Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

В. Колумбовци на българския бряг

 

2. Юрий Венелин. Откривател на „велик” славянски народ

 

 

„Откриването” на българския народ бе съпроводено от изблик на гореща, романтична любов. Удивлението пред приноса му в съкровищницата и развитието на славянските народи се съчета със силното желание да се открие път пред него към нови завоевания в политическата и културна област, към възстановяване на неговите права в обществения, политическия и културен живот на славяните. Славянският романтизъм, който търсеше слава за обезславените от робството славянски народи, даде тласък в тяхното възраждане.

 

Не само „новооткрит”, но в пълно романтично озарение българският народ се появи в трудовете на руско-украинския историк, филолог и фолклорист Юрий Иванович Венелин (1802—1839). Най-голямо значение има трудът на Венелин „Старите и сегашните българи в тяхното политическо, историческо и религиозно отношение към русите”, от 1829 г. Освен тоя труд, на който Венелин пише и втора част, издадена в 1841 г., и допълнение (III част) „Критически изследвания за историята на българите”, издадено в 1849 г. със средства на българския родолюбец И. Н. Денкоглу, значение за българознанието имат фолклорното изследване „За характера на народните песни у заддунавските славяни”, от 1835 г., студията, която говори за интереса на Венелин към младата българска литература, „3а зараждането на новата българска литература”, от 1838 г. и „Влахо-българските или Дако-славянските грамоти”, от 1840 г., които излизат след смъртта на автора. Интерес представлява и голямата „Граматика на сегашния български език”, останала в ръкопис.

 

Към българския народ Венелин отвеждат любовта му към славянството и интересът му към историята и филологията. Но пътят към народа ни е бил труден. От една страна руско-украинският учен не е могъл да се отдаде всецяло на своите

 

270

 

 

исторически, филологически и фолклорни занимания, защото обстоятелствата изисквали той да следва медицина; от друга страна България, която лежала зад тъмничните зидове на една варварска, разлагаща се азиатска империя, била извънредно мъчно достъпна. Щастие е било, че Венелин попаднал в Кишинев, където имало значителна българска колония. Запознал се с българи, той открива, че те не са татари, както тогава обикновено се смятало, а славяни, и решава да оповести на света своето откритие.

 

Ако пътят към българския народ е бил труден, само голямата любов и въодушевлението на едно откритие са давали криле да бъде преминат и тъкмо те са изиграли решителна роля в процеса на Българското възраждане. Със своя труд „Старите и сегашните българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение към русите” Венелин не само подробно и решително разкрива несъстоятелността на владеещите тогава в науката мнения за етнографската принадлежност на българския народ, но се стреми да покаже, че той е голям народ, че е дал значителен принос в общия исторически живот на народите и че е достоен за по-добра участ.

 

В трудовете на Венелин българският народ се изтъква като голям народ. По своя брой българите надминавали турците, „още повече гърците”, тъй че трябвало да бъдат признати за господствуващ народ в Европейска Турция. От славянските народи само русите били по-многочислени от тях; българите били по-многочислени от сърбите, хърватите, поляците и чехите. „Ако тоя народ — продължава Венелин — не беше претърпял значителни загуби от дългогодишното желязно иго и убийствената политика на Портата, от чумата; ако тоя народ бе останал до днес господар на всички земи, в които живее, то навярно може да се приеме, че би могъл да бъде днес тъй масивен, тъй колосален, като росияните.”

 

Венелин рисува етнографската картина на Европейска Турция, като изнася „следните положителни данни”. Населението на България се състояло: главното — от българи, второстепенното — от турци, власи и гърци. Населението на Румелия се състояло: главното — от българи; второстепенното — от турци, гърци и пр. Населението на Македония се състояло: коренното — от българи; второстепенното — от турци и гърци. Населението на Албания се състояло: главното — от скипетари (албанци, арнаути); второстепенното — от българи. Населението на Тесалия се състояло от власи, българи, турци, гърци.

 

271

 

 

Венелин извлича от усърдното изучаване миналото и настоящето народността на българите. Като лозунг за епохата прозвучават уводните думи на първия му труд: „Сегашните българи са славянско племе, от един род с всички останали славяни: руси, поляци, чехи, хървати, словенци, сърби и пр.” Тая мисъл Венелин развива обширно и въодушевено.

 

Особено силно впечатление е правело на читателите, преди всичко на българските читатели изтъкнатото родство и близост с русите. Според Венелин българите не само не са от татарски произход, но някога образували с русите един народ. Тоя народ обединявал три групи: великоруси, малоруси и българи (волгоруси). Известно време българите се явяват в историята на Източна Европа под името хуни. Така нареченото Велико преселение на народите представлявало териториално разширение на българите-хуни. В края на IV век те нахлуват в Югоизточна Европа.

