Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Г. През погледа на славянските писатели

 

1. Цар Самуил в хърватската поезия

 

 

I

 

Близостта между южните славяни — племенна, езикова, народностно-битова, обществено-историческа — говори често от художествените произведения и намира въплъщение в извеждането на образи в тях от цялата южнославянска среда. Такива образи като образите на цар Симеон, цар Самуил, Ивайло са познати не само на българската художествена литература, но също и на сръбската и хърватската.

 

Образа на цар Самуил въвежда с драматизма и трагизма му в хърватската и изобщо в южнославянските литератури видният хърватски историк и поет Андрия Качич-Миошич (1702—1760). В своята известна книга „Приятен разговор на славянския народ” той не само излага делата на Самуил в исторически разказ, но рисува неговия образ и в исторически песни, написани в народен дух.

 

Андрия Качич-Миошич съчетава идеята за единението на южните славяни с историческото мислене, характерно за епохата на подем на народността. Като монах и учител той остава тясно свързан със своя народ. Той се стреми да повиши националното му съзнание, да разгърне националната му култура, да му заговори с думи, които отзвучават в най-скритите гънки на неговата душа. Той е един от първите южни славяни, който разбира, че историзмът е най-питателната храна за националната жизненост. И се обръща към историята като учен историограф и поет, за да предложи на своя народ и на южните славяни изобщо исторически образи, които им стават спътници по пътя на националното пробуждане.

 

Книгата  „П р и я т е н  р а з г о в о р  н а  с л а в я н с к и я  н а р о д”,  издадена за пръв път в 1756 г. [1], представя опит да се

 

 

1. Andrija Кačić Miоšić, Razgovor ugodni naroda slovinskago, Mletci 1756.

 

289

 

 

обхване цялото минало на южните славяни. Качич разказва в проза миналото — от „словинския крал” Александър Велики до  падането на Цариград под турците, а в песните, които в първото издание на книгата са 41, а във второто — от 1759 г. — 138, възпява южнославянските народи с техните владетели и юнаците, които са водили борба с турците. Историческите податки заема, както сам съобщава, от латински, италиански и хърватски книги.

 

Качич-Миошич се интересува от всички южни славяни — хървати, сърби, българи. Историческата традиция на южните  славяни, включително и на българите, с нейната героика и нейния политически живот в миналото, буди новата обществено-политическа мисъл.

 

Всяка история съдържа героични страници, в българската те са значително количество. Галерията на българските царе и изобщо на едрите политически образи и бурните политически събития са извикани, за да бъдат противопоставени на съвременното мъртвило.

 

Подобно на българския историограф Паисий Хилендарски Андрия Качич-Миошич представя българите юначен и войнствен народ. Още с уводната бележка, с която въвежда българските  владетели, той ги нарича „юнаци, витезови и славодобитници”, „винаги за бой готови”. Възсъздадените по-нататък образи на български царе са символи на държавен живот, на народностни прояви, на национална независимост. Историята на царете представя в епохата историята на народа.

 

Листата на българските владетели е богата с имена: Орбат, „поглавица на България”, Бутая, „поглавица българска”, Тербело, „поглавица български”, Ясен Велики, „крал на България”, Добре, „крал български” и по-нататък Телеуцио, Сабин, Паган, Телерик, Кардан, Орун, Муртаг, Шимун Лабаш, Петър I, Боришко, Селеуча, Суботин, Самуел, Радомир, Владислав, Долиянин, Алусиан, Петър II, Иван Мирце, Константин Зеко, Иван Ясен, Тертер, Светислав, Миовио, Александро, Шишман. Някои от изброените владетели българската история не познава, имената на други са така преиначени, че едва се познават, но българският народ е получил със страниците на Качичевата книга дълго историческо битие, величие и слава, правото да се нареди между народите, които са творели настоящата история на Балканския полуостров, Европа и света. Очертаните образи са царствени, българските царе воюват и побеждават, те са държавни строители, законодатели и дипломати. Чуждите владетели отправят към тях молби за помощ, търсят да сключат мир с тях.

