Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Б. През нов живот към нова литература

 

4. Неофит Рилски. Патриарх на българските учители и книжовници

 

 

Дейността на Неофит Рилски се включва в големите осъществявания на Българското възраждане: изграждането на новото българско училище, създаването на учебна литература, установяването на българския литературен език като извънредно важен момент в процеса на формирането на българската нация. Свързал името си с развитието на българското училищно дело и направил свой принос в българския книжовен живот, в който участвува до последните си дни, той получи заслужено прозвището „патриарх на българските учители и книжовници”, което му даде проф. Константин Иречек.

 

Да се извае образът на един сравнително ранен български възрожденец, това значи да се вдигне завесата към една нова за българския народ епоха.

 

Неофит Рилски [1], роден в 1793 г. като Никола поп Петров, е съселянин на Паисий Хилендарски. Село Банско го откърмя със свежия пирински въздух и с онези непознати на миналото стремежи, които се раждат от новата дейност на банскалии, търгуващи с памук и кожи в пространството от Солун до Виена. Дядото на Неофит по майка е бил такъв банскалия. Между новите стремежи на епохата предно място заема стремежът към образование. Неофит е типичен представител на онзи нов обществен слой у нас през първите десетилетия на XIX век, който жадува за широко образование и смята образованието необ-

 

 

1. Основните факти за живота и дейността на Неофит Рилски виж у Ив. Д. Шишманов, Нови студии из областта на Българското възраждане, I: В. Е. Априлов, Неофит Рилски, Неофит Возвели, София 1926; Л. Ив. Доросиев, Неофит Рилски, патриарх на българските книжовници и педагози, София 1932; М. Арнаудов, Неофит Рилски, Български образи. Литературни студии и портрети, София 1944, с. 147—182.

 

154

 

 

ходима предпоставка за излизането на нашия народ из средновековните форми на живот.

 

Неофит продължително и систематично се подготвя за учител-ръководител на българското училищно дело. Той изхожда от културна среда. Баща му — поп Петър — е бил гръкоман. Прочел обаче „История славяноболгарская” на своя по-стар съселянин Паисий Хилендарски, изоставя гръкоманството и става родолюбец. Неофит е най-напред ученик на баща си, който освен свещеник е бил и учител. Учителската дейност в началото на XIX век все още е тясно свързана с черквата и манастира. Постъпването на Неофит в Рилския манастир е път и към учителското поприще, а понеже Рилският манастир е бил културен център от национално значение, Неофит е могъл в него да се изгради и издигне като културен деец с национално значение.

 

В манастира идва за по-дълго време като ученик по иконопиство, когато учителят му Димитър Зограф бил извикан да рисува икони там. Останал в манастира, той учи тук гръцки и черковно-славянски при сравнително добри учители. В 1822 г. отива в Мелник, за да постъпи в училището на известния по онова време даскал Адам. Тук в продължение на четири години усъвършенствува знанията си по гръцки език и гръцка литература.

 

Проф. Ив. Д. Шишманов определя Неофит Рилски като „главен представител на еволюционното течение на нашето развитие”. Неофит намира своето призвание в областа на народната просвета и книжнината. Свързал се с Рилския манастир, той работи и учителствува най-вече в него — можем да кажем, през целия си живот, като се откъсва от него, за да отиде там, където смята, че дейността му ще има по-голямо значение. След като учителствува най-напред в Рилския манастир, в периода 1827—1831 г. учителствува в Самоков, после отново в манастира, в периода 1835—1839 г. учителствува в Габрово и Копривщица, през есента на 1839 г. се връща в Рилския манастир, където отново е учител, в 1848 г. постъпва учител в Богословското училище на о-в Халки, където остава 4 и половина години, в 1852 г. се връща в Рилския манастир, където прекарва останалата част от живота си — от 1860 г. като игумен на манастира; остава в манастира, въпреки, че е канен да заеме високи постове — да стане владика и ректор на проектираната духовна семинария в Търново.