 

Според Венелин името на българите произхождало от името на руската река Волга. Българите дори още пазели спомен за своя произход от река Волга. „Немалко ме смая и това — пише Венелин в „За характера на народните песни у заддунавските славяни”, — че у българите и досега е запазено всенародното предание, че са дошли при Дунав от Волга. Един българин ми разказваше небивали чудеса за тая река, без да предполага, че тя се намира в Русия. Изобщо българите смятат себе си за руски пришелци и в тоя смисъл те наричат Русия дядо Иван или чичо Иван.”

 

Проследявайки „историческата съдба на българите”, Венелин непрекъснато се оглежда към връзките им „с росияните”. Неведнъж той изтъква особено заслугите им за културното развитие на руския народ: българите дали на русите кръщението, писмеността, литературния език, който им служил почти до Ломоносов. В уводната глава на „Старите и сегашните българи” се сипят укори по съвременниците руси, че са забравили народа, на който дължат толкова много. „Допустимо е — пише Венелин, — поради незнание и нехайство, чужденците малко да се занимават с българите, но толкова по-непростимо е за нас да забравим ония, от чиито ръце получихме кръщение, които ни научиха да пишем и да четем, на чийто роден език се извършва нашето богослужение, на чийто език, в по-голямата си част, пишехме до времето на Ломоносов, чийто произход е свързан с неразривни връзки с произхода на руския народ.”

 

Можем да си представим с какво вълнение и повишено самочувствие потиснатите, непрекъснато унижавани българи са

 

272

 

 

прочели у Венелин редовете, в които тяхното племе е поставено наравно с боготворените от тях руси или с които се изтъква близостта му с русите.

 

Можем да си представим с колко надежди са били изпълнени клетите български раи, когато са прочели във Венелиновия труд, че русите и другите славяни са получили дар от изобилието на българите, че са длъжници на българите.

 

Венелин обръща поглед към историческото минало на българския народ, за да го санкционира като народ, да го подреди до големите европейски народи, историята на които е изпълнена с големи събития и големи постижения. Въвеждайки между българските владетели Атила, той изведнъж му поверява още от началото на историята на новите европейски народи първостепенна роля в нея. Замислил да напише многотомен труд, за да очертае „историческата съдба на българите”, в увода той търси да даде пример „колко важни и занимателни са сведенията за тоя народ”. Използува като такъв пример края на българския независим живот и отбелязва: „Ще кажа само, че България и в XIV век например, през царуването на цар Александър от 1330—1354 г., играеше доста значителна роля.” И сочи обширната ѝ територия, обхващаща освен „тъй наречената България” и съседните земи. По могъщество не отстъпвала на тогавашната „Цариградска империя” и нейните царе се стремели да завладеят Гърция. Титлата на Александър била: цар и самодържец всебългарски, гръцки, албански и пр. Изложението на „историческата съдба” на българския народ е замислено широко. В него трябвало да влязат славните български царе, древната култура на българския народ, развитието на българската черква.

 

Поради ранната смърт на Венелин планираното историческо изложение остава само торс; такъв торс представя посмъртният труд  „К р и т и ч е с к и е  и с с л е д о в а н и я  о б  и с т о р и и  Б о л г а р”,  издаден в 1849 г. Макар и непълно, в него са очертани и образите на „славните български царе”, и „древната култура” на българския народ, и развитието на българската черква.

 

Читателят се среща с образите на българските владетели Аспарух, Сабин, Телец, Боян, Телерик, Кардан или Каран, Мудрак, Владимир, Борис, Владимир II (в кръщението Симеон), Петър I (Венелин проследява българската история „от идването на българите на Тракийския полуостров до 968 г. — до покорението на България от великия руски княз Светослав”). При очертаването на всички тия образи руско-украинският историк намира същия благожелателен тон, за да разкрие крупни исторически дела, какъвто звучи от „Старите и сегашните бъл-

 

273

 

 

гари”. Българските владетели са творци на съдбата на българския народ, на Балканския полуостров, на Източна и Средна Европа. Те се отличават не само с воинственост и юначество, но и с правдивост и великодушие. Още когато бива създадено българското царство например, авторът ще отбележи, че ще гледа на него както в историческо, така и в политическо отношение като на царство или кралство, съперничещо с това на приемниците на Константин Велики.