 

В тая историографска част на книгата цар Самуил е посочен като петнадесети български крал („Самуел, краль булгарски

 

290

 

 

XV”). Непосредствено подир него следват неговите наследници Радомир, негов син („Радомир, краль булгарски XVI”) и Йоан Владислав, негов братов син, последен цар на първата българска държава („Владислав, краль булгарски XVII”). Самуил освободил България от гръцката окупация, дори прибавил към България нови земи („Самуел. . . ослободи Булгарию од прогонства грчкога”). След Самуиловата смърт Радомир получил българската корона („ови имаде круну од Булгарие”). Той поробил гръцката земя, която била близо до България („коя близу Булгарие бише”). Император Василий наговаря неверния сестрич Владислав да убие Радомир и да заеме българския престол („заимати краљество булгарско”). Той е син на Арон, „княз и благородник български” („син Арона, кнеза и племића булгарскога”). След неговата смърт България остава без владетел („оставши дакле Булгария брез владаоца” ) и бива завзета от Василий.

 

Историографският труд на Качич-Миошич получава извънредно голяма жизненост с песните, които следват подир някои от прозаичните очерки за царете. Български образи се рисуват в песните: „Песен за Орун и Ницефор” („Писма од Оруна и Ницефора”), „Песен за император Василий” („Писма од Василия цесара”), „Песен за крал Владимир” („Писма од краля Владимира”), „Песен за Радослав и Бодин” („Писма од Радослава и Бодина”), „Песен за женитбата на българския цер” („Писма од женитбе краля булгарскога”), епизодично и в други някои песни. Образът на Самуил се явява в две от песните — в „Песен за император Василий” и в „Песен за крал Владимир”.

 

„П е с е н  з а  и м п е р а т о р  В а с и л и й”  [2] пресъздава страшното поражение, което Василий Българоубиец нанася на цар Самуил.

 

Василий събира голяма войска и я изпраща под предводителството на бан Ницефор срещу българите. Ницефор издебва българите, когато спят пияни, избива 20 000 от тях и почти толкова пленници повежда към Цариград. Когато Самуил научава, че пленниците са ослепени, пада на земята и умира.

 

Самуил е български цар; за това говорят ред стихове на песента. Например Василий отправя своя пълководец Ницефор срещу българите и иска от него да изсече мало и голямо, но да улови живи Самуил и неговия син Радомир:

 

 

2. Pisma od Basilija cesara. – Diela Andrije Kačića Miošića, Zagreb 1942, с. 224—225.

 

291

 

„Ницефоре, служителю верни,

ето вземи мойта силна войска,

поведи я срещу българите

и изсечи мало и голямо,

жив ми хвани царя Самуила

и с него син му Радомира. . .”

 

Макар българите да биват разгромени, те са обрисувани силни и юначни. Самият Василий нарича Самуил „силен българин”. Когато отправя Ницефор срещу българите, той иска да му донесе главата на Самуил, за да каже всеки, който край нея мине:

„Това ли е българинът силен,

що гърците с меча си сечеше

и гореше градовете техни? . . .

 

Цялата гръцка земя била поробена от българите: „Сва е грчка земля поробльена од Булгара...” Цялата била напоена с кръз, защото гръцката войска била изсечена.

 

Ницефор успява да проникне в стана на българите благодарение на пленник-българин, Тодор, който ги предава за пари. Сам Ницефор разпитва Тодор, като иска от него да му разкаже „за българите и за техния крал Самуил”:

„Кажи на мен, робе мой нещастен,

всичко, що за българите знаеш

и за краля техен Самуила!”

 

Тодор издава мястото, където се намирали българите („Бугари су код рике Челинке”) и разказва за пиянството им: „Вино пият, като вълци вият.” За Ницефор по-нататък е лесно да се разправи с тях.

