Политическа география на средновековната българска държава. II част (1186—1396)

Петър Коледаров

 

Глава I

Характер, устройство и териториална структура на българската държава през периода 1186— 1396 г.

 

 

Със завладяването на територията на българското царство на юг от Дунав Византия постепенно въвела и в нея своя социален и военноадминистративен ред проблем, върху който е обнародвана обширна книжнина [1]. Въпреки че много негови страни остават все още недоизяснени, ние няма да се спираме върху периода на византийското иго, тъй като той излиза извън хронологичните рамки на нашата работа. От особен интерес по темата ни обаче са въпросите: 1. Доколко почти двувековната ромейска власт и нейната система са оказали влияние върху устройството на освободените земи през началния период от развитието на възобновената от братята Асеневци българска държава; 2. До каква степен в тази насока е била спазена приемствеността от съществувалото преди 1018 г. царство.

 

Преди всичко възвръщането на държавното средище отново в същата част от територията на царството — между Долни Дунав и Стара планина, но вече в Търново, оставило в сила известна част от основните положения във военноадминистративното устройство на съществувалото преди царство, но неминуемо внесло и някои промени в уредбата и отбраната на освободените земи съобразно с новата обстановка.

 

На преден план отново стояла задачата да се изгради отбраната срещу същия главен противник империята — от юг и югозапад, а едновременно с това и осигуровката срещу въздигналото се Унгарско кралство от северозапад. Като важен проблем останала и опасността от нашествия през Евразийската порта откъм североизток. Близко до ума е, че възстановената държава е следвало да се устрои с оглед на тези задачи и на главната си цел освобождението на земите, населени с българи, влизали в пределите на царството, преди то да загуби своята независимост.

 

*  *  *

 

От оскъдните и косвени данни все пак можем да заключим, че Асеневци са въвели в царството изпитаната и гъвкава военноадминистративна система от IX Х в.: централизирана власт, която назначавала управителите на провинциалните териториални единици, но същевременно съчетана пак с практиката да се делегират права на самоуправление на първенците от поданното небългарско население в пограничните области [2].

 

За началния период от царуването на тримата братя Асеневци ние не разполагаме със съвсем ясни сведения, за да уточним действителните качества, звания и положение на местните властели, като например Белота в Белградската и Браничевската област, Добромир Хриз в Струмица, но със седалище и главна опора Просек, на неговия заместник Чъсмен и др. [3] Същевременно на Петър II било предоставено управлението на част от държавната територия, т. нар. в източниците Петрова земя [4].

 

Имената на териториалните единици през първия половин век от съществуването на възобновеното царство не са вече „комитати” или поне не са дадени в никой от стигналите до нас източници с този термин. Най-ранният извор, в който те са назовани „хора” или „земя” (зема), е златопечатнигьт на цар Иван Асен II с привилегиите за търговците от града република Дубровник, дадени след 1230 г. В този паметник ние срещаме термините

[5].

 

Терминът „хòра” се среща и в две по-късни грамоти: 1) Виргинската на цар Константин Тих Асен (1257—1278) за ман. „Св. Георги” на Виргинското бърдо до Скопие — по хωрах и по градовѣхь (по областите и градовете) [6], и 2) Мрачката, или Ореховската, на цар Иван Александър Асен (1341—1371) за ман. „Св. Никола” до изчезналото с. Орехов (ωрѣховъ) в местн. Мрака (Радомирско): по всеи хорѣ ( = по цялата страна) (сегашните севасти на тази област, дуки, катепани. . .) [7].

 

 

1. Скабаланович, Н. Византийское государство и церковь XI в. СПб., 1884, с. 226 сл.;  Bănesku, N. Changements politiques dans les Balkans après la conquête de l'empire de Samuel ( 1018). — BSHAR, X, 1928, 49—72;  Les duchés byzantins de Paristrion (Paradunavon) et la Bulgarie. Bucarest, 1936, 25—42;  Златарски, В. H. История. . ., II, c. 1 сл.;  Мутафчиев, П. История на българския народ. Т. II, С., 1943, c. 1 сл.,  Литаврин, Г. Г. Болгария и Византия в XI—XII в. М., 1960, с. 249 сл.; История на Бьлгария. Т. I2, С., 1961, с. 151 сл.;  Ангелов, Д. История на Византия. Т. II, С., 1974, с. 101 сл.;  Oikonomidès, N. Les listes de preseance byzantine des IXe et Xe siècles, Paris, 1972 (Le Monde byzantin, 5);  Recherches sur l'histoire du Bas-Danube aux Xe-XIe siècles: la Mésopotamie de l'Occident. — RESEE, III, 1873;  Wasilewski, T. Le katépanikion et le duché de Paristrion au XIe siècle. — In: Actes du XIVe Congres international des études byzantines. T. II, Bucarest, 1975, 641—645, и др.

 

2. Вж. за това Коледаров, П. Политическа география. . ., I, 17—22.

 

3. За тях тук, гл. II.

 

4. Пак там.

 

5. Ильинский, А. Грамоты болгарских царей. М., 1911, с. 13, 25—39;  Иванов, Й. Български старини из Македония, С., 19312, с. 578;  Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. II, С., 1944, с. 43.

 

6. Actes de l'Athos. V. Actes de Chilandar, publ. par L. Petit et В. Korablev, 2e partie. — BBp, XIX, 1915, Приложение № 1, с 388;  Иванов, Й. БСМ, с. 586;  Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 62.

 

7. Ильинский, А. Грамоты. . ., с. 24;  Иванов, Й. БСМ, с. 592;  Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 132. У последния е предадено „мястото, наречено Оряхово”. Според нас вместо „място” следва да се каже „село”, тъй като в старобългарската терминология под „мѣсто” се е разбирало „населено място” (вж. Коледаров, П. Към въпроса за развитието на селищната мрежа и на нейните елементи в средищната и източната част на Балканите от VII до XVIII в. — ИИИ, 18, 1967, с. 95), запазено досега у нас в термина „населено място”. Под „мѣсто” са се разбирали както селата, така и градовете, вкл. и столицата (например „мѣсто Търново”), т. е. Селищата. Потвърждение, че Оряхов е село, намираме в израза по-долу в същия златопечатник: ( = людете оряховени, т. е. обитателите на селото Оряхов).

 

9

 

 

Думата в ед. ч е употребена, от една страна, в Дубровнишката и Мрачката грамота едновременно в смисъл на държавата или по-точно земята ѝ като цяло (българското царство) или за Дубровник като страна, владение, територия, а, от друга страна като област. Във Виргинската грамота я срещаме в мн. ч. — области. Думата е заемка от гръцки език ( = страна, земя, област) и съответствува на византийския термин, употребяван наред с равнозначните τόπος, γῆ, έπαρχια за военноадминистративните единици в империята през XIII и XIV в. [8]

 

Наред с „хора” обаче в старобългарските паметници срещаме и други равнозначни термини. Пак от цар Иван-Асеново време е засвидетелствувана със същия смисъл българската дума страна. Явно тя е била употребявана успоредно с византийската и се явява в два паметника, в златопечатника на същия владетел за светогорския манастир „Ватопед”, където се споменава за Сярската област , и в Станимашкия надпис, в чийто текст се говори за „цар на българите и на останалите области”

[9]. Другият въведен термин за военноадминистративните поделения в царството е „област”. Намираме го във Виргинската грамота на цар Константин Тих Асен — ( = Прилепската област, Положката област) [10].

 

Въпросът за административното делене на българското царство през този период не е изследван поцялостно в историографията. Пръв Ив. Дуйчев сочи, че „хора” е употребена в Дубровнишката грамота „както за обозначението на цялата държава (България, Дубровник), така и за отделна област : Бдинска, Белградска, Търновска и пр.” [11] Д. Ангелов определя, че „Българската държава през XIII—XIV в. се деляла на отделни административни единици, означавани с думата „хора”, и, както личи от Дубровнишката грамота, „имало следните хори: Белградска, Браничевска, Търновска, Карвунска, Крънска, Боруйска (Старозагорска), Скопска, Деволска, Прилепска. Във всяка хора имало един град, център на областта, по чието име била наричана тя.” Управлението на хората се намирало в ръцете на един областен управител, който бил пряк орган на царя и е известен с титлата „дук” или „кефалия” (и двете византийски). Дукът живеел в главния център на хората и бил назначаван пряко от владетеля. Хорите се делели на по-малки административни единици, в които се включвали няколко градове и селски общини. Съгласно с византийската терминология, възприета у нас през XIII и XIV в. тези единици са носели името „катепаникиони”, а техните управители, които били подчинени на дука, се наричали „катепани” [12].

 

Според П. Петров управителите на хорите не били дуковете, а севастите, защото са поставени преди тях при изброяването на длъжностните лица в паметниците [13]. Впрочем това предположение е изказано за пръв път от Ив. Дуйчев [14]. Основателни възражения против тази теза с доводи от изворовите известия направи М. Андреев. Последният изказва предположението, че севастите били областни управители, които „оглавявали важни административни единици на Второто българско царство, включая и самите хори”, като цяло или части от тях (понеже са дадени в мн. ч. за една хора, например в Мрачката грамота). Той смята, че със „севаст” не се е означавала само определена държавна служба, но думата е имала значение и на титла (както например във Византия и Сърбия). Последното той вижда в Станимашкия и в Боженския надпис [15].

 

Напоследък Ив. Божилов насочи вниманието върху съвсем ново осмисляне на съдържанието на званието „севаст” в дворцовата титула и административното устройство у нас в светлината на предложеното от Е. Арвайлер схващане за „севаст” като глава на етническа група” [16]. Той се позовава на изворовите известия за севаст Василий Вамбулинос (в приписката към Мелнишкото евангелие от 1206 г.), севаст Владимир (в надпис от мелнишката църква „Св. Никола”) и Никола Мито, „управител на Мосинопол и протосеваст на българите” (в акт от 1294 г. на светогорския манастир „Есфигмену”) [17]. Според нас тези новопривлечени от Ив. Божилов изворови известия показват не само още едно ново значение и съдържание на термина (явно заемка, както и свързаната с това практика във Византия), но същевременно могат да обяснят и наличието на повече севасти на длъжност в дадена административна област, особено когато в някои нейни райони е имало и други етнически елементи. Сведенията са доста красноречиви, като се вземе предвид например наличието на гръцки поселници сред българското население в крепостите Мелник и Станимака (дн. Асеновград). За последната ще приведем като допълнителен довод и Иван-Асеновия надпис: „В годината 6379 (= 1231), индикт 4, Асен, от бога въздигнат цар на българите и гърците, както и останалите страни, постави Алексия севаста и съзида тази крепост” [18], паметник, на който ще се спрем отново по-нататък, но в друга връзка.

 

 

8. Dietrich, К.: BZ, XII, 1904, 598—599;  XIV, 1905, р. 675;  Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 327;  Максимовић, Љ. Византијска провинцијска управа у доба Палеолога, Београд, 1972, с. 21 сл.

 

9. Ласкарис, М. Ватопедската грамота на цар Иван Асен II. С., 1930, с. 5;  Иванов, Й. БСМ, с. 576;  Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 41. За Станимашкия налпис вж. Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 38, 315—316, където е правилно отбелязано, че изразът „и прочимъ странамь” отговаря на византийското Και τῶν λοιπῶν, като чрез това се посочват другите области на разширената българска държава на цар Иван Асен II.

 

10. Иванов, Й. БСМ, с. 583;  Дуйчев, Ив. СБК, ΙΙ, 58—59.

 

11. Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 327.

 

12. История на България, I, с. 201;  Андреев, М. и Д. Ангелов. История на българската феодална държава и право. С., 19744, 151—152.

 

За катепаникиите и катепаните във Византия вж. Ангелов, Д. История на Византия. II, с. 64 и пос. лит.

 

„Дукове” се споменават във Ватопедската, Виргинската и Мрачката грамота, а „кефалии” във Витошката на цар Иван Шишман (вж. Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 183 — ) и Боженишкия надпис (пак там, с. 289 — ), а за „катепани” — във Ватопедската и Мрачката грамота.

 

13. Петров, П. О титулах „севаст” и „протосеваст” в средневековом болгарском государстве. — ВВр. 16. 1959, с. 55 сл.

 

14. Дуйчев, Ив. СБК, II, 316—317.

 

15. Андреев, М. Ватопедската грамота и въпросите на българското феодално право. С., 1965, 150—152; срв. Андреев, М. и Ф. Милкова. История на българската феодална държава и право. С., 1979, с. 143. Първият от авторите приема, че „начело на хорите са стоели севасти”, но с уговорката: „може би и на дуковете е било поверено управлението на хорите, макар че дуковете са били по-нисък ранг от севастите”.

 

16. Ahrweiler, H. Le sébaste, chef des groupes éthniques. Polychronion. Festschrift Franz Dölger zum 75. Geburtstag. Heidelberg, 1966, 31—38 (= Etudes sur les structures administratives et sociales en Byzance. No XIV, VR, London, 1971, 33—36).

 

Във връзка c предложеното от Е. Арвайлер тълкуване Д. M. Никъл отбелязва, че титлата „севаст” с положителност е била често свързвана с упражняването на местна власт било върху гърци, албанци или българи. Той обръща внимание върху севастите в областта Арбанон (т. е. Арбанашката земя, или хора) от семейството Гин и неговите приближени (зетя Георги Камонас и Йоан Плитос). Последният носел и титлата “дук на Круя”. Вж.  Nicol, D. M. Refugees, Mixed Population and Local Patriotism in Epiros and Western Macedoma after the Fourth Crusade. — In: XVe Congrès International d'études byzantines. Rapports et co-rapports. I. Histoire. 2. Composition et mouvement de la population dans le monde byzantin. Athènes, 1976, 25—26.

 

17. Вožilov, Iv. Les Bulgares dans la preséance et dans l'administration byzantine. — EB, 1978, No 3, 117—118;  Божилов, Ив. България при Асеневци. — ИПр. 1980, № 2, с. 85, 87, 89, където основателно изказва недоумението си от поддържаното от Г. Цанкова-Петкова (България при Асеневци, С., 1978, с. 129) схващане, че българската държава била разделена на „области, наречени „хори” подобно на византийските „теми”.

 

18. Вж. Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 38, 314—317.

 

10

 

 

Без да се отрича влиянието на Византия, особено след почти двувековната ѝ власт над българските земи, ние не следва да го преувеличаваме въпреки наличието на заемки на термини и институции, обясними и с успоредното обществено-икономическо развитие в двете страни. Естествено възприетото се пречупвало през светогледа, народностните особености и конкретните условия в България, но този въпрос излиза извън тематичните рамки на нашето изследване. Тук ще подчертаем само, че анализирането и съпоставянето на терминологията показват, че и в това отношение в царството са съществували собствени традиции и стремеж към разграничаване от империята. Това съзираме както в имената на военноадминистративните единици, така и в тези на длъжностните лица, защото при повечето случаи в употреба са били успоредни български термини.

 

М. Андреев е доловил това явление и с основание смята напълно естествено и закономерно заменянето на термина „практори” (с правилно определено по-широко съдържание — в смисъл на държавни служители, включващ севастите, дуковете, катепаните и останалите чиновници по военните дела, правораздаването, събирането на данъци и др.) с българското [19]. Въз основа на сравняването на терминологията във Ватопедския златопечатник с тази в останалите стигнали до нас паметници от същия вид той заключава, че след изпитаното влияние на Византия както в областта на икономиката, културата и държавноправните институции, така и в езика (особено в тези области, където не е имало изработена терминология) с течение на времето се появил стремежът да се използува словното богатство на родната реч и да се изгради българска административна и правна терминология [20]. Тази тенденция да бъдат давани български имена на различните държавни служби от местното управление се разкрива в грамотите, издавани от Иван Александър и Иван Шишман, а ние бихме добавили и от цар Константин Тих Асен. При съпоставянето им този стремеж наистина трудно може да бъде отречен. М. Андреев подкрепя тезата си, като посочва, че докато в Мрачкия, Рилския и Витошкия златопечатник българските термини за означаване на държавните служители са повече от византийските, то във Ватопедския те съставляват в най-добрия случай само 1/4 от заимствуваните от империята [21].

 

Според нас това явление може да се открие и по-рано — още през управлението на цар Иван Асен II, когато византийските административноправни термини съжителствували с българските — явление, което може да се докаже въпреки оскъдицата на домашни извори. М. Андреев основателно допуска, че Ватопедският златопечатник е бил издаден на самото място при посещението на този владетел в Света гора, където неговата канцелария го съставила набързо и като се придържала към византийска форма, но въпреки това е заменила „практори” с „работници” [22]. Ние ще добавим, че в самата Ватопедска дарствена грамота е употребен българският равнозначен и вероятно преведен и успореден термин „страна” вместо „хора”, както е в Дубровнишката. Както посочихме по-горе, през цар КонстантииТих-Асеново време вече се въвежда чисто българската дума „област”. Това показва колко погрешно е да се приема, че терминът „хора” е просъществувал изцяло и без промяна и през XIV в. Същото се отнася и до катепаникионите, които във Виргинския златопечатник са дадени с прабългарската дума [23], а техният глава бил наричан „жупан” [24].