 

Макар да намята монашеското расо, Неофит мисли, че трябва „по-напред да се устрояват училищата, а после черкви и манастири”, че е необходимо “по-напред да се напечатат на

 

155

 

 

нашия български език и потребните за учението книги, а после ветхия и новия завет.” [2]

 

Приведените думи стават програма на един живот, който протича във вярна служба на народа. Учителството, на което Неофит се посвещава, е вдъхновено от Паисиевски идеал, то има за задача да изведе българите от „безчестието” и „срама” на поробения и изостанал народ. Неофит пише в Паисиевски тон: „Стига веке да се носи нашето име българско с велико поношение (безчестие) по сичките народи. Не е ли наистина велик стид (срам) нам да останем ние най-назад? Не от някоя друга възбранителна причина, но само от нашето нелюбоучение... Докога невежество! Докога сън глубокий! Стига толкова спаване, що е спавала нашата България доволни векове! Събудете се поне оттука натамо!” [3]

 

Дългият учителски път на Неофит, който води от Рилския манастир и Самоков, минава през Габрово и Копривщица и стига до професорската катедра на остров Халки, за да завърши отново в училището на Рилския манастир, представя низа от „тихи” подвизи, подвизи на педагогическо умение и денонощен труд. Работата в българското училище през епохата можем да сравним с разораването на необятния чернозем на нашето поробено отечество: благодарение на нея е станало възможно процъфтяването на пищните цветове на Възраждането ни. Неофит Рилски има историческа заслуга за развитието на нашето училищно дело.

 

Неофит придвижва напред българското училищно дело особено като организатор и пръв учител на прочутото Габровско училище, а след това като учител в Копривщица. Основаването на Габровското училище представя несъмнено етап в развитието на българското училищно дело изобщо. Заслуга за неговото  основаване има най-напред Васил Евстатиев Априлов. В 1831 г. той замисля да създаде едно българско училище, което да стои на висотата на съвременните европейски училища. От дотогавашните български училища то е трябвало да се отличи с въвеждането на „взаимната метода” („в него да начнат по взаимната метода”). За осъществяването на замисъла си Априлов  привлича своите съграждани-търговци от Одеса и Букурещ Никола Палаузов, братя Мустакови и Бакалооглу. Априлов и неговите съграждани осигуряват издръжката на училището, нужен бил обаче един вещ учител, който да организира и поеме преподавателската работа. За такъв бил избран Неофит Рилски.

 

 

2. Болгарска граматика, от Неофита П. П. сущаго из свещенния обители Рилския. Посвещение.

 

3. Пак там. Филологическо предуведомление.

 

156

 

 

В началото на 30-те години Неофит вече бил доста широко известен като деец на просветно-черковното движение, което току-що е започнало. За това говори едно писмо от 1832 г., адресирано до игумена на Рилския манастир. С него Неофит бил повикан за важна народна мисия в Пловдив и Цариград. В писмото известният български родолюбец Стоян Теодорович Чалиолу пише: „Това писмо щом видите, да пратите кир Неофита и още един прокопцан, що знае и елиника чисто и български чисто да си покажем българията . . ., че му доде време и българията да прогледа...” Нямаме сведения каква е била мисията. Навярно не е успяла. Но несъмнено е имала просветно-черковен характер.

 

В 1833 г. Неофит бил изпратен за духовник в метоха на Рилския манастир в Казанлък. Тук станал известен със своето образование и своята енергия. Когато малко по-късно съзряла мисълта за създаването на Габровското училище и попечителите му се обърнали за одобрение и съдействие към търновския митрополит Иларион, той им препоръчал за негов учител-ръководител Неофит Рилски, когото наскоро изпратил за сметка на училището в Букурещ да усвои методите на взаимното училище и да подготви и отпечата необходимите учебни помагала. За това известява Априлов в „Денница новоболгарского образования”: „В епархии своей он (Иларион) отискал йеромонаха из Рильского монастыря, Неофита, родом болгарина, который знает совершенно старо и новоболгарский, сербский, равно как и элино-греческий языки. Его митрополит Иларион отправил на счет экономической суммы училища в Букурест, для узнания методы взаимного обучения ... Он обязал кроме того Неофита перевесть правила этой методы и нужные таблицы на болгарский язык и составить болгарскую грамматику.” [4]

 

В Букурещ Неофит прекарва по-голямата част от 1834 г. и завърнал се оттам, започва работата си в Габровското училище, което бива открито в първите дни на януари 1835 г.

