Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Г. През погледа на славянските писатели

 

 

2. Цар Йоан Владислав в сръбската драма

 

 

Току-що възникнала, сръбската драма извежда на сцената образа на последния цар на първата българска държава Йоан Владислав, чието възцаряване, царуване и гибел предлагат най-драматичен материал за една историческа трагедия. Цар Йоан Владислав, братов син на цар Самуил, заел българския престол след убийството на Самуиловия син Гавриил Радомир, е главен герой на трагедията „Владислав”, която написва „бащата на сръбската драма” Йован Стерия Попович в началото на 40-те години на XIX век и публикува в 1843 г.

 

Йован Стерия Попович (1806—1856) заема място в сръбската литературна история като създател на сръбската драма, но освен това като силен поет и интересен романописец. Неговото дело разширява кръга на проблемите, които поставя новата сръбска литература, вдъхновява за държавно строителство и остро критикува действителността, която творят новите господари на Сърбия, свързващи се с остатъците от феодалното минало, или която носи характерните черти на новото общество, възникващо в епохата — буржоазното, свързва се и с революцията на 1848 г., наричана „пролет на народите”. Бидейки значителен писател, макар и да е завършил жизнения и творческия си път преди повече от едно столетие, Йован Стерия Попович живее и до днес в сръбската литература, без да е „нужно да се мери релативно” неговото значение.

 

Още първото печатно произведение на Стерия е на българска тема — поемата „Сълзи, с които България оплаква нещастието си от 1374 г.” Стерия го написва и издава като ученик в 1825 г. Освен трагедията „Владислав” Йован Стерия Попович написва и втора историческа трагедия с български сюжет — „Лахан” (Лахан е прякор на Ивайло). Възникнала в 40-те години, тая трагедия бива публикувана за пръв път в 1853 г.

 

300

 

 

Драмата  „В л а д и с л а в”  [1] може да бъде определена като трагедия на властолюбието. За да завземе българския престол, Владислав убива своя братовчед цар Радомир. Боейки се от отмъщението на Самуиловия зет Владимир, убива и него. Драмата на властолюбието преминава в драма на човек, който пада все по-надолу под тежестта на извършените престъпления. В душата му нахлува ужас, наоколо растат вражески сили, Владислав се бори с тях, но постепенно става жертва на дълбоко душевно сътресение. На края тържествува правдата: Владислав бива убит от праведния дух на своята жертва — сръбския крал.

 

В драмата участвуват: Владислав, „български крал”; Смилка, негова братова дъщеря; Давид, негов съветник; Несторица, Зарица, Ивица, войводи; Владимир, „сръбски крал”; Косара, негова съпруга, сестра на Владислав; Дух Владимиров; войници. Място на действието — „отчасти България, отчасти Сърбия”, година на действието 1015.

 

Избрал сюжета на своята трагедия, Йован Ст. Попович е проучил внимателно историческите извори. Това личи както от очертаните и засегнати случки и събития, така и от въведените лица — герои на произведението. Събития и случки са дадени според изворите, действуващите лица — също, повечето от тях, ако не всички, до болярите Несторица и Зарица, са засвидетелствувани в паметниците с име и образ. Изобщо придържането на Стерия о източниците намира обяснение в следните думи на писателя, изречени в краткия му предговор към трагедията „Смъртта на Стефан Дечански”: „Аз не одобрявам никак да се описва един и същ предмет по сто начина, така че обърканият читател да не знае какво да мисли и кому да вярва.” [2]

 

И убийството на Радомир, и убийството на Владимир, и смъртта на Владислав са дадени според историческите извори. [3]

 

Убийството на Радомир Владислав на Стерия извършва по време на лов. За това разказва най-напред Давид, после и сам Владислав изповядва как е извършил убийството. Старите хронисти също съобщават, че Радомир е бил убит по време на лов. Според историческите извори убитият от Владислав Радомир преди това спасил от смърт по-късния си убиец. Отбелязаният факт Стерия е използувал, за да очертае по-релефно престъпния лик на своя герой. В трагедията Владислав говори:

 

 

1.  Виж трагедията в Дела J. С. Поповићa — Јована С. Поповића Владислав. Жалосна игра у пет дејства. Панчево (без година).

