Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Б. През нов живот към нова литература

 

7. Григор Пърличев — лауреат и прокълнат

 

 

Възрожденските писатели и изобщо народни дейци са създавали своето име и своята слава в условията на робство, на тежки борби и кървави жертви; на умопомрачения, когато са били забравяни своят „род и език”, по израза на Паисий Хилендарски. Мнозина от тях са погинали, без дори да мечтаят за слава. Единствената им награда е било народът някога да каже, че са живели и умрели за правдата и свободата.

 

Григор Пърличев видя над челото си сиянието на славата. Но той отвърна глаза от нея, защото обичта му към народа, който живееше в мрака на двойно робство, бе по-голяма от обичта към славата, защото той не можеше да търси славата там, където тя не израстваше от служба на народа. И ако днес оная слава, която го увенча като победител на атинските поети, най-вече ни удивлява, то подвигът му на народен син, който се отказва от нея, за да засили пулса на замрелия народен живот, грее сърцата ни и стои записан в страниците на историята ни.

 

Колкото и да изглежда странен на пръв поглед жизненият и творчески път на Григор Пърличев, когото елинизмът отвежда в Атина, за да бъде увенчан там като гръцки поет, тоя път е дълбоко обусловен от живота и развитието на целия български народ. Участта на индивида е тясно свързана с участта на народа и в това отношение Григор Пърличев не прави никакво изключение.

 

Ако проследим биографията му, ще видим, че тя се схожда с биографиите на толкова народни синове от епохата.

 

Той е роден в Охрид, когато тоя прекрасен и прославен в историята град се пробужда за нов живот, тъй както за нов живот се пробуждат по същото време и Котел и Велес, и Копривщица и Крушево, и Трявна и Банско, и Пловдив и Скопие. Роден е в 1830 или 1831 г., т. е. по времето, когато се раж-

 

212

 

 

дат ред други будители „възрожденци”: Г. С. Раковски, роден в 1821 г., Добри Чинтулов, роден в 1822 г., Петко Рачев Славейков, роден в 1827 г., Константин Миладинов, роден в 1830 г., Добри Войников, роден в 1833 г., Любен Каравелов, роден в 1834 г., Райко Жинзифов, роден в 1839 г. Изобщо е роден в една епоха, която създава сред народа дейци от, типа на Григор Пърличев — дейци, които отхвърлят чуждото: език, култура, духовно и политическо робство, дейци, които работят като народни будители, учители, писатели, революционери. Всички те са рожба на една и съша действителност и застават пред едни и същи проблеми. Един осъществяващ историческите задачи на епохата народ излъчва своите културни и политически водачи.

 

Пърличев произхожда, от бедно трудово семейство, от каквото произхождат почти всички дейци на Българското възраждане. Баща му е бил занаятчия: „с денонощни усилия” — както Пърличев говори в „Автобиографията” си — прехранвал своето семейство „с иглата си”. Предприемчивата трудова търговско-занаятчийска класа, водеща със себе си и селячеството, изнася на плещите си Възраждането. Когато бащата умира, майката работи „по къщите”, братята постъпват „в ткачкий занаят”, сестрата става слугиня; и сам Григор Пърличев известно време е шивач.

 

Топлата обич към майката, за която той разказва толкова трогателно в своята „Автобиография”, откриваме в произведенията на голям брой възрожденци. Достатъчно е да сравним само пасажите от неговата „Автобиография”, посветени на майка му, с очерка „Майка ми” от незавършената автобиография на П. Р. Славейков, за да се уверим в това. Пред нас въстава обичта към българската майка, която в условията на робството води героична борба, за да отгледа своите чеда, да ги запази и подкрепи в тежките часове, които неотменно са изживявали. И как да не обичаш тая майка героиня, която не се бои и от най-тежкия труд, не се срамува и от сиромашията, застава смело пред свирепия ага, за да запази рожбата си

 

Училището, в което Пърличев учи като дете, познаваме така добре от описанията ка не един български възрожденец: училище с учител, който шие, с уроци от октоиха и псалтира („псалтикията”), училище, в което не само се учи, но се и спи по заповед на учителя, училище с фалага и бой по ходилата. Училището е гръцко. И това, разбира се, не е никакво изключение. Гръцко е училището и в Свищов, гдето става известен като „елински” учител Емануил Васкидович, и в Котел и Карлово, гдето като „елино-гречески” учител се прочува Райно Попович, гръцко е училището и в Охрид, гдето учи и в което

 

213

 

 

по-късно става учител Григор Пърличев. Гръцкото училище отправя Пърличев към елинизма и към Атина. Пърличев научава гръцкия език в съвършенство и на този език той написва великолепната си поема „Войводата”, за да бъде увенчан в Атина като гръцки поет. И както елинизма, така и по-късното му отхвърляне Пърличев споделя с хиляди свои съвременници не само от Македония, но и от Тракия, от Северна България, от Софийско, Самоковско и т. н.

