Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

 

 

38. РИЛСКИЯТЪ КОНГРЕСЪ И МЮРЦЩЕГСКАТА ПРОГРАМА

 

 

Рилскиятъ конгресъ се съвпадна съ двегодишнинате отъ обявяването на Мюрцщегската програма. Цѣлиятъ свѣтъ правѣше прегледъ на двегодишнитѣ реформени усилия, приключвайки равносмѣтката съ пасивъ за реформаторската акция на дветѣ „най-прѣко заинтересувани сили”. Само официозниятъ печатъ на Австро-Унгария и Русия си даваше видъ на доволенъ отъ постигнатитѣ резултати. Всѣкѫде другаде благоприятнитѣ преценки се характеризираха съ снисходително отнасяне къмъ чуждестраннитѣ реформени органи, като се обясняваше слабиятъ резултатъ на тѣхната дейность съ органическитѣ недостатъци на Мюрцщегската програма. Имаше и едно очевидно и неопровержимо доказателство за незадоволителностьта на направеното и за съзнатата необходимость отъ нови по-сериозни мѣрки: това бѣше провежданата по това време акция за въвеждане на международенъ финансовъ контролъ въ Македония.

 

Въ преценкитѣ на добри познавачи на работитѣ въ реформираната область, участьта на християнското население, подъ надзора на цивилнитѣ агенти и на нѣколко десетки европейски жандармерийски офицери, се рисуваше, като плачевна. Много отъ тѣхъ, подкрепени съ данни и цифри, падаха като тежки присѫди върху инициаторитѣ и приложителитѣ на Мюрцщегската програма [1]. Особено силно впечатление направи брошурата на единъ „бившъ дипломатъ” [2]. Наблюдаваль събитията на самото мѣсто и познаващъ се лично съ реформаторитѣ, авторътъ подсили своя критически разборъ и съ неизвестни до тогава данни, рисуващи интим-

 

1. Една отъ най-сериознитѣ критики на реформената акция, специално за Битолския вилаетъ, се яви като дописка отъ Битоля въ авторитетното парижко списание, L’Europeen (8 августъ 1905 г.). Дописникътъ (тогавашниятъ търговски агентъ въ Битоля А. Тошевъ) съпостави текста на всѣ една отъ точкитѣ на Мюрцщегската програма съ фактическото положение.

 

2. Deux ans de réformes en Macedoine — octobre 1903 — octobre 1905 — parune ex-diplomate. Genève, 1905, p. 62.

 

 

421

 

нитѣ надежди и разочарования на самитѣ цивилни агенти. Брошурата на „бившия дипломатъ” не е картина — въ нея липсватъ сѣнки и свѣтлини, а само скица, въ която съ ярко набелязани линии е нарисувана реформената игра на Хилми паша. Въ нея, казано съ други думи, не сѫ посочени никакви положителни резултати! Тази едностранчивость, обаче, не намалява нейното значение, като жестоко правдива илюстрация на трагедията, „която, македонскитѣ българи преживѣватъ презъ първитѣ две години на реформената ера”. Запазвайки си правото да посочимъ по-после, въ какво се състои тази едностранчивость, ние ще проследимъ тукъ най-важнитѣ констатации на автора.

 

Януарий 1904 г. Цивилнитѣ агенти сѫ въ Македония. Тѣ сѫ очаровани отъ медоточивитѣ слова на Хилми паша. Тоя турчинъ, въ жилитѣ на когото тече и гръцка кръвь, вѣроломенъ и хитъръ като лисица, имъ казва :

 

— Реформитѣ — това е едно дърво, прегърбено отъ плодове. Стига да разтърся малко дървото и плодоветѣ почватъ да падатъ. Ако никой не тъпчи падналитѣ плодове, т. е., ако комитаджиитѣ престанатъ да държатъ областьта въ състояние на анархия, Македония ще бѫде овощна градина и азъ ще мога да кажа, че съмъ изпълнилъ дълга си.

 

И тѣ му вѣрватъ. Спомнямъ си добре какво ми казваше г. Мюлеръ при срещата ни презъ априлъ 1904 г.:

 

— Ние, цивилнитѣ агенти, имаме неограничени права, като контрольори. Реформитѣ ще се осѫществятъ постепенно, понеже и самиятъ Хилми паша работи неуморно за това. Трѣбва само по-напредъ страната да се успокои — да спратъ насилията на четитѣ.

 

Наистина, четитѣ вдъхваха голѣмъ страхъ на цивилнитѣ агенти. Но тоя страхъ не бѣше основателенъ. Революционната организация реши да не прибягва къмъ ново възстание, докато се прилагатъ австро-рускитѣ реформи, за да не навлѣче върху си обвиненията на цѣла Европа. И удържа на думата си. Наистина, четитѣ ѝ продължаваха да сѫществуватъ, но тѣ пасуваха. Тя искаше да докаже на цѣлия свѣтъ, че Турция не е способна да въведе реформи и тогава, когато цивилни агенти сѫ помощници на единъ турски паша.

 

Когато презъ априлъ, г. Мюлеръ придруженъ отъ генералъ Шостакъ, пристигна въ Битоля, той видѣ една многохилядна маса, която излѣзе да го посрещне. Щастливъ отъ това мълчаливо, но сърдечно и тържествено посрѣщане, въ единъ отъ най-голѣмитѣ градове на Македония, той на

 

 

422

 

другия день ми казваше, сочейки ми стотицитѣ оплаквания, съ които българитѣ протестираха противъ несправедливоститѣ на турската администрация:

 

— Вие виждате, населението има пълно довѣрие въ насъ. . .

 

— Да, отговорихъ му. То има довѣрие, понеже мисли, че вие сте всемогѫщи за да му помогнете. Но неговото разочарование ще бѫде двойно по-жестоко, когато види, че вие сте безсилни да подобрите положението му. Тогава то ще престане да се оплаква предъ васъ.

 

Шесть месеци по-късно, презъ септемврий, г. г. Мюлеръ и Демерикъ, се установиха за единъ месецъ въ Скопие. Моето пророчество се сбѫдна. Тѣ вече пребиваваха деветь месеца въ страната, но населението не виждаше никаква промѣна на своето положение. Въ Скопие цивилнитѣ агенти не получиха ни едно оплакване. Сега, близу две години откакъ изпълняватъ службата си, тѣ сами трѣбва да констатиратъ, че отъ тѣхната мисия не излѣзе абсолютно нищо Мога даже да прибавя, че сега положението на българитѣ е по-лошо, отколкото преди възстанието.

 

Сега ще разкрия методата, по която Хилми паша прилага реформитѣ и ще изтъкна абсолютното безсилие на цивилнитѣ агенти да станатъ сериозенъ факторъ въ тѣзи реформи.

