Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

В. Колумбовци на българския бряг

 

3. Павел Йосиф Шафарик. Пътуване към неизвестния народ

 

 

С процъфтяването на славянознанието изучаването на българския език, на българското минало, на българския бит и култура трябваше да заеме големи размери, защото българознанието откриваше много заключени врати. Старобългарският език е изходна позиция за езиковеда-славист, старобългарската писменост и литература са изходна позиция за литературоведа-славист, българският език, фолклор, литература, минало и връзките на българския народ с другите славянски народи се включват като съществени моменти в науката за славянството.

 

Опознаването на българския народ, на българския език, на българското минало и настояще, на българския език и култура прави голяма крачка напред с делото на видния чехословашки учен, писател и обществен деец-възрожденец Павел Йосиф Шафарик (1795—1861).

 

Още като поет, като какъвто започва своята книжовна дейност, Шафарик се явява със „славянска лира”: „Татранска Муза със славянска лира” е названието на ранната негова стихосбирка. По-късно, вървейки по стъпките на „бащата на славянската филология” Йосиф Добровски, той прави обект на своите изследвания целокупното славянство. Най-значителни негови трудове, които изучават славянството в езиково, литературно, историческо и етнографско отношение, са „История на славянския език и литература по всички наречия”, 1826, „Славянски старини”, 1837, „Славянски народопис”, 1842.

 

Когато написва първия труд,  „И с т о р и я  н а  с л а в я н с к и я  е з и к  и  л и т е р а т у р а”,  чехословашкият учен е имал твърде оскъдни сведения за съвременните българи, за техния език и тяхната литература. Той знае да отбележи, че българският „диалект” се говори в пределите на днешна България и в Македония. Смята, че българският „диалект” е твърде де-

 

278

 

 

славянизиран: притежавал член, задпоставен като у власите и албанците, загубил е падежните си форми, които замества с предлози като французите, италианците и т. п. Познава някои от новите дейци на българската култура и от новите появи на българската книжнина: знае за католическата пропаганда в България и за Петър Богдан Бакшич, за „Четириезичника” на Даниил, когото сравнява с Коменски, за Вуковия „Додатък”, с неговите „образци в проза и стихове и граматически бележки”, без да оцени техния смисъл и значение, за превод на Новия завет. Значително по-осведомен е Шафарик за старобългарския език и старобългарската литература и им посвещава повече от 50 страници.

 

Шафариковият труд, въпреки че има твърде голямо значение в развитието на славянската идея, носи недостатъците на своето време и на отсъствието на материал, предварително събран и обработен. Неосведомеността на неговия автор по отношение на българите забелязва Добровски, който вече се е запознал с тях благодарение на Буковия „Додатък”, и в рецензия, отпечатана в „Jahrbücher der Literatur”, пише, че не бива да се говори за нашия народ под наслова „Сръбско племе” („Serbischer Stamm”). Българският език — мисли вече Добровски — се отличава от сръбския дотолкова, че трябва да се смята за самостоятелен славянски език.

 

Шафарик и сам вижда несъвършенството на своя труд. Той започва да работи упорито над всевъзможни български въпроси, поправя своите грешки, допълня своите знания. За да опознае България и българите, земя и население, език и паметници на миналото, замисля да посети нашата страна. На бляна или дори плана му да я посети попречва Руско-турската война от 1828—1829 г. Условията за посещаването ѝ са неблагоприятни и след войната. [1]

 

Неуспял да посети нашата земя, Шафарик влиза във връзка с българи и чужденци, за да му доставят те материалите за неговите занимания с нашия народ, неговото минало, език, литература.

 

Лицата, с които чехословашкият учен завързва връзки, са скромни люде из средата на народа, най-вече търговци, които посещавали Нови Сад, Прага и др. Съпругата на Шафарик разказвала на Константин Иречек, който, както е известно, е внук на Шафарик, че нейният мъж губел доста време в разго-

 

 

1.  За всичко това Шафарик говори в своята кореспонденция. Сравни Ив. Д. Шишманов, Личните сношения на Павла Йосифа Шафарика с българите, Български преглед, год. II, София 1895, кн. XII, с. 79.

 

279

 

 

вори с търговци от Турция — в своя дом или в техните гостилници. От писмата на Шафарик до Ян Колар се вижда колко много дължи той на своите лични сношения с търговците от Турция.

