Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

 

 

47. ФИНАНСОВАТА РЕФОРМА

 

 

Въ докладитѣ на цивилнитѣ агенти и въ официозния печатъ на дветѣ реформаторски сили, незадоволителнитѣ резултати отъ дейностьта на чуждестраннитѣ реформени органи се обясняваха съ възобновяването на революционното движение и съ кървавитѣ международностни борби. Общественото мнение въ западна Европа, обаче, а до известна степень и въ Русия, не се остави да бѫде заблудено относно органическитѣ недостатъци на Мюрцщегската реформа и първопричината на злото — некадърностьта и злата воля на цариградското правителство. Недоволството отъ безсилието на реформаторитѣ се проявяваше съ особена настойчивость въ Англия. Съ митинги, сказки, писма и статии въ вестницитѣ Балканскиятъ комитетъ поддържаше будно общественото внимание, не скривайки съмненията си въ безкористието на дветѣ „най-прѣко заинтересувани сили” и подканяйки правителството къмъ енергична намѣса. Къмъ Министра на външнитѣ работи лордъ Лансдоунъ, често се отправяха запитвания въ дветѣ камари. Лордъ Лансдоунъ не бездействуваше. Съ писмо отъ 7/20 декемврий 1904 г. до английскитѣ посланици въ Виена и Петербургъ той изтъкваше наново, че е необходимо да се наложатъ на Турция

 

 

543

 

по-сериозни и по-пълни реформи въ финансовата администрация и въ правосѫдието. На 11/24 януарий 1906 г. той, съ писмо до английския посланикъ въ Парижъ, допълваше мисъльта си съ следнитѣ енергични думи: „На това положение надали ше може да се тури край инакъ, освенъ чрезъ външно давление, и правителството на Н. Величество мисли, че това давление трѣбва да бѫде упражнено не отъ една или две държави, а отъ всички велики сили, подписали Берлинския договоръ”.

 

Усилията на Англия съвсемъ не се харесваха на дветѣ реформаторски сили. Въ Виена и въ Петербургъ смѣтаха разширението на реформитѣ за ненавременно и искаха да запазятъ ненакърнено своето качество на „най-прѣко заинтересувани”, а, следователно, и „правото си” на инициатива по реформения въпросъ. И както турското правителство, за да предотврати една нова чужда намѣса, бѣ побързало да изработи само единъ правилникъ за „реформиране” на македонскитѣ финанси, така и дветѣ „най-прѣко заинтересувани сили”, изпреварвайки английската инициатива, подадоха на 17/30 януарий на Портата една нота и единъ „правилникъ за финансово преустройство на Македония”, запазвайки по тоя начинъ за своитѣ цивилни агенти контрола на това преустройство.

 

Съ този актъ избиха на повръхностьта сѫществуващитѣ дълбоки различия, които раздѣляха Австро-Унгария и Русия, отъ една страна, и Англия, отъ друга, по македонския реформенъ въпросъ. Призракътъ на една опасна криза се появи на дипломатическия хоризонтъ и предъ Турция се усмихна перспективата да види рухнала цѣлата реформена сграда.

 

Английското правителство се намѣри въ крайно деликатно положение. Отишло доста далеко въ своята заинтересуваность по реформения въпросъ, то не можеше да се помири съ „свършения фактъ”, безъ да се провали морално предъ европейския свѣтъ и политически предъ английското обществено мнение. Не желаейки отъ друга страна, да ангажира Англия въ една рискована изолирана акция противъ Турция, то си постави за задача да постигне възможното, действувайки въ унисонъ съ Италия и Франция, въ самия концертъ. Лордъ Лансдоунъ донесе по дипломатически пѫть до знанието на Виена и на Петербургъ за своето особено разбиране по австро-руския мандатъ и по реформения въпросъ изобщо, а на 16 мартъ се изказа и въ камарата на лордоветѣ. Едно запитване на графъ Литонъ предизвика обширни разисквания, въ които запитвачътъ и другитѣ оратори се изказаха твърде рѣзко за домогванията и ролята на дветѣ реформаторски сили. Лордъ Нютонъ, познавачъ на Македония, която бѣ посетилъ преди две

