V. ОГНИЩЕ НА ПРОСВЕТА И НАРОДНО ЕДИНЕНИЕ
__A_
Из Завета на св. Ивана Рилски
Близките и далечни сетнини на едно историческо събитие са най-правилното мерило за неговото значение. Именно затова съвременниците на съдбоносни събития често не могат да ги преценят в тяхната пълна значимост. Само личности с дълбоко прозрение долавят цялото значение на големите събития от своето време. В много летописи от миналото твърде често с изненада откриваме, че съвременниците понякога са отминавали почти незабелязано дори най-богати откъм сетнини събития и са ги отбелязвали само с няколко думи. Подобни прояви могат да се наблюдават и у нас, в свръзка с турското завоевание в края на XIV век. Така например, съставителят на т. н. Безименна българска летопис, написана в началото на второто десетилетие от XV век, — човек начетен и сръчен в книжовното творчество, с редки качества на историописец, — е казал само няколко
263
думи за завладяването на българските земи от турците — сякаш се отнася за събитие, което не го засяга. А турското завоевание представяло ужасен удар върху българската народност. То внасяло пълен прелом в целия ѝ живот. Съдбините на народа — във всичките прояви на неговото духовно и материално битие — трябвало за векове да се свържат със живота на турската държава.
Турската мощ наподобявала снежна лавина, която растяла и се увеличавала, колкото повече напредвала по своя път. Този път, обаче, не бил напълно гладък. Не изминали десетина години след покорението на Търновското царство, и над турската държава се разразила буря. В Ангорската битка (28. юли 1402 г.) турските войски били напълно разгромени от татарския повелител Тимур-Ленк, и сам султан Баязид — покорителят на българското царство — паднал в плен. Ударът наистина бил тежък, но той не можал да разгроми младата турска държава, изпълнена със сили и завоевателен устрем. Той само забавил нейното развитие. В течение на половин век турците трябвало да лекуват раните от поражението, без да могат да продължат онези нападения, които им донесли толкова успехи в края на XIV век. Поражението при Ангора (дн. Анкара) и възникналите след него междуособици всред синовете на пленения и починал в плен султан се отразили върху живота на балканските християни. Възходът на турската мощ временно спрял, и това отложило сетния час на изнемощялата византийска империя. През време на турските междуособици българите, които неотколе били загубили своята независимост, сякаш
264
не могли да съзрат какви изгоди се откривали пред тях от този неочакван случай, нито съумели да се възползуват в нещо. Изглежда, че преживените злочестини сломили за дълго духа на този народ, чиито най-добри и най-будни синове паднали в продължителните борби против завоевателя. Споменът за неотдавна загубената свобода наистина бил още свеж, но свежи били също и всички страдания и ужаси на завоеванието. Изобщо, целият живот на българите в десетилетията непосредно след завоеванието на страната носи белег на тежко, мрачно униние и пълно безразличие.
През XV век в живота на българското население се извършили дълбоки промени. Веднага след завладяването на страната турците изселили част от населението, като го прехвърлили в Мала Азия, очевидно за създаване на граничари. На мястото на изселеното и изтребено българско население, те настанили свои преселници — турци от други области. Това не предвещавало добро. Завоевателите, прочее, полагали здрави основи на своето владичество. Те не възнамерявали да напуснат страната, нито идвали като временни грабители, а се настанявали като трайни заселници. Турската колонизация засегнала главно най-плодородните области и най-важните стратегически места. Българското население трябвало да се оттегли в недостъпни и неплодородни земи. Въпреки всичко, броят на завоевателите, в сравнение с покореното население, оставал твърде малък. Обединителното звено в турската държава — както въобще през средновековието — била не народността, а вярската принадлежност. Някои българи приели исляма
265
и с това се приобщили към покорителите. Потурчването добило по-широки размери главно всред някои еретически групи — напр., всред българските павликяни — които и без това били откъснати от останалото православно население и се намирали във враждебни отношения с него. Заточението и смъртта на патриарх Евтимия означавали, в действителност, край на българската църковна независимост. Цариградската патриаршия успяла да получи правдини от турските султани, премахнала българската патриаршия и подчинила под своя власт църковния живот в българските земи. Тази нова промяна в живота на покорения български народ криела в себе си толкова големи заплахи за неговото духовно развитие, колкото самото отнимане на политическата му независимост отстрана на турците. Духът на независимост останал да мъждее в някои селища, на които турците признали известни правдини, и в по-затънтените покрайнини, гдето населението използувало правото си на самоуправление.
