Конференция Миграции от двете страни на българо-турската граница: наследства, идентичности, интеркултурни взаимодействия

София, ИЕФЕМ-БАН, 2-3 декември 2011 г.

 

Панайот Маджаров

ЗА ДОБРОСЪСЕДСТВОТО НА НАРОДНОСТИТЕ, НАСЕЛЯВАЛИ ИЗТОЧНА ТРАКИЯ ДО НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК И ВЗАИМНОТО ИМ ВЛИЯНИЕ В ДУХОВНАТА КУЛТУРА
 


Османските завоеватели заварват в Източна Тракия улегнало българско население със своя материална и духовна култура, създавани там седем века преди идването на поробителя. Българите са населявали планинската и равнинна част. Крайбрежието е било заето от гръцко население. Обръчът от български поселища до столицата е от наработливата част на населението в Османската империя. То снабдява Цариград с месо, вълна, зърнени храни, дърва, дървен строителен материал дървени въглища. Но това население е и постоянна заплаха за мира в държавата. Непокорството се проявява по време на рускотурските войни, когато българите вдигали глава.

С последователната си държавна политика Турската държава се е стремяла да се освободи от близостта до столицата на това непокорно население. Осъществявала го чрез прогонване след всяка руско-турска война. След оттеглянето на руските войски са тръгвали кервани от българи. Преселничеството е имало след кърджалийските набези, след Кримската война. Но най значително било изселничеството през 1860-1861 г. Хиляди български семейства, прокудени от националния гнет се преселили в Русия. Тази преселническа вълна била стимулирана от високата порта и от Царското руско правителство, които постигали за това си споразумение помежду си. Руското правителство съзнателно поощрявало изселническото движение, целейки да привлече в рядконаселените области трудолюбиво българско население. В замяна на това то разрешило на местните татари и черкези да напуснат Царска Русия и се установят в европейските владения на Османската империя, главно в български земи. Заселването на враждебни на Русия и християните мюсюлмани сред българите било изгодно за Турция и тя го насърчавала. Руските власти създавали различни облекчения на българските преселници осигурявали пътуване по Дунава до Крим и Южна Русия, давали земи, къщи, средства за настаняване, гарантирали временни данъчни привилегии /История на България. Т. 6, с., 1987, с. 78, 80/

Според Г.п.Аянов големи групи мюсюлмански заселници дошли от Родопите от юрушки оджаци. Заели те някогашните християнски села Евренезово, Дингизово, Карабалиево, Текенджа, Карамлък, Бакаджик. Новите заселници се настанили в изоставените християнски села, но присвоили и просторните им скотовъдни райони. Въпреки, че планинското население се е ползвало с някои привилегии, то е било задължено да усвоява езика на поробителя. Консерватизмът и гордостта на планиниците е трябвало да бъдат пречупени при администрирането на султанската власт. Наложените турцизми в езика на българите са били побългарявани. Всяка турска дума излязла от устата на българина е имала ново звучене и се създавали условия за редица анекдоти.

След признаване на Българската екзархия в прогимназиите под неин патронаж се е изучавал и турски език. Български младежи се учили в турски средни училища и контакта между българи и турци постепенно се е разширявал.

В българските селище се настаняват мюсюлмански заселници. Началният антагонизъм с време прераства в добросъседство, въпреки насажданите вражди от управляващите, защото търсенето взаимопомощ и близост са се създавали от времето на възникване на човешките общности. Независимо от стремежите на управляващите човеците са търсили възможности за сплотяване в трудни моменти в живота. Това е осъзнато и култувирано от малките хора през вековете. Въпреки национални и верски различия укрепвало добросъседството. Проявите на човечност /адъмлък/ са заяквали и по време на размирни години, за да останат непомръкнали до сетни дни. Примери на приятелство и проявена човечност между турци и българи има много. Ще преведем някои от тях описани в спомените на българи участвали в освободителното движение от края на ХІХ и началото на ХХ в. Основното е взето от книгите Приноси на тракийския историк Иван П. Орманджиев и непубликувани спомени на техни потомци:

Михаил Василев от село Каракоч: Ахмачево бе съседно мюсюлманско село. От там беше селския /на село Каракоч/ полицейски субаши, Рашид Пехливан. Дружбата ни бе от детските години. Сега порасли, аз бях на страната на недоволните от турската власт. Той бе неин защитник. Предложението не бе мое, негово. Нашата тайна организация бе известна на турската власт. Знаеше се за организацията в Бургас. Знаеха за комитетите по селата в Източна Тракия. Известно им е било всяко минаване на нелегални. Известни са им били движещите се из планината чети, пренасянето на оръжие. Във всяко село имаше полицейски участък. Във всяко село имаше военен гарнизон.

Преди да започне въстанието бях пак в Каракоч. През време на въстанието минаха въоръжени арнаути. Убиха овчарчето Петко Симов. С други селяни се обадихме на субашата Рашид Пехливан от Ахмачево. Той ми каза, че ще пази нашите от турци, а аз, ако се наложи, ще пазя неговото село. Рашид изпълни задължението си. При опасност, той събираше булките и момичетата в хамбара и ги запечатваше. Понякога ги водеше и в града /Сравни Орманджиев Иван П. Приноси кн.ІV, с., 1941, с. 228/

Руса АВрамова Чорбаджева от г. Бунархисар, ятак на нелегални революционери е живяла в съседство с мюсюлманско семейство. Къданата е посещавала всеки ден да търси съвети и размяна на мисли. Известно и е било, въпреки тайната за съществането на нелегална организация и готвено въстание. Хънъмата е споделяла със съседката опасенията си от бъдещи размирици. Помолила баба Руса в случай на нужда, да окаже закрила на съседката си. А ако в бъдещото въстание превесът е на въстанилите, тя ще търси покровителството на баба Руса. /Срав. Орманджиев Ив.П. Приноси кн.ІІ,С.1929, с. 81. В спомените на Анастас Разбойников/

Димо Янков Василев: Един ден четата на войводата Дико Джелебов се натъкнала в един дол, землището на село Бакаджик, на бакаджишкия ходжа. Той бил известен в околните села с майсторски изработени дрянови лъжици и лечебни муски. При вида на въоръжените млади мъже ходжата се стъписал. Но с благите си думи войводата го успокоил и започнали приятелски разговор. Ходжата се оплакал, че халът на българите бил по добър от халът на турската беднотия. Защото за българите се застъпвала Българската екзархия. Застъпвали се и чуждестранните консули, а за турската беднотия няма закрила от никого.

Обяснил му войводата, че са се въоръжили да се борят срещу султанската несправедливост. Обяснил му, че във въоръжената борба против потисниците могат да участват всички недоволни в империята, без разлика на вяра и народност. Ходжата положил клетва пред револвер и кама да се бори против тиранията. /Срв. непубликувани спомени на Димо Янков Василев. ДАА фонд2000/

И българските и мюсюлманските села в Странджа са преживяли еднакви страдания в събитията през 19-ти и началото на 20-ти в. Особено тежки са били годините в Освободителната война 1877/1878 г., въстанието през 1903 г., Балканскато война. Трагедиите преживяни от мирното население са били еднакви за християни и мюсюлмани. За добросъседството на жителите от българското село Сармашик и юрушкото село Дингизово срещаме в спомените на Кера П. Маджарова: Родното ми село Сармашик бе съседно на юрушкото село Дингизово. Граничеха мерите на двете села. Кащлата на татко бе в местността Голям пазлак. В близост е била и кашлата на мюсюлманин от село Дингизово. Срещнали са се всеки ден. Взаимно си помагали. Споделели несгодите в живота. Жителите на Мюсюлманските села се оттегли на юг в Турция през Балканската война. Татковият приятел след като се върнал през реокопацията се оплаквал за преживяните страдания. Отвели ги на Малоазийския бряг оттатък Цариград. Настанили ги в палатки с малкото покъщнина пренеса от Дингизово. Зимата през годината на войната била люта. Колко храна може да пренесе човек когато бяга! Децата плачели всеки ден недохранени: Искаме мляко, сирене, масло! Като няма мляко дайте ни урда! Върнали се след реокопацията пак без храна. Татко им дал мях сирене, мях урда, но може ли нахрани голямото семейство с подаяния!