 

Съ пристигането си въ Македония Хилми паша намѣри въ Солунъ валията Хасанъ Фехми паша, неговъ личенъ неприятель, и въ Скопие — валията Шакиръ паша, който не хранѣше никакви симпатии къмъ него. Султанътъ има обичаи да туря въ единъ чувалъ куче и котка, за да не могатъ никога да се разбератъ, та мразейки се взаимно, да оставатъ и двамата вѣрни на своя господарь. Хилми паша, човѣкъ съ забележителни дарби и неуморимъ работникъ, още съ встѫпваното си въ длъжность, даде на валиитѣ да разбератъ, че иска да съсрѣдоточи всичко въ рѫцетѣ си. Хилми паша назначи нови каймаками и мюдюри и то не за да реформира висшата администрация, а за да настани предани нему хора. И влѣзе въ връзка съ тѣхъ, игнорирайки напълно валиитѣ. Случваше се твърде често той да се противопоставя срещу мѣркитѣ на валиитѣ, особено, когато тѣзи мѣрки не му харесваха. Така, скопскиятъ валия бѣше далъ на българската община въ Тетово позволение да си построи църква, безъ да е оградена съ стена 16 метра висока. Каймакаминътъ, обаче, човѣкъ на Хилми паша, уведоми телеграфически последния за даденото позволение. Хилми паша, съ прѣка заповѣдь до каймакамина, отмѣни позволението и забрани построяването на тази църква, ако тя не бѫде обградена съ стена 16 метра висока — условие абсолютно неизпълнимо въ случая. Мѣрката на валията бѣше

 

 

423

 

справедлива, но тя биде отмѣненя по волята на Хилми паша, който въ цѣлата си дейность се вдъхновяваше отъ неумолима умраза спрямо българитѣ.

 

Смѣтайки всички учители и свещеници за революционери, той, въпрѣки амнистията, не е позволилъ досега нито на единъ учитель и свещеникъ да заеме каква да е официална служба. Нещастнитѣ учители и свещеници потърсиха най-напредъ застѫпничеството на цивилнитѣ агенги, но като видѣха, че оплакванията имъ оставатъ безъ последствие, тѣ се помириха съ сѫдбата си и се отвърнаха отъ цивилнитѣ агенти.

 

Цивилнитѣ агенти можаха скоро да се убедятъ, че нѣматъ никакво влияние надъ Хилми паша, който лесно имъ даваше обещания, но въ действителностъ вършеше своето.

 

Отъ друга страна, главниятъ инспекторъ и турскитѣ чиновници правѣха всичко, за да докажатъ на населението, че цивилнитѣ агенти сѫ безсилни и не трѣбва нищо да се очаква отъ тѣхъ. Когато цивилнитѣ агенти отидоха въ Костуръ, каймакаминътъ изпрати въ кѫщата, кѫдето бѣха слѣзли, единъ шпионинъ за да шпионира какво вършатъ и приказватъ и да наблюдава кои хора отиватъ при тѣхъ. Това бѣше така скандалиозно, че австрийскиятъ помощникъ цивиленъ агентъ г. Рапопортъ, разгнѣвенъ, протестира силно предъ каймакамина. Турскитѣ чиновници постѫпваха така, понеже Хилми паша бѣше имъ пратилъ заповѣди въ този смисълъ, давайки имъ да разбератъ, че цивилнитѣ агенти сѫ само обикновени гости.

 

Цивилнитѣ агенти предпочитатъ да прекарватъ зимата въ Солунъ, а лѣтото въ Битоля и Скопие, вмѣсто да пѫтуватъ и да бѫдатъ въ прѣкъ досегъ съ населението. По тоя начинъ тѣ не рискуватъ да разкриятъ безсилието си предъ него. Миналата година въ европейския печатъ се дигна голѣмъ шумъ около това, че въ Охридъ може да настане гладъ. Българскиятъ журналистъ г. Даскаловъ, следъ като се върна отъ Охридъ въ Солунъ, се яви предъ австрийския цивиленъ агентъ, и му описа картината на застрашителния гладъ и на опустошенитѣ и опожарени села. На въпроса му, защо не направи едно пѫтуване въ опустошенитѣ мѣста; та да види съ очитѣ си положението на тѣзи отчаяни хора, г. Мюлеръ даде следния твърде знаменателенъ отговоръ:

 

— Защото, като видимъ, заедно съ моя колега г. Демерикъ, гладуващитѣ и останали безъ подслонъ хора, ние трѣбва да имъ помогнемъ. А ние не можемъ да направимъ това, понеже Турция нѣма пари. Преди да предприемемъ такова пѫтуване, ние трѣбва да доставимъ срѣдства за да облекчимъ тѣзи страдания. Тогава пѫтуването би било лесно. . . .

 

 

424

 

По силата на амнистията, предвидена въ турско-българското съглашение, трѣбваше да бѫдатъ освободени 4000 политически затворници. Хилми паша успокои цивилнитѣ агенти, че всички тѣзи затворници били вече пустнати на свобода. Нѣколко дена по-късно цивилнитѣ агенти получиха въ Битоля единъ списъкъ отъ 300 политически затворници, които още не бѣха освободени. Очудването имъ бѣ голѣмо. Хилми паша бѣше ги твърде грубо излъгалъ. Последниятъ все пакъ намѣри начинъ за да се оправдае, като прибѣгна къмъ следната хитрость: той приписа грѣшката на валията и заповѣда да се освободятъ всички затворници.

 

Могатъ ли цивилнитѣ агенти да посочатъ, макаръ едно свое що-годе важно решение, което тѣ да сѫ успѣли да наложатъ на Хилми паша? Азъ ще имъ припомня за нѣколко искания, които тѣ бѣха се заели съ всичкитѣ си сили да постигнатъ, по които сѫ имали сериозни разправии съ Хилми паша и които останаха докрай неудовлетворени.

 

Презъ изтеклата година 150 български села въ Солунския и Битолския вилаетъ се отказаха отъ Патриаршията и се обявиха за екзархийски. Разгнѣвенъ силно отъ тази тѣхна „дързость”, Хилми паша заповѣда да се затворятъ църквитѣ и училищата въ тѣзи села, въпрѣки султанскитѣ ирадета и въпрѣки присѫтствието на цивилнитѣ агенти. И до сега тѣзи села оставатъ безъ църкви и безъ училища. (Следва списъка на часть отъ тѣзи села). Цивилнитѣ агенти се опитаха да дадатъ едно справедливо решение на този въпросъ. Тѣ поискаха отъ Хилми паша да се отворятъ наново църквитѣ и училищата и да се възвърнатъ учителитѣ, които бѣха заточени. Но искането имъ остана безъ резултатъ. Между това наближаваше Коледа, единъ отъ най-голѣмитѣ праздници на християнитѣ въ Турция. Повечето отъ селата изпратиха въ Солунъ свои представители, които да помолятъ лично Хилми паша и цивилнитѣ агенти да се позволи отварянето на църквитѣ и училищата имъ. Цивилнитѣ агенти имъ обещаха, че ще направятъ всичко възможно за да задоволятъ справедливото имъ искане. Изпърво тѣ се опитаха да разрешатъ изцѣло и веднажъ за винаги въпроса, но като видѣха че нѣма да успѣятъ, тѣ изтъкнаха едно по-умѣрено искане. „Нѣколко дена преди Коледа, въ едно твърде бурно заседание съ Хилми паша, тѣ поискаха отварянето на църквитѣ само на Коледа, за да могатъ християнитѣ да прекаратъ тоя голѣмъ праздникъ по своя вѣковенъ обичай. Трѣбва да забележа, че дори рускиятъ цивиленъ агентъ, г. Демерикъ, човѣкъ обикновено твърде умѣренъ и спокоенъ, прояви въ това бурно събрание голѣма енергия и решителность, което очуди много и самия Хилми паша. Следъ заседанието цивилнитѣ агенти се надѣваха, че сѫ

 

 

425

 

успѣли да прокаратъ поне това свое скромно искане. Уви, Коледа дойде и мина, но църквитѣ и училищата по селата останаха затворени. Цивилнитѣ агенги получиха страшенъ ударъ.