 

В подкрепа на факта и на нашето схващане, че византийските и българските термини за провинциалната администрация са били в успоредна употреба, е наличието на същото явление и при болярските звания във възстановената държава. Примери за тази практика сме привели другаде, а именно: като двойни имена — велик воевода = протостатор, чашник = пинкерни, епинкерни, и наред с тях без български успоредици са византийските деспот, севаст (с производните протосеваст и севастократор), велик логотет, протовестиарий (или побългарено вистерник или вистиар), велик примикюр, протокелиот (побългарено протокилийник), комит с коне или комис и др., но същевременно и чисто българските, които не са по-малко на брой: велик дворник, постелник, житничар, медничар, питар, слугар, шатрар, ключар, кормчи (кормчия, кормилник), меченоша (мечоноша) и др. [25]

 

Тук ще се спрем само на интересуващите ни български съответствия на „дук” и „кефалия”. Според нас такива са званията „бан” и „воевода” [26]. Това проличава от факта, че те се запазват за управителите на по-големи или по-малки области не само във възприелите старобългарската държавна уредба воеводства Влашко и Молдова, но даже и отсам Дунава през първите столетия след османското завоевание в поробените български земи [27]. Твърде показателно е също така и образуването през управлението на цар Иван Асен II на воеводствата в отвъддунавските владения на царството от заселените сред българското население там със задачата да отбраняват границата угровласи. На въпроса за последните, забегнали от Унгария поради притесненията заради православното им вероизповедание, на които били подложени от страна на католическото духовенство, и потърсили закрилата на българския владетел, ще се спрем по-обстойно по-долу. За съжаление не разполагаме с точните български звания на болярите управители Белота, Добромир Хриз, Цузмен и др. В изворите те са преведени и приравнени към съответните термини в чуждия език. Така първият е наречен в кореспонденцията с папството на латински

 

 

19. Андреев, М. Ватопедската грамота. . ., 157158.

20. Пак там, 158
160.

21. Пак там, с. 160.

22. Пак там.

 

23. Андреев, M. и Д. Ангелов. История на българската феодална държава и право, с. 152.

 

24. За равнозначността на думата, вероятно прабългарска, както и за просъществуването ѝ като звание и слсд възстановяването на българската държава вж. Koledarov, P. Le titulariat des boyards dans la Bulgarie médiévale et sa portée dans les autres pays. — EH, IV, 1968. p. 195, бел. 29 и пос. лит.

 

За заемането ѝ от съседните народи (сърби, власи, маджари и др.) вж. пак там. Констатацията на Д. Ангелов (История на българската феодална държава и право, с. 152), че термините за административната единица и нейния управител са особено много разпространени в старосръбските документи, може да се обясни с обстоятелството, че в това отношение българското влияние в тази страна е било по-старо и по-силно от византийското.

 

За жупаните вж. Гюзелев, В. Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г. — ИПр. 1968, № 4, 40—49;  Kadlec, К. Introduction à l'étude comparative de l'histoire du droit public des peuples slaves. Paris, 1933, 88—89.

 

За един жупан Богдан в Никопол се споменава в написаната от Владислав Граматик „Повест за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир”, извършено през 1469 г. Вж. Киселков, В. Сл. Владислав Граматик и неговата Рилска повест. С., 1947, с. 76.

 

25. Кoledarov, P. Le titulariat. . ., 191—212;  Званията на болярите от Второто българско царство. — Пламък, 1982, № 2, 118—125.

 

26. Пак там. Срв. обясненията за „кефалия” у Мутафчиев, П. Боженишкият надпис. — В: Избр. пр., T. I, С., 1973,495—499;  Гюзелев, В. Надписът на крепостта. — В: Боженишки Урвич, С., 1979, с. 44.

 

27. Например за един бан Вельо се говори в приписката за налагането на исляма над чепинските българи в 1666 г. и в случая трябва да се има предвид и името на гр. Банско (вж. Попов, К. За етимологията на Банско. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 290—294, където се сочи българският произход на думата и съществуването на монголски паралели „баян” (= богат). Вж. също Коледаров, П. Възникването на Банско и развитието му като начално огнище на националнатата пробуда. — Българска етнография, 1985, № 4, 20—31.

 

11

 

 

език „princeps”, а другите двама се срещат у Никита Хониат като „кефалии” [28].

 

Броят на военноадминистративните единици — области — в Търновското царство е бил различен, защото зависел от териториалния му обхват. В златопечатника за привилегиите на дубровнишките търговци, издаден след освобождението на значителна част от земите, населени с преобладаващо българско население като резултат от клокотнишката победа от 1230 г., не са дадени всички областни средища на българската държава, а главно тези, с които се очертават пределите ѝ. Споменати са със средищата им Бъдин (дн. Видин), Белград, Браничево (дн. Костолац), Велики Преслав (Преслав), Карвуна (дн. гр. Балчик), Крън (дн. едноименно село в Казанлъшко), Боруй (дн. Стара Загора), Одрин, Димотика (Дидимотихон), Скопие, Прилеп, и Девол (несъществуващ сега град, който бил на мястото на дн. гр. Корча) [29]. Като географски области са показани Арбанашката земя (, чието средище вероятно е бил Круя или Драч (дн. Дуръси) и Загорие [30]; а със Солун е представен не само градът, но и зависимото владение на деспот Мануил Комнин, зет на българския цар, над което той очевидно е запазил суверенитета си, защото се разпореждал и с неговата земя, както с останалите области на царството.

 

Досега е пропускана Димотишката, а неправилно е включвана като „хора” Търновската [31]. Последната, както ще видим, е била по-особена административна единица, организирана пак като столична, или средищна територия.

 

Към неизброените в златопечатника за дубровничаните области би следвало да причислим и Сярската, дадена като „Сярска страна” във Ватопедския златопечатник. Тя ще да е обхващала земите от Западното Беломорие, докато Източното е имало за свое средище споменатия в грамотата Димотика. В грамотата не се говори нищо и за Струмица, въпреки че тя е засвидетелствувана в изворите като административна единица и феодално владение непосредствено преди това — през управлението на Петър, Асен, Калоян и Борил, за отвъддунавските земи и други части от територията на царството, за които изворите не са ни предоставили данни, за да определим къде са се намирали и техните средища. Сведенията в източниците ни позволяват да допуснем например, че Средец е бил средище на област, също както Враня е била областен център на басейна на р. Българска (дн. Южна) Морава, и др. При това положение ние не сме в състояние да изброим всички административни области както през управлението на цар Иван Асен II, така и на останалите владетели на възстановената българска държава независимо от промените в териториалния обхват на държавата.

 

От израза в златопечатника за дубровишките търговци „или ходят до Търново и цялото Загорие” не може да се заключи, че столицата и нейните околни земи са били организирани както останалите области в царството. Преди всичко под Загоре се разбирало както Горна земя според народното схващане и определение, така и цялото Търновско царство и изобщо България през XIII—XIV в., тъй като се явявало техен синоним. В тесния смисъл на думата и като географска област „Загоре” обхващало дн. Северна България с Добруджа, Тимошко, Нишавско, Софийско и части от Северна Тракия [32]. Следователно в този паметник Загоре е употребено по-общо, без конкретизация, но в никакъв случай не за Търновската област, защото споменатите Бдинска, Преславска, Карвунска, Крънска и Боруйска хора са били в обхвата на този макротопоним.

 

Ние трябва да приемем, че по същество средищната (или вътрешната) област около столицата е била под прекия контрол на централната власт и с особен статут, подобен на този от преди България да падне под византийско иго. Нейният обхват и начинът на управление не могат да се определят с точност поради липсата на конкретни сведения в изворите. При наличието обаче на данни, че около нея са били обособени като военноадминистративни области от запад Бдинската и Средецката, от изток — Преславската и Карвунската, а от юг — Боруйската и Крънската, би следвало да приемем, че столичната област е била разграничена според главните оро- и хидрогеографски белези на местността. В такъв случай ние допускаме тя да се е простирала между Дунав и билото на Стара планина и съответно Ловчанско-Севлиевската пл. и Плевенските възвишения на запад, а Лиса и останалите височини от Стохълмието в дн. Североизточна България — на изток.

 

 *  *  *

 

Независимо от изключителните си отбранителни качества, които Търново притежавал благодарение на своето местоположение, градът бил здраво укрепен като столица с троен ред стени [33]. Освен това той и областта му били допълнително осигурени като средище на царството, преди да бъде поробено, със сложна концентрична система от:

 

а) Укрепления по Дунав, Стара планина и Средна гора [34], които сами по себе си представлявали опорни

 

 

28. За Белота вж. ЛИБИ, III, с. 315, 317 и 321. За владетелите на Просек вж. Мутафчиев, П. Боженишкият надпис, с. 496.

 

Общата трудност да се разкрият имената на длъжностите и сановете в старобългарската йерархия се крие в това, че ние разполагаме за тях предимно със сведения у чуждите автори, които ги превеждат или приравняват обикновено със своите, т. е. познатите за техните читатели.

 

Г. Акрополит например съобщава, че след Клокотнишката битка цар Иван Асен II „оставил някои крепости под властта на ромеите, но повечето подчинил и поставил в тях войници, стратези и събирачи на данъци” (ГИБИ, VIII, с 162). Под „стратези” в текста му трябва според нас да се крие българското звание „воевода” и въведените в успоредна употреба, заети от Византия „лук” и „кефалия”.

 

29. За Девол като град, географска област и границите на едноименния комитат и хора, на които е бил средище, вж. Коледаров, П. О местонахождении средневекового города Девол и пределах одноименной области. — PB, 1982, № 1 и 2.

 

30. За Загоре вж. Koledarov, Р. More about the Name Zagoré. — BHR, 1973, No 4, p. 92 sq.

 

31. История на България, I, c. 201 сл.

 

32. За обхвата на областта Загоре като географско понятие и като синоним на Горна земя и впоследствие на цялото Търновско царство вж. Koledarov, P. More aboul the Name Zagoré. 102—107. Загоре обхващало територията между дунавските Железни врата и устия, Родопите (вкл. и Костенец, но изкл. Пловдив и областта му), Сакар и Странджа (вкл. Ямболско и Старозагорско).

 

За Горна и Долна земя като народен дележ на земята, населена от българите, вж. Коледаров, П. Климент Охридски, „Първи епископ на български език” на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. — В: Константин-Кирил Философ. Юб. сб. по случай 1100-годишнината от смъртта му. С., 1969, 160—162;  Името Македония в историческата география. С., 1985, с. 39, 42, 49—52, 70, 74—76, 94, 96—97, 100, 103, 105, 111, 114—117, 130, 144—145 и 170—173.

 

33. За Търновската крепост вж. Попов, Ат. Военноотбранителните особености на крепостната система на Царевец. — ВИСб, 1975, № 5, 74—82;  Le monastére „La Grande Lavra” el la capitale médiévale de Tărnovo. — BHR, 1970, No 4, 70—78;  Коледаров, П. Средновековните карти като източник за Търновград. — В: Българският средновековен град. С., 1980, 179—187.

 

34. Изворовите известия за водените войни с Византия и Латинската империя, както и за оказаната съпротива на османотурските нашественици сочат за наличието на крепости по тези планини още от самото възстановяване на българското царство до самия край на неговото съществуване. Отбраната е била изградена, особено според данните например y H. Хониат, Мануил Фил и др., в дълбочина и разставена по Балкана, Средна гора, а вероятно най-външните опорни точки в предпланините които ги свързвали със Странджа, Сакар и Родопите. За тези крепости вж. проучванията на К. Иречек, К. и X. Шкорпил, П. Мутафчиев, В. Аврамов, Ив. Велков, Д. Цончев и др., а за непосредствената отбрана на столицата вж. в последно време работите на Попов, Ат. Ролята на военноукрепителната система в източната и централната част на Стара планина през време на българската средновековна държава. — ВИСб, 1968, № 4, 61—72; Старопланинската укрепителна система за защитата на средновековния Търновград. — Изв. Окр. ист. музей В. Търново. V, 1972, 115—120;  Средновековни крепости по Русалийския проход в Стара планина. — ИБИД, XXIX, 1974, 337—353;  Крепости и укрепителни съоръжения в Крънската средновековна област. С., 1982 и пос. по-стара книжнина.

 

За Дунавската укрепена система вж. изследванията на Кузев, Ал. Приноси към историята на средновековните крепости по Долния Дунав I—VII. — ИНМВ, II (XVII)—VII (XXII) и XIV (XXIX), 1966—1978;  Градове и крепости по Дунав и Черно море. Състав. Ал. Кузев и В. Гюзелев. Варна, 1981 и пос. лит.

 

Вж. също Коледаров, П. Укрепените градове южно от Дунав във военната карта на Балканите, съставена между 1388 и 1393 г. — ВИСб, 1976, № 3, 11—23.

 

12

 

 

линии за отбрана. Те поели функциите на старобългарските окопи и други землени или градени съоръжения.

 

б) Съседните военноадминистративни единици по подобие на „външните” области — „Околните Склавинии” и земите на прабългарските колена в Северозападното Черноморие през началния период, а от Дръстърския, Елинския и други комитати —след IX в.

 

в) Териториите на съюзните народи, обитаващи пограничните отвъддунавски земи. Статутът на последните се запазил по същество от периода преди завладяването на царството от Византия през 1018 г. Изпълнението на охранителните функции обаче се поело от куманите, които заместили печенегите, когато се заселили в северните и северозападните погранични зони около средата на XII в., а столетие след това отбраната била подсилена от настанените там и организирани във воеводства угровласи. На тези въпроси ще се спрем пообстойно по-нататък.

 

г) Страни и владения, поставени под зависимост. Такива през управлението на цар Иван Асен II били например Солунското деспотство и Сръбското кралство, които играели буферна роля по отношение на съседни държави съответно кръстоносните владения в същинска Гърция и Унгарското кралство.

 

Тази стройна и гъвкава военноадминистративна структура на възобновеното царство била в сила през периода на неговото утвърждаване и възход — от предпоследното десетилетие на XII докъм средата на XIII в. Съобразена с практиката и институциите, унаследени от епохата преди падането му под византийско иго, тя отново била изградена върху началата на централизма. Това проличава най-ярко от запазените по съществото си организация и функции на концентричната отбранителна система за осигуровката на Търново с неговата средищна област и изобщо на държавата като цяло.

 

Преди да разгледаме настъпилите изменения в тази структура през втория период на феодалното раздробяване и след загубата на значителни части от държавната територия, следва да се спрем по-специално на организацията на северните гранични области. Това важно звено от отбраната на царството показва не само приемствеността с първия период от съществуването му, но спомага да се изяснят редица важни събития и основни фактически положения, свързани с отвъддунавските земи както при неговото възстановяване, така и при развитието му през XIII и XIV в. Достатъчно би било за пример да приведем следното: използуването на отвъддунавските земи като плацдарм за прегрупирането и увеличаването на въстаническата армия на Асеневци, осигурило успешния обрат на освободителното движение; незабавното включване на териториите до границите с Унгария (по Карпатите) и с Волинско-Галичкото руско княжество (по платата в дн. Средна Молдова) в пределите на възобновеното царство — запазването на редица крепости с български царски гарнизони на северния бряг на Дунав и редица други важни позиции заедно със суверенитета на търновските владетели върху Угровлашкото воеводство до самия залез на българската държава през последното десетилетие на XIV в.

 

Всичко това не би могло да се изясни изобщо или да получи правилно обяснение без непрекъснатото присъствие на север и североизток от Долни Дунав, и то през цялото средновековие, на значителна маса българско население и едновременно с това наличието на властта на Търновското царство. Тези положения, както и степента на държавните и културните традиции на българите са в пряка връзка и съставляват верният оттовор на особено важния проблем: Кои са пределите на етническата територия на българската народност, където тя се е образувала през IX—Хв. и е просъществувала през цялото средновековие? Засега в историографията този ареал все още погрешно се ограничава само до главните области, населени и до днес с българи Мизия, Тракия и Македония, т.е. само в земите на юг от Дунав.

 

Наистина в левобрежната низина на голямата река и в Северозападното Черноморие условията за съществуване не били особено благоприятни поради многократните чужди нашествия и наслояването на различни елементи от алтайски произход — последователно на печенеги, узи, кумани, татари и др., а откъм средата на XIII в. и на романизирани елементи сред т. нар. угровласи, на които въпроси ще се спрем по-обстойно по-долу. Независимо от това дозаселване на чужди етноси запазването на българския елемент ако не като основен по численост, то във всеки случай като най-важна и решаваща съставка на населението в тези земи, както и неговото участие в общия обществено-политически и културен живот на българската народност се установяват по безспорен начин не само въз основа на правилния анализ на редица известия и на топонимията, но и от резултатите от извършените в последно време археологически разкопки и от други данни [35]. От писмените свидетелства тук е достатъчно да приведем две твърде красноречиви и отнасящи се до най-източните предели на отвъддунавските земи — дн. Южна Бесарабия. Едното дължим на големия арабски географ Исмаил Абулфеда, който и през първите десетилетия на XIV в. поставя българите на първо място сред обитателите ѝ. Това ще рече, че те са продължили да бъдат главната съставка от населението в областта. Другото известие е от следващото столетие и се съдържа в хрониката от ман. „Путна” (Буковина, окр. Ботошан, Румъния), където по повод на военните действия от 1486 г., в които намира смъртта си воеводата Стефан, се говори, че войната се водела „при българите на Серет” [36].