Ислямът поставял рязка граница между „правоверни” (müslim) и „неверни” (kâfir), сиреч между покорители и покорени. Множество места от Корана засягат отношенията към „неверните”, както и въпроса за тяхната бъдна съдба и наказанието, което, според Мохамеда, ги очаквало в задгробния живот. Необходимо е да се изтъкне, че отношението спрямо „неверните” е било свързано с едно от основните вярвания на исляма: вярването в предопределението. „Относно неверните — гласи една глава в Корана — за тях е все едно, дали ти ти предупреждаваш или не. Те не ще повяр-
266
ват. Бог е положил печат върху сърцата им и върху ушите им. Техните очи са покрити с превръзка, и тях ги очаква жестоко наказание”. Сам пророкът на исляма сякаш не е отдавал голямо значение на прозелитизма всред „неверните”, та затова признава: „Ако ти би извършил пред лицето на тези, които са получили Писанията, всякакви чудеса, те не ще възприемат насоката на твоята молитва [сиреч към Мека]. Ти също не ще възприемеш тяхната насока на молитва [към изток]”. Много пъти в Корана е упоменато наказанието, което, по думите на Мохамеда, трябва да очаква „неверните”. „О, пророче, — четем в друга глава на Корана, — бори се против лицемерите и неверните, отнасяй се със суровост спрямо тях. Пъкълът е тяхното жилище. Какво отвратително жилище!... Ако те се обърнат [към исляма], това ще бъде по-изгодно за тях. Но ако те отбягват да сторят това, Бог ще ги накаже с мъчително наказание на този и на онзи свят. Те не ще намерят по цялата земя нито закрила, нито помощ” [365]. Изхождайки от подобни твърдения в Корана, носителите на исляма не проявявали особно ревностна дейност за помохамеданчването на завоюваните народности. Насилствените преминавания към исляма са, общо погледнато, сравнително редки и почти изключителни случаи. Това отношение на завоевателите към покореното християнско население трябвало да има огромни сетнини. На първо място, по този начин се запазвала относителната малочисленост на завоевателите, които оставали господствуващ елемент, докато „неверните” трябвало да се занимават със всичко онова, което било необхо-
267
димо за поддържане на живота. Особено важно било, обаче, това за живота на покорените християни. Както в средновековието, така и сега народностната принадлежност се отъждествявала с верската принадлежност. Така, религиозният живот на покореното християнско население можел да се развива по свои собствени пътища. В противен случай, ако завоевателите проявели по-усърден религиозен прозелитизъм, християнското население щяло да бъде изправено пред голяма заплаха. Случаите, при които по-големи или по-малки множества измежду покорените приемали исляма, са твърде поучителни в това отношение. Най-честа новообръщенците се оказвали дори и след векове най-ревностни пазители на ислямската вяра. Изобщо казано, подвластното на завоевателите християнско население, като запазила своята християнска вяра, успяло да запази и своята народностна самобитност. Редом с тази обща търпимост спрямо християнската вяра, турската власт издала в течение на времето многобройни повели за покровителство или правдини на християнското население. Един добър познавач на тези турски повели [366] дори поддържа, че „без тези правдини изниква въпрос, дали християните са щели да се запазят всред обкръжаващите ги мюсюлмани. Вероятна — по негово мнение — щели да се запазят малобройни християни единствено по планините и неплодородните покрайнини, сиреч там, гдето не е имало мохамедани”.
