Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

 

 

 

13. ОРГАНИЗАЦИЯТА И ВЪОРѪЖЕНИТѢ ПРОПАГАНДИ

 

 

Мѫчната и недостатъчно резултатна борба на Революционната организация противъ въорѫженитѣ пропаганди има своето обяснение въ коренната разлика на обективнитѣ и субективни условия, при които действуватъ воюващитѣ страни.

 

Организацията е, преди всичко, противотурска сила, която си е поставила за цель провалянето на турския режимъ, когато пропагандитѣ сѫ противобългарски сили. Точно така гледа на воюващитѣ страни и турското правивителство. За него пропагандитѣ се явяватъ естествени съюзници противъ общия врагъ и то има интересъ да имъ оказва всѣкаква подръжка. Сѫщото отношение спрямо воюващитѣ има и мюсюлманското население: то се радва, че невѣрницитѣ се взаимно унищожаватъ, но има всички основания да ненавижда най-силно българина — явниятъ неприятель, който се бунтува и подкопава основитѣ на владичеството му. Българска чета, която тръгва за да се срещне съ андартски или сръбски комити, е длъжна да държи много повече смѣтка, отколкото противникътъ, за намѣсата на войската и на башибозука. Дори и правосѫдието не е еднакво за воюващитѣ: българскитѣ революционери се сѫдятъ отъ извънредни сѫдилища, а тѣхнитѣ противници — отъ обикновени.

 

Друго предимство на вѫорѫженитѣ пропаганди е, че тѣхната дейность никога и нийде не се спъва отъ липса на парични срѣдства. Задъ тѣхъ стоятъ държавнитѣ каси на Гърция и на Сърбия, когато организацията никога не е разполагала съ сигурни и постоянни източници, съразмѣрни на нуждитѣ и задачитѣ ѝ. Цѣлата ѝ издръжка тежи върху населението. За другитѣ си нужди — организиране на чети, атентати и пр. — тя е заставена да си набавя срѣдства по други най-различни начини, свързани често пѫти съ рискове и жертви. Липсата на срѣдства е една отъ причинитѣ, поради която тя не може да разгъне всичкитѣ си сили въ борбата противъ въорѫженитѣ нашественици отъ северъ и отъ югъ. Организацията само взимаше отъ народа, когато пропагандитѣ само даваха — за заплати, за подкупи, за покупки, храна и пр. [1]. Разполагането съ срѣдства бѣ една отъ агитационнитѣ вѫдици на нашественицитѣ, които, явили се между

 

1. Ето и едно сръбско самопризнание, и то доста нагло:

 

„Докато българскитѣ чети взимаха отъ селянина голѣми данъци „за македонското освободително дѣло”, а по селата ядѣха и пиеха, изисквайки повече, отколкото турскитѣ яничари, и не плащайки никѫде и никога за това, що ядатъ, пиятъ и дори отнасятъ съ себе си, — нашитѣ чети плащаха всичко въ злато отъ средствата на нашата комитетска организация.” (М. Миленовичъ —Енциклопедията на Ст. Станоевичъ, стр. 947).

 

128

 

едно чуждо тѣмъ население, искаха да го привлѣкатъ не само чрезъ тероръ, но и чрезъ блѣсъка на своето злато. Организацията не се нуждаеше отъ златни вѫдици: рожба тя самата на освободителнитѣ купнежи на народа, тя се чувствуваше у дома си и служенето срещу заплата би накърнило светостьта на народния идеалъ. За нея и за народа освободителната борба бѣ доброволна повинность, която, безъ съмнение, тежеше върху бедното население: и съ даждия, и съ всѣкакви рискове. Съ тѣзи именно тежести, непосилни често пѫти, спекулираха пропагандитѣ, противопоставяйки примамливата си щедрость. И спекулата имъ не оставаше безрезултатна, особено въ крайно бедни, па и невежествени, области, като Порѣчието, или въ мѣста, кѫдето сѫществуваха недоволства, поради злоупотрѣбление сь войводската власть.

 

Пропагандитѣ предприеха въорѫжената си акция непосрѣдствено следъ възстанието. Неизживѣло още мѫкитѣ и разочарованието си, невъзстановило още силитѣ си, населението биде нападнато отъ християнски банди, действуващи подъ благоволителното наблюдение на турската власть. Нереорганизирано още въ достатъченъ размѣръ и загубило грамадната часть отъ орѫжието си, то не бѣ въ състояние да се самоотбранява така, както можеше да направи преди изтощителния подвигъ. Измѣнници отъ рода на Коте се поставиха въ услуга на новитѣ нападатели. Въ околии, непострадали отъ възстанието (ениджевардарско, воденско и др.) и запазили непокѫтната организацията си, въорѫженитѣ пропаганди срещнаха много по-голѣмъ отпоръ и се засилиха сравнително по-късно.

 

Друго едно техническо предимство на пропагандитѣ е, че тѣхнитѣ чети могатъ да се движатъ по-свободно и да предприематъ съ внушителни сили нападенията си противъ селата. Наопъки, редовнитѣ организационни чети иматъ малоброенъ съставъ и не сѫ така свободни въ движенията си. Тѣ не могатъ да си служатъ и съ милиция така лесно, както ставаше това преди възстанието, понеже сега турцитѣ сѫ усъвършенствували системата на преследването: построени сѫ множество военни и жандармерийски постове, снабдени съ телефонно съобщение; създаденитѣ отъ Хилми паша „хвърчащи отреди” (авджи-табуру) патрулиратъ денонощно, а щомъ загърмятъ нѣкѫде пушки, обсажда се не само мѣстото, гдето се е завързало сражение, но и околнитѣ български села.

