископия. T. I. С., 1924, с. 209.

 

202. Срв. коментара към житието у Милев, Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, 167—173.

 

203. Това проличава ясно от оцелелите паметници от неговата епоха. Такива са например Добрейшовото евангелие и т. нар. Болонски (по името на италианския град, където се пази сега) псалтир, написан от Йосиф и Тихота „в град Охрид в селото, наречено Равне, при българския цар Асен”. За псалтира вж. Дуйчев, Ив. Болонски псалтир български книжовен паметник от XIII в. С., 1968 и пос. книжнина.

 

204. За събитията вж. Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., 16—17 и пос. книжнина.

 

205. Ников, П. Църковната политика. . ., 85—89;  Васильевский, В. Г. Обновление болгарского патриаршества. . ., с. 53 сл.;  Златарски, В. H. История. . ., III, 361—368;  Цанкова-Петкова, Г. Восстановление. . ., 136—149;  Христов, Хр. Ив. Патриархът Йоаким I. — Векове, 1975, № 5, 44—45.

 

206. Вж. писмото на папа Григорий IX до крал Бела IV в ЛИБИ, IV, с. 49;  Князьский, И. O. О половецких епископиях. . ., с. 250.

 

207. За съществуването на православни епископи в Унгарското кралство през XIII в. вж. пос. писмо на папа Григорий IX, ЛИБИ, IV, с. 43, 45, 48, 49;  Князьский, И. О. О половецких епископиях. . ., 249—250 и тук гл. I.

 

208. Вж. Князьский, И. О. О половецких епископиях. . .

 

209. Златарски, В. Н. История. . ., III, 373—375. Според нас бунтът срещу феодалите в Спишкия манастир бил противодействие на българското и другото православно население в Средно Словашко срещу притесненията на светската и църковната власт в Унгарското кралство, упражнени върху тях поради прекратяването на унията на Търново с Рим.

 

210. Срв. Златарски, В. H. История. . ., III, 373—375.

 

211. Пак там, с. 370.

 

59

 

 

автори от ново време да ги представял в невярна светлина — като румънски държавни формации. Наред с това видният български историк е разкрил и действителната причина за унгарско-българската война от 1232—1233 г. — изселническото движение на трансилванските православни поданици на унгарския крал [212].

 

Военните действия, на които не е могъл да бъде чужд и папа Григорий IX, започнали през март 1232 г. с поход на магистъра Дионисий. Той завзел Белградската и Браничевската област, след което подложил на обсада Видин, но бил отблъснат от царския брат Александър, управляващ Средецката земя [213]. На следната 1233 г. маджарите повторили нашествието си, но този път под началството на престолонаследника Бела, бъдещия крал Бела IV (1235—1270), и в по-достъпните отвъддунавски владения на България през дефилетата на Дунав при Орсово или на Олт през прохода Червена кула (дн. Турну Рошу) [214].

 

В резултат на успешни действия маджарите тогава образували за кратко време от окупираната българска територия между Карпатите и Дунав, на запад от р. Олт, Северинското банство (Szöréni bánsag) със средище Северин (унг. Сьоренвар, дн. Дробета Турну Северин) [215]. Ето защо крал Андрей II си прикачил титлата „Rex Bulgariae et Cumaniae” [216].

 

Липсват данни, по които да определим докога е съществувало Северинското банство и по какъв начин Иван Асен II е възвърнал заграбените от маджарите територии на север от Дунава Това обаче е станало преди пролетта на 1241 г., защото според сведението у Рашид ад-Дин (Фацел-Уллах-Рашид), на което ще се спрем по-долу, татарите нахлули през тази година на юг от Карпатите в „страната на буларите” [= българите], т.е. на българска територия. При това положение Иван Асен II е владял отвъддунавските земи до споменатата планинска верига и до Волинско-Галичкото руско княжество. По това време южната граница на последното със съседното българско царство минавала през Средна Молдова по платата Бърлад и Сучава. т.е. до междата на гористостепната област.

 

Липсват конкретни данни, за да определим кога точно е била възстановена сръбско-българската граница от времето на цар Калоян, но то не е станало преди 1230 г. и по-късно от 1234 г., когато вече цар Иван Асен II наложил влиянието си върху Сърбия чрез Стефан Владислав, който отнел кралския престол от своя брат Стефан Радослав. Последният станал зет и на Теодор Комнин и изпаднал под негово влияние, като подчинил новоучредената сръбска архиепископия на юрисдикцията на охридския „архиепископ на цяла България” Димитър Хоматиан.

 

Нямаме сведения също дали папството е подстрекавало и сърбите срещу българския цар в конфликта му с маджарите през 1232—1233. Не е изключено Римската църква да не е загубила изцяло придобитото влияние в Сърбия с дадената от папа Хонорий III през 1217 г. на Стефан-Радославовия баща Стефан II Неман кралска корона срещу признаване на върховенството му, въпреки че само две години след това (поради съпротивата на брат му Сава) било сключено съглашение с Никея за признаване на автокефалията на новоучредената сръбска архиепископия в замяна на връщането към православието [217].

 

Като съюзник на Теодор Комнин след неговото поражение при Клокотница Стефан Радослав загубил външната си опора, а не могъл да се осланя и на вътрешното единство в страната. Сръбският крал не успял да подобри отношенията си с Иван Асен II — той ще да е останал негов противник и като държател на окупираните от баща му при неуспешните българо-маджарски походи през управлението на Борил части от Метохия с Призрен, левобрежието на Българска Морава (с Враня и Равно) и Нишавско с Ниш.