Още по времето на турското завоевание някои християни от местното население, или пък пришелци от Запада — поданици на италианските търговски републики — успели да уста-
268
новят приятелски отношения със завоевателите и получили от тях известни признания на своите права. Рилската обител, разположена в отдалечена и мъчно достъпна покрайнина, изглежда не била засегната от турското завоевание. Напротив, монасите се постарали да обезпечат известни правдини за своята обител, като издействуват покровителствени грамоти от новите владетели на страната. В редица по-късни турски документи се говори изрично, че Рилският монастир получил подобни грамоти от турските султани, които завоювали тукашните земи. Така, в една заповед, издадена в края на октомври 1402 г. — значи няколко месеца след Ангорската битка — се казва, че „монасите, които живеят като рая в Рилския монастир ... притежават засега височайши царски актове за право на свободно живеене”. В султански ферман от 12. април 1519 г. [367] се съобщава, че в ръцете на монасите от Рилския монастир се намирали „височайши царски актове, издадени още в царуването на приснопаметните султани Баязид хан I и Мохамед Челеби. С тези височайши царски актове, буквално записани в старите правителствени тефтери, които имат сила на закон, Рилският монастир и живеещите там монаси се признават от властта за привилегировани и свободни. Недвижимите имоти и земи ... не се облагат с десетък, нито се плащат за тях някакви налози и данъци. А самите монаси, като свободна рая, са били освободени от плащането на всякакви тежки и обикновени налози, като: аварис-дивание, текялифи-шаки и ресуми-урфие. В текста на тези два височайши акта изрично е казано, че раята-монаси от тоя монастир се
269
считат напълно свободни в империята и се освобождават от плащането на данъците, наречени аварис-дивание и текялифи-урфие”. От този документ трябва да се заключи, че двамата първи султани — Баязид I (1389—1402) и неговият син Мохамед I Челеби (1413—1421) са дали грамоти на Рилската обител, в които признавали обителта и иноците в нея за свободни и привилегировани, а заедно с това ги освобождавали от плащането на данъци. Едва ли може да има съмнение относно това посочване. Упоменанието за издадените от Баязида I и Мохамеда I Челеби покровителствени фермани е запазено в документи, които са близки по време. Както обикновено е ставало, при подновяването на покровителствените повели и при издействуването на нови, обикновено са били представяни старите повели. От текста на приведените два документа от 1402 и 1519 г. [368] трябва да заключим, че съставителите им са имали на ръка и са видели първообразните фермани на ранните турски султани. В документа от 1519 г. дори е добавено, че тези „височайши царски актове” били „буквално записани в старите правителствени тефтери, които имат сила на закон” — с други думи, те били „зарегистрирани” в самата султанска канцелария. В по-късни султански писания още няколко пъти се говори за тези ранни фермани. Така, от ферман от 1520 г. [369] узнаваме, че монасите от Рилския монастир се позовали на тези свои фермани, за да доказват, че са „свободни и привилегировани”. „Бившите велики султани Баязид хан I Илдъръм и Мохамед Челеби хан I са издали на монасите от тоя монастир свещени царски грамоти за
270
привилегиите и правата на монастира. Самите тия актове се пазят в ръцете на монасите, а тяхното съдържание е било записано в старите правителствени тефтери, които имат сила на закон” [370]. Началните султански фермани са споменати също във ферман от м. януари 1549 г. [371]. Няколко упоменания за тях намираме във фермани от XIX век: например, от 24. март 1821 г., гдето се казва, че монасите все още притежавали „стари свещени актове, издадени от предишните султани, както и от султана Худа-вендигяр”; от 1. април 1842 г., от 30. април 1842 г. и от 25. август 1861 година [372]. Тези късни посочвания, обаче, съдържат едно име, което ни отвежда към още по-прежните години на турското завоевание. Под името „Худа-вендигяр” е бил обозначаван султан Мурад I (1359—1389) [373]. Това посочване изглежда малко вероятно. Едвали може да се мисли, че монасите от Рилския монастир са успели още преди окончателното завладяване на българските земи отстрана на турците да си издействуват някакви правдини от завоевателите.
Малко по-късно, през управлението на султан Мурада II (1421—1451), състоянието на Рилската обител, изглежда, се влошило. От това време — в течение на няколко десетилетия — не притежаваме никакво свидетелство за живота на монастира. Каточели тук замира всякаква книжовна дейност. Какво е станало с обителта и нейните иноци? Знае се, че част от българските светски и духовни първенци при заплахата на турското завоевание побързали да намерят прибежище в други, близки и далечни страни [374]. Дали също така и някои ог рилските иноци не напуснали
271
обителта, за да се преселят другаде? Занимливо е, че именно по това време се явява първото упоменание за Рилския светец в руски богослужебни книги. Така, в пролог от 1429 г. в Троицко-Сергиевската лавра, под 19. октомври, се чествува „памет на преподобния наш отец Иван Рилски” [375]. Дали това упоменание на светеца се дължи на някакво възобновяване на „паметта” въз основа на по-стари руски паметници? Не е изключена възможността, то да се е явило именно поради пренасянето на български ръкописи от бегълци из българските земи. Може ли да се предполага, че там се е озовал някой рилски инок, така както в румънските земи и по западните покрайнини на Балканския полуостров, та чак до островите попаднали бегълци от България, носейки със себе си ценни български ръкописи ? Предположението е вероятно, ако и да не може да се подкрепи сега с никакви докази. Във всеки случай, през първата половина на XV век настъпва упадък на монастира. Предполага се, че това разорение на обителта ще да се е дължало на избиване и прогонване на иноците [376]. По-вероятно е, обаче, че общото бедствено състояние на завоюваната страна се отразило върху състоянието на самия монастир.
