Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Б. През нов живот към нова литература

 

5. Братя Миладинови. Възрожденски дейци, най-свидни жертви на черковната борба

 

III. Поетическата жътва на Константин Миладинов

 

 

Възрожденската поезия, която ни възхищава с дълбоката обич, превръщаща участта на съотечествениците в собствена участ на поета, и с благородното усилие, народът да придобие всичко онова, което ще го постави между културните народи, има в лицето на Константин Миладинов един от своите по-скромни представители. Тоя факт, освен че придава нов чар на свидните образи и крупното дело на двамата стружки братя възрожденци, още ги и допълня, като подчертава и изтъква някои техни страни.

 

Константин Миладинов отпечатва в периода от 1858 до 1861 г. около 15 стихотворения в периодичните издания „Български книжици”, „Братски труд” и „Дунавски лебед”. Поетът ги създава на родния си диалект. Обладаващ поетическо вдъхновение, той е в състояние да опоетизира преживявания и настроения, да нарисува и изрази сравнително живо и вълнуващо онова, което обича и ненавижда. А деецът на оная епоха е подвластен на дълбоки преживявания и на богати с обществена значимост събития, той има наистина какво да обича и какво да ненавижда.

 

Поезията на Константин Миладинов разкрива като своя основна черта органическата си свързаност с развойния процес на възрожденската българска литература. Възникващата в епохата поезия, за да получи своята висота, трябваше да пие жизнени сокове от народно-песенната стихия. Народи, които нямат богата традиция от постижения на майстори на поетическото слово, закономерно се обръщат към народното си песенно творчество, когато създават модерната си поезия. Фолклоризмът става неин ранен и необходим етап. Тоя етап обикновено е свързан със събирането и издаването на фолклора. Константин Миладинов, който заедно с брат си Димитър събира песенното богатство на своя народ, като отбелязва при това — разбира се, ведно с брат си Димитър — най-високия връх на фолклоризма на Възраждането, не можеше и като поет да не се подчини на стихията на фолклора, на фолклоризма. Език, стих, стил,

 

188

 

 

образи, мотиви на народното песенно творчество го държат като свой пленник, народно-песенната стихия става, така да се каже, негова съдба на поет.

 

Константин Миладинов е един от тези включили се в съвременния литературен живот поети, които преди Ботев най-вече усвоиха народно-песенната стихия. Но неговото творчество представя ранен етап на фолклоризма. Фолклорната поетика у него е в твърде суров вид. Народно-песенната стихия го държи напълно, той не проявява по-енергичен стремеж да излезе от нея. Тепърва Ботев ще транспонира фолклорната поетика на висок естетически лад, ще я превърне във висш творчески принцип. Константин Миладинов заема място в движението към височината, на която се издига Ботев, при това, изхождайки от народното песенно творчество, той стърчи над съчинителите на т. нар. „даскалска поезия”. Съвременник на Раковски и споделящ много негови идеи, той не гледа на народното песенно творчество като на „старина”, а се потопява в неговата стихия като в жива вода, която е в състояние сама да дава живот.

 

Народното песенно творчество се прелива непосредствено в поезията на романтизма. Константин Миладинов е поет романтик. В една сравнително ранна епоха той е изкусèн от програмата на романтизма. Срещаме се с нея, особено изразително заявена, в стихотворението му  „Ш у п е л к а”.  Поетът, научен от дете да си прави свирки, иска да си направи сега — като поет — свирка („шупелка”), с която да свири сред китната, тъй свидна на романтиците природа така, както го учи сърцето:

Сега що ми е най-мило

дружка, да имам шупелка,

да найда место високо

под хладна сенка дъбова:

пред мене поле широко,

под нозе рече да тече,

над глава ветър да шуми

и я на дъба навален,

да свиря со шупелката,

как ке ме учи сърцето.

 

В българската поезия Райко Жинзифов, Любен Каравелов и Петко Славейков създадоха образа на гусларя, съответно гъдуларя, като имаха за образец Шевченковия кобзар. Техният гуслар „свири”, „пее” и „разказва” за народни тегла и е народен будител. Константин Миладинов не чертае социална или национална програма. Той заявява само, че иска да създава поезия, която извира от сърцето. Както е известно, сърцето е законодател на романтичната поезия: то не само пулсира и се свива от разнообразни преживявания, от обич и омраза, от гняв

 

189

 

 

и светъл порив, а и най-вярно може да определи кое е добро, кое е хубаво.

