I. ДУХОВНИЯТ ЖИВОТ В БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА СЛЕД ПОКРЪСТВАНЕТО
Втората половина на IX век съставя решително време в развоя на българския народ. С особена острота подлежал на разрешение един от основните въпроси в духовния мир на средновековния човек: въпросът за вярата. Противно на сухия рационализъм на нашето време, дълбоката религиозност представяла истинска основа на средновековния живот. При липса на народностно чувство, вярата и езикът били единствените звена на народностното и държавно единство. Единството на вярата обезпечавало духовното единство в държавата. Именно това обяснява грижите на средновековните владетели за религиозния и църковен живот в техните държави. Верската политика била съществена част от общата държавна политика [1]. За нещастие, това верско единство не могло да се осъществи в първобългарската държава през течение на няколкото века от нейното начално съществувание [2]. Наистина, до втората половина на IX век общопризнатата религия в държавата била езическа. Това, обаче, било твърде общо определение. То означавало само едно:
2
че вероизповеданието в държавата не било християнско. В същност, единна езическа религия не е съществувала никога в първобългарската държава. Населението било съставено от две различни народностни съставки: славяни и първобългари, различни по произход, език, численост и влияние в държавата. Тази народностна двойност се изразявала предимно в областта на вярата. Славяните се покланяли и принасяли жертви на своите езически божества: на Перуна, Власа, Морана, на вили и русалки ..., а първобългарите туранци почитали пюя Тангра — бог на небето, добри и зли духове, небесни светила... Може би в известни времена първобългарите да са правили опити да наложат своята вяра на огромното мнозинство от населението, съставено от славяни. До нас са достигнали само неясни и откъслечни вести за борби и гонения. Това, обаче, ще да е било безсмислено и безнадеждно начинание. Раздвоеността продължавала да се чувствува още по-силно. Тя се долавя особено много през първата половина на IX век, когато славянското население започнало да се изравнява политически със завоевателите първобългари и да се издига до върховната власт. Очевидно, при тази раздвоеност не било възможно да се създаде силна държава. Обединението на двете племенни съставки в единна народност не можело да бъде завършено. Раздвоението се засилило още повече, когато изпъкнал нов съперник: християнството. Цариград, разположен в непосредствената близост до земята на българите, се славел като едно от най-големите огнища на християнската вяра. От векове насам християнството било признато за офи-
3
циална религия в империята. Откъм юг християнското влияние било започнало твърде рано да прониква в българските земи. Нищо не можело да спре това проникване, което се извършвало по най-странни и тайнствени пътища, както по време на войни, така и в дни на мир. Търговци, пленници, иноци, свещеници и обикновени люде снозели твърде често между едната и другата страна и засилвали християнското влияние в първобългарската държава.
През първата половина на IX век държавата разширила своите предели. В нея били включени обширни земи, населени изключително със славянско население, което било прекарало известно време под византийско владичества и поради това било християнизирано в по-голяма степен. Всяко ново разширение на държавата можело да става единствено в земи с такова славянско население. А с това християнският елемент, в държавата неизбежно се увеличавал. Може да се предполага, че към средата на IX век християнството е представяло преобладаващата религия на славянското население в българската държава. Така верските различия се задълбочили още повече. Оснозата на държавното единство била страхотно разклатена. Как можели да бъдат привлечени към държавата тези славянски племена, които до неотколе се намирали под владичеството на християнската империя?
Необходимо било да се намери начин, за да се обезпечи духовното единство в държавата. Пред българския княз се поставял тежък и съдбоносен въпрос. Дали било възможно и разумно да полага усилия, за да осуети
4
проникването на новата вяра, със цел да се запази езичеството, дори при съществуващето различие всред езичниците? Кой можел да се справи с тези възторжени носители и изповедници на новата вяра, които дори когато произхождали от владетелския род — подобно на Нравота или Воин, сина Омуртагов — отивали с готовност да посрещнат смъртта заради вярата? Най-разумно било да се възприеме новата вяра. Само по този път, налагайки християнството като обща и задължителна вяра в държавата, могло да се създаде единството, което не съществувало през цялото езическо време. По този начин възприемането на християнската вяра отстранявало раздвоението и полагало основа за вътрешно единство. Същевременно се разрешавал и въпросът за отношенията между първобългари и славяни. Ако до това време християнството било преобладаваща вяра на славянското население в държавата, то официалното признание на новата вяра съставлявало истинска победа на славянския елемент. Несъмнено, за приемането на християнството отстрана на княз Бориса оказали влияние също и известни външно-политически деятели. Византийската империя винаги смятала християнизирането като едно от най-добрите средства за обуздаване на размирни и опасни съседи и за установяване на добри и приятелски отношения с тях. Поради това тя сторила всичко, за да наложи в българската държава новата вяра. Най-сетне, общо взето, приемането на християнското учение с неговата универсалистичност и с неговите възвишени ръководни начала означавало безспорен напредък в сравнение с отживялото и тясно племенно ези-
5
чество. Християнизирането, от друга страна, съставлявало най-важното условие за приобщаване на новата народност към европейската общност, чийто политически и културен живот бил изграден върху основата на християнството.
