Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Г. През погледа на славянските писатели

 

6. „Безименни” българи от Македония в славянските литератури

 

 

I

 

В една епоха, когато българинът трябва да бъде открит от света, за да се отправи по нов път и да излезе из тъмницата на османската феодална империя, видният деец и книжовник на т. нар. илирийско движение, което вижда силата и бъдещето на южните славяни в тяхното единство, Иван Кукулевич Сакцински (1816—1889) прави по-смела крачка напред в създаването на неговия образ. В повестта  „Б ъ л г а р и н”  от 1842 г. [1] тоя образ е облят в лъчезарна светлина, в която илирийците-романтици обливат представителите на южното славянство изобщо.

 

Иван Кукулевич Сакцински е автор на стихотворения, повести и драми. Във всички негови произведения се чувствува патриотът, който се стреми да покаже най-хубавите качества на своя народ и на южните славяни изобщо. Той се обръща към светлите страници от миналото на своя народ, но съшо така пътува много, за да опознае и неговото настояще. Освен като автор на художествени произведения се изтъква и като автор на историографски и филологически съчинения, които му осигуряват по-трайно място в хърватския и славянския културен живот от художествените му произведения.

 

Повестта „Българин” има за задача да нарисува благороден образ на българин. Същевременно главният герой на повестта трябва да бъде показан в светлината на сръбско-българските дружески отношения.

 

Кукулевич-Сакцински извежда като герой на своята повест българин на име Раде (Радован), който се побратимява със сърбин — Борутин. Побратимяването възниква на полето на бор-

 

 

1. Ivan Kukuljević Sakcinski, Bugarin, pripověst iz novieg serbskog života. — Različita děla Ivana Kukuljevica Sakcinskoga. Knjiga perva. Pripověsti. U Zagrebu 1842.

 

333

 

 

бата на сърбите с турците. Раде спасява Борутин с риск на собствения си живот и на живота на своите близки, когато Борутин бяга от готвеното му бесило. Борутин е възхитен от прекрасния и доблестен българин и желае да се сроди с него, като му даде за жена хубавата си дъщеря Ясиня. Когато обаче Раде научава, че Ясиня люби другиго, макар и венчан вече за нея, се отказва от нея и урежда венчаването ѝ с нейния любим.

 

Кукулевич-Сакцински е създал богато действие, за да разкрие героизма и благородството на Българина. Напрегнатите отношения между българина и сръбския му побратим се изграждат върху пълен със смисъл и значение исторически фон. Разложението на турската феодална империя, сръбското въстание, участието на българи в сръбските въстания, дружбата, която се изгражда между българи и сърби в тая борба, предлагат и на „илириеца”, и на романтика, и на историка Кукулевич–Сакцински образи, картини и епизоди за интересен, героичен, изпълнен с конфликти разказ.

 

„Българинът” е носител на героиката и драматизма на епохата. Раде съчетава благородството с героизма. Авторът е могъл да въплъти в образа му идеите, които са го вълнували, идеите на илиризма.

 

От героя му се излъчва преди всичко лъчезарното сияние, с което славянските романтици обгръщат славянина изобщо. Авторът се ползува от случая да го представи на читателя през погледа на спасения и пробудил се след припадъка Борутин. Борутин видял до себе си „един мъж от българската рая. Неговото лице, макар окото му да беше тъмно, казваше, че в гърдите му бие човеколюбиво сърце.”

 

Прекрасните черти на Раде се рисуват подробно в неговото отношение към Ясиня и нейния любим. В неговия образ е вложена проповед за хуманност.

 

Докато Борутин се бие с турците, младият Татомир пази двете жени — съпругата на Борутин Стояна и дъщеря му Ясиня. Между Ясиня и Татомир възниква любов. Обещанието на Борутин поставя Раде между двамата любещи се.

 

Авторът стои на страната на любовта. „Никога не ще бъде Ясиня щастлива без Татомир” — предупреждава той. Неговото мнение споделя благородният Раде. Но за любовта на Ясиня към Татомир той ще узнае по-късно.

