Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Б. През нов живот към нова литература

 

8. Райко Жинзифов. Поет патриот и славянофил

 

II. Поет на българския романтизъм

 

 

Нашето литературознание не твърде често дефинира писателите ни с литературоведските категории на литературните направления. Причината за това трябва да търсим в сравнително късното развитие на направленията на наша почва, което води до рядката изява на писателите ни като чисти носители на специфичните белези на едно или друго направление. Райко Жинзифов обаче можем да означим смело като поет романтик. Той е един от най-ярко изявените романтици в нашата литература. Неговата романтична натура притваря вратите към другите литературни направления и преди всичко към реализма, който при неговото битие и творчество в Русия, където реализмът отдавна вече е бил господствуващо направление, е съставял плътна сфера около неговата литературна дейност.

 

Определяйки Жинзифов като една романтична натура, ние не мислим, че романтизмът му представя само една субективна еманация. Той корени дълбоко в обективната действителност и е изява на романтизма на Българското възраждане. При това положение изследването на Жинзифовия романтизъм води към разкриване същността, развойните линии и структурните особености на българския романтизъм изобщо. Ето защо това изследване е наложително за литературоведа, който търси да разкрие стихията и структурите на литературния ни процес.

 

Дефинирането на един писател не може да бъде извършено вън от времето и пространството. Писателят не е математическа величина с абсолютна стойност. Той е хуманитарен феномен и получава своето място в историята и съвременността, когато бъдат определени неговите историко-литературни координати.

 

Нашата нова поезия се ражда още със зората на Възраждането ни. От първата ѝ категорична изява, за каквато можем да смятаме „Ода на Софроний”, датирана с годината 1813, до „Новобългарска сбирка”, първата самостоятелна книга на Райко Жинзифов, която излиза от печат в 1863 год., са се изминали точно 50 години. В тоя половин век българската поезия стартира от просвешенския рационализъм и класицизъм: одата е класицистичен жанр и придобива нова сила и ново вдъхновение в романтизма: творчеството на Найден Геров и Добри Чин-

 

247

 

 

тулов от 40-те години и на младия П. Р. Славейков и Раковски от 50-те години очертава типичен романтичен релеф на цялата ни художествена литература, предшествуваща „Новобългарска сбирка”

 

Докато Петко Славейков, до когото съвременниците нареждат Райко Жинзифов през 60-те години, виждайки в негово лице дори съперник на мастития поет, както поради своя талант, така и поради мястото, което заема в националния живот и националното развитие, излиза из сферата на романтизма и прекрачва рубикона на реализма, Райко Жинзифов продължава да търси поетическите си сполуки в областта на оня поетически стил, където веднъж ги е намерил. „Кървава кошуля”, втората и последна поетическа книга на Жинзифов, издадена в 1870 год., свидетелствува само за усилия за преминаване от лирическия жанр в лироепическия и за усъвършенствуване на вер-гификационното изкуство, не свидетелствува и за промяна на поетическия стил на своя автор.

 

Райко Жинзифов започва като романтик и завършва като романтик.

 

Българското възраждане представя едно осъществяване на принципа на народността. Откриването на народността създава основния тип български възрожденец — патриота.

 

Като всички, които правят принос в Българското възраждане, Райко Жинзифов има един източник за своята поезия — патриотизма. Развил се под въздействието на големия родолюбец Димитър Миладинов, той тръгва по неговите стъпки, които водят към развитието на българското училище, към изместването на гръцкия език в него от родния език, към първоизточниците на народния дух, на народната култура, към народното творчество. По пътя към родината той среща и най-крупната фигура на българския патриотизъм — Г. С. Раковски.

 

Две срещи консолидират особено вродения у Жинзифов романтизъм. Първата среща е срещата с народната песен. Нямам пред вид закърмянето на бъдещия поет с нея още от детската люлка, а събирането ѝ редом с Миладиновци, при което тя зазвучава така, че в душите резонират нови струни, като пробуждащ народа утринен звън, като „фактор” във Възраждането. Не е нужно да припомням, че поетите на романтизма израстват в досег с народната песен. Втората среща е срещата с Раковски. Раковски е романтик, чието въображение — този „орган на романтизма” — не знае граници; нека припомним поне оная „открита” от него древност на българския народ, която му дава възможност да даде име на староиндийския език — „самий скритий”, т. е. санскрит. И двата фактора, които консолидират романтизма у Жинзифов, насочват Жинзифовата поетическа стихия и към народността.