 

Значението на Неофит като пръв учител и организатор на Габровското училище се определя от мястото на това училище в развитието на българското училищно дело. Това училище израства като централно българско училище с нова организация и с нова учебна програма. Го е въплъщение на нов мироглед, застъпваният в него учебен материал разширява обема на съвременното българско образование. Имало е два курса — долен и горен. В долния курс се е изучавала азбуката и с помощта на т. нар. взаимноучителни таблици учениците са усвоя-

 

 

4. В. Априлов, Денница новоболгарского образования, Одесса 1841, с. 23.

 

157

 

 

вали четенето и смятането, и същевременно знания, полезни за живота. Учениците от горния курс са учели граматика, аритметика, география и краснопис.

 

Неофит въвежда взаимното обучение, което означава цяла епоха в образователната система на нашето Възраждане. Ако преди Габровското училище „алило-дидактиката” е прониквала в българските земи, тя е служела на елинизма. С откриването на Габровското училище българският език се налага в българското училище над черковно-славянския и гръцкия език. Побеждава и светското образование. „Светската наука” измества черковната — изучаването на часослова, псалтира, октоиха и пр. Българското училище започва да служи на развитието на българската просвета и култура, на пробуждането на българското национално съзнание, то става център на българския национален живот.

 

Трябва да отбележим, че питомците на Габровското училище стават учители и разнасят из България новия дух на българското училище. Като истинска „висока школа” организираното от Неофит училище създава кадри за младото българско училище изобщо — вдъхновени, жадни за обществена дейност и просветени за епохата учители.

 

Подобно на Габровското училище Неофит организира и в Копривщица.

 

За преподавателската вещина на Неофит има достатъчно свидетелства. Между тях най-интересно и компетентно звучи свидетелството на руския славяновед Виктор Григорович, който посетил Рилския манастир, където Неофит бил учител, по време на своето пътешествие из „Европейска Турция”. „Аз посетих много манастири — пише руският учен, — но никъде, дори на Атонската гора не намерих това, което тук красноречиво говори в полза на обителта на св. Ивана.” Григорович дори „постъпил ученик” в Неофитовото училище, „възхитен” „от порядъка, начина на ученето и ревността на добрите си съученици”. Той посещавал училището сутрин и вечер и можел да каже: „не без полза”. Като изброява предметите, които се преподавали в Рилското училище — гръцки, славянски и български езици и черковна история, — Григорович отбелязва: „Всички тези предмети преподава отчетливо и ясно опитен наставник, отец Неофит, забележителен автодидактик.” [5]

 

Неофит Рилски дължи славата си и на своите книжовни трудове. „Трудовете на отец Неофит — пише за тях Васил Априлов — напомнят неволно жителя на Солун философа Кон-

 

 

5. В. Григорович, Очерк путешествия по Европейской Турции, Казан 1848, с. 126 сл.

 

158

 

 

стантин или св. Кирил, изобретателя на българските букви.” [6] Неофит е автор на учебни пособия, той написва значителен филологически труд —  „Б ъ л г а р с к а  г р а м а т и к а”,  издава  „С л а в я н с к а  х р и с т о м а т и я”,  прави преводи, важно място между които заема преводът на Новия завет, много време отделя за работа над Речник на българския и гръцкия език, оставя и стихотворения.

