Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Б. През нов живот към нова литература

 

5. Братя Миладинови. Възрожденски дейци, най-свидни жертви на черковната борба

 

I. „Благата кръв” на братя Миладинови

 

 

I

 

Като изтъква в дописка до „Цариградски вестник” от 28 февруари 1860 г., че фанариотите са направили всичко, за да унищожат спомена за българското минало, Димитър Миладинов пише: „Но най-харното, най-хубавото, най-честното ни остана — кръвта цела българска блага!”

 

Цитираните думи на Димитър Миладинов са думи на любов и надежда, на радост и упование, на призив за борба и на смисъл на живота. Те са програма за действие, при което „българската блага кръв” е оная кръв, която в епохата започва да се пролива щедро за родината.

 

Историографията и литературознанието, търсейки мястото на дейците от епохата в развитието, написаха към името на всекиго от тях едно от двете определения: „просветител” или „революционер”. Как определят те „българската блага кръв” на братя Миладинови — като кръв на „просветители” или като кръв на „революционери” и каква всъщност е тая кръв?

 

В историографията и литературната история имената на Димитър Миладинов и Константин Миладинов стоят обикновено между имената на „просветителите”. Димитър Миладинов е разглеждан като просветен деец, който се грижи за създаването на училище, на културен и книжовен живот, основан върху народния език, а Константин Миладинов — като фолклорист и поет, температурата на чието поетическо вдъхновение не е повишена от пламъка на революцията. Двамата братя стават невинна жертва на фанариотското коварство и османското варварство.

 

Братя Миладинови действително развиват голяма просветителска дейност. Но тая тяхна просветителска дейност не ни дава основание да ги определим като принадлежащи на групата „просветители” от схемата „просветители и революционери”. Историографията, както бе забелязал още Аристотел, е склонна

 

168

 

 

да създава схеми. Братя Миладинови са просветители-борци, защото от тясно просветителската дейност преминават към дейност за революционно изменение на действителността. За това свидетелствуват целият им живот и всичките им дела, които се превръщат в подвизи, и особено тяхната жертвоготовност и тяхната гибел.

 

 

II

 

Делото на братя Миладинови е дело на Българското възраждане, ето защо може да се разглежда само във връзка с процесите и борбите, получили това название. От дейци като Миладинови се нуждае епохата, в която по цялата територия, на която живее поробеният народ, се рушат старите форми на живот, феодалните, и възникват капиталистически отношения. Тоя вид дейци организират борба с установените форми на робство, експлоатация и привилегии.

 

Дейци като Миладинови се явяват в ред български селища — главно в селищата сред и край Стара планина и Средна гора, в Родопите, в Североизточна Македония около Пирин и в Югозападна Македония. В тези селища именно се развива онзи обществен слой, който понася на плещите си Възраждането: класата на занаятчиите, респ. и търговците, които срещат многобройни пречки в своята дейност от страна на феодалната класа, от нейните институции и форми на експлоатация и въпреки нарастващата си икономическа мощ не разполагат с политическа власт. Новите дейци на епохата развиват успешно своята дейност не само сред тая класа, но и сред селячеството, което чувствува особено тежко експлоатацията и социалните неправди, в които живее, защото неговите експлоататори при развиващите.се стоково-парични отношения не се задоволяват вече със старите натурални данъци и ангарии.

 

Да припомним, че братя Миладинови са родени в къщата на беден стружки (т. е. в Струга) грънчар, т. е. те произхождат от занаятчийско семейство.

 

Произхождащи от такова семейство, двамата възрожденци остават тясно свързани с широката народна маса и мисълта им е отправена към трудовия народ. Те винаги са готови да горят в най-силния огън за народа, за правдата. Всяка несправедливост по отношение на народа ги изпълня с дълбоко негодувание. Ето защо наред с чуждите угнетители на народа те страстно ненавиждат и едноплеменните експлоататори, народните изедници чорбаджии. Особено голяма ненавист са будели у тях онези чорбаджии, които са търсели опора в поробителите и са им сътрудничели, за да получат власт, да грабят и бо-

 

169

 

 