 

 

544

 

години, хвърли главната отговорность за плачевното положение въ тая область върху турцитѣ, следъ което се нахвърли противъ австро-руската дипломация: „Даването право на Русия и на Австрия да турятъ редъ въ тази область бѣ едно международно умопомрачение, понеже тѣзи две сили искатъ само да се разширятъ за смѣтка на турцитѣ, когато разнитѣ християнски народи предпочитатъ да останатъ подъ турцитѣ, отколкото да минатъ подъ игото на Австрия или на Русия”. Въ обстойния си отговоръ, лордъ Лансдоунъ подчерта, че финансовата реформа надминава всички други по важность, че въпросътъ е стигналъ до такова положение, при което „всички сили иматъ право да поискатъ да се чуе и тѣхниятъ гласъ” и че предстоящитѣ реформи трѣбва да бѫдатъ разпрострѣни и въ Одринския вилаетъ.

 

Казаното относно Одринско остана само едно благочестиво желание. Що се отнася, обаче, до съдържанието на финансовата реформа и до гаранциитѣ, т. е. до характера на финансовия контролъ, английската дипломатическа акция даде резултати. Въ друга една речь, произнесена презъ м. юлий 1905 г. по поводъ запитването на лордъ Нютонъ, Лансдоунъ освѣтли Горната Камара върху особеното становище на Англия и върху постигнатото споразумение. Министрътъ разгледа двата проекто-правилника, турския и австро-руския и посочи сѫщественитѣ имъ недостатъци — липса на всѣкакъвъ чуждестраненъ контролъ въ първия и ограниченъ, т. е. австро-руски контролъ въ втория. „Нашето мнение бѣше, че тѣзи проекти биха могли да дадатъ добри резултати, ако тѣ се прилагаха подъ международенъ контролъ. Имахме едно приятелско обсѫждане съ дветѣ сили относно продължителностьта на така наречения имъ мандатъ. Ние никога не сме смѣтали дадения на цивилнитѣ агенти мандатъ за едно право, подлежаще на подновяване презъ известни интервали. Отъ друга страна, ние никога не сме мислили, че следъ изтичането на дветѣ години, дветѣ сили трѣбва да бѫдатъ измѣстени отъ позициитѣ, които тѣ сега заематъ, като държави най-силно заинтересувани, по силата на географически или други причини, въ македонскитѣ реформи. Щастливъ съмъ, обаче, да ви кажа, че между Силитѣ е постигнато споразумение, щото контролътъ на реформитѣ да бѫде международенъ”. (Викове: Браво ! Браво!).

 

Въ действителность при „приятелското обсѫждане” на въпроса, дветѣ страни защищаваха неотстѫпно позициитѣ си. Споразумението между тѣхъ се постигна съ мѫка и то благодарение на помирителната роля, изиграна отъ Франция. Презъ месецъ май положението се усложни много, поради една решителна постѫпка на Турция. Възползувано отъ недоразуменията на Силитѣ и насърдчавано отъ Германия, турското правителство, игнорирайки австро-руския проектъ,

 

 

545

 

съобщи на посланицитѣ съдържанието на единъ свой проектъ, изработенъ съвмѣстно съ Отоманската Банка. То не искаше одобрението на Силитѣ за тоя проектъ, вече „прилаганъ” и разбира се, не споменаващъ за никакъвъ европейски контролъ. Германия побърза да го одобри. Тогава французкиятъ посланикъ Констанъ предложи на колегитѣ си да се изостави австро-рускиятъ проектъ и да се приеме турскиятъ, като се допълни съ надлежно постановление за финансовъ контролъ, упражняванъ не само отъ Австрия и Русия, но и отъ 6-тѣ велики сили. Тази компромисна формула имаше това предимство, че задоволяваше най-сѫщественото искане на Англия и Италия и мѫчно можеше да бѫде отхвърлена отъ Германия, която бѣше вече приела турския проектъ. Русия даде съ готовность съгласието си и на Австрия не оставаше освенъ да я последва. Възъ основа на това споразумение се състави единъ проектъ, който, подписанъ и отъ 6-тѣ сили, биде на 22 априлъ съобщенъ на Високата порта.