 

Напразно някои се опитват да внушат, че Пърличев, както и другите безсмъртни дейци на Възраждането в Македония били заблудени за народностната си принадлежност при своето пробуждане и че се лутали: веднъж се изявявали гърци, други път българи. Истината е тая, че Пърличев и неговите съграждани от по-близките и по-далечни на Охрид краища са делели съдбата на целия поробен народ. Не само посочените краиша, но цялата страна е била попаднала под гръцкото духовно робство, част от населението на градовете се е гърчеело. Ето защо и Паисий Хилендарски написва своята „История славянобългарска” — да призове сънародниците си да не се отказват от„своя род и език”. Гръцкия език и култура е усвоил не само Григор Пърличев от Охрид, но и Васил Априлов от Габрово, който в продължение на 30 години — чак докато се запознава с историческите трудове на Юрий Венелин — е поддържал гръцкото училище в Одеса и гръцката литература; и Константин Фотинов от Самоков, който не само усвоява елинското образование, но се гърчее и се подписва дори Фотиадис; и д-р Иван Селимински от Сливен, участник в гръцкото въстание през 1821 г. Но идва моментът, когато народностното съзнание се прояснява.

 

Животът на Григор Пърличев е в голяма степен трагичен. Пърличев почувствал тежкото положение на своя народ. Сам разказва, че като студент в Атина бил „оскърбен в народното си честолюбие” и „тлеел от гняв”, когато чувал състудентите си гърци да наричат „волове” костурските майстори, които „говорели български”.

 

Увенчан като поет в Атина, той се чувствува горд за отличието и за това, че е дадено на представител на българската народност. В  А в т о б и о г р а ф и я т а  си той пише по тоя случай:

 

„Нека знаят и това, че не пиша от собствена своя гордост, но за възвишение на народната.

 

Дотолкова ние българите сме били ругани и презрени от всите народности, шото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, дето всека хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключи, че клетото самопрезрение е знак на

 

214

 

 

българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие редко се намира у другите народи; то ни е облагородило; то е било, е и ще бъде наше спасение. Ако е истина, че безделието е майка на всички зла, то тъй също истинно е, че трудът е баща на всички добрини. Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Като съм слушал всеобщите над българщината ругания, целий живот съм прекарал с мисълта, че не струвам нищо. Тази съща мисъл ме е отстранявала от най-високите кръгове на обществото, без които никой не бива знаменит гражданин, нито спасител. Верно е, че горделивий никога не прокопсува, но верно е такожде, че и който презира себе си, е самоубийца. Първият грех, разбира се, е по-опасен; но ние българите требва да се пазим повече от втория: требва да уповаваме на силите си, на трудовете си.”

 

Македонските възрожденци сякаш са влюбени в думата „българин” и я повтарят непрекъснато, неуморно. Колко пъти в приведения цитат Пърличев повтаря „ние българите”, „българското” „българщината”! Същото наблюдаваме и у другите македонски възрожденци. Например в стихотворението  Г ъ л ъ б  на Райко Жинзифов:

Кога стигнеш в моя земя,

в българската Македония,

ке видиш българи юнаци,

нестрашливи македонци . . .

 

Речи, речи: „Македонци,

ви българи юнаци,

докога вие у тъмница

ке седите чърна лица? . . .

 

Българското национално съзнание е причина Григор Пърличев да не се прослави като гений на гръцката литература, като „втори Омир”, както бил наречен, а да се върне в родината си, да работи като беден селски учител, да бъде отречен като поет поради това, че гръцкият език го е отдалечил толкова много от постиженията на българския език и литература.

 

Националното съзнание е причина той да не отиде да следва в западноевропейските университети — в Оксфорд или Берлин, — както му предлагат университетските власти в Атина след увенчаването му като поет, да не живее охолен и културен живот в Атина (след увенчаването му като поет кралят наредил да му се дава пенсия от 36 драхми месечно, която Пърличев отказва), но да се върне и заработи сред своя народ, да лежи в страшните турски зандани, да почувствува, че животът му виси на косъм, и то не само неговият, но — поради него — и на неговите близки.

 

215

 

 

Пърличев участвува в едно движение, което вълнува и бунтува не само населението на цяла Македония, но и населението от двете страни на Балкана, на Тракия, на Софийската област, на будните родопски селища.

 

Още от млади години той се залавя с народополезна учителска дейност; за Атина заминава със спестените си от учителствуването пари. Трябва да отбележим, че той става народен просветител като повечето наши възрожденци на XIX век: като двамата Неофитовци, като първите ни значителни поети — П. Р. Славейков и Добри Чинтулов, като братя Миладинови и Христо Вотев.

 

Голямо влияние върху Пърличев като народен просветител и възрожденец оказва Димитър Миладинов. Той е ученик на Миладинов, когато Миладинов става учител в Охрид; Миладинов живее дори в къщата на дядо му. Той оставя дълбока следа в младата му душа, както свидетелствува, за това Автобиографията му.

 

Вестта за коварното погубване на братя Миладинови чрез интригите и клеветите на фанариотите отвръща Пърличев от „всичкото украшение на живота му” — от славата му на гръцки поет — и както сам казва в „Мечта на един старец”, тръгнал от Атина, където се намирал по онова време, за отечеството си „да му служи даром”, „да умира заедно с умиращите си съграждани”, „да им покаже правия път към напредъка”, „да изкорени елинския език от църкви и училища”, „след четири века на варваризъм да въдвори отново звучния славянизъм”, „и за народния напредък и отмъщение за смъртта на учителите си да претърпи неизказани мъки”.