 

Би могло да се приеме, че при похода си на запад през 1230 г. след разгрома и пленяването на Теодор Комнин цар Иван Асен II е върнал обратно в пределите на държавата си тези български покрайнини. По-вероятно обаче това ще да е станало, когато търновският владетел, ликвидирал опасността откъм маджарите, е могъл да предприеме наказателни и осигуряващи действия срещу Сърбия, като се възползувал от почналата там междуособица [218].

 

По свидетелството на монах Теодосий [219] Стефан Владислав (1234—1243) заел престола от брат си Стефан Радослав с помощта на българския цар в 1234 г. Със съдействието на архиепископ Сава новият крал се оженил за дъщеря на Иван Асен II, който по този начин наложил върховната си власт и над Сърбия [220]. Тя ще да е имала същия характер, както васалитетът на Мануил Комнин, но Сърбия не е упомената в грамотата на дубровничани, тъй като този акт е издаден преди промяната на владетелите в Сърбия. Его защо изразите в Търновския надпис: превзех (земя) гръцка, още и арбанашка и сръбска. . .”, не трябва да се тълкуват в смисъл на нейна зависимост от България. Съвсем друго значение е вложено в Проложното житие на Иларион Мъгленски („царствувал и обладавал над българи, и гърци и фръзи, сърби също и арбанаси. . .”) и в Житието на св. Петка (той завладя „и славния Солун и цяла Тесалия, също и Тривалия ( = Сърбия), а също и Далмация, която се нарича и Арванитска държава, дори чак до Драч. . .”).

 

В Златарски приема, че под „сръбска земя” и „тривали” не трябвало да се разбира земи от кралство Сърбия, а сръбските земи около гр. Драч, които се намирали преди това под властта на епирския деспот, а в по-широк смисъл протекторат над Сърбия [221]. Именитият наш историк е прав, но с известно уточнение: текстът в Търновския надпис се отнася до завзетите от

 

 

212. Пак там, 375—376.

 

213. Писмото на папа Григорий IV до унгарския крал Андрей от 9 май 1231 г. сочи за започването на кръстоносен поход срещу България през есента на 1231 и пролетта на следната година. Вж. Fejër, G. Codex diplomaticus Hungariae. . ., IV, I, 21—27, 333—335, 343—347;  Ников, П. Съдбата на северозападните български земи. . ., 129—130;  Златарски, Никея. . ., с. 15;  Das Papstum und Bulgarien im Miltelalter. — BHR, 1977, No I, p. 46.

 

214. За подстъпите във Влашко вж. Bouè, A. La Turquie d'Europe. T. IV, Paris, 1840, p. 40.

 

215. За образуването на Северинското банство вж. Ников, П. Съдбата на северозападните български земи. . ., 120—130.

 

216. Златарски, В. H. История. . ., III, 369—370;  Писмото на папа Григорий IV до Ченадския епископ от Риети с дата 21 март 1232 г. (ЛИБИ, IV, с. 45) и др. Последното разкрива, че българските епископи в Белград и Браничево са се били откъснали вече от Рим и присъединили към „стадото на другарите си”, т.е. към Търновската църква, а оттам и възвръщането на тези северозападни предели към българската държава.

 

217. Станојевић, Ст. Историја. . ., III, 113. Окриленият архиепископ на цяла България Димитър Хоматиан се съпротивлявал особено твърдо срещу откъсването на сръбските епархии от диоцеза му, защото били винаги подчинени на „българския престол”, и окачествил обособяването на отделна сръбска църква като „разколническо дело” в нарушение на каноническия ред. Вж. Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. . ., I, 136—140;  Острогорски, Г. Писмо Димитрија Хоматијана св. Сави и одломах Хоматијановог писма патријарху Герману о Савином Посвећењу. — В: Светосавски сборник, књ. 2. Извори. Београд, 1939, 91—113;  Коледаров, П. Кога и защо Димитър Хоматиан написал Краткото житие на Климент Охридски. — Литературна мисъл, 1983, № 3, 90—92.

 

218. Доментијан. Живот св. Саве. . ., 178—179. За събитията вж. Станојевић, Ст. Историја. . ., 113—114;  Златарски, В. H. История. . ., III, с. 342;  Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., p. 60.

 

219. Вж. житието на св. Сава от монах Теодосий, пос. изд.

 

220. Станојевић, Ст. Историја. . ., III, 111—113;  Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 110;  Nicol, D. M. The despotate of Epiros. . ., p. 123.

 

221. Златарски, В. H. Българо-сръбските отношения в миналото. — БИБ, III, 1930, № 2, 83—85;  История. . ., III, с. 343.

 

60

 

 

Иван Асен II територии на Сърбия (Скандър и Пилот), владени до 1230 г. от Т. Комнин. Посочените изрази в житията обаче безусловно се отнасят до установеното върховенство на българския цар над Сръбското кралство след поставянето на престола на Стефан Владислав в 1234 г., когато вече и границата от времето на цар Калоян между двете страни не е могла да не бъде възстановена.

 

През 1234 г. или 1235 г. под насилствената заплаха от успехите на латинците Йоан III Дука Ватаци се обърнал към Търново с предложение за сключване на съюз [222]. Никейците този път вече приели условията на българския цар: признаване автокефалносгта на българската църква чрез освещаване на патриаршеското достойнство на главата ѝ от източните патриарси, потвърждение на властта му над присъединените земи след клокотнишката победа и др. Българският цар успял да придобие всичко това в замяна на военно политическата си подкрепа на Никейската срещу Латинската империя.