 

Освен с българи търговци Шафарик влиза във връзка и с някои видни представители на нащето Възраждане. Самите наши възрожденци, например Васил Априлов и Иван Богоров, са търсели връзка с големия учен. С Шафарик влизат в непосредствена връзка Иван Шопов, известен като първи български библиограф, от Калофер, Константин Петкович, от Башино село до Велес, поет и славяновед, когото Измаил Срезневски, виден руски славяновед, препоръчва на Шафарик, определяйки го „родом Болгарина, душою истого Славянина”, Натанаил Стоянович, книжовник и черковен деятел, от с. Кучевища, Скопско, Сава Филаретов, възрожденски просветител, от с. Жеравна, Котленско, и др. Чрез българските възрожденци Шафарик започва да следи българското културно и книжовно развитие.

 

Сведения за българите са могли да предложат и младата руска славистика и наука поради това, че в Русия са се съхранявали огромен брой стари, от български произход, ръкописи, така и поради това, че в Русия са започнали да идват доста будни българи, за да дирят там по-високо образование или по-голяма свобода за своята дейност. В писмата си до А. Хр. Востоков, М. П. Погодин, О. Бодянски, H. H. Мурзакевич и др. Шафарик не само моли, но често е настойчив в желанието си да получи материал за миналото и настоящето, за езика и литературата на българите.

 

Трудовете на Шафарик  „С л а в я н с к и  с т а р и н и”  и  „С л а в я н с к и  н а р о д о п и с”  вече се изграждат с богати и достоверни сведения за българския народ, широко обгръщат миналия и настоящия му живот, поселища, брой, движение, етнографски граници, историческо развитие.

 

В  „С л а в я н с к и  с т а р и н и”  чехословашкият учен цели да даде пълна и всестранна картина на миналия живот на славяните. Той очертава обширното пространство, на което живеели праславяните — между Черно, Адриатическо и Балтийско морета. Разисква първоначалното племенно название на славяните и неговото изменение. Издирва преселението им заедно с другите европейски народи както в доисторическата епоха, така и в по-късните времена. Подрежда славяните между старите жители на Европа — келти и германци, като доказва, че не са дошли в Европа едва в IV век заедно с хуните. Голяма заслуга на Шафарик е, че успява да отдели древните славяни от неславянските народи, с които били смесвани: от скити, сармати, тракийци, илирийци, хуни и др. По-нататък — трудът просле-

 

280

 

 

дява историята на отделните славянски племена до приемането на християнството от тях, приблизително до X век.

 

В раздела за  „б ъ л г а р с к и т е  с л а в я н и”  („О slovanech bulharskych”) е направен преглед на историческия живот на българските славяни и се проучват техните поселища и разклонения.

 

Първоначалните поселища на българските славяни се определят на север от Дунава. Шафарик проследява преселението им на юг от Дунава, в Мизия, Тракия, Македония, Тесалия и Южна Гърция. Освен от българските славяни чехословашкият учен се интересува и от прабългарите. Според него прабългарите имали уралско-чудски произход.

 

На българските славяни Шафарик определя в старо време обширна област, обхващаща „Дакия, Мизия, Дардания и Македония”, и за да се обоснове, привежда свидетелствата на най-различни източници, а изнася и важни езикови доводи. Говорейки за българските славяни в посочените области, не пропуща да подчертае, че езика на разглежданите, определени като български, славяни Константин-Кирил и Методий въздигат в най-ранен книжовен славянски език.

 

Авторът навлиза във въпросите на старата българска история, която проследява с много нови подробности и уточнения.

 

„С л а в я н с к и  н а р о д о п и с”  предлага една прегледна картина на съвременния славянски свят. Тук Шафарик характеризира славянските езици и наречия, изнася статистични данни, определя границите на отделните славянски народи и дава сведения за литературния им живот.

 

Българския език Шафарик поставя тук в югоизточната славянска езикова група заедно с руския и илирийския език. Характеризиран е с многобройни особености: съчетания št, žd, получени от tj; dj; а вместо ѫ и ъ;  е вместо , а, ѣ, ь, ѫ, ii вместо ѣ и еi вместо уо вместо ъ и пр. и пр. Като българско наречие се разглежда и езикът на Кирило-Методиевите текстове („nářečí církevni čili cyrillské”). Очертават се областите, в които живеят българите. Те живеят в „древна Мизия”, в Тракия и Македония. Чехословашкият славист наброява 3 587 000 българи: в Турция — 3 500 000, в Русия — 80 000 и в Австрия — 7 000. По религия ги разпределя: източно-православни — 3 287 000, католици — 50 000 и мохамедани — 250 000. Новобългарската литература се разглежда като продължение на старобългарската. Намираме се още при люлката на новобългарската книга и Шафарик е можел да отбележи само нейните „първичета”. От новите български книжовници са поменати: Хаджи Йоаким (Йоаким Кърчовски), Цветко Панагюрец, Берович (Петър Берон), Ненович (Василий Ненович), Стоянович (Натанаил Стоянович), Христаки (Христаки Павлович), Неофит