За страданията на българското население е отразено в книгата на Любомир Милетич Разорението на тракийските българи през 1913 г.С.1918. Казано е и в книгата Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази С., 2001. Там са записани и спомени на Тодорка Димитрова Балева от с. Бръшлян, за добросъседство с новите заселници мюсюлмани от съседното останало в пределите на Турция село Чеглаик. До започване на Втората световна война, граничните отношения са били по-свободни. Общуването между обикновените хора било по-лесно. Помагал е езикът на новите заселници българомохамедани. Говорът е бил български. Събирали се овчарите по границата. Събирали са се по време на сборовете, когато пехливаните от двете страни деляли мегдан. Особено тържествено са празнували празника на св. Илия. В дълбоките казани са врели пред параклиса курбани от угоени шилета донесени от Мюсюлмани и християни. И разливането на курбаните, и хорта, и пехливанлъкът са били тържество на човещините, създавана през вековете. Не могат правителствата на узорпаторите да я унищожат. Не могат и съвременните радетели за чисто християнство и ислям да ги премахнат.

За добросъседството и приятелство между християни и мюсюлмани срещаме в книгата на К. Петканов Белият вятър над Странджа С., 1983,с.487 следния епизод: На събора в деня на Костадин и Елена са дошли в с. Каваклия, Лозенградско, съборяни от няколко санджака. Дошли пехливани от целия Одрински вилает. За тоя прочут гюреш се подготвят известните пехливани и от село Каваклия. Гюреша е към края си. Непобеден е останал само един от каваклийските борци Славето. Каваклийци ликуват, когато към Славето се приближава напет и строен турчин със зелена чалма на главата. Кани Славето да се борят. Съселяните му, опиенени от успехите приемат предложението на турчина с насмешка. Двубоят завършва с победа над Славето. Принуден е да признае, че е победен с Пис! Евалла! /Признавам, победен съм/. Турчинът пристъпва към Славето. Прегръща го през раменете. Усмихнат се обръща към изненаданите каваклийци: Аз съм Керим Пехливан! и леко се покланя. Керим Пехливан! Пристъпят към него каваклийските борци и му целуват ръка. Изненадата им е голяма, видяли в селото си първенеца на борците в Турската държава. Керим Пехливан ги прегръща с двете си ръце. Дига ги и прави кръг с тях. Изумлението и радостта нямат граници. Ще носят почитта и уважението към прославения борец до края на живота си.

За трайно приятелство между българин и турчин ни разказва известният журналист и писател Кирил Янев Кехайов потомък на революционери от село Яна Бунархисарско, активни участници в Преображенското въстание от 1903 г. Бащата на Кирил, Александър Янев Кехайов, е имал приятелство от детството си със свой връстник турчин. През 1913 г. Българите са изгонени от Източна Тракия. И приятелят на Александър напуснал родното си село и се заселил в крайморски град. Със собствена гемия е извършвал рейсове за пренасяне на стоки до България. Александър се е бил заселил със семейството си в Созопол. Не е имало случай, дошлият от Турция приятел с гемията си да не се отбие при своя аркадаш от ранното си детство. Той идваше натоварен с подаръци за многобройната таткова челяд. Срещите с баща ми бяха прочувствени. Ние децата живеехме с впечатлението, че е дошъл един от братята на баща ми, загинал по време на подготовката на въстанието!

Въпреки консерватизма на странджанци към всичко дошло от поробителя, езикът им през дългото робство са се насадили много турцизми. Характерното е, че всичките чужди думи са побългарени. Подобни изкълчване на чуждите думи са били обект на редица анекдоти:

Отишла българка да купува месо от месар турчин. Опитвала се да каже какво иска, но продавачът не е разбрал. На помощ дошъл един от клиентите българин: Касап, кеса меса за енна пара меса на тъва булка, че не знае турцки! Повторил няколко пъти тирадата си, но нито продавачът нито събралите се купувачи турци го разбрали. Отекчили се от бръщолевенето му и го напердашили да млъкне. После майката на познавача на турски език се хвалила пред съседките: Наш Стоян наддумал турците та го драли!

Пътувало турско военно поделение от Малко Търново до село Стоилово. По пътя срещнали българин. Попитали го далеко ли е селото. Отговорил им на чист турски език: Пътекос, пътекос, чучуринга вар, хоптири Стоилдан! Искал да им каже, че като вървят по пътеката ще стигнат до чешмичка и ето ти го Стоилов.

В Източна Тракия българите са дошли 7 века преди турското нашествие. През годините на робството са успели да запазят за селища и местности български имена /Срв. Маджаров П. Българите и българските селища в Източна Тракия. Македонски преглед, кн. 4 2006, с. 129-144/

Многовековното съжителство е повлияло в говора и във фолклора. Особено в песенния, като и в някои от мелодиите има турски заемки.

Ще се спрем на откъси от песни на източнотракийските българи в които трайно са се настанили думи от лексиката на южните ни съседи

по недяля пиян ходя,
по двя недели махмурен,
махмурен и касафетен СНП № 56, с. 60.

отам Радо минаха,
двама млади на коне,
лефтерото подмина,
жененото остана СНП № 64, с. 66

Димчо у Димкине отиде,
Димкеле, шекер ябълко, СНП № 71, с. 71

Събрали са се събрали,
сички Гьоргюви юлдаше,
юлдаше и кафадаре СНП № 74, с. 74

кой ти купи бурмичките,
бурмичките на ръките,
кундурките на ногите СНП № 94, с. 90

Заградил е Кир Николчо, Юрдана,
сред Търново ново ханче дугенче СНП № 100, с. 95
/взаимствана мелодия с турско звучене/

Углави ми се любовничката,
любовничката, драговничката,
гюзелим, гюзел бяла Марийка, СНП № 122, с. 103

Скарали са се, скра ли са се,
осен гюзел, Дено ле, любе ле мое СНП № 134, с. 114

Станко ле, Урумбеглийко,
Станколе, конак сайбийко СНП № 142, с. 119

Удолу, мале, идяха
до три сурии беглицки
беглицки и чурбажицки СНП № 155, № 129

Дур Янко, дур карагеур,
така се майка не бие,
с кубилицата в главата СНП № 160, с. 132

Стоян събира тръгнова,
на ескер Стоян ше поде,
на ескер с ерудията СНП № 175, с. 144

дето ме даде, малеле,
на тва чуфчийче,
на тва чуфчийче, мале ле,
на лунтаперин СНП № 221, с. 181

и кадиите ше дойдат,
давия ше ни отбият,
за тъва пуста мерия СНП № 244, с. 200

моя сестра Ангелинка,
Ангелинка гюл ханъмка СНП № 251, с. 209
Белка Гана нема,
тенка равна снага,
за длеги кюркове СНП № 258, с. 213