 

248

 

 

Поетът патриот създава поезия, в която бие едно голямо българско сърце, поезия, която се стреми да въведе читателя сред български картини, сред български образи, сред участта на българския народ. Нейният читател, доколкото има разбиране и чувство за тая поезия, потъва в един мир на българска романтика.

 

Самите наслови на напечатаните стихови творби —  „Н о в о б ъ л г а р с к а  г у с л а”,  голям стихотворен цикъл, поместен в сп. „Братски труд” през 1862 год., съдържащ повечето от лирическите произведения на автора, и  „Н о в о б ъ л г а р с к а  с б и р к а”,  самостоятелна книга, издадена в 1863 год., и съдържаща преводи от славянските литератури — оповестяват едно пробудено българско съзнание, което се стреми да пробуди подобно съзнание и у сънародниците.

 

Както отбелязах, още първото стихотворение, което Жинзифов отпечатва през 1860 год. в сп. „Български книжици”,  „Г ъ л ъ б”,  прелива от неудържимо патриотично чувство и в съгласие с нуждата на възрожденската епоха утвърждава българското име сред имената на имащите свой облик и свой характер нации, сред имената на нациите, които са заели място в съвременния международен обществено-политйчески живот. Поетът, който се намира в чужбина, изразява безкраен копнеж и безкрайно страдание по родината. Тоя копнеж, придружен от болка, е въплътен в отправения към родината гълъб: 

О гълъбе, пиле кротко . . .

ако пойдеш в моя земя,

в мила моя татковина . . .

ак’ те питат, о гълъбе,

 

защо така жално гукаш,

о гълъбе, тъжно пееш,

от каква ти земя идеш

и къде ти тъй си ходиш,

 

кажи, кажи, о гълъбе,

разкажи им, верно пиле,

че си идеш от високо,

преко море от далеко.

 

Нарочно те тебе праща

една душа, коя страда

за злощастната си майка

и невинните си братя.

 

Поетът утвърждава своя народ, като припомня неговото юначество. Той е от Македония и говори за юначния дух на македонските си сънародници: 

Кога стигнеш в моя земя,

в българската Македония,

ке видиш българи юнаци,

нестрашливи македонци.

 

249

 

 

Гълъбът получава поръка да предаде на съотечествениците му съчувствие за робската им мъка и да ги позове на борба с угнетителите:

Речи, речи: „Македонци,

вий, българи юнаци,

до кога вий у тъмница

ке седите чърни лица?”

 

На дневен ред е черковната борба, която е борба както за независимост на българския духовен живот, така и за утвърждаване на българската нация сред другите балкански и европейски нации. И Жинзифов чертае програма за възстановяване правата на българския език, на българската черква, на българското училище:

Сички съгласно станете,

български школи ’творете,

в църкве български четете...

 

Стихотворението защищава правото на българите да имат свое отечество:

Не! Не! Има тамо место,

место свободно, българско,

дека всите са българи.

 

Утвърждението на българското име получава силна изява в голямата стихова творба „Гуслар в собор”, която по своя обем и обхватност на Жинзифовата тематика получава централно място в цикъла „Новобългарска гусла”. По-горе приведох част от песента на девойката, която пее: „Я сум млада бугарка...”

 

Българското отечество утвърждава и най-голямото произведение на Жинзифов — „Кървава кошуля”, което започва със стиховете:

В българска ми клета земя

има малко градче,

то е легнало в полето,

име нему Прилеп.

 

Всеки период и всяко течение на Българското възраждане осъществяват принципа на народността по свой начин. По един начин го осъществява Просвещението, по друг начин романтизмът, по трети начин реализмът. Просвещението търси да пробуди народността чрез аргументи, заети от историята, чрез аргументите на разума, чрез просветата на народа. Романтизмът създава емоционално отношение към родината, към нейното робство и нейната свобода. Реализмът чертае пътища на борба и освобождение.

 

250

 

 

Райко Жинзифов е поет патриот, у когото емоционалното отношение към народността далече надхвърля политическите концепции, които решават националния въпрос.