Покръстването представяло, прочее, истинска повратна точка в развоя на българския народ. На пръв поглед, това било повече официално деяние. Не бива да се мисли, обаче, че то засегнало само повърхността на живота. Самото християнизиране било подготвено вече твърде отдавна, а решението на княза било повече едно утвърждение на новото, което се налагало. Наистина, езичеството не било задушено напълно и след 865 г. В продължение на векове по-късно, тук и там, бпещукали искри от старата вяра на прадедите. Но не тези сподавени прояви давали общия облик на живота. Настъпила оживена дейност за приобщение към Христовата вяра и за прилагане наредбата на християнската църква. След покръстването между българската държава и южната империя се установил продължителен мир — нещо почти необичайно в отношенията между двата народа, непрестанно враждуващи помежду си. С малко прекъсване — в годините 894-896 — този мир продължил почти ненарушим повече от половин век. Това било благословено време, когато всички усилия били насочени към вътрешните въпроси и тяхното разрешение.
В цялата тази епоха владее личността на княз Бориса I. Целият верски и църковен живот е свързан с неговото име. Дълбоко вярващ, той ръководел църковния и духовен живот не като безучастен спрямо верските въпроси дър-
6
жавник, а като човек с трайни и дълбоки богословски и религиозни интереси. От цялата преписка, водена години наред между него, Цариград и Рим, е останало твърде малко. Все пак, въз основа на запазеното, можем да очертаем достатъчно личността на княза. Въпросите, които той отправил до папа Николая I (856—867), са извънредно многобройни и обгръщат най-различни страни от живота на християнина [3]. Очевидно е, че за владетеля приемането и утвърждението на Христовата вяра е било не чисто външно, формално дело, но промяна, която засягала из основа целия живот и на която той гледал с тежка и искрена загриженост. Българските пратеници задали на папата над деветдесет въпроса. Повече от половината се отнасят изключително до вярата, култа и църковната уредба. Обаче нито един от тези въпроси не е от общо богословско естество. Това са ясни, предметни, а не отвлечени питания. Въпросите понякога изглеждат дребни, незначителни и дори наивни. Сам папата, обаче, много правилно схванал техния характер. Той разбрал, по собствените му думи, че българите питали „простодушно”, понеже очевидно се боели, да не би да им „се вмени в грях”, ако „в най-дребните работи” извършат нещо против обичая на другите християни [4]. По схващането на княза, християнизирането трябвало да преобрази всички страни на живота. Поради това той задал въпроси относно правото, брачния живот, храната, облеклото и дори чистотата. Заедно с това той питал за някои суеверия и езически обичаи дали са съвместими с новата вяра. За истинския вярващ човек на средновековието не можело да съществува
7
разграничение между важни и второстепенни въпроси в областта на вярата, както ги разграничава аналитичният и хладен разсъдък на съвременния човек. Всички въпроси на княз Бориса показвали дълбоката загриженост, с която той се отнасял към въвеждането и утвърждението на правилна християнска вяра в страната. Съпоставката между питанията на българските пратеници и от-, говорите на папата разкрива, че често пъти българите, в своето желание да приложат и наложат новата вяра така, както я разбирали, проявявали крайности, срещу които папата намерил за потребно да се опълчи. Обаче това било само проява на прекалена верска ревност.
Цялата загриженост на княза относно въпросите, които засягали вярата и църковното устройство, произтичала не толкова от сухи държавнически съображения, колкото от личните настроения и схващания на владетеля. Съвременните и по-късни свидетелства го представят, като дълбоко и искрено религиозна личност. Славата му се разнесла далече на Запад, гдето западен летописец записал, че князът „денем се явявал пред народа облечен в царски украси, а нощем, облечен във власеница, тайно влизал в църква, простирал само някакъв козяк и лежал проснат в молитва върху пода на своята базилика” [5]. В посланието си до княза, цариградският патриарх Фотий (858—867, 878— 886) говори най-ласкаво за неговата набожност. Той го назовава „рачител на добродетел и благочестие” и възхвалява неговото „богохранимо благоразумие” [6].