 

Цар Крум у Венелин е получил името Каран. Българският историограф извежда това име от думата „карать” — „наказвам”, „отмъщавам”. То било образувано по същия начин, по който били образувани имената Продан, Богдан. Тоя цар показал „поразителен пример” за отмъщение. Той отмъстил на гърците за тяхната „низост”. Неможейки да го победят с оръжие, гърците намислили да го погубят с коварство: извикват го да преговарят с него за мир и му устройват засада. Каран се спасил благодарение на своето хладнокръвие и ловкост.

 

Извънредно широко място в българската история е отделено на великия Симеон. Още когато го въвежда, Венелин го представя с чертите на една прекрасна царска биография: „Старанието, което положил за неговото възпитание Борис, достойнството на първия му учител, св. Методий, посещението на лекциите на най-знаменитите учени в Константинопол, пребиваването при Двора на имп. Василий Македонеца и, накрай, пътуването по Империята обещавали на България преотличен монарх.”

 

Особен интерес извиква у Венелин образът на Симеоновия син Боян. В главата за Петър I той включва дълъг очерк за него. В негово лице българите имали „отечествен поет”. Неговата слава се възнесла толкова, че той става известен сред суеверния прост народ като вълшебник, който превръщал вълците в хора и обратно. „Неизвестно защо му е била приписана такава сила — продължава Венелин, — по удивителното ли съдържание на неговите песни или по някаква друга причина; може да се мисли, че той е назован вълшебник само в метафоричен смисъл.”

 

Венелин свързва образа на Симеоновия син с образа на Боян от „Слово за Игоревия поход”. Той пише:„Не за тоя ли Боян говори певецът за Игоревия поход:

 

274

 

 

Следват аргументи, за да се отъждествят двата образа — на „Боян Владимирович” и на „Боян Игоревия певец”.

 

Венелин рисува с най-хубави краски и физическия и морален образ на българите. Той цитира един гръцки автор, който пишел: „Българите изобщо са с висок ръст, атлетическо телосложение и сила, постоянни, трудолюбиви и безстрашни.” Българите били гостоприемни и „спретнати в целия си домашен живот”.

 

Оглеждайки българската история, Венелин изтъква, че българите наистина били жестоки и грабили във време на война, но в мирно време се обръщали много по-снизходително към съседните народи; те дори ги покровителствували и се обръщали към тях като към братя, ако само виждали в тях преданост към великите господари на България.

 

Венелин търси миналата слава на българския народ както в могъществото и разцвета на неговата държава, така и в неговия духовен разцвет. Разглеждайки в обширна глава на труда си „Критические исследования об истории Болгар” неговото покръстване, той изтъква, че „българите са приели християнската вяра преди всички други славянски племена от източното вероизповедание”. С приемането на християнството България „започнала незабавно да процъфтява и в литературно отношение”. Българите първи вкусили плодовете на Кирило-Методиевото дело, Кирил и Методий направили превода на Свещеното писание за тях, „преводачите били уроженци на Българската страна, били са българи”.

 

Руско-украинският учен влиза в остра полемика със знаменития слявяновед Йосиф Добровски по въпроса какъв е бил езикът на най-старите славянски литературни паметници. Добровски го нарича „сръбско-българско-македонско” наречие. Тъй като Добровски смесвал понятията „сръбски” и “български”, нужно било те да се разграничат. Сръбският език трябвало да се изключи от делото на Кирил и Методий, защото сърбите се кръстили по-късно. Означава ли „македонски” нов език или наречие? — Не — отговаря решително Венелин, — Македония е название на една страна, а нейните жители са българи... Ето защо македонски значи български” („По сему Македонское значит Болгарское же”). [1]

 

Научно-обективният принцип е съчетан у Венелин с емоционално-субективния. Венелин не се взира само в миналото на българския народ, а винаги гледа и неговото настояще.

 

 

1. Ю. И. Венелин, Критические исследования об истории Болгар, Москва 1849, с. 65.

 

275

 

 

От всички трудове на Венелин се лее топла обич към българския народ и непоколебима вяра в неговото светло бъдеще. Познато е Венелиновото лирическо излияние в „Критические исследования об истории Болгар”: „Бедните, бедните българи! Българите, които и сега още изпълват България, Румелия, Македония, част от Тесалия и Албания, които съставят главната част от Европейска Турция, които са много по-многобройни от гърците, бедните българи, нямат вече своя велик Боян, нито Каран, нито Владимир II (в кръщението Симеон). Бедните стари приятели, наставници и просветители на Русия, нямат вече своя св. Кирил, нито св. Методий! Кой ще пригледа бедните сироти? Досега Европа оплаква само съдбата на гърците: нито една душа не въздъхна за българите, всички са ги забравили! Бедните сироти, кой ще ги пригледа? В бога е надеждата им и във великия руски цар и неговите добри руси!”