 

Отношенията между Ясиня и Татомир Раде разкрива при силно драматични обстоятелства. В пустите места, през които Раде и сватбарите водят Ясиня към новия ѝ дом — дома на Раде, ги нападат разбойници. Докато Раде и сватбарите се бият с разбойниците, Татомир успява да отведе Ясиня в една воде-

 

334

 

 

ница, където става развръзката на действието. В същата воденица идат останалите живи сватбари начело с Раде. Едва тук Раде научава за любовта между Ясиня и Татомир. Той отстъпва Ясиня на Татомир, който иска да му я предаде, с една изпълнена с „благородство” реч:

 

„Почакай, съседе — каза с благородство Радозан. — не мисли, че само у тебе бие сърце човешко. Какво ще правя аз с жена, която ме не обича, какво ще правя с имане, което бих откраднал от другиго и бих го хвърлил така в нещастие Ако аз знаех за тебе, никога не бих поискал девойката; но добре е, че и сега се упознахме, — тя беше моя венчана невеста, венчай се ти сега с нея, пък нека бъде отсега нататък твоя съпруга, аз ще ти бъда девер.”

 

Благородството на Раде авторът прославя, като кара всички сватове да викнат едногласно: „Да живее българинът Радо!”

 

Продължавайки да добавя нови черти към образа на Българина, за да увеличи неговото благородство, „илириецът” Кукулевич завършва своята повест, като разказва как Раде отвежда Ясиня и Татомир в своя дом, за да ги венчае. След сватбата им предава къщата и стопанството, а сам се връща в стария си стан, откъдето написва писмо на Борутин:

Борутине, мили побратиме!

Кога тръгнеш на щерка на гости.

Не иди при Раде Българина,

Но иди при Татомира млади.

 

За да бъде успешно „побратимяването” на българи и сърби, авторът е надарил с прекрасни черти не само Българина, но също и другите лица на повестта, които участвуват в това „побратимяване”.

 

За „побратим” на Раде е подбран подходящ образ на сърбин. Той е патриот, изявява се като борец за освобождението на сръбския народ. Наистина неговата упоритост и неговата неограничена власт в семейството причиняват конфликта в действието на повестта. Те обаче не са негова индивидуална черта, а са черта на всички сръбски „бащи на семейство”. Авторът пише: „По цяла Сърбия, както и почти по всички илирски страни, в които народът живее още в патриархална простота, бащата заповядва като старейшина в своето семейство с неограничена сила”. Борутин не пита за чувствата на Ясиня, когато я обрича на Раде, — убеден е, че с такъв мъж, какъвто е неговият благороден и готов на всяка жертва спасител, „всяка жена ще бъде щастлива”. Стояна, жената на Борутин и майка на Ясиня, изпитва „горка жал” за дъщеря си, напразно иска да отклони Борутиновото решение. „Аз съм дал сръбска дума на побратима, света дума — като славянин” — говори Бору-

 

335

 

 

тин. И Ясиня, и Стояна трябва да се подчинят на решението на башата. Говорейки за Стояна, авторът отбелязва, че у илирите жената е повече слугиня, отколкото съпруга.

 

Що се касае до образите на Ясиня и Татомир, писателят — „илириец” ги надарява действително с най-хубави черти. Ясиня се бори между дълга и любовта. Чувството за дълг излиза по-силно. Татомир не изменя на любовта, за да тръгне подир неблагородното чувство на отмъщението, срещу жениха на любимата си. Той дори спасява Ясиня за Раде.