гатеят. Това са били главно представителите на онзи слой, който, макар и при появата на капитализма да се е обърнал с лице към него, е бил свързан тясно с турската феодална система. Като народни учители братя Миладинови заживяват с омраза към угнетителите на народа и заедно с народа се стремят да излязат от феодалната тъмница. Оттук техният демократизъм. Най-голяма награда за тях е да спечелят народната любов. Константин Миладинов пише на Раковски: „Работете Колкото повече работите, толкова повече честите народността ни и толкова повече привличате народната любов, която днес е най-благата награда на благородните души.” Още от началото на своята дейност Димитър Миладинов започва борба срещу чорбаджиите заради тяхната алчност и неморалност. Ето защо заед-, но с гръцките владици чорбаджиите постоянно го гонят като учител и той е принуден да учителствува на различни места: в Охрид, Струга, Кукуш, пак в Охрид, в Прилеп, Магарево, Битоля, отново в Прилеп, повторно в Кукуш.

 

Характерен за епохата е стремежът към образованието. Популярен става лозунгът: „Знанието е сила.” Знанието не само допринася за успеха на новата икономическа дейност, но подпомага намирането на новия път за народа. Братя Миладинови се отдават на просветителска дейност. Въпреки своята бедност те получават високо за времето си образование: Димитър Миладинов учи в добре уредената гръцка гимназия в Янина, Константин Миладинов — в Атинския и Московския университети. И двамата усвояват добре елинската образованост и ѝ остават верни, докато биват грабнати от национално-просветното движение на Възраждането.

 

Увлечението си по елинизма братя Миладинови споделят с голям брой дейци на епохата: Васил Априлов от Габрово, Константин Фотинов от Самоков, Райно Попович от Жеравна и мн. др. Елинизмът за тоя род дейци не е означавал служене на чужди интереси. Те са се стремели да използуват елинската образованост за издигане културното равнище на собствения си народ, за приобщаването на съотечествениците си към образованите и свободни народи. И не е чудно, че когато Димитър Миладинов постъпва в родния си град, записвачът на кондиката на стружката черква „Св. Георги” отбелязва: „Димитър Христо Миладинов от Струга в края на септември 1839 г. завари гръцки учител непотребен търтей.” Неговите ученици са обаяни от личността му, от бурната му мисъл. Григор Пърличев си спомня в своята Автобиография: „Между десетте учители, които се пременяваха през моето в Охрид ученичество, ни един не се оказа толкова полезен за учениците, колкото Миладинов.

 

170

 

 

Он във всека постъпка имаше нещо си привлекателно. Словото течеше из устата му като мед. Свещен огън гореше в очите му.”

 

Но и по времето, когато учи учениците си на гръцки език и си служи в учебната работа изобщо с тоя език, Димитър Ми-ладинов чувствува, че училищното образование на един народ не бива да бъде положено на основата на чужд език. По свидетелството на Е. Спространов още през 40-те години той говорел на учениците си: „Любезни чада! Аз ви уча на чужд език, но несправедливо е това учение. Едва ли ще се намери друг народ по-долен и по-низък от нашия... Ще дойде ден и близо е, когато и ние ще почнем да се учим на своя български майчин език.” [1]

 

При това положение новият етап на Възраждането — на отърсването от елинизма — бързо увлича Миладинови, не само за да се откажат от гръцкия език и образованост, но и да поведат борба с тяхното разпространение сред народа и да обърнат погледа си към родния език и народната култура и към славянските езици и културния живот на славянските народи. В това отношение братя Миладинови изминават пътя, който изминават ред български възрожденци, като се започне от Васил Априлов.

 

 

III

 

Братя Миладинови записаха имената си в историята като предани представители на борбата против „духовното робство” на народа.

 

Както е известно, формирането на нациите в многонационалните империи има по-особен характер. Изпреварващата в развитието си чужда нация пречи на формирането на другите нации. Закъсняла в своето развитие, формиращата се нация, на която принадлежаха братя Миладинови, бе подложена на гнета на гръцката буржоазия, която се стремеше чрез своето духовенство в турската империя, т. нар. фанариоти, да владее и експлоатира народните маси и налагайки им гръцкия език чрез черкви и училища, да ги привлече за своята „мегали”, т. е. „велика”, идея — създаване на нова византийска империя на Балканския полуостров.

 

Отхвърлянето опеката на агентите на гръцката буржоазия — фанариотското духовенство — бе първата голяма борба на българския народ. В своя „Принос към историята на социализма в България” Димитър Благоев определя тая борба, станала известна с названието „черковна борба”, като „национал-

 

 

1. Е. Спространов, По възраждането на град Охрид, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, XIII 1896, с 621.