 

Въпросът за наличието на българския народностен елемент и за етнополитическите отношения в отвъддунавските земи преди възобновяването на българската държава в 1186 г. и след падането ѝ под османска власт в

 

 

35. Вж. събраните и приведени доказателства за периода до края на първата четвъртина на ХI в. у Божилов, Ив. Анонимът на Хазе, С., 1979, 32—41.

 

36. Géographie d'Abouiféda, traduite de l'arabe en français par M. Reinaud. T. II, Paris, 1848, I, p. 317.

 

За хрониката от Путна вж. Bogdan, I. Vechile cronice moldovaneşci pănă la Urechia. Texte en traduiri, traduceri şi note. Bucureşti, 1891, p. 147, 265.

 

В хрониката на Григоре Уреке българите са наречени „шкеи”. Вж. Милетич, Л. и Д. Агура. Дако-румъните и тяхната славянска писменост. — СбНУНК, IX, 1891, с. 271.

 

Българско население със запазено народностно съзнание и име в края на XIII в. е засвидетелствувано и в бившите северозападни покрайнини на българската държава от първия период на нейното съществуване — в дн. Средно Словашко и Северните Карпати. Поради притесненията, създавани от католическото духовенство и кралската власт в Унгария, след като Търновското царство прекратило унията с Рим след 1230 г. . има сведения, че през втората четвъртина на същото столетие „българи, кумани и други схизматици” се вдигнали на въоръжена борба срещу гнета на феодалите си в лицето на Спишкия манастир. Вж. източника у Михайлов, Ем. За руско-българската етническа граница до края на X в. — ГСУ ФИФ, LXV, История, 1971, № 3, с. 189, а за северозападната държавна граница на България през IX—Х в. по р. Хрон (на малжарски Харам, немски — Гран) вж. Коледаров, П. Политическа география. . ., I. с. 38.

 

13

 

 

самия край на XIV в. наистина излиза извън хронологичните рамки на нашата работа, но ние ще се спрем върху тях, тъй като това все пак се налага преди всичко от тяхната особена значимост, за да се решат вярно редица проблеми и от историческата география на българската държава през разглеждания период: какъв е бил териториалният ѝ обхват и по-конкретно статутът на нейните северни и североизточни погранични територии.

 

Отговорите на тези въпроси, както и разкриването на ролята на българското население на север от Дунава могат да се получат най-леко и с по-голяма яснота, ако приложим метода на ретроспекцията. Тогава най-отчетливо проличава фактът, че българската държавна, църковна и културна традиция не се е прекратила в обособилите се като самостоятелни едва през втората половина на XIV в. феодални владения, но все още зависими от търновските царе Угровлашко и от унгарските крале Молдавско воеводство. Техните владетели продължили и през следващите столетия да бъдат васални, но вече на османските султани. Според нас е достатъчно за целта да припомним заключенията на четирима видни румънски историци, които безпристрастно и добросъвестно отчитат, че българският език останал в продължение на векове наред, още от самото начало на съществуването на двете воеводства, като официален във владетелските канцеларии и на религиозния култ, но едновременно с това и като литературен в най-широкия смисъл на думата.

 

Запазването на българските държавни институции, вкл. и титлите „воевода” и „йо” на техните владетели [37], ни разкрива недвусмислено зависимостта на тези земи през преходния период от хановете на Плиска, а и след това от царете в Преслав, Охрид и Търново, както и трайното и без прекъсване културно влияние на българския народ и на неговата държава и църква в териториите на север от Дунав.

 

Не се нуждае от коментари твърдението на А. Д. Ксенопол, че думите, с които във Влашко се означавали службите, показвали неопровержимо, че те са били въведени от българското царство. Възприемането им било улеснено, защото населението по двата бряга на Дунава било еднакво по вяра и по църковен език, който служел и за официален. Същото важало и за църковната йерархия всички нейни форми били заимствувани от българските [38].

 

Като че ли най-добре е определил културната мисия на България на север от Дунава Овидий Денсушиану, който заключава: „Ролята, която българите са изиграли на Балканския полуостров в течение на много векове и специално през епохата на Първото и Второто им царство, се изразявала в едно твърде значително влияние върху развитието на румънския народ. Историята свидетелствува, че румъните са живели в близък досег с българите, които са разпространили своята власт за известно време над отвъддунавските земи. На този съвместен живот с българите румъните дължат своята цивилизация през средните векове.” [39]

 

Когато говори за румънската култура, един от най-забележителните нейни изследвачи Й. Богдан приема, че тя се осъществила „с отхвърлянето на славянския език в политическия живот на румъните” [40]. Същият автор пише другаде: „България се разви мощно от 680 до 1018 г. Тя създаде една държава, която обхвана почти целия Балкански полуостров до Олимп на югозапад, до Черноморието и до Банат и Темеш с част от Трансилвания. През тази епоха българската литература бе цъфтяща. Това бе една богата църковна и светска литература, която бе предадена и на другите славяни. Какво правеха през това време румъните? Изоставени в Дакия древните римски колони и воиници станаха пастири. Те загубиха всякаква връзка с древната римска цивилизация и се превърнаха в неграмотни номади в Карпатите и планините на Балканите. Не може и въпрос да става за политическа организация сред тях. Те живееха в големи патриархални семейства, подобни на славянската „задруга”. Попаднали през три столетия под властта на българите и изпитали тяхното влияние по двата бряга на Дунава, румъните възприеха от тях част от обичаите и институциите им.” [41]

 

Й. Богдан сочи заемките в политическата и обществената организация на румънските воеводства, след като България пада под османска власт, и изтъква, че румъните станали най-добрите поддръжници на българската култура, която се разпространила и се развила по цялата румънска територия [42]. Той пише: „През XIV в. започна една цъфтяща епоха за българската книжнина и изкуство в Румъния и Молдова, а в по-малка степен — също и в унгарските Трансилвания и Банат. Българската литература и изкуство разцъфнаха повече, отколкото в България през най-блестящите ѝ столетия. Тази епоха трая до XVII в. и достигна своя най-висок връх през XV и XVI в. Румънската земя бе Италия за българщината: също както емигрантите гърци, след като Византия падна, предизвикаха Ренесанса на класическите науки и изкуства в Италия, така и българите—бежанци в Румъния, приети от князете и манастирите, поставиха основата на славяно-румънската литература, която господствува в Румъния от XIV до XVII в. Изкуството да се пише на кирилската азбука, иконописът и другите декоративни изкуства се усъвършенствуваха в Румъния. Може да се каже, че тя стана убежището на българщината и на славянското православие.” [43] Д. Ончул също подчертава, че след покръстването на българите (864) румънците възприели славянската литургия и я запазили до XVII в. [44]

 

Очевидно тези факти и положения не могат да се обяснят единствено с продължителността и непрекъснатостта на господството на българската държавна власт в отвъддунавските земи без едновременното присъствие и въздействие там и на носителите на нейната култура — българския народностен елемент. Произходът на последния е различен в този ареал, защото се разграничават три главни негови слоя: 1) староседелен — от придвижили се през ранното средновековие от прародината си югоизточни славяни, които се смесили с прабългарската диаспора; 2) среден — настанил се там от XI до XIII в. и съставен от бежанци, придошли от земите на юг от Дунава, след като България паднала под византийско иго в 1018 г., или от забегналото българско православно население заедно с романизирани елементи от север (от отвъдкарпатските области в пределите на Унгарското кралство), наречени поради това угровласи, поради преследването, на което били подложени и след като цар Иван Асен II отменил унията с Рим след 1230 г.; 3) нов — от бежанци отново от земите на юг от Дунава, намерили убежище във воеводствата след поробването на родината им от османските турци в края на XIV в. Този слой бил увеличаван от непрекъснати вълни през следващите столетия, изтласкани от кървавата разправа

 

 

37. Пенаков, Ив. С. Em. Vîrtoşu, Titulatura domnilor şi socierea la domine în ţara Românească şi in Moldova. Bucureşti, 1960. — ИПр, 1964, № 5, 124—125. Вж. също Милетич, Л. и Д. Агура. Дако-румъните и тяхната славянска писменост, с. 265 сл.

 

38. Xénopol, A. D. Histoire des Roumains de la Dacie Trajane. T I, Paris, 1896, p. 134 и бел. 4, 318;  t. II, p. 212.

 

39. Densuşianu, Ov. Histoire de la langue roumaine. T. I. Les ongines. Paris, 1901, 279—280 ( = Istoria limbii române. Vol. I. Originele. Bucureşti, 1961, p. 184). Вж. Божилов, Ив. Културата Дриду и Първото българско царство. — ИПр. 1970, № 4, 124—125.

 

40. Bogdan, I. Cultura veche romînâ. Bucureşti. 1898.

 

41. Bogdan, I. Romîni şi bulgari. Raport cult. şi politintre aceste dona popoare comerenția. Bucureşti, 1981, p. 12, 15.

 

42. Пак там, c. 22.

 

43. Пак там, c. 29. Bж. също и увода му към Vechile cronice inedite.

 

44. Onciul, D. Originele pnincipatilor române. Bucureşti, 1899, p. 140.

 

14

 

 

на поробителя при потушаването на честите въстания на българите или от притесненията на султанската власт.

 

В случая нас ни интересуват първите два слоя от българското население в земите по левия бряг на Дунава и делтата му, като преди всичко ще изтъкнем твърде многозначителния факт, на който не е отреждано заслуженото внимание в историографията — територията на българското царство между Карпатите и Долни Дунав въобще не е била завладяна нито от Византия, нито от Унгария, след като последната съпротива на централната му власт в Охрид е била сломена от Василий II Българоубиец през 1018 г. С много напрежение и усилия империята смогнала да задържи само земите, разположени на юг от Дунава Наистина след завладяването на Преслав и източната част от Горната земя в 971 г. имп. Йоан Цимисхий (969—976) първоначално успял да разпростре господството си и по левия бряг на голямата река, като образувал от българските владения в Северозападното Черноморие катепанството „Месопотамия на Запад”, но тя не могла да просъществува дълго [45]. При повторното завладяване на дн. Североизточна България и Добруджа към 1000 г. ромейската войска изобщо не могла да подчини отново земите на север от Дунава. Тогава империята трябвало да се задоволи да устрои териториите по десния му бряг като гранична област и да ги превърне във военноадминистративна единица — катепанство под името Паристрион (= Подунавие), или „тема на дунавските градове”.

 

Съюзникът на Византия маджарският крал Стефан (Ищван) I (997—1038), също тъй не сполучил да проникне отвъд Карпатите освен при военните походи. Той сломил съпротивата на местните български управители в територията до Тиса към 1015 г., а тази до Карпатите — едва около 1030 г. [46] Фактът, че Срем (дн. Сремска Митровица) на р. Сава била последната покорена в 1018 г. от византийците българска крепост на юг от Дунава, може да се обясни само с възможността ѝ да оказва съпротива на поробителя, защото се опирала на запазилите свободата си отвъддунавски части от царството.

 

Очевидно приетата в историографията 1018 г. за хронологическа граница за пълното прекратяване на българската държавност с премахването на централната ѝ власт в Охрид може да се постави под съмнение. Следва да се направи най-малко уговорка, защото данните показват, че българската държавна територия не е била изцяло завладяна. Нещо повече — десетилетие и половина след 1018 г. в отвъдкарпатските владения на царството (дн. Банат и Седмиградско, или Трансилвания) продължили да управляват българските местни боляри, които получили властта си като поставленици, или назначени от българските владетели [47], а в изобщо непокорените земи между Карпатите и Долни Дунав останали да се разпореждат единствено и самовластно първенците на тамошното българско или обългаряващо се вече печенежко население.

 

Заселилите се сред местните българи печенежки колена Изпълнявали вече повече от едно столетие гранична повинност [48] и останали верни поданици на преславските и охридските царе до самия край на съществуването на българската централна власт [49]. С прекратяването на последната отпаднало главното им задължение да осигуряват царството срещу нашественици от североизток през Евразийската порта. Нямало обаче и кой да им оспорва получените от българските царе правдини: да използуват предоставените им пасбища за упражняваното от тях трансхуманно скотовъдство и да се самоуправляват с вождове в рамките на племенното си устройство [50]. Така установеният в българската държава ред за управлението на граничните територии несъмнено продължил да съществува благодарение на нейния авторитет и регулирал отношенията между уседналото българско население и номадите печенеги. Не на последно място за запазването на този ред роля ще да е изиграло и влиянието върху последните на достигналия високо културно развитие през „Златния век” (започнал от края на IX и продължил до смъртта на цар Петър I в. 970 г) [51] български народностен елемент. Въздействието му даже се усилвало непрекъснато поради заякчаването на връзките между двата етноса било чрез кръвното родство в резултат на смесените бракове [52], било като естествена последица от продължителното общуване [53]. Именно това е довело неминуемо до значителното обългаряване на печенегите, преди още значителната част от тях да преминат на юг по различни поводи и причини.

 

За разселването на печенегите научаваме от писмените извори, както ще видим това по-долу, но твърде показателно е, че по-късните автори вече не ги споменават с етникона им, а и устното предание не е оставило никакъв спомен за тях. Това показва, че когато се настанили сред основната българска народностна маса на юг от Дунава, те напълно се влели в нея, без да оставят никаква следа от своите етнически черти. Фактът не може да се обясни единствено с далечното родство с една от етническите съставки на българската народност — прабългарите, но по-скоро и убедително с процеса на приобщаване и вече изпитано силно влияние, започнало още на север от Дунава. Безусловно за тази цел там е било необходимо наличието на немалочислено с напълно оформено народностно съзнание и високо културно развитие българско население. Неговото присъствие и силата на въздействието му се потвърждават също от побългаряването впоследствие и на придошлите по местата на изселилите се на юг печенеги други етнически групи (узи, кумани, татари и др.), а особено българската топонимия в територията на триъгълника, образуван от Средни и Долни Дунав, и българските думи, които заемат твърде значителен дял от словника на румънския език даже и днес [54]. Разбира се, тези указания, макар и косвени, са все пак значими и трябва да ни предпазят от всякакви прибързани заключения, като например, че българският елемент престанал да съществува в отвъддунавските земи след падането на царството под византийско иго или че тези области били извън територията, където се образувала българската народност. Очевидно тя е била дотолкова утвърдена там, за да бъде в състояние: 1) да влияе решително и непрекъснато за приобщаването към нея на редица чужди елементи от индоевропейски и алтайски произход през цялото средновековие; 2) да осигури довелото до успешен обрат във въстанието начело с Асеневци участие на населението между Дунава и Карпатите; 3) да предпостави пряката принадлежност на тези територии към възобновеното царство и да поддържа върховната му власт почти до

 

 

45. Вж. за това Божилов, Ив. Анонимът на Хазе, 185—196.

 

46. Коледаров, П. Политическа география. . ., I, с. 48, 52, 56 и др.

 

47. Пак там.

 

48. Пак там, 21—22, 48—49.

 

49. За водените преговори от българската власт в Охрид през управлението на цар Иван Владислав и от Кракра Пернишки през 1017 г. с печенегите за общи действия срещу Византия вж. известието на Йоан Скилица в ГИБИ, VI, с. 289.

 

50. Коледаров, П. Историческата география на Северозападното Черноморие по данните на Константин Багрянородни. — ИПр, 1977, № 3, с. 56 сл.

 

51. Коледаров, П. Кога е завършил българският „Златен век”. — Отечество, 1984, № 21, 23—26.

 

52. Божилов, Ив. България и печенезите (896—1018). — ИПр, 1973, № 2, с. 52 сл.

 

53. Коледаров, П. Историческата география на Северозападното Черноморие. . ., 55—57.

 

54. Miletitch, L. Les Bulgares et les Roumains dans leurs rapports culturels et historiques. — In: La Dobroudja. Géographie, histoire, éthnographie, importance économique et politique. S., 1918, 97—108.

 

15

 

 

самия край на неговото съществуване [55]; 4) да запази подчертания български културен облик, църковно и държавно устройство на воеводствата Влашко и Молдова през столетията след османското завладяване на България, като българският елемент влиза като една от главните съставки на образувалата се там влашка и молдавска народност За това ясно говорят редицата изтъкнати вече негови белези в техния език, бит. култура и др.

 

С унищожаването на авторитетната централна българска власт в Охрид през 1018 г. съвсем естествено било сред самите първенци на печенежките племена да се появят съперничества и междуособици. Отглас от тях в изворите са сведенията за борбата между хан Тирах и вожда Кеген. Поради това последният преминал в 1048 г. Дунава и постъпил на византийска служба със сан патриций, а на людете му империята предоставила земи в дн. Североизточна България и Добруджа. Тя ги причислила към ромейските „приятели и съюзници” [56] и така те останали погранично население, но вече на служба на Византия, за да я бранят от своите едноплеменници, които непрекъснато нахлували от отвъддунавските земи. Не един път обаче граничарите поради недоволство обръщали оръжието си срещу империята. Така заедно със сънародниците си — нашественици от север — те подлагали на тежки опустошения византийските владения [57]. След разгромяването на непокорните печенеги цариградската власт се принуждавала да ги разселва из по-отдалечените си владения, предимно в централната част на полуострова [58]. Именно тогава, попаднали сред главната българска народностна маса, те постепенно, но напълно се претопили в нея.