 

Хърватският автор не се е впуснал да рисува българската среда на Раде. В началото на повестта читателят научава, че Раде живее в българско село, което се намира недалече от р. Морава. Краят на повестта изяснява, че домът на Раде се намирал „в една красива македонска долина” („Sutra dan otidu svi u kuću Radovanovu, koja je u krasnoj jednoj dolini Maćedonskoj ležala”). Кукулевич ce впуща да обрисува с исторически ремарки пътя, по който трябва да премине Раде с невестата си, за да я отведе от нейния сръбски дом в своя български дом: това били пусти места, по които някога българските царе громели гърците. Изброяват се тия царе, пред които треперели войските гръцки, маджарски, латински, немски, — именно Шимун Лабаш, Петър, Самуил, Иван Шишман. [2] Очевидно зад историческите ремарки за българските царе се крие желанието да се припомни миналата слава на българския народ.

 

Повестта въплъщава идеята на илирийците за единство на южните славяни. Раде се жертвува за сърбин, сърбин става негов побратим. В нарисуваната доста ярка картина на борбата на южните славяни с техните поробители се чувствува стремежът да се засили общият фронт на тая борба. Тук и там се подчертава общата участ на „илирийците”, срещат се реминисценции от популярното през епохата историческо четиво, търси се задружен път към бъдещето. „В това време — четем в повестта — започна знаменитата буна, на борба се вдигнаха всички християни за дом, род и свобода против азиатските престъпници,които вече четири столетия държат най-милите илирийско-славянски държави,свързани в тежки окови, които, превръщайки свободните илири в робове, порутиха и разориха столиците на сръбското царство и на силните българско и босненско царства.” Отоманските господари се винят не само за тежките ве-

 

 

2.Ilir, koi tuda putuie, sěti se tutobnim ćutjenjem glosovitih onih kraljevah bugarskih, koji su u tih planinah grčke careve tukli i zarobljivali —sěti se slavnoga Simuna Labaša, Petra, Samuila, Ivana Šišmana, pred kojimi vojske grčke, ugarske, latinske i němačke drhtahu.”

 

336

 

 

риги, но и за несъгласията между отделните групи на „южнославянския народ”. Те всели сред несъгласния народ още повече несъгласие, откъртили граните от стеблото, унищожили законната вяра, благородните мисли ... Следва пряко изразена радост от започналата борба.

 

Единството на българи и сърби се изгражда както с подбраното сюжетно действие, така и с пряко изразени призиви. Разделяйки се със спасения Борутин, след като е минал с него през р. Морава, Раде му говори: „Тази река, която прави граница между нас и нашия народ, нека не ни дели за винаги, може би ще дойде време пак да се побратимим; пък ако бог иска, и нашият народ ще се съедини. До това време остани с бога, кажи на милите сърби, че и в България бият славянски сърца и владеят славянски мисли ...”

 

Благородството на Раде се изявява на фона на разложението на турската феодална империя. Разбойникът Юсуф, който със своята чета плени черкви, пали села и градове, напада богати търговци, продава деца в робство и девойки за турски хареми, от страх пред когото и везирът се затваря в конака си, скроява план да ограби зестрата на Ясиня, да похити и нея самата. Преди това той залавя Татомир и знаейки за неговата отхвърлена любов, иска да го използува за грабването на девойката. В пустите места, през които сватбарите водят Ясиня към новия ѝ дом, започва „страшен бой”. Повечето от сватовете погиват, разбойниците обаче са принудени да отстъпят. Разюздаността на османските разбойници несъмнено изтъква необходимостта от сдружаването на българи и сърби за отбрана и освобождение от техния гнет.

 

„Илириецът” Кукулевич-Сакцински е въплътил идеите на „илирийците” в доста живи образи и картини. Идеята за побратимяването между южните славяни през епохата е имала достатъчно покритие в действителността, така че въображението на писателя е могло да използува образи и картини, които съвременният читател е приемал като правдиви и вдъхновяващи. Разбира се, реушът на романтика се чувствува както в основните образи, така и в напрегнатите епизоди. Но без тоя ретуш южнославянското повествувание през епохата е било немислимо.