 

171

 

 

на и политическа”, защото, от една страна, е имала за цел „признаването на българската националност в Турция” и защото, от друга страна, в нея била въвлечена „цялата нация, цялата българска народност”. [2]

 

Македония, развила Паисиевата традиция във Възраждането, не отстъпваше на никои български краища по острота и  масовост в борбата. Дори в нея тя получи по-остри форми, по-  ради това че тук елинизмът бе проникнал по-дълбоко и бе укрепнал повече.

 

Осъзнавайки задачите на епохата, братя Миладинови не само се отказаха от елинизма, но развиха по-нататък Паисиевата традиция, родена в Македония. Паисиевият лозунг, отправен към българския народ да опознае „своя род и език” и да поведе борба против гърцизма, за правата на своя език, за самостоятелното си народностно съществуване, стана и техен лозунг. Тръгнали по пътя, посочен от Паисий, братя Миладинови започнаха да будят националното съзнание на своите съотечественици и в това отношение проявиха такава воля и енергия, че израснаха като най-крупни дейци на Възраждането в Македония. В най-тежкото робство, в което се намираше народът им, те виждаха, че той е жив и че с всеотдайна патриотична работа може да бъде пробуден за нов живот.

 

Въвеждането на народния език в училището, прогонването на гръцките владици и утвърждаването на собствената нация е такава голяма задача, че нейното осъществяване историята можеше да повери само на много способни, готови на всяка жертва, енергични и ентусиазирани дейци. „Скачам от радост, като гледам вашия стремеж и любовта ви към майчиния език” — пише Димитър Миладинов в отговор на кукушани, които го повикали да открие българско училище, след като станал известен като негов радетел. И продължава убедено, ентусиазирано, с борческо чувство: „Фанариотите ще ни прокълнат, ще кажат, че българската писменост е противна богу, както са говорели по-рано. Мина това време... Вие първи почвате в Източна Македония да изучавате нашия прадедов език...”

 

Димитър Миладинов развива в Македония апостолска дейност, като въвежда народния език в училищата и агитира срещу гръцките владици и изобщо срещу гнета на фанариотите. Никакви гонения, никакви заплахи не го възпират в неговата дейност. Неуморно той обхожда градове и села, като не се задоволява с дейността си в селището, в което е учител. Е. Спро-

 

 

2. Д. Благоев, Принос към историята на социализма в България, София, 1949, с. 50.

 

172

 

 

странов предава свидетелството на съвременници, че когато той приел призива на цариградските българи да обходи градовете и селата на Македония, за да събере помощи за изграждането на централна българска черква в Цариград извършил това, за да „пробужда, оре и сее добри семена”. Ентусиазмът на народа, когато слушал своя език в училиша и черкви, го окрилял още повече в неговата дейност. Говорейки за въвеждането на българския език в черкви и училища в дописката до „Цариградски вестник” от 28 февруари 186? г., той стбелязва, че населението, слушайки българската реч, плачело ст радост. Знаем, че където той се появявал, растяла жаждата за български училиша и черкви.

 

Както борбата за училище, основано върху народния език, така и борбата против гръцките владици Миладинови превръщали в обпючародко дело. Кузман Шапкарев съобщава, че Димитър Миладинов проповядвал явно и повсеместно, на училище или в къщи. на учениците или на родителите им, на простолюдието или на първенците. „Главният и най-първият разговор негов беше: за българский език в училищата и черквите, и за български владици” — пише той. [3]

 

Резултатите от тая дейност скоро стават явни. Известният фолклорист Васил Чолаков, посетил Кукуш в 1858 г., в дописка де „Български книжици” назовава Димитър Миладинов „главен двигател на събуждането не само в Кукуш, но и в много други македонски градове и паланки, като Полянин (Дойран), Воден, Струмица и даже Охрид”. Миладинов разбира необходимостта да бъде създадена народна интелигенция. Кузман Шапкарев отбелязва, че съвременните му учители и „малко-много по учените хора” в Македония имали „зародиша на учението си, кваса на науката си” от Димитър Миладинов. Предните дейци на Възраждането в Македония са негови ученици и помощници: Константин Миладинов, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев.

 

Народният език нахлува и в черквите. Свещениците започнали да учат „славянски”. Започнали да служат в черквите на тоя език. Възниква и бурно народно движение за свои владици. Цялото неселение дори се надига против фанариотското духовно робство.

