Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Б. През нов живот към нова литература

 

2. Паисий Хилендарски. Възвестител на българското Възраждане

 

III. Идеологът и писателят Паисий

 

 

I

 

Българското възраждане трябваше да изтласка Паисий далеч напред от Предвъзраждането, за да стане той основоположник на една нова епоха. В сравнение със завоеванията на Предвъзраждането делото му се развива при нови обществено-истори-чески условия: при пропукването на феодалната база, при зараждането на новите, капиталистически отношения в българските земи или поне в известни части на Османската империя, при появата на процеса на формирането на българската нация. Очевидно, източниците, формите на въздействие и идеологическите формули от периода на Предвъзраждането за Паисий вече не можеха да бъдат достатъчни. Той не можеше да се задоволи с поученията на Дамаскин Студит, въпреки ренесансовия момент в тях. Приписката и хронографската бележка са слабо припомняне за собствената нерадостна участ или за участта на поробения народ. Той не можеше да се задоволи и с дейност сред сърбите в Австрия, които посещава; родният му народ имаше въпиеща нужда от него. Тъй като неговото дело е възрожденско, ренесансовите моменти в него трябваше да излязат на преден план.

 

Паисий намира средство, за да изпълни задачите на една нова епоха, да извика нов живот сред българския народ:исто-

 

123

 

 

рията. Историзмът на Паисий е ново явление в епохата, защото свързва миналото със съвременността, чрез историята решава въпроси на живота — задачите на Българското възраждане. Историзмът на Паисий е ново явление, защото се противопоставя на средновековния християнски универсализъм и отстоява националните интереси на един народ. Знаем, че Ренесансът поставя началото на съвременните национални държави. Паисий отстоява правата на нацията, а не е чужд и на мисълта за на ционалната държава.

 

Историята, разбира се, не е изобретено от Паисий средство, за да се разкрият двери към нов живот. Ако се обърнем към Възраждането на южните и западните славяни, ще видим, че навсякъде историята се оказва най-силното средство за същата цел. Тя говори за независима държава на славянския народ в миналото, тя говори за свои царе и светци, тя създава съзна нието на един народ за историческата му общност.

 

Твърде близък до Паисия например е хърватският му съ временник Андриа Качич Миошич, автор на исторически тру дове и исторически песни. Макар и монах, Качич разбира, че не черковните проповеди и песни ще опазят, издигнат и пробудят стремежа към нов, свободен живот у народа му, а съзнанието за собствените възможности, което се буди от великото минало, вярата, че може да отхвърли ярема на угнетителите, че щом е живял по-рано без чужди господари, пак може да живее така и че в тоя си стремеж може да черпи сили от единството с родствените си славянски народи.

 

Да припомним, че в началото на Сръбското възраждане стои Иван Раич. У Раич няма жаркия агитационен огън на Паисий, но цялото му съчинение пронизва патриотичното намерение. Паисий е по-пламенен и в патриотичната си болка, и в омразата си към угнетителите на българския народ, и в призивите си за национално осъзнаване; Раич предоставя най-вече на историческите факти да въздействуват, картините на миналия свободен живот и на миналата слава трябва да разкрият сами по себе си какъв живот заслужават и трябва да живеят сръбският, народ и южните славяни, към какво трябва да се стремят те, кои са приятелите и враговете им.

 

Да припомним, че и в началото на Чешкото възраждане стои Историята на Франтишек Палацки. Своето изключително въздействие в епохата това дело дължи на патриотизма на автора и на неговото разбиране за прогресивния ход на историческото развитие. Палацки чертае път на развитие пред чешкия народ, той го подбужда към национално-освободителната борба.

 

124

 

 

Както сам съобщава, Паисий използува при написването на Историята много източници. Което обаче трябва да се отбележи е, че той не се задоволява само със средновековни хроники и летописни сказания. Той се обръща към „модерни” историографи — Цезар Бароний и Мавро Орбини, които създават своите историографски произведения в края на XVI и началото на XVII век, и то в най-развити страни като Италия и Дубровнишката република. Огромното по размерите си съчинение „Annales ecclesiastica а Christo nato ad annum 1198” от римския кардинал Цезар Бароний се появява в 1588—1607 г. То е плод на противореформационни стремежи — плод на желанието на автора и на неговите вдъхновители да се отстоят позициите на католицизма срещу протестантизма. [1] Дубровничанинът Мавро Орбини издава своя труд” „Il Regno de gli Slavi hoggi corottamente detti Schiavoni” почти по същото време, в 1601 г. Тоя труд е продиктуван от характерната за Дубровнишко-далматинския ренесанс мисъл за славянството.

 

Очевидно, чрез Паисий Българското възраждане се свързва с Европейския ренесанс и с движенията, които той извиква след себе си. Не вече Средновековието, а Ренесансът, респ. Барокът, предлагат източници за оформянето на идеологията на нашето Възраждане. Едно сравнение на Паисиевата „История славяноболгарская” с делата на Ренесанса и Барока ще ни разкрие новата мисъл на първия български възрожденец.