 

281

 

 

(като книжовници са се появили вече и двамата Неофитовци — Неофит Рилски и Неофит Бозвели; Шафарик е познавал, както става явно от текста, който следва, произведения и на двамата Неофитовци), Попович (Райно Попович), Крестович (Гаврил Кръстевич се е подписал на своя превод „Мудрост добраго Рихарда” от 1837 г. „Гавриил Крестович”). Поменати са няколко книги на съвременната българска литература: „Буквар” от Берович (1824), „Евангелие” от Сапунов (1828; 1833), „Детоводство” от Неофит (1835), „Христоития” от Попович, за които се казва, че се отличавали „както по съдържание, така и по слог”. Отбелязва се, че Новият завет бил печатан два пъти в български превод, но и двата пъти не видял бял свят. Поменати са „кратките граматики” на Неофит (1835) и Христаки (1836). Шафарик знае и за изготвени български речници: „Речници са изготвили Неофит и Стоянович, още неотпечатани.”

 

В приложението „Образци от славянските наречия” са приведени „старобългарски” и български песни. „Старобългарски” (из ръкопис от 1390 г. ? [2]): 1. „На Ѫ грех слышѫ яко клеплıѫть”; 2. „Видех бабу, где прескочи трап”. Български (из „Додатъка” на Караджич): 1. „Девойче младо, юбаво!”; 2. „Стамато, моме Стамато!”; 3. „Шетнала се кадън Митра”; 4. „Йоване, галено дете!”

 

Към изданието е прибавена етнографска карта на всички славянски народности, снабдена с обяснителен текст. Картата е един документ, който в ръцете на безпристрастния учен се превръща в защита на българската народност, доколкото дава вярно заеманите от нея през вековете земи.

 

Шафарик заема място в развитието на българската и славянската култура, като пръв историк на българската литература. В тая област той издава през 1848 г. забележителен монографичен труд „Разцвет на славянската литература в България” [3], последван от още ред трудове — „Паметници на древната писменост на южните славяни”, 1851 [4], „За произхода и родината на глаголизма”, 1858 [5] и др. В „Разцвет на славянската литература в България” се очертава златният век на българската литература през епохата на първата българска държава. След като обяснява началото на славянската писменост, като изтъква ста-

 

 

2. Сперански поправя — XV–XVI в. — M. H. Сперанский. Рукописи Шафарика, Москва 1894, с. 51 сл.

 

3. P. J. Šafařík, Rozkvět slovanské literatury v Bulharsku, Časopis Českého Museuma, 1848.

 

4. P. J. Šafařík, Památky dřevního písemnictví Jihoslovanův, 1851, 1873.

 

5. P. J. Šafařík, Über den Ursprung und die Heimat des Glagolitismus , Prag 1858.

 

282

 

 

ринността на глаголическото писмо, Шафарик проследява на първо място живота и делото на „светите първоучители” — Константин-Кирил и Методий. На второ място, под наслова „останалите седмочисленици” се рисуват образите на учениците на Кирил и Методий — Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд, като се отделя повече място, разбира се, на Климент и неговата дейност. Следват образите на учениците и изобщо следовниците на „седмочислениците”: на „българския” („може би преславски”) епископ Константин, на Григорий, „поп (презвитер) български”, на Йоан Екзарх Български, на „неназования преводач” на житиетата на Антоний и Панкратий (днес музнаем името: Презвитер Йоан), на Тодор Доксов или Черноризец Дукс (днес приемаме, че Тодор Доксов е син на Черноризец Дукс), на Черноризец Храбър, на Цар Симеон. За пръв път Шафарик изнася в работата си факти, които днес са общоизвестни, за всички тия дейци и за периода 862—927 г. По-нататък се набелязва появата на богомилството. Извеждат се образите на поповете Богомил и Йеремия. На края е отделено място и за обредните и другите черковни книги, за сборниците, житията, хрониките и пр. от епохата.