 

 

II

 

Откриването на поробения братски народ в Османската империя изостря вниманието на славянските народи към него. Наред със страданието му трябваше да бъде виден и неговият отпор срещу поробителите. Докато първото — страданието —

 

337

 

 

изпълняше сърцата с ужас, мъка и състрадание, второто — отпорът — ги изпълняше с възторг и гордост. И едното, и другото трябваше да получат широко изображение в литературата. Страданието и отпорът на родствения народ срещу неговите поробители извиква ужаса и вдъхновението на обществено-политическия деец и писателя Йосиф Вацлав Фрич, който създава голямата балада  „Б ъ л г а р к и”.

 

Йосиф Вацлав Фрич (1829—1890) е един от тези чешки писатели, за които Юлиус Фучик казва, като ги упоменава изрично, че не само непряко, посредством литературата, но пряко приемат ролята на политически водачи на чешкия народ. [3] Развил грамадна политическа дейност, като се нарежда и между водачите на революцията от 1848 година, Йосиф Вацлав Фрич има широки планове и за литературна дейност. Но творческите му сили. които той опитва и в лирика, и в епос, и в драма, далеч не са достатъчни за осъществяване на плановете му. Заемайки мотиви и сюжети от няколко чужди литератури, главно славянски, Фрич знае и за българите и тяхната литература и българският живот и българската литература също му предлагат материал за неговото литературно дело.

 

Интересът на Йосиф Вацлав Фрич към българската тема е интересът на чешкия революционен демократ към страданията и отпора на поробения народ. Нека съобщим, че Фрич напуща Чехия още съвсем млад, за да се отърве от гнета на абсолютизма. В Пражката революция от 1848 г. той е един от първите защитници на барикадите и, макар все още твърде млад, стои начело на борбата. След въстанието избягва в Хърватско. Оттук продължава започнатата борба. Върнал се в Прага, влиза във връзка с Бакунин и участвува в т. нар. майско съзаклятие от 1849 г. Арестуван, бива осъден на 18 години затвор за „държавна измяна”. В 1854 г. излиза от Комаренската крепост и живее под наблюдение, а после бива интерниран. От края на 50-те години живее в изгнание. В 1866 г. идва нелегално в родината си, за да организира откъсването на Чехия от Австрия. После прекарва пак в чужбина до 1879 г.

 

Йосиф Вацлав Фрич оставя доста обемно и разнообразно литературно дело: стихотворения, спомени и пътеписи, драми, фейлетони. Като поет продължава след Карел Хинек Маха оная линия в литературата, която в европейската литература започва с Байрон: на отричане на буржоазния ред в света, на дълбока печал поради тежкия живот в класовото общество, на социален бунт.

 

 

3. Julius Fučík, Milujeme svůj národ. Poslední články a úvahy, Praha 1951, с. 61.

 

338

 

 

Поетът ненавижда потискащата действителност, враждува с нея, живее със страстна любов по свободата. Приканва на борба за братство и свобода, възпява подвига със смели думи. Написва и балади, някои от които свидетелствуват, че е проучил грижливо славянската народна песен. Освен Байрон той следва и революционни поети като Мицкевич и Беранже.

 

Български теми Фрич обработва освен в баладата „Българки” и в драмата  „Г и б е л т а  н а  А с е н”,  която е от едно сравнително по-късно време. За нас тук е интересна баладата „Българки”, която излиза от печат в 1864 г. [4]

 

Поетът поставя поднаслов на произведението си „балада”, но то е доста дълго — цяла поема, обхваща над 250 стиха. Обработен е мотив из робския живот на македонските българи. Авторът определя годината, в която се върши действието — 1832.

 

В първата част на баладата (баладата се състои от 5 части) са нарисувани образите на три бега — трима братя и на тяхната майка. Беговете са потопили в кръв и хвърлили в ужас цялата Вардарска долина. Избиват мъже, жени, деца. Бащите сами трябва да им довеждат дъщерите си за гавра. Майката на беговете като някакъв зъл дух поощрява своите синове в тяхното пъклено дело.