 

За да оправдае своето неокачествимо поведение турската администрация прибѣгна къмъ една лъжа; отказването на селата отъ Патриаршията станало не доброволно, а подъ натиска на българскитѣ чети. Вѣрно е обратното. Нѣкои отъ тѣзи села бѣха, наистина заплашени, но не отъ българскитѣ чети, а отъ гръцкитѣ, за да се върнатъ къмъ Патриаршията. При все това ни едно отъ тѣзи села не отстѫпи предъ андартскитѣ заплашвания. Не е ли това най-доброто доказателство, че причинитѣ на тази вѣковна борба сѫ много по дълбоки и че тя е предизвикана отъ пробуждането на българското национално съзнание?

 

(Авторътъ споменава за андартскитѣ нападения на Богнанци, Нисия, Месимеръ, Зелениче и други села. Говори какъ гръцкитѣ владици могатъ, покровителствувани отъ турското чиновничество, да обикалятъ българскитѣ села, когато българскитѣ владици сѫ следени и преследвани на всѣка стѫпка. Привежда случаи, когато турски мюдюри, каймаками и дори валии, заплашватъ и насилватъ българскитѣ селяни да се върнатъ подъ Патриаршията. Споменава за неприлагането на църковното status quo тамъ, кѫдето би ползувало Екзархията и за редъ други прояви на турско пристрастие. И продължава):

 

— Едно отъ най-горещитѣ желания на цивилнитѣ агенти бѣ да замѣстятъ десятъка — най-съсипителния отъ данъцитѣ въ Турция — съ плащане въ пари. По тѣхно настойчиво искане Хилми паша обеща да реформира постепенно десятъчната данъчна система, но обещанието му се изпълни само по отношение на нѣколко села въ битолско. И въпрѣки всички усилия на цивилнитѣ агенти да се приложи на всѣкѫде този опитъ, който даде блѣскави рeзултати, плащането въ натура продължава да сѫществува.

 

Цивилнитѣ агенти изработиха, заедно съ Хилми паша, единъ бюджетопроектъ за Македония, който остана написанъ на книга. Чиновницитѣ, офицеритѣ и войницитѣ, не получавайки по цѣли месеци заплатитѣ си, вършатъ беззакония и грабежи и гледатъ да живѣятъ отъ бакшиши.

 

Въ изпълнение на членъ 6 отъ Мюрцщегската програма, задължаващъ турското правителство да пресъзида на свои разноски опустошенитѣ сгради въ възстаналата область, пострадалитѣ семейства получиха само по 23—46 франка. Цивилнитѣ агенти замислиха сключването на единъ заемъ отъ 6 милиона франка, съ който да се помогне на пострадалитѣ села. Планътъ бѣ дълго обсѫжданъ и най-после възприетъ отъ великитѣ сили, но турцитѣ решиха да го

 

 

426

 

осуетятъ, въпрѣки крайно блягоприятнитѣ условия на заема — при 90% емисионенъ курсъ и 5% лихва. Хилми паша не се стѣсняваше да твърди на лѣво и на дѣсно, че такъвъ заемъ съвсемъ не е нужденъ, понеже селянитѣ отъ оповестенитѣ села били вече подпомогнати. Азъ знаехъ това мнение на Хилми паша и изказахъ своя песимизъмъ предъ г. Мюлеръ. Предсказахъ му, че и въ този случай той ще изпита разочарование. Тогава г. Мюлеръ ми отговори:

 

— Говорете каквото искате, но този проектъ ще се осѫществи. Абсолютно необходимо е да се осѫществи, понеже повече отъ сто села очакватъ нашата помощь, която имъ е обещана въ Мюрцщегската програма. И ако Турция откаже да сключи заема, азъ ще смѣтамъ моето стоене въ тази страна за излишно и ще си дамъ оставката.

 

И тукъ цивилнитѣ агенти претърпѣха несполука. Членъ 6 на Мюрцщегската програма остана мъртва буква.

 

Но могатъ ли цивилнитѣ агенти да твърдятъ, че общото положение на страната е задоволително. Предполагамъ, че ще го кажатъ, както го бѣха казали въ доклада си подиръ първитѣ шесть месеца на своята служба. Истината е следната: сегашното положение на българитѣ е по-добро отколкото презъ възстанието, но то не е по-добро отколкото преди възстанието. Цивилнитѣ агенти не трѣбва да се задоволяватъ въ своя докладъ, сравнявайки днешното положение съ най-лошото въ миналото, а трѣбва да ни посочатъ цельта, която искаха да постигнатъ и това, което на дѣло сѫ постигнали.

 

Членъ 1 на Мюрцщегското споразумение задължава цивилнитѣ агенти да обръщатъ вниманието на главния инспекторъ върху нуждитѣ на християнското население и върху злоупотрѣбленията на мѣстнитѣ власти. Нуждитѣ на християнското население не сѫ задоволени повече, отколкото въ миналото, а злоупотрѣбленията и насилията надъ българското население продължаватъ и сега, както нѣкога. Азъ мога да приведа точни факти за насилия, извършени отъ турскитѣ войници презъ медения периодъ на цивилнитѣ агенти и останали ненаказани. Цивилнитѣ агенти ще признаятъ ли въ своя отчетъ следнитѣ факти?

 

(Тукъ следва низа отъ конкретни случаи на войнишки насилия и изнасилвания на жени (с. Лазарополе, Дебърско); на грабежи, палежи, оскверняване на християнски светини (с. Наколецъ, Прѣспанско); убийства на българи (Охридъ); масови изтезавания (с. Бърникъ, Котинъ, Сланско, Лагенъ, Нередъ, Крапешино); нападения на цѣли села, придружени съ инквизиция, обезчестявания и пр. (въ Разлошко); опустошения на цѣли села (Куклишъ въ Струмишко и Жерве зъ Воденско).

 

 

427

 

Цивилнитѣ агенти — нито тѣ, нито помощницитѣ имъ — не сѫ посетили ни веднажъ затворитѣ за да видятъ, какво става тамъ. Тѣ не могатъ да се похвалятъ, че членъ 4 на Мюрцщегското споразумение, който предвижда реформиране на правосѫдието, е приложенъ. Турскитѣ сѫдилища представятъ днесъ сѫщата тѫжна картина, както и преди реформената ера.

 

(За да подкрепи твърдението си авторътъ привежда между друго, и два типични случая на правосѫдно пристрастие и невежество — процеса на Славка Чакърова въ Солунъ и на единъ българинъ протестантинъ, въ Битоля).