 

Казах Миладинов не чертае социална или национална програма. Неговите образи и картини обаче имат сравнително твърде ярък народностен колорит. Това впрочем е характерно за славянските романтици, собствено за южнославянските и западнославянските романтици. Те свързват литературното творчество с участта на народа, животът на народа става източник на тяхното вдъхновение. И родината — като земя и природа, като люлка на етническо своеобразие и арена на борби, като история, настояще и бъдеще.

 

Така в едно от най-хубавите си стихотворения —  „Б и с е р а”  — Миладинов извежда образа на девойката от народа. Стихотворението не е дълго, но поетът е успял да изрази целия си възторг от нея. Без описания, без възклицания, с едно разгърнато сравнение, при което мома Бисера надхвърля блясъка на бисера, чието име носи, Миладинов изгражда една възторжена песен, в която красотата е възпята „в движение”, по естетическата номенклатура на автора на „Лаокоон”. Ето цялото стихотворение:

БИСЕРА

 

Бисеро моме, Бисеро,

що носиш бисер на гърло?

Твоето гърло хубаво

и от дробнаго бисера

хиляда пъти побело.

 

Бисеро моме, Бисеро,

защо со бисер покриваш

твоето гърло хубаво?

Я некю бисер да бацам,

тук сакам твоето гърло.

 

Бисеро моме, Бисеро,

за кого нижеш бисерот?

За кого готвиш дарове?

Я дарове бисер не сакам,

тук сакам мома Бисера.

 

И не само девойката от народа се вестява пред нас с целия си чар. Изведен с хубавата песен, тоя чар утвърждава в една епоха на угнетената ни нация националното изобщо.

 

Славянските романтици утвърждават народното, като рисуват народни обичаи и дават път на народната вяра. Миладинов

 

190

 

 

написва и публикува стихотворение  „С к ъ р с т и”,  което има за обект народния обред  м о л б а  з а  д ъ ж д.  Картината на сушата, която предшествува обреда, има съществени допирни точки със забележителните Яворови стихотворения „На нивата” и „Градушка”. На ранния поет не може да се отрече нито чувство за трагичното, нито вярно око и пластичен рисунък, за да го създаде. Обредът е получил съществените си черти, между които като най-жива се налага народността. Радостта поради чутата молба е изразена все така живо и пълно и трябва да се отбележи, че тя е радост преди всичко на сиромасите:

Земя жедна се изкъпи вода. .

сиромаси ми се зарадваха.

 

Характерен за народното творчество и за романтизма жанр е баладата. Константин Миладинов я познава така добре от песните, които чува около себе си. И се обръща към нея, и същевременно към митологията, към образа на самовилата, който толкова ще вълнува по-късно българските поети. Баладата му  „П о б р а т и м с т в о”  е твърде близка до народните балади за самовили. Но се отличава от тях по това, че поетът се отъждествява с младия юнак, който се среща със самовилата, и сам разказва за надсвирването и надиграването и за побратимяването си с нея. Тоя субективен момент повишава живостта на стиховете и лирическото въздействие на жанра.

 

Поетът романтик е най-често лирик, който умее да изрази своите чувства и настроения. Миладинов е такъв поет, за което говори стихотворението  „Д у м а н е”.  Лирическият „размисъл” е превърнат в песен — в песен на покрусена младост. Младостта има защо да бъде покрусена — тя мъчно би могла да процъфти в условията на робството.

 

В стихотворението  „Н а  с л ъ н ц е т о”  авторът моли слънцето да прогони мъглите, които го обгръщат отвсякъде. Днес темата на стихотворението може да се стори банална, но за епохата тя е нова. Една вълнуваща искреност ни отвежда към типичното душевно състояние на народния интелигент от епо хата.