 

Използувал паметниците и дотогавашната литература, с верен поглед за фактите и загатванията на паметниците, вещ филолог и литературен историк, Шафарик не само хвърля изведнъж обилна за времето си светлина в един тъй отдалечен период от културното развитие на народа ни, но и начертава линиите, които старобългарската литературна история следва и до ново време. Работата веднага бива оценена високо, ето защо е преведена и на други езици — на руски, сръбски, немски, български. [6]

 

Изданието  „П а м е т н и ц и  н а  д р е в н а т а  п и с м е н о с т  н а  ю ж н и т е  с л а в я н и”,  което излиза в 1851 г. и повторно в 1873 г., допълнено с материали из ръкописното наследство на Шафарик от Йосиф Иречек, съдържа важни старобългарски паметници: Панонските легенди на Кирил и Методий, Сказанието на Черноризец Храбър за буквите, Грамотата на цар Асен, с  която българският цар дава свобода на дубровнишките търгов-

 

 

6. Руският превод е направен от Бодянски и напечатан в Чтения в Импер. обществе истории и древностей российских, III 1848, № 7 с наслова Расцвет славянской письменности в Булгарии. Бодянски е направил някои бележки и поправки. На сръбски работата е преведена от Янко Шафарик и напечатана в Гласник, 1849, кн. 2. Немският превод носи наслова Das Aufblühen der altslavischen Literatur in Altbulgarien и е напечатан в Jahrbücher für slav. Literatur, Kunst und Wissenschaft, 1848, № 3. 3a българския превод виж по-долу.

 

283

 

 

ци да търгуват във всички земи на неговото царство, Грамотата, с която цар Константин Асен обновява манастира „Св. Георги” в Скопско и потвърждава старите му права, Надпис от цар Асен, намерен при Станимака, Хрисовул на цар Иван Асен (вм.  Александър), даден в 1347 г. на манастира „Св. Никола”, „който се намира в мястото, наричано Оряхово”, Хрисовул, даден от Иван Шишман на Рилския манастир в 1378 г., Хрисовул,  даден от същия цар на Витошкия манастир „Св. Богородица” и др.

 

Трудът  „З а  п р о и з х о д а  и  р о д и н а т а  н а  г л а г о л и з м а”  обобщава изследванията на Шафарик върху твърде спорния глаголически въпрос. На решението на тоя въпрос чехословашкият учен посвещава много усилия, знание и находчивост. Неговите трудове в тая област представят цяла епоха в развитието на старобългарската филология.

 

Било когато дири да изтъкне, че глаголицата е дело на Константин-Кирил, било когато сочи родината на най-ранния славянски книжовен език, Шафарик чертае пътищата, по които се отправя старобългарската филология. Шафариковата теза например, че Константин-Кирил създава глаголицата, днес може да се смята за общоприета. След остра борба с Копитаровата теория за словенско-панонския характер на езика на Кирило-Методиевите текстове, Шафариковият възглед за неговия български произход се наложи. Едва ли някой сериозен учен се съмнява днес в тоя произход.

 

Шафарик е работел над българските проблеми целенасочено и с любов. Тая любов е засвидетелствувана и в трудовете му, и в целокупната му обществена дейност. Той търси пътища за свободното развитие на българския народ. В едно писмо до известния руски учен и славянофил M. П. Погодин той например призовава русите да подпомогнат българите. „Умственото състояние на българите — пише той — Ви препоръчвам най-сърдечно. През Одеса и Кишинев ще може негли успешно да се действува върху тях. Мощните и щастливите руси са длъжни тоя акт на любов и признателност към своите някога силни и сега отслабнали от старост учители.” [7] И трябва да отбележим, че думите на Шафарик оказват своето въздействие. В доклад до министъра на народната просвета Уваров Погодин изтъква необходимостта да се окаже помощ на съплеменните славяни, „пособить для религии, для науки, для просвещения, с

 

 

7. H. Попов, Письма к М. П. Погодину из славянских земель (1835—1861). вып. II, Москва 1879, с. 244; сравни Ив. Д. Шишманов, Личните сношения на Павел Йосиф Шафарик с българите; Български преглед, год. II, кн. 12, с. 85.

 

284

 

 

мирной целью”. [8] Мисълта вълнува Погодин и отглас от тия вълнения намира място и в неговия дневник, където той говори за въображаема „беседа с господаря”, мечтае за учредяване на „словенска школа” в Одеса, в Кишинев и дори набелязва между ръководителите на това дело Шафарик. [9]

 

Със своите проучвания на българите и тяхната земя, на тяхното минало и тяхното настояще, на тяхната писменост и култура Павел Йосиф Шафарик не само си е завоювал име на един от създателите на българистиката, но заслужава славата и на един от „откривателите” на българите. Като „откривател” на българите той заема място до Вук Караджич и Юрий Венелин. „Откривателското” дело на Вук Караджич, колкото и да има съществено значение, остава ограничено по обсег и значение. В трудовете на Юрий Венелин българският народ се нарежда в числото на славянските народи и се изтъква като голям славянски народ, чието място сред славянските народи се определя от славното му историческо минало. Научната стойност на Венелиновите трудове обаче не можаха да наложат на европейската наука и обществено мнение желаната представа за българския народ. Трябваше да дойде Шафарик, който с едно действително научно дело, както и с големия си авторитет на учен можа да завърши етнографския и исторически образ на българския народ и да го въведе в науката и съзнанието на съвременниците, и то като народ, чийто характер, брой и минало му дават правото да претендира за свое място в историческия, съвременен и бъдещ живот на славянството и европейските народи.