Официалната турска власт не отказвала да признае правдините и данъчните облекчения на обителта. Ако монастирските братя десетилетия и дори векове по-късно се позовавали на ферманите, дадени от първите турски султани, те с още по-голямо право можели да сторят това през първата половина на XV в. От XV век не е запазен, за съжаление, ника-
272
къв турски ферман в свръзка с монастира. През миналия век в монастира съществувало предание, че две големи лампади, които се пазели в монастирската църква, са били подарени именно от султан Мурада II при едно негово посещение в Дупница, гдето при него се явил, за да му се поклони, игуменът на обителта [377]. Султан Мурад II в 1435 г. се оженил за малолетната дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович (1427—1456) — Мара. Сръбската княгиня дори в султанския дворец запазила своята християнска вяра. По случай смъртта на баща ѝ един сръбски книжовник споменава нейното име, като я нарича „най-блажена и най-целомъдрена”, която се пожертвувала „заради правата вяра към Бога, благочестието, обичта към родителите си и доброто повинувание” [378]. Нейното присъствие в султанския двор ще да е повлияло, несъмнено, върху отношението на султана спрямо покореното християнско население.
Към средата на XV век обителта изпаднала в запустение, което продължило неизвестно колко години. В един монастирски документ от 1466 г. се казва изрично, че преди това монастирът бил „запустял от много години” [379]. Владислав Граматик е разказал с общи думи за състоянието на Рилската обител през цялото това време от края на XIV и първата половина на XV век, като е засегнал и събитията, които се развили тогава в нашите земи. „Изначалният враг на мира повдигна буря и опасен смут, като вдигна от Изтока пребезбожните перси [турци] с голям гняв и свирепост против всички земи, които се намираха под гръцкото царство, българските области, сръб-
273
ската държава и заедно с всички други страни, които се намираха около тях на север и запад. Внезапно те завоюваха и завзеха цялата източна земя, която се намираше под гръцка власт, и южните страни заедно с [Мала] Азия, като стигнаха и в Македония [Източна Тракия], подчиниха я под своя власт и там, при така наречената река Марица, в упорито сражение победиха напълно сръбската войска, която се намираше тогава в тази област — намеква той за сражението при Черномен през септември 1371 г. — и веднага се устремиха против сръбското княжество. Стана най-люто сражение в мястото, наречено Косово [1389 г.]. Случи се така, щото веднага сред боя падна свирепият властелин, който държеше властта над тях, като получи много скоро достойно възмездие за своето безбожие, зле и недостойно извергна своята варварска и нечестива душа, като внезапно посред боя биде лишен от живот отстрана на сръбските воини [а]. И така, прочее, надделя грехът — уви, заради нашите злини! — и сръбската земя мина под тяхна власт. Малко след това те завладяха и българските предели, подобно на някакво малко гнездо, заедно също и с онзи пречуден град [Търново], в който лежеха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войнствата отново се вдигнаха буйно и безбожно и всеки ден и по всяко време вършеха чести опленявания и кръвопролития. Съвсем никой не можеше да задържи опасния им устрем. Те надделяха във всички бойни сражения, по всички места, и печелеха светли победи над другите.
а. Намек за погубването на султан Мурада I при сражението на Косово поле на 15. юли 1389 г.
274
Прочее, събитията се развиха така. И чрез тях зло и пагуба се разпростираха и утвърждаваха навсякъде. Много страни и селища, заедно с честните монастири и божествените храмове, биваха разрушавани с огън и поради това се обричаха на пълно запустение. Тогава, прочее, се събори и напълно запустя също... и пресветата обител на този богоносен отец, намираща се в Рилската пустиня
И така, тя прекарва в запустение доста години
[380]. Димитрий Кантакузин също така е разказал за турското завоевание, за победите над балканските християни и за съдбата на християнското население, като, обаче, погрешно отнася запустението на Рилската обител към последните две десетилетия на XIV век, преди падането на Търновското царство под властта на турците. „Прочее, божествените храмове бяха подложени на разорение и жилищата на светците бяха предавани на запустение. Заедно с другите тогава запустя и... всечестният храм на светеца, който се намира в... Рилската планина, и поради това стана необитаем
Разбира се, тези сведения за запустението на обителта трябва да се приемат с известни уговорки. Те произхождат от риторични извори, които имат за цел да възхвалят делото на по-късните обновители на монастира. Поради това в техните твърдения трябва да се предполага известно риторическо преувеличение. Несъмнено, обаче, в обителта настъпил упадък. Това ще да се е дължало на обстоя-
275
телството, че притокът на млади, свежи сили намалял, а в същото време, монастирът не можел да получава приношения отстрана на населението за своята издръжка. Животът замрял.