 

В цитираните думи е очертана едва ли не програмата на Българското възраждане от известен негов период, която Пърличев си поставя за цел да осъществява. Той се включва в т. нар. черковна борба, в борбата срещу гръцкото духовно робство, в борбата за българска черква и училище. Тая борба по определението на Димитър Благоев е била „национална и политическа борба”, защото е имала за цел признаването на българската националност вТурция. Пърличев повежда борба за българско училище, за училище, в което да се преподава и учи на български език. Той продължава борбата на Димитър Миладинов и след него е най-ярката фигура на тая борба в Македония. Борбата е била съпроводна с много опасности и духовно поробеният народ дава в нея мъченици. Пърличев е един от тези мъченици.

 

Неговият патриотизъм му вдъхва огромни сили да противостои на вековния поробител, да не се бои от силата, коварството и варваризма. Трагедията на братя Миладинови стои

 

216

 

 

като предупреждение пред него, но както неведнъж заявява, от смъртта той не се бои. Неговите сили растат неимоверно, защото чувствува зад себе си целия народ. Колко убедително разкрива това в страниците на Автобиографията си, където разказва как народът го обсипва с храна и пари навсякъде, където мине, поведен от заптиетата към дебърските тъмници, обвинен пред властите от гръцкия владика, че .е бунтовник Той получава толкова много храна,, че може да храни с нея и турските заптиета. Но с Пърличев не е само местното население от Охридско-Дебърско. Той придобива огромна сила, издръжливост и смелост поради това, че участвува в борбата на целия народ. Нека припомним още, че според Димитър Благоев черковната борба, в която участвува Пърличев, е била национална и политическа борба „не само по това, че е имала за цел признаването на българската националност в Турция, но и по това, че в нея е била въвлечена цялата нация, цялата българска народност”.

 

Гръцките духовни поробители начело с владиката Милетий, за да премахнат от пътя си Григор Пърличев, употребяват същите средства, които употребяват срещу Димитър Миладинов. Но тоя път тяхното коварство не успява, защото зад Пърличев стои широк слой на народа, който вече се налага като значителна обществена сила. Разбира се, немалка роля в случая изиграват и охридчани, които, предупредени от станалото с братя Миладинови, употребяват всички средства — и натиск, и подаръци на турските управници, — за да освободят своя ръководител в тогавашната борба.

 

За патриотизма и смелостта на Пърличев в борбата и за това, че той смята борбата, в която участвува, за борба на целия български народ, свидетелствува например неговото Слово по случай основаването на Българската екзархия, държано в Охрид на 8 март 1870 год. Тук Пърличев се изправя като народен, водач пред охридското население и прогласява:

 

„В разстояние на 108 години бехме потънали в църна тъмница ... Бехме загубили и език, и народност... Бехме поругани и посмеяни от вси народи ...

 

Когато цариградският патрик Самуил със страшна измама урна (събори) Охридската архиепископия и я претопи и по вся България прати гърци владици .. . тогава българският народ се облече в чърно ... от тога насам, 108 години работихме повече за гърци. Со пот български се вадеха (поливаха) гръцки училища, гръцки болници, гръцки книгохранителници, и френски разкош. А българинът беше оголен и осъден само да работи и вси народи се смееха со нас...”

 

217

 

 

Григор Пърличев не загина в борбата, но неговата решителност и самоотверженост, и именно неговата — на увенчания с лавров венец в Атина поет—показа готовността и твърдостта на пробуждащия се народ да не се поддаде на елинизма, да разполага със своите просветни институции, да извоюва правото си сам да чертае пътя на своето развитие. Тая готовност и твърдост несъмнено допринесоха елинизмът да отстъпи от родната земя, да се сложи край на гръцкото духовно робство и поробеният народ да се закали за нова борба — за национално освобождение.

 

Макар и да е значителен представител на борбата срещу чуждото духовно робство, Григор Пърличев живее в нашето съзнание най-вече като поет и писател. Мястото му в историята на литературата обаче трябва да бъде определено по-точно, отколкото е направено това досега.

 

Преди всичко литературният историк има правото да попита: може ли Пърличев да заеме място между нашите поети, когато големите му поетически постижения — прекрасните поеми  „В о й в о д а т а”  и  „С к е н д е р б е й”  са написани на гръцки език? Безспорно, десетината стихотворения, написани на родния му диалект и на „славянобългарски”, и преводът му на „Илиада” не могат да му определят какво да е по-значително място в историята на българската поезия.

 

Според нас Григор Пърличев заема и може да заеме място в историята на българската литература като поет. Т. нар. „елинизъм” [1] създаде училище, култура, създаде и литература. Григор Пърличев е най-изтъкнатият поет на „елинизма” на епохата.

 

Безспорно „елинизмът” взема през епохата голям размах. Той увлече доста широки народни слоеве. В многонационалната османска империя гърците изпревариха другите поробени народности в развитието — във възраждането — и както става в такива случаи, опитаха се да им наложат своето — гръцко — национално съзнание, гръцкия език и култура. В това отношение техният успех бе за дълго значителен. Когато обаче започна формирането на българската нация, „елинизмът” „затормози” нейното формиране и трябваше да бъде отхвърлен с борба.

 

В периода до формирането на българската нация „елинизмът” представяше по-висока степен в развитието на българската култура — по-висока в сравнение със средновековната черковнославянска култура у нас. И българите го усвояваха в стремежа си да усвоят нови средства за своята икономическа дей-

 

 

1. С термина „елинизъм” означаваме широко разпространената гръцка образованост и погърчването на известни слоеве у нас през епохата.

 

218

 

 

ноет, нова идеология, която им беше необходима за зараждащия се нов живот. С усвояването и развитието на тая култура у нас неминуемо трябваше да възникнат и книжовни появи.