 

През пролетта на 1235 г. войските на Йоан Ватаци превзели Лампсак и Галиполи и по този начин никейците сложили ръка върху Дарданелския проток и стъпили отново на Балканите. При този обрат и с оглед на своите цели цар Иван Асен II се срещнал с Йоан Ватаци в Галиполи. Те сключили договор, по силата на който още там източните патриарси (цариградският, александрийският, антиохийският и ерусалимският) осветили търновския патриарх Йоаким и „обновената патриаршия на българското царство” [223] „получи завинаги независимост” [224]. Съюзът бил скрепен с венчавката на малолетните българска царкиня Елена с никейския престолонаследник в Лампсак. Другите главни условия на договора били разпределението между двете страни на териториите в Тракия с „клетвена спогодба” [225] и задължението на българите да окажат военна помощ на никейците.

 

Според разказа на Г. Акрополит за водените през лятото на 1235 г. настъпателни действия от съединените войски Йоан Ватаци задържал Галиполи, „тъй като бе взет от него преди срещата с Асен. Също така Мадит [дн. Майто] и целия така наречен Херсонес [= Галиполски полуостров]. Императорът взе и крепостта Кисос (така е назован тук Русион при дн. Кешан) и постави границата чак до реката, която по-голямата част от народа нарича Марица. Той завоюва и планината Ганос [дн. Текирдаг] и в нея построи малка крепост. . . Асен взе под своя власт земите, които се намират на север и над тези, които споменахме. Те и двамата стигнаха до самите стени на Константинопол.” [226] Византийският писател въобще не споменава за някакви превзети или новоприсъединени от българския цар крепости и земи.

 

При съпоставката на това известие с предходното за завзетото от Теодор Комнин след влизането му в Одрин, т.е. когато последният достигнал гр. Визия (дн. Визе), а вероятно и крепостта Мидия (дн. Къикьой) и завладял околностите ѝ . . . дошъл и до стените на Цариград” [227], ние можем да разкрием съдържанието на споменатата вече „клетвена спогодба” — по нея българите не са придобили никакви нови територии след водените общи военни действия, а уговореното предварително тяхно участие е осигурило само признанието от страна на Никея на властта на Търновското царство върху териториите, които вече било придобило и фактически владеело след победата при Клокотница в 1230 г. [228] Още тогава българските войски ще да са заели югоизточния дял на Тракия до най-източните разклонения на Странджа пл., т.е. докъм Деркоското (дн. Теркоско или Дурусу) езеро, до десния бряг на горното течение на р. Регина (дн. Еркене), Текирдаг с Хайреболските възвишения и Яйладаг, а оттам до левия бряг на долното течение на Марица, докато тя се влее в Бяло море. Явно, докато Иван Асен II е бил зает на запад, кръстоносците са успели да си възвърнат споменатите по повод действията от 1235 г. градове и крепости между Цариград и тази линия. Последната очевидно е съставлявала границата между България и Латинската империя от 1230 до 1235 г. и именно тя била потвърдена с „клетвена спогодба” между цар Иван Асен II и Йоан Ватаци като разпределяща техните владения в Тракия.

 

При военните действия от пролетта до късната есен на 1235 г. съюзните български и никейски войски достигнали стените на Цариград, но с настъпването на зимата се оттеглили, за да го обсадят отново на следната година, но пак без успех. При втората офанзива вероятно е бил превзет Цурул (дн. Чорлу), който според постигнатото предварително съгласие бил включен в Никейската империя [229]. В операциите участвували не само български сухопътни сили, но също солунско-епирски отреди на васала на Иван Асен II Мануил Комнин и 35 снаряжени български кораба, с което всъщност се поставило началото на българския военноморски флот — по същото време, когато се създавали френският и английският [230]. Блокадата откъм морето и при двете обсади обаче била разкъсана: при първата една част от корабите били пленени, а при втората морейският владетел Жофроа дьо Вилардуен (племенник на летописеца) с венецианска, генуезка и пизанска помощ извършил пробив [231].

 

Военните неуспехи край Цариград в 1235—1236 г. не са могли да не охладят отношенията между съюзниците. Същевременно цар Иван Асен II вече постигнал целите си и всяко негово по-нататъшно участие било изключително в никейска изгода. Още по-голямото засилване на ромейската малоазийска държава, особено с допускането Никейската империя да завладее балкански земи, щяло

 

 

222. Саnkova-Petkova, G. Griechisch-bulgarische Bündnisse in den Jahren 1235 und 1246. — BBl, III, 1969, p. 56;  България при Асеневци. . ., с. 119, приема за по-достоверно предвид затрудненото положение на Никея съобщението на Г. Акрополит (ГИБИ, VIII, с. 163), че починът бил на имп. Йоан Ватаци. Срв. твърденията на Н. Григора, А. Дандоло и други източници, според които предложението излязло от цар Иван Асен II. На последните дават вяра В. Н. Златарски (История. . ., III, 379—380) и други автори. Срв. някои уточнения на събитията y Hиков, П. Изправки към Българската история. . ., с. 62 сл.;  Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., с. 17 сл.

 

223. Вж. разказа за този акт в Синодика у Попруженко, М. Г. Синодик. . ., 84—87.