 

Македонскитѣ комитети въ Атина и въ Бѣлградъ, които организиратъ и рѫководятъ четитѣ си въ Македония, сѫ послушни органи на надлежнитѣ правителства — гръцко и сръбско. Тази зависимость причинява известни политически

 

129

 

неудобства, но тя има своитѣ несъмнени предимства отъ стратегическо и тактическо естество: цѣлата четнишка акция се командува отъ едно централно тѣло. Тази прѣка зависимость на пропагандаторскитѣ чети отъ съответнитѣ правителства, отричана първоначално отъ гръцкитѣ и сръбскитѣ официални срѣди, се подтвърди, въ течение на четнишката акция, отъ цѣла редица най-убедителни факти и неопровержими документи. Революционната организация е нѣщо съвсемъ друго [1]. Самороденъ продуктъ на мѣстнитѣ условия въ Турция, тя води своя собствена освободителна политика, действува и говори отъ името на борещото се за свободата си население. Прегърнала искрено и твърдо автономията на Македония, тя поддържа отношения съ разни държавни фактори, но не зависи отъ никое правителство. Това нейно качество се признава не само отъ общественото мнение въ Европа и Америка, но и отъ правителствата, които дискретно, а понѣкога и официално (какъвто е случаятъ съ графъ Ламсдорфъ презъ неговото посещение въ София въ началото на 1903 г.) се сношаватъ съ нейнитѣ рѫководители въ вѫтрешностьта или съ задграничнитѣ ѝ представители. Не само на времето, но и сега гръцкитѣ и сръбскитѣ историци и енциклопедисти предсгавляватъ вѫтрешната организация като органъ на софийското правителство, затваряйки очи предъ такива крещещи доказателства на противното, каквито сѫ: фанатичната борба на вѫтрешната организация противъ върховизма и Илинденското възстание, обявено въ най-югозападната македонска область, по силата на едно конгресно решение, взето на самото мѣсто, безъ предварителното [2] съгласие и одобрение на управницитѣ въ Княжеството. Съ ревностната защита на своята независимость и съ искрената си привързаность къмъ автономната идея, Революционната организация спечели довѣрието и уваже-

 

1. Ето какъ характеризира тази разлика Брайлсфордъ :

 

„Въ сѫщинска Македония сръбската кауза е едно изкуствено и безъ важность движение. То сѫществува доколкото турцитѣ го насърдчаватъ, като противовесъ на застрашителната българска пропаганда. Това сръбско движение не е освенъ една чисто политическа пропаганда, направлявана и заплащана отъ Бѣлградъ, докато, въпрѣки симпатиитѣ отъ София, българскиятъ революционенъ комитетъ е една чисто македонска организация.” (Macedonia”, стр. 23—24).

 

2. Единъ непосрѣдственъ наблюдатель на събитията въ Македония презъ описвания периодъ, А. Рапопортъ, дава следната правдива преценка, съпоставяйки Рев. организация съ въорѫженитѣ пропаганди :

 

„Никога македонската организация не се отказа отъ своята пълна свобода по отношение на софийското правителство. Естествено, презъ тритѣ войни тя държи сметка за нуждитѣ на военната дисциплина, но тя направи това като съюзница, а не като подчинена. Вь време на миръ тая независимость бѣ още по-очевидна и трѣбва да се напише цѣлата нова история на България, за да се посочатъ многобройните фази на българо-македонскитѣ отношения. Въпреки тъй естественото чувство на национална солидарность, никога тия отношения не сѫ били тъй тѣсни, каквито открай време бѣха отношенията между бѣлградското и атинското правителства и респективнитѣ имъ национални пропаганди, които действуваха въ Македония презъ последнитѣ времена на отоманското владичество и по-рано. Докато акцията на българскитѣ чети бѣ чисто отбранителна, оная на сърби и гърци бѣ нападателна”. („Въ страната на мѫченицитѣ”, стр. 62.)

 

130

нието на авторитетни чужденци като Брайлсфордъ, Викторъ Бераръ, Пресансе и толкова други — довѣрие и съчувствие, които не се разколебаватъ отъ крайнитѣ увлѣчения или жестокитѣ действия на отдѣлни нейни последователи. Борбата ѝ противъ върховизма, въ която тя изтощи толкова енергия и която ускори илинденската развръзка, бѣ, въ основата си, борба за независимость. Стремежътъ къмъ пълна независимость и увѣреность е сѫщо единъ отъ важнитѣ елементи на идейния разколъ, който, години наредъ следъ възстанието, руши единството ѝ и задълбочава язвата на фракционерството въ нейнитѣ редове. Въорѫженитѣ пропаганди сѫ съвършено чужди на подобни идейни блуждения и изтощителни междуособици. И докато тѣ действуватъ при съсрѣдоточени усилия и при единно рѫководство, организацията е ангажирана въ спорове за преустройство и върховетѣ ѝ се увличатъ по формули и принципи, най-малко пригодни за едно време, когато тя е извикана да се бори едновременно на три фронта. Презъ настаналата критическа фаза, тя е лишена отъ най-важното условие за победоносенъ отпоръ — отъ вѫтрешно сцепление и отъ единственъ рѫководенъ центъръ.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]