 

Членъ 5 предвижда, въ главнитѣ вилаетски центрове, смѣсени комисии за изследване на политическитѣ престѫпления, такива комисии, обаче, не се съставиха ни при пристигането на цивилнитѣ агенти, ни по-после.

 

Членъ 3 изискваше категорично отъ турското правителство ново разпредѣление на административнитѣ околии, съ цель да се сгрупира населението по народности. Този членъ остана мъртва буква.

 

Остава ни да говоримъ още за този членъ, който предвижда реформирането на жандармерията въ Македония. Чуждестраннитѣ офицери, не командуватъ жандармерията. Тѣ, както и цивилнитѣ агенти, сѫ само безсилни свидетели на турската жестокость и беззакония. Отъ самото начало лошо впечатление произведе липсата на съгласие между тѣхъ по въпроса за униформата имъ. Не се мина много време и се видѣ, че липсва между тѣхъ съгласие и за начина, по който трѣбваше да действуватъ. Докато едни отъ тѣхъ се движатъ между населението и получаватъ неговитѣ оплаквания, макаръ че Хилми паша прави всичко възможно, за да ги държи далече отъ жителитѣ, други (австрийскитѣ) дадоха, по не особено деликатенъ начинъ, на населението да разбере, че изслушването на оплаквания не е тѣхна работа. Желанието да взематъ въ рѫцетѣ си командуването на жандармерията, което бѣ изказалъ Диджорджисъ следъ пристигането си въ Македония, днесъ е забравено и отъ него самия. Европейскитѣ офицери сѫ само сѣнки. Предъ тѣхнитѣ очи турскитѣ войници могатъ да вършатъ най-страшнитѣ престѫпления, най-грознитѣ жестокости. Г. Диджорджисъ и неговитѣ помощници могатъ да се похвалятъ само съ единъ успѣхъ: наредили сѫ редовното заплащане на жандармерийското възнаграждение и сѫ снабдили жандармитѣ съ нови униформи. Но, Боже мой, нима борбата на македонцитѣ имаше за цель да осигури редовни заплати на жандармитѣ и да ги снабди съ нови униформи? За тази само външна промѣна на жандармерията българското население измисли следната поговорка, която е много разпространена въ Македония: „Имаме нови униформи, но никакви реформи”.

 

 

428

 

„Бившиятъ дипломатъ” завършва съ пожеланието да се издигне върху гърба на австро-рускитѣ реформи едно автономно управление, за да заглъхне зловещиятъ гласъ на бомбитѣ и трѣсъкътъ на динамита и да се озари македонското отечество отъ свѣтлината на мирния напредъкъ.

 

*

 

Още съ подхващането на въпроса за бѫдещата дейность на Организацията, конгресътъ се натъкна на Мюрцщегската програма — тоя новъ факторъ въ положението на страната и въ развоя на освободителното дѣло. Новиятъ факторъ, обаче, не можеше да изправи Организацията сега — следъ двегодишна революционна и реформаторска дейность — предъ Хамлетовата дилема: да бѫде или да не бѫде. Ако въпросътъ не се постави за нея въ тоя видъ следъ обявяването на Мюрцщегското споразумение, още по-малко можеше да се мисли за подобно нѣщо сега, когато и самитѣ дипломатически канцеларии бѣха вече признали резултата на австро-рускитѣ реформи за незадоволителенъ. Та и самото това признание не се ли дължеше най-много, ако не и изключително, на обстоятелството, че Революционната организация, и следъ като предизвика, чрезъ Илинденското възстание, Мюрцщегското споразумение, не повѣри по-нататъшната сѫдба на Македония въ рѫцетѣ на европейската дипломация, а продължаваше да сѫществува и да действува? Ето защо, пристѫпвайки къмъ въпроса за бѫдещата революционна дейность, конгресътъ смѣтна за първа своя обязаность да подчертае необходимостьта отъ продължението на революционната дейность: 

Въпрѣки новото положение въ страната, създадено отъ вмѣсването на европейските цивилни агенти и офицери въ вѫтрешното управление на една часть отъ организационната територия, Организацията продължава да счита всенародната въоръжена борба срещу турската власть като крайно средство на борбата си за премахване на турския режимъ [1].

По-конкретно и съ подробности отношението на Организацията къмъ Мюрцщегската програма е изразено въ специално решение на конгреса [2], което гласи:

Отъ гледище основнитѣ цели на нашето освободително дѣло тази реформена програма не удовлетворява исканията на нашата организация и въжделенитѣ искания на нашия народъ, даже ако тя бѫде приложена.

 

Тя има за основна цель да възкреси и закрепи турското владичество въ нашето отечество, макаръ въ по-лека форма, когато въжделеното желание на нашия народъ е неговото премахване. Миротворството на тази програма е прямо противъ

1. Циркуляра стр. 7 — точка 1 на гл. III — „Бѫдещата дейность на Организацията”.

 

2. Пакъ тамъ, стр. 14—15, гл. XII.

 

 

429 

предвиденото въ нашия уставъ: премахване на турския режимъ чрезъ революционна борба и противъ желаната отъ насъ фактическа намѣса на Европа съ военни сили за бързото и пълно разрешение на този въпросъ.

 

Върху взетитѣ до сега практически мѣрки по прилагането на реформитѣ не може да бѫде казано друго, освенъ лоша дума. Единственото полезно мероприятие въ конгреса се намѣри само по въпроса за пѫдаритѣ. Намѣсата на Европа, чрезъ цивилнитѣ агенти и офицеритѣ, не даде нито най-елементарнитѣ свободи на населението.

 

Възъ основа на горното и други съображения конгресътъ намѣри, че Организацията не може да се съгласи съ Мюрцщегската програма и въ своитѣ бѫдещи действия ще я смѣта като несѫществующа за нея. Безъ да прѣчи на работитѣ на европейскитѣ агенти, Организацията ще следва неуклонно своя чисто революционенъ пѫть, а населението ще се отнася съ своитѣ оплаквания не до цивилнитѣ агенти и офицеритъ, а до консулитѣ, както бѣше по-напредъ, преди дохождането на първитѣ.

 

Една крупна несправедливость на тази програма, край много други, е, че въ нея е изключено Одринско, което е съставлявало и съставлява неразделна часть отъ територията на Организацията, и еднакво съ Македония е взело участие въ революционната борба, претърпяло всичкитѣ ѝ последствия и има еднаква нужда отъ освобождение отъ турския режимъ. Цѣлокупната организация е възмутена отъ тая несправедливость. Конгресътъ сподѣля това възмущение и изказва своя протестъ противъ нея.