 

224. В известието си Н. Григора (ГИБИ, XI, с. 128) от ромейска гледна точка обаче неточно твърди, че „търновският епископ получил пълна независимост, понеже до това време се подчинявал на архиепископа на Първа Юстиниана поради древно родство с тамошния народ”. Това само по себе си с свидетелство за единния български произход на населението в Горна и Долна земя, но що се отнася до самостойността на търновския първосвещеник, тя била прогласена, както видяхме, още през 1231 г., а Охридската „архиепископия на цяла България”, наречена впоследствие от ромеите „на Първа Юстиниана”, била в подчинено на това положение през последните години от заемането на тази катедра от Димитър Хоматиан (вж. Коледаров, П. Кога и защо Димитър Хоматиан написал Краткото житие на Климент Охридски, с. 93 сл.). Срв. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 163, който погрешно твърди, че търновският архиерей бил подчинен на цариградския патриарх. За събитията вж. Ников, П. Църковната политика. . ., с. 89;  Златарски, В. Н. История. . ., III, 379—387;  Христов, Хр. Ив. Патриархът Йоаким. . ., 42—48.

 

225. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 164, съобщава за завладените впоследствие територии до стените на Цариград и изрично споменава, че „крепостите и земите те разделиха помежду си според клетвената спогодба”.

 

226. Пак там.

 

227. Пак там, 160—161.

 

228. До този извод стига Hиков, П. Църковната политика. . ., с. 99, и Златарски, В. H. История. . ., III, с. 389.

 

229. Златарски, В. H. История. . ., III, 388—394.

 

230. Коледаров, П. Българската средновековна държава и Черноморският бряг. — В: Средновековната българска държава и Черноморието (Приложение № 1. към ИНМВ), Варна, 1982, 31—32 и пос. книжнина.

 

231. Вж. данните в писмото на папа Григорий IX до унгарския крал от 16 декември 1235 г. в ЛИБИ, IV, с. 50, и хрониката на Филип Мускес (пос. изд., с. 613, стих 29035—29120)

 

61

 

 

да се яви като реална пречка и дори заплаха за България и нейното господство на Балканския полуостров [232]. Междувременно обаче събитията в латинската столица и у североизточните му руски съседи, застрашени от татарските нашествия след поражението на Рязанското и Владимировското княжество в 1236—1238 г. [233], поставили пред българския цар неотложната необходимост да осигури тила си чрез уреждането на отношенията със своите съседи — католическите страни Латинската империя и Унгарското кралство. Наред с това папа Григорий IX проявил голяма активност на изток: заел се с организирането на помощ за издъхващата кръстоносна империя, насочвал маджарския крал срещу България, а самата нея заплашвал със схизма [234].

 

При създадената обстановка царят извършил нов завой в своята ориентация — разтрогнал съюза си с Никея и започнал през 1237 г. да прави постъпки и пред папа Григорий IX, за да покаже своята готовност да се укрепи положението на Цариградската империя [235]. Естествено немалък дял за промяната в курса на Иван-Асеновата политика имала смъртта на 22 март 1237 г. на Жан дьо Бриен, защото тя отново разкривала пред българския цар предишните възможности да наложи влиянието си в Цариград като настойник на малолетния Балдуин II [236].

 

Сега българските войски с кумани и обсадна техника подпомогнали латинците да отвоюват от никейците ключовата крепост Цурул. Едно известие за постигнали го лични нещастия — смъртта на съпругата му — маджарка, на тяхното дете и на търновския патриарх (вероятно при епидемия), накарало Иван Асен II да вдигне обсадата и да се помири с имп. Йоан Ватаци [237].

 

Отново никейските войски се явили пред стените на Цариград, като разчитали на съюза си с Фридрих II Хохенщауфен. Папството обаче организирало помощ от запад за латинците и увещавало отново през 1238 г. маджарите на нападнат българите в тил. Отмятането на императора на Свещената римска империя и опасността от опустошителна война на българска територия накарали през 1240 г. цар Иван Асен II да пропусне свободно 60-хилядния кръстоносен отряд от Западна Европа към Цариград и да не противодействува на куманската войска, когато тя оказала помощ на латинците да си възвърнат Цурул от никейците. Тези резки завои в политиката на цар Иван Асен II в последните години от управлението му явно били продиктувани от стремеж да запази статуквото и интересите на своята държава при твърде променливата обстановка, която очертавала неблагоприятен за нея обрат в бъдещия развой на събитията в Югоизточна Европа [238].

 

Както вече видяхме, в двубоя на живот и смърт с главния по това време противник на България — Латинската империя — чичо му Калоян не бил в състояние да предотврати образуването на Никейската държава. Нещо повече, с действията си от 1205 до 1207 г. в европейските територии той обективно я подпомогнал, защото отвлякъл силите и вниманието на кръстоносците от Мала Азия. Там ромеите могли да се организират, а с победата при Одрин българският цар обезвредил латинците дотолкова, че те вече не могли да се справят с никейците и да осуетят създаването и укрепването на тяхната империя В последвалия период (след разгрома на Теодор Комнин) цар Иван Асен II, изглежда, се предоверил на способностите си да поддържа равновесието между Никейската империя, тази на кръстоносците, Солунското и Епирското деспотство. Ето защо той не взел своевременно необходимите мерки за тяхната взаимно и пълно обезсилване. Под умелото ръководство на Йоан Дука Ватаци Никейската империя не само напълно укрепнала военно и процъфтяла икономически, но успяла вече да стъпи на европейския бряг и все повече се очертавала като обединителен център на гърцизма с оглед възстановяването на Византийската империя. Нещо повече, със съюза си с Никея българският цар променил решително съотношението на силите само срещу постигнатото формално признание на фактически владените от България територии и една действително вече утвърдила се напълно самостояна църква, главата на която при международното значение и престиж на царството неминуемо е щял да получи с течение на времето съгласието на източните църкви да носи отново предишното си достойнство на патриарх.