 

2. Дела Ј. С. Поповића, Смрт Стефана Дечанског, Панчево, б. г., с. 3.

 

3. Отношението на Стерия към историческите извори се изследва подробно в работата ми Две сръбски исторически трагедии с български сюжети от първата половина на XIX век. Известия на Камарата на народната култура, т. IV, № 2, София 1947.

 

301

 

 

„Какво е за мен да убия човек, за мен, който убих най-добрия човек, който ме спаси от очевидна смърт, когато мечът на Самуил заплашваше да отсече главата ми.” Войводи и народ в трагедията на Стерия са привързани към Радомир, изтъкват го като добър цар, който се грижи за страната си, като голям и силен владетел, който пази царството от чуждия похитител. Дори Владислав назовава жертвата си „най-добрия човек”. Йоан Раич разказва за успешни войни на Радомир с гърците, другите източници отбелязват силата му. От разговора между Владислав и Давид след убийството на Радомир разбираме, че Владислав е бил подбуден за това убийство от византийския император Василий. Стерия и в тоя случай е верен на източниците.

 

Драматическото въплъщение и на второто главно действуващо лице в трагедията, Владимир, е близко до образа на историческия зетски княз Иван Владимир. В източниците Владимир е нарисуван с най-светли краски. Раич разказва: „Крал Владимир по свидетелствата на гръцките и славянските историци беше благочестив и сияещ в светост. И понеже добродетелта тогава най-вече просиява, когато е гонена и преследвана и изкушавана от различни напасти, то и Владимировата добродетел не избегна стрелите на изкусителя: много зло в своя живот  претърпя, накрай възприе и мъченическа кончина на живота си.” Според Скилица Иван Владимир бил „мъж праведен, миролюбив и придържащ се о добродетелта”. Дуклянският летописец отбелязва, че „юношата Владимир”, след като получил княжеството на баща си, растял „украсен с всяка мъдрост и светост”.

 

За пребиваването на Владимир в Самуиловата тъмница и за романа му с Косара в трагедията на Стерия се говори достатъчно ясно. Владислав говори: „Познавам пъкленото агне, което съумя да измами Самуил.” И малко по-нататък: „Още при Самуил в тъмницата трябвате да настъпи неговият край и само женските сълзи можаха да излъжат сърцето на оглупелия старец.” Във второ действие Владимир, който чувствува всичката тежест на царската корона, изтъква, че и в Самуиловата тъмница се е чувствувал по-щастлив. Романтичната история на Владимир и Косара разказва Раич. От средновековните източници най-осведомен за нея е Дуклянският летописец.

 

Изворите са предлагали на сръбския писател много и интересни подробности около гибелта на Владимир. Стерия се е запознал с тях и ги е използувал за своята трагедия. Раич съобщава, че когато Владислав повикал при себе си Владимир, при него дошла най-напред Косара, както е и в драмата на Стерия. По-нататък Раич дава подробни сведения за гибелта на

 

302

 

 

Владимир: за кръста и клетвата, изпратени му от Владислав, за засадата и първото спасение на Владимир и пр. Гибелта на Владимир е предадена подробно и от Дуклянския летописец.

 

Важна роля в произведението играе Владиславовият „съветник” Давид, зъл дух на последния цар на първата българска държава. В историческите извори срещаме един Давид, който играе роля при погубването на Владимир. Тоя Давид е бил свещеноначалник на българската държава, неин архиепископ. След гибелта на Иван Владислав той заедно с царица Мария, жената на Владислав, застава начело на партията, която искала България да се покори на Василий Българоубиеца. Стерия като добър православен християнин от първата половина на XIX век не облича своя герой във високия духовен сан, защото един архиепископ не е бил подходящ съветник за такива кървави дела като Владиславовите. Той превръща историческия Давид-архиепископа в болярин-съветник на българския цар. Във всеки случай делата на историческия архиепископ Давид не са били много по-други от ония, които възсъздава Стерия в своята трагедия като дела и внушения на Владиславовия „съветник”. Само че историческият Давид преживява Владислав, а в трагедията на Стерия той пада убит от престъпния цар.