 

Строителят на българското образование прекрасно разбира, че новото българско училище ще израсне, ако бъде снабдено с нова учебна литература. Той пише: „Кой е видял някъде да се работи кое било художество (занаят) без потребните и приличните му оръдия? Или може ковачът без чук и наковалня да изкове и да направи нещо? Дека се е видяло училище без училищни в него книги?” [7] И когато приема да организира новото българско училище, Неофит се залавя да го снабди и с необходимата учебна литература. Той написва и предоставя за печат едни от първите в нашата книжовна история учебни книги, каквито са  „В з а и м н о у ч и те л н и  т а б л и ц и”,  „Б о л г а р с к а  г р а м а т и к а”,  „К р а с н о п и с а н и е”, „А р и т м е т и к а”  и др.

 

Взаимното училище има като свое основно учебно пособие „Взаимноучителните таблици”. Неофит изготвя такива таблици по време на своето пребиваване в Букурещ и те биват отпечатани на следващата 1835 година в Княжеско-сръбската печатница в Крагуевац. [8] Таблиците са 84: от тях 66 са имали функцията на сегашните буквари и първи читанки; 6 са служели за изучаването на черковнославянския език; 12 са запознавали учениците с цифрите и основните аритметични действия. Под общото ръководство на учителя от взаимното училище и под прякото ръководство на назначените от учителя ученици-„показватели” учениците са четели групово или индивидуално текст от таблиците, писали са диктуван от тях текст, усвоявали са черковнославянската грамотност, запознавали са се с основите на аритметиката. „Букварната” част на таблиците е била така добре и пълно изработена, че е била издадена и отделно; „читанката” е съдържала полезни четива, даващи основни познания по граматика, нравоучение, хигиена, география и естествознание; черковнославянските таблици са предлагали освен черковно-славянската азбука десетте божи заповеди, символа на вярата и основните молитви; „таблиците взаимно-

 

 

6. В. Априлов, Денница новоболгарского образования, с. 98 сл.

 

7. Болгарска граматика. Посвещение.

 

8. Таблицы взаимноучительни. От Неофита Йеромонаха Рилскаго. В Крагуевце в Княжеско-Србской типографии. 1835 г.

 

159

 

 

учителни на аритметиката (сиреч на числената наука)” са били помагало за усвояване на арабските цифри и на четирите аритметични действия.

 

С „Взаимноучителните” таблици в българското училище е навлизало едно значително богатство от учебен материал. Bсе още основните учебни книги — буквар, читанка, сметанка, черковно-славянски буквар с читанка — като индивидуално притежание на всеки ученик са били непостижима мечта за нашата общественост и „Взаимноучителните таблици” са ги замествали. Освен това обаче таблиците са имали известно преимущество пред индивидуално притежаваните учебни книги. В тях по-пълно се е въплъщавал принципът на нагледността, а важно тяхно преимущество е бил принципът на колективността. Тези принципи са се съчетавали и с ученическата самодейност, и със строга дисциплина, които са имали безспорно възпитателно значение.

 

Формиращата се в епохата на Възраждането българска нация, която поставя изискването да се създаде български национален, т. е. литературен, език и нейното утвърждаване в многонационалната Османска империя, при което своята реч се противопоставя на предлаганата и налагана чужда реч, водят до интерес, търсения и борби сред нашата интелигенция по въпросите на българския език, на българската граматика и правопис. Неофит Рилски е първият наш граматик и изобщо филолог, който поставя въпроса за създаване на български книжовен език и се стреми към разкриване формите и овладяване богатството на нашия език. Неговата „Болгарска граматика”, от печатана в Крагуевац през 1835 г., [9] е не само едно учебно пособие, което има задача да задоволи определени училищни нужди, но се появява като съществен момент в. целокупното ново развитие на българския народ през възрожденската епоха.

 

Пишейки своя труд, Неофит се въодушевява от идеята, че развитието на цялата българска култура — училищно дело и книжовност — налага като основно условие изработването на книжовен език. Граматичната теория е нужна, за да се премахне „безобразието на българския език” — мисли той.

 

„Безобразието на българския език” се състои в това всеки да изразява своите мисли не по правилата на една „обща”, а по правилата на една „поместна” граматика. Нужна е според

 

 

9. Б о л г а р с к а  г р а м а т и к а,  сега перво сочинена от Неофита П. II. сущаго из свещенния обители Рилския, за оупотребление на Славеноболгарските училища, а на свят издана от любородните предстоятели за болгарского просвещение г. братя Мустакови, жители букурещкия, с иждивението на общото новосоставлено в Габрово училище. В Крагуевце, у Княжеско-сербской типографии, 1835.