 

Едва през последните години от своето царуване, но вече твърде късно Иван Асен II, изглежда, прозрял реалната заплаха от Никейската империя. Така би могла да се обясни неговата политика на лавиране и опитът му около 1237 г. да ѝ противопостави отново епирско-солунските, т.е. западните ромеи.

 

Вероятно с оглед неутрализация на укрепващата се и проявилата агресивност Никейска империя след брака си с Ирина, дъщерята на ослепения заради предишни опити да заговорничи срещу него Теодор Комнин, Иван Асен отстранил брат му Мануил от Солунското деспотство. Престолът там бил зает от Йоан, брата на новата му съпруга [239]. Чрез него слепият бивш солунски император обаче успял бързо да укрепи своите позиции в предишната си империя и фактически застанал отново начело на западните ромеи. Той постигнал разбирателство и придобил върховенство над другите си двама братя: Константин в Акарнания и Невпактската област и Мануил, който междувременно се завърнал в Тесалия с помощта на Йоан Ватаци и успял да отнеме от франките през 1241 г. Югозападна Тесалия до пл. Отрис и Волоския залив с Платамон, Лариса, Фарсала, Велестино и Димитрина [240]. Същевременно и Михаил II в Арта продължавал да укрепва своята независима власт като епирски деспот в началните владения на своя баща [241]. Българският цар очевидно се опитвал да подклажда припламналото отново съперничество между Солун и Никея, като съумявал да поддържа добри отношения едновременно и с двете ромейски държави [242].

 

Иван Асен II предприел още една мярка да подсили защитата на южните си граници, а може би и за да всее ужас както у латинците, така и сред ромеите (източни и западни). Според нас по този начин, а не поради безсилието му да им се противопостави би трябвало да се приеме и поселването в Южна Тракия на куманите, които обитавали земите в Северозападното Черноморие, извън

 

 

232. Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., с. 32, бел. 48.

 

233. История Монголской народной республики. M., 19672, с. 120.

 

234. Вж. пос. папско писмо от 16 декември 1235 г. в ЛИБИ, IV, с. 51.

 

235. Това ясно проличава от кореспонденцията му с папа Григорий IX. Вж. писмата на последния от 21 май 1237 и тези докъм края на с. Г. в ЛИБИ, IV, 55—58, 60—63.

 

236. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., p. 124;  Vasileva, A. Les relations. . ., 87—88;  Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., c. 18.

 

237. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, 165—167.

 

238. Вж. писмата на папа Григорий IX в ЛИБИ, 65—72. Политиката на цар Иван-Ассн II през разглеждания период е изяснена с анализ и интерпретация на източниците и с приведени нови доводи от Гюзелев, В. Българската държава и Никея. . ., с. 19 сл.;  La Bulgarie, Venise et l'Empire latin de Constanlinople au milieu du XIIIe siècle. — BHR, 1975, No 4, 38—49;  Bulgarien und das Kaiserreich von Nikäia (1204—1261). — JÖB, 26, 1977, 143—154;  Das Papstum und Bulgarien im Mittelalter. — BHR, 1977, No 1, 34—58;  България и Римската църква (IX—XIV в.). — В: България и светът от древността до наши дни, 275—293.

 

239. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, 169—170.

 

240. Вж. пос. известия и по-новата книжнина в TIB, I, р. 70, 199, 239, 278.

 

241. За самостойното положение на епирския деспот Мигаил II по отношение на солунския деспот и Търновското царство вж. Nicol, D. M. The Despotate of Epiros. . ., 128—134.

 

242. Златарски, В. H. История. . ., III, 407.

 

62

 

 

пределите на българското царство. Те забегнали под неудържимия натиск и заплаха за съществуването им от настъпващите татари.

 

Според Г. Акрополит,

 

„колкото от тях се спасили от меча на татарите, които ги нападнали, преминаха Истъра [= Дунав] с помощта на мехове и прехвърлиха Хемус [ = Стара планина, взета като комплекс със Средна гора и Странджа, както видяхме по-горе] заедно с децата и жените [си]. Против волята на българите защото бяха много хиляди те заеха македонските земи [ = долината на р. Ергене, територия от тогавашната византийска военноадминистративна единица тема Македония в Тракия]. Едни се разположиха край Еврос и тамошните полета, а други край реката, която простонародният език, както казахме, нарича Марица. А когато в нея се вливат и други реки и я правят по-голяма, тя променя за околните жители и името си. И тъй скитите плячкосаха всичко в Македония и за кратко време я обезлюдиха напълно и я направиха скитска пустиня. И те превзеха всички градове, които бяха леснодостъпни във война. И тъй мнозина бяха убивани, а всички ограбвани, пленявани и продавани в по-големите градове, като Адрианопол [= Одрин], Дидимотихон [= Димотика], Визия [= Виза], Калипол [= Галиполи] и във всички други градове, укрепени с по-недостъпни стени и защитени от по-голямо число обитатели.” [243]

 

Трудно може да се приеме дословно разказът на византийския писател, който очевидно се е стремял да заблуди читателя по отношение на действителните цели на българската власт и да представи, че последната е била в пълна невъзможност да се противопостави на едно бягащо и неорганизирано население във време, когато била в апогея си и дори, както ще видим по-долу, е била в състояние да отбие, макар и временно, нашествието в своите предели на тези, заради които то напуснало родината си самите монголци, наричани в българските, руските и западните източници „татари”.