 

Втората част рисува на фона на страшната робия образите на три сестри българки, дали наслова на баладата. Частта започва с обръщение към Вардар, протичаш през поробената земя:

Вардаре! доверенико на дъщери, жени и майки,

как тъжно е на твоите вълни . . .

 

Напразно слънцето е гряло неговите разкошни вълни, напразно вечер е звучал примамният му напев, половин година вече не оглежда във водите си прелестните български девици, с които е живял при работа и забава: убийци дебнат по неговите брегове... Само три българки с тъмни очи, три храбри девойки, дъщери на бедна вдовица, се осмеляват да идват както някога на бреговете му, но в полумрак, без нежни звуци на песен. Тяхната смелост обаче дразни убийците.

 

Следвашите две части изграждат драматичен конфликт между тримата братя-бегове и трите безстрашни сестри. Главна роля тук играе майката на беговете, която подбужда синовете си срещу трите българки. Тя мисли и се срамува от това, че синовете ѝ внушават малко страх на хората:

 

 

4. Bulharky. Balada podle děje г roku 1832. Od J. V. Friče. — Rodinná kronika, 1864, IV, N 80—81, с. 13, 25—26.

 

339

 

Не славо, но срам мой!

Владичеството свое вие погубвате,

щом се не плашат от вас трите деви.

 

Най-напред тя приканва най-стария си син да похити хубавиците; но той е пил до сутринта и му е тежко след пиянството. Подбужда средния син, страстен ловец, и го подканва да подгони „сърната” край реката; но след лова той иска покой и сън. Тогава се обръща към най-малкия си син. Той, силно развълнуван, ѝ разказва своя среща с красавиците.

 

Младият бег бивал често при Вардар, в приятния хлад там отпочивал. Кончето му пасяло, отдалечавало се, връщало се, цвилело, играело. Веднъж бегът заспал и когато се пробудил, видял при извора трите девойки. Конят му отишъл при девойките, те познали в него коня на своя убит брат и започнали да го прегръщат и да му говорят: че е паднал неговият господар, че е сит на чужда служба; че иска да се освободи от нея. Разгневен от тези думи, бегът поискал да извика, но напразно — бил като ням в гнева си. Хвърля се към девойките, те не се изплашили, едната дръзко го нарекла убиец, хулела Алаха, заканила се да си вземат, което им принадлежи. Бегът нямал сили да отмъсти.

 

Майката на беговете заповядва на синовете си веднага да отидат и да отмъстят на девойките.

 

Последната част започва с мрачна картина: нощ е, тъмно — само Вардарът плаче със своята еднообразна песен в славянското село. Песента се носи като пуста жалба, която угнетява родината, не буди живот. Краят на нощта е близо, в тъмнината се забелязва тълпа от жени. Те стоят тихи, неподвижни, като че ли внезапно докоснати от ръката на смъртта, с погледи, впити в дома на вдовицата. През нощта там са нахълтали тримата сурови бегове.

 

Какво става там? — Силата на любопитството надделява над смъртния страх. Бавно по брега и мъже се движат, като че  ли замислили помощ.

 

Съмва се. От утринната червенина пламват кървави прозорците на стаята, където беговете ... Народът извиква поразен ...  Из къщицата като всяка сутрин излизат девойките със стомни на глави, отиват за вода . . . Народът приближава от всички страни към тях... ужас! на главите на трите хубави бледи девици не стоят стомни — човешки глави! — от тях струи кръв! Девойките се обръщат към народа:

Не сме вече достойни за почит и любов —

само Вардарът ни остана: Отмъстете за нас!

 

Хвърлят се във Вардара:

 

340

 

Над всяка завъртя буен вир

тоя Вардар, издаваш гробовен звук.

 

Съотечествениците на девойките, въодушевени от подвига, унищожават пълчищата на угнетителите.