През 1451 г. управлението в турската държава преминало в ръцете на Мохамеда II (1451—1481) — един от най-бележитите турски владетели. „На двадесет и една годишна възраст, той, по думите на днешен учен [381], съчетавал в нрава си, — редом с варварските устреми на безжалостна жестокост, кръвожадност и най-низки пороци — живо влечение към науките и книжнината, голяма деятелност и качества на пълководец, държавник и организатор”. Един от съвременниците му, именно византийският историк Георги Францес [382], разказва, че „младежът бил предприемчив и похватен във всичко, обичал добродетелните и учени люде, самият не бил незапознат с науката и бил вкусил не малко от изкуството на астрологията”. „Той винаги обичаше да чете за подвизите и живота на Александра Македонски и на Цезаря Октавиана, на Константина Велики Флавия и на цариградския император Теодосия от Испания [сиреч Теодосий Велики], като диреше и разучваше средства, да ги надмине всички тях и да разшири в най-висша степен пределите на своята държава, което и стори”. Според същия византийски писател, султанът говорел пет езика: турски, персийски, арабски, гръцки и латински. Наскоро, на 29. май 1453 г., след страшна обсада, в негова власт паднала столицата Цариград, и победителите три дни и три нощи разграбвали богатствата на града и избивали беззащитното
276
население. След бляскавата победа Завоевателят проявил неочаквани
качества на строител, ценител на науката и изкуството. Разрушителят на
художествените ценности на хилядолетната византийска столица проявил особено
влечение към изобразителните изкуства на Запада и на големите италиански
художници — и то в противовес на забраната на исляма за човешки изображения.
Той, се постарал да докара от Запада художници и ваятели, които да работят за
него. Така, към 1463 г. той поискал от цариградския венециански пратеник да
помоли Сиджизмондо Пандолфо Малатеста, княз на Римини, да му изпрати в Цариград
прочутия художник, архитект, ваятел и гравьор Матео де’Пасти от Верона
[383].
Султанът желаел, прочутият художествен творец да го рисува и извае. И наистина,
Матео де’Пасти бил първият художник, който дал образа на Завоевателя. Познато е
писмото на Махмуд, паша на Румелия, от 15. април 1467 г., написано на
сърбохърватски език, до Дубровнишката република, с което пашата настоява да
бъдат изпратени някои книги и художествени произведения за ученолюбивия султан
[384]. От писмото се вижда, че вече преди това султанът бил получил отстрана на
републиката някои книги по медицина
. Султанът, при това, бил готов да купува
книги 
и картини (образи). По-късно, по негово искане, в Цариград
пристигнал италианският художник Джентиле Белини, който работил там от края на
септември 1479 до края на ноември 1480 година [385]. Следвайки този обичай,
приемникът на Мохамеда II, султан Баязид II (1481—1512) — към 1506 г. — отправил
покана дори към един от най-вели-
277
ките италиански художници на времето: Микеланджело Буонароти! [386] През 1519 г. Микеланджело получил ново писмо от Одрин, писано от някой си Tommaso di Tolfo, който го канел да пристигне в турската империя, за да работи за султан Селима I (1512—1520).
Управлението на тези просветени владетели се отразило върху живота на покореното население. Непосредствено след завладяването на византийската столица, Мохамед II оказал големи почести на новоизбрания цариградски патриарх Генадий Схоларий (1453—1459), признал правата му като духовен глава на християнското население и освободил него и подвластното нему духовенство от данъци и налози. Християните получили право да поддържат своите църкви, без тези да бъдат превръщани в джамии, да изпълняват необезпокоявани църковните си обреди и да чествуват свободно празниците. Завоевателят на Цариград проявил грижи за създаване на законност в обширната империя и за възстановяване на разрушените селища, за вътрешната уредба и утвърждение на държавата. Сам султанът давал пример и на веротърпимост. Така, през 1463 г., по време на своя поход за Босна, той посетил Кюстендил и оттам отишел в Осоговския монастир. В една летопис, писана в монастира, е отбелязано, че султанът —
[387]. Изглежда, че султанът, който проявявал известна широта на схващанията по отношение строгите повеления на ислямската вяра, позволил да бъдат възстановени немалък брой разрушени християнски църкви [388]. Това, разбира се, било правено с далновидното намерение, да се вне-
278
се успокоение в завоюваните земи, та християнското население да се примири с властта на завоевателите.