 

Върховно постижение на посочената „елинска” култура бе поемата  „В о й в о д а т а”  на Григор Пърличев. Тя не е произведение на гръцката литература, тя е плод на известно развитие сред „духовно поробения” народ. Поради това можем смело да я включим в историята на българската литература.

 

Както „елинизмът” у нас е най-вече форма, докато съдържанието е българско, така и поемата на Пърличев „Войводата” е произведение, създадено на гръцки език и в омировски стил, но отразяващо оная действителност, в която живее Пърличев като гражданин и поет. „Елинското” в поемата лежи в поетическите средства и в обработката на материала; материалът и образите са взети от южнославянската действителност.

 

Конфликтът, който представя широк фон на действието на поемата, е характерен за най-значителни произведения на южнославянските литератури от миналото: борбата на народа с разбойници, грабители, притеснители. В момента, когато турската феодална държава се разпада, народът е подложен на техните набези и борбата му с тях представя твърде важен момент в историческия му живот. Тоя конфликт прераства и в националноосвободителна борба и е разработен в такива произведения на по-ранната българска литература, каквито са поемата „Горски пътник” на Г. С. Раковски, разказите на Любен Каравелов „Кървава кошуля” на Райко Жинзифов .

 

Главният образ на произведението — войводата („о арматолос”), който дава и наслова на поемата, е образ, принадлежащ на съвременната действителност: така („въоръженият”, „сердарят”) наричат християнина, получил право да носи оръжие, за да брани населението от разбойници. Неговите подвизи, възпети в поемата, влизат в героичния летопис на епохата, което сочи и фактът, че войводата („сердарят”) Кузман е възпят и в народната поезия. Кузман е опора за населението, негов закрилник, ето защо, когато пада в борбата, бива оплакан от цялото население: „голяма беда събира наедно мъже и жени и всички жално плачат”.

 

Героиката на поемата е нейна съществена страна. Тя не само вълнува един поробен народ, който живее с копнежа по герой-закрилник и по победи над угнетателя. Представите за тях, юначеството на родните синове кърми гордостта и надеждите му. Описанието на подвизите на войводата Кузман разкрива огромна сила сред народа, доблест и рицарска чест.

 

Малката чета начело с Кузман влиза в боя с многократно по-силен неприятел и силите ѝ са удесеторени, защото брани

 

219

 

 

правдата, справедливостта и честта. Всеки поглед на героя във вихъра на борбата е „гръм”, „всеки удар — смърт.. Конят му лети като светкавица. Насочва меча си там, дето опасността е най-голяма. И накрай пада „славен”, „защищавайки героично родната земя”, в „хубава битка”, „отмъстител на насилнишки дела”, „вдъхващ голям страх”, „избил множество врагове”. Всичко това е може би блян по сила и жажда за мъст, но постоянните борби на южните славяни с техните потисници са създавали и чутни юнаци, един от които е бил и историческият Кузман.

 

Подвизите на главния герой в поемата — Кузман — са дадени в преразказ, но това е в композицията на цялото произведение, главна част на което е разказът на албанеца, свидетел на последния Кузманов бой, който е допълнен с преживяванията и оплакванията на Кузмановата майка и Кузмановата годеница при донасяне тялото на убития херой.

 

Образът на Кузмановата майка, носеща народното име Неда, е втори мъжествен образ в поемата. Каква сила излъчва тая жена И физически, и духом тя е героична натура. Когато разбира, че синът ѝ е паднал убит, издава писък на лъвица. Без мъка вдига тялото на сина си „като увехнало цвете”. Тя е готова да замести убития си син като водач в планините, да „затрива” или да погине. „Албанците — говори поетът — се удивляваха на могъщата природа на гордата жена.”

 

Образът на тая жена Пърличев е взел от родната си действителност. Сам изповядва в „Автобиографията” си, че го е съградил с черти на собствената си майка. Тоя образ ни спомня за друг един образ в нашата поезия от епохата — за образа на Ботевата „майка юнашка”.

 

За Ботев образ — на „либето хубаво” — спомня и образът на Мария, Кузмановата годеница. Тя е и физически, и духовно хубава. Като не може да държи сабя и да посреща стрелите на враговете, както своя любим, тя живее до гроба с неговия образ, със своята любов.

 

Като дела на истински богатиря — мъжествени, смели, прекрасни — растат пред читателя делата на Пърличевите герои. Проследявайки делата, преживяванията и жестовете на героите сп, поетът сякаш изсича техните черти в мрамор и читателят поглъща всяко тяхно дело, движение и дума с обич, преклонение и вдъхновение. Ето какви са те — поробените! Съчетание от сила, смелост и гордост! Тези дела и образи помагат да се изживеят униженията в робството, те вдъхват вяра, че един ден поробителят ще бъде прогонен.

 

По-слабо е проявена формалната връзка на поемата с родната на Пърличев народна песен; твърде голяма е зависимостта

 

220

 

 

на обработващия материала си поет от „елинизма”. Неговите герои често са стилизирани като гръцки полубогове. Те говорят като героите на Омир. И очертаните характери, и поетическата дикция свидетелствуват как жадно е поглъщал Пърличев гръцката класика. И все пак тук и там се чувствува връзката на поета и с народната ни песен. Чувствуваме я например в началното отрицателно сравнение:

Над Галичник в Река от писък ечат висините.