да даде госпокь, коньоле,
коне мекере да да зимат,
и тебе коньо да земат СНП № 290, с. 238

за мене, гиди, бяли худаи,
за коня тевно ехарьйо СНП № 292, с. 240

Седи Яръмът заторен,
с димир букаи нноги,
с тенко синжирья на шия,
със бележници нръки,
и голям кедер нсърце,
че са му хабер донели,
до два хабере лошави СНП № 294, с. 242

тие мазмата писали,
та я на царят пратили СНП № 296, с. 244
че ни потеря загради,
башибозуци с калпаци,
и бостанжии с байряци СНП № 297, с. 240

Андрея войвода,
млого тайфа оди,
зелен байряк носи СНП № 299, с. 246

то день я изпратих,
мойто милно братле,
на сефер със ескер СНП № 333, с. 276

че гу мехкеме правяха,
и я му станах кефилет СНП № 323, с. 268
 

храните коне на тавлъ,
на тъвлъ и на пайванти СНП № 325, с. 269

сама мома ше си дойде,
пременена, наредена,
с бурмичките на ръките
с кундурките на ръките,
на къркелят ше потропа СНП № 149, с. 125

по ранина стигнах в Габрово,
на по добър конак кондисал СНП № 154, с. 128

И в една съвсем българска на филек песен с припев на чист турски език:

Удолу иде бяло момиче,
севда улду, олмада жанъм,
шу геур къзъм, гиди,
башка олмада
Змею, зильлярино,
змею, късканжию СНП № 21, с. 33

Добрю ле, жамбазино ле,
с мене жамбъзлък ми прави СНП № 24, с. 36
 

Да не си болна нейолна,
ели си нящо кахърна,
кахърна и касафитна СНП № 33, с. 45

виното тибекь ше сторе,
виното и ракията СНП № 40, с. 50

той има малко махана,
маханата му в очите СНП № 44, с. 52

че имам пари дадени,
с файда и със работа СНП № 55, с. 55

Ти кажи, бендисваш ли ме,
кажи ми, ше се стрексаш ли СНП № 61, с. 65

вързи коне в яхърьйото,
тури хазна зад метлата СНП № 75, с. 77

шу стоиш, сино, та гледаш,
през високите пенжурья СНП № 76, с. 78

каиль съм, жени, каиль съм,
Гьоргя мъртъвец да видя СНП № 85, с. 85

Андонча да кандардисват,
да си вярата ня дава СНП № 88, с. 87

Ми ня ли Петка Сатакса,
колко ти пъте смахнова СНП № 174, с. 143

И да го ресикь сториме,
на нашто млого сбираньня СНП № 163, с. 134

Направили ти прямяна,
прямена, руба лефтерска СНП № 54, с. 58

по недяля пиян ходя,
по двя недели махмурен,
махмурен и касафен СНП № 56, с. 60

Димчо в Димкине отиде,
Димкя ле, шекер ябълко СНП № 71, с. 71

Станка гуната надяна,
и се със китка закичи СНП № 74, с. 74

подай ми вашта харкома,
кончето да си напоя СНП № 80, с. 81

не фърляй севда по мене,
че е севдата лошава СНП № 82, с. 83

от кък се Златка углави,
Янко конакът промени СНП № 89, с. 88

която видиш в бакрачът,
за нея да ме надпяеш СНП № 93, с. 90

Илчо дулгере пазари,
дулгере, стари масторе СНП № 184, с. 152

бакю ти късканжията,
учу ти кавгажията СНП № 189, с. 155

субаш и кадия, мале,
Мехмед язъжия СНП № 258, с. 213

сама се Янкя главила,
без майчин изин без татков,

когато беше уйнъта,
уйнъта и бузгунлукът СНП № 250, с. 214

сбери си, царю, ескерет,
да ми не тъпте платната СНП № 262, с. 216
 

имаме, белким немаме,
хубави моми за продань СНП № 266, с. 219

ми стана Янкя та събра,
три чуфта нови кундуре СНП № 267, с. 220

Али ага язъжия
той надяна тептиль руба
тептиль руба, женски дрехи СНП № 276, с. 226

църнока бяла българка,
гюзелим, гюзел Тодорка СНП № 277, с. 227

посъбрал войвода,
гюзел, бяла Радо, СНП № 224, с. 183

Дунаве, ярдъм, Дунаве,
Дунаве, ти като течеш СНП № 236, с. 193
 

Никола пали ламбада,
Ламбада свящ със боят си СНП № 284, с. 232

Стояне, труцки сеизин,
Стояне, капуолане СНП № 286, с. 235

той е проодил ескер с, зибитин,
та са отишли в село Сармашик,
бастисали го, сардисали го СНП № 308, с. 254

Сичките вкара и пусна,
и хми кабахет казуваш,
мене ме вкара ня пущаш,
и ми кабахет не казваш СНП № 321, с. 266

Мене ме майка родила,
на личен день на Велидень,
й още по личен Гьоргьовдень,
тамань в булукът в млякото СНП № 52, с. 57

че ние пари немаме,
ма си итибар имаме,
пък вие пари имате,
ма си ихтибар немате СНП № 126, с. 110

Я дай ми изин, тате ле,
за Марийка да се углавя,
за Марийка Стамбулиювцим!
- Нища Мария за снаха,
дали ше ти дума продума,
яли ше ти лафът управи СНП № 141, с. 118

ми коя е башат момата,
в межъта и в махалата СНП № 90, с. 93

Заемки от турски и гръцки думи срещаме и в детския фолклор. В чисто българските села в планината турците са били по няколко семейства представители на администрацията, полицията, на войската. Нормално е било ограниченото общуване между възрастните, докато при децата то е било непринудено. Словесните игри са били във взаимна зависимост. В песничките, броенките срещаме прокраднали се турски, гръцки и често непреводими думички, които можем да обясним само с детско общуване, което в по-зряла възраст ще прерастне в трайно приятелство.

елате си, момнеле да си тропнем,
дарма юрдум, дарма юрдум,
ми кък да дойдем кат сме самички
дарма юрдум, дарма юрдум
Удолу идат шарени колца,
тантала ешом, бешом, сюйлуму буйлум башом,
На кого се дрямка дреме,
да се не надреме,
да се не надреме,
лимперо, лимпепмеро,
къзлари, казландари

При детските броенки се ползват турски бройни числа: бир, ики, юч, дорт, беш и т.н. В други броенки се с непреводими думи се долавят и турски и гръцки звучения:

Еннокими, двекими, тримкими, трингос, коконос, пендикука, недукука, чемерика, чемегром, тънгъра, мънгара до десет.!

Екте мекте дуктиме, фабер, мабер думале, нус пус филипус, драс!

Малкотърновските строители /дюлгери/ са градили домове както в българските, така и в мюсюлманските села. Благословията при издигане и на турски. На практика нито турската благословия е на турски, нито българската благословия е на български. Думите в турската благословия са от латински и арабско персийски. А в българската благословия са заети потурчени чужди и побългарени български

Усталара рахмет,
калфалара мурафет,
чираклара саджак екмек ве кютек!
На мастерото рахмет,
на калфите мурафет,
на чираците мек ляб и кютек!

Нагледен пример за говорно, културно и материално влияние на народите в съвместното им съжителство. В говора на някогашните бежанци от Източна Тракия имаме и заемки от пословици и поговорки.

Алашик маймун, камшик естимес! /навикналата на бой маймуна не се страхува от камшика!/, Зорлен гюзелик олмас! /На сила хубост не става!/ Дуня мердевен, ири инар, бири бинар! /Светът е колело, един се качва, друг слиза!.