Всичко това създало благоприятни условия за възобнова на
западналата Рилска обител. „Аскетизмът никога не е изчезвал, — пише руски учен
от миналия век. — Наистина, понякога той сякаш замирал, за него преставали да
говорят и да пишат, никой повече не се занимавал с него и, изглежда, сякаш
настъпвал край на тази своеобразна форма на християнската мисъл. Но, като
противодействие, настъпвало ново възраждане, и аскетизмът отново възкръсвал,
подобно на легендарния феникс. Начело на новото движение обикновено стоели
велики люде, убедени дейци ...” [389]. Двама съвременници — именно Владислав
Граматик и Димитрий Кантакузин — са ни оставили сравнително подробни сведения
относно възобновата на Рилската обител. „Прочее, вече от дълго време бяха
замлъкнали бойните сражения, които по-рано владееха в българските земи, — пише
Владислав Граматик, — и всред разбърканите людски дела настъпи тишина. Някои
мъже, които живееха в света, благоговейни и благородни по род, по произход
българи 
, живееха при Велбъжд [
, дн. Кюстендил] в някакво село, което се
наричаше Граница
. Те бяха украсени със свещенически сан. След като отпратиха
своите съжителници
при Господа, те напуснаха целия мирски живот и приеха на
себе си благото Христово бреме [а]. Обзети
а. Ср. Матей, XI, 30.
279
от силен страх пред Бога, те се изселиха от своя дом и родното си място в Рилската пустиня, поселиха се там бързо в... обителта на преподобния, която тогава беше пуста и необитаема ... вече от много дълго време
Там те станаха образец и пример на добродетелен живот за всички,
които дойдоха след тях
, — като винаги се упражняваха в трудове, подвизи и
голямо търпение, прекарваха в молитви и пения, пост и прочитане на божествените
слова и други подобни [деяния], които сега нямам време да описвам, понеже това
изисква друго, по-точно занимание. Прочее, те бяха трима на брой и еднокръвни
братя, синове на преблажения епископ на Крупник
господин Якова, който в онези
дни с много добра светителска дейност пасеше словесното стадо Христово. Единият
от тях се наричаше Иоасаф, който веднага, още в началото на тяхното [иноческо]
съжителство, стана игумен
над тях. А името на втория беше Давид, на третия —
Теофан. Тези тримата, прочее, както се каза, пристигнаха в споменатата пустиня,
като желаеха да се поселят в нея, — и то не едновременно, нито заедно, но един
след другиго и постепенно. Те намериха всички сгради на обителта на преподобния
порутени и напълно разрушени
, с изключение само на църквата и кулата. С
помощта на Бога, те веднага въздигнаха всичко из основа, напълно ги поправиха и
ги доизградиха, украсиха ги боголепно, като извършиха за това много трудове и
подвизи и направиха разходи. Те сто-
280
риха това не само от себе си и чрез свои средства, а с онова,
което имаха за тези неща отстрана на послушното братско общежитие на целия
монастир, но и чрез придавката на някои боголюбиви мъже”. Според една добавка
към това място, възобновителите на обителта могли да осъществят намеренията си
„преди всичко чрез оказаната грижа и помощ отстрана на благочестивия господин и
нов ктитор на светата обител господин Георгия, който поправил красиво и много
превъзходно всички недостатки в монастирските сгради” [390]. „Тяхното изящество
и тяхната благоукрасеност, подобно на някакъв одушевен магнит при вида на
желязото, и досега привлича към боголюбива ревност не само мнозина местни люде
от околните там, близколежащи страни, но и от далечните [земи]. Те се притичваха
там най-усърдно и с голяма вяра, без сега да пропуснат, като всеки от тях,
според силите си, донасяше дар на светата обител от онова, що притежаваше,
получаваше благословение и още повече най-голяма полза, — особено в деня, когато
се празнуваше паметта на светеца, — а после с радостна душа и голямо веселие се
завръщаха отново в своите живелища”. Извънредно занимливи са също думите на
другия съвременник на това събитие, именно Димитрий Кантакузин. „Онзи, който
сега царува над нас — пише той за султан Мохамеда II Завоевателя, — великият,
самодържавният и надвишаващ по сила, по слава и величие на царството всички,
които са царували преди него, прие бащиното царство още от младини, бидейки
украсен с голяма острота на ума
, подвизи към воюване и разум, набра чудни и
големи
281
воинства,[направи] страшни и дивни военни уредби
и обичаше да
воюва и да разширява държавата. Той искаше да превъзхожда предишните [владетели]
по слава — като не се отдаваше на угощения и пиянство, ниго на леност и покой на
тялото, а още по-малко на униние, както повече от царете. Ако и да се показа
обременителен
в други неща и да е сгрешил за наказание пред Бога, той, след
като завладя великия Константинов град [Цариград], веднага установи в него
престола на царството, разори и зае яки градове, прие царства и господарства,
така да се рече по суша и море. В годините на този [владетел], ако и да бяха
тежки и насилнически в другите неща, обаче иноците се ползуваха от всякаква
свобода и се наслаждаваха на спокойствие
Никой не дръзваше да им каже нищо враждебно, въпреки че — уви! —
някои от тях зле смутиха църквата и я предадоха на запустение. Тогава някакви
трима мъже, родни братя, украсени със свещенически сан, българи по род
, от
пределите на Велбъжд, като цъфтяха с най-добро душевно благородство, живеейки на
село 
добродетелен живот, постараха се да достигнат нещо повече — наложиха си
ангелски образ. Един по един те влязоха в Рилската пустиня и, като намериха
запустял храма на светеца
, те го обновиха — добро и богоугодно дело. Мнозина
ги последваха и поискаха да живеят с тях, устроиха общежитие
”.