 

Чудно е, какъ въ този текстъ е могло да намѣри мѣсто тълкуването, досущъ неправилно, на цельта, която преследвала Мюрцщегската програма „да възкреси и закрепи турското владичество”. Несъстоятелностьта на това тълкуване бѣ още на времето изтъкната отъ нѣкои печатни органи, въ това число и отъ „Македоно-Одрински прегледъ”, който по тоя случай писа: „Реформената програма нѣма за цель да възкресява и закрепва турското владичество въ положителенъ смисълъ на думата, а да даде само една временна охрана на това владичество отъ вѫтрешни сътресения и катаклизми. За европейската дипломация не сѫществува идеята да се запази вѣчно турското владичество, следователно, нейнитѣ миротворства сѫ актове отъ съвършено времененъ и случаенъ характеръ, безъ сѫществено значение за празднитѣ цели, които тѣ видимо си поставятъ”. [1]

 

За щастие на македонскитѣ борци, Великитѣ сили нито желаятъ искрено, нито пъкъ вѣрватъ въ способностьта на Турция да увѣковѣчи своето владичество въ остатъка отъ земи, които тя още държи на Балканския полуостровът тѣхнитѣ завоевателни домогвания по отношение на турското наследство, и то не само въ Европа, излѣзоха наяве презъ последнитѣ голѣми събития, и особено следъ погрома на Турция въ свѣтовната война. Но понеже тѣзи домогвания се взаимно парализиратъ, запазването цѣлостьта на Турция —

 

1. Бр. 24, стр. 377—378.

 

 

430

 

докато не е ударилъ сѫдбоносниятъ ѝ часъ — се явява като необходимо условие, при което, запазвайки общия миръ, силитѣ могатъ да отстояватъ по отдѣлно многобройнитѣ си интереси въ империята на султанитѣ. Разбира се, обединението на силитѣ около поменатия принципъ е само привидно: фактическото имъ отношение къмъ териториалното status quo на Турция се мѣни споредъ общото положение и смѣткитѣ на всѣка една отъ тѣхъ въ даденъ моментъ. Така, както вече имахме случай да видимъ, презъ далеко-източната война, въ Петербургъ треперятъ за status quo-то, докато въ Виена сѫ обладани отъ окупационни съблазни. Отъ тритѣ сили съ завоевателни стремежи въ Европейска Турция — Австро-Унгария, Русия и Италия — само първата представлява непосрѣдствена опасность за Македония. Австрийската опасность, обаче, се парира въ голѣма степень отъ непримиримото съперничество, което, — въпрѣки политическитѣ съюзи и специалнитѣ имъ съглашения, — раздѣля тритѣ държави, както и отъ все по-решителното отстѫпване на Англия противъ нѣмския Drang nach Osten. Едно отъ ефикаснитѣ срѣдства на английската политика за спиране на нѣмския натискъ къмъ Близкия изтокъ е изтръгването на македонското реформено дѣло отъ „австро-рускитѣ клещи” и поставянето му подъ общъ европейски контролъ — съ тенденция къмъ все по-ярко обособяване на Македония въ отдѣлна область. Важенъ етапъ въ тая посока — и обнадеждващъ фактъ отъ гледна точка на автономистическия идеалъ — е поставянето на македонската финансова реформа подъ контрола на всички Велики сили. Бѫдещитѣ етапи на реформената акция сѫ, както ще се види по-нататъкъ, нови доказателства за това, че Вѫтрешната организацията е поставила на реална основа крайнитѣ искания на македонското население, предявени въ нейната историческа декларация при обявяването на Илинденското възстание. [1] Смѣтнахме за необходимо да подчертаемъ тази мисъль, понеже, ако Великитѣ сили бѣха действително си поставили за цель „да възкресятъ и закрепятъ турското владичество” въ Македония, тѣ, при солидарность и единодействие, биха намѣрили начини, за да сломятъ всички противодействия, както на мѣстното организирано население, така и на свободнитѣ балкански държави. И тогава македонскитѣ революционери биха твърде скоро се убедили, че тѣхнитѣ автономистически упования и планове почиватъ на пѣсъкъ.

 

Ние дължимъ да се спремъ и върху друго едно твърдение на конгреса — че реформената програма била насочена „и противъ желаната отъ насъ фактическа намѣса на Европа съ военни сили за бързото и пълно разрешение на

 

1. Вижъ томъ I, стр. 355—356.

 

 

431

 

нашия въпросъ”. Тъй както е формулирано, това решение не предрешава възможностьта на подобна намѣса отъ страна на Европа. И толкова по добре. Защото при липса на вѣроятность за такава намѣса, би се дошло, още отъ сега, до най-песимистични заключения за изхода на водената борба. Вѣроятность, обаче, има, и деветнадесетиятъ вѣкъ дава не единъ насърдчителенъ прецедентъ. Признаването на гръцката независимость дойде като резултатъ на битката при Наваринъ, кѫдето съединената ескадра на Англия, Франция и Русия унищожи турско-египетската флота. Александъръ II предприе освободителна война съ предварителното одобрение на западно-европейската дипломация подиръ фалита на Цариградската международна конференция отъ 1876 г. Самата флотска демонстрация на петтѣ велики сили, която, непосрѣдствено следъ закриването на Рилския конгресь, сломи турската съпротива противъ международния финансовъ контролъ, не е ли за Македония едно благовестие за възможностьта отъ по-ефикасна въорѫжена намѣса въ бѫдеще? Досущъ отрицателната преценка на конгреса относно практическитѣ резултати на Мюрцщегската програма, намира видимо оправдание въ безсилието на реформенитѣ органи да премахнатъ вършенитѣ предъ тѣхнитѣ очи страшни издевателства надъ българското население. Решението, съ което се предписва на населението да се отнася за на предъ съ своитѣ оплаквания не до цивилнитѣ агенти и офицеритѣ, а до консулитѣ, има за цель да се демонстрира и на дѣло, че Организацията въ своитѣ действия ще смѣта Мюрцщегската програма за несѫществуваща. Все пакъ, конгресътъ намѣри за разумно да заяви, че Организацията ще следва своя революционенъ пѫть „безъ да прѣчи на работитѣ на европейскитѣ агенти”. Тази уговорка и протестътъ за изключването на Одринско отъ обсега на реформитѣ, идатъ да ни убедятъ, че, въпрѣки всичко, конгресътъ отдава известно значение на Мюрцщегската реформа.

 

Като оставимъ на страна неговата не дотамъ сполучлива редакция, това решение страда отъ едностранчивость. То е до известна степень и несправедливо, особено по отношение на жандармерийскитѣ офицери. Практическата полза на Мюрцщегската реформа не се изчерпва само съ премахването на пѫдаритѣ турци отъ християнскитѣ села. Жандармерийската реформа сѫщо се оказа отъ известна полза за населението изобщо и особено за българското, понеже то е най-преследвано и онеправдавано отъ турската власть и следователно, най-нуждаеще се отъ чуждо застѫпничество. Жандармерията сега е по-закономѣрна въ действията си, по-малко корумпирана и рушветчийска и технически по-подготвена за предназначението си отколкото предишнитѣ заптиета. Макаръ и да не я командуватъ, европейскитѣ инструктори следятъ

 

 

432

 