Каква ли беда тоя път

събрала е вкупом сред село мъжете, жените,

та жалостно всички редят?

 

„Дали над поля житоносни градушка захваща,

или скакалци са дошли?

За данък ли кървав султанът войници изпраща,

или са еничари зли?

 

О, ни над поля житоносни. градушка захваща,

нито скакалци са дошли.

Султанът войници за кървава дан не изпраща,

не идат еничари зли —

 

Албанци убиха войводата наш, нашта слава,

млад Кузман, героя прочут.

Селата, горите ни сенчести ще осквернява

от днеска разбойникът лют.” ... [2]

 

Поемата на Пърличев има такива поетически достойнства, че нейният автор бива провъзгласен, както отбелязахме, за „втори Омир”, и то в родината на великия рапсод — в самата Атина. Незабравима ще остане историята с тържеството на Пърличевата поема — сякаш Пепеляшка от народната приказка, която тържествува над презиращите я с чаровната си красота:

 

„На 25 март 1860 г. председателят на комисията, г-н Рангавис, пред многобройна публика, зе да оценява представените поеми, като почна от най-слабите. Начело на публиката фигурираха г-н Орфинидис, признат и венчан поет, и Вернардакис, професор по филологията, двамата светло весело и твърдо уверени, че ще получат венеца или поне паричната награда. За мене, както и за безбройни други зрители, стол, разумева се, немаше. Но когато Рангавис каза: „Най-после имаме една, много по-малка от другите и надписана „Арматолос”, тогава усетих в себе си едно неописуемо вълнение, каквото никога не съм усещал; тогава никой не би ме познал: бях вън от себе си; явно, че мой беше венецът.”

 

Може би някой ще забележи, че поемата е била написана за ежегодния конкурс в Атина и следователно не бива да се

 

 

2. Превел А. Германов.

 

221

 

 

смята за произведение, чието място може да се търси в родната на поета литература. Пърличев обаче не се гърчее, когато получава наградата. Той гордо заявява и пред председателя на комисията Рангавис, и пред университетските власти, че е българин. Напразно те искат да се признае за грък. Дори когато разбира, че целта на гърците, които му поднасят венеца и паричната награда, е да го посветят на гръцка служба, той казва: „Нужда велика е да ида у дома си.” Той се отказва от всички почести и блага, които победата в атинския конкурс му предлага. Той дори не желае да се възползува от месечната пенсия, която му се отпуща с указ на крал Отон. По-късно в „Мечта на един старец, той отбелязва: „В гръцката столица се прослави българското име.”

 

Намерил призванието си в поезията, Григор Пърличев написва втората, по-голяма поема —  „С к е н д е р б е й”. Написва я пак на гръцки и с намерението да затвърди славата на българския творчески гений с нова победа при следващия Атински конкурс. Но развитието в родния край само за месеци навлиза в нова фаза. След гибелта на братя Миладинови отношението на народа към елинизма стремително се изменя, не утвърждението на българския гений чрез „елинския” език, а отхвърлянето на всичко „елинско” става задача на деня. „Скендербей” трябва да потъне в книжата на своя автор и да остане за цяло столетие само факт от неговата биография.

 

След 100 години обаче нашата филология и литературознание отново я откриха като съкровище, заровено в земята от прадедите. И отново, както някога организаторите на Атинския конкурс, ценителите на поезията застанаха пред един „втори Омир”, смаяни от сила и красота.

 

Поемата „Скендербей”, въпреки че е писана на гръцки, корени изцяло в съвременната на автора си родна действителност и не може да не принадлежи на българската литература. Защото има ли по-българска тема през епохата на османското робство на народа ни от борбата с османските поробители? А такава е темата на „Скендербей”: „вождът юначен Скендербей” организира величествена, неотразима борба срещу османските пълчища и като нов Хектор — тоя път обаче непобеден — ги поразява под стените на своята Троя — под стените на столицата си Круя. Поетът оповестява така своето поетическо намерение в началото на произведението си:

Както в ума си подреждах дивия сонм от герои,

аз се реших да възпея вожда Скендербей юначен,

който поведе не много воини смели и храбри,

ала погуби безбройни, хиляди зли агаряни,

с чест най-голяма зачете своята вяра Христова,

222

 

успокои на баща си сянката ропотна, тъжна,

дето тъй често насъне идваше тихо при него,

образ прискърбен и бледен, своите три сина оплакваш —

трима младежи прекрасни, жертва на подла отрова,

и като плачеше горко, търсеше пълна разплата. [3]

 

Скендербей наистина не е сънародник, но народът е пеел песни за него. [4]

 

Ако първият възрожденец Паисий Хилендарски бе почувствувал нуждата да покаже преимуществата на българите пред гърците, като изведе образа на хан Крум, който пие вино от черепа на император Никифор, сега Григор Пърличев извежда своя герой, за да покаже, че османските поробители не са непобедими. Каква героика разкрива поетът, когато извежда своя герой на бойното поле! Подвигът за него сякаш не е изключително постижение, а обикновен акт, всекидневие на героя:

Целият в сила облякъл своето тяло и мисъл,

първом Скендербей юначен с яд връхлетя по средата

в бойния ред исмаилски, гдето отбрани и много

взводове от пехотинци бяха във строй наредени,

 

че се надяваше между първите там да намери

и Балабан кръвожаден, за да насити най-после

с черната кръв на сатрапа свойта жадуваща сабя.