Когато дъждовното време пречи за прибиране на реколтата: Бир гюн, бир харман, кръг гюн, кръг гарман, кръг гюн бир харман!/ Един ден, един харман, четиридесет дни, четиридесет хармана, четиридесет дни един харман/

Не са малко в говора на някогашните странджанци думи от турски и гръцки произход, разбирасе побългарени, които немогат да се срещнат в съвремените езици на южните ни съседи. Обяснение на излезлите от употреба и остарели думи срещаме както в СбНУ т.57 С., 1983 н СНП, така и в книгите Народно творчество на българи от източна тракия, Животът на източнотракийски българи в техните песни и разкази, Под небесния връх.

Би следвало да отделим внимание и на влиянието във фолклора и говора от населението и на другата ни южна съседка Гърция.

Християнството в езическа България идва от Византия. Богослужението, църковното пеене доскоро е било подобно на пеенето в църквите под патронажа на Цариградската патриаршия. Видимо и трайно е влиянието в именната система повлияно след приемане на християнството. Влиянието е било така силно, че в редица селища на Източна Тракия населението се е чувствало елинизирано. След признаване на Българската екзархия и усилената и просветна дейност, по време на подготовката и провеждането на Илинденскопреображенското въсстание основната част от това елинизирано население преминава към Българската екзархия и на страната на борящите се за национално освобождение. Гърчеещото се население не е било прогонено през 1913 г. Тяхната съдба се решила в началото на 20-те години на 20 в.

Векове наред българи и гърци са живяли в Източна Тракия в добросъседство. То не е могло да бъде изтръгнато с дрязгите между гръцката и българската църкви. Не е могло да бъде изтръгнато и от проелистичната политика на управляващите. Приятелството е останало да съществува. В ежедневието е имало заемки и от двете страни. В говора на странджанци има гръцки думи. Както видяхме гръцки думи има и във фолклора.

У прогонените от Източна Тракия българи е било популярно хорото гръцкото тафралицкото. Под звуците на гайда и тъпан играчите са наловени за раменете. Те подскачат на пръсти и хорото наподобява полет на жерави. По маниера на гръцките певци са пеели бежанците от Лозенградско. Подчертан маниер на подобно пеене срещаме в изпълнението на малкотърновската певица Магда Пушкарова.

В редица мелодии се чувства влияние на гръцки напеви.

Китни се, китни, Нине ле,
за когук се китиш,
ли за кир Николчо Нине ле,
ли за Кир Николчо /СНП № 108, с. 99/

Кости конет чеше нано бе,
Кости конет чеше,
Нана свеща държи, Нано бе,
нана свеща държи /СНП / 109, с. 100/

Заръча Яна, мари,
поръчала Яна,
ляте по жетваре, мари,
зиме по дърваре, /СНП № 209, с. 172/

Освободителното движение на българите от Източна Тракия е имало отглас и у онеправданите турци. Героизмът на българина революционер Слави Мерджанов е вдъхновил турски народен певец от Одрин:

жестоки полицаю,
не стягай ми ръцете,
с желязното вързило,
и двамата мълчиме,
и двамата го знаем,
че пътят ми последен,
поел е към бесело! Срв. Маджаров П. Свято заклятие. С., 1998, с. 117/

И за разпотите в съда на пленения войвода Тодор Илянов Шишманов:

Абре Шишманов, ти нож си имал,
право ни кажи!
- Лъжа е, аго, не сте разбрали,
сабя си имам!
Абе, Шишманов, с бердана ходиш,
право ни кажи, кажи!
- Лъжа е, аго, не сте разбрали,
мартина имам,
- Абре, Шишманов, с бомби си ходил,
право ни кажи, кажи,
- Лъжа е, аго, грешно сте чули,
динамит носих!
- Абре, Шишманов, бил си комита,
право ни кажи, кажи,
- Лъжа е, аго, не сте разбрали,
дружина водих в гора зелена! /Срав. Маджаров П. Въстанието в Одринско 1903, с. 2004, с. 192/

След посочените примери на взаимно влияние и стремеж към дружба и приятелство у обикновените хора населявали някога Източна Тракия, ще прибавим и проява на Балкански синдром лъжица катран в каца мед. Случката е описана от писателят и журналиста Кирил Янев в книгата му Срещи по пътя в очерка Адис Нисин Да погребем враждите. С., 2006,с.с. 436-448.

Събитието е станало през 40-те, а е направен опит да се публикува през 60-те години на миналия век.

Кирил Янев, тогава редактор във в. Поглед е бил посетен от български дипломат в Турция Страхил Николов и турският писател Азиз Нисин. Донесли есе-спомен-разказ озаглавен Търся двама българи. Турският писател през 40-те години бил в затвора Харбие. В съседна килия довели двама българи. Брат сестра и неин годеник иманил българотурската граница. Заловени от турската власт и затворени. Българите били от партизански отряд. Отрядът бил разбит и тримата се спасили с преминаване на границата. В Турция не ги срещнали С хляб и сол. Затворили ги там, където бил турският писател. Познанството и приятелството продължило докато освободен друг затворник съобщил в българското консулство за българите. Било в първите години след паметната дата 9-ти септември 1944 г. Турция не гледала с добро око на новата власт в България. Било постигнато споразумение между съседните държави и тримата български граждани се завърнали в родината си.

През 1966 г. турският писател вече освободен от затвора, дошъл в България. Заедно с някогашният консул в българското посолство донесли във в. Поглед материал, в който се съобщавало за затворническите години на писателя и българите; за познанството им и създадените дружески отношения. Материалът бил публикуван във в. Поглед. Азис Нисин искал да издири познатите си. Отзовали се на молбата му от в. Поглед. Свързали се с колеги от Бургаски вестник. От там обещали съдействие, но в кратко време отговорили, че няма да търсят българите и не трябва да се пише повече за случката от преди 20 години. В София в редакцията на в. Поглед дошли двама цивилни и заповядали да не се занимават повече със случая. Търсените от редакцията разяснения в по-горни инстанции били безрезултатни. Навсякъде им казали да приключат с темата.

Турското разузнаване са били сигурни, че преминалите границата българи били пратеници на българското разузнаване. Българското разузнаване било сигурно, че освободените от турския затвор българи са били препратени със някакви задължения.

Пропаднала идеята на Азис Никин да пише книга за българо-турската история Балканска от начало до край, но идеята била прекършена в зародиш. Не само не му помогнали да се свърже с приятелите си от тюрмата, но му забранили да мисли и говори за тая история.

По това време той бил зает и с осъществяване на хуманна идея. Строял дом за бездомни деца в град Чаталджа. Когато започнали изкопите на основите, строителите се натъкнали на общ гроб с човешки кости. Известно е от историята на близкото ни минало, как там при Чаталджа, в Балканска война, българи и турци се биха на живот и смърт. Кой сега ще каже, след повече от половин век български или са турски изровените кости!? За чие безумие се е проляла толкова невинна младежка кръв!?

Случката от турския затвор Харбие започнала да избледнява. Приятели на Азис Нисим в България подготвят издаване Избрани съчинения на турския писател. И тука се намесват службите. Издаването е спряно. Париран е опитът на хуманист за укрепване на дружески отношения между съседски народи.