зорко за всѣко нейно действие и не е малъкъ броятъ на турскитѣ жандамерийски офицери, привлѣчени подъ отговорность за незакономѣрни постѫпки. Разбира се, тази промѣна се чувствува повече въ градоветѣ, отколкото въ селата. Докато недоразуменията между главния инспекторъ и цивилнитѣ агенти се свършватъ почти винаги съ капитулацията на последнитѣ, офицеритѣ се отнасятъ по-скрупульозно къмъ своята мисия и се стараятъ да бранятъ населението отъ насилия и неправди. Затова сѫ и непрестанно обвинявани отъ Хилми паша, че превишаватъ своитѣ права на обикновени инструктори. Тѣ и сами не сѫ доволни отъ положението си, както и отъ поведението на цивилнитѣ агенти. [1]

 

Самъ генералъ Диджорджисъ, когото дори и нѣкои италиански офицери обвиняватъ въ отстѫпчивость предъ турцитѣ, възстава решително противъ усилията на Хилми паша да лиши жандармерийскитѣ офицери отъ възможность да разследватъ и донасятъ за престѫпленията на войската. Хилми паша отиде до тамъ, че даде презъ септемврий 1905 г. тайна заповѣдь на турскитѣ офицери, служещи въ жандармерията, да не свидетелствуватъ при анкетиране на злоупотрѣбления и насилия, вършени отъ войската. По този поводъ генералъ Диджорджисъ, въ писмо до главния инспекторъ, изказа очудването си отъ неговото поведение, като му заяви, че една отъ първитѣ обязаности на жандармерийскитѣ офицери е да анкетиратъ и докладватъ за всички злоупотрѣбления и закононарушения на войницитѣ и офицеритѣ всрѣдъ населението и да искатъ наказанието на провиненитѣ. Италианскиятъ генералъ сполучи, въ края на краищата, да наложи своето становище: Заедно съ окончателния текстъ на финансовата реформа италианското правителство призна на чуждестраннитѣ офицери правото, което Хилми паша имъ оспорваше. Благодарение на това, че живѣятъ въ околийскитѣ центрове, населението може, при нужда, да се обръща къмъ тѣхъ, и тѣ обикновено се озоваватъ на мѣстопроизшествието преди турскитѣ администратори. Разбира се, тѣ не сѫ въ състояние да предупреждаватъ четнишкитѣ нападения и аскерскитѣ вилнения, тѣ сѫ, обаче, които винаги най-добросъвѣстно ги анкетиратъ и установяватъ фактитѣ. И само благодарение на тѣхнитѣ настоявания и показания се наказватъ понѣкога провинени офицери и войници. Прочее, справедливостьта налага да заключимъ, че дори въ тази своя роля на безпристрастни

 

1. На заминаване въ отпускъ за Русия, единъ руски жандармерийски офицеръ е билъ приетъ въ Цариградъ отъ руския посланикъ, предъ когото горчиво се оплакалъ отъ пасивното и угодническо държане на Демерикъ. Когато се върналъ отъ Русия, сѫщиятъ офицеръ е съобщилъ на Шопова въ Солунъ, че Зиновиевъ, въ отговоръ на неговитѣ оплаквания, казалъ:

 

— г. Демерикъ е билъ най-подходящето лице за тоя постъ. И ако не бѣше той, трѣбваше да търсимъ лице като него, защото при условията въ които се намираше Русия отъ година и половина насамъ, Богъ знае какво можеше да ни създаде едно лице не съ характера и поведението на г-на Демерика. (А. Шоповъ, № 1782, 30 окт. 1905 г.

 

 

433

 

наблюдатели, регистратори и докладчици на турскитѣ беззакония и на нееднаквото отношение на турската власть къмъ подвластнитѣ християнски народи, европейскитѣ офицери се оказаха полезни. Безъ тѣхното присѫтствие положението на македонскитѣ българи би било още по-окаяно.

 

Но присѫтствието на цивилни агенти, жандармерийски офицери, а по-после и на финансови съветници въ Македония, имаше и друго едно съвсемъ немаловажно значение: то говорѣше на българскитѣ съзнания, че жертвитѣ на Илинденското възстание не бѣха дадени съвсемъ напраздно.

 

Отъ тѣзи признания далечъ още не следва, че Организацията трѣбваше да обяви велегласно Мюрцщегскитѣ реформи за задоволителни, а още по-малко — да свие революционното си знаме и да представи страната на милостьта и добрата воля на единъ Хилми паша. Тѣ, обаче, ни изправятъ предъ другъ единъ немаловаженъ и интересенъ въпросъ: можеше и трѣбваше ли Организацията да използува по-добре за себе си и за населението даденитѣ реформи? Днесъ повечето отъ революционеритѣ отговарятъ на този въпросъ утвърдително, признавайки, че тогавашното поведение на Организацията не бѣше отъ най-целесъобразнитѣ. И тогава, обаче, не липсваха благоразумни и умѣрени водители, които признаваха не само политическото значение на даденитѣ реформи, но и ги смѣтнаха за използуваеми практически. Така, Ан. Лозанчевъ, членъ на Възстанишкия щабъ, препорѫчваше въ Битоля да се използуватъ въ максималенъ размѣръ извоюванитѣ реформи, пояснявайки мнението си съ следния практически примѣръ:

 

— Имашъ да вземашъ отъ едного сто гроша; той ти връща за сега само десеть, — вземи ги, послужи си съ тѣхъ и пакъ си настоявай за остатъка.

 

Д. Груевъ бѣ сѫщо между ония, които не отрекоха реформитѣ, поради тѣхната незадоволителность. Той ги посрещна като ободрителенъ лѫчъ всрѣдъ общото мрачно униние [1] и първата негова грижа бѣ да състави планъ за тѣхното най-широко използуване. Планътъ, разпратенъ въ видъ на пояснително окрѫжно до рѫководителнитѣ тѣла въ Битолския окрѫгъ, състои отъ 12 глави, въ първитѣ осемь отъ които сѫ предадени преобразованията, предвидени въ Мюрцщегската програма, а останалитѣ четири съдържатъ упѫтвания относно оплакванията и исканията, които населението трѣбва да отправи до чуждестраннитѣ реформени органи. Отъ тѣзи упѫтвания се вижда, колко добре е познавалъ Груевъ основнитѣ недѫзи на турския режимъ. Тѣ сѫщевремено характери-

 

1. Следъ разтурянето на възстанишкитѣ отреди: „Заминахъ да нагледамъ другитѣ райони все въ битолско. Помощнитѣ мисии на англичанитѣ внесоха малко утеха и успокоение. Отъ друга страна слухътъ за реформитѣ донегде ни ободри . („Спомени на Дамянъ Груевъ” и др., стр. 27).

 

 

434

 

зиратъ Груева като политически умъ и като революционеръ, който живѣе съ болкитѣ на своя народъ и който, въ своитѣ почини, не се откѫсва отъ действителностьта. Ето тѣзи упѫтвания [1]: 

За беззаконията на полицията, жандармерията и войската, въ които влизатъ:

 

1. Безпричинни арестувания и арести въ разни случаи;

2. Побои, убийства и обезчестявания;

3. Спънки въ пѫтуванията и търговията;

4. Изнасилване на националните и религиозни чувства на населението въ полза на фаворизираната нация;

5. Закрила безнаказаностьта на злодеитѣ мюсюлмани;

6. Свободно носене и употребление на орѫжие отъ мюсюлманитѣ;

7. Грабежитѣ и безплатното хранене по селата;

8. Незачитане неприкосновеността на жилището и настаняване на войскитѣ по частни кѫщи, училища и църкви въ мирно време;

9. Ангариитъ за войската и жандармерията.