 

Ненадеждните византийски граничари печенеги се съюзявали и с българското население по двата бряга на Дунава, за да отразят задружно нахлуванията на новопоявилите се от Изток узи [59], или установявали единодействие срещу империята при въстанията в Мизия и Добруджа през 1074 г. начело с Нестор и Татуш (може би умалително от Татимир, но наричан още и Халил) в Дръстър и с [В]сеслав и Саца[с] във Вичина (вероятно дн. Исмаил на Дунавските устия), или на „еретиците” в Тракия през 1078/79 и 1084/86 г. [60] и при други поводи.

 

Тези тесни връзки и близкото съжителство довели до още по-силното примесване на пришълците от североизток с основната маса от българското население и в Мизия и Добруджа, което довело вече до тяхното пълно обългаряване. Те именно са наричаните от византийските автори през епохата (μιξοβάρβαροι [61] (= примесени варвари, полуварвари). Този и други подобни термини следва да се тълкуват и да бъде разкрито тяхното съдържание с нужното внимание, тъй като са предмет на редица спекулации особено от страна на някои съвременни автори, които съзнателно ги отъждествяват съвсем произволно и преднамерено с незасвидетелствуваното още през тази епоха в отвъддунавските земи старо романизирано, т е. влашко население [62].

 

„Неварварската” съставка на „миксоварварите” не може да бъде друга освен българска, тъй като без съмнение не се отнася до примес, в който да участвуват „романизирани” или „елинизирани” елементи. По отношение на последните трябва да се има предвид, че в тази част на полуострова вече столетия наред няма никакви сведения да се е било запазило във вътрешността на страната някакво компактно гръцко население или елинизирани стари обитатели (траки и заселили се като федерати на Византийската империя „варвари” и други етноси) [63]. Доколкото ги е имало, то те ще да са се били вече отколе претопили сред плътната българска народностна маса. През XI—XII в. е допустимо само съществуването на някоя и друга група византийци — служители или търговци. Те по-скоро са придошли след покоряването на България в градовете, и то по Черноморското крайбрежие, където единствено би могло да се допусне, макар и с твърде малка вероятност, че са били оцелели и някои потомци на древни елински колонисти.

 

Заслужава да отбележим тълкуването на термина „миксоварвари”, предложено от румънския автор К Дайковичиу: варвари, които постепенно се елинизирали. т. е. възприемали гръцкия език и култура [64]. Това определение в известна мяра отговаря на историческия смисъл на понятието и на византийското гледище и тенденции по отношение на негръцкото. т.е. българското християнско население в територията на покореното царство, в т. ч., разбира се, и в крайдунавските земи. Според нас обаче е нужно уточнение на термина той бил отново въведен в употреба от византийските писатели със значение „полуварвари”, и то този път, за да означат получилата се смесица от местното българско население и пришълците от североизток, но тези от тях, които преминали на юг от Дунава. Там те вече били повече или по-малко подвластни и следователно според ромейското схващане приобщени към империята и подлежащи на постепенна асимилация.

 

Вероятно относителният дял на разселените от цариградската власт „варвари” из катепанството България и по-специално в Софийско, Нишко, Овче поле, Мъглен и др. сред тамошната маса от българско население, изглежда, не е имал такова значение в очите на византийците, особено като се има предвид напредналата степен на тяхното побългаряване. Затова според нас понятието „миксоварвари” се е отнасяло предимно за населението в крайдунавските земи, но на територията на

 

 

55. Вж. тук гл. II—VI.

 

56. ГИБИ, VI, с. 313.

 

57. Мутафчиев, П. Българи и румъни в историята на дунавските теми. — ГСУ ИФФ XXIII, 1927, № 1, 199—200.

 

58. Вж. изворовите известия у Йоан Скилица (ГИБИ, VI, с. 315), Анна Комнина (пак там, VIII, с. 91) и приведените у Гюзелев, В. Сведения за историята на Варна и Анхиало (Поморие) през XI в. в житието на Кирил Филеот. — ИБИД, XXVIII, 1972, с. 322.

 

59. За изворовите известия у Аталиат и Скилица вж. ГИБИ, VI, 175—178, 331—333, а за събитията — Златарски, В. H. История. . ., II, 183—184, 337 сл.;  Ангелов, Д. История на Византия, II, с. 127;  Тивчев, П. За участието на българи във византийската войска през периода на византийското иго (1018—1185). — ИПр. 1963, № 1, 79—93;  Литаврин, Г. Г. Византия и Болгария. . ., с. 412 сл.

 

60. За изворовите известия у Аталиат и Скилица вж. ГИБИ, VI, 183—184, 337 сл.;  H. Вриений (Nicephori Вryenii Historia, ed. Bonn., 1836, 146—148, 157).

 

За локализацията на Вичина в землището на дн. гр. Исмаил вж. Kuzev, Al. Zur Localisierung der Stadt Vicina. — EB, 1977, No 3, 124—125 и пос. лит.

 

61. Вж. например у Аталиат (ГИБИ, VI, с. 183). Използува се също и от А Комнина, Ник. Хониат и други автори.

 

62. За употребата на термина „влах” вж. тук, гл. II.

 

Изказаното от H. Йорга и Н. Бънеску отначало като предположение, а впоследствие настойчиво прокарано твърдение за наличието през тази епоха на старо или изобщо „влашко” население в Добруджа и Мизия и за някаква „независимост” на Паристрион като държавна формация на този етнически елемент бе оборено от П. Мутафчиев (Българи и румъни. . .).

 

В последно време обаче тази „теза” бе подхваната отново и със значителна настойчивост от някои сънародници на H. Йорга и H. Бънеску. Вж. за това у Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав — гранична зона на византийския запад. Към историята на северните и североизточните български земи в края на X—XII в. С., 1976, с. 94 сл., 16 сл. и пос. книжнина, вкл. и работите на някои изказващи резерви по отношение на тази теза румънски автори, като например Neşculescu, С. Ipoteza formaţiunilor politice romăne la Dunăre in sec. XI. — Revista Istorică romană. VII, 1937, p. 151 sq.;  Năsturel, P.:  BZ, 60, 1967, 432—433;  Diacoviciu, C. Observaţii privind romanizarea şi continuitatea. — Tribuna (Cluj). 12 XII 1970;  Romanizarea scitică de la Dunarea de Jos. — Acta Musei Napocensis, VIII, 1971.

 

63. За оттеглянето на ромеите и елинизираните елементи от старото балканско население под напора на заселващите полуострова южни славяни вж. Коледаров, П. Политическа география. . ., I, с. 7 сл.;  Koledarov, P. Zur frage der polilitischen und ethnographischen Veränderungen auf dem Balkan im 7. Jahrhundert. — EH, X, 1980, 77—89.

 

64. Daicoviciu, C. Romatatea scitică. . ., 187—195;  Observaţii. Срв. Ансбертовия израз Greculos Bulgares Seruigios et Flachos Semibarbaros’ (ГИБИ, III, 253).

 

16

 

 

Византия, което поддържало връзки с това по левия бряг на голямата река.

 

Значителна сложност в изясняването на някои положения се получава и поради подчертаната склонност на ромейските автори, а под тяхно влияние, както ще видим по-долу, и на някои от българските средновековни писатели да архаизират. Така те назовават населението на дадена област най-често според местожителството му с името на предишната римска и ранновизантийска провинция (например „мизи”, „даки”, „панонци” и др.) или според тогавашното византийско военноадминистративно делене (например „траки”, „македонци” — от съответните теми, или „българи”, „италийци” и пр. — от съответното катепанство). Първото било образувано от западните земи на бившото царство, или Долната земя според българския народностен дележ на родината, а второто — от византийските военни области във владяната от империята част от Апенинския п-в, т.е. Италия.

 

Друг критерий била общата посока, от която идвала дадена група пришълци съобразно с обитаваната от тях територия и името ѝ, известно според изчезналите вече антични племена и етноси, например „пеонци”, „трибали”, „скити”, „сармати”, „гети”, „гепиди” и т.н. Естествено тази практика и подчертана склонност на византийските писатели значително затруднява съвременния изследовател, когато трябва да уточни коя именно народност е имал предвид средновековният автор в дадения случай — сърби, маджари, руси, печенеги, узи, кумани и др. [65]

 

Посочената неяснота във византийската етническа терминология разкри възможността пред някои съвременни румънски автори да отъждествяват преднамерено и произволно употребените в средновековните съчинения определения „даки”, „гети”, „власи”, „миксоварвари” и други прозвища въпреки явната им условност със старо романизирано население в долнодунавските земи. Споменатите автори са принудени да прибегнат до това средство, тъй като по друг начин не биха могли да докажат присъствието на подобно население изобщо или пък в някакво относително числено или с друго значение количество, защото то не е засвидетелствувано в този ареал до XIII в. от каквито и да било сведения в паметниците или от други данни. Нещо повече, въз основа на тези произволни отъждествявания и на неверните, но целенасочени тълкувания бяха направени опити да се датира по-рано румънската държавност, като се представи властта на първенците на българското население и печенежките племенни вождове по двата бряга на Долни Дунав като „формация” и „първи държавни кристализации” на румъните [66].

 

За разлика от съвременните му сънародници румънският историк Д. Ончул приема, че след 1018 г. в Олтения (частта на дн. Влашко на запад от р. Олт) съществувало „българо-румънско воеводство”, което единствено останало от българското царство между Византия, Унгария и печенегиге (чиито племенни обединения той определя като държава, която достигала на запад до р. Олт). Според него воеводството било васално на империята, а след това попаднало отчасти под хегемонията на куманите, без старото население (компактно българско, но по неговото схващане вече смесено с румъни) да загуби напълно „своята физиономия и местна областна автономия” [67].

 

Видните български езиковеди Ст. Младенов и Л. Милетич се позовават на Д. Ончул и се придържат към тогава традиционното, но все още необорено, макар и априорно схващане, че на север от Дунава било останало някакво старо романизирано население, затова те също наричат воеводството ( у първия — „княжество”) „българо-румънско”. Както Д. Ончул, и те обаче правилно го свързват с българската държавност и приемат, че то просъществувало независимо през XI—XII в., за да се обедини с въстаналата Мизия и заедно да образуват „Второто” българско царство [68].

 

Романизираните елементи обаче все още не са имали нищо общо с упражняваната местна власт в отвъддунавските земи на българското царство и, както ще видим по-нататък, във въстанията в покорените Мизия, Добруджа и Тракия, в които участвувало тамошното българско и печенежко население. Ако се определят характерът и народностната принадлежност на тези образувания и движения, то следва да се вземе предвид преди всичко етническият състав на обитателите на териториите по двата бряга на Долни Дунав, а наред с това и, разбира се, не на последно място наличната държавна и културна традиция в тях. По тези признаци следва те да се нарекат „българо-печенежки” или направо „български” според господствувашото етнокултурно въздействие и поради напредналото обългаряване на пришълците печенеги, узи и други номади.

 

Според нас друга власт над племенното равнище или временните военноплеменни съюзи в територията между Карпатите, Долни Дунав и северозападния бряг на Черно море освен българо-печенежката не е засвидетелствувана в изворите. При това липсват сведения за каквито и да било враждебни действия между придошлите етноси и местното българско население. Напротив, данните, колкото и оскъдни да са те, показват по-скоро тесни връзки и единодействие между тях. Взаимоотношенията обаче са могли да бъдат регламентирани от реда, установен по административноправната и военноуправленската традиция в българската държава. Ако приемем, че такива остатъци или форми на власт са били налице в отвъддунавските земи през XI—XII в., то те биха могли да бъдат единствено еманация на българската държавност.

 

Все пак не би трябвало да отминем и едно косвено указание, че традициите на царството в този ареал са били налице. Това проличава от обстоятелството, че те се проявяват даже след настъпилите етнически промени с дозаселването на територията с узи и кумани, като се демонстрират ярко веднага щом като българската държава се възстановява със своята централна власт. Носители на тези традиции не са могли да бъдат други освен местното българско и обългареното придошло население на север от Дунава.

 

Особено важно за изясняването на предпоставките да се въведе отново съществуващият до падането на българската държава под византийско иго статут в пограничните земи между Карпатите и Долни Дунав след

 

 

65. На отделни случаи и тяхното изяснявано ще се спираме на съответното място в изложението. Особена важност имат някои уточнения на термини при архаизирането у Патриарх Евтимий Търновски. Вж. тук гл. III.

 

66. Родоначалник на тази теза е Н. Йорга (Iorga, N. Les premières cristalisations d'Etat des Roumains. — BSHAR, I, 1920, 33—46, etc.). Въпреки богато обоснованата критика на тезата му в някои от трудовете на П. Мутафчиев (Българи и румъни. . ., с. 199 сл.;  История. . ., II, с. 45 сл.) твърденията му настойчиво и последователно се преповтарят и поддържат от други негови сънародници и ученици, като например Bănescu, N. Les premiéres témoignages byzantins sur les Roumains du Bas-Danube. — BNJ, III, 1922, p. 287 sq.

 

Ein ethnographischen Problem am Unterlauf der Donau (Aus dem XI. Jahrh.). — Byz. VI, 1931, 297 fg.;  Ştefănescu, Şt. Reconstruction de la vie d'Etat sur le territoire de la Roumanie au cours du Haut Moyen âge. — RRH, 1970, No 1, p. 11 sq., и по-новият книгопис, посочен там;  Diaconu, P. Les Pétchénégues du Bas-Danube. — Dacia (Nouv. série), XI, p. 111 sq.;  Tanaşoca, N. S. Les mixobarbares et les formations politiques paristriennes du XIe siècle. — RRH, 1973, No 1, 61—62, etc.

 

67. Onciul, D. Originele principatilor române. . ., 9.

 

68. Miletitch, L. Les Bulgares et les Roumains. . ., 79—81. 84 Вж. също  Младенов, Ст. Румъно-българските културни отношения в миналото и румънските учени. — В: Силистра и Добруджа. T. I, С., 1927, с. 61 сл.

 

17

 

 

възобновяването ѝ от братята Асеневци е разкриването на действителното положение, настъпило там с появата на узи и кумани. Не е известно до каква степен първите и печенегите са останали по местата си, т.е. доколко те са били изтласкани от куманите, появили се от изток през последните десетилетия на XI в. и особено когато се настанили там към средата на следващото столетие.

 

След множество миграции част от източните тюрки кипчак (Qipcaq) в 744 г. били пръснати и прогонени от Монголия от уйгурите. Тогава те се настанили в степите между две важни политикоикономически средища — Булгар на Волга и Баласагхун близо до езерото Исиккюл в дн. Киргизка ССР. Там кипчаците били включени като дясно крило в политическата организация на придошлите през втората половина на IX в от Манджурия в басейна на р Иртиш кумак/къмек (*Quomāγ / Kîmāk). Последните изпитали силното, вкл. и езиково влияние на кипчаците, които били носители на двувековните традиции на туркутското племенно обединение. Те нарекли новодошлите куман/кун (Qumān / Qun), които от средата на XI в. започнали да говорят на тюркски език.

 

През 1031 г. тибетските тангути завладели страната на уйгурите в провинцията Кан-су (Западен Китай), които начело на прамонголското коляно Кай (Qāy) нахлули в степите и предизвикали верижна миграционна реакция сред номадите. Като упражнили натиск върху кун/къмеците, те от своя страна изтласкали кипчаците, последните — торките/огузи, а те печенегите — в Южна Русия и Украинската степ.

 

Към 1050—1060 г. кипчаците (наричани от съседите им руси „половци”) завладели торките и станали владетели на последните и на печенежко-хазарската степ, която започнали да наричат Dest-i Qipcāq ( = степ на кипчаците). Впоследствие управляващото коляно станало известно като Тертер-оба (според едноименния приток на р. Кура в Южен Кавказ), но след едно десетилетие властта поело прамонголското коляно Кай. Към 1116/ 1117 г. обаче то трябвало да я сподели с придошлото от провинцията Йехол (в Манджурия) коляно Йолберли (Ölberli) от къмекско (куманско) потекло. Създадено било едно голямо обединение, което Омелиан Прицак определя и нарича империя. Тя се разпростряла в Евразийската степ — от Китай до границите на Унгария, Византия и Киевска Русия, и била разделена от р. Урал на две крила. Докато източното било управлявано от къмеците, западното съставлявали куманите в Кипчакската степ, наричана от русите, които започнали с тях враждебни действия откъм средата на XI в., „половецко поле” или „Половецка земя”. Най-южният ѝ край опирал на Горни Прут и Днестър [69]. Там се настанила дунавската група кумани, която впоследствие се съюзила с Асеневци. Вождовете на тази група имали за своя резиденция Карабунар (дн гр. Татарбунаръ) на устието на р. Когилник, т. е. езерото Сасък-Кундук, залив на Черно море [70]. Оттам през 50—60-те години на XII в. те обърнали поглед към дунавските земи, вкл. и към покорената от Византия България [71].

 

Преди всичко трябва да припомним сведенията у съвременните византийски автори, че както узите, така и куманите влизали в досег с печенегите и непокоряващите се на империята българи [72]. Те дори предприемали общи нападения срещу византийските владения на юг от Дунава [73].