 

 

3. К. Шапкарев, Материали за животописанието на братя Миладинови, Димитър и Константин, Пловдив 1884, с. 44.

 

173

 

 

IV

 

Братя Миладинови растат като народни будители, книжовници и борци в досег със славянството. Изобщо славянската ориентация на нашето Възраждане е факт от немаловажно значение. Да припомним, че и Паисий пише не „История болгарская”, а „История славяноболгарская”.

 

Още в 1845 г. Миладинови изживяват радостта да бъдат посетени в родния си дом в Струга от известния руски славист  проф. В. Григорович. Той е пробудил у тях интерес към народното творчество. В 1852 г. в едно свое писмо Димитър Миладинов говори за Русия като за надежда и опора на своя поробен народ. В 1856 г. Константин Миладинов при енергичното съдействие на Димитър отива да учи в братската страна, макар вече да е завършил Атинския университет. Димитър изпраща и други свои млади сънародници, способни свои ученици, в Русия.

 

Борбата на братя Миладинови за нови народни училища се разгаря веднага след Кримската война, завършила, както е известно, в 1856 г. По това време Димитър Миладинов, принуден — по всяка вероятност поради явно проявените симпатии към русите през войната — да напусне родния си край, прекарва известно време в съседните славянски земи: Херцеговина, Босна, Славония, Банат и Сърбия. Хоризонтът му се разширява, запознава се с живота отвъд пределите на варварската османска империя. Прояснява и своето славянско съзнание.

 

Предприели патриотична дейност с всенародно значение, братята обръщат поглед на североизток, към Русия. В 1856 г., дълбоко загрижен поради изоставането на Македония от „Горна България” в просветно отношение, Константин Миладинов пише на Одеското българско настоятелство за нуждата да се въведе „българскиот язик” в училищата.

 

В започналата борба с гръцкото робство братя Миладинови противопоставят на гърцизма славянската принадлежност на своя народ и славянската култура. В писмото си до кукушани от 1857 г. Димитър Миладинов пише: „Криво поглеждат на вас гърците! Имайте гърди и славянски гърди показвайте! ... С пръст им показвайте славянските филолози, физици, математици и други учени люде в Русия, Чехия, Далмация, Полша, Галиция, Славония, Хърватско...” Константин Миладинов се записва в Московския университет за студент по славянска филология, която в онова време се е смятала за национална наука на славянските народи.

 

Славянската ориентация на братя Миладинови им дава подбуди и средства да изработят и оставят на съвременниците си

 

174

 

 

и поколенията знаменития сборник  „Б ъ л г а р с к и  н а р о д н и  п е с н и”.  Тоя сборник не само е бил съставен при подбуди от страна на славянски дейци от XIX век, но е бил издаден със средства на видния хърватски и славянски патриот Йосип Юрай Щросмайер, комуто е и посветен.

 

Но ако делото на братя Миладинови расте до голяма степен в славянска среда, трябва да отбележим още, че връзките на двамата братя със славяни и особено с руси отегчават извънредно положението им пред турските власти по-късно.

 

 

V

 

Най-прогресивните хора на епохата, повели борба за утвърждаване на нацията, на която принадлежаха, и за нейните права, не можаха да се задоволят само с освобождението от фанариотско робство; те ясно виждаха, че тая нация угнетяват най-тежко османските господари в земята им, че те са най-големите виновници за варварството, в което тая нация живее. Известно е, че великият ни революционер Г. С. Раковски участвуваше дейно в черковната борба, но черковната борба бе за него етап в националноосвободителната борба.

 

Трябва да отбележим, че тепърва в епохата, когато работеха братя Миладинови, Г. С. Раковски (Раковски е почти толкова по-млад от Димитър Миладинов, колкото е по-възрастен от Константин Миладинов) оформи новата революционна идеология у нас — със статиите си, с другите си книжовни, научни и литературно-художествени трудове и изобщо с дейността си. В своето търсене на нов път за народа братя Миладинови бързо се свързаха с идеолога на българската революция. Константин Миладинов влезе в кореспонденция с Раковски и стана сътрудник на „Дунавски лебед”.