 

Но Шафарик не само заслужава нашата почит като „откривател” на българския народ. Със своето дело той, подобно на Венелин, прави съществен принос в развойния процес, който наричаме Българско възраждане.

 

 

8. Погодин само малко по-обширно развива мисълта на Шафарик: „Первое место между теми, которые имеют нужду в помощи и которым всего легче подать ее, которые, прибавлю, имеют на то даже священное право, суть турецкие болгаре, давшие нам, во время оно, грамоту, богослужебные книги и первое образование, благодеяния великие, достойные вечной благодарности. Болгаре стонут под игом турецким и греческим, погруженные в невежество, во многих местах почти одичалые-варвары. Горькая участь народа, некогда сильного, образованного! Для них необходимо учредить училища в Одессе, Кишиневе и может быть других пограничных городах, где бывает их много по торговым надобностям. . . Несколко человек в сих училищах должно содержать на казенном иждивении. Возвратись в отечество, они разнесут полученное образование вместе с русским духом.” Погодин мисли и за създаване на българска печатница в Одеса (Руский Заграничн. сборник, ч. IV, тетр. 2, с. 31—33). — Виж В. А. Францев, Болгарско-чешские литератърные связи в половине XIX ст., Списание на БАН, XXXVIII 1929, с. 38 сл.

 

9. Н. П. Барсуков, Жизнь и труды М. П. Погодина, V, с. 193; В. А. Францев, пос. съч., с. 39.

 

285

 

 

Българските дейци на епохата са използували от делото на Шафарик всичко, което им е било нужно за тяхната патриотична дейност. Още в 1845 г. Васил Априлов отбелязва, че българите четели с охота всичко, което излизало изпод неговото перо. [10]

 

Интересът към трудовете на Шафарик в България е тъй голям, че някои от тях биват преведени на български още в зората на нашата нова литература. Така български превод на  „Р а з ц в е т  н а  с л а в я н с к а т а  л и т е р а т у р а  в  Б ъ л г а р и я”  се появява непосредствено след като излиза оригиналът. [11] Работата  „З а  п р о и з х о д а  и  р о д и н а т а  н а  г л а г о л и з м а”  бива преведена дори в годината, в която излиза оригиналът. [12]

 

Достатъчно е да прочетем предговора към българския превод на „Разцвет на славянската литература в България” от  нейния преводач и издател дякон Хрисант Йоанович, за да разберем не само защо тая студия излиза в български превод толкова скоро след публикуването на нейния оригинал, за да разберем не само смисъла и значението на делото на българския преводач като извикано на живот от патриотична ревност, но и да определим мястото на Шафариковия труд в литературата на Българското възраждане и изобщо в Българското възраждане. Дякон Хрисант Йоанович приканва „родолюбивите българи” да приемат книгата на Шафарик (трудът на Шафарик е издаден на български в отделна книга) „от все сърце”, да гледат в нея „като в огледало” славните си прадеди, прославили с делата си българския род, и да се радват, че имат такива дейци, „с каквито се всеки род гордее”.

 

Трудовете и идеите на Шафарик въздействуват както върху българските т. нар. просветители, така и върху революционерите. Създателят на българското революционно движение Г. С. Раковски помества през 1861 г. некролог за Шафарик в своя вестник „Дунавски лебед”, в който величае чехословашкия учен, назовавайки го не само „велик славист” и „патриарх на славянската наука”, но и „безсмъртен гений”. Чехословашкият учен — отбелязва Раковски — се е поминал „за жалост всему славянскому миру”. [13]

 

 

10. Болгарские грамоты, собранные, переведенные на русский язык и объясненные Василием Априловым, Одесса 1845, с. X.

 

11. Цветообрание на старословенската книжнина в България. Събрано и на чески издано от г. Павла Шафарика, 1847; на сръбски преведено от г. Янка Шафарика, 1848; от сръбски преведено и издано от дякон Хрисанта Йоанович от Калофер. В Бялград, в Княжеско-сръбската книгопечатня, 1849.

 

12. Ради зачялото и местото на глаголическити слова. Български книжици, кн. 16, 1858.

 

13. Дунавски лебед, год. I, брой 38 от 21 юни 1861 г.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]