 

Добавкитѣ къмъ турския проектъ, опредѣлящи международния контролъ, се състоятъ въ следното. Установява се една комисия отъ делегати, назначени по единъ отъ всѣка сила. Комисията контролира прокарването на финансовитѣ реформи и прилагането на проекта. Делегатитѣ работятъ съвмѣстно съ главния инспекторъ и съ цивилнитѣ агенти. Тѣзи последнитѣ, покрай атрибутитѣ си по силата на Мюрцщегската реформа, участвуватъ въ комисията като делегати на Австро-Унгария и Русия. Така съставена, комисията разполага съ всички права за постигане на задачата си, особено въ контрола за редовното събиране на данъцитѣ, включително и десятъка. Бюджетитѣ на вилаетитѣ и санджацитѣ подлежатъ на одобрение отъ комисията, преди да бѫдатъ окончателно приети. Комисията има право да видоизмѣня всички предложения за приходи и разходи, когато тѣ не сѫ съобразни съ законитѣ или съ стопанскитѣ и финансовитѣ нужди на страната. Комисията има право да назначава инспектори по единъ за всѣки единъ отъ тритѣ вилаета, за да контролиратъ агентитѣ, изпълняващи разни служби свързани съ събирането на данъцитѣ.

 

Зле изненадана отъ постигнатото съгласие между Силитѣ, Портата реши да се бори докрай противъ допущането на чужденци делегати. Тя остави безъ отговоръ съобщението на Силитѣ. На новата нота, съставена въ твърде енергична форма и подадена ѝ на 11 юлий, тя отговори едвамъ на 27 сѫщия месецъ и то съ категориченъ отказъ, подъ предлогъ, че проектътъ на посланицитѣ съставя посѣгателство върху нейния сувернитетъ и не се съдържа въ Мюрцщегската програма. Безъ да обръщатъ внимание на отказа му, посланицитѣ, на 13 августъ, съобщиха на турското правителство имената на назначенитѣ вече европейски делегати: баронъ

 

 

546

 

Грузингеръ отъ страна на Германия, Стегъ — на Франция, Меси — на Италия и Хорвей — на Англия. Турция наново протестира (18 августъ), но получи въ отговоръ, съобщение отъ Силитѣ, че на 17 септемврий делегатитѣ ще пристигнатъ въ Солунъ и ще заематъ службитѣ си. Дветѣ страни си размѣниха още нѣколко ноти. Най-после посланицитѣ поискаха колективна аудиенция отъ Султана, за да му обяснатъ, че е наложително установяването на финансова комисия и че въ противенъ случай, Силитѣ сѫ решени да прибѣгнатъ къмъ мѣрки, съответствуващи на обстоятелствата. Султанътъ отказа да ги приеме. Не оставаше освенъ да се пристѫпи къмъ натискъ. Австро-Унгария и Русия предложиха флотска демонстрация въ турскитѣ води. Германия отказа да участвува, но демонострацията се извърши и безъ нея. Съсрѣдоточената въ Пирея международна ескадра, подъ началството на австрийския адмиралъ Ритеръ, се отправи къмъ Митилинъ и завзе, на 14 ноемврий, безъ да срещне съпротива, митницата и другитѣ държавни учреждения въ острова. Нѣколко деня по-късно часть отъ ескадрата се упѫти къмъ Дарданелитѣ и окупира Лемносъ. Чакъ тогава Портата, посъветвана и отъ Германия, отстѫпи. На 21 ноемврий тя съобщи на посланицитѣ, че приема, макаръ и съ известни резерви, учредяването на международна финансова комисия.