 

Българският предренесанс е можел да предложи на Паисий като извор само едно важно историографско дело — „Стематографията” на Христофор Жефарович. Паисий действително го е използувал, като е подчертал и засилил патриотичния момент в него. „За знак върху царския си печат имали лъвово изображение — пише той, като има пред вид българския герб у Жефарович и Жефаровичевите писания около него. — То посочва колко българският народ е бил силен в битки и война, като лъвове имали народ и имали славно име и от царе много пъти данък вземали.” [2] Колкото и малко да е взел Паисий от Жефарович, това малко говори, че първият български възрожденец не строи на празно място в нашето развитие.

 

Паисий не е можел да използува оригиналите на Цезар Бароний и Мавро Орбини: латински и италиански той не ще е знаел. В помощ на българския възрожденец иде новото руско културно-просветно движение от XVII—XVIII век. Той сам го-

 

 

1. Сведения за Бароний и неговата История събра В. Н. Златарски в предговора към издадената от него „Исторiя во кратцѣ о болгарскомъ народѣ словенском” от Спиридон, 1900 г.

 

2. Сравни Паисиевия оригинал, издаден от Йорд. Иванов, История славяноболгарская, София 1914.

 

125

 

 

вори в послесловието към историята си: „Аз, Паисий, иеромонах и проигумен Хилендарски, съвъкупих и написах, от руските прости речи обърнах на българските и славянските прости речи.” Другаде отбелязва: „Случи ни се много пъти да прочитаме различни истории ръкописни и печатни, що извадили русите и московците особено заради славянския народ ...” Процъфтяването на руската литература през XVII—XVIII век включва както многобройни оригинални книги, така и многобройни преводи от чужди автори. Развитието на книгопечатането в Русия  допринася за популяризирането и на оригиналната литература, и на преводите. Очевидно, руското ренесансово-просвещенско движение от XVII—XVIII век е фактор при възникването на Паисиевото дело. Неслучайно Паисий говори и за процъфтяването на книжовното дело в Русия. Той е имал възможност и сам да почерпи от „книжовната мъдрост” на русите, за която говори в Историята си. Това е първата значителна помощ на русите в книжнината на Българското възраждане и изобщо в Българското възраждане.

 

Възрожденското движение сред сърбите в Австрия по-нататък дава своя принос за написването на „История славянобол-гарская”. Както сам съобщава, Паисий отива в „Немската земя”, т. е. сред сърбите в Австрия, и там намира „Маврубировата история за сърбите и българите.” Възрожденският кипеж сред сърбите е дал също потици на Паисий да напише Историята си. В Послесловието си той отбелязва: „Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, защото нямаме своя история” Като имам пред вид, че по времето, когато Паисий се залавя с написването на „История славяноболгарская”, в атонските манастири се озовава и историкът на сърбите и на южните славяни изобщо Йоан Раич да събира материал за своето историческо дело, можем да предполагаме, че двамата възрожденци са се опознали взаимно и че Раич, като представител на Възраждането сред сърбите в Австрия, е допринесъл Паисийда си изясни някои въпроси — на своя замисъл и неговото осъществяване.

 

 

II

 

Със своя книжовен труд и със своята дейност изобщо Паисий ни се представя преди всичко като човек с нов мироглед. Подбудите за написването на „История славяноболгарская” коренят не в стремежа за поука в християнската нравственост, а в стремежа един народ да опознае себе си, да получи средства за превъзмогване на упадъка, в който се намира, и да потърси своите права.

 

126

 

 

И средновековната литература познава исторически съчинения, но целият им смисъл е твърде далече от смисъла, който Паисий влага в книгата си и изобщо в своето жизнено дело. Кога преди това у нас, а не само у нас, историята се е превръщала в призив за борба? Кога е чертала път за развитие гака, както го чертае „История славяноболгарская”?

 

Историческият труд на първия български възрожденец разкрива пред читатели и слушатели — Паисий се обръща и към тези, които не знаят да четат, а това е масата на народа — една историческа съдба, която дава правото на населението на една страна да се почувствува неин законен господар, да се чувствува един народ, да претендира за човешки права, граждански и политически, да строи държава и своя култура.

 

Макар и монах, Паисий гледа не към небето, не към божеството, а към живота, към положението на народа. И не учи вече на търпение-спасение, както му повеляват манастирският кодекс, христианската черква, средновековният мироглед, а на спасение чрез разгръщане на силите на един народ и изграждане на земнб щастие. Ако идейното движение на Ренесанса, хуманизмът, получава названието си от думата „homo” т. е. човек защото в центъра на мирогледа поставя вместо божеството човека, то и Паисий извежда божеството от центъра на мирогледа и въвежда там човека, българина, народа.

 

Изказаната от нас мисъл, че Паисий обръща погледа си и погледите към живота и обществената дейност, се подкрепя от известния в биографията на П. Р. Славейков факт. Бъдещият обществен деятел и поет на младини намислил да се покалугери. Баща му обаче му дал да прочете Паисиевата История и той се отказал от намерението си.

 

Със своя поглед на нов, бих рекъл ренесансов човек авторът на „История славяноболгарская” оглежда настоящето и миналото и критично и дълбоко развълнувано преценява ценностите на живота и жадува по-хубав, по-справедлив живот. Положението на своя народ той е почувствувал и осъзнал с такава интензивност и в такива размери, които са характерни едва за новите времена. Израсъл е и е прогледнал патриотът. Той вижда родината си като земя на робство и страдания и търси оръжие, за да я отвоюва от нейните похитители и палачи. Една борческа струя блика от произведението, която е шумна и бурна в предисловието, а по-нататък — в историческото изложение — протича като широка река.