 

Турците, щом пък видяха близо Скендербей юначен,

който досущ като Apec бе развъртял страшна сабя,

дето с кръв капеше още — се ужасиха в ума си,

а пък сърцата им в треска силно забиха в гърдите.

 

Първом Скендербей погуби Сефи, стратега отличен

на половината пеши турци, участвуващи в боя,

меча си страшно забоде помежду веждите точно

в мозъка, вътре дълбоко. Сетне погуби Шехида,

като промуши със меча лявата гръд на боеца

и острието премина ниско под рамото, вляво.

Мигом си меча издърпа вождът Скендербей юначен,

ничком Шехин се събори и като падна, удари

с цялото чело земята. После от боя изкара двама:

Шакира огромен, гордия духом Исака —

нему главата отсече — а на Шакира отряза

едрото ляво ръчище горе, до рамото близо.

 

3. Поемата издаде в гръцкия оригинал и български превод Xр. Кодов — Григор Ст. Пърличев, Скендербей. Увод, текст, превод и обяснителни бележки, София 1967; стихотворен превод направи Ал. Милев— в Григор Пърличев, Избрани произведения, София 1970. Приведеният цитат е из тоя превод.

 

4. С образа на Скендербей се срещаме например в Българските народнипесни на Братя Миладинови.

 

223

 

После уби Хюсеина, брат на Ахмед благороден,

който преди беше идвал като стратег срещу Круя,

водейки всичко дванайсет хиляди храбри войници,

и със Скендербей тогава в кървав бой беше се сблъскал . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Както Борей разпилява облаци тъмнодъждовни,

щом като Нот ги докара негде от южни предели,

за да закрие напълно звездния свод на небето,

тъй и Скендербей юначен пръсна редиците гъсти

на враговете сред боя, като посичаше смъртно

всички, които съдбата пращаше право пред него.

Тъй разпиля в кратко време турската бойна фаланга . . .

 

По отношение на героиката като епическа народностна функция образът на Скендербей се издига по-високо от образа на войводата от предшествуващата поема на Пърличев, защото докато войводата себори с неовладениге от властта шайки, символизиращи произвола в империята, албанският вожд събира като във фокус онова могъщество, което се противопоставя успешно на султанското владичество.

 

Поемата на Григор Пърличев и като цяло, и в подробности представя не само за епохата си, но изобщо, необикновено художествено постижение. В центъра ѝ е поставен образът на Скендербей като едно внушително поетическо изваяние. „Вторият Омир” го е дялал със сигурна ръка и пред нас стои герой, достоен от художествена гледна точка да се изправи редом с античния Хектор. Герой, събрал бляновете на поробения народ. Баталните сцени са живи и читателят слуша ломенето на кости и вдишва мириса на кръвта. Ломенето на костите и мириса на кръвта на вековния поробител.

 

Очевидно, „елинизмът” послужва на Григор Пърличев да отрази затаените пред започващата националноосвободителна борба сили на поробения народ. И то извънредно успешно. Но изявил се като най-голям поет на „елинизма”, Григор Пърличев вече не можеше да сътвори нищо значително в областта на поезията, когато народът ни отхвърли „елинизма”. Тогава, когато той се е кърмел като поет от гръцката поезия, когато поетическият свят и поетическият език на стари и нови гръцки поети са били негов поетически свят, българската поезия изминава огромен път в своето развитие, път, останал чужд на Пърличев.

 

Разбира се, Пърличев отначало не разбира това. Трябваше да дойде острата критика на Пешо Бончев за превода му на  И л и а д а,  за да разкрие своята изостаналост от развитието на българската поезия и на българския литературен език.

 

След като отхвърля елинизма, Пърличев като поет известно време е в безпътица. Стихотворението на родния език му е чуждо. Идва обаче предложението на сп. „Читалище” през 1871 г. да преведе „Илиада” и Пърличев изпада във възторг и творческа треска. Струва му се, че отново е намерил призванието си —

 

224

 

 

очаква нов успех в поезията. Той познава отлично гръцкия език и поезията на Омир. Струва му се, че чрез един български превод великият поет ще проникне дълбоко сред народа, че един превод на Омир ще повиши поетическата и естетическата му култура. „Да се преведе Омир е едно от най-знаменитите дела, което би доказало, че народът ни напредва” — пише той.

 

От писмото му до „Читалище” наред с патриотичните намерения е изявена и самоувереност, която предизвиква младата ни критика в лицето на Нешо Бончев да произнесе строга присъда. Присъдата е неочаквана и за преводача, и за редакцията на „Читалище”, която напечатва превода, като го придружава и с писмото на преводача, и със своя бележка, в която се говори за достойнствата на превода.

 

Ако с гръцкото си стихотворство Пърличев се стреми да пише като Омир, с българското опростява Омир, за да го направи понятен и достъпен на българския читател. Но се излъгва. Опростеният Омир не е вече за напредничавия български читател, който се е издигнал високо над онова четиво, което обикновено му е поднасял цариградският печат. В началото на 70-те години България има вече Чинтулов, Славейков, Каравелов, появил се е и Ботев. Мащабите на Нешо Бончев са съобразени с най-високите постижения на нашата поезия.

 

Българският език се е обогатил в епохата, като е използувал постиженията на руския литературен език — главно думи и изрази за означения на понятия и идеи из областта на културата. Българската поезия заживява нов, многозвучен и многобагрен живот, като използува постиженията на великата руска поезия: поетичен свят, поетика, стихосложение.