 

Въ последнитѣ преговори около окончателния текстъ на реформата дветѣ страни си направиха взаимни отстѫпки. Турция получи удовлетворение на нѣкои свои искания, целещи запазването, макаръ и привидно, на държавния ѝ суверенитетъ: На международната комисия се предвидѣ срокъ отъ две години. Къмъ нейния съставъ се прибави и единъ турски представитель. Вмѣсто делегати, се възприе титлата финансови съветници. Бюджетитѣ на тритѣ вилаети, които се представятъ на обсѫждане въ комисията, ставатъ окончателни и се изпълняватъ подъ нейния контролъ следъ като получатъ одобрението на Султана. Ако председательтъ на Комисията (главниятъ инспекторъ) откаже да изпълни едно решение, взето отъ комисията, той ще отнесе въпроса до императорското правителство, а членоветѣ чужденци — до своитѣ посланици. Комисията е повикана, запазвайки неприкосновено сувереннитѣ права на Султана, да проучва всички предложения за данъци, нови тегоби, измѣнения въ облагането и пр. Главниятъ инспекторъ поднася нейнитѣ заключения на Високата порта. Инспекторитѣ, които комисията ще назначи по единъ за тритѣ вилаета, ще бѫдатъ турски поданници, владѣещи официалния езикъ на Империята.

 

Срещу горнитѣ измѣнения Турция прие останалата часть отъ правилника, изработенъ отъ самата комисия и се съгласи да продължи съ две години правата на главния инспекторъ и на цивилнитѣ агенти и да поднови, сѫщо за две години,

 

 

547

 

службата на ген. Диджорджисъ и на чуждестраннитѣ жандармерийски офицери.

 

Къмъ края на декемврий комисията биде конституирана подъ председателството на Хилми паша и започна работата си [1].

 

*

 

Оставаше още да се осигурятъ срѣдствата, необходими за прокарване на финансовата реформа. При изработването на турския проектъ Отоманската банка се съгласи, по искане на Портата, да се включатъ въ тритѣ вилаетски бюджети и разходитѣ за войската, но съ условие, че недоимъцитѣ ще се покриватъ отъ централното държавно съкровище, Още тогава, обаче, турското правителство поиска отъ Силитѣ, като условие за прокарване на реформитѣ, да дадатъ съгласието си за увеличение съ 3 % — отъ 8 на 11 % ad valorem — митото на стокитѣ, внасяни въ Турция. Посланицитѣ се съгласиха да бѫдатъ включени и военнитѣ разходи въ македонския бюджетъ, щомъ Турция се задължава да покрива недоимъцитѣ, но отказаха да разискватъ по трипроцентното увеличение на вноснитѣ мита въ свръзка съ въпроса за установяване на международна финансова комисия.

 

Турското искане се натъкна на мѫчнотии и предизвика нови преговори, които продължиха твърде много. Отъ увеличението на митата съ 3% се предвиждаше една сума отъ около 19 милиона франка годишно — загуба за странитѣ, търгуващи съ Турция. Нито една отъ Силитѣ, обаче, не искаше да понесе тази загуба, безъ да бѫде по нѣкакъвъ начинъ материално компенсирана. Колкото и странно на пръвъ погледъ, мѫчнотиитѣ идѣха най-много отъ Англия. Поради това, че 60 % отъ цѣлата търговия съ Турция се вършеше отъ англичани, лондонского правителство отказваше да даде съгласието си, предявявайки все нови искания: подобрение на митнишката служба (намираща се, както повечето служби, въ окаяно състояние); повече грижи при извършваните анализи по митници; построяване на нови съоръжения въ нѣкои пристанища; измѣнения въ закона за минитѣ, отъ естество да ползуватъ притежателитѣ на периметри и експлоататоритѣ. Това бѣха искания отъ общъ интересъ за търгуващитѣ съ Турция и се подкрепяха отъ всички велики сили. Но Великобритания използува случая, за да наложи на Турция безусловното приемане и на други искания, важни за развоя на реформената акция и отъ естество да засилятъ европейския контролъ върху турската администрация. Тѣзи искания бѣха: сумитѣ отъ увеличението на вносното мито ще се внасятъ въ Отоманската банка и ще служатъ изклю-

 

1. Така се тури край на една игра прилична на криеница: Докато траеше упорството на Портата, Хилми паша избѣгваше да се срѣщне съ делетатитѣ. Следъ пристигането имъ въ Солунъ, той замина за Скопие, но делегатите вървѣха по диритѣ му. . .