 

Романтизмът интегрира душата на поета с оная еманация на родината, която можем да наречем нейна душа.

 

Може би няма друг съвременен поет, който да е създал такъв романтичен образ на родината, какъвто е създал Жинзифов. Това е образ, който се изгражда не с отчетливия релеф на действителността, а с флуидните очертания на спомена, на копнежа, на бляна, на съня, сякаш не е реалност, а част от поетовата душа.

 

Трябва да припомним, че когато създава своята поезия, Жинзифов е доброволен или полудоброволен емигрант в чужбина. След гибелта на братя Миладинови, на които е бил сътрудник, той няма смелостта да се завърне в родината си, завръщането е било опасно за него. Но там, в далечната страна, макар тя да е братска, горещо обичана Русия, той непрекъснато мисли за родината и неговата мисъл по родината и сърдечната болка са, явно, носталгия, която поетът патриот споделя с много свои сънародници, намерили убежище в Русия, Румъния, Сърбия и други страни.

 

Носталгията оживява спомена за далечната родина, той се прелива в безкраен копнеж по нея, в блянове, в сънища. Споменът, копнежът, бляновете, сънищата са лирическата стихия на Жинзифов като поет-патриот. Споменът, копнежът, бляновете, сънищата го носят към родината и сливат душата му с нейната душа.

 

Цитираното по-горе стихотворение „Гълъб” разкрива образа на родината чрез копнежа, спомена и бляна и го облива със сълзите на носталгията. В съня на поета романтик се появява родината в своето минало величие. Това минало величие е извикано с цялата си пищност например в стихотворението „Сон”, отпечатано заедно със стихотворенията на цикъла „Новобългарска гусла”.

 

Образът на родината в поезията на Жинзифов е страдалчески. Жинзифов може да бъде определен дори като певец на страданието на родината.

 

В епохата е било необходимо то да се покаже. Показаното нейно страдание е мобилизирало патриотичното съзнание, разпалвало е желанието да ѝ се окаже помощ, поставяло е задачи.

 

Поетът романтик е най-подходящият тип поет за изразяването на страданието. Романтикът разполага с дълбоко чувствуващо сърце и с безкрайни елегични интонации.

 

251

 

 

В „Гуслар в собор” Жинзифов извежда народния деец, стилизиран в образа на гусларя, да буди народа „от сон”. Страданието на родината е главният стимул в народното пробуждане. За да разкрие мащаба му, поетът кара гусларя да добавя безчислено количество сълзи, когато го рисува. От своя страна гусларят призовава всички творения и стихии да вземат участие в скръбта му, както това правят ранните български и сръбски поети, написали „плачове” или „сълзи” за поробената родина: 

„Мършоедки, чърни птици,

пейте, в гранки пейте:

кукувайте, кукувици,

очи, сълзи лейте!

 

Ветри буйни, ветри с сили,

вейте, жално вейте

и с планински самовили,

очи, сълзи лейте!

 

Гори, гиздави градини,

в чърно с’ облечете,

и вий, кичести долини,

с мене сълзи лейте!

 

И полета и вий, ниви,

веч не зеленейте,

ваши плодове са диви,

очи, сълзи лейте!

 

Белолики вий девойки,

тъжно вий запейте,

вий, жетварки чърнооки,

врели сълзи лейте!

 

Затъмни се в небо, сълнце,

с месец вий не грейте,

но как мое клето сърце

лейте сълзи, лейте!”

 

Робското страдание на родната земя е тема на най-голямото произведение на Жинзифов — на поемата „Кървава кошуля”,

 

Още първият стих на поемата, който вече цитирах, назовава родната земя „клета”. А по-нататък се леят толкова много сълзи, колкото никъде другаде в българската литература, нещо, което извика ядовита бележка от страна на Пенчо Славейков.

 

Романтизмът на българския възрожденец не е пасивен. Поетът се отправя към родината не само за да страда с нея, но и да я буди от сън. Както видяхме, гълъбът от едноименното стихотворение получава поръката както да разкаже за страда-

 

252

 

 

иието на поета по родината, така и да призове за борба.

 

И призивите на гусларя от цитираното стихотворение „Гуслар в собор” прозвучават както като призиви за пробуда, така и като призиви за борба.