 

Неминуемо в Търново били съвсем наясно за надвисналата опасност от напиращите от североизток отреди на монголската държава на Темучин (Чингис хан, т. е. „велик хан”, 1206—1227). В 1221 г. те нахлули в Азербайджан, Грузия и през Кавказ достигнали Крим, където завзели гр. Судак и нанесли поражение на куманите [244]. Ханът на последните — Котян — се обърнал за помощ към руските князе, но поради липсата на общо командуване и сплотеност между последните спечелили сражението на 31 май 1223 г. край р. Калка. Въпреки че насочилите се към Волжко-Камска България татари били разбити и отблъснати [245], цяла Южна Русия вече трябвало да признае зависимостта си от азиатските пришълци [246], а вестта за тяхното нашествие и ужасът от гях обхванал целия Изток [247]. Вълни от бежанци напуснали опустошените области и се отправили на запад от юг.

 

Тогава именно значителна част от куманите в засегнатия източен дял от населените с тях земи ще да е достигнала пределите на българското царство по Долни Дунав. Трябва да допуснем, че вероятно те са взели участие в действията срещу никейците в Цурул наред с българите и латинците през 1237 г. Това съвсем ясно проличава от изложението на Г. Акрополит, у когото разказът за „нахлуването”, а според нас целенасоченото заселване от търновската власт на куманите в Южна Тракия предхожда по време и това, и вече успешното повторно обсаждане на Цурул. Те още по-определено се явяват значително преди достигането на отвъддунавските територии на България от татарите през 1241 г. Още при първите действия срещу споменатата крепост Г. Акрополит обвинява латинците и българите, че „направиха съучастници в делото си и скитите варвари, скитници и пришълци” [248].

 

Действително на североизток назрявали събития, които не закъснели да дадат вече своето пряко отражение и върху България. При наследника на Темучин Чингис хан Угедей (1228—1241) западният дял (улус), разположен от р. Иртиш, „докъдето стигали копитата на монголските коне”, се паднал на най-възрастния от синовете на Темучин — Джучи. Най-старият от синовете на последния — Бату — по свой почин предприел походите към Югоизточна и Средна Европа. През 1236—1238 г. той вече разгромил с главните си сили Волжко-Камска България и след това нахлул в руската земя към басейна на Днепър и неговите притоци. До 1240 г. татарите превзели и опустушили Переяславл, Чернигов и Киев, за да се насочат през следната година към Волинско-Галичкото княжество, а оттам към Полша, Словашко и Унгария [249].

 

След опожаряването на Киев на следната 1241 г. ядрото на татарската войска начело с Бату достигнала Галич и нахлула в Унгарското кралство през Верецкия проход по долината на Лаборец и Тиса. На 11 април с. г. тя разгромила маджарите при Мохи (Мухи) на Шайо (десен приток на последната река) и продължила настъплението си към Пеща и Буда. От главния град на Галичкото княжество се отделил отряд, за да се отправи в две колони, които преминали Гористите Карпати. Едната била водена от Кадан и минала през Прохода Радна (при дн. Родна на р. Сомешул Маре). Тя продължила по Бистрица през Наги Варад (дн. Орадя) към Арад и Пеща. Другата колона превалила прохода Ойтози и се насочила по долината на Тротуш—Горен Олт—Муреш през Себен (дн. Сибиу) за Болгар- или Гюла-Фейервар (старобългарския Белград, дн. преименуван на Алба Юлия) и Сегед. Втората колона също се разделила на две [250]: дясната начело с Орда ще да е преминала Южните Карпати през прохода Вулкан и се спуснала по долината на Жиу, за да бъде пресрещната от бан Басараба. След като разгромили саксонците (унгарски кралски поселници граничари) и опустошили градовете им (при което част от маджарските феодали минали на страната на нашественика, за да грабят заедно с тях), от отряда на Кадан и Бури се отделил Буджек, който също преминал Южните Карпати вероятно през прохода Червена кула (дн. Турну Рошу — на немски Ротен-тор), за да навлезе по течението на Олт в другото воеводство — на Сенеслав, на изток от тази река.

 

Татарските отряди, проникнали в отвъддунавските владения на България, обаче в крайна сметка променили посоката си и се отправили също за Сегед, откъдето

 

 

243. Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, 165—166.

 

244. История СССР. Ч. I. С древнейших времен до 1861 г. Под ред. П. И. Каганова и В. В. Мавродина. М., 1974, с. 125;  История МНР, с. 115.

 

245. История MHP, 115—116.

 

246. Ангелов, Д. История на Византия. . ., III, с. 27.

 

247. История МНР, 115—116.

 

248. ГИБИ, VIII, 165—168.

 

В началото на 1239 г. 40-хилядната орда на куманския хан Котан (Котян, Кетен) била сразена от татарите при Астрахан на Волга. Оцелелите кумани начело с хана получили разрешение да се заселят между Средни Дунав и Тиса от крал Бела IV, който искал да ги използува като бойци в армията си. През март 1241 г. маджарите се разправили жестоко с тях и убили хана им, а по-голямата част от спасилите се от кланетата кумани се прехвърлили в България (вж. История Венгрии. I. с. 131 — по сведения в „Жалната песен” на Рогерий, архидякон на Варад). Следователно участвуващите в действията срещу Цурул били подвластни на българския цар кумани, а още по-вероятно прогонените измежду тях от татарите и заселени в Тракия, поради което Акрополит ги нарича „пришълци”.

 

249. История МНР, с. 120;  Егоров, В. Д. Историческая география Золотой орды в XIII—XIV вв. M., 1985, 26—27.