В тия повече от 70 примери на откъси от песни наситени с взаимствени от турски гръцки думи ще се спрем на един по-дълъг текст на странджанска народна песен:

Яръмът Димо седяше,
в Едерне на белидето,
на Славчовото дугене,
с демир букан нноги,
с тек бележници нръки,
с тенко синжирья на шия,
и си на Славча думаше:
- Наляй ми вино на вяра,
на вяра вино без мера,
да пия да се опия,
че имам кахър касафет,
и голям кедер нсърце,
че са ме беда бедили,
бедили и укривили,
и ме в тевница фърлили,
и са ми хабер донели,
до два хабере лошави,
че ми е булче млъдило,
двя дяца двя близначета
и двяте дяца момченца,
и двяте дяца умряли,
и булчето ми умряло!

Чуждиците в текста всички са побългарени и небиха могли да се преведат с осъвременени турски и гръцки речници.

белидие белиде общинска управа, арест; дукян дюгень; демир букаи железни вериги; белезници тек бележници; синжирья синжири; кахър грижа; касафекь касафет грижа; кедер болка; хабер известие.

Настъпва лятото на 1913 година останало в Българската история като Престъпна безумие на 16 юни Страданията за българите от Тракия са окачествени от екзарх Стефан І в изречението: В тоя хаус загинаха над 100 хиляди българи от Югоизточна Тракия Срв. Лазов Д. Екзарх Стефан І, живот, аполистичество и творчество. С., 1947; Япов П. Трайчо Костов и Никола Гешев: съдебни процеси през 1942 и 1949 г. С., 2003, с. 134.

Какво е направило Българското правителство и българския монарх за спасение и закрила на българите след оголване на новата българотурска граница Мидия Енос с Лондонския мирен договор от 17 май 1913 година!? Оставени на произвола на озверени войска и башибозук, тръгнали да търсят реванш след победата си в Балканската война!? Трагедията и ужасите са описани и илюстрирани от Любомир Милетич в книгата му Разорението на тракийските българи през 1913 година С., 1918 г. Тракийският български погром няма себе равен в новата ни мъченическа история. Придошлата река Арда текла кървава и задръстена от трупове.

И един епизод от най-безобидните при прогонване на българите от близките до българската граница села, видян и преживян от седемгодишно дете.

Бях седемгодишна. През лятото на 1913 г. казаха, че турците идат. Цялото село Камилите се събра да бяга. Татко го немаше. Беше турски войник. Бяхме три деца. Я най голямата, сестричка четиригодишна и братче пеленаче. Кръстниковците ни бяха съседи. Впрегнаха волска кола. Туриха нас децата върху рубата. Я държах дятето, пък майка вървяше зад колата задяната и в ръки носеше ушатка с мед за дятето. В средя гората първите от керванът песнаха: Турци!. Видяхме се оградени от сички страни. Кръсникувците имаха щерка, голяма мома. Много беше хубава. Накачулиха я с черга и я оставиха да седи в колата. Турците я видяха и я разкачулиха. Задърпаха я къдя гората. Рипнаха мъжьетои жените да я отнимат. Спасиха я. през тва вряме другите турци изкрадаха рубата. Притърсиха сичките за пари и ги прибраха. Майка сложила парите си в пелените на бебето. И не го разповиха и прибраха парите. Откраденото натовариха на кольлята и конето. Нас препратиха пеша през границата. Стигнахме в Малко Търново без храна, без дрехи, без пари. Там ни найде татко. Избягал от турската армия. Сетне почна Междусъюзническата война, след нея Европейската. Татко все беше на фронта. Майка работеше на чуждо, пък я гледах децата. И къщата ни бе чузда /Разказа на Мата Янева Стойчева от с. Звездец. Срв. Маджаров П. Под небесния връх. Б-с 2010 с. 264/

Когато започна Балканската война бях на 16 години.

През лятото на 1913 г., беше по празника св. Прокоп, момичета от нашето село се бяха върнали от събора в село Гьоктепе. Имаше пълнолуние. Стояхме пред къщи и се смеехме. Дойде при нас селският кехая и ни се скара. Турците идат, а ние нехаем. Влезе в къщи да иска от майка хляб и сирене за дошлите в селото трима български войници. Идвали от град Узункюприя. От тях кехаята научил, че турската войска настъпва.

Рано сутринта, цялото село, натоварени с покъщнина, пак тръгна към старата граница на Босна. Бягаха хората към България от всички околии и по далечни села. Лятото бе сушаво и много горещо. Реките намаляха. Много извори пресъхнаха.

Нашето село се настани на бивак близо до границата в землището на с. Урумкьово. Десет-петнайсет дена седяхме под открито небе край границата. Стана инцидент. Убиха едно момче при скарване на водопоя на стадото. По настояване на дядо Иван Буболов потеглихме обратно към Сармашик. Керванът не бе стигнал в Сармашик, когато на пътя ни пресрещна турска войска. Офицерът слязъл от коня и се отправил към жената, която бе начело на кервана с волска кола. Жената се уплашила и умряла намясто. Казваше се Керана Васильова, вдовица. Остави четири кръгли сирака. Ние бяхме в края на колоната. Докато стигнем, бяха я сложили на колата умряла.

Нивите седяха неприбрани. Хората се заеха да дожънат, да пренасят снопи и вършеят. По това време започнаха да се завръщат избягалите мохамедани от с. Дингизово. Татко имаше познат из между тях, та той му се оплакал как ги отвели в Анадола и колко тежко те прекарали преселението.

Но не всички мюсюлмани, юруци и потурнаци бяха миролюбиви като татковия познат. Бяха разбрали, че границата ще се мести на юг от нашето село и започнаха да крадат стадата на българите и ги откарват на юг. На групи по 10-15 души плъзнаха да търсят по българските села техен добитък. Един неделен ден докараха в селото чардата селски говеда. Заедно с кравите влязоха и турци от Дингизово. Започнаха да ловят и завързват крави, каквито им харесат. Имахме две крави с малки телета и едно даначе. Един от турците завърза даначето и го поведе. Татко и майка се спуснаха да го спасяват. Намесиха се и съседи. Даначето спасиха но крадецът завързва една от кравите. Знаеха, че българите нямат защита и бързаха да отвлекат каквото могат.

В следващите дни дойде турски офицер с войници и цивилни чиновници. Заповядаха всички стада да се докарат в селото. Прекарваха ги през стърга и на всеки десет заделяха по две от най-хубавите. Откраднатото стадо отпратиха към Лозенград.

Селото се задръсти от бежанци. Идваха от южните села на Тракия, натоварени на гръб с деца и дрехи. С това, което са могли да пренесат от далечните си селища. Имаше бежанци от Едига, Чонгара, Скопо. Турската власт ги предупредила да напуснат къщите за 24 часа, след като прибрали свършената реколта. Не им разрешила да пренасят храна и покъщнина. В някои села имало убийства на закъснелите да напуснат в срок домовете си. Хората пристигаха с преживяния си ужас. У нас настаниха две жени с по 3-4 деца. С едната жена имаше и старец. Баща или свекър не помня. Чакаха да дойдат да ги вземат. На едната жена мъжът дойде и я прибра. За другата с дядото никой не идваше. И те заминаха за Бургас. Там дядото и двете деца умрели. Тогава четох в един вестник, че през зимата в Бургаски окръг умрели 4018 души от бежанците. Прочетеното така ме е разтърсило, че до ден днешен помня цифрата.