 

Образът на Самуил се очертава с думите на Василий, отправени към Ницефор, в картината на огън и сеч, нарисувана с тях. Последната строфа извежда и пряко образа му. Той умира от жал по убитите и ослепените войници:

От жалости на земята падна

и предаде богу душа страдна.

 

По-друг е характерът на песента  „П е с е н  з а  к р а л  В л а д и м и р”. [3] Тя не рисува сурови бигки, славни победи и трагични падения, от нея струи озарението на хуманността и любовта. Един хубав романтичен мотив се разгръща с народния десетерец: царската дъщеря съжалява и харесва пленника на своя ба-

 

 

3. Pisma od kralja Vladimir a. — Djela Andrije Kačića Miošića, c. 154—157.

 

292

 

 

ща, иска неговото освобождение от баща си и се омъжва за него.

 

Авторът не търси сложна сюжетна фабула. Косара чува жалбите на пленника Владимир, трогната е от неговата участ, от неговата младост и хубост и изисква от своя баща Самуил неговото освобождение. Самуил вижда, че двамата млади са си „лика-прилика”, и решава да ги ожени. Песента завършва със сватбата на двамата, нарисувана с трогателни и интересни подробности.

 

Песента започва с описание на Владимировото пленничество. Владимир е в тъмницата на „българския крал” („У тамници краля булгарскога”), горко плаче, проклина деня, в който се е родил. Неговият образ е очертан достатъчно в песента. Историческата традиция го познава с най-хубави човешки и владетелски качества. Авторът на песента изтъква неговата младост и хубост. „Млад” е неговият постоянен епитет, наречен е дори „дете Владимире”. Да умре тъй млад — това наистина вълнува. А българският крал не “иска откуп за него, макар че той е богат и майка му би дала всичко за него; иска русата му глава. Владимир плаче, че никой не го чува. Чува го обаче Косара девойка.

 

Още когато въвежда нейния образ в песента, поетът изтъква нейната хубост. Тя е „лепа щерка на краля български” (липа ћерка краля булгарскога”). Отношенията между красива девойка и красив младеж, разбира се, крият много повече поезия, вълнуват по-силно.

 

Не храбрият воин със своята сила и своите победи спечелва Косариното сърце. Девойката е развълнувана от печалната участ на пленника, когото чака вярна смърт. Често пътят към любовта минава през състраданието. Косара е развълнувана и от физическата и морална красота на Владимир.

 

Поетът разгъва между двамата трогателен диалог. Косара пита, Владимир отговаря. Диалогът е в стила на диалозите от народните песни: Косара рови душата на Владимир със своите въпроси, за да разбере причината за мъката му, Владимир дава „отрицателен” отговор на всеки въпрос; Косара иска да узнае от какъв род е Владимир, Владимир разкрива своя благороден произход и своята родина. Отначало Владимир се обръща към Косара с думите „българко девойко („булгарко дивойко”), а после вече я нарича „сестрице” („секо”). Диалогът завършва с утешителните думи на Косара, че ще помоли своя баща да пусне Владимир „из тъмната тъмница”, да го изпрати на неговата стара майка, за да я развесели.

 

Образът на Самуил се рисува в сцената, в която Косара иска от баща си освобождението на Владимир, и в сватбеното

 

293

 

 

тържество. Когато Косара моли баща си да пусне младия пленник на свобода, той се съгласява веднага да го освободи и прозира, че Владимир може да донесе щастие на дъщеря му, на неговия дом и неговото царство. Разкривайки на дъщеря си, че неговият пленник не е обикновено „момче херцеговче”, а крал, той ѝ предлага да се омъжи за него. По-нататък връща на Владимир кралството и короната и го венчава за дъщеря си. Сватбеното тържество е изобразено най-вече чрез неговата радост, неговата „благословия”. И се чувствува, че авторът не рисува само един любещ баща, но един сърдечен човек изобщо. Образът на сърдечния цар несъмнено корени в традицията, според която Самуил паднал мъртъв при вида на ослепените от Василий Българоубиец войници.