 

250. История Венгрии. I. с. 148;  Лебедев, Э. Татарское нашествие Венгрии в связи с международными событиями эпохи. — Acta Historica Academiae Scientiarum Hungaricae, 2, 1953, No 1—2, p. 45.

 

63

 

 

отново обединеният отряд начело с Кадан се присъединил в Буда и Пеща към главните татарски сили, водени от Бату.

 

За това нахлуване на лявата от двете колони на татарските орди в българските предели (дн. Влашко и Молдова) през средата на пролетта на 1241 г. научаваме от приведения по-преди откъс от разказа на персийския летописец Рашид ад-Дин [251]. Той обаче премълчава неуспеха им да напреднат по-навътре в царството и че са били принудени в крайна сметка да се отдръпнат и насочат с останалите орди към Средна Европа. Тези действия, както видяхме, някои автори погрешно отнасят вместо към Дунавска България към Волжка България и невинаги отчитат принадлежността на земите южно от Карпатите към Търновското царство. Освен посочените вече правилни отъждествявания на лицата и локализации на местата, дадени от Д. Ончул, А. Струза, В. Златарски и други автори, които приемат, че по това време угровлашките воеводства били в българските предели, тези въпроси се нуждаят от някои допълнителни уточнения и осветления с помощта на други доводи и съображения.

 

Посланието на крал Бела IV до папа Григорий IX, писано на 7 юли 1238 г. в Цолиум (дн. гр. Зволен в ЧССР), съдържа освен молбата му да се даде службата на апостолически легат в България, която той възнамерявал да завладее, още и искането да му се разреши правото сам да зачисли към някои от епископствата в кралството си територията на запад от р. Олт, тъй като „около границите на България и земята, която се нарича Завре (т. е. Северинското банство) и която отдавна бе обезлюдена, порасна много числото на хората, които още не са присъединени към епархията на никой епископ. . .” [252] От текста обаче не проличава ясно и категорично, че тази земя била все още под негова власт.

 

Това характерно заобикаляне на въпроса за владението на Угровлашко, защото било всъщност извън неговите предели, проличава и в утвърдителната грамота на папа Инокентий IV от 20 юли 1251 г. за привилегиите, дадени от същия крал на рицарите от Ордена на йоанитите през 1247 г. срещу задължението им да охраняват седмиградската граница срещу „езичниците, българите и други схизматици”. Воеводствата от двете страни на долното течение на р. Олт — на Литовой Басараба и на Сенеслав се изключват, защото земята им Бела IV „оставя на власите, понеже последните я владеели дотогава”. В. Златарски правилно отбелязва, че кралят „искал да прикрие признанието, че тия земи и в това време не се намирали под негова власт, но в същото време ги смятал все още за свои, понеже те били населени от изселници из неговата държава” [253]. Както ще видим по-долу, тези територии са наречени през 1253 г. „Асенова земя” от франниския монах Вилхелм Рубрук, защото били владени от Михаил II Асен.

 

Ние имаме пълното основание да се усъмним дали наистина татарите са могли да удържат някаква решителна победа над българските сили през 1241 г., както тенденциозно разказва Рашид ад-Дин, или всъщност са били отблъснати. В полза на последното може да се съди преди всичко по едно ценно, макар и кратко, известие в римуваната хроника на старофренски език от Филип Мускес за удържана от цар Иван Асен II победа над татарите:

 

. . . От Константинопол дошла весг,

която бе много добре дошла,

че беше умрял цар Асен,

който бил много ценен и разумен. . .

За татарите дойде вест,

която навсякъде бе приета добре,

че кралят на земята на власите (т.е. на българите)

почти ги разбил. . .” [254]

 

До извода, че през 1241 г. татарското нашествие в българските предели е било отбито, може да се стигне и като се вземе предвид фактът, че техните пълчища опустошили България едва при завръщането им от запад, т.е. на следната 1242 г., а не през пролетта на предходната 1241 г., докато още е бил жив цар Иван Асен II.

 

Най-сетне същото заключение ще се направи, ако се обърне внимание и върху твърде важното обстоятелство, че отправилата се към българските предели част от татарите променила посоката на настъплението си и се насочила пак към северозапад, за да се присъедини в крайна сметка към главните сили начело с Бату.

 

При това движение на преминалите през Южните Карпати татарски отреди, ако се доверим на Рашид ад-Дин, че са разгромили воеводите Басараба и Сенеслав, остава все пак без обяснение, защо те още тогава не са нахлули по-дълбоко в територията на царството и не са разграбили богатата му земя, когато тяхната главна цел е била плячката. През този период България била на върха на своето могъщество и благоденствувала, тъй като управлението на Иван Асен II преминало с малки изключения в мир при пълно разгръщане на производителните сили и на търговския обмен. За да се откажат от грабежа на такава страна, очевидно причината е била военната им несполука да преодолеят отбраната ѝ. Явно те са били отбити от граничното население и изпратената от Търново войска.

 

Възможно е отначало воеводите да са претърпели поражение от превъзхождащите ги по брой и войнственост татари, понеже разполагали с по-малочислени отряди, съставени от граничното население. Срещу редовната царска войска обаче нашественикът трябвало да отстъпи и се оттеглил. Според нас двата източника се допълват взаимно, защото в съобщението на Ф. Мускес, че царят „почти ги разбил”, е намерило отражение именно отблъсването на татарите и понесените от тях загуби от изпратените срещу им от Търново сили.