Близките до нашето български села останаха наново в Турско. Хората от Чеглаик, Пирок, Дерекьово, Кулата и други села се заселиха в изоставените от мохамеданите села Дингизово, Евренезово, Каръмлък, Бакаджик. От село Паспалово се заселиха в с. Бакаджик, а после дойдоха в Гьоктепе, където им построиха шаронови къщи. Изгонени от Източна Тракия имаше във всички села: Гьоктепе, Конак, Калово, Стоилово, Малко Търново, Визица, Заберново, Граматиково. Потурнак и по всички селища близо и покрай морето. На големи групи прокудените се заселиха из Бургас, Варна и селата около тях. /срв. Маджаров П. Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази. С. 2001, с. 211-212/

Когато нашите хора от селото са избягали от Турция и се заселили тука, голям глад ги гонил. Баба Дена Кирязаковица нямала хляб за децата си. Така били и другите. Вечер нейните деца плачели за хляб и не можели да заспят гладни. За да ги залъже, тя вземала едно голямо говеждо лайно, слагала го в огъня, покривала го с пепел и огън уж че пече пита и им казвала да почакат, докато опече питата. Така ги залъгвала, докато заспят. След това хвърляла навънка лайното и на другата вечер пак правела същото. /Срв. Димитров Ж. Село Граничар Бургас, 2005, с. 185, 186/

Старите спомени на дедите ни и днес смущават сънищата на много от потомците. Моят приятел Фитата е роден в Кости, а майка му баба Злата, дошла с бешанците от село Велика, носеше мъчителен спомен от детството, останало зад границата. Тези спомени чрез разказите, безкрайно повтаряни, донесени от там. Баба Злата си отиде от този свят, без да види отново Велика, но нейният дух смущава съня на Фитата. Сънувам, казва моят приятел, майка и все ме пита: Ходили във Велика и видя ли нашата къща? Тя се намира на хорището, дървена и много хубава.

За да успокои паметта на майка си, фитата реши да отиде до Велика. Сега това става лесно. Покани и мен за дружина.

Бившето село Велика /днешно Балабан/ е на много красиво място, на брега на река Балабан дере под връх Махияда, закътано от северните ветрове от веригата на Караман баир. До селото водят два асфалтирани пътя от Лозенград и от Малък Самоков. Добре чакълиран път го свързва с пещерата Дупница. Край селото има рибарници, а в центъра му бичкиджийница

Застанахме в средата на селото и търсим къщата на баба Злата, да вземем малко пръст от родната земя и успокоим отвъдността и. Къщи много, но никъде не пише кои са на напусналите селото българи, нито тези, които живеят тук, имат спомен от преди 100 години. По сведения на Георги Попаянов към 1903 г. в селото е имало 120 български къщи, черква Св. Богородица и начално училище.

Повечето от хората са дошли от различни части на Турция след войните. И днес идват преселници дори и от сръбска Босна. Такова едно русо и със сини очи малко момченце се залепи за мене, изглежда много му харесах с бялата брада, пък и му се зарадвах като на мое внуче. Босненче с които не можахме да намерим общи думи да поговорим.

Не можахме да намерим къщата на баба Злата и в такива случаи пръст се взема от свято място църквата. С голямо смущение някои от придружаващите ни споделиха, че преди две години ходжата си направил къща върху руините на църквата. Наместникът на Мохамед на земята! Както и да е, видяхме местото на църквата, къщата на ходжата и взехме натрошени останки от българската светиня.

Нищо ново под слънцето, както се казва във Библията. Най-напред изгонваш или избиваш победения и след това разрушаваш всичко останало построено от него, за да изчезне с това и споменът за него. /Срв. Патронов Д. Великата странджанска пустиня. Бургас, 2010, с. 76, 77/

Спомените на прокудените са ги измъчвали до сетните им дни, защото човек не може да се освободи от властта на местата, дето и оставил част от съществуването си.

Родното ми село Звездец /Гьоктепе/ е от малкото български села на Странджа, върнато след 1913 година в пределите на България. Полу обезлюдено от някогашните си жители, защото както се пее в една странджанска народна песен три пъте са го горили,/ три пъте яма станвало в периода от 1877 до 1913 година. В него са се приютили част от изгнаниците на останалите зад демаркационната линия села Паспалово, Дерекьово, Кара дере, Куру дере, Едига, Мегалово, Каракоч, Малък Самоков. Бежанците се бяха заселили на рид открит на юг, от където се виждат хребетите на планината, по която се движи границата. Там зад височините бяха останали родните огнища. Всяка работа, всяко радостно или скръбно събитие в живота на изгнаниците се сравняваше с извършваното там у нас, в нашето село. До края на живота си те не се почувстваха жители на новото си място. Живееха ТУК, а мислите им бяха винаги ТАМ. И тяхната раздвоеност остави белег и у нас, техните потомци

Всички те си отидоха в забвение. И комитите във въстанието от 1903, и по младите от тях прокудени от бащината си земя, участвали в поредните три войни, в юнските и септемврийски събития на 1923, измряха неразпитани и неизслушани. Отнесоха със себе си незарастващите рани по родната стряха. Но истинската смърт на тия самоотвержени мъже с болезнено чувство към родината настъпи не с погрома на въстанието, не с тяхната смърт във войните и в безрадостния им живот на изгнаници, а в забравата./ Срв. Маджаров П. Свято заклятие. С., 1998, с., 8, 10/

Трагедията не отминава и българите мохамедани, макар и в поумерена форма, подмамени от Турция и заселени в опразнените от християните земи и селища. Ще посочим примери от сполетялият ги рахатлък в Турската държава:

В нашите села в Турско сега живеят мухаджири, и то повечето от Неврокопско, - българи помаци, - български говорят. Онзи ден един беше избягал в Малко Търново. Оплащваше се, че им обещавали да им помогнат с пари и проче, но сега не се грижели за тях, та искали да се върнат назад, но България не позволявала.

/Милетич Л. Разорението на тракийските българи., 1913 година, с. 1918, с. 78. Разказа на Христо Георгиев родом от с. Дерекьово 75 г., а сега бежанец в Малко Търново/

Али Догльото от с. Чукуркьой, /Забърдо/ който бил настанен със семейството си в с. Серген, бързо се наситил на турския рахатлък. Донесените 800 златни лири /от продажбата на добитък/ се стопили, загубил уважението, което имал в родното село и само след година престой решил да се върне в България. Досетили за намерението му, местните управници го взели на прицел, няколко пъти го арестували. Тормозели близките му. Тогава Ялия прибегнал към хитрост. С писмено заявление поискал от държавата жито за посев. Пречестил семето, отделял качественото зърно и тайно го смлял на брашно, а къклицата и други отпадъци разхвърлил на предоставената му нива. Властите в селото като видели, че сее, успокоили се значи няма да бяга. За по сигурна заблуда Алия помолил съседа си Асан Чернов да подържа огъня в къщата му, да пуши комина, докато той и хората му преминат границата. И една нощ Алия Дльогото натоварил на кон остатъка от багажа, който бил докарал, подбрал челядтта си и заедно с още две семейства се насочил към България. Когато спрели в граничната река Паспал [*], Алия събул потурите и на гръб пренесъл през водата децата и жената. Турските граничари със закъснение забелязали бегълците. Пуснали няколко изстрела подире им, но те вече били на българския бряг. От там в Бургас. От Бургас в Пловдив та в Чикуркьой. Понеже бе продал къщата, та се настани в друга да живее пише в спомените си Димитър Каров, по онова време секретар бирник в селото и стар приятел на Дльогото Аз му дадох за първа необходимост 10 крини ръж и пшеница, един толум сирене бито, два товара картофи и 200 лева пари След 2-3 месеца пак се хвана с работа, оран, копан. Малко по малко Али взе да се съживява. Сетне си изкупи и имота със заем от Земеделска банка. Захвана се и със скотовъдство и 5-6 години отгоре всичко си натъкми както бе преди да се изсели. /Арденски В. Загаснали огнита.С.2005, с. 109; Каров Д. Било ли е? 1933, с. 51,52/

Разселване е имало и на улегналото в годините на турското владичество турско /мюсюлманско/ население при обявяване на Балканската война и при определяне на новата българотурска граница, но тяхната трагедия далеч не бихме могли да сравним с избиването на българите от Тракия след оголване на границата Мидия Енос.