 

Песента на Качич има дълбок политически смисъл. Хърватският поет възпява с нея и агитира южнославянското единство. И българката Косара, и далматинецът Владимир са прекрасни (Самуил говори, че Владимир бил лика-прилика на Косара: „Сва е твоя слика и прилика”) и техният съюз води към радост и щастие. Поетът намира сгоден случай да даде и пряк израз в песента си на застъпената политическа идея. Една строфа разкрива радостта на Косара поради това, че ще стане „южнославянска кралица”:

Като разбра Косара девойка,

че ще бъде кралица словинска,

от драгости сълзи проливаше,

на баща си ръце целуваше.

 

Самуил е вън от себе си от щастие, когато омъжва дъщеря се за Владимир:

Там да беше някой да погледа

Самуила, краля българския,

как си зетя милно целуваше,

целуваше и благославяше. ...

 

Песните на Качич се отличават от историческите народни песни по много по-богатия исторически материал. Въпреки тоя материал обаче Качич остава докрай при народната песен, верен на нейния епически десетерец и на нейната поетика. Той изобщо овладява до такава степен народния тон, че песните му биват възприемани като народни и като такива превеждани от Хердер и др. Нужно е било дори да се доказва, че не са народни, а са били съчинени от него.

 

Като цяло трудът на Качич има своето своеобразие. Все още не е създаден историческият роман и Качич търси подходяща форма, за да влее смисъла на тоя жанр в книжовния труд. Той

 

294

 

 

има на разположение историческия очерк и историческата песен и използува тези две форми, като ги съчетава в труда си. Нека отбележим, че историческата тема води съвременната литература до нов, голям подем.

 

Влиянието на Качич остава трайно в южнославянските литератури — в хърватската, сръбската, българската. Неговият труд оплодява ранната българска историография — той служи за източник на т. нар. Зографска българска история. [4] Песните с български исторически теми и образи стават известни на българския народ в епохата на Българското възраждане и се разпространяват в преписи заедно с Паисиевата „История славянобългарска”, като се вместват в нея, за да допълнят и оживят разказаните събития. Героиката, която тези песни са съдържали, несъмнено е играела будителска роля и у нас. Големият поет на Възраждането ни П. Р. Славейков „препява” в стихове песента за Орун и Ницефор и това дело е едно от първите му литературни произведения. Под влиянието на Качич той пише поема „Самуилка”. [5]

 

Хубавият романтичен мотив за царската дъщеря, която се влюбва в пленника на баща си, привлича вниманието на големия поет на Хърватското възраждане и ца Хърватския романтизъм Петър Прерадович, който го обработва драматически.

 

Разказвайки с еднаква любов за всички славяни, за техните владетели и герои, Качич допринася за популяризирането на южнославянската идея — идеята за единство на южните славяни, която дава богати плодове в епохата на Славянското възраждане.

 

 

II

 

Славянската идея, жива сила на Хърватското възраждане, е източник на вдъхновение и за големия поет Петър Прерадович (1818—1872), който се приобщава към т. нар. илирийско движение, движение, което има за цел да обедини южните славяни. Между разнообразните славянски образи в творчеството на Прерадович заемат своето място и българските.

 

Петър Прерадович още с появата си в хърватската литература хвърля сянка върху почти всички други лирически поети

 

 

4. Виж. Юрд. Трифонов, Зографската българска история, Списание на Българската академия на науките и изкуствата, кн. IX, София 1940.

 

5. Виж С. Баева, Някои моменти от развитието на южнославянските литератури и творчеството на Петко Славейков, сп. Литературна мисъл, 1964, кн. 3.

 

295

 

 

на илиризма. Той съумява да изрази най-добре всичко, което илирийците са мислели и чувствували.