 

Патосът на призивите за борба е мощен и читателят очаква поетът да прогласи настъпващия момент на въоръжена борба с вековния поробител на народа. Поетът обаче се задоволява да прогласи борба за освобождение от гръцкото духовно робство. Духовните поробители той облива с безпощадна омраза и бурен гняв, характерни за революционния романтизъм.

 

Срешу бурния патос, с който поетът се хвърля на борбг с фанариотите, патосът на борбата с вековните политически поробители на българския народ звучи твърде приглушено. Мисълта за такава борба обаче присъствува в разглежданата поезия. Тя е явна и в поемата „Кървава кошуля”.

 

Макар мисълта за борба с многовековния угнетител и да присъствува в Жинзифовата поезия, тя не се разгаря в революционен пожар. Авторът на „Новобългарска гусла” вдъхновява съотечествениците си на борба явно само в областта на духовната независимост. В стиховете, посветени на тая борба, обаче има толкова страст и борческо чувство, че сякаш целта е надхвърлена — по посока на националноосвободителната борба. Сякаш истинската цел на автора е завуалирана. Зад тая завуалираност съзираме не само емигранта, който оставя отворена врата да се завърне в родината, но и романтика, който не поставя ясно целта, но повишава борческото чувство, като смята, че откритата борба трябва да дойде, след като бъдат набрани достатъчно сили за нея.

 

Романтиците водят борба и със социалната несправедливост. Освен духовно и политическо робство народът носи и социално. Тоя вид робство ражда и социална романтика в Жинзифовата поезия. Тя се явява в няколко произведения и разкрива Жинзифов като предшественик на Каравелов и Ботев. Посочих ярката картина на експлоатацията в Османската империя, вместена в „Гуслар в собор”: „Видете го! Он старец орач...”

 

Родината е не само настоящето, но и миналото и бъдещето. Обръщането към миналото у нашите възрожденци е тъй често, че можем да говорим дори за култ към него.

 

Култът към историческото минало е характерен за романтиците изобщо. Ако за мнозина от тях съвременността е гордиев възел от нерешени проблеми, миналото ги призовава да заживеят в един свят на възвишеност и величие. Това обикновено означава бягство от проблемите на настоящето. Не такъв обаче е случаят с българските романтици. Българските романтици от типа на Ра-

 

253

 

 

ковски, Жинзифов, Добри Войников се отправят към миналото не за да избягат от настоящето, а за да го направят съюзник в настоящето развитие, в настоящите борби.

 

В поезията си Жинзифов се обръща често към исторически образи и събития. Може да се каже, че историзмът от епохата на Възраждането непрекъснато присъствува в творческата му лаборатория. Историзмът у него има подчертан романтичен характер. Появят ли се в поезията му исторически образи и реминисценции, те представят типична конфигурация на историческата романтика.

 

Пишейки своето стихотворение „Сон”, което поменахме по-горе, поетът е напуснал робското настояще и е заживял в царство на слава и величие:

Сонувах я, я видех сон, —

как радостен, как чуден он —

в Престава бех, во стари град . . .

И гледам: на престол висок

славянски цар, цар Симеон . . .

 

Патриотичната инспирация на поета е оживила някогашната слава на българската държава и величието на българския народ. Във възсъздадената картина на слава и величие централно място заема цар Симеон, достигнал с храбрите си воини стените на Цариград. Той отправя думи към народа си, за да го подбуди за нови велики дела.

 

В епохата на Възраждането в почти всички славянски страни процъфтява славянизмът, който разширява границите на народността, става движеща сила в процеса на формирането на славянските нации, предлага братска помощ в културния възход, изгражда опори в националноосвободителната борба. Славянизмът, излязъл из просвещенската научна строгост, у романтиците печели въодушевление. Една славянска романтика обсебва широк терен във всички славянски литератури. От всички писатели, включили се в литературата на Българското възраждане, Райко Жинзифов най-силно е обладан от славянизма, в неговото дело славянската романтика допълня националната. Той се стреми да включи българския народ в семейството на славянските народи, търси трибуни — в Русия и Чехия — да популяризира българския народ между другите славянски народи, прави преводи от славянските литератури — от руски, украински, чешки, полски, за да запознае българския народ с другите славянски народи, с техните културни завоевания, с техния литературен живот.

 

В поезията му славянизмът пoлучaвa емоционален характер, зазвучава с възторжените или топли тонове на славянската романтика.