 

Към средата на XII в. Византия успяла да се справи с прииждащите от североизток „варвари” и използувала настъпилото относително затишие, за да укрепи властта си на юг от Дунава [74]. Дори още през 1091 г. тя използувала куманите срещу печенегите [75]. Междувременно обаче първите вече се настанили за постоянно в земите по левия бряг на Долни Дунав и в Северозападното Причерноморие сред тамошното местно българско население и остатъците от печенеги и узи, които не били преминали на ромейска територия. Скоро новите съседи на Византия куманите насочили оръжието си срещу нея и оттогава насетне в продължение на две столетия тя трябвало да изпита многократно неговото действие, съчетано с успешните удари на българите.

 

През 1148 г. куманите започнали самостоятелно да прекосяват Дунава. Тогава те заели крепостта Деменчик (вер. около дн. гр. Мачин в Северна Добруджа, Румъния, на едно от най-лесните и обичайни места за преминаване на голямата река), достигнали Стара планина и се оттеглили с богата плячка [76] вероятно пак не без съдействието на местното българско население и влелите се в него сродни на тях пришълци от североизток — печенеги и узи. Имп. Мануил I Комнин (1143—1180) организирал наказателна експедиция срещу куманите и при преследването им неговата армия достигнала Азовско море [77]. Едва след техния нов поход в 1160 г. [78] куманите били неутрализирани вероятно с помощта на Киевска Русия, която се явила естествен съюзник на Византия. Руските князе оказвали нееднократно помощ на империята срещу общите противници в Северозападното Черноморие [79].

 

Куманите подобно на печенегите и други пришълци от североизток не могли да създадат своя единна държава, т. е. липсвала спойка между отделните групи в обединението, което в действителност било лишено от централна власт. Вождовете на различните групи действували поотделно и за своя сметка, като временно обединявали усилията си при обща заплаха. Това е намерило отглас сред съвременните писатели. Според

 

 

69. Pritsak, Оm. The Polovcians and Rus. — Archivum Eurasiae medii aevi, II, 1982, 336—341.

 

70. Пак там, с. 367, 373.

 

71. Пак там, с. 371. Вж. също ГИБИ, VI, с. 313.

 

72. Вж. Аталиат и Скилица, пак там, 183—184, 337 сл.

 

73. Вж. А. Комнина, пак там, VIII, с. 57 сл.

 

74. История Венгрии, Т. I, М., 1971, с. 12 сл.

 

75. Вж. Изворовите известия у А. Комнина, ГИБИ, VIII, с. 91;  Гюзелев, В. Сведения за историята на Варна и Анхиало, с. 322.

 

76. За събитията вж. Златарски, В. H. История, II, с. 384 сл.;  Васильевский. В. Г. Труды. Т. IV, Л., 1930, с. 25 сл.

 

По въпроса за локализацията на Деменчик (Деменцик) съществува спор още от края на миналия век. Изказани са много противоречиви становища и крепостта се търси по двата бряга на Долни Дунав. След отъждествяването му със Свищов от К. Я. Грот, на когото В. H. Златарски противопоставя Тутракан (История, II, 384—385, бел 2), а въз основа на археологическите данни (опожаряване на крепостта през въпросната епоха) — на остров Гарван (свързан с античната Диногеция?) от Bolşacov-Chimpu, A. A. La localisation de la cité byzantine de Demenitzikos. — RESEE, V, 1967, No 3—4, p. 543. Съвсем несъобразно c текста y Кинам (където изрично се говори за превземането на крепостта след преминаването на Дунава) Năsturel, P. Valaques, Coumans et Byzantins sous le règne de Manuel I Comnene. — Βυζαντινὰ, 1969, p. 172 sq., я търси по левия бряг на Дунава при дн. Турну-Мъгуреле. Той пропуска, че крепостта на това място има сигурно определено име Холъвник и е строена по-късно от българите (вж. археологическите и други данни за строежа на крепостта Холъвник у Кузев, Ал. Приноси, VI. Холъвник и Гюргево, 68—71.

 

От данните в разказите на Кинам и Хониат проличава ясно, че Мануил Комнин е изчакал подкрепления по море и че е преследвал куманите към Галичкото руско княжество. Ако съпоставим това с местността, то най-приемлива е локализацията на А. А. Болшаков-Кимпу. Според нас Деменчик (като по-вероятна форма за предаването на възможно печенежко име) следва да се гърси около дн. гр. Мачин в Северна Добруджа (където не ни е известно да са били извършени каквито и да било археологически разкопки), но във всеки случай около това често използувано и удобно за преминаване на Дунава място където императорът е могъл да изчака помощ по море и да настъпи през Молдова.

 

77. Известието се съдържа в речта на Михаил Ритор. Вж. История Византии, II, M., 1967, с. 453, бел 27, с. 323.

 

78. Пак там, с. 229.

 

79. Пак там, с. 353 и пос. там книжнина на с. 460, бел. 24 и 25. Преди това Византия използувала често руските князе срещу друт общ врат — печенегите, но когато била в обтегнати отношения с Киев, тя сключвала примирие с номадите. Вж. Diaconu, P. Les Petchenèques. . ., p. 51.

 

18

 

 

свидетелството на Евстатий Солунски куманите „са народ, който не е уседнал и не е на постоянно място, не умее да населява и затова не е гражданствено. Той се стреми да завладее всяка страна, но нито в една не може да заседне...”, а пътешественикът Петахий (около 1170 г.) съобщава: „Куманите нямат общ владетел, а само князе и благородни семейства. Те живеят в палатки...” [80]

 

Създадените враждебни отношения между куманите и империята, която насочила в техния тил руските князе, наред с редица условия, произтичащи от общуването с българите (което вероятно довело скоро до сродяването им) [81] в отвъддунавските земи, определили възникването на един нов и естествен съюз на базата на взаимна изгода между българската държава и куманските племена. Той решавал за всяка от страните нейните главни задачи и цели: за българите това било преди всичко възстановяването на царството, засилването на неговата мощ и организирането на пограничните земи, а за куманите — осигуряването на помощ при заплаха от двата съюзили се техни общи противници (ромеи и руси) и изобщо за запазването на обичайния им номадски живот и пасбищата, както и постоянното придобиване на военна плячка.

 

Събитията от средата на деветото десетилетие на XII в. насетне, т. е. въстанието начело с братята Асеневци и последвалите действия през началния период от съществуването на възстановената българска държава, показват ясно това положение в отвъддунавските земи.

 

Прилагането на ретроспективния метод най-добре ще ни послужи да изясним връзките между населението по двата бряга на Долни Дунав и по-специално с куманските племена. Именно тези близки отношения и съюз са предпоставили и осигурили изобщо успеха на освободителното дело на българите и благополучния завършек на борбите за пълното утвърждаване на възобновеното царство в предишните му североизточни предели. В тази насока е достатъчно да спрем вниманието си върху следните факти и обстоятелства:

 

1) Куманската конница подсилила въстаническите сили начело с Асеневци наред с отредите на местното българско население между Карпатите и Долни Дунав, когато те се завърнали в Мизия и подновили военните действия срещу империята.

 

2) Куманските колена със своите първенци от дунавската група признали върховенството на търновския владетел, след което отвъддунавските земи веднага се включили във възобновеното царство.

 

3) Куманската конница постоянно и последователно участвувала на общо основание в състава на българската войска. Тя представлявала нейна важна съставка и подсилвала значително ударната ѝ мощ. Както ще видим по-нататък, куманската конница избягвала да действува през летните горещини обстоятелство, с което българските владетели се съобразявали във военните си предприятия.

 

4) Поставянето на куманите под ведомството на Римската църква, когато цар Калоян сключил уния с папството. Това проличава ясно от изложението (грамотата) на този владетел от 1204 г., с което той формално подчинява на папата Търновската църква и населението в държавата си, заявявайки изрично: „И каквито земи на християни или езичници в бъдеще придобие моето царство, те ще бъдат под властта и повелята на същия свещен и апосюлически римски престол. . .” [82]

 

За пряката власт на цар Калоян над куманите говори и обвинението на маджарския крал Емерих (Имре, 1196—1204) пред папата срещу него, че „след като присъединил към себе си многобройни тълпи езичници, той жестоко опустошил, така че освен ония, които били избити от тиранията му, немалко християни били откарани в поганско пленство. . .” [83] Единствените езичници в територията на България по това време са могли да бъдат само куманите.

 

Изобщо куманите се проявили като естествен и последователен верен съюзник на българите, както печенегите в предишната епоха, още в самото начало на тяхното освободително движение начело с братята Асеневци. Нещо повече, те се включили във възстановеното царство заедно с българското население и обългарените чужди елементи в отвъддунавските земи, сред които се били заселили.

 

В. Златарски определя някои от куманските вождове като „федерати, които се присъединявали със своите дружини към българския цар” [84]. Според нас обаче по-скоро куманските племена в териториите на север от Долни Дунав и на североизток от устията му, чието българско население участвувало в освободителното движение и се присъединило със земите си към възстановената държава, не са били съюзно, а нейно поданно население. Куманите признавали върховенството на българските царе и изпълнявали определени задължения. Те осигурявали североизточните предели (подобно на печенегите до падането под византийско иго) и участвували с конни отреди във военните походи на търновските владетели. Трябва да допуснем, че отношенията между последните и куманските първенци са били уредени не само на основата на близкото родство, но и с определени уговорки. Условията при тяхното договаряне обаче остават неизвестни. От сведенията в изворите знаем само за споменатото вече съгласие куманската конница да не действува през летните горещини.

 

Разбирателството между куманите и българските владетели, както и тяхното подчинение проличава особено от факта, че през последните години от царуването си Иван Асен II разселил част от тях в Тракия, след като били притиснати от нахлуващите в Северозападното Черноморие татари. Както ще видим по-нататък, тази мярка била взета, за да бъде подсилена защитата на южната граница и бъде всят ужас у латинците и никейците [85].

 

Още през управлението на цар Иван Асен II настъпили редица промени в етническия състав и устройството на отвъддунавските земи с оглед да се осигурят по-добре и северните предели на царството Причините за това са били, от една страна, влошаването на отношенията с Унгарското кралство, когато унията между Търновската и Римската църква била фактически прекратена през 1231 г. със започналите преговори с Никея за възвръщане към православието, а, от друга страна — надвисналата опасност от татарското нашествие, което вече засегнало куманите и други народи в Северното Черноморие.

 

Засиленият престиж на Българското царство и неговата православна църква подкопавали позициите на папството не само на Балканите, но и в Унгарското

 

 

80. Цит. по: Златарски, В. H. История. III, 97—98;  Росовский, Д. Роль половцев в войнах Асеней с Византийской и Латинской империями в 1186—1216 гг. — Сп. БАН, LVIII, Кл. ист-филол. и филос.-обществен, 1939, 203—211.

 

81. Най-ярьк и красноречив пример за това е семейството на Асеневци, което, съдейки по редица факти и имената на членовете му, ще да е било в тясно родство с видни български и кумански семейства. На този въпрос и неговото място в историописа ще се спрем по-долу (в гл. II). Асеневци умело използували роднинските си връзки с куманските първенци, за да ги привлекат във възобновеното царство.

 

82. Вж. латинския текст и българския превод в ЛИБИ, III, с. 335, също и тълкуването им от В. H. Златарски (История, III, с. 185).

 

83. Вж. латинския текст в PL, CXV, col. 113D—114A и българския превод и разбор у Златарски, В. Н. История. III, с. 199.

 

84. Златарски, В. H. История. III, с. 99.

 

85. Вж. тук гл. III.

 

19

 

 

кралство, а съюзът между Търново и Никея представлявал реална заплаха за кръстоносците в Цариград. Влияние България упражнявала преди всичко и твърде осезателно върху православното население в Унгария и сред куманите езичници. Последните без друго тежнеели към българите заради продължителните и несмущавани отношения с тях въпреки усилията на Римската курия да ги привлече. Папството развило настойчива мисионерска дейност за покръстването им по католическия обред и за целта създало нарочни епископии [86]. Паството и владиците на тези епархии обаче изпитвали силното влияние на Търновската архиепископия, а може би са били и пряко поставени под ведомството ѝ. Това е още по-вероятно, като се вземе предвид обстоятелството, което е засвидетелсгвувано в официалните документи, че много маджари и немци изоставяли католичеството, за да приемат православието, и ставали „един народ с власите”. Тогава под „власи” и „схизматици”, както ще видим това по-нататък, хората от католическия Запад разбирали православните [87].

 

Новосъздадената с прегрупирането на силите обстановка в Югоизточна Европа изострила още повече борбата между католици и православни в отвъдкарпатските земи. Тогава Рим упражнил натиск върху маджарския крал и той започнал заедно с папското духовенство да преследва своите православни поданици. Те се състоели преди всичко от българския елемент в дн. Седмиградско, Банат, Марамуреш, Задкарпатска Украйна (Рутения) и Средно и Източно Словашко, които през IX—X в. били северозападните покрайнини на царството, отнети от Унгария през следващото столетие [88]. За запазването на народностното име и православието у тези българи даже и в най-отдалеченото Средно Словашко може да се съди от известието за въоръжената антифеодална и верска съпротива в края на XIII в. на „българи, кумани и други схизматици” срещу притесненията, на които били подвъргнати от папското духовенство като подвластно население във владенията на Спишкия мантастир [89].

 

Очевидно процесът на образуването на българската народност през IX и X в. на север и североизток от Карпатската планинска верига е протекъл едновременно с този в останалите предели на царството и с участието на същите основни съставки: заселилите се там през предишните столетия югоизточни (наричани и български или дакийски) славяни и прабългарите. След завладяването от маджарите на тези територии на царството между 1000 и 1030 г., тамошното българско население било откъснато от своето народностно ядро и центровете на родната си култура, особено когато българското царство и самостоятелна църква на юг от Дунава били унищожени от ромейските завоеватели. Въпреки неблагоприятните условия в пределите на чужда държавност и в католическо обкръжение при задействуваните обратни сили на денационализацията българският етнос в Унгарското кралство, изглежда, е запазил и удържал известни позиции. Въпросът остава все още неизследван, но ние разполагаме със сигурни данни, че дори и през XIII в. той е имал свои православни епископии. може би създадени или възстановени при твърде благоприятните условия със сключването на унията с Рим от цар Калоян през 1204 г.

 

В писмото си до крал Бела IV папа Григорий IX пише на 14 ноември 1234 г., че имало „някакво население, което се нарича „власи” (= православни, както ще видим понататък), които „пренебрегват Римската църква и приемат всички църковни тайнства не от нашия досточтим брат Теодорих, епископа на куманите, които е диоцесан на мястото, но от някои лъжеепископи които се придържат към гръцкия (= православния) обред. И някои от Унгарското кралство както маджари, така и тевтонци и други правоверни, понеже пребивават заедно с тях тъй като са станали един народ със същите власи, получават горните тайнства, като пренебрегват епископа за тежка съблазън на правоверните и немалко унижения на християнската вяра. И тъй, за да не се появи опасност за душите поради различие в обредите, ние, желаейки да пресечем подобна опасност, за да нямат споменатите власи причина да отиват поради липса на тайнства при схизматиците епископи, наредихме на същия епископ (т. е. Теодорих) с наше писмо да им постави предвидливо според постановленията на вселенския събор католически епископи от тяхната народност за свой викарий в проповедите, който да му бъде послушен във всичко...” След това папата припомня на краля някои положения и че е „карал гореспоменатите власи да приемат епископа, когото самата църква им бе отстъпила, ти да му определяш доходи, които получаваш от тях, и настойчиво подбуждаме кралското височество и това ти вменяваме срещу опрощаване на греховете, понеже не подобава да търпиш в кралството си такива схизматици. . .” [90]

 

Освен от българската народност православното население в Унгарското кралство се състояло още и от обългарени в различна степен алтайски етноси (хуни, авари, печенеги и др., а по-късно и кумани), настанили се в този ареал през предишните столетия, както и от романизирани елементи, придошли от земите на юг от Дунава през XII в. В науката съществува разногласие по проблема за произхода на романизираното население в долнодунавските земи и това налага да се спрем, макар и накратко, върху него. Въпреки натрупаната твърде обширна литература [91] все още не са дадени задоволителни отговори на въпросите: откога то се е появило в Карпатската област, т.е. кои са и откъде идват предците на дн. румъни и молдовани.

 

Както справедливо отбелязва Г. Г Литаврин, вододелът между историците е въпросът, дали е съществувала пряка приемственост (континуитет) между споменатите за първи път през XIII в. в Карпатите „власи” и старото население на Траянова Дакия от римската и предримската епоха [92]. Групата автори, предимно румънски, които се стремят да намерят потвърждение на автохтонността на „власите” в ареала, се позовават предимно на необходимостта подобно масово придвижване на население да бъде отразено в изворите и същевременно тълкуват със същата цел произволно етниконите, с които си служат средновековните писатели, обявяват паметниците на старобългарската култура за „проторумънски” от типа на „Културата Дриду” и т.н. [93]

 

 

86. Зa тази дейност на Римската курия вж. Князьский, И. О. О половецких епископиях в Карпатско-Дунайских землях. — В: Социально-экономическая история Юго-Восточной Европы до середины XIX в. Кишинев, 1980.

 

87. Вж. тук гл. II.

 

88. Коледаров, П. Политическа география. . ., I, с. 38.

 

89. Пак там.

 

90. Вж. латинския текст и българския превод в ЛИБИ, IV, 48—49;  Князьский, И. О. О половецких епископиях. . ., с. 250.