 

Четеш Историята и чувствуваш как изследователят на българското минало се превръща в агитатор, как агитаторът се задъхва от любов и омраза, как историкът прераства в политически деец, как се изправя като борец. Патриотът, историкът и

 

127

 

 

борецът у Паисий се сливат в един образ — и това е образ непознат на Средновековието. Това е деец от нов тип, това е ренесансов образ, това е титанът, за който говори Фр. Енгелс в началото на „Диалектика на природата”, определяйки същността на Ренесанса: „Това бе най-велик прогресивен преврат, преживян от човечеството, епоха, която се нуждаеше от титани и която роди титани по сила на мисълта, страстност и характер, по многостранност и ученост. Хората, основали съвременното господство на буржоазията, бяха, каквито ги шете, но само не буржоазно ограничени.” [3].

 

 

III

 

Възрожденското дело на Паисий се развива в XVIII век, т. е. във века на Просвещението, и това дело не можеше да не бъде обърнато с лице към проблемите на Просвещението. Българският и Славянският ренесанс изобщо имат тая особеност, че, развивайки се със закъснение, не могат да се задоволят с идеологически формули, заети от класическата древност, респ. от Европейския ренесанс от XV—XVII век, а използуват идеите на Просвещението и на Романтизма. Както е известно, Просвещението представя идеологическа борба с феодализма. Романтизмът, който се развива у западни и южни славяни, има прогресивен и революционен характер, обръща се към всичко народно — бит, език, творчество, и внася въодушевение в националноосвободителната борба.

 

Паисий е деец от първия период на Българското и Славянското възраждане — ренесансово-просвещенския, можем да добавим — на началото му. Идеологическите съставки, които той използува и развива, се раждат в периода, граничещ от едната : страна с Ренесанса и от другата — с Просвещението. Закъснялото развитие изисква сливането на елементи, характерни за разни епохи.

 

Просвещението у славянските народи, които живеят живота на поробени народи в многонационални империи, има свой характер и свои задачи. Старият свят — на феодализъм, на социално и политическо робство — е миниран от развитието на стоково-паричните отношения, но неговата мощ е много голяма, при това се крепи и на варварски методи на угнетяване. Освен това при изграждането на национален живот, което е задача на Просвещението, е възпрепятствувано не само от вековната изостаналост, не само от поробителската държавна власт, но и от

 

 

3. Фр. Енгелс, Диалектика на природата, София 1950, с. 26.

 

128

 

 

домогванията на изпреварили в развитието си нации да експлоатират и претопят дадена народност. При това положение нужна е тежка борба на повече фронтове, за да се осъществи онова, което Западът осъществява върху един сравнително по-благоприятен терен. Нужна е и тежка и своеобразна идеологическа борба.

 

„История славяноболгарская” може и трябва да бъде разкрита не само като един ренесансов феномен, което най-често сега се прави, но и като плод на Просвещението, като произведение, пронизано от идеите на Просвещението. Нужно е програмата, която тя представя, да бъде очертана и като просвещенска. Това засега не е направено.

 

 

IV

 

И най-беглият,поглед върху „История славяноболгарская” очертава автора ѝ с ново отношение към света — на ренесансов и просвещенски писател.

 

„История славяноболгарская” започва с един увод, в който се развиват мисли за „ползата от историята”. Тия мисли са усвоени най-вече от съответен увод към руския превод на Историята на Бароний, [4] който от своя страна, както посочи италианският професор Р. Пикио, води към полската преработка на Барониевото съчинение, направено от Скарга. Трябва да смятаме, че Паисий сам е стигнал до мисълта за „ползата от историята” и започнал да пише труда си, издирвайки материал за него, попада и на историческия труд, където намира формулирана мисълта, която вече е движела съзнанието му.

 

Новият мироглед на автора е засвидетелствуван в увода чрез мисли и изрази, които са характерни за рационализма и утилитаризма на XVII и особено на просвещенский XVIII век. Полезността като мярка за стойността е основна мисъл на целия увод. При това полезността се сочи в ролята, която историята и знанието имат за „разума”: за неговото обогатяване, за насладите, които му дават, за обогатяването с разум. Уводът започва с думите: „Познанието на станалите по-рано в тоя свят неща и деяния за живеещите на земята не само е полезно, но и твърде потребно, любомъдрий читателю. Ако навикнеш често да прочиташ тия неща, ще се обогатиш с разум и не ще бъдеш неизкусен.” Рационализмът е особено подчертан в пасажа, където знанието е назовано „умно наслаждение”:

 

 

4. Сравни съпоставките у Йорд. Иванов, История славяноболгарская, с. XLVII сл. и В. Велчев, Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний, София 1943, с. 22 сл.