 

Още в първото си писмо до Раковски от 8 януари 1859 г. той поставя въпросите, които най-вече го вълнуват — за духовното освобождение на народа. „Я отдавна имах намерение да Ви предложа знакомство — пише той; — и ми се чинит не ке беше безполезно, ако сите родолюбиви Българи... составеха плот непрескочен против грекоманията.” Дълбока омраза, която буди борческо чувство, лъха от думите му, отправени към народния водач: „Неужели още Българите ке бидат овци, а неколко гърци да ни бидат овчари” Не само доверие изпитва Миладинов към пламенния патриот, но и възторг.

 

В своите спомени за Константин издателят на  „Б ъ л г а р с к и  н а р о д н и  п е с н и”  епископ Щросмайер (отпечатани в „Славянска беседа”, 1885 г.) отбелязва, че Константин му е говорел за освобождение на народа, за борба. „Ние сме длъжни —

 

175

 

 

му казал Миладинов — „не само да ширим просветата и приготвяме народа за свобода, но и да жертвуваме, ако е нужно, кръвта и живота си за своя народ”. Щросмайер заключава: „Сиромахът Беше същински пророк, защото и той, и брат му станаха жертва за своя народ.”

 

Една съвременна дописка — в сръбския в. „Световид”, брой 10, от 1862 г., — съпоставяйки Димитър Миладинов с друг известен деец на епохата, също от Македония, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, добре очертава ръста на Миладинов като борец и народен водач. Като съобщава, че Йордан Хаджиконггантннов-Джинот и Димитър Миладинов паднали в ръцете на турските власти, дописникът отбелязва: „За Йордан, като мъж от малка важност и влияние, турците решиха, че е достатъчна, ако го накажат със заточение, и затова го изпратиха в Айдин, Мала Азия, но върху Миладинов поискаха да излеят своя гняв по най-суров и безчовечен начин, защото знаеха, че той е най-популярен и има най-голямо влияние върху македонските българи (код бугара македонских).”

 

 

VI

 

Книжовното дело на Братя Миладинови е принос както в културното, така и в революционното развитие на българския народ.

 

Най-крупното книжовно дело на Миладинови — сборникът  „Б ъ л г а р с к и  н а р о д н и  п е с н и”  — е важно свидетелство за смелата им мисъл, за бляновете и плановете им за пълното освобождение на народа както от фанариотското духовно роб ство, така и от османското робство. Идеята да се събере и издаде творчеството на народа се ражда и расте не само с идеята да се издигне националната култура на по-високо равнище, но и с идеята да се утвърди нацията, да се даде отпор на домогванията на гърците да я превърнат в „тор” за своята нация, като се покаже чрез събрания фолклорен материал, че родният народ е жив, защото и езикът му е жив, че е жива и оная творческа мощ, която е най-убедително свидетелство за неговата жизненост изобщо. Авторите на сборника не са отбягнали онова, което е можело да възвеличи и подсили народа, въпреки че не са били емигранти и поробителскатг власт е държала над главите им безмилостния си меч.

 

Можем да си представим например какви патриотични подбуди са накарали братята да поместят в сборника песента за Иван Шишман със смайващото величие на неговата войска: „Откак се е, мила моя майно льо, зора зазорила, оттогаз е, мила моя майно льо, войска провървяла ...” Юнашкият епос, който

 

176

 

 

заема централно място в сборника, възпява юнаци, срещу които никой не би могъл да излезе: Крали Марко, Момчил Войвода, Янкула Войвода, Болен Дойчин, Груица Новаков, Секула Детенце и др. Тоя епос най-пълно е разкривал огромните сили на народа. Апотеозът на хайдутите в цикъла „Хайдушки песни” е звучал в душите като прослава на бунта, като призив за борба. Тези песни създават хайдушка романтика, подобна на оная в най-бунтовните Ботеви стихотворения и поеми. А песента „Стоян и Патрик” говори направо за освобождението на отечеството:

„Нани ми, синко Стояне,

нани ле, расти, порасти,

като си, синко, порастеш,

царството да си отървеш

от чужди ръце, Стояне . . .”

 

В тая песен народната романтика отстъпва място на такова политическо звучене, което издава революционната мисъл на съвременен автор, както и на съставителите на сборника.

 

Братя Миладинови са били и сами стихотворци и стихотворството им нерядко представя изблик на бурен гняв и отпор. Димитър Миладинов публикува само едно стихотворение —  „Г р ъ к  и  б ъ л г а р и н”,  — и то е вдъхновено от борбата, която народът води срещу гръцката агресия.