Като крайна проява на верската ревност се смятало пълното отречение от живота и
8
приемането на иноческото одеяние. Иноческо движение се зародило в България още непо-средно след покръстването. За жалост, сведенията са съвършено оскъдни и се отнасят само до някои по-видни личности, Византия станала наставница на българите и в иночеството. Още преди покръстването мнозина потомци на славянското население в подвластните на империята земи постъпили иноци в разни византийски обители. Из тяхната среда изпъкнали Константин-Кирил, Методий, Климент и Наум, просветителите на славянството, както и техните ученици. След покръстването, някои българи също потърсили да постъпят във византийски обители. От едно писмо на патриарх Фотия узнаваме за неколцина българи, които били приети за питомци на един от прочутите на времето византийски отшелници [7]. Но ето, след 36-годишно царуване, сам княз Борис се отказал от престола и приел иночеството, или, както се изразява западният летописец, „оставил земното царство, за да царува вечно с Христа в небесата” [8]. Теофилакт Охридски, около два века по-късно, очевидно въз основа на български извори, обяснява това решение на княза с избавлението му от тежка болест [9].
Мълвата за това деяние на княза, който покръстил народа си и го въвел в лоното на новата вяра, поразила въображението на съвременниците и на потомството. Примерът, обаче, не бил уединен. След 867 г. приел иночество по-младият брат на княза, Докс. Иоан Екзарх признава, че е получил от Черноризец Докс (Дукс) много напътствия за книжовна работа [10]. Към 878 г. пристигнал да се учи във византийската столица третият Борисов син — Симеон, който,
9
като завършил учението си, също приел иночество. Неговият братовчед Тодор (назован народно Тудор), син на Докса, също така се замонашил и се отдал на книжовна дейност. Една от дъщерите на княз Бориса се упоменава като „рабиня божия Пракси”, което показва, че тя била приела иноческо звание [11], вероятно още наскоро след покръстването. А това свидетелствува, че в българската земя се зародило твърде отрано женско иноческо движение. Броят на иноците се умножавал и поради въвеждането на византийския обичай за насилствено замо-нашване. През 866 г. българските пратеници попитали папа Николая I дали е грях, ако някой направи монахиня жена-вдовица, която не желае да приеме монашеския живот [12]. Папата отговорил утвърдително, но все пак обичаят се затвърдил. Поради династически съображения, както изглежда. Симеон лишил от престолонаследие първородния си син Михаила и го направил инок. А когато през 928 г. по-малкият брат на цар Петра вдигнал въстание против брата си, бунтовникът бил заловен, подстриган за инок и затворен [13]. Но това, изглежда, били изключения за страната, която със жар поемала първите стъпки по пътя на своето християнско битие. Почти всички видни представители на българската книжнина от края на IX и X век били питомци на обителските килии: иноци били Климент Охридски, Наум, Константин Преславски, писателят Инок Григорий, Иоан Екзарх, Черноризец Храбър... В разни краища на страната изникнали монастири. Така, недалеч от Преслав бил издигнат монастирът, гдето Борис I като инок прекарал около двадесет години. Свети Климент издигнал монастир в Охрид, а
10
на южния бряг на езерото неговият събрат Наум съградил друга обител. Колкото и бедни да са нашите сведения за възникналите по това време обители, все пак можем достатъчно да разберем живота и дейността в тях. Изглежда, че в тях кипял истински „деен живот” (vita activa), твърде различен от безплодното „съзерцание” (vita contemplativa). Тогавашните български обители били огнища на най-оживена книжовна дейност.
Християнизирането се изразило също в усилено църковно строителство. Само при наличността на добре уредени и многочислени църкви можело да се говори за изпълнение на всички обреди, изисквани от новата вяра. Фошй, в писмото си до княз Бориса, го съветва да съгражда храмове „в името на Бога и на Неговите светци” и да приучва народа да се черкува в тях [14]. Теофилакт Охридски също така говори за ръкоположението на епископи и свещеници и за съграждането на църкви в новопросветената страна [15]. Ведно с това храмостроителство, налагало се подготвянето на църковна йерархия. Знае се, че князът полагал големи усилия да привлече проповедници в държавата си. В българската земя, поради това, проникнали и започнали да проповядват гръцки и католишки духовници, както и звани и незвани проповедници, които понякога носели ереси или не били подготвени за това дело. При това, въпросът за църковната йерархия бил извънредно сложен. Появата на чужди духовници не можела да задоволи напълно потребите. Проповедта оставала неразбираема, приемането и изповеданието на вярата — повече външно и без основи. Ако това чуждо духовенство се запрет-
11
нело да създаде църковна книжнина, то тази книжнина щяла да остане напълно откъсната от целия бит на народа. Съществувала опасност църквата с цялата своя култура да се превърне в чуждо тяло в недрата на българския народ. Естествено, християнската проповед можела да пусне добри корени всред народа само при родна църковна йерархия и богослужение на роден език. Единствено по този път църквата щяла да се слее с народността и щяла да се създаде основа за изграждане на народностна култура. И наистина, щастливото с течение на обстоятелствата довело в пределите на българската държава учениците на славянските първоучители. С това въпросът получил своето най-добро разрешение. В продължение на няколко десетилетия в България се подготвила българска църковна йерархия. Заедно с това българската земя се издигнала като най-важното средище за славянска книжнина и просвета.