 

129

 

 

„Искаш ли у дома си да седиш и без много трудно и бедствено пътешествие станалите и ставащите във всички царства на тоя свят събития да узнаеш и знанието на всичко за умно наслаждение и полза за себе си и за другите да употребиш, чети историята”

 

Историята дава „разум” на всички, но особено е подчертано нейното значение за владетелите — тя им дава „разум” за добро управление: „Историята не само на всеки човек за управлението на себе си или на своя дом дава разум, но и на великите властители за добро властвуване: как могат дадените им от бога поданици в страх божи да държат, в послушание, тишина, правда и благочестие, как метежните да укротявапиизкореняващ как против външните врагове да се опълчват във войните, да ги победят и да сключат мир.” Приведените думи несъмнено водят към идеологията, която ляга в основата на „просветния абсолютизъм”. Паисий, бидейки син на своето време, не се отказва от тях, макар че не особено подхождат на общата идея на „История славяноболгарская”: борба за освобождение от духовното и политическо робство.

 

Уводът за ползата от историята развива една твърде важна мисъл за цялото наше Възраждане: той внушава на Паисиевите съотечественици, че „благополучието” на големите царства е непостоянно, историята разкривала как те отслабвали и пропадали:

 

„Искаш ли да видиш като на театър играта на тоя свят, промяната и гибелта на велики царства и царе и непостоянното тяхно благополучие, как господствуващи и гордеещи се сред народите племена, силни и непобедими в битките, славни и почитани от всички, внезапно отслабваха, смиряваха се, упадаха, погиваха, изчезваха — чети историята ...”

 

Проведената в цитата мисъл, обърната към поробена България, е означавала упадък и гибел на поробващата османска империя. Тя е изпълвала читателите с вяра, будела е надежди, вливала е в сърцата сили, каквито дотогава са били нещо непознато. Свързана с първите победи на Русия над Турция, тая мисъл все повече се налага на съзнанието на българския народ.

 

Обърнем ли се към южнославянския Ренесанс, ще открием същата мисъл там, където разгромът на османската империя е най-съкровена мечта, където победата над поробващите султани е извор на възторг и литературно въодушевление. В началото на най-крупното произведение на дубровнишко-далматинската ренесансова литература, поемата „Осман” от Иван Гундулич, в която се възсъздава победата на поляците над турците при р. Хотин, четем строфи, които дословно се покриват с развитата от Паисий мисъл:

 

130

 

 

Ах, защо се тъй гордееш,

люспице на суетата?

Най-високо да се рееш,

пак ще паднеш в глъбината!

 

Нищо крила не простира

дълговечно под небето,

мълнията сявга дири

в планините върховете.

Без всевишна божа воля

бързо славата минава:

и сами царства, престоли

 падат в руини, в забрава.

 

Като колело неспирно

щастието се търкаля,

Нивга не застава мирно:

ту те вдига, ту те сваля. [5]

 

Освен увода, и надсловът на „История славяноболгарская”, както и следващото подир надслова „предисловие” говорят за известен утилитаризъм. Паисий съобщава в надслова си, че пише своя труд „за полза на българския род”. В предисловието, отправено към читателите и слушателите, е отбелязано, че Историята е написана „за полза” на онези, които обичат своя род и отечество: „Събрах и съвъкупих деянието на рода български в тая книжица за ваша полза и похвала. Вам написах, които любите своя род и отечеството българско и обичате да знаете за своя род и език.”

 

Но изразът, че „История славяноболгарская” е написана „за полза на българския род”, има много по-важно — програмно значение в делото на Паисий. Един нов импулс — патриотизмът — диктува обществената и книжовна дейност в полза на българския народ. Общественикът и книжовникът веднага след надслова — в предисловието (уводът „за ползата от историята” се намира пред надслова, вероятно поради това, защото е добавен по-късно) — очертават пълно своя нов образ.

 

„Предисловие към желаещите да прочетат и чуят написаното в тая историйца” ни представя автор, който пренебрегва християнското смирение и християнската любов и атакува неудържимо, зове гърмогласно и свива юмруци от омраза. За пръв път в нашата литература заговорва патриотът, Паисий пръв у нас е обхванат необикновено силно от патриотизма. При това той за пръв път разбира още, че за да събуди нацията, трябва да събуди и патриотизма на своите съотечественици. Той иска да го направи активна сила в нашето развитие и намира средство

 

 

5.

Ах, чием си се захвалила,

гашта љуска охоласти?

Све што више стереш крила,

све ћеш пака ниже пасти!

 

Вјековите и без сврхе

ни’е под сунцем крепке ствари,

а у висоциех гора врхе

најпри’е огњени трие с удари.

Без помоћи вишње с неби

свиета’е ставност свием бјегућа:

сатиру са сама у себи

силна царства и могућа.

 

Коло од cpeћe уоколи

вртећи се не пристаје:

ко би гори ето ‘е доли,

а ко доли гори устаје.

 

131

 

 

за осъществяването му в историзма. Патриотизмът е първоизточникът, историзмът е средството, целта е възраждането.