 

Тук е даден драстичен израз на домогванията на гръцките шовинисти да погърчат българите, като им изтъкват своята слава и култура, като ги примамват да поделят тая слава с тях. Гръцките шовинисти срещат противодействието на българите, които държат за своя род и език. Българинът отговаря рязко и гордо на мамещия го към своята слава и култура грък:

„Немой, гърко, додевай ми

Пак ти рекох, пак ти велям:

Разбери се — не се гърча

Ако сакаш, българи се!”

 

Подобно стихотворение написва и Константин Миладинов.

 

 

VII

 

Гибелта на братя Миладинови е най-яркото свидетелство за характера на тяхното дело. Тя става призив за довършване делото на духовното освобождение на народа, разпалва гняв и свива юмруците на нови хиляди борци.

 

Гибелта на братята народът е окръжил с легенди, които ни спомнят за легендите около гибелта на безсмъртния ни Христо

 

177

 

 

Ботев. В историографията техният трагичен край е предмет на дискусии подобно родното място на Паисий Хилендарски.

 

Съвременниците живееха с мисълта, че братята са станали жертва на фанариотите, които, след като ги наклеветили на турците и те ги затворили, им поднесли отрова.

 

Това мнение не е възникнало случайно. При вестта за внезапната смърт на братята, в разгара на черковната борба, то е съвсем приемливо за всички, които са знаели, че братята са били арестувани по волята на гръцките владици в Охрид и Битоля. Съвременниците не само са го приели, но са го разпространявали, защото то е подхранвало ненавистта към гръцките потисници. Григор Пърличев например разказва в Автобиографията си, че известието за подобна гибел го било накарало да се откаже от всички изгоди, които е можел да има след победата си на поет в Атина, и да поеме пътя на патриотичния подвиг. „Един ден — пише той — дяконът на руската в Атина черква с много нажален тон ми каза: „Починаха в цариградските тъмници братя Миладинови и... може би отровени...” Останах като статуя неподвижен и безответен; но сърцето ми кълнеше гръцкото духовенство. Прибрах вещите си... тръгнах с твърдото решение да гина или да отмъстя за Миладинови.” Очевидно и с гибелта си братята възрожденци допринасят за разгарянето на народната борба.

 

Второ популярно мнение, защищавано горещо от по-нови авторитетни изследователи, е, че братята са починали от тиф или друга някаква болест, придобита в турските затвори.

 

И двете тези днес не задоволяват. Фанариотите, които са се стремели да отстранят братята от своя път, са причина за гибелта им дотолкова, доколкото са разкрили пред султанската власт тяхната борба и техните връзки. Колкото и да са били коварни, те не ще са си послужили с отрова, която при това трудно биха внесли в цариградската тъмница. Арестуването на Константин в Цариград също не ще да е тяхно дело.

 

За първоизточник на втората теза — че братята са умрели от тиф (евентуално от малария), трябва да смятаме официалните турски власти в Цариград, според които дори братята умрели в добре обзаведена турска болница. Това сведение обаче е предназначено за австрийски дипломат и, смятаме, крие познатата в случая „дипломатическа хитрост”.

 

И двете тези не държат сметка за това, че братята са попаднали в ръцете на турските власти, които са разкрили цялата им дейност чрез сведенията на гръцките владици в Охрид и Битоля, а после и от архивата на Димитър Миладинов, събрана от тях в няколко чувала. Арестувайки Константин в Цариград, те са иззели от него и екземплярите от току-що излезлите и до-

 

178

 

 

несени от него в Цариград  „Б ъ л г а р с к и  н а р о д н и  п е с н и”.  Арестуването на Константин, оковаването на братята в тежки вериги и затварянето им в отделни килии на цариградските каземати, обявяването им за „държавни престъпници” и накрай почти едновременната им смърт са такива факти, които ни дават основание да обясним гибелта на братята като логически завършек на едно борческо дело.

 

Братя Миладинови загинаха като борци за правдата и свободата на българския народ. Това е явно и от прощалните думи на Димитър Миладинов: „Аз отивам на вярна смърт, но народът български, за когото съм ратувал и за когото ще умра, няма да умре заедно с мене. Той ще остане и подир мене и един ден ще възкръсне величествен. Тогава той ще оцени и моята кръв.”

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]