Нравственият образ на княз Бориса изпъкнал още по-ясно при някои нови събития. Недоволен от поведението на своя приемник — княз Владимира (889-893) — инокът Борис-Михаил напуснал монастира и се заел да се справи с непокорника. Домашните и византийските извори са твърде малоречиви, но западни писатели съобщават, че бившият княз заловил сина си и го ослепил. Едва ли е нужно да се правят опити да се отхвърли това сведение като легендарно [16]. Верската ревност на средновековието и други път разкрива неочаквани страници. Ослепяването на собствения син можело да представя прегрешение спрямо вярата. Но когато било извършено за спасяване на вярата — очевидно, то било оправдаемо.
12
Именно това деяние най-добре можело да покаже безкрайната преданост на княза-инок към новата вяра. Примери за това могли да се намерят, както в историята на съседна Византия, така и в Запада. Инокът Борис можел да си спомни също напътствията на папата, дадени години преди това: папата препоръчвал най-жестоко гонение спрямо онези, които се отричали от вярата [17]. Така, даже и това Борисово деяние можело да допринесе за неговата прослава като ревностен християнин. Доживял до дълбока старост в обителта, Борис-Михаил още приживе си спечелил славата на светец. По думите на по-късен писател, след смъртта си (2. май 907 г.), той бил „прославен от Господа с чудеса и изцеления, които боголепно се извършвали над гроба му” [18]. Писанията на съвременници и по-късни писатели показват с каква голяма почит и обаяние се ползувал покръстителят. Така, през 923 г. цариградският патриарх Николай Мистик (901–907, 911–925) припомнил на цар Симеона, че неговият „блажен баща” се намирал „при светиите на небето”: „той се намира със светиите и предстои пред Бога, удостоен с велика похвала заради делото, което пред Бога е извършил за българите — именно за това, че е поставил основата на вярата” [19]. От цялото писмо на патриарха се вижда, че самият предстоятел на византийската църква е причислявал покойния княз към лика на светците. В други писма [20] патриархът също припомня на Симеона за неговия „свет баща”. За съжаление, не притежаваме никакви вести относно това, именно кога князът-инок е бил канонизиран. Във всеки случай, ако и под изопачени имена, неговият образ се запазил в много
13
български църкви и бул почитан наред с другите светии [21]. Заслужава да се упомене, че според едно по-късно византийско сведение, по времето на княз Бориса I в българските земи се подвизавал един светец, на име Гèрман, за когото не са ни запазени никакви други сведения [22].
Вторият приемник на княз Бориса — Симеон оказал решително въздействие върху хода на верския живот. Военните деяния на този владетел напълно ни омайват и с мъка може да се прозре през тях неговото отношение спрямо вярата и църквата. Запазените сведения, обаче, показват, че също и този суров и неуморен воин е бил истински син на своето време с неговата отличителна дълбока религиозност. В писанията на патриарха Николая Мистика има много посочвания за голямата богословска начетеност на Симеона. В едно писмо, напр., Симеон сравнявал себе си с Мойсея [23], а патриархът го назовавал „любознателен четец на писанията на древните” [24]. В почти всяко от своите писма — някъде дори твърде пресилено — патриархът пише за неговата начетеност, набожността му и добродетелите му. В някои от своите писма патриархът нарича Симеона свое „духовно чедо”, себе си — негов „духовен баща” и припомня за неговото детство. Дали, в същност, Николай Мистик не е бил един от неговите духовни наставници през време на учението му във византийската столица? — Занимливо е, че дори в основата на военните начинания на Симеона против ромеите лежи известен верски елемент. В своите победи над византийските войски той съзирал проява на божието благоволение към себе си и към свои-
14
те стремежи, както и това, че бил предопределен да заеме византийския престол и да получи властта над ромеите [25]. Докато патриархът се оплаквал от непочтително отношение на Симеона спрямо него, други наши извори свидетелствуват, че българският владетел се отнасял най-пристойно към представителите на българската църква [26]. Несъмнено въз основа на български извор, Теофилакт Охридски е очертал напълно ласкаво образа на Симеона. Може дори да се каже, че това е единственият положителен образ на този български владетел в цялата византийска книжнина. Според неговите думи, Борис I създал Симеона „по свой образ и подобие”, като му предал „неизменни чертите на своята доброта”. „И наистина, към всички той беше прост и добър, но особено към ония, на които званието налагаше скромност в нравите и най-християнски прояви в живота”. Към това охридският архиепископ добавя, че Симеон „проявявал гореща вяра и горял от ревност към Божия дом” [27]. По думите на Теофилакта, Симеон „довършил недовършеното от баща си, разширил Божията проповед, като чрез църквите, съградени навсякъде, затвърдил непоколебимо православието и разкрил широк и гладък път на Божия закон” [28]. Но тези прояви на дълбока религиозност не били единични явления. Те съставяли обща отлика на време го. Запазени са сведения, от кои го се вижда, с колко голяма почит и уважение се ползували пристигналите в България ученици на свв. Кирила и Методия отстрана на българските първенци [29].