 

Григор Пърличев не може да не почувствува, че е изостанал от това развитие. И с дълбоко съжаление говори: „Не се найде ни един да ме посъветува да ида в Русия; а пък тогава (когато се отправя за Атина) само името на Атина и Янина звучеше у нас.” И непрекъснато повтаря с най-голяма жал, че не е овладял новия български литературен език.

 

Наистина, неведнаж нему се струва, че несправедливо е отречен. Някогашният успех му дава право да мисли така. Може би Нешо Бончев е трябвало да държи сметка за него, трябвало е да помогне на поета да намери пътя на новата българска литература, да не го унищожава. Но онова време е било време на остри борби, на смела и често безпощадна критика.

 

Унищожаването на продължението на превода показва, че Пърличев е разбрал несполуката си.

 

Започва неговата трагедия на поет — чувство на безсилие. Наистина творческите импулси у него са живи, но неговата безпомощност като поет, който не разполага с поетическите сред-

 

225

 

 

ства на езика, на който иска да пише, го кара да слага перото обратно на масата. Той започва отново, и то на няколко пъти, да превежда „Илиада”, няколко пъти се опитва да препее „Войводата” на български (в десетосричния стих на народната песен), написва стихотворения на родния си диалект и на „старобългарски”. Тепърва, когато редакцията на в. „Балкан” го поканва да сътрудничи на вестника, той написва и напечатва тук работата си  „М е ч т а  н а  е д и н  с т а р е ц”,  и то след дълги колебания. Това е разговор с „българския гений”: поетът се изповядва пред него, иска да начертае и път за развитие на българския народ.

 

Тая работа има това значение, че с нея Пърличев се опитва в нов литературен вид и почувствувал сили в тая област, се залавя за третото си значително книжовно дело — за своята  „А в т о б и о г р а ф и я”.  Разбира се, литературният историк, определяйки мястото на Пърличевата „Автобиография” в историята на литературата трябва да има пред вид преди всичко обстоятелството, че това произведение възниква по времето и в атмосферата, в които възникват ред книжовни творби за епохата на Възраждането и националноюсвободителните ни борби — от Иван Вазов, Захари Стоянов и др. — по времето и в атмосферата на повишен интерес към близкото минало, пълно със себеотрицание и героика, пълна противоположност на съвременната епоха, когато в страната завладяват хищници-натрупвачи и безидейни кариеристи. Тенденциите, характерни за познатите работи на Иван Вазов и Захари Стоянов, наблюдаваме и в „Автобиографията”: прекарал известно време в освободена България — в Габрово и София като учител и библиотекар, — Пърличев не е могъл да не бъде свидетел на ония явления в българския живот, които накараха Иван Вазов и Захари Стоянов да се обърнат към по-други образи, към живот на себеотрицание и борба, към живот, посветен на отечеството, за да въодушевяват за морална чистота и патриотични дела, за да дадат образци за следване, за да възпитават. В увода на „Автобиографията” Пърличев загатва за подобна задача:

 

„Да пиша ли биографията си? Да обнародвам ли най-тънките подробности на краткия си живот? Да се сравня ли с онзи безумно горд калугер, който пред смъртта си сериозно се загрижил да остави своите броеници в наследство на папата и разни свои вещи на разни калугерици и постници?

 

Дълго време се колебаех и нито бих писал, ако не бях уверен, че биографиите са доста полезни книжки.”

 

Автобиографията на Пърличев е книжовен труд, който възсъздава една отминала епоха: епохата на османското владичество и гръцкото духовно робство. Повествователният ѝ характер

 

226

 

 

дава възможност на автора да навлезе доста дълбоко в живота на епохата, на народа, в своите собствени преживявания.

 

Това е епоха, която крие голямо патриотично въодушевение и много драматични преживявания. От една страна, значителността и напрежението на произведението създава бързият устрем на народа, който излиза от Средновековието и се стреми да завоюва всичко онова, с което е изостанал в тъмницата на робството; от друга страна, османското влади чество и гръцкото робство се опитват да спънат тоя устрем и са нужни героизъм и драматична борба, за да бъдат преодолени всички прегради, да се излезе на светлина. Докато устремът изпълня ред страници с успехи и победи, драматичната борба с поробителя създава вълнуващи с трагизма си страници. Наред с драматизма на възсъздадените събития интереса у читателя поддържат описанията на обикновения живот на хората от епохата и ред колоритни образи, особено образът на майката.

 

Искреността спасява автора от това, да говори за себе си като деец на една епоха и да прояви нескромност. Той има какво да разкаже за себе си: за живота си в семейството на бедната вдовица, за своите училищни години, за своето студентство в Атина, за своя необикновен успех там като поет, за своята дейност на народен учител и будител, за черковната борба, в която взема участие, за своите мъки в турските затвори, където попада, наклеветен от гръцките духовни власти. Изповедта му е изповед на един син на епохата, чийто живот е значителен, вълнуващ, няколко пъти стигащ до върховен драматизъм. Проследявайки жизнения и творческия му път, вече имахме случай да посочим победите и жертвите му, които съставят кулминации в изповедта.