 

Паисий гори от патриотична любов и за него никак не е трудно да превърне в движеща сила и своето предисловие, и своето изложение на данните на миналото. Той чувствува историческата необходимост да бъде утвърдена българската народност със свой език, свой исторически живот и своя територия в многонационалната османска империя и разкривайки на нашия народ, че земята, в която той живее, е негова, че цели векове само той е бил неин господар, че при това е бил мощен и славен като творец на народностното си битие, мобилизира с данни, аргументи и призиви народните сили, предизвиква изблика на национална гордост и на гняв против „отцеругателите” угнетителите и онези, които се присмиват на българите заради тяхната изостаналост. Аргументите на „История славяноболгарская” се коват от нов, необичаен дотогава материал, те следват един подир друг неочаквани и лапидарни. Българите са имали царство и държава — защо се срамуват да се нарекат българи? И от гърците има много народи по-мъдри и по-славни — оставят ли те обаче своя език, учение и род, както безумният българин-гръкоман? Простите българи стоят по своя хуманен морал по-горе от образованите и изтънчени гърци и т. н.

 

Паисиевите аргументи са безспорно убедителни. Но нашият възрожденец не се задоволява с това да ги приведе, а търси да въздействува и емоционално. Той приканва, спори, хули. Аргументите сменя лирическа нежност, топла изповед на любов към народа: „Аз извънредно много поревнувах българския род и отечество и много труд положих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и съвъкупих деянието на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала.” Дълбоката любов към народа сгрява всяка дума. И укорът, и възвеличаването служат на патриотичното пробуждане:

 

„О неразумни и уроде! Защо се срамиш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език? Или не са имали българите царство и държава? Толкова години са имали царство и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти от силни римляни и от мъдри гърци дан са вземали и царе и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе! И от целия славянски народ най-славни са били българите: първо те си нарекли царе, първо те патриарх имали, първо те се кръстили, най-много земя те усвоили. Също така от целия славянски народ най-силни и най-почитани били и първите славянски светии просияли от българския род и език, както за това по ред всичко в тая история написах. И за това имат българите от много ис-

 

132

 

 

тории свидетелство, защото е истина всичко за българите, както и поменах.”

 

За пръв път у нас един представител на нашето общество, при това калугер, предприема така разпалено и всеотдайно светска будителска дейност. За пръв път в предисловието се разгръщат просветителски усилия, характерни за епохата на Просвещението. За пръв път се повежда идеологическа борба с феодализма, която цели извеждането на народните маси от вековния средновековен сън. Изграждането на национален живот за просвещенеца е необходимо условие за просвета и образование на народа, за култура и литература, за свой политически и държавен живот.

 

Историческото изложение, което следва, разкрива също деец от нов тип. Славата на миналото, която изнася „История славяноболгарская”, трябва да пробуди патриотизма. Докато предисловието пряко призовава Паисиевите съотечественици към патриотични дела, „историческото му събрание” насочва данните към издигане събитията от миналото в героични подвизи, изнася в конкретни примери „превъзходството” на българите, за което се говори и в предисловието, пред техните духовни и политически поробители, а и пред другите народи. Историческото изложение трябва да илюстрира мислите на предисловието, като подчертае във всеки възможен момент силата, храбростта, подвизите, победите, културата, първенството, превъзходството, славата на българския народ в миналото. Може би без необходимата прецизност, но винаги целенасочено Паисий подрежда събраните данни за миналото на нашия народ, за да противопостави бедата на робството в настоящето на светлата слава в миналото, за да прогласи, че онзи, който е имал свобода, независима и силна държава, пак може да я има, и че трябва да се стреми към такава. Данните в миналото се трупат, като аргумент след аргумент. Паисий пренебрегва дори композиционното единство на книжовното дело, за да изтъкне още веднъж високите качества и силата на българите, на техните царе. Към съобщението на новия факт добавя изречени вече изводи и оценки щом те отново подхождат. Дори надсловите заговорват за величие и слава: „Събрано накратко колко знаменити били българските крале и царе” „Тук събрахме накратко имената на българските светии, колкото са просияли от българското племе в последни времена”.

 

Докато миналото на народа ни Паисий идеализира, в картините и образите на настоящето той показва чувство за действителността, характерно за Ренесанса. Той правдиво рисува бедата на българския народ под двойното робство, противопоставя я на миналото величие. Някога могъщи и славни, сега сънарод-

 

133

 

 

ниците му са „нижайши раби турски”. Забележителна е картината, в която е представено поробването на България от турците. „Така в онова време — пише Паисий — човеците имаха скръб върху скръб и жалост върху жалост. Плакали горко и жалостно по българското царство.” С реалистични черти се явяват и образите на поробителите. За турците „История славяноболгарская” разказва: „Така и турците изпърво били свирепи и големи грабители. Когато се укрепили в цариградското царство, научили много от християнския ред и съд и до известна степен престанали и се засрамили да ограбват незаконно християнските вещи и имотите им, за известно време, отначало. Но в сегашно време окаяните пак нямат никаква правда, нито съд.”

 

Просвещенските усилия у нас не можеха да не започнат със запознаването на българския народ с неговия „род и език”, което е първата задача на „История славяноболгарская”. Паисий Хилендарски слага надслова „История славяноболгарская за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития” и продължава: „Аз ви написах подред това, което е известно за вашия род и език”. Призивът „Българино, знай своя род и език” пронизва цялото предисловие.