 

160

 

 

Неофит една „обща граматика за всичката България”, която трябва „всички да последуват в своите писания”.

 

Ясно е, че със своята Граматика, особено подчертано изявено в нейното  „Ф и л о л о г и ч е с к о  п р е д у в е д о м л е н и е”  българският възрожденец търси път за развитието на българския книжовен език. Той изтъква необходимостта от установяване на задължителни за всички граматически норми.

 

Въпросът за „общ” език Неофит би могъл да реши в полза на традиционния книжовен език. Но както добре бе изтъкнал проф. Любомир Милетич, за „забележително” може да се смята това, че той, бидейки духовно лице, не се е увлякъл по онова течение, което проповядвало книжовният ни език да се основе главно върху черковно-славянския език, за да се отдели по-добре писмената реч от простонародната. [10]

 

Езиковите разбирания в негово време вече са направили значителна крачка напред и Неофит се е включил в прогресивната езикова теория и практика. У нас вече са прокарали първи бразди за създаването на книжовен език върху народна основа Паисий. Хилендарски, Софроний Врачански, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович и Петър Берон. Петър Берон е дал образец за първата училищна книга на народен език със своя „Рибен буквар”. У гърци и сърби Неофит също се е срещал с привържениците на употребата на живия народен език в литературата и в училището.

 

Неофит се включва в прогресивната езикова теория и практика, но това съвсем не значи, че той скъсва с традицията на книжовния ни език. Първият български граматик на новото време не можеше да не бъде все още зависим от черковно-славянската граматическа традиция, която има като най-виден свой представител през последното столетие граматикът Мелетий Смотрицки. Той си поставя за задача да положи основите на един „общ” български език, като търси неговите норми, от една страна, в „природния” език (т. е. в народните говори) и от друга страна, в традицията.

 

Същественото в българския книжовен език е трябвало да принадлежи на живия народен език. Традиционният книжовен език е трябвало да бъде привлечен, за да бъдат изправени формите и допълнени липсите. Неофит пише: „И каквото не може никой да отрече, защото българский език е произтекъл като от некой неоскудний източник от славянския, така не може ни да противоречи защо от него требва да приеме и своето изправле-ние и да се допълни в своите недостатки.”

 

 

10. Л. Милетич, Отец Неофит Рилски като филолог, сп. Училищен преглед, год XI 1906, с. 76 сл.

 

161

 

 

Особено допущането на члена, който не един Неофитов съвременник отхвърля и дори осъжда като поквара на езика ни, говори за зачитане особеностите на живите народни говори.

 

Неофит не само приема члена, но излиза в негова защита. Интересна е тая защита, която е необходима стъпка към създаването на българския книжовен език върху народна основа. Срещу онези, които са отхвърляли члена, Неофит внушава, че членът е преимущество на българския език. Без него езикът ни би бил ограбен от една своя ценност. Той пише: „Това добро, що го има нашият български език от природата или от вън после привнесено и прието, един от нашите списатели (Неофит има пред вид Юрий Венелин) искаше да му го отнеме разбойнически и да го остави като некой гол человек, да се стиди после от секого. Но той се види да не е (каквото и що не е) искрено чадо на българската майка, защото говори така: „Ни един славянски народ ги (членните „частици”) употребява, сир. ни руси, ни серби, ни чехи и пр. Защо би ги пак българи употребявали, кога език не украшават, паче но по-грозен струват, зато аз ги за непотребни судих...”

 

От противника, с когото полемизира, Неофит иска „по-основателни доказателства” за това „какво неукрашение и каква грозота” произвеждат тия частици (т. е. членът) в българския език. Един истински българин не можел да види в тях никакъв недостатък. Той ги е всмукал с майчиното си мляко и като майчино мляко, „а в българските уста и уши сладко е това млеко...”