Изобщо, в цялата страна след покръстването настъпила нова духовна атмосфера. Бъл-
15
гарската земя преживявала апостолското въодушевение на християнската проповед. Всички сякаш чувствували, че с приемането на Христовата вяра пред тях се разкривал нов живот. Нямало съмнение, че пътят бил правилно избран. За това свидетелствували, преди всичко, онези чудеса, видения и знамения, мълвата за които се носела всекидневно на длъж и нашир по цялата страна. Можел ли, наистина, средновековният човек да намери по-убедителни докази за правотата на новата вяра и за мощта на християнския Бог? Действително, от никое друго време из нашето минало не е запазен споменът за толкова чудеса и за такива знамения, които сега се разпространявали, сякаш за да утвърдят още по-силно и още по-неоспорно посятото семе на Христовата проповед. Княз Борис I покръстил народа си, недоволниците вдигнали бунт, но — ето, самата победа над тях била извоювана чрез някакво чудо. Западен летописец е записал преданието за това чудо, разнесено далече на Запад: князът, с молитва към Христа, с помощта на малцина воини, останали верни, и със съдействието на седмина духовници, които изникнали като видение, сразил враговете си и наложил вярата [30]. Не било ли това най-доброто свидетелство за несразимата мощ на Христа и за нищожеството на езическите божества? Около тридесет години по-късно, по времето на българо-византийската война, надвисналата над страната заплаха била отстранена — според друг западен летописец — пак благодарение на свърхестествена помощ. Князът-инок Борис-Михаил наложил тридневен пост като покаяние за извършени прегрешения, измолил по-
16
мощ от Бога, и наистина, българите могли да сразят езичниците маджари [31]. Житиеписецът на св. Климента разказва, въз основа на българско предание, че преди смъртта му някои от неговите ученици имали съновидение със светите братя, които предсказали края на живота му [32]. Откриването на мощите на т. н. Тивериу-полски мъченици било съпроводено от множество видения и чудеса. Така, разказвали за някакъв бесноват, който прекарал три дни при мощите, получил видение и бил изцелен. Друг болен — разслабен, три нощи виждал един от светците да маже тялото му със светено; масло, и получил изцеление. На глухонямо момче се явил един от мъчениците и, казвали, възвърнал му говора. Преследвана от „нечист дух” жена се била поселила при храма на светците, докато на сън ѝ се явили „двамина светли и светлообразни старци” и я излекували от нейния недъг. Ням от рождение бит получил видение от светците, посетил храма им и проговорил. Някаква жена ослепяла поради болест, но видяла в сън как над главата ѝ се спуснал орел, покрил я с крилете си, и тя отново прогледнала [33].
Всички тези чудеса и видения били свързани с вярата в светителски мощи. А доколкото може да се съди от някои податки в нашите извори, в страната попаднали мощи на светци наскоро след покръстването. Един от първите въпроси, които българските пратеници поставили на папа Николая I през 866 г., се отнасял именно до почитанието на мощите [34]. Тъй като по това време били открити — след почти вековна забрава — мощите на Тивериуполските мъченици, по нареждане на княза
17
бил построен нарочен храм. Част от откритите мощи били пренесени най-тържествено „с велико славословие, осветление, благоухание и песнопения”. В новопостроения храм било поставено „нарочно духовенство, обучено на български език в божествените служби”, което извършвало богослужението. По-късно били пренесени и останалите мощи и, по думите на житиеписеца, „оттогава извирали и повече чудеса, които, бидейки разгласявани навсякъде, подканвали всички да се ползуват от Божия дар” [35].