Сведенията на Димитрий Кантакузин потвърждават онова, което знаем от други из-
282
вори за времето на султан Мохамеда II. Кантакузин е изтъкнал, че през неговото царуване монашеството се ползувало от особени правдини и спокойствие. Родното село на тримата обновители на Рилската обител — именно братята Йоасаф, Давид и Теофан — е добре известно. Това е селото Граница, което и до днес съществува в Кюстендилската покрайнина. Баща им, след овдовяването си, станал епископ на Крупник — село, разположено между Горна Джумая и Мелник, което някога, в началото на турското владичество е било седалище на епископия, а по-късно населението му било потурчено [391]. От една приписка се знае, че крупнишкият епископ Яков починал на 2. октомври 1448 година [392]. Трябва да се заключи, следователно, че той е светителствувал тук през първата половина на XV век. Кога точно неговите синове са се поселили в Рилската пустиня и приели иночество — това не е посочено изрично в нашите извори. Може да се предполага, че възобновата на обителта е била извършена в началото на царуването на Мохамеда II, сиреч между 1451 и 1460 г. Съгласно сведението на Владислава Граматик, по това време монастирските сгради били напълно порутени. Запазена била само монастирската църква, съградена по времето на Хрельо, както и яката кула. Поселването на тримата братя в обителта не се е извършило едновременно, а постепенно, значи в различни времена. Още в началото тук се създало иноческо общежитие, което под ръководството на Йоасафа — който станал пръв игумен на обновената обител — се заело с възстановяване на монастира. За дейността на първия игумен на обновената
283
обител — Йоасаф — не притежаваме по-точни сведения. От една приписка, знаем, че той починал на 20. май 1463 година [393]. Неговото място било заето от родния му брат — Давид. От сведенията на изворите трябва да заключим, че в непродължително време в обителта отново се образувало доста многочислено иноческо общежитие.
Времената вече се променили значително. Мраковете, които паднали над балканските земи с турското нашествие, постепенно оредели — преди да настъпят новите изпитания. Животът на покореното християнско население поел по-обичаен ход. Отделните области, които били откъснати една от друга, сега влезли в общение помежду си. Света Гора, с нейната „монашеска република”, станала отново място за поклонничество на набожните люде — иноци и миряни. От векове там съществувала велика българска обител — монастирът Свети Георги Зограф, както и някои други по-малки обители. Навсякъде, по всички светогорски обители и скитове, имало многочислени иноци славяни: българи, сърби и руси — и именно те съставяли мнозинството от населението на полуострова, докато иноците от гръцко, румънско и инородно потекло били далеч по-малочислени. Атонският полуостров бил не само света земя — там иноците можели да живеят в сравнително по-голяма безопасност, тъй като завоевателите признали техните правдини. Всичко това привлякло новите обитатели на рилските килии. Изглежда, че още наскоро след възобновата на Рилската обител те възобновили връзките си със Света Гора. Може дори да се предполага, че през времето на упадъка
284
на тяхната обител, някои от ценностите са били пренесени и запазени именно в светогорските монастири и скитове. Подробностите, за жалост, не са ни известни. Забележително е, при това, че възобновената Рилска обител подновила връзките си с руския светогорски монастир Свети Пантелеймон, с който била свързана, както изглежда, още и преди това. Запазен е договорът, който бил сключен през 1466 г. между двете обители.