 

Прелиствайки Граматиката на Неофит, ние, разбира се, не  можем да не забележим, че нейният увод, онасловен  „Ф и л о л о г и ч е с к о  п р е д у в е д о м л е н и е”,  от днешна гледна точка е несъразмерен с останалата — съществената — граматическа част. Но зачитайки се в нея, ние твърде бързо ще разберем, че тоя увод е тъй обширен, защото е не толкова увод към един граматически труд, колкото увод към новото културно, книжовно и училищно развитие в нашата страна. Той трябва да изясни важни положения в нашето развитие, в което филологизмът заема особено място. Ето защо в българската литературна и обща история Неофит Рилски влиза особено с него.

 

Нарастването на националните сили на народа ни, на неговата нова икономическа дейност, на неговото национално съзнание и на неговата национална култура се нуждаеше от средства и източници и те не можеха да лежат само в народните ни и отечествени недра. Въпреки че през цялото ни Възраждане нашите съотечественици водеха епична борба срещу духовната зависимост, установена върху тях от гръцкото духовенство и гръцката буржоазия, един от източниците на новата култура на на-

 

162

 

 

рода ни бе гръцката култура, всмукала в себе си и значителна част от съвременната европейска култура. За нейното използуване е било необходимо овладяването на гръцкия език. Това е било нужно на младата българска буржоазия и за нейната търговия из Турската империя, доколкото търговията в нея е била най-вече в гръцки ръце. Неофит Рилски, свързан с тия слоеве, които са се нуждаели от гръцкия език, създава едно пособие за опознаването на гръцкия език. То носи наслова „Краткое и ясное изложение за разделението, начертанието, именованието и произношението на писмената, и правила за срицанието, просодията и слога и за правото чтение на греческия език” и е издадено в 1835 г. в Белград. От предговора му е явно, че то не е плод на елиномания, а е написано, за да подпомогне българския народ да усвои една по-висока култура, да направи стъпка напред в своето развитие. Пособието е написано ясно и прегледно и издава добро филологическо чувство и добра филологическа подготовка.

 

Между учебниците, написани и съставени от Неофит Рилски, трябва да заеме своето място  „Х р и с т о м а т и я  н а  с л а в я н с к и я  е з и к”,  издадена в 1852 г. [11] Неофит я издава като преподавател в Богословското училище на остров Халки за нуждите на преподаването там. Наред с библейските четива и религиозните слова и жития Христоматията съдържа една поетическа антология. В нея влизат: „Химн на Зевс”, стихотворен превод на Неофит; откъс от „Трагедия, сиреч печалная повест о смерти последнаго царя сербскаго Уроша Пятаго и о падении сербскаго царства” от Емануил Козачински, руски учител, който през първата половина на XVIII век заедно с други руски учители дошъл в Карловци, за да уредят там по-високо сръбско училище; оди от ранния поет на новата сръбска литература Лукиан Мушицки и др. Към Христоматията е приложен значителен по обем  С л а в я н о – г р ъ ц к и  Л е к с и к о н,  важен филологически труд на Неофит, служил твърде много на ученолюбивите съвременници.

 

Наред с учебниците съществена необходимост за възникващата нова българска книжнина през епохата е бил един  н о в о б ъ л г а р с к и  п р е в о д  н а  Е в а н г е л и е т о. Неофит Рилски се залавя да направи такъв превод, който между другото е можел да допринесе за установяването на „общия” български език, т. е. на българския книжовен език. Към превода на Евангелието той пристъпва веднага след откриването на Габ-

 

 

11. Христоматия славянскаго языка, Цариград, 1852.

 

163

 

 

ровеното училище. Преводът излиза от печат в 1840 г. [12] Последвали в близко време още няколко издания.

 

Преводът се смята за важно дело на Неофит. Той не само запълва една празнина в съвременния живот, но се включва в националното ни развитие, утвърждавайки правата на българския език и на българската нация срещу наложеното ѝ от фанариотите духовно робство. Това се вижда ясно от факта, че наскоро, след като излиза от печат, вселенският патриарх издава нареждане до владиците по българските земи да го събира и унищожават.