 

Значителна роля в разглежданата трагедия е поверена на войводата Ивица. И тоя образ сръбският драмописец е почерпил от изворите си. Според хронистите в походите на Василий II срещу западното българско царство византийците срещат отпор в лицето на войводата Иваца, „мъж бележит и опитен”, който разбил напълно византийските войски в Пелагонийското поле в 1015 г. След гибелта на. последния български цар храбрият войвода не пожелал да се предаде на Василий II, причинил му доста безпокойства, но по-късно с хитрост бил ослепей от гърците.

 

В старите исторически извори четем имена на български войводи Несторица, Зарица и Елемаг, имена на войводи и в трагедията на сръбския драматически автор. Името Несторица се среща у Скилица. Според извора Несторица е бил войвода още при цар Самуил и е предводителствувал Самуиловите войски срещу Солун. Както четем у хрониста, след завземането на царството на Иван Владислав, пред Василий Българоубиец били доведени членовете на българския царски род и някои велможи. Между имената на велможите се четат и имената Несторица и Зарица. Името Зарица собствено срещаме само в Бонското издание на Кедрин, което ще е чел Стерия. Име на войвода Елемаг се поменава в края на трагедията; Елемаг е бунтовник срещу Владислав и съюзник на Ивица. Според ста-

 

303

 

 

рите паметници Елемаг бил войвода на гр. Бялград (албански, сега Берат). След края на Иван Владислав и българското царство Елемаг се предал на победителя, в „робско облекло”, гологлав, бос, във власеница, опасан с връв, т. е. като пленник. В паметниците Елемаг се поменава и по-късно: заедно с войводата Гавра той се опитва да разбунтува българите и да възстанови българската държава.

 

Следвайки своите извори, сръбският автор си запазва свободата да подбере събитието, случката, образа, отношението на героите към събитията и другите действуващи лица от оня паметник, в който му са най-пригодни за неговата цел или в който му харесват най-вече. Така смъртта на Владислав е представена различно от сведенията в паметниците. Според Йоан Скилица през 1018 г. Владислав обсажда Драч и още в първите сражения при обсадата паднал мъртъв, без да се знае кой го е убил. Раич знае какво пише Скилица, но привеждайки думите му, отбелязва, че малко говорел за грозната смърт на Владислав. И приема легендата, която разказва Дуклянският летописец. Йован Ст. Попович включва тая легенда като съществен момент в произведението си.

 

В разглежданата трагедия Владислав е брат на Косара, а и на убития от него Радомир. От историята знаем, че Иван Владислав е Оил син на Самуиловия брат Аарон и следователно е бил братовчед на Гавриил Радомир и на Косара. Няма съмнение, че изтъкнатите в трагедията семейни отношения, даващи образа на Владислав в по-черни краски — като убиец на брат си и на мъжа на сестра си, засилват вътрешната драма на главния герой, а с това и драматизма на цялата пиеса. В източниците семейните отношения в царствуващия Самуилов дом са ясни. Но Раич е могъл да даде на Стерия мотива за убийството на собствения брат и на мъжа на родната сестра. Докато отначало той нарича Владислав „двоероден брат” на Радомир, когато говори за убиването на Радомир, изтъква, че „умъртвил своя брат Радомир крал”.

 

От казаното става ясно, че изграждайки своята трагедия, Стерия е гребал обилен материал от своите източници. Обаче не може да очакваме, разбира се, от един писател да остане дребнаво последователен и винаги исторически точен и критичен в своето творчество, дори и да драматизира исторически събития, запазвайки историческите лица. При създаването на подобни произведения добрите писатели начело с великия Шекспир, автора на знаменитите драми-хроники, се грижат повече за ес-тествеността и художествената правда на произведението си, отколкото за критическата разработка на историческия материал. Отдавна бе изтъкнато, че не са на верен път почитателите на

 

304

 

 

Шекспир, които доказваха — с цел да изтъкнат стойността на Шекспировите драми-хроники, че Шекспир никъде не е отстъпвал от историческата истина и постоянно ѝ оставал напълно верен. Тия Шекспирови почитатели изпадат в едно излишно преувеличение, което при това не прибавя нищо съществено към стойността на Шекспировите хроники; Шекспир често добавя към сухия разказ на летописеца такива нови, свои елементи, които го съживяват до степен на пълнокръвна действителност. Последното нашият автор, поради ограничеността на творческото си въображение в сравнение с Шекспир, върши в много по-малка степен. Градейки с историческия материал, Стерия се движи в онзи кръг от събития и лица, които му предлага летописният разказ и попълва свободно с действия, диалози и монолози често сухия разказ на летописите.