 

Опознаването на „своя род и език” извиква в същност появата на „История славяноболгарская”. Историята представя живота на „рода и езика” (Паисий разбира думата „език” по-широко: като народност). Паисий гениално е схванал същността на нацията, която, както е известно, представя исторически формирала се устойчива общност на хора, възникнала на базата на общността на езика, територията, икономическия живот и психическото устройство, което се проявява в общността на културата, и в историята вижда средство да разкрие тая общност. Устойчивата общност на българите се е формирала през вековете, така че първият български възрожденец съвършено удачно се е обърнал към историята.

 

„Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български — започва той предисловието си към тия, „които желаят да прочетат и чуят написаното” от него, — които обичате и усърдствувате по своя род и по своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за деянията на вашите бащи, както що знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.”

 

Паисий се е ориентирал правилно и за предпоставките, които формират общността на нацията: езика, територията, икономиче-

 

134

 

 

ския живот и психическото устройство, което се проявява в общността на културата.

 

Особено внимание обръща той на езика. За него езикът съхранява народността. Стремейки се към опазване и развитие на българския език, той цели опазване и развитие на българската народност, съответно на българската нация. Онези, които се влачат по „чужд език”, т. е. по гръцкия език и се срамуват от родния си език, са прицел на бурния му гняв. Това са изменници на българската народност — „отцеругатели”. Това са безумци, „уроди”, слепци, които не виждат достойнствата на своя народ:

 

„Но поради що ти, неразумни, се срамиш от своя род и се влачиш по чужд език? Но, рече, гърците са по-мъдри и по-по-литични, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова, казва, по-добре да се присъединим към гърците. Но вие, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Дали оставя обаче някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква печалба от гръцката мъдрост и изтънченост? Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!”

 

Територията като предпоставка за съществуванието на българската нация у Паисий е получила вече онова идейно-емоционално съдържание с израза „българско отечество”, което изпълня с такава топлота и жертвоготовност човека на нашето Възраждане. С предисловието си Паисий се обръща към онези, които „обичат и усърдствуват” по „своя род и своето българско отечество”. За себе си говори, че твърде много обикнал „българския род и отечество”. И т. н.

 

Съзнанието за общност в икономическия живот на българския народ намира израз в противопоставянето на българския трудов народ от „прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии” на гърците, които са представени като търговци, образовани и изтънчени хора — явно, става дума за формиралата се вече гръцка буржоазия. Съзнанието за общност в икономическия живот на българския народ в епохата постепенно се засилва с възникването и развитието на икономическите центрове при новата икономическа дейност в страната — търговско-занаят-чийската.

 

Особено внимание отделя Паисий да изтъкне като важно условие за новия национален живот на българския народ общността в психическото устройство, което се проявява в общността на културата. В предисловието си той характеризира българите, като ги противопоставя на гърците. Докато гърците (Паисий има пред вид собствено гръцката буржоазия) характеризира с образование и изтънченост, но и с егоизъм и хищничество.

 

135

 

 

за характерни черти на българите са отбелязани простотата и незлобливостта, гостоприемството и милосърдието:

 

„Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език! По-добра е българската простота и незлобливост. Простите българи в своя дом приемат и гощават всекиго и даряват милостиня на ония, които просят от тях. А мъдрите и изтънчени гърци никак не правят това, но и отнемат от простите и грабят неправедно ѝ повече грях, а не полза от своята мъдрост и възпитание получават.”

 

Културата на българския народ в „История славяноболгарская” заема място между аргументите за правото на българския народ на национално съществувание. Отделена ѝ е специална глава в Историята: „За славянските учители”. С гордост авторът изтъква, че „българите от всички славянски народи по-рано приели православието, по-рано имали свой патриарх и цар и на свой език започнали да четат.”

 

 

V

 

Пробуждащото се национално съзнание особено у по-малките славянски народи намира опора в славянското съзнание, в съзнанието за близост и дори единство с другите славянски народи. Нашето Възраждане е обърнато с лице към Русия и Славянството. Славянската си принадлежност българите противопоставят на елинизма и на турското политическо господство, тъй както например чехите я противопоставят на германизма в страната си. Паисий е родоначалник на новото отношениекъм Славянството у нас. Наистина и в Средновековието е съществувала близостта със славянските народи — езикова, религиозна, културна, икономическо-политическа. Но тя не е била използувана съзнателно, като съставка в идеологията на известна група, в обществено-политическите борби.

 

Паисий пише не „История Българска”, а „История Славянобългарска”. Произходът на българите в Историята му е изведен от славянската общност. Както българите, така също и другите славяни, преди всичко русите, се представят като мощен и храбър народ. Когато изтъква силата и смелостта на българите, първият български възрожденец отбелязва: „Един отивал срещу десет безбоязнено, както и досега на север живее всесилен и крепък във война и бран народ.” Възхвалени са държавната организация на русите и техният културен живот в съвременността: русите имали „царство”, имали „черковна свобода”, уредени училища, „книжовна мъдрост”, славянски книги. Всички тези вести и разсъждения на Паисий отбелязват раждащата се сред българския народ в епохата надежда, че русите ще му помогнат да излезе от робското положение, в което се намира.