Този договор гласи [394]: „С благодатта и човеколюбието на Господа Бога и Спасителя наш Исуса Христа и с молитвата на пречистата Владичица наша Богородица и на преподобния и богоносен отец наш Иоан пустинножител Рилски, ние, иноците, живущи в монастира на Рилската пустиня: игумен иеромонах Давид, иеромонах Теофан и с нашия светопочинал брат игумен иеромонах Иоасаф, намерихме светия Рилски монастир запустял от много години, но с милостта Божия и с помощта на Пречистата и с молитвата на светеца го въздигнахме и обновихме, и от владетелните царе и велможи издействувахме писани заповеди, с които монастирът да бъде освободен от царски данък и от данъците на други велможи. А след известно време, като видяхме в Света Гора, в монастира на светия великомъченик Христов и целител Пантелеймона, хрисовулите на прежните свети ктитори, как двата монастира са били едно, то ние, като се посъветвахме след смъртта на нашия брат господина Иоасафа, решихме, щото тези два монастира да са пак едно, както са били по-рано и до си поставят игумен тук от тукашни братя, а там — от техни, и така да се управлява монастирът. Ние двамата братя —
285
иеромонах Давид и иеромонах Теофан — ако се случи да заминем за
светогорския свети монастир, да сме свободни от всякакви задължения, а в случай
че останем тук, тъй също да имаме спокойствие, а те да си управляват монастира,
както искат. Подир нашата смърт там или тук, да се правят парастаси и литургии,
както и на другите братя. Всичко, което е монастирско и се намира вътре или вън
от монастира, предаваме на тях по списък заедно с царските и господарски
постановления
. И тъй направихме помежду си: каквото и да е тук монастирско,
да не се взема и изнася навън от монастира, освен когато монастирът се застраши
от разорение. Който дръзне и развали тези наши разпоредби, или от тях, или от
нас, него да го разори Господ Бог в деня на страшното изпитание и да го убие
силата на честния и животворен кръст Господен и да е проклет от 318-те свети и
богоносни отци, събрани в Никея, и от всички светци, които от века са угодили
Богу, и да му е враг пречистата Божия майка и светият великомъченик Христов
Пантелеймон и преподобният и богоносен отец Иван Рилски на страшния Христов съд.
А за знание и утвърждение ние, които установихме това, се записваме тук поименно
: игумен на монастира на светия великомъченик Христов Пантелеймон — иеромонах
Аверкий; игумен на монастира на преподобния и богоносен отец Иван Рилски —
иеромонах Давид, и иеромонах Теофан; проигумен руски Харитон; проигумен Герасим;
проигумен иеромонах Аверкий; проигумен Никандър; проигумен Малахий ; еклизиарх
иеромонах Диомидий; духовник иеромонах Ефрем; старец Атанасий; старец Рафаил;
286
старец Варлаам; старец Григорий; старец Доситей; изждивител поп Митрофан и всичките в Христа братя, които живеят в двата монастира. Написа се в 6974 година [от сътворението на света = 1466 г. от Р. Хр.], 6-и ден от месец юни”. Договорът бил скрепен с печатите на двата монастира.
Договорът е бил сключен, изглежда, на Света Гора, гдето отишли двамата братя възобновители на Рилската обител. Игуменът Давид и брат му Теофан съобщили някои вести за запустението и възобновата на своя монастир. Те заявили, между другото, че след като възобновили обителта, успели да издействуват „от владетелните царе и велможи” „писани заповеди, с които монастирът да бъде освободен от царски данък и от данъците на други велможи”
Несъмнено, тук се намеква за правдини, които са били
издействувани от турските султани, както и от по-дребните турски управници в
областта [395]. За съжаление, тези турски писания не са запазени. Неясен е
смисълът на думите, че в монастира Св. Пантелеймон се пазели „хрисовули на
прежните свети ктитори”
, от които се виждало, че някога двата монастира били
„едно” 
. Очевидно, намеква се за такива отношения между двата монастира, които
днес — поради оскъдните данни — не могат да се определят с положителност.
Съглашението сега се възобновявало, като всеки от двата монастира запазвал
своята самостойност, що се отнася до управлението. От съдържанието на спогодбата
трябва да се заключи, че двамата рилски иноци идвали на
287
Света Гора още преди 1463 г., когато се поминал техният брат.
Това показва, че връзките с монастира Св. Пантелеймон били подновени още в
началните години на възобновата на Рилската обител — което потвърждава
предположението, че в този светогорски монастир ще да са били пренесени, за
съхранение, някои рилски ценности. Със своето съглашение братята Давид и Теофан
си обезпечавали убежище в Света Гора — в случай на заплахи, поради които могли
да бъдат принудени да изоставят Рилската обител. Ценностите на тази обител
трябвало да бъдат изнесени и отнесени в Света Гора, само когато монастирът бъдел
застрашен от разорение
. — Освен със Света Гора, обновената Рилска обител
влязла в сношение с Охридската архиепископия. Може да се предполага, че в
продължение на около един век след своето обновление, обителта се намирала под
върховенството на охридския архиепископ [396].