 

Трагедията на властолюбието, която Стерия изгражда, се схожда в значителна степен с трагедията на властолюбието в Шекспировия „Макбет”. Владислав расте като „свръхзлодей”, но злодеянията му бързо извикват дълбокото му душевно сътресение и трагедията на” властолюбието се превръща в трагедия на възмездието. Първото престъпление на Владислав, което влече подир себе си другите престъпления, е убийството на цар Радомир. С извършването на това убийство драмата започва.

 

Убийството е добре обмислено и изпълнено, вината за престъплението е прехвърлена сполучливо върху другиго. Последното е напълно необходимо, защото народът обича убития Радомир, който е добър и силен цар. Това Владислав разбира добре и като цели да отдалечи от себе си вината, не само я прехвърля върху Ивица, но изразява гняв към Радомировия убиец. „Защо стоите, жалостни застъпници на отечеството? Мечовете острете, да отмъстим праведната кръв” — говори той гневло.

 

Както вещиците събуждат у Макбет мисълта за убийството, така императорът Василий е събудил мисълта за убийството у Владислав. Убийството той извършва с вярна ръка. Но губи присъствие на духа. Когато Радомир пада, онемява, чувствува ужаса на кървавото си дело. Въпреки слабостта, проявена при убийството, успехът го изпълня с вяра в собствените сили. Когато Давид му подхвърля, че мъчно ще удържи короната, възразява му рязко и гордо.

 

Ударите на съвестта обаче прозвучават още от първо действие. Часът на престъплението е страшен час за убиеца. Когато кара Давид да поиска наградата от Василий за убийството, Владислав говори: „Нека плати за труда, защото това треперене в гърдите никога не ще може да се изплати.” Спомнил

 

305

 

 

си, че някога Радомир го е спасил от меча на Самуил, чувствува се чудовище, праща Давид да разгласи, че той е убил Радомир, мисли, че короната ще го порази, когато притисне грешната му глава: „И аз още живея? Тези гърди чрез него дишат, тая ръка чрез него се движи и аз станах такова чудовище. Иди, Давиде, иди и разгласи, че сам аз предадох Радомир на смъртта. Тая корона ще ме порази, когато ми притисне грешната глава.” След укорите от страна на Давид: с празни мисли Владислав дирел да отрови щастието, което го притискало върху сестрински гърди; Радомир не бил толкова добър владетел; Владислав се поддавал на недостойна слабост — Владислав признава, че е заслужил укорите на Давид и обещава да не показва вече слабост. Дори се заканва на самия себе си поради нея.

 

Но съвестта и страхът у Владислав непрекъснато са будни и чакат само повод, за да избликнат навън. В сцената например, в която Несторица иде да съобщи, че тълпа отвън иска убиеца на Радомир, Владислав се изплашва така, че едва ли не се издава, мислейки, че народът е дошъл за него. Давид го подсеща, че Ивица трябва да се посочи за убиец. Владислав се опомня, готов е сам да накаже Ивица с меча си, пита защо убиецът не е предаден на яростта на народа.

 

 Когато Давид поменава името на Владимир, който можел  „да му попречи в изграждането на щастието”, Владислав е смутен, изплашен. Както в Шекспировия „Макбет” първоначалният успех пробужда страха и подозрителността му. Той, престъпникът, не може да търпи сега особено „правдолюбието” на Владимир и народната любов към него, а изведнъж започва да мисли, че именно тоя правдолюбив, обичан от народа Владимир, когото той нарича „пъклено агне”, ще го „опропасти”. И е готов за ново убийство. За последното го подсеща Давид.

 

След като е извършил най-тежкото, най-страшното убийство — на своя „брат”, който му е спасил живота, Владислав чувствува, че за него всяко друго убийство е лесно, че е способен на всяко престъпление. Нищо вече не може да го спре по наклонената плоскост, по която е тръгнал. И сам чувствува промяната в себе си: „Каква промяна, Давиде. Беше някога време, детинско време, когато всяка кръв можеше да ме възбуди; сега пред очите ми нищо друго не стои освен кръв, ужас и убийство.” И цял е обхванат от желанието да премахне Владимир. Струва му се, че е надвесен над пропаст, докато Владимир съществува. Обещава всичко на Давид само да премахне „сърбина”.