 

136

 

 

Новото отношение на Паисий към Славянството има своите паралели и връзки с подобно отношение в славянските Ренесанс и Барок и ранно Просвещение. Източникът на Паисий Мавро Орбини е баща на идеите за славянската задружност, за мощта на обединеното Славянство и за неговото светло бъдеще. Книгата на Орбини „Il Regno degli Slavi” възниква от ентусиазма за „Всеславянството”. В своето въодушевение от Славянството Орбини поставя между славянските народи и неславянски, такива, които са живеели в близка връзка с тях.

 

Популяризираната от Орбини идея за единство с великото Славянство бива подхваната от ред негови съвременници и последователи. Подема я например съвременният на Орбини поет Юрай Баракович (1548—1628), автор на поемата  „В и л а  С л о в и н к а”. На Баракович принадлежат стиховете: 

S iztoka na zapad i opet u poprič

svud zvuči i dosad slovinske vrsti ric. . .

 

Най-великият поет на дубровнишко-далматинската литература Иван Гундулич (1589—1638) възпява вдъхновено великото Славянство:

Zaleti se strjelovita

na sunčanijeh kolih Slava

po največem dijelu svita

Slovinskijeh svih država. . .

 

Sto kraljevstva gdi se čuje

Slovinsko ime slovit sada.

kijeh svijet prostran razdjeluje

a obćeni jezik sklada.

 

В безсмъртната поема на Гундулич  „О с м а н”  идеята за Всеславянството се съчетава с мисълта за освобождението на южните славяни от османско робство. Гундулич прославя в поемата си българските народни песни:

Българинът ги остави

на езика си славянски

да пребъдат в вечна слава

делата им великански.

(III песен).

 

Идеята за Всеславянството се влива по-нататък в хърват-:кото възрожденско движение илиризъм. Появата на илиризма се зарегистрира още в книжовното дело на Павел Ритер Витезович (1652—1713). Неговата „Stemmatographia sive armorum Illyricorum delineatio, descriptio et restitutio”, издадена в 1701 г. във Виена, служи като източник на Христофор Жефаро-

 

137

 

 

вич, който също се приобщава към илиризма, дори употребява термина „илирийски”. „Стематографията” на Жефарович, както видяхме, е била позната на Паисий. Организаторът на възрожденското движение у хърватите Людевит Гай е въодушевен привърженик на славянското единство. Същото можем да кажем и за най-значителните поети на Хърватското възраждане: Иван Мажуранич и Петър Прерадович. Чешкото възраждане черпи силите си от славянската задружност. Не е случайно, че тъкмо в Чехия се роди славянската филология като национална наука на славянските народи. Йосиф Добровски, Йосиф Юнгман, Павел Йосиф Шафарик развиват и издигат тая наука на голяма висота, от идеята за славянското единство черпят своето вдъхновение възрожденските поети — Ян Колар, Франтишек Ладислав Челаковски. Ян Колар създава цяло движение — за „славянска взаимност”. На идеята за славянската задружност дават своята дан и сръбските възрожденци. Както Паисий онасловява своята история „Славяноболгарская”, и те онасловяват своите издания „славяносербски”: например първото сръбско и изобщо южнославянско списание, което започва да издава Захария Стефанович Орфелин във Венеция в 1768 г., носи надслова „Славяно-сербский магазин”; в края на века излизат „Славяносербския ведомости” (Виена,  1792—1794); дори Вук Караджич онасловява първата си сбирка с народни песни от 1814 г. „Мала простонародна славено-сербска песнарница”. И т. н.

 

 

VI

 

В своето развитие Просвещението прогласява и изтъква все повече напред борбата за духовно и политическо освобождение на народните маси и на народите изобщо. Освобождението на народните маси се смята за необходимо условие за „просвещението” на народа. Осъществяването на идеите за право, равенство, човешко достойнство и т. н., прогласени от просве-щенците, е немислимо без премахването на социалното и националното робство, онаследено от феодалното средновековие. Разчупването на всякакви вериги стои в програмата на просвещенците. Поставя се остро въпросът за ликвидирането на крепости и чеството на селяните, някъде то действително бива ликвидирано. Подготвят се ред буржоазни революции за премахване  на феодалния гнет.

 

Паисий остро чувствува духовното и политическото робство на българския народ. Той разбира, че Просвещението на българския народ — в буквалния смисъл на думата — не може да се провежда с успех, ако не бъде премахнато фанариотското

 

138

 

 

иго. Българският език и развитието на българската нация ще получат своите права и своя размах, само ако българите вземат своето училищно дело, своите черкви и своята култура в собствените си ръце. Неравенството на българския език с гръцкия е нетърпимо за просвещенский деец: то води изобщо до неравенство между българския и гръцкия народ. Ясно вижда Паисий и господството на гръцката буржоазия в икономическия живот на България; експлоатацията на българите от гръцката буржоазия извиква бурния му гняв. С цялото си дело първият български възрожденец атакува неотразимо духовното робство, призовава и мобилизира своите сънародници за борба с него.

 

Османското политическо робство Паисий не може да нападне така открито и смело. Той го атакува внимателно, между редовете на своя труд, със загатвания. Например пропадането на силните царства, за каквото говори в първото предисловие.намек-ва очевидно, за поробващата османска империя. Но омразата и гневът напират непрекъснато. В V глава на „История славяноболгарская” те избликват в думите: „От това време и досега (турците) потъпкват и измъчват българската земя.” Турските аги и бейове извикват язвителната и пълна с болка бележка: „Никаква правда, нито съд нямат окаяните.” Тук и там се загатва, че само свободните и независими народи са в състояние да си създадат благосъстояние и висока култура.