 

Най-съществено място във възрожденската поезия заема обичта към отечеството. За него възрожденският поет мисли винаги и особено в далечната чужбина, където прекарва самотен и бедствуващ, най-вече като емигрант. Ако в „Шупелка”, „Бисера”, „Гълъбче”, „Побратимство” и т. н. обичта към отечеството извиква в съзнанието на Константин Миладинов скъпи образи,

 

191

 

 

родеещи се с образите в народната песен, за да населят поетическия му свят, в стихотворението  „Т ъ г а  п о  ю г”  тая обич се превръща в сърдечна болка, родината мами като мираж, ражда се непреодолим копнеж по нея, и обичта, миражът и копнежът се въплъщават с поетическия арсенал на общочовешката книжовна поезия.

 

Поетическото чувство на Миладинов достига в това стихотворение своя връх. Мисълта за родината е изразена естествено, картините, които тя поражда, са живи и релефни, копнежът по нея се въплъщава в ясен образ. И като добавим един ритъм, който увлича в истинска поетическа стихия, ще получим пълната представа за това действително постижение на възрожденската ни поезия.

 

Още първата строфа ни въвежда енергично в разтревоженото от мисълта за отечеството и копнежа по него душевно състояние на поета:

Орелски крила как да си метнех

и в наши страни да си прелетнех!

На наши места я да си идам,

да видам Стамбол, Кукуш да видам,

да видам дали слънце и тамо

мрачно огрева, како и вамо.

 

Особена конкретност получава студената, неприветлива чужбина, в която поетът пребивава:

Овде е мрачно и мрак ме обвива

и тъмна мъгла земя покрива;

мразове и снегове и пепелници

силни ветриша и виелици,

около мъгли и мразове земни,

а в гърди студ и мисли темни.

 

Копнежът по родината може би ще погуби поета, но той е непреодолим. И поетът, потеглящ за родината, го въплъщава в подходящи стихове, като продължава като в една градация, носена от отбелязания по-горе ритъм, да набелязва все по-скъпите светини:

Не, я не можам овде да седам,

не, я не можам мразове да гледам!

Дайте ми криле я да си метнам

и в наши страни да си прелетнам,

на наши места я да си идам,

да видам Охрид. Струга да видам.

192

 

 

Копнежът поражда накрай непостижима визия на чудния роден край, изградена с цялото съдържание на душа, пламтяща само от един огън — любовта към родната земя, в която — но това е върховен поетичен момент — и смъртта е сладка болка:

Тамо зората грее душата

и слънце светло зайдва в гората;

тамо дарбите природна сила

со всия разкош ги разтурила:

бистро езеро гледаш белее

или от ветър синьо темнее;

поле погледнеш или планина,

сегде божева е хубавина.

Тамо по сърце в кавал да свирам,

слънце да зайдва, я да умирам.

 

Възрожденският поет не остава при скръбното чувство, при копнежа, при визията. Неволята и борбата на народа присъствуват в неговия поетичен мир и ту по-слабо, ту по-силно го тревожат, търсят израз, чакат своя час. Неволята на народа ражда най-напред съчувствието. Поетите от типа на Миладинов въвеждат в поезията клетници, на които съчувствуват. Миладинов очертава образа на сирачето в едноименно стихотворение —  „С и р а ч е”,  — за да оплаче една клетническа участ. Тая участ буди съчувствието преди всичко с жестоката експлоатация, на която е подложено клетото сираче. Поетът използува при възсъздаването на неговата участ изповедта и постига с това значителна лирическа развълнуваност:

Сираче малко сеяло

и ядна песна пеяло:

Къде се чудо видело

седем години во село

да сея, жъна и потя

и от моята работа

до зрънце да се изхаби,

от чужди да се разграби . ..

 

Гнетът и произволът, които владеят в отечеството, не оставят поета и при съчувствието, а го карат да търси изхода в борбата. Малката поема  „Е г ю п т и н  д е л и я”  призовава народа да обедини силите си за борба.

 

Егюптин делия иде в „гяурско” село, за да бъде нагостен от раите. Поетът е очертал образа му и пряко, но го оставя да се характеризира повече сам, с речите си. В селото е дошъл да се нагости и прослави. Тук той говори:

„Ей ви бре, гяури,

слушайте, каури,

на гозба ви ида,

193

 

сакам я да вида

как чекате гости ...

Коня нахранете

и мене сгответе

кокошка печена,

на ръжен въртена,

и люта ракия,

за да се напия,

и погача нека

бидит бела, мека . . .”