Цялото това време е наситено с напрежение и младежки възторг в духа на християнската вяра. Особено ясно се долавя този възторг в творенията на някои от съвременните писатели. Така, стиховете на Константина Преславски изразяват възторга, крито е кипял в звънката душа на техния съставител и е въодушевявал не само него, но и повечето от неговите съвременници. „Към кръщение и славянското племе лети сега. Обърнаха се всички, които желаят люде Твои да се нарекат. Милостта Твоя, Боже, те молят усърдно. Но сега дай ми обилно слово ... на мене, който прося помощ от Тебе. Ръцете свои издигам винаги нагоре, сила да получа и мъдрост у Тебе ...”, пише той със жар, който се чувствува дори под скованата форма на стиховете. „Нов народ винаги въздава хвала на Отца, Сина и Светия Дух, Комуто подобява чест и власт, и слава от всяка твар и дихание във всички векове и навеки” — завършва тази възторжена молитва [36]. Неговият „Проглас” на места е напоен с още по-пламенно чувство на духовно опиянение и възторг. „Чуйте, всички
18
славяни, защото от Бога този дар е даден .. . Вие, които желаете красота на душите, вижге, обичайте и радвайте се”. „Слушайте, цял славянски народе. Слушайте, защото слово от Бога дойде, спово, което храни човешката душа...” [37]. Християнството разкривало пред новопокръстените тайните на всемира в съвсем нова светлина. Възторгът от новото откровение лъха от редовете, излезли изпод перото на един от най-учените българи от онова време — Иоан Екзарх. Той говори, напр., за прозрението на Божиите тайни и за радостта на онези, които ги проумяват: тем „пера ще израстат като на орли, те ще летят и не ще се мъчат”. „Защото радостта не знае мъка, а окриля. И как не ще се радват, като търсят това и разберат, за кого небето е украсено със слънце и звезди, за кого и земята е украсена с градини, дъбрави и цветя, и е укичена с гори, за кого ли морето, реките и всички води са изпълнени с риба; за кого е приготвен раят, самото [небесно] царство? Когато разберат, че не е за някого другиго, но за тях, как не ще се радват и веселят, като прославят [Бога]...” [38]. Очевидно, съзнанието, че човек е „създаден по образ и подобие на Бога” е могло да въодушеви и изпълни с гордост и радост. . . Успоредно с това — както въобще за средновековния човек — се е налагала мисълта за неизбежния край на всяка плът и за въздаянието. Мисълта за смъртта — memento mori! — никога не е била така властна. Никога не са били поясни думите на пророка за човешкия живот като „тревен цвят”, който разцъфва, когато огрее слънце, и повяхна, когато повее вятър... Ако се вярва на едно предание, записано ня-
19
колко десетилетия след смъртта на Бориса I, този владетел бил обърнат към християнството именно пред изображението на Страшния съд — сиреч, поради мисълта за смъртта и въздаянието [39].
Въвеждането на новата вяра донесло най-разновидни промени в живота. Към съществуващите обществени слоеве сега се прибавяло още едно съсловие — духовенството, на което било съдено да играе решителна роля в цялото по-нататъшно развитие. Духовенството се разраствало по чилсленост и придобивало все по-голямо значение. Духовниците — висши и нисши — изпъквали като обладатели на знанието и просветата. С това те се издигали като истински ръководители на цялото останало население, което живеело в невежество и мрак. Доколкото е съществувала книжнина и просвета, тя е била свързана изключително с църквата и, след., е носела главно, ако не и изключително, църковнически облик и съдържание. За това, което ние, днешните люде, назозаваме „мирска култура и книжнина”, не е могло, естествено, да се говори. С нарастването на духовенството и засилването на неговото влияние в живота, това ново съсловие ставало обладател на все по-големи богатства и се издигало като деятел в стопанския жизот. Известно е, че още първите владетели-християни правели щедри дарения на младото българско духовенство. Верската ревност на народа също го подтиквала към дарения, ако и в по-дребни размери. Така вече се посявали зърна, които след време трябвало да поникнат и да дадат не един лош плод, преди всичко в свръзка с нравственото състояние на новото съсловие.
20
През първите десетилетия, обаче, не се съзирало това. Онова, що знаем за тогавашния духовник, го представя като истински апостол всред новопокръстения народ. В тогавашната книжнина се повтаря — по повод някои от просветителите — евангелското определение, че духовникът е бил „всичко за всички” [40].