 

91. Вж. Библиографията за излязлата до 1944 г. книжнина по тази проблематика y Gyôni, L. ’Oecurve de Kekaumenos, source de l'histoire roumaine. — Revue d'histoire comparée, XXIII (Nouv. série, III), 1945, No 1—4, 147—180, a по-новия книгопис y Литаврин, Г. Г. Советы и рассказы Кекавмена. Сочинение византийского полководца XI в. М., 1972, 519—522, бел 921;  Этническая история восточных романцев. Древность и средние века. M., 1979.

 

92. Вж. Литаврин, Г. Г. Советы и рассказы. . ., с. 520.

 

93. За тази наречена оше и „Балкано-Дунавска”, която произволно се отделя от старобългарската, вж. Божилов, Ив. Културата Дриду. . ., 115—124;  Ангелова, Ст., Э. А. Рыкман, И. А. Рафаилович, И. Г. Хынку. Очерки истории культуры Молдавии, Кишинев, 1971. — ИПр. 1974, 105—111 и пос. в тях и в нашата Политическа география. . ., I, с. 26, бел. 57, книжнина по въпроса.

 

20

 

 

Застъпващите противното гледище учени изтъкват твърде основателното възражение, че преди края на XII в. липсват каквито и да било сигурни данни за присъствието на романизирани елементи в отвъддунавските земи. Дотогава в писмените източници, и то от Х в. насетне, става дума изключително за техни сънародници, които са обитавали земите южно от голямата река [94]. Друг техен съществен довод е липсата на антични местни (ороними и хидроними) и селищни имена в земите на север от Дунава и обстоятелството, че топонимията в Карпатската област е славянска или в някои случаи алтайска (маджарска или на заселилите се преди тях източни етноси: хуни. авари, прабългари и др.) [95]. Нещо повече, дори и малкото на брой древни местни имена са възприети във влашкия език с побългарената им форма като тези от типа Alutus — Олт. Това ще рече, че през ранното средновековие носители на приемствеността с древността са били славяните от българската група, наричани още дакийски, защото заели бившите провинции Dacia Superior и Dacia Apulensis, известни още и като Траянова Дакия, когато те вече били почти напълно обезлюдени от варварските нашествия през III—I в. пр. н.е., а старото им население потърсило убежище на юг от Дунава. Последното дало името си на образуваната там през управлението на имп. Аврелиан (270—276) нова провинция, впоследствие поделена на Dacia Rippensis и Dacia Mediterranea, които в науката за отлика от предишната се назовават и Аврелианова Дакия [96].

 

Още Иречек посочи, че „цяла Стара Дакия, както планинската страна на дн. Трансилвания, така и низината били осеяни със славянски селища”. Той дава много примери за имената на реките, повечето от планините и на областите, които са славянски. Същото важало и за Влашко и Молдова. Между неговите примери за Седмиградско е реката Кокел — у саксите Наг Кьокьольо, която сред румъните пък носи името Търнава (Търнава Маре). К. Иречек отбелязва, че славянската топонимия заедно с много думи е останала в говоримия език, въпреки че славяните са изчезнали от тези места, претопени от власите. Преди края на миналото столетие обаче в седмиградските села все още се чувала славянска реч, което ще рече, че там българският елемент се е порумънчил едва в последните десетилетия на XVIII в. [97]

 

Изследванията на унгарския езиковед Ищван Кнйежа разкриха, че дори и в планинската област в Седмиградско, гдето би могло да се очаква да са се запазили романизирани даки, оро- и хидронимията е славянска. Това особено важи за горните течения на реките и е твърде показателен факт, ако се съпостави с положението на юг от Дунава. Там се наблюдава тъкмо обратното явление — в горните течения на реките са се запазили древните имена, макар и с изменен облик, например Етър от Ятрус, Ибър от Хебрус, Тъжа от Тонзос и др. Докато славяните възприемали древните имена на географските обекти от намерилите убежище в планинските или гористи места траки, очевидно в карпатските земи те не са заварили даки, които да им ги съобщят. Ето защо югоизточните славяни назовали планините, реките и областите само със свои слова.

 

Българските, или дакийските славяни се спуснали от общославянската прародина и населили плътно дн. Молдова и Влашко, но проникнали и на запад, южно от Бескидите и Високите Татри, достигайки до левите брегове на Средни Дунав и Хрон, т.е. в дн. източни дялове на Словашко и Унгария, в Задкарпатска Украйна, Седмиградско и Банат, а на юг до Долни Дунав и Сава. В края на VI и началото на VII в. те проникнали и станали пълни господари, като направили свое отечество средния, източния и южния дял на Балканския п-в. Като унищожили византийската власт във вътрешността на полуострова, те принудили елинизираните елементи от старото население да се изтеглят в Mала Азия, в малкото оцелели и останали под контрола на империята крепости в Цариградския п-в, Солун, Атика, част от пелопонеските брегове с Егейските о-ви, Драч и далматинските пристанища [98]. По същия начин южните славяни изтласкали и романизираните елементи, които още веднъж се отдръпнали, този път към високопланинските части, предимно в западния дял на Балканския полуостров. Там романизираното старо население се съсредоточило в по-значителен брой в пл. Пинд и Северна Тесалия (придобили тогава името Велика Влахия, срещано в изворите), в крайбрежните планини на Адриатика, т.е. в дн. Истрия, Далмация и Черна гора (двете последни са наричани през средновековието Мавровлахия), в Сърбия, където заели областите Стари Влах и Влашка земя [99], а в помалобройни групи — в планините на дн. области в Македония (Мъгленско, Костурско и др.).

 

Отдали се на трансхуманно скотовъдство, романизираните остатъци от старите обитатели на Балканите общували с населението в околните низини — с българите около Велика Влахия или със сърбохърватите в останалите покрайнини. Това водело до сродяване чрез смесените бракове и частичното претопяване на планинците пастири в заобикалящата ги и превъзхождаща ги в културно отношение славянска маса. В това отношение твърде показателно е наличието на значителен брой славянски имена, на думи в речниковия фонд на власите и подчертаното културно въздействие от българска страна, за което приведохме оценките на Д. Ончул, А. Ксенопол, Й. Богдан и др. Същевременно обаче следва да се допусне, че в Мавровлахия и във Велика Влахия романизираният елемент е бил подсилен с изпитали римското културно влияние пришълци от Южна Италия, о-в Сицилия и може би бившите имперски провинции в Африка, когато тези страни били засегнати от арабската експанзия или особено след проникването на норманите в Апенинския п-в. В този смисъл трябва да се тълкува един израз у Йоан Кинам в разказа му за похода от 1166 г., организиран от имп. Мануил Комнин (1143—1180) в Унгария. В „голямата войска” под командуването на стратега Лъв Ватаци имало „голяма тълпа” (или сбирщина) власи, за които казват, че са някогашни

 

 

94. Вж. История Венгрии, I, 141—146.

 

95. Оронимията, хидронимияга и имената на населените места в цялата Карпатска област не водят произхода си от средновековните романизирани обитатели. Това се вижда твьрле отчетливо от ономастичните изследвания на унгарските учени А. Ашбот, Й. Мелих, Ищв. Кнйежа и др., пък и някои румънски езиковеди.

 

Трябва да подчертаем, че дори и възприетите от славяните антични топоними са навлезли във влашкия език с побългарената си форма, като например тези от типа на Alutus = Олт.

 

96. Коледаров, П. Тема „Македония” в Тракия. — ИИИ, 21, 1970, с. 228.

 

97. Иречек, К. История. . ., 102—103

 

98. Коледаров, П. Политическа география. . ., I, 7—13 и пос. там лит.

 

99. Вж. например Monte de Murlachi в картата на света на Фра Мауро Камалдолезе от средата на XV в. Отъждествява се с дн. Влашка пл. — планинската верига от Дубровник на северозапад до пл. Велебит в областта Лика, Хърватско (вж. Monumenta Carlographica Jugoslaviae, T. II, Београд, 1979, c. 29), т.е. по протежение на цяла Далмация в карстовата област (наричана Високи Карст — система от варовикови планини), която в късното средновековие носела името Мавровлахия (вж. известието на дуклянския презвитер за „моровлахите” и „черните латинци”, които говорели простонароден латински език, а страната им се назовавала Provincia Latinorum — Летопись попа Дукљанина, изд. Ф. Шишић. Београд, 1928, с. 289).

 

Стари Влах е областта в Рашка (Сърбия) между средното течение на р. Дрина и Рашка, която обхваща комплекса от планините Тара, Златибор, Явор, Голия и др. Освен нея през средновековието по горното течение на р. Бели Дрин имало и друга област Влашка земља (вж. Шкриванић, Г. Властелинство св. Стефана y Бањској. — Историјски часопис САН, VI, 1956, с. 197 и приложената карта). За Стари Влах вж. Иречек, К. История. . ., с. 254—255.

 

21

 

 

преселници от Италия (καὶ Βλάχων πολὺν ὄμιλοω οἴ τῶν ἐξ Ἴταλίας ἄποικοι πάλαι εῖναι γέγοκται) [100].

 

Докато H. Бънеску поддържа, че тези власи били набрани и организирани от Лъв Ватаци в Черноморската област [101], В. Златарски приема, че това е станало в Седмиградските Алпи [102], а П. Нъстурел, С. Дайковичиу и др. — че са привлечени от този военачалник в земите на юг от Дунава [103]. С право В. Златарски обръща внимание, че тези власи били „сбирщина”, която стратегът поради спешността на поставената му задача не е могъл да обучи и включи като съставка в редовната си армия [104]. Като се вземе предвид византийската практика да се прибягва до пастири номади за водачи на войската през пресечена планинска местност, то вероятността те да са доведени още от земите на юг от Дунава се потвърждава. Най-правдоподобно е те да са били набрани от Велика Влахия, тъй като до това време липсват безпротиворечиви и сигурни данни за наличието на власи в Долна Мизия.

 

Въпреки опитите на Н. Йорга и Н. Бънеску да поддържат обратното, като използуват всевъзможни еквилйбристики с различните термини в изворовите известия, които всъщност означават други етноси, но не и власи, редица техни сънародници, като например Г. Мурну, С. Драгомир, А. Ксенопол и др., са на противно мнение: те не намират никаква опора в източниците, топонимията или каквито и да било други данни, затова признават поне по отношение на Долна Мизия, че в нея в средновековието не са живели романизирани елементи [105]. Дори странствуващите пастири да са прониквали в Стара планина, то те не са били уседнало там население и едва ли са се движели на големи групи. Затова те не са заслужили вниманието на авторите от епохата, за да ги отбележат. Последните говорят за власи най-рано през X в., но във Велика Влахия, когато предполагаме, романизираните елементи са се активизирали след идването на полатинчените пришълци през Адриатическо и Йонийско море.

 

Появата на власите през късното средновековие, едва през XIII в., на север от Дунава [106] може да се обясни най-правдоподобно с изпратените от Византия отреди в подкрепа на нейните претенденти в унгарските династични разпри. Така например, за да укрепи положението на своите поставленици на маджарския престол Владислав (Ласло) II, Стефан (Ищван) IV и Бела III Алексий (1172—1196), особени грижи полагал имп. Мануил Комнин. Той им изпращал военни отреди, в които, както изрично съобщава Йоан Кинам, били включени власи. Същото правел и неговият противник Андроник Комнин, заместник-управител на катепанството България в Долната земя, което само по себе си може да бъде още едно указание, че набирането на романизирани елементи в помощните отреди е ставало във Велика Влахия. Трябва да допуснем, че тези власи са останали в Унгария и са получили впоследствие задачата да охраняват, както ще видим по-нататък, наред с други етноси границата с България по Карпатите, защото се срещат в изворите от XIII в. около крепостите Фогараш и Амлаш.

 

Друга възможност е власите да са опознали отвъддунавските земи през време на действията си там и да са ги предпочели впоследствие като свое поселение, от една страна, поради пригодността им за скотовъдство, а, от друга страна — с оглед да се освободят от постоянно утежняващия се византийски данъчен гнет и увеличаващите се повинности. В такъв случай власите са могли постепенно и на малки групи да се придвижват от Велика Влахия към Траянова Дакия по магистралата Вардар—Морава, но вече по обратния път на склавините при тяхното разселване на юг от Дунава. Именно поради своята спорадичност и различни поводи това преселение на власите от юг в отвъддунавските земи през епохата на византийското господство над България не е намерило отражение в ромейските или унгарските писмени извори. Все пак обаче това движение е оставило твърде ясен спомен в устните предания сред предците на дн. румъни и молдовани, за да бъде отразено в най-ранните им летописи.

 

В разказ за събитията от първата половина на XIII в. в стария летописен свод на Влашкото воеводство (написан на румънски език и съставен по-късно — в края на XVII началото на XVIII в.) се съобщава: „Преди всичко трябва да се почне с румъните, които са се отделили от римляните ( = ромеите, т.е. византийците, б.а.) и побегнали на север. Поради това те, като преминали р. Дунав, поселили се в Турну Северин, а други — в унгарската страна (ţara Ungurească) и стигнали до Марамуреш по реките Олт, Муреш и Тиса. Тези, които се поселили в Турну Северин, се разпространили в подножието на планината до р. Олт, а другите се спуснали надолу по р. Дунав. Постепенно те завзели всички места и достигнали околността на Никопол. Тогава между тях били избрани боляри, произхождащи от знатен род. И жителите в банството поставили за свой предводител рода на Басараба. Последният се заселил първоначално в Турну Северин, който превърнал в своя столица. Втората учредил в Стрехая, а третата —в Крайова. Като сторил това, неговият род в течение на дълго време управлявал тези места.” [107] По-нататък се разказва за образуването на самостоятелно княжество от легендарния воевода Раду Негру, който дошъл от Амлаш и Фогараш в Седмиградско, тогава в пределите на Унгарското кралство [108].

 

В края на миналия век румънската историческа наука възприе, че в основата на тези известия е залегнала устната традиция за действителни събития — идването е предавано от поколение на поколение сред обитателите на Влашкото воеводство, след което разказът е записан в най-старата част от летописа през управлението на Негоя Басараб (1512—1521) [109].

 

Както при други устни предания (например записаните в „Стратегикона” на Кекавмен), и в този случай общата посока на движението се спазва достоверно и ясно: първоначално интересуващото ни население се движи от юг на север, т.е. от земите, разположени южно от Дунава, в тези на север от Карпатите — в Унгария, а

 

 

100. Вж. превода у Златарски, В. Н. История, II, с. 520, а гръцкия текст y I. Cinnami Historia, ed. Bonn., 1836, 259—260, който не е включен в ГИБИ, VII.

 

101. Bănescu, N. Les premieres témoignages. . ., p. 305;  Changements politiques. . .

 

102. Златарски, В. H. История, II, c. 519, Притурка № 14. — Как румънските историци тълкуват историческите извори?

 

103. Năsturel, Р. S. Valaques, Coumans et Byzantins, p. 178 sq.;  Daicoviciu, C. Пос. статия в Tribuna, и др.

 

104. Златарски, В. H. История, II, 102—104.

 

105. Вж. посочванията у Примов, Б. Създаването на втората българска държава и участието на власите. — В: Българо-румънски връзки и отношения през вековете. Изследвания (XII—XIX в.), С., 1965, 40—41. Този автор обаче, макар и да подчертава, че „от изворовите данни и топонимистични проучвания досега се установява, че няма данни за влашки заселвания из равнината между Балкана и Дунава”, съвсем необосновано поддържа, че „когато H. Хониат и други извори назовават населението в Северна България мизи и власите имат предвид не само власите из Балкана, но и българското население на страната, което без съмнение е било по-многобройно”.

 

106. Вж. История Венгрии, I, 143—146, бел. 21. За византийската намеса в унгарските междуособици вж. пак там, 132—133, 509.

 

107. Istoria Ţării Romîneşti (1290—1680) (Letopisețul Cantacuzinesc). Ed. critică întocmita de C. Grecescu, D. Simonescu. Bucureşti, 1960, p. 1;  Popescu, R. Istorie domnilor Ţării Romîneşti (1290—1728). Ed. critică de C. Grecescu. Bucureşti, 1962, p. 3.

 

108. Istoria Romîniei. T. II, Bucureşti, 1962, p. 140 sq.;  Милетич, Л. и Д. Агура. Дакорумъните и тяхната славянска писменост, 260—263.

 

109. Onciul, D. Originile principatelor române. Scrireri istorice. Vol. I. Ed. critică inorijită de A. Sacerdoteanu, Bucureşti, 1968, p. 1.

 

22

 

 

след това — отново на юг и изток, но този път в територията между споменатите планинска верига и река. т. е. в дн. Влашко, тогава в пределите на Търновското царство.