 

Романтизмът има свои поетически интонации, своя образна система, своя поетическа атмосфера, свои жанрови форми.

 

254

 

 

Поезията, която създават романтиците, има за основно чувство скръбта. Скръбта се ражда от разрива между блян и действителност. Поетът романтик бленува за осъществение на най-възвишените човешки идеали, в света обаче има много робство и страдание и твърде малко свобода и радост. У епигоните на романтиците скръбното чувство става мода. Литературоведите заговорват за течение на „скръбниците”, за течение „болест на века”.

 

Диалогът на българския поет романтик с българската родина разкрива дълбоко страдание. Но той не може да бъде причислен към романтиците „скръбници”, обхванати от „болестта на века”. Той така дълбоко чувствува страданието на поробената родина, че тонът му не би могъл да бъде друг.

 

Типично романтичната стихия на Жинзифов непрекъснато търси романтични образи, за да въплъти своите поетически концепции. Авторът на „Новобългарска гусла” стилизира преди всичко своя лирически герой в духа на романтизма: като просяк гуслар. Автостилизацията е добре позната на славянския и европейския романтизъм. Жинзифовият просяк от едноименното стихотворение и гусларят от „Гуслар в собор” несъмнено — както отбелязах — са навеяни като поетически образи от украинския кобзар Тарас Шевченко, но те са получили наша, българска функция. Те се превръщат в будители-пророци на българския народ.

 

Въплъщение на поетическата концепция на Жинзифов в романтичен образ наблюдаваме например в стихотворението „Гълъб”. Тук копнежът по родината е въплътен в образа на гълъба, който лети към нея, един категоричен романтичен образ.

 

Романтичен характер имат и образите на главните герои в поемата „Кървава кошуля”. Двата образа — на Божин и Грозда — са романтично стилизирани.

 

Характерната атмосфера на Жинзифовата поезия създават спомените, бляновете, копнежите, сънищата — една типично романтична атмосфера. Например картините и образите на родината в „Гълъб” възникват най-напред от копнежа. Родината се появява и чрез спомена. И копнежът, и споменът концентрират в себе си безкрайна болка, защото, от една страна, изхождат из една обхваната от носталгия душа и от друга, отвеждат в една поробена земя, където стра*дат, изоставени от поета, злощастна майка и невинни братя. Копнежът, споменът и болката търсят ярко романтична образна реализация. От спомена възникват картините и образите на стихотворението „Млади години”. Това стихотворение започва със стиха:

Аз помня в ден ясен, во празник . . .

255

 

 

И по-нататък се очертават родният бит и пейзаж. При това романтикът предпочита вечерния пейзаж:

Слънце захожда и слабо грее,

ведро е небо, мирно, чисто;

ветър вечерен тихо си вее,

само навежда клас на жито . . .

 

В стихотворението „Сон” цялата изложена историческа ретроспекция представя романтичен сън. Картините, образите, речта на Симеон, които изграждат стихотворението, са визия, която получава все по-ярки краски, за да завърши с печална пробуда на поета.

 

Както отбелязах, Райко Жинзифов е най-големият поет на черковната борба. Но романтикът и тук намира начин да се изяви: той пише за тая борба в баладичен тон. Такъв е тонът на едно от най-издържаните Жинзифови стихотворения —  „П и т а л а  е  Б ъ л г а р и я”.

 

В заключение трябва отново да кажем, че със стихотворния си цикъл „Н о в о бъл г а р с к а  г у с л а” и със своите две  книги  „Н о в о б ъ л г а р с к а  с б и р к а”  и  „К ъ р в а в а  к о ш у л я”  Райко Жинзифов е получил правото да заеме свое място в българската литература. Като отминем естетическата недостатъчност на неговата поезия, която се дължи на ранния етап от развитието на новобългарската литература, при дефинирането му като поет литературоведът трябва да вземе под внимание изявата му като поет патриот и особено като певец на черковната борба, като певец на носталгията на българите в емиграция, като най-виден български поет славянолюбец, а също така и като виден представител на българския романтизъм. Ако не очертае поетическия му образ, историкът на българската литература не би могъл да покаже романтизма в литературата на Българското възраждане в цялата му пълнота, с един негов типичен представител.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]