 

Въпреки вечната будност на съвестта и страха през първите три действия Владислав се показва уверен в себе си, смело

 

306

 

 

заявява, че ще осъществи плановете си. Освен успеха му в убийството на Радомир за самонадеяността му допринася и това, че тъкмо Ивица, годеник на Радомировата дъщеря Смилка, който би търсил „отговор” за убийството на царя, е обезвреден, лежи в окови, обвинен, че самият той е убиец на Радомир. Когато изпраща Давид да му доведе Владимир и Давид отбелязва, че възложената му задача е „в ръцете на съдбата”, Владислав надменно се надсмива над съдбата: „В ръцете на съдбата? — Що е съдбата? Сянка, на която само страхливото сърце при; нася тамян.” Той заявява, че иска да бъде „оная статуя, на която слабите духове се кланят”. Монологът в края на първо действие е израз на самонадеяност, смелост и твърдост поради първите успехи. Владислав иска да се покаже силен, по-силен от съдбата. Той не желае да бъде кротък, мекушав, благ. Слабата душа е направила Владимир добър. Не го интересува какво чувство множеството таи в сърцето си за него; важното е да се бои от него, да го ласкае. Нищо не ще бъде в състояние да го смекчи, за да изпусне Владимир из давещите се нокти.

 

Когато произнася монолога си във второ действие, Владислав е достигнал върха на своите успехи. Той е вече цар и изказва увереността, че никой не ще е в състояние да му отнеме „юздите на царството”. „Хиляди врабци нека ме нападнат, всички ще ги дочакам като орел със смел поглед. Ще се смея на тяхното лудо цвъртене, сами ще се пукнат от своето надуване” — говори той. Отношението му към народа е отношение на владетел към роби: „По цяла България кандила се вдигат, с трепет пристъпва робът да припали тамян на моята слава.” И в отношението му към Византийската империя се чувствува самонадеяност. Гръцкият император Василий не ще може да се възползува от неговото кърваво деяние, защото на неговите планове ще се противопостави той — горд български цар. Сега очаква само още да премахне заплахата на Владимир, ще нападне сръбския крал, както отровен паяк уловената в своята мрежа муха напада. И да моли Владимир милост, не ще я получи, защото не получава милост онзи, около чието сърце е легнал мъртвешки мрак.

 

Но и в тоя момент на съзнание за сила авторът не пропуска да изтъкне една затаена нервност у героя си. Шумът на народа, прекъснал монолога му, отново кара сърцето му безпокойно да тръпне. Чудото на Радомировия гроб, за което му донасят Несторица и Зарица, го стряска. Но той се владее или, по-добре, овладява бързо, справя се с положението, подпомогнат и от нищо неподозиращия Несторица.

 

307

 

 

По-нататък, в трето действие, Владислав се бори с успехи  и неуспехи. Вместо Владимир при него иде Косара. Бдителността на Косара той приспива, като играе сполучливо ролята на обременен от грижи, на отчаян човек. Това е, разбира се, най-верният път да спечели доверието на една жена и при това сестра. Сега Владислав е станал действително паяк, който плете мрежа, за да улови муха, както говори в монолога си от второ действие. Увлечен от желанието си да се запази от Владимир и да завземе Сърбия, той не подбира средствата: произнася лъжлива клетва, за престъпната си цел използува евангелието и кръста. Сръбският писател подготвя по тоя начин, и то в съгласие с извора си, художествената правдоподобност на свръхестествената развръзка в трагедията си — поразяването  на Владислав от духа на Владимир. Страшна трагична вина разкриват думите, които той произнася, без да се колебае, без  да се запъне: „Ела с мен в черквата при свещеника. Бъди сама свидетелка на моята ужасна клетва”. Най-свети неща — кръст и евангелие — ще му изпрати като знак, че Владислав не храни подли намерения. Изиграл сполучливо коварната си роля, той тържествува над Косара: „Ха жено! Кратко ти е лукавството пред моята хитрост.” И към влезлия Давид: „Весели се, Давиде, змията е хваната; още малко и Сърбия ще бъде пак наша.” Но тържеството му бързо сменя тревогата. „Но ах! — казва той на Давид. — Далеко ме заведе ревността. Обещах, Давиде, нещо, от което цял треперя, обещах да положа клетва в черквата, обещах да изпратя кръст и свето евангелие като знак, че нищо не застрашава Владимир.”