Разселване и прогонване не отминава и гръцкото население. През 1914 година са били разселени в Гърция двете странджански нестинарски села Кости и Бродилово. Гърците от крайбрежните селища и вътрешността са останали до 1922 година, когато заедно с понтийските гърци са били заселени в Западна Тракия.

Разселването на народ живял векове в една земя е трагедия Параходът беше пълен с хора изтръгнати от земята им и сега отиваха да ги присъдят в Гърция. Хора, коне, волове, корита, люлки, дюшеци, свети икони, евангелия, мотики, търнокопи бягаха от кюрдите и пътуваха към свободата в Гърция /Казанзакис Н. Рапорт пред Ел Греко. С., 1984 с.383-387/

А при оттегляне на Гърция от Източна Тракия също през 1922 г. гръцкото правителство е предприело такава мярка спрямо смесените семейства /между гърци и българки/: разделяли са съпрузите с половината от децата и са ги прогонвали в България, а другият съпруг с останалата половина от децата отвеждали в заетите в Западна Тракия от гърците земи.

За подобна неизживяна от потомците близо век трагедия научихме от разказа на майка ми Кера Маджарова. Беше в края на 80-те години на миналия век. Майка ми отишла на уредена гръцка селскостопанска изложба в зала Универсиада. Върнал се от работа я заварих развълнувана след посещението на изложбата и с подарени и пакетчета от произведения на гръцка земя сушени смокини, сушено грозде, бадеми.

Млада жена от уредничките на изложбата започнала да я разпитва от къде е. до установяването ни в София родителите ми са имали няколко местожителства и на подобен въпрос тя отговаряше с шега Незнам! Гъркинята била потомка на разделено от гръцкото правителство семейство. Единият от предците и отишъл в Гърция с половината от децата, другият в България с останалите деца. След време на мъжа и жената разрешили да се съберат, но пораслите деца си създали семейства едните в Гърция, другите в България. Преживяната трагедия от раздялата не била изживяна и от внуците. Младата жена разпитвала майка ми, защото досущ приличала на нейната баба. Вълнението на младата жена било така силно, че се наложило да я успокояват. Намесила се жена от гръцките емигранти: Кажи и, че ти си леля и за да престане да плаче!

КЪДЕ И КАК са се разселили прокудените от Тракия българи след прогонването им през 1913 година, спасили се от жестокостите на войска и башибозук?

Опити за подробно настаняване на бежанците /прокудените/ в пределите на България са правени от Любомир Милетич в книгата му Разорението на тракийските българи през 1913 година С., 1918; от Стоян Райчевски в книгата му Източна Тракия С., 1994; Стайко Трифонов в книгата му Тракия С., 1992.

Въпреки подробностите отразени в книгите, авторите не претендират за изчерпателност на инздирените и публикуваните данни.

Ще се спрем само на част от прокудените живели в близост до новата граница и самонастанили се в опразнените от мохамеданите села Дингизово, Евренезово, Караеврен, Каръмлък, Бакаджик; близките до АХтопол и Василико настанили се в изоставените от мюсюлманите жилища на крайбрежието, мюсюлманското село Потурнук и двете гръцки села на нестинари Кости и Бродилово.

Изоставените от мюсюлманите жилища са били примитивни сламени коптори но бежанците са нямали друг избор.

В изброените по горе села са се настанили бежански семейства както следва:

Дингизово 40 семейства дошли от с. Чеглаик;

Евренезово 96 семейства дошли от 13 села;

Караеврен 80 семейства дошли от 17 села;

Каръмлък 50 семейства дошли от 10 села;

Бакаджик 12 семейства дошли от село Паспалово.

Гьоктепе 35 семейства дошли от 9 села.

В Малкотърновско са дошли семейства от селищата на Лозенградско Куюндере, Таспепе, Терзидере, Ахмаджик, Кемерлик, Кофчаз, Карахамоа, Едига, Ениджия, Пирок, Каракоч, Ереклер, Раклица.

От Бунархисарско: Бунархисар, Яна, Курудере, Кючук Сеймен, Урумбеглия, Чонгара

Във Василко са дошли 400 семейства дошли от близките до границата селища Блаца, Маджура, Пиргополу, Сереген, Малък Самоков, Камила, Мегалово, Маглавит, Цикнихор.

Бежанците от село Велика се заселили в село Потурнук и го нарекли село Велика.

Имало е бежанци и от Визенска кааза селата Яхърлий, Пенека, Сереген, Ятрос, Евренлий.

Спряхме се само на няколко села от Малкотърновска околия, където в опразнените от мюсюлманите села с коптори от плетеница и покриви от ръженица са се настанили бежанците от близките до границата български села. Там в близките, но вече недостижими родни села те оставили двукатни къщи строени от камък и дъб с прозорци рашетени с дрянови пръчки.

Колко са били жителите новозаселени в годините на идването в България, няма данни. Нормално е да се предположи, че те са били много повече от посочените в официалната статистика след 1920 г. Причините лошите битови условия, бедността, войните Междусъюзническа и Първа световна война, опустошителната грипна епидемия през 1918 година, последвалите размирни събития през 1923 година, когато жителите на въстаналите села са били разпиляни в Бургаските околии.

Разселването, настаняването и оземляването на бежанците е продължило до 30-те години на миналия век.

Населено По годишно преброяване

място 1920 1926 1934 1940 1956 1965 1975 1981 1985 1992 2010

Евренезово 621 489 569 515 366 324 40 42 63 88

Близнак 592 614 721 638 695 465 135 126 92 111

Моряне 231 201 227 125 - - - - - -

Младежко 181 183 212 236 250 116 56 39 32 39

Звездец 551 574 736 728 1439 1269 969 845 845 633

Разселването и настаняването както и оземляването на бежанците е продължило до 30-те години на миналия век. Науспелите да изхранват семействата си са търсили препитание в Бургас. Там в мараличния квартал Комлука са строили за една нощ малки коптори от трастика измазана с глина. Квартал който е давал убежище и болести на ненамерилите препитание в новите си поселища. Там са бягали бежанците от Евренезово, Дингизово, Караеврен, Каръмлък, Гьоктепе.

Няма ги в крайградските квартали строените за една нощ коптори с комин и врата през която се влиза направо отвън. Няма ги някогашните бежанци.

Потомците им след събитията от септември 1944 г. са разпиляни по цялата страна получили образование и заели ръководна роля в народното стопанство и образованието.

Потомците на потомците след нахлуване на демокрацията се разпиляха по чужбините, забравили от къде идват корените им.
 


Темата на съобщението е ДОБРОСЪСЕДСТВО НА НАРОДНОСТИТЕ НАСЕЛЯВАЛИ ИЗТОЧНА ТРАКИЯ ДО НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК И ВЗАИМНОТО ИМ ВЛИЯНИЕ В ДУХОВНАТА КУЛТУРА. В заключение може да се каже: Трябва ли да твърдим, че сега в Източна Тракия освен цигански песни, други напеви няма; че внесеният фолклор и култура от българите мохамедани дошли от Родопа, Пирина, Стара планина и Македония са изчезнали с идването им на новото местожителство. Заличени са с прокарването на граници и телени огради.