 

 

548

 

чително за вилаетскитѣ бюджети; военнитѣ разходи за смѣтка на македонскитѣ бюджети нѣма да се увеличаватъ; увеличението на митото се ограничава за единъ периодъ отъ седемь години и пр. Все по този случай бѣ изтръгнато отъ Портата формално признание на правото на европейскитѣ офицери да упражняватъ надзоръ, да се намѣсватъ и да произвеждатъ анкети — едно право, което презъ първитѣ две години Хилми паша не престана да имъ оспорва.

 

При преговоритѣ се явиха и други мѫчнотии. Стана нужда да се задоволятъ, частично макаръ, претенциитѣ на Детъ Пюбликъ [1], понеже турскитѣ държавни дългове бѣха гарантирани, покрай други нѣкои данъци, и съ евентуалното увеличение на митата. Спорътъ се приключи съ споразумение, споредъ което 25% отъ прихода на митнишкага свръхтакса трѣбваше да се отдѣлятъ за Детъ Пюбликъ. Тогава пъкъ Русия запротестира, задето се намалява съ една четвърть помощьта предназначена за македонскитѣ бюджети. Малкитѣ държави, отъ своя страна, изказаха недоволство, задето въпросътъ за увеличението на митата, засѣгащъ и тѣхната търговия съ Турция, се урежда безъ тѣхно участие.

 

Мина се повече отъ година следъ морската демонстрация, докато се уредятъ всички спорове и затруднения, появили се въ свръзка съ увеличението на митата. Най-после, на 12/25 априлъ 1907 г. биде подписана надлежната конвенция, съставляваща часть отъ споразумението по финансовата реформа.

 

Повечето отъ великитѣ сили използуваха финансовитѣ затруднения на Турция, за да изтръгнатъ отъ нея разни индустриални, търговски и други концесии. Англичанитѣ издействуваха продължението до 1940 г. на концесионния срокъ за желѣзопѫтната линия Смирна—Айдинъ, германцитѣ поискаха да се отстѫпи часть отъ сумата на митнишката свръхтакса за гарантиране лихвитѣ на капиталитѣ си, вложени въ постройката на мало-азийската линия и нови строежи и т. н. Това бѣ компенсация за загубитѣ имъ отъ увеличението на митата и възнаграждение за застѫпничеството имъ въ полза на македонскитѣ християни....

 

*

 

Финансовата комисия заработи при твърде неблагоприятни условия. Окастрюването на правата ѝ въ интереса на султанския сувернитетъ ограничи нейната независимость. Нейната дейность се спъваше и отъ противоречието на интереситѣ, застѫпвани отъ тритѣ категории членове, влизащи въ нейния съставъ — главенъ инспекторъ, цивилни агенти

 

1. Независимо учреждение по службата на държавните дългове, управлявано отъ съветъ избиранъ отъ чуждестранните носители на турски ценни книжа.

 

 

549

 

и европейски съветници. Ето защо всѣко официално заседание се предшествува отъ частни съвещания, въ които предварително се изглаждатъ различията. Що се отнася, обаче, до подготовката на членоветѣ ѝ, комисията, особено въ лицето на четиримата европейски съветници, стои на висотата на възложената ѝ задача. Това сѫ лица, които отлично познаватъ стопанското и политическо положение, както и финансовитѣ порядки въ Турция. Натоварени съ една чисто техническа задача, тѣ влагатъ всичката си добра воля, за да оправдаятъ довѣрието на своитѣ правителства, щадейки сѫщевременно и турската чувствителность. Единъ отъ тѣхъ, Луи Стегъ, дългогодишенъ французки консулъ въ Солунъ, отдавайки дължимото значение на бюджетния хаосъ въ Турция и схващайки пагубната роля, която за общия вървежъ на държавнитѣ работи играе едно невежествено и нередовно плащано чиновничество, изтъкваше още преди две години въ единъ свой докладъ до Делкасе, че реформирането на финанситѣ трѣбва да заеме челно мѣсго въ общата реформена програма.