 

Патриотизмът на автора преминава като основна идея на произведението. Поетът разказва своето увенчаване в Атина, за да събуди националната гордост на своя народ — на „българете”, както сам казва. Дори на гърците, които го увенчават, дава да разберат, че обича „народността си повече от живота си”. За своята дейност на народен будитед скромно отбелязва, че по време „на дългото ми в Охрид служене... побългарихме съвсем погърчений Охрид”. Условията за тая дейност били тежки, защото „гърцизмът в Охрид от векове беше се вкоренил и досега все расъл и расъл”. Но постепенно развива „народния дух” не само в Охрид, но и в околията му. В тая си дейност проявява корава сила.

 

Когато го затварят, каймакаминът му казва: „Остави българский език, и сега те освобождавам.” Той отвръща: „По-добре смърт.”

 

227

 

 

Пишейки „Автобиографията” си, Пърличев преодолява безсилието, което проявява като автор на „български”, „старобългарски” и „славянски” стихотворения. Живите впечатления намират подходяща форма, отреченият поет се стреми да разкаже всичко,което го е вълнувало, с недирена реч, която тече под перото му естествено и свежо. За да се залови за „Автобиографията” си, той очевидно смята своя творчески и жизнен път за приключен; ако е смятал, че го очакват още победи и постижения, то той не би могъл да я завърши: тя би съдържала още неща, които би заслужавало да бъдат поменати.

 

Трябва да отбележим, че като писател Пърличев се включва в общобългарския литературен живот на епохата. Той се чувствува български писател. Изостанал в българския език поради своя елинизъм, той иска ярез 1868 г. да го пуснат да отиде в Цариград, за да „поучи”:

 

„— Сакате ли да въведем българский език в църкви и училища?

— Сакаме.

— Ке ми позволите, прочее, да ида в Цариград да се поуча на славянски.

— Позволено ти е . . .”

 

В Цариград той учи „на славянски” при Иван Найденов.

 

Като писател живее със скърбите и радостите на българския народ. За него пише своята „Автобиография”, като смята, че произведението му ще принесе полза. Превода си на „Илиада” прави за Цариградското списание „Читалище”. И целта му пак е да принесе полза на българския народ — да повиши неговата култура. Малкото негови стихотворения и статии са посветени на българските борби и победи: „До кога, братя мили българи”, „Чуйте, чеда македонци”, „Ода за цар Освободител”, „Слово по случай основаването на Българската екзархия, държано в Охрид на 8 март 1870 год.” (в. „Право”, 1870 г., брой 6) и др. Стихотворението  „Д о к о г а,  б р а т я  м и л и  б ъ л г а р и”  получава мелодия и се разпространява като песен. Не може да се отрече борческото въодушевление в тая песен, предизвикано от борбите на българския народ. Песента наподобява доста Чинтуловите песни. Плод на борческо въодушевление е и стихотворението  „Ч у й т е,  ч е д а  м а к е д о н ц и”,  което съдържа призиви към българския народ да гони фанариотите:

Ой, болгарски ти мой народ,

Що не гониш лош фанариот

От всите страни болгарски

Владиците изтерале!

 

Изобщо двете стихотворения определят Пърличев като въодушевен поет на българската черковна борба.

 

228

 

 

„О д а  з а  ц а р  О с в о б о д и т е л”  е вдъхновена от Руско-турската война от 1877–1878 г., която довежда до освобождението на България. С нея Пърличев се нарежда до П. Р. Славейков и Иван Вазов, които възпяват руските ни освободители в сполучливи и популярни стихотворения.

 

Наистина, отхвърляйки „елинизма”, Пърличев ратува и за един общославянски език, за една общославянска литература. Но и в случая той се включва в Българското възраждане. Да припомним само, че Паисий Хилендарски, призовавайки българския народ да отхвърли елинизма, написва „История славяно-болгарска”. В самото заглавие на своята книга той подчертава славянската принадлежност на нашия народ. Славянската ориентация нашето Възраждане споделя с Възраждането на хървати, чехи, словаци и др.

 

Като представител на българския литературен живот от епохата Пърличев получава място и в известната сатира „Защо не съм?” от безсмъртния негов съвременник Христо Ботев. Тук Ботев осмива съвременните български поети и писатели, които не се домогват до поезия с по-голямо обществено значение или съвършенство, като се започне от представителя на т. нар. даскалска поезия Кръстьо Пишурка и се свърши с младия още Вазов. Името на Пърличев тук стои между имената на Иван Вазов, П. Р. Славейков, Добри Войников. Вярно е, че със сатирата си Ботев жестоко бие поетите, които не му са по сърце или са изостанали от развитието на българската поезия. Но както добре отбелязва известният ботевовед акад. Михаил Димитров, използувайки образна мисъл на Хайне, същите камъни, с които той ги уби, се превърнаха в техни паметници.

 

Българският народ почита днес Григор Пърличев като виден представител на своето Възраждане. И може ли да не го почита, когато цялата му мисъл е отправена към него? Може ли да не го почитат новите български поколения, когато „мечтата му на „старец” е била завет към младите да градят по-честита българската му родина?

 

„Докле България е още бедна — пише той в „Мечта на един старец”, — трудете се. Ваший труд... какъвто и да е, тя ще го приеме с благодарение. Дейте! България е още умилена, докле възпоминанието на робството ѝ е още живо, трябва да се появят добрите ѝ синове. В идущия век България ще стане по-честита . . .”

 

Могат ли да не го почитат всички българи, когато и самият той очаква признание от тях? („Най-робските българи ще ти се притекат на помощ”. — „Мечта на един старец”).

 

Верните синове на един народ остават за дълго в народната памет.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]