 

По своето отношение към българския народ, като изследовател на българското минало, българския език и българския фолклор Венелин твърде наподобява Г. С. Раковски. Подобно на Раковски той твърде често е безкритичен към своя изворов материал, а перото му следва буйното му романтично въображение, което не се съобразява нито с фактите, нито със здравата им логическа постройка. Той е безкритичен, защото гори от извънредно голямо желание да види българския народ славен. Може да бъде критичен, само ако намери нещо неблагоприятно за любимите българи.

 

Ако научната стойност на Венелиновите трудове не може да определи на техния автор значително и трайно място в развитието на руската и европейската наука, [2] делото на руско-украинския историк, езиковед и фолклорист изиграва първостепенна роля във възраждането на българския народ. Както десетилетия по-рано Паисий Хилендарски постави исторически задачи пред новите сили сред нашия народ, в голяма степен и Венелин начертава път пред нашите възрожденци в края на 20-те години и през 30-те години, когато българският народ изживява нов подем в своето обществено-икономическо развитие и има нужда от идеологически опори в процеса на своето възраждане.

 

 

2. Виж подробен анализ с оценка в това отношение на книжовното дело на Венелин у Б. Пенев. История на новата българска литература, г. III. София 1933, с. 592. За това, как е бил посрещнат големият исторически труд на Венелин от съвременните му руски учени, виж В. Златарски, Юрий Иванович Венелин и значението му за българите, Летопис на Българското книжовно дружество, III 1901–1902, с. 100. Златарски сочи факти за отрицателно отношение на съвременни руски учени към труда на Венелин.

 

276

 

 

Многобройни са свидетелствата, че трудовете на Венелин се четат и изучават у нас както в руските им оригинали, така и в българските им преводи, [3] че се приемат като истински откровения, че будят възторг, че поставят задачи пред българската интелигенция. Известно е какво влияние са оказали Венелиновите трудове върху българския възрожденец Васил Априлов. Априлов, който до запознаването си с историческите изследвания на Венелин е бил отчужден от българския народ и се е гърчеел, намира пътя за служба на българския народ, подпомага съотечествениците си и отечеството си, нарежда се в светлата върволица на българските възрожденци. Цялата негова обществена и книжовна дейност говори за това, до каква степен съзнанието на тоя български възрожденец е било оплодено от научните концепции, размислите и емоционалния мир на Венелин. Сам Априлов отбелязва, че Венелин е създал епоха със своите трудове.

 

Венелин оказва решително влияние и върху други български възрожденци. Анастас Кипиловски пише, че шест пъти и ненаситно препрочитал „Старите и сегашните българи”. Д-р Иван Селимински отбелязва, че трудовете на Венелин са имали будителско значение за българския народ. Венелин е „гений”, „чуден българолюбец”, на него се гледа като на създател на възрожденското движение в България. Един от ранните новобългарски поети Г. Т. Пешаков написва  „О д а  н а  В е н е л и н”,  а след ранната му смърт и  „Р и д а н и е”,  т. е. елегия за него. Българската емиграция в Русия му издига паметник с многозначещия надпис: „Напомни на света за забравения, но някога славен и могъщ български народ и пламенно желаеше да види неговото възраждане.” Всички тези случаи и слова на благодарност и възторг говорят за това, че Венелин действително заема най-лично място в нашето Възраждане.

 

 

3. На български биват преведени в епохата на Възраждането следните работи на Венелин: Критически издирвания за историята българска на Ю. Ив. Венелина. От прихождението на българите на Тракийский полуостров до 968 година, или до покорението на България от великий княз руский Святослава. Преведе от русский Ботю Петков, в Земун 1853 (I—II част); Заради возрождение новой болгарской словесности или науки ,или книжица русскаго историо-писателя Венелина, превел губернский секретар M. Кифалов Тетевенец, с притуряние неколико песней, и истории заради полуславяне или румуне (молдо-власи), и некоих достопамятств и мудрих изречений, Букурещ 1842; втори превод на същото съчинение: О поникване новоболгарския письменности. Разсуждение Юр. Венелина, побългарено Н. Даскаловим Самоковцем, Цариград 1860; Тодор Н. Шишков (който е поправил и допълнил студията), За народните песни у южните славяне според Юрий Венелина, Български книжици, год. I—III, 1858—1860.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]