 

Усилията на Неофит Рилски да открие път за българския книжовен език, като установи неговото словно богатство и го съпостави със словното богатство на популярния в епохата гръцки език, намират израз в работата му върху един „полен  Л е к с и к о н  з а  г р е ч е с к и я  и  б о л г а р с к и я  е з и к”.  Неофит работи над Лексикона си цял живот. Той не го издава и все пак трябва да го смятаме за основоположник на българската лексикография или поне на българския лексикографски труд. Оповестил подготвянето му в предговора на „Краткое и ясное изложение на греческия език”, той става известен на съвременниците си като лексикограф. Работата по Лексикона ги занимава, замисля се издаването му, той дава тласък за развитието на българската лексикография. Имам пред вид преди всичко лексикографското дело на Найден Геров, който е ученик на Неофит в Копривщица и е знаел отблизо успехите и неуспехите на своя учител в областта на лексикографията.

 

Неофит Рилски оставя няколко стохотворни произведения, които го нареждат между първите стихотворци на новата българска поезия.

 

Докато той е учител в Самоков, в 1829 г. фанатик-турчин убива местния митрополит Игнатий. Цялото население било потресено ог жестокото убийство. Дълбоко развълнуван. Неофит изразява своята скръб по архиерея и своя гняв поради варварството в едно стихотворение, което носи наслова  „С т и х и  н а д г р о б н и  с  к р а с н о р е ч и е м  о б я с н я ющ и м  и м я  и  е п а р х и ю  у б и е н н а г о  а р х и е р е а”.  В „Стиховете” едва ля може да се почувствува предшественикът на създателите на новата българска поезия Добри Чинтулов и П. Р. Славейков, но те говорят, че и сред българските книжовници се развива

 

 

12. Пълното заглавие на изданието е  Н о в ы й  З а в е т  н а  г о с п о д а  н а ш е г о  I и с у с а, сега новопреведенный от славянскаго на Болгарский язык от Неофита Иеромонаха П. П. Рилца и с прилежанием прегледан и одобрен от преосвященмейшаго и премудраго Митрполита Търнавскаго г. г. Илариона. В Смирне в типографии А. Дамианова и содружество, 1840.

 

164

 

 

„пиитиката”, която вирее в руските „славянски” школи през XVII и XVIII век. Представителите на тоя вид поезия гледат на стихотворението като на средство за възхвала на добродетелни и заслужили личности и за пробуждане на високи чувства и стремежи и като на свидетелство за майсторско овладяване на речта, за езиково и стилно възвисяване. Римуваните последователно стихове са дълги и тежки за четене със своя архаичен език и силабичен размер.

 

Едно десетилетие по-късно Неофит написва голямото си стихотворение „След Хатишерифа”. Макар формално да следва все още „пиитиката” на XVII—XVIII век, той създава произведение, което е обжарено от пламъците на съвременността, отзвучава в нейната примитивна пластическа форма бунтуващия ѝ трагизъм и облича в тая форма великата надежда на народа за избавление. „Пламъците на съвремеността” са във всеки стих, улавящ състоянието на българския народ към края на 30-те години на XIX век. Обект на авторовото поетическо въплъщение е най-напред прогласяването на Хатишерифа. Със зает от народната епическа песен тон, получил силна иронично-сатирична отсенка, авторът повествува за злополучния едикт на младия султан Меджид:

Откакто е отоманско царство настанало,

до днес не е такова чудо некога станало.

Младо е царчé турско Меджид на стола седнало,

нови закони е по сичка държава издало,

хатишериф е чуден и знаменит написало,

в него всяко добро за рая си заповедало . . .