 

За недѫзитъ на турското правосѫдие

 

10. Умишлено задържане на невинни хора въ затвора;

11. Бавно раздаване на правосъдие;

12. Издаване пристрастни решения подъ влияние на властитѣ, видни турци и други;

13. Грубитѣ обноски на сѫдебнитѣ власти и незачитане правата на подсждимитѣ;

14. Лошата уредба на затворитѣ:

а) Нехигиеничностьта на помѣщенията и натрупването на много затворници;

б) Липса на достатъчно храна, топливо и пр.;

в) Лошото управление и малтретиране на християнитѣ затворници ;

г) Липса на медицинска помощь;

д) Вреда отъ общо държане въ затвора на християни и мюсюлмани;

е) отсѫтствие на всѣкакъвъ контролъ и не даване възможность за оплакване.

 

Неравенство и социални неправди

 

15. Игнориране нуждитѣ на християнското население при ползуването отъ държавнитъ и общински имоти и приходи, което най-вече се чувствува въ отсѫтствието на помощь за издръжка на училищата и църквитѣ; при нееднаквото ползуване отъ земледѣлскитъ каси и благотворителни заведения и при липсата на пѫтища и грижи въ заселенитѣ съ християни мѣста;

16. Вредитъ отъ практикуваната система по събиране десятъка;

17 Несправедливостьта при разхвърляне на другитѣ даждия;

18. Непоносимостьта на произволнитѣ данъци;

19. Злинитѣ отъ заместването на християнитѣ бирници съ мюсюлмани;

1. „Изъ архивата на Даме Груевъ” — съобщава Боянъ Мирчевъ („Илюстрация Илиндень” год. 4, (януарий 1932), кн. 7, (37), стр. 3—4).

 

 

435

Искания за изменение на държавното устройство и унищожение на сѫществуващитъ злини

 

20. Въвеждане въдържавнитѣ учреждения, освенъ военнитѣ, наравно съ турския езикъ, и народния езикъ на болшинството на населението;

21. Изборътъ и настаняването на цивилнитѣ чиновници да става споредъ националната пропорционалность на населението, сѫщото съ полицията и жандармерията;

22. Нареждане на специаленъ бюджетъ на страната;

23. Нареждане на специална селска милиция;

24. Унищожение на цензурата;

25. Пълна амнистия на политическитѣ престѫпници и емигранти; сѫщо и за престъпления отъ националенъ характеръ;

26. Повръщане на ограбенитѣ вещи и добитъкъ отъ турцитѣ презъ време на движението. Съграждане на изгорѣлитѣ кѫщи, училища и църкви въ села и градове на държавна сметка и отпущане на помощь за купуване добитъкъ и земледѣлски орѫдия на пострадалото население. Да не се събиратъ никакви данъци отъ пострадалото население въ срокъ отъ две години и да се помогне съ държавни средства за препитаване на пострадалитѣ до м. септемврий 1904 год. Повръщане на земитѣ, заграбени отъ разни деребеевци въ разни времена;

27. Да се премахне рушветчилъкътъ — язвата, която разяжда цѣлия държавенъ организъмъ.

 

По общия си духъ тѣзи упѫтвания се различаватъ много отъ решението на Рилския конгресъ, което носи подписа и на самия Груевъ. Упѫтванията, обаче, изразяватъ личнитѣ разбирания на Груева, а конгресното решение — колективното разбиране на конгреса, предадено отъ редакционната комисия, на която и Груевъ бѣ членъ.

 

Бие въ очи липсата на всѣка следа отъ максимализъмъ въ изработенитѣ искания, съ които, по мнението на Груева, населението отъ цѣлата область трѣбва да отрупа европейскитѣ агенти. Като се остави на страна премахването на цензурата, създаването на селска милиция и употрѣблението на преобладаващия мѣстенъ езикъ въ държавнитѣ учреждения наредъ съ турския, всички останали искания се свеждатъ къмъ въдворяване на законность, равенство предъ законитѣ и премахване на разни социални и други злини, които сѫ отживѣлици, присѫщи само на турския режимъ и повечето отъ които сѫ въ съгласие съ буквата или духа на Мюрцщегската програма. Груевъ никѫде не говори за „премахване” на турския режимъ, нито споменава думата автономия. И все пакъ, взети вкупомъ, тѣзи искания даватъ една минимална програма, която съдържа, макаръ и въ зародишъ, самоуправлението на реформената область и около която биха могли да се обединятъ всички събудени българи.

 

Бихме могли да споменемъ още доста имена на видни революционери съ сѫщитѣ, или приблизително сѫщитѣ, разбирания. При все това Организацията остана безъ ясно опредѣлено становище по този въпросъ. Организационно цѣлостно саботиране на реформената дейность, наистина нѣмаше,

 

 

436

 

но нѣмаше и обща директива до управителнитѣ тѣла. Увѣренията, дадени въ началото отъ отдѣлни революционни първенци въ смисълъ, че Организацията ще се държи очаквателно спрямо реформаторитѣ и нѣма да спъва усилията имъ чрезъ крупни революционни акции, направиха добро впечатление. Наскоро, обаче, дойдоха атентатитѣ при Бадома и опровергаха тѣзи увѣрения. Лицата, които по това време пълняваха функциитѣ на централенъ комитетъ, се видѣха принудени да заявятъ, че атентатитѣ не сѫ дѣло на Вѫтрешната организация, съ което пъкъ косвено се потвърди сѫществуването на разни отдѣлно действуващи революциони групи и липсата на единно рѫководство. Това последно обстоятелство, т. е. обособяването на окрѫжнитѣ комитети въ автономни управителни тѣла, както и безогледната критика на българския печатъ противъ Мюрцщегската програма, допринесоха много, за да не се приложи навсѣкѫде една и сѫща тактика спрямо реформитѣ и реформаторитѣ. Докато, напримѣръ въ битолско на цивилнитѣ агенти се устрои коректно и внушително на видъ посрѣщане и имъ се поднесоха цѣли купища заявления, други въ Софийския печатъ, ги отричаха безъ остатъкъ, а трети имъ сервираха динамитни атентати по желѣзницитѣ въ Македония и Тракия. Имаше революционери и македонски публицисти, които поддържаха, че е въ интереса на освободителното дѣло да се компрометиратъ колкото е възможно по-скоро и мюрцщегскитѣ реформи, както бѣха компроментирани февруарскитѣ.