 

Румънската историческа наука не разполага с точни данни за датата, когато са се появили „влахо-българските” воеводства в Олтения, образували впоследствие Влашкото воеводство [110]. Легендата за основателя им воеводата Раду Негру, преди това „дук на Амлаш и Фогараш”, бива отнасяна към 1220 г. Тогава според анонимната хроника Istoria țarî româneşti decănd au descâlicat provoslavnici crestini той преминал Карпатите в Мунтения, основал гр. Къмполунг и издигнал голяма черква, след което се спуснал към Арджеш, където изградил голям град и го превърнал в своя столица [111]. А. Ксенопол приема тази легенда за историческа истина и предполага, че Раду Негру се възползувал от безредиците, които избухнали през 1290 г. в Унгария след смъртта на крал Владислав (Ласло) на 10 юли с. г., и поради преследванията срещу „православните румъни в Седмиградско” се изселил с част от православния си народ в съседно Влашко [112]. Д. Ончул с право се отнася критично към това известие и като се основава на погрешната теза, че преди това в Олтения са съществували румънски воеводства под върховенството на българските владетели, приема Раду Негру за несъществуваща личност —„един политически образ, който олицетворява обединеното с България Влашко” [113]. А. Ксенопол обаче категорично отхвърля „хипотезата” му, че воеводството в Мунтения е плод на раздробяването на Търновското царство, и намира потвърждение на разказа във факта, че действително влашката столица се придвижвала в южна посока (от Къмполунг в Арджеш, оттам в Търговище и накрая — в Букурещ), както и в наличието на две воеводства (дукства) в Трансилвания (Амлаш и Фогараш) точно на срещуположната на Търговище страна на Карпатите в Трансилвания. Подобно било и образуването на Молдованското воеводство начело с Драгаш според маджарските източници [114].

 

Според нас 1220 и 1290 г. съвсем не са датите, когато православното население от Унгарското кралство (което не се състояло само от романизирани елементи) преминало на юг от Карпатите в отвъддунавските предели на България, а когато цар Иван Асен II прекратил унията с Рим към 1231 г. Изглежда, маджарската власт не могла да спре твърде масовото изселническо движение. Отношенията се изострили и, както правилно е предугадил В. Златарски, това било поводът за войната между двете страни през 1232—1233 г. [115] Тя започнала през март 1232 г. с кръстоносен поход начело с магистър Дионисий, който превзел Белград и Браничево, но бил отблъснат от царевия брат Александър, управител на Средецката област. Под ръководството вече на престолонаследника, бъдещия крал Бела IV (1235—1270), враждебните действия били подновени на следната година в отвъддунавските владения на царството. За краткото време на окупацията било образувано маджарското Северинско банство (Szörényí bánság) със средище Турну Северин (унг. Сьоренвар, дн. Дробета Турну Северин), а крал Андрей II си прикачил титлата „Rex Bulgariae et Cumaniae” [116]. Северинското банство било възобновено от Бела IV в 1264 г., когато той отново завзел територията на запад от р. Олт, а на следната година заселил там рицари от Ордена на йоанитите (наричани още йерусалимски тамплиери, или храмовници) [117]. В едно свое писмо кралят сам изтъква, че ги поселил в най-опасното място „срещу езичниците, българите и други схизматици”, като една от главните им задачи била да спират забягващите в царството кралски поданици [118]. Вероятно маджарите са възприели от българите практиката да се заселва гранично население в най-застрашените посоки, защото кралете им настанили по карпатската граница в България дошлите от юг романизирани елементи в Амлаш и Фогараш, немски колонисти и др.

 

Търновската власт осигурила на православните бежанци от Унгария покровителство и земя за поселване в отвъддунавските си владения по долното течение на р. Олт. Срещу това тя ги организирала във воеводства за да осигуряват границата срещу кралството под командуването на местни, а впоследствие и на свои първенци. Според въведената от столетия практика в българската държава подобен род поселници получавали известни права да се самоуправляват, на каквито преди това се радвали печенегите, куманите и др Граничното население обаче имало и задължението да участвува под командата на своите воеводи като помощни (συμμαχίς) отреди в редовете на царската войска по време на война. По същия начин и маджарите използували своето население от този вид, съставено от саксонци, власи, секейци и печенеги, които например съставили помощните отреди, изпратени от крал Андрей II да потушат въстанието на куманите срещу цар Борил [119].

 

Най-ранното споменаване в писмените извори на православното население с името, което му дали българите и византийците през епохата — „угровласи” или „унгровласи” (Ὀυκροβλάχοι),— срещаме у Йоан-Кантакузиновата „История” във връзка с това допълнително задължение на граничното население: по повод съобщението, че новоизбраният търновски цар Михаил III Шишман Асен (1323—1330) събрал „своята войска и немалко помощна от унгровласи, като взе и скитска ( = татарска от Южна Бесарабия и Добруджа) войска”, за да се отправи в Тракия срещу „градовете, които след смъртта на (Георги II) Тертер минаха на страната на ромеите” [120].

 

За отлика от власите от Велика Влахия и поради примесването им с българи от територията наУнтарското кралство, от което заедно забегнали, средновековните предци на днешните румънци и молдовани били назовани съответно „угровласи” и „росовласи” или „мавровласи”. Така започнала по тяхното име да се нарича и територията, където били настанени — Угровлахия, а за по-кратко — Влахия или Влашко.

 

Румънските историци приемат, че името „угровласи” е от гръцки произход, и тълкуват, че под Угровлахия се разбирало „румънската държава като княжество, зависимо от Унгария, за отлика от другата Влахия без подобни връзки с маджарската държава”, а други разделят съставките на сложната дума, като смятат, че тя указвала „румънската държава заедно с провинциите на румънските владетели оттатък планините, т нар. Унгария и Влахия [120]. Трети поддържат, че под Угровлахия трябвало да се разбира „Влахия редом до Унгария”, така както под Россовлахия „Влахия откъм Русия”, т е. Молдова. Това име ѝ било дадено, за да се разграничи от „другата Влахия на Балканския полуостров” [121].

 

 

110. Miletitch, L. Les Bulgares et les Roumains. . ., p. 88.

 

111. Пак там, 88—89.

 

112. Xenopol, A. D. Istoria romînilor. T. II, p. 14 sq.;  Miletitch, L. Bulgares et les Roumains. . ., 88—89.

 

113. Onciul, D. Originile principatilor române, 1899, p. 35.

 

114. Miletitch, L. Les Bulgares et les Roumains. . ., p. 90.

 

115. Златарски, В. H. История, III, 373—375.

 

116. Вж. изворовите известия и книжнината по въпроса тук гл. III.

 

117. Вж. за това тук гл. IV.

 

118. Вж. Златарски, В. H. История, III, с. 371, и писмото на крал Бела IV dо папа Инокентий IV от 11.XI.1254 г. в ЛИБИ, IV, 101—104.

 

119. Вж. тук гл. IV.

 

120. Вж. гръцкия текст и българския превод в ГИБИ, X, с. 225 и срв. превода там на συμμαχίς със „съюзни”.

 

Очевидно пак „угровласи” са и „власите”, които са взели участие в действията на същия цар при Велбъжд в 1330 г., според съобщението на Н. Григора (вж. тук гл. V).

 

121. Guirescu, C. C. Istoria romînilor. T. 9, Bucureşti, 1946, p. 380.

 

23

 

 

Изказано е и мнението, че за Вселенската цариградска патриаршия тази разлика била потребна, „за да има едно по-точно име епархията на румънската държава. А веднъж дадено, това име на митрополията на юг от Карпатите се запазило и до днес в нейното титулуване.” [122]

 

Тези обяснения са толкова ненаучни, колкото и произволните опити впоследствие да се замени името на създадената през 1359 г. Угровлахийска митрополия [123] с „митрополия на румънската държава”. То обаче не се е усвоило и до днес, защото крайовският архиепископ продължава да се нарича „угровлахийски”. Тази катедра и била издействувана от воеводата Николае Александру Басараб (1352—1364) след дълга преписка с цариградския патриарх Калист. Воеводата я поверил на последния епископ на Вичина Иакинт [124], чието ново седалище се приема, че било в Куртя де Арджеш. През 1370 г. била създадена втора митрополия в Угровлашкото воеводство със средище Северин, за да обхване отстъпената през предната година от цар Иван Александър Асен земя на север от Дунава, която дотогава била подвластна на сина му и съцар Иван Срацимир като отплата за съдействието, което угровлашкият воевода оказал за отблъсването на маджарите от завладяната от тях през 1365 г. Видинска област [125]. Новообразуваната митрополия била „втора угровлашка” с първи владика Антим [126].

 

Вън от всякакво съмнение съставното име „угровласи” сочи, от една страна, че се отнася до население, което е дошло от Унгария, а, от друга страна — разнородния му произход: местни българи и обългарени етноси от това кралство [127], примесени с романизирани елементи, придошли там от южните части на Балканския п-в. „Росовласи” може да се обясни също с примеса им в Молдова с руски наред с българските славяни.

 

Примесът и мястото на българския и обългарения елемент в граничните отвъддунавски области на Търновското царство проличава и от достигналите до нас имена на воеводите, на които били поверени тези военноадминистративни единици и населението в тях. Най-известните са от семейството на Басараба, споменати в много от паметниците, като се започне още от цитирания вече летописен свод на Влашкото воеводство, където се говори, че след като се разселили до Олт, угровласите в банството „поставили за свой предводител рода на Басараб” и „неговият род в течение на дълго време управлявал тези места”. В историческата наука Басараба се смята за основател на румънската държава и за румънин по произход. Видният румънски историк К. Джуреску приема, че името му е куманско или печенежко. понеже има наставката -аба, без това според него да намалявало „ни най-малко неговия романизъм”, т.е. румънско потекло [128].

 

Според нас цар Асен II е поставил бежанците „угровласи” под управлението на първенци от завареното от тях местно българско и обългарсно население с титлата „воевода” или равнозначното прабългарско „бан” [129]. Тази военноадминистративна длъжност срещаме в едно друго споменаване на същия българокумански първенец у персийския летописец Рашид ад-Дин по повод разказа му (съставен през 1303—1304 г. въз основа на татарски писмени паметници и други данни) за татарското нашествие в средата на пролетта на 1241 г. В отвъддунавските владения на България: преминаха планините [Карпатите], за да навлязат в страната на буларите [= българите] и на башгирдите [= маджарите, наречени така поради етническата им близост с башкирите]. Орда, който вървеше надясно, премина страната на Илауте [= р. Олт] и видя, че срещу него иде Безеренбам [в друг ръкопис Базарамбам, т. е. бан Басараба] с войска: последният биде разбит. Кадан и Бури, които се бяха отправили против саксонците [поселници на унгарската граница с България по Карпатите], ги победиха след три битки. Буджек премина планините на тая страна [Седмиградско], за да навлезе в Кара-Улак [= Каравлашко. т.е. дн. Олтения, наричана още Западно или Мало Влашко], и порази народите [= населението] Улак [= власи], премина планините [= Южните Карпати] и навлезе в страната на Мишеслав, гдето той разби неприятеля, който го очакваше. . .” [130]

 

Мнозинството от авторите приемат, че описаните действия в 1241 г. са се водили в Карпатската област на територията на Унгарското кралство и Дунавското българско царство [131]. Изследователят на татарската „Златна орда” Б. Шпулер приема, че Кадан преминал покрай източните части на Карпатите през Влашко и Унгария, а по-малката част от ордата му през Средните Карпати, през Бистрица в Седмиградско. Същото е и схващането на издателя на краткото съобщение за действията на Кадан в „Историята на завоевателя на света” (Чингис хан) от А.Джувайни [132]. Френският ориенталист Пол Пелио

 

 

122. Serbânescu, N. Titulatura mitropoliților, jurisdicţia hotare şi resedinţele mitropoliei Ugrovlahici. — Biserica Ortodoxă româna, LXXVII, 1959, No 710, p. 709.

 

123. Вж. Justinian. Patriarhul Bisericii Ortodoxe romîně, cu privilegul implimirii a şase sute de am la întemeireu mitropoliei Ungrovlahiei. — Пак там, c. 665.

 

124. Вж. посочените документи от Hurmuzaki, Е. Documente privitoare la istoria romînilor. Vol. XIV, part. I, Bucureşti, 1915. — In: Istoria Romîniei. Vol. II, part. I. Bucureşti, 1961, p. 156, 180.

 

125. Вж. тук гл. VI.

 

126. Пак там.

 

127. Що се отнася до останалите в Седмиградско, Банат и другите подвластни на унгарската държава покрайнини на северозапад от Карпатите българи, те започнали постепенно да се поунгарчват, ако приемели католичеството. Тези от тях обаче, които запазили православието, започнали да се приобщават след края на XIV в., т.е. след унищожението на българската държава и патриаршия, към власите и молдованите. Причината за това се криела в сродните църковни институции и главното в употребата до късно време от последните старобългарския език в богослужението. В случая собственият им език послужил като мост и средство за тяхната денационализация чрез сближението им постепенно, но напълно с населението и образувалата се влашка народност в Угровлашкото воеводство и молдовска в Молловското. По същата причина прекъсването на всякаква връзка с главната българска народностна маса и изобщо поради липсата на какъвто и да било български църковно-културен и политически център българският етнически елемент в Задкарпатска Украйна (наричана тогава още и Рутения или Червена Русия) постепенно се слял с източните славяни руси и украинци, а в Средно и Източно Словашко със словаците.

 

Немалобройното българско население на север и северозапад от Карпатите дало своя принос не само в словника и топонимията, но и в бита и културата на народите, в които се преляло. Този интересен и важен проблем обаче очаква все още своето комплексно проучване. Бъдещите резултати от изследванията в тази насока биха показали твърде значително, за да не кажем най-близко кръвно родство между българския народ, от една страна, и унгарския, румънския, молдавския, украинския и словашкия народ, от друга.

 

128. Вж. Giurescu, С. С. Istoria romînilor. Т. I, Bucureşti, 1935, 285—286, и рецензията на П. Ников в: Сб. в чест на Н Златарски (= ИБИД, XIV—XV), С., 1937, 245—246. Вж. също и Rásony, L. L’Origine des Basaraba. — Études sur l’Europe Centre-orientale, 3, 1936, 10—16.

 

129. Koledarov, P. Le titulariat des boyards, p. 198.

 

130. Вж. българския превод на този откъс от текста на Рашил ад-Дин с отъждествяването на имената на лицата и местата, направени от В. Н. Златарски (История, III, с. 370) по френския превод на „Сборника от летописи” на персийския източник, извършен от d’Ohson, М. D. Histoire des Mongols depuis Tschingischan jusqu’à Timour-Beg ou Tamerlan. T. I, Amsterdam, 1834, 627—628. Вж. и руския превод в по-новото издание на творбата на Рашид ад-Дин: Сборник летописей. Т. III, М., 1946. Обясненията в прави скоби са добавени от нас. — П. К.

 

131. Вж. Sturdza, A. С. La terre et la race roumaines. Paris, 1904, p. 260;  Spuler, В. Die Goldene Horde. Die Mongolen in Russland, 1223—1502, Leipzig, 1943 (по-новото издание от 1965 г. във Висбаден ни и недостъпно).

 

132. The History of thе World Conqueror by ‘Ala-ad Din ‘Ata-Malik Juvaini (Trans. Mirza Muhamad Qazvini and J. R. Boyl), Vol. I, Manchester Universiiy Press, 1958, p. 270.

 

24

 

 

обаче приема, че тези действия се отнасяли до Волжка България и че споменатите в текста „башгирди” не са маджарите, а самите башкири, „сасани” — съответно не саксонците колонисти в Седмиградско, а племето саксан също в Поволжието, а що се отнася до „Базеренбам”— това не било Басараба, а племето безерман в същата област. П. Пелио смята, че татарската кампания през Карпатите не е засегнала изобщо българите на юг от Дунава и поради това не следвало да се говори за тях [133].

 

Този спор става излишен, ако се вземат предвид две съобщения. Първото се съдържа в писмото на крал Бела IV от 1254 г. (т.е. твърде скоро след събитията), където той пояснява, че след завземането на Мало Влашко бил настанил йоанитите „в най-опасното място, именно в съседство с куманите отвъд Дунава и в съседство с българите, през което място по време на нашествието в нашето кралство мина войската на татарите” [134]. Второто намираме в римуваната хроника на Филип Мускес, който говори за удържаната от цар Иван Асен II победа над татарите. На тези събития ще се спрем по-обстойно по-нататък, като приведем и други съображения.

 

Въпреки че Рашид ад-Дин умишлено премълчава факта, че татарите при този поход приживе на цар Иван Асен II били отблъснати, много от споменатите автори, макар и да не го опровергават, защото не са използували горните две сведения, все пак правилно локализират събитията и отъждествяват лицата. За това спомага още един източник, смятан като най-ранното известие за присъствието на власи на север от Дунава — утвърдителната грамота на папа Инокентий IV от 20 юли 1251 г. за привилегиите, дадени от унгарския крал на рицарите йоанити през 1247 г. срещу задължението да пазят границата срещу „езичниците, българите и други схизматици”. В този паметник се споменават имената на стоящите начело на „княженията” (употребен е българският термин за военноадминистративните области), т.е. воеводствата от двете страни по долното течение на Олт на юг от Карпатите: земята на княза Литриой воевода. . . на цяла Кумания” (... terra kenezatus Litriwy woiwode. . . totam Cumanium) и „земята на Сенеслай, воевода на власите” (. . . terra Szeneslai woiwode Olahorum) [135]. Срещаното още и като Litoun [136] име на княза на цяла Кумания бе възстановено от Н. Йорга в достоверната му българска славянска форма „Литовой” (Litowoï) [137]. В.Златарски доуточни първия като Литовой Басараба, а втория свърза със споменатия от Рашид ад’Дин Мишеслав [138], когото Д. Ончул чете „Сенеслав” [139]. Последният автор приема, че тези две воеводства, които обаче смята за влашки, били свързани политически с България, а след това попаднали под зависимостта на Унгария [140].