Една от най-външните и затова най-очебийни промени, наложени от новата вяра, било променянето в личните имена. Славянските и първобългарските лични имена започват да изчезват — като остатъци от езичеството — и биват заместени с нови, християнски имена. От това време се редуват имената: Михаил, Симеон, Мария, Гавриил, Яков, Анна, Иван, Богомила, Марта, Елена, Петър, Георги, София... Промяна настъпила и в нравите на новопокръстения народ. Отгдето и да изхождала, възвишената християнска проповед за обич и братство между хората, за състрадание, милост и опрощение трябвало да смекчи и облагороди суровите и жестоки нрави. Наистина, това не винаги било постигано и словата за Бога-любов оставали далече от сърцата и от човешките дела. Тук, обаче, християнската проповед нямала вина: вината лежала в човешката слабост. Множество сведения за разни езически народи и племена показват каква дълбока промяна, въпреки всичко, налагало приемането на християнството в техния живот и колко много допринасяло то за отстранение на жестокостта и суровостта или поне за омекотяванета на нравите. Несъмнено, същото сега станало с новопокръстения български народ в една или друга степен. Българите трябвало да се приспособят към онзи начин на живот и онази култура,
21
които били свързани с християнската вяра. В посланието на патриарха Фотия и в „Отговорите” на папа Николая до княз Бориса I има множество напътствия в това отношение. Не бива да се мисли, че всички тези напътствия оставали без въздействие. Християнството наложило ново схващане за владетелската власт и за отношенията на владетеля спрямо подвластните, а, от друга страна, за отношенията спрямо съседните християнски и езически държави. „Прави добрини на поданиците си и ги запазвай, защото те са нерви на властта и членове на тялото ти. Ако те се пръснат — пише Фотий на княза — опасно е заедно с тях да не пропадне и твоята власт” [41]. Посланието на цариградския патриарх — което представлява истинско изложение върху образа на „идеалния християнски владетел” — съдържа и мерилото за добрата власт: „Благоденствието на подвластните доказва, че властта е крайно разбрана и справедлива”, пише към края на писанието си Фотий [42].
Въдворението на новата вяра налагало и ново законодателство в държавата. Естествено, преведени и приспособени, били господствуващите във византийската империя закони. Новите закони, доколкото може да се съди, били много по-човечни в сравнение със законите от езическо време. Въвеждало се, напр., така нареченото „прибежно право” (droit d’asile), което давало възможност на преследваните да се спасяват в църквите [43]. Изменило се също международното положение на държавата. Отношенията с Византия били поставени на съвършено нова плоскост. Самите ромеи смятали, че с покръстването между двете страни трябвало
22
да настанат мирни и приятелски отношения. След продължителния мир, обаче, настъпили разногласия и войни. Цялата преписка на патриарх Николай Мистика е изпълнена с настоявания за установяване на мира — в името на християнството. Доводите на патриарха са свързани почти изключително с вярата. Той винаги говори за нуждата дд се поддържат добри отношения между „бащите” и „синовете” и за установеното родство между двата народа [44]. Понякога, разбира се, тези увещания оставали съвсем напразни и българският владетел упорито продължавал войната. Все пак, обаче, съществувала обща основа — християнската вяра, върху която трябвало да бъдат уреждани отношенията между двата народа.
Трябва да се признае, че въпреки големите успехи на християнската проповед, все още не можело да се говори за пълното изкореняване на езическите вярвания и обичаи. Съществували тайни или явни привърженици на езичеството, които продължавали да се кланят пред божествата на своите предци. Българските пратеници попитали през 866 год. папата, що трябвало да се прави с ония, които отказвали да приемат благото на християнството, жертвували на идоли или им се покланяли [45]. Въпросът е занимавал особено княза, защото към края на питанията си той отново поискал да знае как да постъпи с упоритите езичници [46]. От други папски отговори също трябва да се заключи, че в страната оставали известен брой езичници [47]. Това обяснява „езическата реакция” на княз Владимира — българския Юлиан Отстъпник. Проявите на езичеството били смазани с безпощадна суровост.
23
В някои от нашите извори с общи думи се говори за разрушаването на езически капища и кумири [48]. От подобни загатвания би могло да се заключи, че против привържениците на старата вяра е било наченато гонение. Вследствие на това явните прояви на езическата вяра били задушени. Само в най-потайните гънки на народната душа останали спотаени някои останки от вярата на прадедите, та се запазили чак до днес.