 

Славянската тема се включва в оная негова поезия, която има будителско-възрожденски характер. Още първото стихотворение, което въплъщава новото светоусещане на поета и което му създава слава, „Зора пуква, ден настава”, извежда образа на вила „от славянски древен род”. Малко по-късно стихотворението „Вилин сън” ще хвърли широк поглед върху миналото, настоящето и бъдещето на славянството. Стихотворението „Призванието на славянството” говори за мисия на славянството: да спаси света от оварваряване. 3а подобна мисия говори и голямото стихотворение „На славянството”. Тук Прерадович очертава безмерната шир на славянския свят и заслугите на „славянския народ” като страж на културата в боевете с азиатските народи.

 

Вдъхновяващата поета славянска идея е път към българския народ. За българите и за България той заговорва с изпълнен от обич и почит глас в двете си най-обширни произведения — „Крали Марко” и „Владимир и Косара”.

 

Оперното либрето  „В л а д и м и р  и  К о с а р а” [6], което извежда образа на цар Самуил, заема важно място в творчеството на Прерадович, тъй като е единственото негово произведение, предназначено за сцена. Прерадович написва това си произведение около средата на века. [7]

 

Към историческия сюжет, популяризиран от разгледаната вече песен на Андрия Качич-Миршич, Прерадович се отнася романтично-произволно. Освен на Самуил, „крал български”, на Косара, „негова дъщеря”, и на Владимир, „крал далматински”, той отрежда значителна роля и на Самуиловия „родственик и наследник” Владислав. Владислав на Прерадович убива Самуил, докато той, както е известно, заема българския престол, след като убива Самуиловия син Гавраил-Радомир. Самуил на хърватския поет се отказва от българската корона в полза на Владислав и отива заедно с дъщеря си и Владимир в Далмация, докато историческият Самуил, както се знае, умира в борбата с византийския император Василий Българоубиец. Гавраил-Радомир изобщо не се явява в либретото. И т. п. Главните образи в либретото обаче наподобяват до известна степен образите от историческата традиция: светлите образи на Владимир и Косара и престъпния образ на Йоан-Владислав, който освен убиец на Гавраил-Радомир е убиец и на Владимир. Тряб-

 

 

6. P. Preradović. Vladimir i Kosara. Opera u četiri čina.

 

7. Като вече написано ce поменава за пръв път в 1852 г. в сп. „Невен”. Сравни Djela Petra Preradovića, II knj., Zagreb 1919, с. 410.

 

296

 

 

ва да отбележим, че традицията на оперното либрето не налага на автора особени грижи за историческа правда, за всестранно очертаване на образите, както и за здрава мотивировка на постъпките. Изградено романтично, либретото не предлага нито образите в тяхната цялост, нито атмосферата на далечния исторически момент в неговия средновековен колорит. То дава постъпки и герои, които не са здраво свързани с никоя действителност.

 

По-важно е, че действието на тая драматическа поема, както можем да наречем либретото, е пълно със сюжетно движение, със страсти, със заплитания и ужаси. От поета романтик трябва да очакваме особено едно по-широко разгъване на отношенията между Владимир и Косара. Още в първото действие дъщерята на „българския крал” се появява влюбена в „далматинския крал” и иде при пленника, за да отвори вратата на неговата тъмница. Владимир обаче се колебае да избяга. Дългът го зове в кралството му, а любовта го задържа в тъмницата. Да избяга от тъмницата, не би избягал от отмъщението на силния български крал. Би погинал, а трябва да запази живота си заради Косара. Косара му е запазила живота до тоя момент, той се надява, че тя ще го избави и от тъмницата. Той остава в тъмницата, доволен от всяка съдба, която ще го държи близо до Косара.

 

Прерадович не създава идилия от любовта между Владимир и Косара. Голямата любов у романтиците носи обикновено трагични отсенки. Владимир има в любовта си съперник — в лицето на наследника на българския престол Владислав. Още в първото действие Владислав заплашва Косара, която отхвърля любовта му, че ще съобщи на баща ѝ Самуил за нейните отношения със затворника. Освен това той я заплашва и с отмъщението си, когато стане крал. Във второ действие той съобщава на Самуил за любовта на Косара към Владимир и извиква яростта му към нея и него.