 

Л. Милетич правилно съди по имената на Литовой и Сенеслав, че управители на според него „полу-български княжества” не са били румъни, а териториите са съставлявали по това време част от българската държава [141]. Той обаче се заблуждава, че още от предишните XI и XII в. там съществували румънски княжества, а при упадъка след смъртта на Иван Асен II се било засилило маджарското влияние. Както ще видим по-долу, тези воеводства и специално Угровлашкото останали под върховенството на търновските царе до самия заник на българската държава. Техните воеводи са осигурявали северната и североизточната граница на България и са участвували с помощни отреди в царската войска по време на война. Такъв е случаят например при цар Михаил III Шишман Асен, Иван Александър Асен и др. На тях обаче се спираме по-долу. където разглеждаме съответните събития.

 

*  *  *

 

След десетилетия апогей в своето ново утвърждаване и възход през управлението на цар Иван Асен II още към средата на XIII в. започнал постепенният упадък на българската държава, който довел до нейния пълен заник през последните години на XIV столетие. Под действието на редица вътрешни и външни фактори през този втори период от своето развитие възобновеното царство загубило не само значителни дялове от своята територия, но и структурата на централизирана държава.

 

Извън опустошителните нашествия на татарите в 1242 г. и наложения от тях данък, разгорялата се династическа разпра между малолетните наследници на могъщия цар, присъединяването от съседните страни на значителни дялове от територията ѝ основната причина за упадъка на държавата се кореняла в бързия напредък на обществено-икономическите отношения при развития феодализъм. За сметка на царската власт укрепвали позициите на едрите феодали. Така сепаратистичните им стремежи нараснали и намерили оправдание в общото недоволство от слабостта на централната власт и пораженската политика на царското настойничество на Михаил II Асен (1246—1256). Капитулацията му пред Никейската империя в 1256 г. и опозиционните настроения срещу регентството станали повод за отцепването на група боляри. Между тях по-главните били Константин Тих, Калоян, Яков Светослав и др. Към разчленението на държавата не на последно място водела и политиката на следващите български владетели, които облагодетелствували своите близки родственици с отстъпката на земи и други блага. И те, както другите замогнали се боляри, не пропускали възможността да се обявят за независими от търновския цар. Така сепаратизмът допринесъл за още по-голямото раздробяване на царството.

 

Въз основа на възприетото от Византия теологичнопатримониално схващане за властта на монарха като върховен сюзерен в държавата, който имал правото да се разпорежда не само със съдбата на всички свои поданици, но и с цялата ѝ територия, търновският цар раздавал наред с длъжностите и титлите още и земи, градове и други източници на разнородни доходи, като награда, компенсация или осигуряване на средства за издръжка. Като пример за възнаграждаването за вярност на негов феодал е предаването от цар Тодор Светослав през 1304 г. във владение на деспот Елтимир на градовете крепости Дъбилин—Ямбол [142] и Лардея (при дн. гр. Стралджа). Друг случай за дадена компенсация е отстъпването на Варна от цар Иван Александър на Добруджанското княжество и на земите на запад от р. Олт на угровлашкия воевода Владислав (Влайку, 1364—1377) срещу оказаната от тях помощ за възвръщането на Видинската област, завзета от маджарите [143].

 

Оше по-разпространена се явява практиката за предоставяне на земи и градове от царе на техни близки сродници за осигуряване на издръжката им. В някои случаи поставените на военноадминистративна длъжност боляри превръщали управляваните от тях области в

 

 

133. Peliot, P. Notes sur l'histoire de la Horde d'Or, suivies de quelques noms tures d'hommes et des peuples en „ar”. Paris, 1949, 137—139.

 

134. Вж. латинския текст и българския превод в ЛИБИ, IV, с. 103.

 

135. Fejér, G. Codex diplomaticus Hungariae ecclesiasticus ac civilis. IV, I. Budae, 1929, p. 447.

 

136. Bogdan, I. Romîni şi Bulgari, p. 37.

 

137. Iorga, N. Geschichle des rumänischen Volkes. Bd. I, Berlin, 1905, 44. Вж. и Miletitch, L. Les Bulgares et les Roumains, 86—87.

 

138. Златарски, В. H. История, III, с. 370.

 

139. Bogdan, I. Romîni şi Bulgari, p. 37.

 

140. Пак там, c. 35. Към него се присъединява и В. Н. Златарски.

 

141. Miletitch, L. Les Bulgares et les Roumains, 86—88.

 

142. Пак там, гл. V;  Гюзелев, В. Ямбол в епохата на Първата и Втората българска държава. — В: История на град Ямбол. С., 1976, с. 53.

 

143. Вж. тук гл. VI.

 

25

 

 

наследствени владения със стремеж към по-малка или по-голяма степен на самостоятелност и дори пълно откъсване. В това отношение болярите се основавали на схващането за пълната и безусловна частна собственост на феодала върху неговите земи.

 

Напоследък бе поставен въпросът за апанажа като особено важна и интересна форма на социално-икономическите отношения в българското феодално общество през XIII—XIVв., с която може да се обясни възникването на редица обособени владения от територията на царството [144].

 

Изрично известие за предоставен от български владетел град (вероятно със съответна територия) като апанаж за издръжка на свой приближен, но без данни за поверено управление ни е оставил Г. Пахимер. Това е съобщението му, че цар Теодор Светослав „затворил”, т.е. отстранил от Търново, баща си Георги Тертер I, като го въдворил „в един от своите градове... и му създаде условия да живее безгрижно в разкош и уединение” [145]. На този факт се спираме по-подробно на съответното място в изложението.

 

Апанажът като институция и практика е имал своя социално-икономическа и чисто политическа основа също така и в развитието на феодалните отношения през епохата в съседните на България страни Византия, Сърбия. Русия и др. [146] В България тя съчетавала осигуряването на издръжката като роднинско задължение с начин да се привлекат в управлението на страната наред с членовете на царствуващия дом на Асеневци и други влиятелни боляри. Между тях били и първенци на куманските родове, на угровласите, молдованите, бродници и дори руски велможи, потърсили убежище в царството. По такъв начин търновските царе разпределяли тежестите по управлението и отбраната на страната, като целели да осигурят по-добре властта си в особено важни от стратегическа и политическа гледна точка части от територията.

 

Това явление се наблюдава още от началните години, когато било възобновено царството, но то продължило и се разпространило още повече впоследствие. Като примери могат да се приведат предоставянето на Петър II да управлява Преслав с околните земи, а на Белота и Добромир Хриз — съответно северозападните и югозападните части на царството [147]; на Алексий Слав от цар Калоян била дадена Родопската област, на севастократор Стрез — Просек с част от Македония [148]; на Иван-Асеновия брат Александър — Средецката област, на севастократор Петър (като зет на Михаил Асен) — неизвестно къде твърде обширни земи, на Ростислав Михайлович — части от северозападните територии [149], на Шишман — Видинската област, на Дърман и Куделин — Браничевската и Белградската, на Елтимир — Крънската и пр. [150]

 

Още по-широко гази практика се прилагала през XIV в. Така например освен дадения на баща му град цар Теодор Светослав потвърдил владението на чичо си Елтимир, а вероятно предоставил управлението на Карвунската област на Балик и братята му, които също се числели към царствуващия Тертеров род [151]. Цар Иван Александър още повече облагодетелствувал близките си роднини. Той не само обявил според утвърдилата се практика сина си Иван Срацимир за съцар, но му поверил да управлява Видинската област. С последната мярка той предпоставил разделянето на държавата и по този начин отслабил чувствително съпротивителните сили на царството след своята смърт при надвисналата вече опасност от османските турци.

 

Друга значителна грешка на този владетел, също с фатални последици, била, че той преотстъпил редица свои права на тъста си утровлашкия воевода Иванко Басараба, и на неговите приемници. Въпреки че запазил суверенитета си върху отвъддунавските територии, той вероятно разширил прерогативите на воеводата, като му делегирал част от своите владетелски функции, за да ги упражнява в рамките на Угровлашкого воеводство. С това допуснал да се създадат условия за по-пълното му обособяване и самостоятелност. Наред със засилването на престижа на този феодален владетел Иван Александър допринесъл и за увеличаването на неговата мощ, защото му отстъпил управлението на отвъддунавската част от Видинската област (до Карпатите и на запад от р. Олт, т.е. дн. Малко Влашко) като отплата за помощта при отблъсването на маджарите и възстановяването на властта от сина си Иван Срацимир [152]. По такъв начин той проявил недалновидност, като не само отслабил своята държава, но значително подсилил воеводството, което под управлението на Мирчо и вече васално на султан Баязид действувало в тил срещу сина му Михаил Шишман, като му отнело Дръстър (дн. Силистра) и тъй предрешило съдбата на Търновското царство и Карвунското княжество [153].

 

По твърде сходен път — като апанаж и превръщане на служебното владение в лично — се отцепили от състава на мимолетната империя на Стефан Душан след неговата смърт много първенци, поставени да управляват завладяната Долна земя, населена с българи

 

Заслужава да отбележим, че някои от обособилите се (част от тях още преди падането му под византийско иго) средища на военноадминистративните области във възстановеното българско царство се превърнали в главни градове на отцепилите се като самостоятелни феодали. Наред със старите комитатски седалища Белград, Браничево, Бъдин, Скопие, Струмица това били и средищата на новите области (хори) Карвуна, Крън, Прилеп, Пловдив, Сяр и воеводствата в отвъддунавските земи.

 

Със загубата на обширни земи вследствие на присъединението им от съседните държави и поради отцепването на отделни феодални владения през втората половина на XIII и през XIV в. броят на военноадминистративните единици в Търновското царство намалял. Той бил различен в зависимост от териториалния му обхват, но липсата на данни не ни позволява да ги уточним. Независимо от това от сведенията в изворите проличава, че централната власт в Търново продължила да назначава за управители свои сродници и приближени боляри. Такива били например севастократор Калоян, синът на Иван-Асеновия брат Александър в Средец, Срацимир, бащата на Иван Александър в Крън. последният в Ловеч, чичо му Белаур неизвестно къде, и т. н.

 

Намалената територия на Търновското царство довела до известни промени и в отбранителната система както на средището му, така и изобщо на държавата. C доближаването на границите към столицата и обкръжението от отцепници (феодални владетели или стремящи се към по-голяма самостоятелност боляри управители на области) още по-голямо значение придобили линиите

 

 

144. Божилов, Ив. България при Асеневци, с. 91.

 

145. ГИБИ, Х, с. 191 и тук гл. V.

 

146. Barker, J. W. The Problem of Appanages in Byzantium during the Palaiologian Period. T. 3, 1971, 103—150;  Mаксимoвић, Љ. Генеза и характер на апанажа у Византии. — ЗбРВИ, XIV—XV, 1973, 103—150. Въпросът с апанажа би следвало да се свърже и с уделите в руските княжества.

 

147. Божилов, Ив. България при Асеневци, с. 91.

 

148. Вж. тук гл. III.

 

149. Вж. тук гл. IV.

 

150. Вж. тук гл. V.

 

151. Пак там.

 

152. Вж. тук гл. VI.

 

153. Пак там.

 

26

 

 

от крепости по Дунава и Балкана с прилежащите ѝ планини на юг — Средна гора и Странджа със съединяващите ти възвишения, Витоша и др.

 

На север пряката защита била поверена на низ от крепости по десния бряг на Дунава: Новград (при дн. Кладово), Флорентин, Бъдин, Арцелград (дн Арчар), Орехово, Гиген, Никопол, Свищов, Пиргос, Голямо Йоргово (дн. Русе) и Дръстър. На местата за по-лесно преминаване, като Кладово, Никопол и Голямо Йоргово, и по левия бряг били издигнати крепости, съответно Северин—Чернец (дн. Дробета—Турну Северин), Холъвник (дн. Турну Мъгуреле) и Малко Йоргово (дн. Гюргево). Не разполагаме с изворови известия, за да отговорим на интересния въпрос: дали контролът върху Угровлашкото воеводство и по-далечната защита откъм Унгарското кралство са били осигурени наред със споменатите двойки крепости по двата бряга на голямата река също и от царски гарнизони в равнината и по Карпатите, или Търновската власт е разчитала в това отношение само на тамошното българско население. Има данни все пак, че българският владетел е могъл да държи свои митничари в карпатския проход Бран по пътя за Брашов, които събирали таксите при изнасянето на стоки за Унгарското кралство [154].

 

Откъм Византия пасивната отбрана на Търновското царство била ешалонирана между билото на Балкана от Север и Странджа и долината на Арда от юг. Това пространство представлявало гъсто укрепена област, наситена с множество опорни линии, на които се осланяла сигурността на столицата и нейната средищна област в зависимост от трасето на границата.

 

Най-вътрешният ред от крепости бил разположен в самия Балкан и по планините на юг от него — Средна гора и възвишенията, които я свързвали със Странджа, Браница (Сакар) и Родопите. Особено важна роля била отредена на твърдините при дн. с. Боженица (Ботевградско, Софийска област), Копсис (вероятно при дн. с. Анево и гр. Сопот, Пловдивска област) [155], Крън, Мъглиж (едноименно село и град в Казанлъшко, Хасковска област), Твърдица, Сливен, Лардея, Аетос, (дн. гр. Айтос), Дъбилин (дн. Ямбол), Дебелт и Росокастро (дн. едноименни села в Бургаска област) и редица още по-малки крепости, както и на черноморските укрепени пристанищни градове.

 

Следващият ред бил разположен покрай Витоша, Септемврийския рид, северния дял на Родопите и Сакар: Средец, Бояна, Урвич (при дн. с. Кокаляне в Софийска област), Самоков, Щипоне (дн. Ихтиман), Костенец (при едноименното село в Софийска област), Раковица (при дн. гр. Белово), Баткун (дн. квартал в с. Паталеница в Пазарджишко), Цепена (дн. с. Дорково в Пловдивска област), Кричим, Перистица (дн. Перущица), Св. Юстина (дн. с. Устина), Станимака (ди. Асеновград), Тополица (при дн. с Минерални бани в Хасковска област), неизвестните по име крепости при ди. села Татарево, Конуш, Вълче поле, Българин и др. в същата област, Вукел (дн. с. Маточина в същата област) и др.

 

Трети ред от крепостта отбранявал достъпа по долината на р. Арда: Беден. Перперек (вероятно при дн. с. Горна Крепост, Жерново (дн. Кърджали), Вишеград (при дн. с. Долна Крепост), Устра (при с. Устрино и гр. Джебел), Мъняк (при дн. с. Студен кладенец), Ефрем (при едноименното село) — всички в Хасковска област и др.

 

На запад по-значителни опорни точки на царството били Сталак (дн. Сталач на сръбски), Соколица (дн. Сокобаня), Свърлиг, Ниш, Пирот, Белоградчик, Вратица (дн. Враца), Каменец (при Плевен) [156] и др., а на изток столицата се опирала за отбраната си на по-значителните укрепени градове Червен (дн. едноименно село в Разградска област), Преслав, Шумен, Овеч (дн. Провадия), укрепените пристанища по черноморския бряг и множество по-малки крепости.

 

Статичната отбранителна система от концентрично разположени около столицата стратегически точки почти без изключение група или двойка от местоукрепителни съоръжения, поверени на гарнизони с началници воеводи. кефалии и кастрофилакси, била сполучливо допълнена от подвижни стражеви части. Последните осигурявали границата и били съставяни от граничното население и специалните конни отреди на хусарите, които се поддържали в постоянна бойна готовност.

 

Този особен род войска, чието предназначение било да разузнава за врага и да му нанесе първия удар, води също началото си още от първия период от съществуването на българската държава. За това може да се съди по името ѝ и нейното традиционно старобългарско военно потекло [157], а за използуването му след възобновяването и до самия край на царството — от факта, че при завладяването на отечеството от османските турци тези части се изтеглили в Унгария. Там те запазили своето име и полкове заедно с униформата си, за да продължат борбата срещу общия поробител в състава на маджарската войска и през следващите столетия.

 

 *  *  *

 

Възстановената българска държава запазила своя облик и много черти от своята предишна териториална структура и устройство, но в степен, зависеща от напредналата фаза на обществено-икономическите отношения при развития феодализъм, някои външни влияния и обстановката. Настъпилите към средата на XIII в. упадък и отслабване на централната власт се отразили решително върху нейното единство, характер и структура и те, както отбелязахме, претърпели значителни промени, а всичко това довело до пълното унищожаване на държавата през последното десетилетие на XIV в.

 

 

154. Пак там.

 

155. Вж. локализациите на обектите в изложението тук, по-долу при разглеждането на събитията, свързани с тях.

 

156. За Каменец вж. Чалъков, М. Каменец — старобългарското име на Кайлъка. — Български език, 1979, № 4, 323—324.

 

157. За хусарите вж тук. ч. I, гл. 1, с. 22;  Венедиков, Й. Българският произход на хусарската конница. — Кавалерийска мисъл, 1941, № 3—4, с. 1 сл.;  Советы и рассказы Кекавмена (изд. Г. Г. Литаврин), М., 1972, с. 134, 152, 176 и бел. 129 на с. 354.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]