 

Героят се препоръчва сам за даия и страшен делия:

„Яска сум даия

и страшен делия;

ако се разлютя,

я много не кютя,

беса, горя, сеча

на ръжен ви печа .. .”

 

В селото се намират в момента само жените, мъжете са в полето. Пред жените неканеният гостенин е страшен, но когато идат мъжете, повикани от едно „моме умно”, той побягва.

 

Миладинов е съумял да предаде промяната у своя герой достатъчно драстично, дори с чувство за хумор. От страшен „делия” героят му се превръща в жалък страхливец:

Делията скочи

с разпалени очи ...

Но как виде тамо

вилите на рамо

треската го стресе ...

Фаща по планини,

за да не загине

(коня заборави).

Опинци искина

по пуста планина ...

Сопни, падни, стани,

со руби издрани.

Бега то ми бега,

ето ми го сега.

Врази как отбегна,

до жена си легна: —

„Жено, завал жено,

сърце уплашено,

юнащина правам,

за да се прославам,

а после се стегам

и що можа бегам”

 

Макар и романтик, възрожденският поет се обръща и към поезията, в която вземат превес съвременните обществени проблеми и конфликти. Константин Миладинов, деец на т. нар. черковна борба редом с брат си Димитър, изпълнен с неукротима

 

194

 

 

ненавист към фанариотите, не можеше да не даде израз на тая ненавист и в поезията си. Сред неговите ръкописи остава голямото стихотворение  „Г ръ к  в л а д и к а  н а  б ъ л г а р и т е”.

 

В разгара на черковната борба Миладинов е нарисувал в него целия отвратителен лик на владиката-фанариот. Предоставил му е сам да разкрие себе си в една цинична изповед, отправена към българското му паство. Цинизмът му се изявява още в самото обръщане към българите:

Абре Болгари, големи глави . . .

Абре Болгари, най-прости хора ...

 

И призовавайки онези, които гонят гръцките владици, да видели „кои са криви, кои са прави”, той смъква маската си на народен пастир, за да се покаже — с един монолог в духа на френския революционен поет Беранже — като герой на алчността, на угнетяването, на безскрупулността. Между неговите подвизи са изредени и такива като унищожението на българските книги и заличаването на българската история.

 

Мрачният герой си позволява да бъде цинично откровен, защото въпреки пробуждането си българите — „от Дунава до Бело море” — нищо не са постигнали, той пак властвува над тях:

Сите от еднош се разбудихте;

това на харно не ни мириса;

но ако станахте, що направихте?

пак я владика над глави ви виса.

 

И от Дунава до Бело море

народно сейте сегде учене

и велегласно секой говоре

какво от нази търпите мъчене.

 

Право да кажа, това нас плаши;

но пак над главите я сол ви трия,

да ни са живи срествата наши,

тия работят, ако я спия . . .

 

Не само идейно, но и формално поезията на Константин Миладинов се включва в традициите на българската литература. Например стихотворението  „Б и с е р а”  е написано в най-често срещания в народната ни поезия размер — осемсричен с 3 акцентни върха и цезура след петата сричка, т. е. в същия размер, който Христо Ботев е употребил в „На прощаване” и „Хайдути”. Стихотворението  „Т ъ г а  з а  ю г”  е изградено с 10-сричен размер с 4 акцентни върха и цезура след петата сричка, т. е. в същия размер, в който Ботев е написал „Хаджи Димитър”. Сравни:

 

195

 

Орелски кри́ля как да си метнех

и в наши страни да си прелетнех

 

и

Жив е той, жив е! . . . Там на Балкàна

потънал в кърви, лежи и пъшка . . .

 

Поетическата жътва на Константин Миладинов не може да бъде голяма поради преждевременната му смърт. Нашият анализ обаче, струва ни се, показа, че колкото и да са малко, оставените стихотворения заемат място в литературния процес на Българското Възраждане. Те очертават една амплитуда, която обгръща неговото съществено идейно-емоционално богатство. Особено звено в тоя процес е техният фолклоризъм. Той е етап към великата синтеза, извършена от Христо Ботев. Константин Миладинов разкрива и завидна за епохата си сръчност на стихотворец, която също може да се смята за звено в художественото развитие на българския народ.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]