 

Въпреки че осъжда в яростта си Владимир и Косара на смърт, Самуил не остава при злото, въплъщение на което е Владислав. Когато далматинецът Радован, приятел на Владимир преоблечен като слепец, изпява песента си за стария крал и неговата дъщеря, Самуил се отказва от тежката присъда, пробужда се доброто му сърце, бащината любов. Той решава да върне свободата и Далмация на Владимир и да му даде дъщеря си Косара за жена.

 

Въплъщение на злото е Владислав. От една страна, пред зрител и читател преминава светлата любов на Владимир и Косара, от друга страна, Владислав разлива отровата на злоба и коварство. Въпреки че получава българската корона, той е не-

 

297

 

 

доволен: мисли, че като не получава Далмация, не получава и короната цяла. Замисля план да погуби Владимир и да изпрати Косара в манастир.

 

Убива Самуил, който иде при него вместо повикания Владимир, и е уверен, че Владимир и Косара ще дойдат на погребението му. Когато те идват в Преспа, той престъпва дадената клетва, че не ще им стори нищо лошо, и изпълня своя план.

 

В образите на Владимир и Косара, от една страна, и в образа на Владислав, от друга, са противопоставени доброто и злото. Както това е правило у романтиците, доброто е твърде пасивно, твърде уязвимо, а злото — твърде активно, твърде силно. Ето защо злобата и коварството побеждават, добрите любещи хора погиват или остават да живеят в страдание.

 

Но и злото не тържествува дълго. Последното действие представя драма на възмездие за престъпника, който убива, като при това се заклева коварно в кръста, че не ще посегне на своите жертви. Той погива под товара на своите грехове.

 

Според легендата убиецът на Владимир, Владислав, бива убит от духа на своята жертва. Прерадович се отклонява от легендата, за да даде по-съвременен вид на своята развръзка: Владислав мисли, че го пробожда с меч Владимировият дух, а всъщност забива сам меча в гърдите си — със собствената си престъпна ръка. Ослепеният от него Радован обаче познава в самоубийството му „съда на божията правда”.

 

Интересно е да се отбележи, че България е представена като силна държава, а българският цар — като силен цар, а Далмация — като слаба държава със слаб владетел. Българският крал заповядва, далматинският трябва да слуша. Владимир отказва дори да избяга от тъмницата, защото се бои от преследването на Самуил.

 

В драматическата творба, която разглеждаме, има ред неправдоподобни места. Самуил осъжда на смърт единствената си дъщеря Косара заради нейната любов — макар към вражеския крал; при това Самуил е старец, който скоро се отказва от престола. Неправдоподобно е отказването на стария цар от престола и предаването на короната на родственика (не син) Владислав. Също така, ако България е толкова силна, колкото е дадена, защо Владислав не си служи със сила, а с коварство, за да отмъсти на Владимир и Косара? И др. Впрочем оперните либрета обикновено са изпълнени с немотивирани постъпки и несъобразности. В тях изключителното е повече от типичното, от онова, което сме свикнали да виждаме подчинено на житейската и драматическата логика.

 

Въпреки изброените мъчно приемливи места обаче авторът е показал значителна драматическа сила в много сцени. Дей-

 

298

 

 

ствието протича бързо и напрегнато. Драматическата техника е на нужната висота.

 

Последното действие показва зависимост от последното действие на трагедията „Владислав” от сръбския драматически писател Йован Стерия Попович. От своя страна пък последното действие на „Владислав” е до известна степен зависимо от последното действие на Шекспировата драматическа хроника „Ричард III”. Оттук и сходството на последното действие на „Владимир и Косара” от Прерадович с последното действие на „Ричард III”.

 

Либретото е наситено с оная поезия, която е присъща на Прерадович и която отличава размах на фантазията, полет на духа и звучен стих. Тая поезия е в същност най-голямото достойнство на творбата.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]