 

Разказаното съдържание показва, че Фрич е попаднал на интересен, оригинален и драматичен сюжет. Тоя сюжет е напълно подходящ за балада с мрачен колорит, каквито са обикновено чешките народни балади или баладите на чешкия първомайстор на тоя жанр Карел Яромир Ербен. Мрачната картина на робството, скръбно плачещият Вардар, който според народната песен се лее кървав и мътен, суровите образи на беговете и тяхната майка, прекрасните и безстрашни три сестри българки, дъщери на бедна вдовица — всичко това предлага несъмнено богат материал за драматичните, лирични и епични моменти в баладата.

 

И у Фрич, както у Прокоп Хохолоушек или у Вацлав Володзко „българите” са жертва на своеволието на беговете, а не изобщо на другоплеменния поробител. Подчертан е следователно класовият гнет повече от националния. Картината на угне-тената земя е създадена с най-мрачни багри. И земя, и природа се чувствуват угнетени с угнетяването на населението.

 

Суровостта на беговете надхвърля всички граници на човешкия садизъм. Закърмени от своята майка с омраза към поробените, с дух на своеволие и с кръвожадност, те избиват не само за да грабят, но и да се забавляват. Авторът предупреждава още в първата строфа:

И ако ти живее едно дете,

пази си го!

 

Както Арслан бей е „не лъв, а змей”, така и майка му, майката на беговете, „не е лъвица, а змеица”. Тя не може да гледа спокойно каква да е проява на живот у българите. Когато трите девойки само се осмеляват да идат на Вардара за вода, това ѝ се струва незачитане към силата и господството на нейните синове-„богатири” и тя подбужда синовете си да ги нападнат. За да подбуди най-младия син да ги нападне, тя му изтъква, че

Най-младата има руси косици,

не ще е познала любовта! —

има бяла кожа и образец е на красавица!

 

Докато синовете в края на баладата погиват, жестоката майка остава жива. Нейното наказание обаче, както се досеща за това читателят, не е по-малко: гибелта на синовете ѝ, и то там, където тя ги е пратила, това е нейното наказание.

 

341

 

 

Трите девойки българки — отмъстителки на жестоките угнетители — излизат из дълбоките недра на народа: те са дъщери на бедна вдовица. Красотата им е съчетана със смелост и героизъм. Ето как ги рисува авторът:

Тъй хубави са! Зорници на моминската прелест,

не са ни въздух, ни сянка, деви са силни и смели,

три родни дъщери на бедна вдовица.

 

Тяхната хубост и смелост се налагат много повече в действието на баладата. Майката на беговете дразни младия бег с красотата на девойките, а заключителната сцена достатъчно говори за тяхната смелост. Подчертана е и тяхната чистота. Загубят ли я, те трябва да погинат. Техният героизъм въздействува силно върху народа. Народът получава смелост от тяхната жертва и разбива пълчищата на угнетителите.

 

Фрич е композирал добре баладата си, но поетическата инвенция му изменя в подробностите. Постижение на Фрич е силният драматизъм, който протича в баладата. Поетът сякаш е замислил баладата си като драма в 5 действия: първото се развива у беговете — очертават се техните образи; второто представя положението на поробените и извежда образите на трите сестри; в третото майката на беговете подбужда синовете си срещу девойките; четвъртото разказва за срещата на девойките с младия бег; петото действие съдържа развръзката. Изобщо в баладата се чувствува стилизация като в опера. Стълпеният в пето действие народ напомня хора в старогръцката трагедия.

 

Цялото това добре замислено и композирано произведение е осъществено без поетическо въображение при създаването на картините и образите. Въпреки хубавите хрумвания на автора чувствува се бедност в изразните средства и при обрисовката, липса на поетическо вдъхновение, отсъствие на замах и оригинална поетическа образност в тесния смисъл на думата. В първата част е обрисуван най-вече Арслан бей, макар че и тримата братя играят еднакво роля в баладата. На мястото на характерни черти излизат несъществени подробности. Стихът е тежък, без полет и звучност.

 

Със своята балада Фрич представя най-мрачно картината на нашето робство и подхранва представата на чешкия читател за героизма, нравствен и физически, на нашия народ.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]