 

*  *  *

 

Цар Иван Асен II е починал вероятно в престолния си град на 24 юни 1241 г. Той оставил на малолетните си наследници едно вътрешно стабилизирано, обширно и благоденствуващо царство, чиято цялост съумял да запази благодарение на изключителните си качества на пълководец и държавник въпреки извънредно сложната и постоянно меняща се международна обстановка. По време на Иван-Асеновата смърт държавата обхващала под пряката или зависеща от него власт земите, населени с българи, межлу четирите морета: Черно, Бяло (Егейско), Йонийско и Синьо (Адриатическо). От северните и съседи Волинско-Галичкото руско княжество и Унгарското кралство България делели Долни Днестър и границата на гористостепната област, Бърладското и Сучавского плато, билото на Източните (Гористи) и Южните Карпати до Железни врага, а оттам левите брегове на долните течения на Дунав и Дрина. Границата между земята на българското царство и западния ѝ съсед зависимото Сръбско кралство продължавала да минава по планините Повлйен, Малйен и Рудник до гр. Равно и оттам по р. Велика и Българска (дн. Южна)

 

 

251. Вж. българския превод с уточнения на В. H. Златарски (История. . ., III, с. 370) и тук гл. I. Срв. руския превод в Сборник летописей, Т. III, M., 1946.

 

252. Срв. латинския текст, българския превод и коментар в ЛИБИ, IV, с. 70.

 

253. Златарски, В. H. История. . ., III, 371—373.

 

254. Вж. българския превод на Г. Меламед и В. Гюзелев в ХИБ, II, с. 103 на съответните стихове от Chronique rimée de Philippe Mouskès, publiée par Baron Reiffenberg. Vol. II. Bruxelles, 1838, v 30747—30762.

 

64

 

 


 

 

Карта № 3.

България през царуването на Иван Асен II (1218—1241)

 

[[ Столица, Главен град на феодално владение, Град, Крепост, Средище на българска военноадминистр. Област, Днешно селище с име в скоби

Граници на Българското царство при възшествието на Иван Асен II на престола

Териториални придобивки на България с година

Други държавни граници

Зависими от България страни

Завладени от Теодор Комнин земи до 1230 г.

Име на област ]]

 


 

 

Карта № 4. България през управлението на царете Калиман Асен (1241—1246), Михаил II Асен (1246— 1256) и Константин Тих-Асен (1257—1278)

 

[[ Столица, Главен град на феодално владение, Град, Крепост, Днешно селище с име в скоби

Граници на Търновското царство:

- през управлението на Калиман-Асен

- в края на царуването на Михаил II Асен

- в началото на управлението на Константин Тих-Асен

Територии, управлявани от отцепили се след 1246 г. български боляри (Калоян, Константин Тих, Яков Светослав и др.)

Дата на териториална загуба при Михаил II Асен

Загубени от България територии през управлението на Константин Тих-Асен

Други държавни граници ]]

 


 

 

Морава, гребена на Петрова и Голяк пл. до бифуркацияга на Неродимка и Лепенец и Качанишката клисура, през Метохия над Призрен, а след това — по Пастрик и Мум пл. до гр. Леш на Адриатика. Междата на западните области от царството — Арбанашката земя (Албанон) и Македония с васалното ѝ Солунско-Епирско деспотство започвала от Авлонския залив на Синьо море и следвала Грива, Малакастра, Радовичка, Грамос и Пинд пл. до р. Бистрица и продължавала до Смолика, Камбуница, Докса, Дурла, Паяк, Круша, Хортач и Хломонда пл. до Солунския залив. Югоизточните съседи на България в Тракия били Никейската и Латинската цариградска империя, които се отделяли от нея чрез долното течение на Марица, Яйладаг и Хайраболските възвишения разклонения на Текирдаг, горното течение на Регина (дн. Еркене) и най-южните разклонения на Странджа до Деркоското езеро край брега на Черно море.

 

В тези най-обширни предели, до които стигнала българската държава след своето възобновяване, сред българската народностна маса живеели повече или по-малко обособени чужди етнически елементи: гърци, албанци, власи, кумани и др. Те се ползували със същите права, както българите, което проличава не само от масовите преселения, за да търсят сигурност и убежище в нейните предели, но и от признанията на чужди автори, като например Г. Акрополит и др., които приведохме погоре. Многобройни групи от кумани и власи, забегнали съответно под ударите на татари или от притесненията на маджарската светска и църковна власт, били поселени в различни части от териториите на царството. Те се ползували от местно самоуправление на собствените си първенци срещу задължението да осигуряват държавните граници на България. Още от самото възстановяване на българската държава куманите поели отбраната на нейните предели от нахлувания през Евразийската порта от северозапад, но след неудържимия натиск на татарите в края на царуването на Иван Асен II част от тях били поселени в Южна Тракия със същото задължение, но срещу латинци и ромеи. Подобни функции в българските владения между Карпатите и Дунава срещу Унгарското кралство поело забегналото оттам и враждебно настроено към него православно българо-влашко население. Буферна роля към Маджарско играело Сръбското кралство, а спрямо франкските херцогства в Същинска Гърция (Атика и Морея) — ромейските деспотства начело с Мануил Комнин в Солун и брат му Константин в Навпакт и Акарнания.

 

През управлението на цар Иван Асен II българската държава придобила отново първостепенното положение като неоспорим и решителен фактор в Югоизточна Европа. Достигнатия връх на своята мощ, благополучие и величие след освобождението от ромейско иго България дължала на най-значителното си териториално разширение през тази епоха, на доброто държавно устройство, стопанския и икономическия подем, вътрешното омиротворяване и умело поддържаното външнополитическо равновесие.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]