 

Въпреки смелостта, с която върши новото престъпление, Владислав открива пред Давид, че живее в страх и тревога, в чести и остри гризения на съвестта. Ясно е, че често самонадеяните думи на Владислав му служат да хвърли завеса пред своята слабост, да се самоубеждава в своята сила, да скрие и от самия себе си своята тревога, да накара тревожно тръпнещото си сърце да се укроти.

 

Четвъртото действие носи нещастие след нещастие за престъпния герой. Най-напред го ужасява вестта, че е избягал Ивица. Сега освен Владимир той ще има още един силен враг. Втората неприятна вест е, че боляринът Елемаг в съюз с Ивица настъпва с войските си. Трета лоша вест донася Давид: Владимир се е спасил от засадата. За Владислав вече „тоя ден трябва да е написан в книгата на вечността с пъклени слова”. В същото действие растат и мъките на съвестта. Владислав започва да чувствува страшна самота около себе си, която също расте непрекъснато. Подозрителността му към всички про-

 

308

 

 

дължава също да расте. Когато решава да постави за началник на войската си Несторица, веднага добавя: „Но какво Несторица; и Несторица е издайник.” Не му остава друго, освен сам да поведе войската си.

 

В пето действие престъпният цар е вече развалина. Неприятните вести продължават да идат при него. Всичко подкопава основите на заграбената власт.

 

Действието започва с думите на Владислав: „Какви мъки, какво неспокойство” Следва изповед на ужасните угризения на съвестта, която изпълня целия му душевен мир с призраци: „Едва притворя очи, хиляди появи. Мечове и стрели около моята глава. Нищо друго, освен убийства и кръв. . . Ох, как ми бучи главата Владимир, нищо друго освен Владимир. На сън и на яве нищо друго не чувам, освен това отровно име. Често ми се явява като незлобно агне, моли ме и се свива...” На сън говори: „Убий, убий, не слушай писъка” Когато Несторица го вика, тревожната му съвест откликва: „Кой вика? Не съм го убил аз.” Ясно е, че угризенията на съвестта са станали толкова големи, че го издават, той не може да се владее и да ги крие.

 

В момент на такова душевно сътресение се явява жадуващият мъст, но все пак благороден Ивица. Като Хамлет пред майка си и чичо си той възсъздава пред погледа на царя-злодей картината на престъпленията му. Сякаш зъл дух на Владислав, Ивица му разтърсва утробата, според собственото Владиславово признание. Владислав рухва, той не може да се брани, той трепери, иска милост, обещава да не пролива повече кръв. Сцената с Ивица е за него „гръм поразителен”, както сам казва в последвалия монолог. Тоя монолог разкрива напълно трагичното му положение. Владислав говори: „Цялото мое мъжество изчезна като дим при буря. Останах като слаба ладия върху бесните талази на моята съдба.”

 

В това страдание и тия угризения на съвестта Владислав си спомня за едно от най-големите си престъпления: предстоящето — дали не и извършено вече? — убийство на Владимир. Той пожелава Владимировата душа да му стане изкупителка. Но може би в тоя момент Владимир пада под ножа на убиеца Владислав би дал половината си царство, за да предотврати това. И зове Давид, който трябва да организира убийството. Когато научава от влезлия Давид, че Владимир вече е убит, извън себе си, без да се пази от присъствуващия Несторица, ругае своя съветник и извиква, че заедно с убиването на Владимир е убито и неговото щастие.

 

Убийството на Владимир води Владиславовата трагедия стремително към нейната развръзка. Той вече няма сили да крие

 

309

 

 

кървавите си злодейства. Нещо повече: не иска да ги крие, кара Давид да разгласи „по целия свят” неговото престъпление — убийството на Владимир. Сега Владислав иска едно — да бъде човек: „Искам, Давиде, искам човек да бъда. Ах, как е тежко да се каже, искам да бъда човек. Тежко, много тежко...” Но вече е късно.