 

Разгръщайки по-нататък картината на обещания рай, поетът не остава само при иронично-сатирнчния тон, а сериозно подчертава и народната радост от прокламираната правда. Но бързо следва втора картина — на разочарованието, на реакцията на широкия слой на поробителите. Възсъздавайки „бунтуващия трагизъм” на положението в отечеството си, авторът стига до драстичен реализъм на своето изображение, дава да се почувствуват варварството и цинизмът на угнетйтелите. Изобщо представена е широко епохата, която е определена от заглавието на стихотворението („След Хатишерифа”):

Само на едни турци варвари, зли мусурмане,

не явиха се добри тия царските фермане,

защо в них се пише да нема веке грабителство,

но всяк поданик да има от царя покровителство;

да нема веке да им се дума: „Вре, москов гяур!”,

да ги не бият и да не думат: „Гяуру башина вур”,

да не псуват и да не прават веке никакъв золум,

и да се не гледа що е българин и що е урум.

165

 

но вси да са равни и като братя да живуват.

Но не склонява тая псешка вера и не мируват,

мнят да са само они пред бога благочестиви,

а вси други народи — неверни и нечестиви.

Затова ги и презират и имат като скотове,

отимат им все и хранят се с техните потове,

от них земат годишен харач и тежка вергия

и карат ги ката ден силом и на ангария,

стоката им усвояват и сичкото имане

и земат си от тех и уреченото даване;

жените им насилуват, безчестят безстидно,

челядта им силом потурчват — и то не е чудно,

но не остават им най-после самия живот,

като им ограбват немилостиво сичкия имот . . .

 

Неофит не рисува само картина на политическия гнет, но и на духовния. Извънредно интересно е, че той, който сътрудничи , с гърците в областта на просвещението и дори съставя помагало за изучаване на гръцкия език, изведнъж променя отношението си към тях, когато стане дума за фанариотското владичество над българската земя. Той пише:

Не стига им що теглат от иноверните турци,

но безмерно страдат и от едноверни гърци,

сиреч от владиците, пастирите им духовни,

които вместо ползи, за злото им са виновни,

защото не пасат стадото си апогтолскии

но губят го пребеззаконно и разбойнически.

 

Нарисувал картината на робството — с краски, каквито до това време (стихотворението носи година 1839) рядко се появяват, — Неофит се обръща да търси изход за българския народ от ужасното му положение. Дошъл е редът да се даде поетическа форма на „великата надежда на народа за избавление”. Надеждата е — Русия! Не, поетът не очаква спасение за българския народ, нито дори подобрение на неговото положение от реформите, които предприемат турските управници несъмнено не толкова, за да се изравнят с хуманността на отишлата далеч напред в развитието си Европа, а за да спасят разкапващата се турска феодална империя, но от „еднокръвната сестра” на поробената родина. Той говори, повишавайки патоса на стихотворната си реч:

На Болгария не остало веке друга надежда,

тия молби она к Росии плачевно нарежда:

„О Росио, моя еднокровная сестро мила.

защо си мене толкова векове заборавила

Чужденцем си ти явно и славно помогнала

и них от лютаго им падения воздигнала,

на Елада, Влахия и на сродните Сербии.

Защо не помилуваш и твоя сестра Болгария . . .”

166

 

 

Призивът излиза от дълбочината на Неофитовата душа. Плувайки обаче във водите на литературния класицизъм, той не се отдава толкова на емоцията си, колкото на усилието да убеди Русия в необходимостта да подпомогне България. „България” говори, че не е „чуждо племе”, че не е „от Татария”, но че е „сестра” „сродна и мила”. За да докаже твърдението си, тя дори се позовава на Венелин:

Доказ е веке весма ясно Венелин чудний,

историк руский в наше време и зелоразсудний,

зашо начало и корен болгарскаго народа

не е от татарско племе и от негова отрода . . .”

 

Създаденото от Неофит Рилски книжовно дело представя значителен принос в развитието на българската литература. То се включва като необходимо звено в оная наша книжовна традиция, която започва с „История славяноболгарская” на Паисий Хилендарски, бележи своя исторически етап с „Рибния буквар” на Петър Берон и книжовните трудове на Неофит Возвели, Васил Априлов и Константин Фотинов, за да бъде продължена по-нататък с книжовното дело на Добри Чинтулов, П. Р. Славейков и Г. С. Раковски.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]