 

Следъ като уреди собственитѣ си служби, комисията подложи на щателно обсѫждене бюджетитѣ на тритѣ вилаета и се постара да установи съ възможната точность фактическото положение. Разпредѣлението на разходитѣ съставляваше, отъ гледна точка на едно модерно финансово устройство, най-въпиющата аномалия на бюджета. При 2.680.000 турски лири общъ разходъ и 1.856.000 лири общъ приходъ, по бюджетопроекта за 1906 година, разходитѣ за войската (заедно съ военнитѣ пенсии) възлизаха на 1.480.080 лири, т. е. 59 %. Друго едно перо отъ 354.000 лири бѣ предназначено за лихви на заеми и разни други неизплатени задължения. Извадени тѣзи две пера отъ общия разходъ, оставаха всичко на всичко само 845.000 лири за цѣлата гражданска администрация. [1] Дефицитътъ, възлизащъ на 822.000 лири трѣбваше да се покрива съ месечни вноски отъ централната държавна каса, докато, отъ втората половина на 1907 година нататъкъ, се започне събирането на митнишката свръхтакса отъ 3 на сто. Цариградското правителство, вѣчно нуждаеще се отъ срѣдства за посрѣщане на редовнитѣ си и извънредни разходи, съвсемъ не бѣше редовно въ вноскитѣ си, а сумата отъ тритѣ четвърти на свръхтаксата, пресмѣтвана на не повече отъ 6—700.000 лири, едва ли би стигнала за покриване на дефицита.

 

При това положение комисията не можеше още отъ самото начало да се впусне въ смѣли преобразования, финансови и социални, които биха могли да спънатъ редовното

 

1. Останалитѣ разходи се разпределяха така: гражданска администрация, правосѫдие, гори, финанси, полиция — 12.9 %; жандармерия 9.2 %; общи сгради 2.9 %; разни други служби 14.6 %.

 

 

550

 

постѫпление на данъцитѣ. Презъ първата година тя си постави по-скромна задача: подготвяне на по-добъръ персоналъ, известно увеличение на най-низкитѣ заплати, изслушване и изследване на оплакванията, ревизиране на фискалнитѣ органи чрезъ вилаетскитѣ инспектори, преследване на злоупотрѣбленията и несправедливоститѣ и т. н. Това бѣ важна, но добре измѣрена стѫпка, подиръ която, презъ последвалитѣ години, дойдоха и други подобрения, разкривайки надеждни изгледи за заздравяването на македонскитѣ финанси.

 

На времето въ България не се отдаде на финансовата реформа всичкото значение, което тя имаше. Недоволенъ отъ компромисното споразумение, съ което завършиха преговоритѣ между силитѣ и Турция, печатътъ, по-точно, значителна негова часть, обнародва не малко статии за „фалита на морската демонстрация”. Това бѣ твърде много казано. Съ финансовата реформа, макаръ и поокастрена, Македония получи свой отдѣленъ бюджетъ, сиречь яръкъ отпечатъкъ на отдѣлна, обособена область въ империята. Македония получи и друго нѣщо: международенъ контролъ надъ своитѣ финанси. Упражнението на македонския бюджетъ се постави подъ прѣкия надзоръ на една международна комисия, въ която цивилнитѣ агенти не сѫ нищо повече отъ предстателитѣ на другитѣ четири велики сили.

 

Съ финансовата реформа реформеното дѣло влѣзе въ третата фаза на своето развитие. Презъ първата фаза, започната съ Виенската реформа отъ м. февруарий 1903 г., македонското реформено дѣло съставя нѣщо като монополно право на дветѣ „най-прѣко заинтересувани” сили. Презъ втората фаза, открита съ обявяването на Мюрщдегската програма отъ м. октомврий 1903 г., австро-руската опека е накърнена съ участието и на три други велики сили въ жандармерийската реформа: начело на реформата застава единъ италиански офицеръ и Македония е раздѣлена на петь жандармерийски сектори, повѣрени на европейски офицери отъ петь народности. Финансовата реформа отбелязва третата фаза, която се характеризира съ изтръгването на македонската реформена акция отъ „австро-рускитѣ клещи” и поставянето ѝ подъ общия контролъ на Европа. Презъ тази фаза се направиха нови стѫпки къмъ откѫсването на Македония отъ властьта на Султана — нови стѫпки къмъ автономна Македония съ граници, почти съвпадащи съ етнографическата область на македонскитѣ българи.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]