 

Интересно е, че въпрѣки владѣещото разномислие, окрѫжнитѣ комитети усвоиха негласно нѣкакъ еднакво поведение по отношение на жандармерийската реформа: тѣ смѣтнаха, че веднажъ реформитѣ обявени за несъстоятелни логично е да се запрети постѫпването въ новата жандармерия, която и за напредъ ще се командува отъ турски офицери. При сѫществуващето у българитѣ презрение къмъ службата на турскитѣ заптиета, комитетското нареждане се приложи съ такава точность, която убеди всички, че се касае за планомѣрно бойкотиране на жандармерийската реформа отъ страна на Организацията. Получи се въ резултатъ това, че най-многочислениятъ елементъ въ тритѣ вилаета даде най-малко кандидати за жандарми. И какви кандидати! — гладуващи безработни, хора съ разни пороци; декласирани типове, и лица подозирани като турски шпиони. Напраздно българското правителство се опита чрезъ търговскитѣ си агенти да внуши на българското население, че не е въ неговъ интересъ да бѣга отъ жандармерийската служба. Съвсемъ иначе постѫпиха водителитѣ на гръцката пропаганда: тѣ изпратиха въ жандармерията свои послушни орѫдия, покровителствуваха гръцкитѣ терористи по градоветѣ и пакостѣха всѣкакъ на българщината. По-късно комитетитѣ

 

 

437

 

съзнаха грѣшката си — видѣха отъ какво голѣмо значение за самата Организация би било да има колкото е възможно повече свои хора въ полицията и жандармерията, ала бѣше вече късно и неудобно да измѣнятъ веднажъ взетото решение. „Следъ като запретихме на хората си да ставатъ жандарми, — разказва А. Лозанчевъ, — ние се видѣхме отпосле принудени да търсимъ и да се ползуваме отъ услугитѣ на ония, които, въпрѣки нашето нареждане, бѣха постѫпили на полицейска и жандармерийска служба”.

 

Това комитетско нареждане затрудни и безъ това нелеката задача на европейскитѣ офицери и услужи най-много на турцитѣ. Спъвани на всѣка стѫпка отъ турската власть, чуждестраннитѣ офицери се видѣха спънати и отъ самитѣ българи, които най-много се нуждаеха и най-често търсѣха тѣхната защита противъ турскитѣ жестокости и неправди. И понеже не намираха надежденъ човѣшки материалъ на самото мѣсто — а жандармерията не можеше да мине безъ рекрути — тѣ започнаха да предпочитатъ младитѣ войници отъ Анадола, които, при всичкото си невежество и назадничавость, имаха известни предимства предъ мѣстнитѣ кандидати — даваха възможность за подборъ и бѣха чужди на мѣстнитѣ съперничества [1]. Турцитѣ пъкъ само се радваха отъ това, че християнското население не желае да се ползува отъ даденото му право. На оплакванията и забележкитѣ, че българитѣ, макаръ и най-многобройни, сѫ най-слабо представени въ смѣсената жандармерия, Хилми паша и неговитѣ администратори отговаряха: „Никой не имъ е кривъ — комитетътъ не имъ позволява да ставатъ жандарми”. [2]

 

При непопулярностьта на жандармерийската служба изобщо всрѣдъ християнитѣ, само намѣсата на Организацията въ положителень смисълъ би могла да измѣни до нѣкѫде картината. Само Организацията съ своето могѫщо влияние

 

1. „Събирането на жандарми съставляваше известна мѫка, особено на жандарми християни. Въпрѣки обявленията, пръстнати изъ страната на български и на гръцки, явяваха се малко желаещи. Следъ сторенитѣ опити, безъ да се отказваме отъ ангажимента да приемаме християни, не подирихме повече срѣдства за увеличение на числото имъ и дойдохме до заключение, че най-добриятъ елементъ бѣха младитѣ войници турци отъ Анадола За съжаление, тѣ всички бѣха неграмотни и се чувствуваха чужденци въ околиитѣ, кѫдето мѣстнитѣ жители въ голѣмото си болшинство не знаеха турски и не говореха освенъ български, гръцки и влашки”. (Леонъ Ламушъ — „Петнадесеть години балканска история”, стр. 35).

 

2. На 1 мартъ 1905 г. се извърши въ Битоля несполучливо покушение противъ д-ръ Владовъ. Стражарьтъ Унчо, мѣстенъ гръкоманинъ, присѫтствува на мѣстопроизшествието, но нито се опита да залови нападателя — орѫдие на гръцкия комитетъ и бѣ, по настояване на А. Тошевъ, арестуванъ. Българскиятъ търговски агентъ отива повторно при валията, за да иска наказанието на стражаря — въ тази среща валията му казва:

 

„Ние теглимъ отъ стражаритѣ и полицейскитѣ християни. Всички сѫ неблагонадежни. Едни отъ тѣхъ могатъ да бѫдатъ комплиси (съучастници) въ най-отвратителни престъпления, а други безъ скрупули задигатъ пушкитѣ си и се присъединяватъ къмъ четитѣ. Такъвъ е случаятъ съ българина стражарь Михаилъ Газдовъ отъ Прилепъ, който оня день бѣ убитъ като четникъ при Абди-паша ханъ въ прилепско ...”

 

„Запитанъ, защо не се вербуватъ по-порядъчни хора за стражари, валията ми каза. че такива не се явявали. И въ туй е правъ”, — завършва доклада си А. Тошевъ (№ 261, 2. III. 1905).

 

 

438

 

би могла да попречупи християнската психоза, като внуши на българитѣ, че жандармерийската служба трѣбва да се прегърне като повинность, защото и чрезъ нея може да се служи на освободителната кауза. Неприятностьта отъ съвмѣстното служене съ мюсюлмани би била компенсирана за българитѣ съ сигурнитѣ придобивки на тази служба: военни познания, приучване къмъ дисциплина и други добродетели — нѣща съвсемъ не излишни за единъ народъ, който дава кръвни жертви за свободата и се готви за самоуправление. Това не би било въ противоречие съ общото умонастроение на Организацията, която — съ изключение на отдѣлни екзалтирани революционери — не сподѣля максимата „колкото по-зле, толкова по-добре”, а, тъкмо наопаки, се стреми „да обгърне цѣлия общественъ и икономически животъ на населението” и да осѫществява относителни подобрения. То не би противоречило и на нейната практика да прониква навсѣкѫде и да използува за целитѣ си всичко — дори и личното приятелство на свои съчувственици съ влиятелни турци и турски властници. И тогава, вмѣсто недостигъ, бихме имали напливъ отъ кандидати българи — и оправдани оплаквания предъ Европа, че християнитѣ не се допущатъ въ жандармерията съразмѣрно съ своята численость.

 

Причинитѣ, за да не се тръгне по този пѫть, не сѫ само отъ психологически характеръ. Необщуването съ турчина, поради религиозни различия и ненависть къмъ неговото владичество, би могло да бѫде отчасти макаръ преодолѣно, при единно и авторитетно рѫководно тѣло, проникнато отъ разбиранията на Лозанчева и Груева и властно да изработва директиви, задължителни въ цѣлата Организационна територия. Тъкмо това, обаче, липсваше на организацията презъ първитѣ две години следъ възстанието: фактически тя бѣше децентрализирана по окрѫзи и нейнитѣ мислящи хора бѣха погълнати отъ страстни спорове около бѫдещето устройство. Подъ впечатлението на незадоволителнитѣ резултати отъ реформитѣ и подъ други влияния, за които вече споменахме, се създадоха спрямо Мюрцщегската програма особени настроения, които намѣриха изразъ въ надлежното решение на Рилския конгресъ.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]