Нито строгата заповед на лозенградския каймакамин през 1925 г. да не се говори на български език в Лозенград и санджака, нито държавният декрет от 1928 г., с който се забранява говорът на български език и закриват български училища в цяла Турция /макар, че до 1925 г. са съществували само три начални български училища с по десетина деца и в Цариград, Одрин и Лозенград/ са изчезнали говорът и песните на новите заселници.

До началото на Втората световна война новите жители на село Чеглаик в Турция, са идвали отсам границата в с. Бръшлян да празнуват празника Свети Илия и да мерят силите си с бръшлянските пехливани на събора св. Пателяй и са говорели като нас.

Декретите и телените грачни заграждения са прекратили отношенията между съседите от двете страни на границата, но пресушено ли е миналото на тия българи!

През 80-те години на миналия век в едно от четенията по Програма Странджа-Сакар в съобщение се спомена, че по време на жетва от пограничните ниви на Турция се чуват жетварски родопски песни.

Пак в същите години четох във вестник, че през м. август в Странджа се исипали поройни дъждове. Набъбналата река Велека и пороите отвлекли земеделските култури по цялото течение. Когато водата се оттекла в българските лъки намерили удавена жена със задянато в цедилка бебе. Висели закачени в клоните на крайречна елша. Водната стихия е довлекла от Турция, там където са изворите на река Велека. Младата жена била облечена в някогашната родопска носия и детето задянато в шарена родопска цедилка. Облекло, каквото носят участничките в колективите за художествена самодейност.

До 1939 г. някогашните жители на село Каръмлък /Младежко/ идвали от Турция по време на събора на селото да си хапнат от отглежданите в Карамлък мехлета /домати/.

В съобщението е потвърдено добросъседството на някогашните жители на Източна Тракия. Потвърдено е с примери за влияние в езика, песните, танците. Цитирани са над 70 откъси от песни със заемки от турски и гръцки думи. Посочени са и песни от турски фолклор в които се пее за патриоти българи борци за свобода. Дрязгите и омразата насаждани от управляващи не са успели да заличат стремежът на обикновените, малките хора за проява и подържане на АДЪМЛЪК ЧОВЕЩИНА. И предаваната от поколения мъка на предците по отнетите бащини стряхи; защото човек не може да се освободи от властта на местата, където е оставил част от своето съществуване.
 

 

[Back to Main Page]


 


РЕЧНИК НА ЧУЖДИТЕ ДУМИ В ПЕСНИТЕ НА ИЗТОЧНОТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

А.
аркадаш приятел
адамлък човещина

Б.
бурмички гривнички
беглицки от беглик, бегликчийски
башибозуци нередовна турска войска
бостандии пазачи
баш-башът, главен, пръв
белиде белидие общинска управа арест
букаи вериги
байряци знамена
башка отделно
бендисвам харесвам
бозгунлук размирно време
белки /м/ - нима
бастисвам нападам
боллук много, най-много
бакрач меден съд за течности

Г.
гюзел хубав/а/
гяур неверник
гюл ханъмка прилична рода ханъмка
гуна връхна до коленете женска дрега
гюреш борба

Д.
давия съдебно дело
демир желязо, желязно
гюлгерин, дюлгере строител /и/
дюгенче

Е.
ерудия поход военен
ехърьйо обор за коне
ескер войник, войска
 

Ж.
жанъм
жамбазин който се пазари
жамбазлък пазарене

З.
зильярин завистник
зибитен офицер

И.
ихтибар добро име
изин разрешение

К.
касафет грижа
кафадаре връстници
кундурки обувчици
конак място за приспиване, за гостуване
карагяур красив неверник
кадия съдия
кюрк, кюркюве връхна дълха дрега /хи/
кедер грижа
кефиль свидетел
къркел желязно чукче на порта
кондисвам настанявам се
казъм мое момиче
каскънжия завистник
кахърен, кахърна загрижен, загрижена
кавга, кавгажия крамола, крамолжия
кауль облог
капуолан пазач, часови
кабахет вина

Л.
лунтаперин земеделец
ламбада дълга дебела свещ

М.
махмурен сънен, нетрезвен
мерия землище
мекере мобилизиран кон
мехкеме съдебно дело
махана недостатък
махала част от селище
меджия межа безплатен труд

Н.
нейолна неразположена, чувства се зле

П.
пайванти добитък оставен на паша
пенжур прозорец

Р.
руба лефтерска моминска премяна
ресикь - край

С.
сайбия собственик
сурия стадо
синджирья вериги
сефер поход военен
севда любов
стрексам съгласям се
саксвам се съобразявам се
субаш полицейски началник
сеизин коняр
сардисвам ограждам

Т.
тибекь край
тептель руба женски дрехи
тайфа дружина, роднинство
на тавлъ хранене добитък на ясла
 

У.
улду признавам се за победен

Ф.
файда полза

Х.
харкома съд за вода, менец
хазна държавно съкровище
хабер известие
хал положение

Ш.
шекер захар

Ч.
чуфчийче земеделец

Ю.
юлдаше приятели, другари

Я.
ярдъм помощ
язаджия управител, член на управа
 

 



ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Аденски В. Загаснали огньове. С., ?№№%

Аянов п.Г.Малкотърново и неговата покрайнина. Бургас, 1939

Василев Д.Я. Непубликувани спомени. ДАА фонд 2000

История на България. Т. 6, с., 1987

Казанзакис Н. Рапорт пред Ел Греко. С., 1983

Лазов Д. Екзарх Стефан І, живот, апостоличество и творчество. С., 1947

Маджаров П. Странджански народни песни. С., 1983

Маджаров.П. Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази. С., 2001

Маджаров П. Свято Заклятие. С., 1998

Маджаров П. Българите и българските селища в Източна Тракия. Македонски преглед. кн. 4., 2006

Милетич Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година. С., 1918

Орманджиев Ив.П. Приноси към въстаническото движение в Одринско. 1895-1903. кн.ІІ, с., 1929; кн. ІV, с., 1941

Петканов К. Белият вятър над Странджа. С., 1983

Райчевски Ст. Източна Тракия. С., 1992

Трифонов Ст. Тракия. С., 1992

Димитров Ж. Село Граничар. Бургас. 2005

Патровол Д. Великата странджанска пустиня. Бурга С., 2010

Япов П. Трайчо Костов и Никола Гешув. С., 2003

Янев К. Срещи по пътя. С., 2006

 

 



ИЗВОДИ:

Съобщението е от 1120 реда
резюмето е от 140 реда
общо 1260 реда или 42 страници

2. От приложените откъси на песни се разбира, че в митическите и обредните песни липсват чуждици от турски и гръцки думи. Митическите и обредни песни имат по-стар произход, когато е нямало близост и контакти с южните ни съседи.

3. Всички взаимствани гръцки и турски думи са побългарени.

4. Откъсите от песни са само от сборника Странджански народни песни С. 1983

5. Прегледаните сборници СбНУ т. 57 и Сборника на Васил Стоин няма или почти няма фолклорни творби с взаимствани от южните ни съседи думи. И двата сборника са черпани от много информатори, които са се старали да се представят с осъвременен език и са избягвали чуждиците. При кампанийно събиране на фолклорни творби у информаторите се проявява смущение.

6. Създадения по време на турското владичество езикът на поробените е повлиян от турския език. Повлиян е и езикът на фолклора през този период.

*. р. Паспал /Паспаловска/ - горното течение на р. Резовска