 

Както Шекспир не щади своите герои, така и Стерия не знае милост за престъпника-цар. Тоя цар е стигнал дотам, че е готов да завиди и на просяка. В часа на своята гибел чувствува преди всичко, че е останал сам, без помощ от никъде, подобно на Шекспировия Ричард III. Появата на Владимировия дух е подобна на появата на съдбата в класическата трагедия. В страданията на Владислав и в развръзката тържествува нравственият принцип.

 

Историческата трагедия на Стерия е несъмнено плод на оня интерес, който романтиците проявяват към Шекспир. Но не само това.

 

Представяйки Владислав, Йоан Раич пише: „Жив пример е дал Владислав на онези владетели, които се стремят да отнемат чуждо притежание, и е освидетелствувал това, за което се казва: похищавайки чуждото, своето погубва и копаейки другиму яма, сам пада в нея.” [4] Думите на Раич са от особен интерес за един драматически автор със склонности на писател-моралист: избраният сюжет е предлагал на сръбския автор и морално дидактична тенденция, от която той никога не отбягва. В своето стихотворение „Моите тежнения” от „Даворе” Стерия говори:

 

„Моя задача е да лекувам рода си.” [5]

 

Изтъквайки тая черта на писателя, биографът на Стерия Ст. Новакович отбелязва като показателен факт, че той издава „Владислав” в 1843 г., по времето, когато постъпва на служба в Министерството на просветата. [6]

 

В една епоха на политически вражди и на безогледно първоначално натрупване, каквато е епохата на Стерия, драмата на съвестта и на възмездието има своето място в съвременния театър като трагедия със задачата на катарзиса, като трагедия с възможности за ценно обществено въздействие, за изводи и обобщения от жизнено значение, за познание и възпитание в конкретна обществено-историческа обстановка.

 

 

4. И. Раич, История, II, кн. VI, гл. 4, с. 291.

 

5. Даворје Јована Стерије Поповића са отвореном писмом Јована Ристића, Панчево, б. г., с. 26.

 

6. Ст. Новаковић, Ј. Ст. Поповић, Глас Српске кр. академије, LXXIV, с. 64.

 

310

 

 

В тая епоха, когато националната идея е върховно прогресивна, но е използувана и като средство за лична корист, за хищническо заграбване на дял от новооснованата сръбска държава, „Владислав” на Стерия, както и няколко негови творби, съдържа елементи, които будят националното въодушевение в най-добрия смисъл на думата. Идеалният образ на сръбския крал Владимир, даден особено върху фона на престъпните български крал и велможа, Владислав и Давид, не може да не се откликне с възторг и гордост в душата на новия сръбски гражданин, у когото националното съзнание се нуждае все още от подхрана. Владимир показва „висок държавен дух”, тъй необходим и за владетел, и за гражданин в епохата на Стерия.

 

Както е известно, доста от драматическите произведения на Стерия прехвърлят границите на неговата родина. Трагедията „Владислав” става известна на „драмописеца” от епохата на Българското възраждане И. С. Владикин, който издава в 1870 г. това произведение с наслова „Владислав крал Български, жалостна игра в шест действия”. Към „Владислав” Владикин добавя и второ едно „позорищно дело” — „Великий княз Борис, любопитна игра в 3 действия”, което носи година на изданието 1871. Двете драми излизат с обща заглавна корица, с общ наслов на нея: „Позорищни дела от И. С. Владикина” и с общ увод, но с различна пагинация. Както съобщава в увода към двете „позорищни дела”, българският книжовник е приготвил „за печатане” тия „драми” още в 1866 г. в Цариград, но тогава „лисица му минала път” и той не можал да ги издаде. „Позорищните дела” на Владикин нямат успех; те биват отречени остро в критичния отдел на браилското „Периодическо списание” на Българското книжовно дружество. Рецензентът на „Владислав” е съгледал сръбския произход на тая трагедия и отбелязва, че злополучният драмописец „имал пред себе си едно доста сполучливо подобно произведение на сръбски език, от което, както, се вижда, съставил своя Владислав”. [7]

 

Тая рецензия навярно е дала повод на Христо Ботев да напише строфата в известната си сатира „Защо не съм?”:

Защо не съм Владикин,

да напиша чудна драма —

за жабите, за мишките

и боя им с цар Радана?

 

 

7. Периодическо списание, год. I, кн. 5—6, с. 340.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]