Върху основата на християнството в страната се създала нова култура. Тя носела в себе си две основни отлики: в същината си тази култура била християнска и била свързана неразлъчно със славянобългарския език. Зараждането и утвърждаването на такава култура било явление, което имало огромно значение, както за историческото битие на българската народност, така и изобщо за съдбините на целокупното славянство. Създавайки своя култура, българският народ можал да се утвърди народностно и да избегне участта на онези многобройни езически племена и народи, които минали през тукашните земи, прекарали известно време в тях, после изчезнали без да оставят следа, стопявайки се в борби и скитания. От друга страна новопокръстеният народ изградил такива културни огнища, които по-късно оказали влияние върху живота на близки и далечни славянски народи, както и върху намиращите се под силно славянско влияние румъни.
Несъмнено, най-бележитата рожба на тази култура била славянобългарската книжнина. Създадена с оглед да се разпространи и вкорени християнството всред широките слоеве
24
на народа, тази книжнина по необходимост трябвало да бъде достъпна за всички. Именно това накарало първите големи разпространители на вярата да създадат действително народна книжнина на роден език. Теофилакт Охридски — като вмесва може би също и някои наблюдения от своята съвременност — пише, че св. Климент, виждайки „грубостта на народа и неговото пълно невежество в разбирането на Писанието, и как мнозина български свещеници с труд разбирали гръцкия език, от който знаели бамо буквите, колкото да прочетат, та затова сили скотоподобни, пък и на български нямало похвални слова, —съзнавайки това, той се погрижил и в това отношение, и със своите старания разрушил стената на невежеството: за всички празници той съставил поучителни слова, прости и ясни, несъдържащи нищо трудно за разбиране, но такива, които били достъпни дори за най-простия българин. Чрез тях той хранел душите на най-простите българи, сякаш поел с мляко ония, които не били в състояние да приемат по-твърда храна ...” [49]. Част от поучителните слова на св. Климента са запазени и до днес. Те наистина се отличават със своята простота и достъпност. Тези творения съставяли действително народна книжнина, предназначена за народ, който до това време бил напълно безкнижен.
Писанията на Климента, обаче, не са нещо изключително. Достъпността и простотата на изложението и езика е отличителна особеност също и на много други книжовни рожби от това време. В това отношение българите се отклонявали рязко от своята наставница — византийската империя. С малки изключения, краят
25
на IX век и цялата първа половина на X век не се отличават с някакви особени книжовни прояви в империята. Византийската книжнина от това време е твърде бедна и оскъдна. В България, напротив, се развила най-усилена книжовна дейност. В същото време, тази българска книжнина, която носи по-голяма или по-малка самобитност, е твърде достъпна — едно качество, което напълно липсва на цялата книжнина във византийската империя. Познато е, че почти през цялото си съществувание византийската книжнина е останала всецяло откъсната от народа по съдържание и език. Произведенията, написани на достъпен и народен език, се броят на пръсти измежду хилядите книжовни творби, които ни е завещала многовековната империя. Византийската книжнина си оставала винаги достъпна само за ограничени кръгове висши църковни и политически избраници. Народният гръцки език до това време се бил развил толкова много, щото никой човек от простолюдието не можел да разбере което и да било произведение на тогавашната книжнина, написано на изкуствен и скован език — бледо подражание на езика на древните писатели. Накратко казано, не само през IX и X век, но и изобщо през цялото съществуване на византийската империя, там никой не се погрижил да създаде истинска народна книжнина. Усилията на св. Климента, св. Наума и техните събратя — да съставят проповеди на народен, достъпен език — представяли нещо съвършено ново и необичайно. Именно в това се крие една от най-големите им заслуги.
26
Трудностите, обаче, били необикновено тежки. Трябвало да се твори на безкнижен език, та мъчно могли да се предават възвишени мисли и отвлечени определения, заети от богат и разработен език, какъвто бил гръцкият. Самите творци на новата книжнина били твърде малобройни. Когато силите и възможностите не стигали за самостойно творчество, естествено било да се премине към преводачество от богатата византийска книжнина. Първите наши преводачи — както това се долавя най-добре в признанията на Иоан а Екзарх — схващали работата си напълно правилно: да предават мисълта, а не „тъждеството на думите”. Това изисквало огромни усилия. Както самобитните творци, така и преводачите трябвало да станат творци на книжовен български език. Това творчество не било по силите на всекиго. Наскоро, по една или друга причина, започнало сляпо преводачество на произведения от византийската книжнина: превеждала се не мисълта, а под ред всяка дума, всяка частица на речта. Византийският стил проникнал в младата българска книжнина. Явили се преводи, които могли да бъдат разбрани само при съпоставка с първообраза. В същност, това били робски подражания. Проникнал в преводите, визан