 

Колкото и да говори с недомлъвки, Паисий чертае път и за политическото освобождение на българския народ. Ако Просвещението представя идеологическа борба със стария свят, то завършва с революция. Паисий пръв подготвя почвата за онази борба, с която завърши епохата на Българското възраждане.

 

 

VII

 

Паисий е свързан с идеите и борбите на Просвещението със своя ярко проявен демократизъм. Известна е, че проведената през Просвещението критика на феодалния строй не изхожда само от интересите на буржоазията, а от интересите на широките народни слоеве. Буржоазията прогласява, че води своята борба, идеологическа и революционна, от позициите на интересите на широките обществени слоеве, осъществява обаче своите класови стремления. Демократизмът е присъщ на най-значителните и най-бойки представители на Просвещението, начело с Жан Жак Русо.

 

Паисий е трябвало да покаже на сънародниците си, че те са имали в миналото свои царе и светии; ето защо разкрива техните подвизи и деяния. Но и народът излиза като творец на историята, той привлича не по-малко от царете и светиите

 

139

 

 

вниманието на автора на „История славяноболгарская”. В надслова, където се сочи за кого е написана Историята, той е получил първо място: „Славяноболгарска история за българския  народ, царе и светии и за всички български деяния и събития”. Сам авторът определя, че в Историята си е „съвъкупил делата за своя народ”. Целта му е била да покаже историческия живот и високите качества на „българите”. „Българите” вършат подвизи, те са храбри и силни, те страдат при нашествия и в робство.

 

Паисий пише своята „История славяноболгарская”„просто”, достъпно: „като прост българин, просто и написах”. Неговият загрижен поглед е отправен към „простите орачи, копачи, овчари и занаятчии”. Цитирахме вече неговото предисловие, в което българските „прости орачи, копачи, овчари и занаятчии” са противопоставени на гръцките търговци и образовани хора, т. е. на гръцката буржоазия. В предисловието си Паисий убедително от гледна точка на епохата отстоява превъзходството на широката трудова маса, пред привилегированите класи: той изтъква, че великите библейски деятели и праведници не са били търговци, нито хитри и горделиви хора — каквито българските „отцеругатели” почитали у гърците, а „земеделци и овчари”.

 

Паисий възхвалява наистина българските царе като смели и храбри, но в душата си ненавижда царете, смята ги за тирани и мъчители. Така когато в своята История стига до първия цар — Неврот, той отбелязва: „Той бил първият цар и мъчител на земята.” За някои български царе отбелязва, че народът ги е прогонвал от страната си заради тяхното лошо и тиранично управление.

 

Паисий не е и чувал името на своя велик съвременник Жан Жак Русо, бунтуващия представител на френското просвещение, защитник на народните маси, но със своето Просвещение той се доближава до него. Връзката между Паисий и Русо посочи някога проф. Ив. Д. Шишманов. Тая връзка той видя не само в това, че Паисий завършва Историята си в същата година, в която Русо публикува знаменития си „Емил”, но и в общата идейна насоченост у френския просвещенец и българския възрожденец. Шишманов писа: „Русо и Паисий. „Емил” и „История Българска”. Колко съприкосновения между тия двама реформатори и техните дела Колко плодовити сравнения би могло да се направят между двамата възкресители, при всичката разница на умствените им кръгозори и на културната среда, в която са живели Единият и другият си поставят за цел да възродят човещината — единият цялата човещина, другият — къс от нея — своя собствен народ. И колко чудно съвпадение. „Емил” и „Ис-

 

140

 

 

тория Българска” излизат в една и съща година. Една и съща дата за две ери: възраждането на Европа и възраждането на България. Нова България и нова Европа са родени в един ден, прочее, връстници са.” [6]

 

Подобно на Русо — ще добавим ние — Паисий хвърля лозунги, които атакуват живота на безправие и робство. „Човекът се ражда свободен, а навсякъде се намира в окови” — говори лозунгово Русо. Лонзунгово говори и Паисий: „О, неразумни и уроде! Защо се срамиш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език? Или не са имали българите царство и държава?” Или на друго място: „По-добре е българската простота и незлобливост.” Полемизирайки срещу богатите, той прогласява:„Колкото праведни и свети пророци и патриарси имаше и се нарекоха велики на земята и пред бога, никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек.”

 

Подобни лозунгово хвърлени мисли са характерни за епохи на остра идеологическа борба, за революционни епохи.

 

До Русо авторът на „История славяноболгарская” се доближава, и когато идеализира простите,обикновените българи,и когато изтъква тяхното превъзходство пред изтънчените и образовани гърци.

 

 

VIII

 

Изследователите на Паисиевото дело неведнъж са разисквали въпроса за стойността на „История славяноболгарская” като исторически труд. Те са изтъквали, че Паисий доста безкритично е заемал данните си, че не се е вглеждал внимателно, за да установи точността на имена и дати. Но трябва да отбележим, че Паисий се опира на авторитетни историографи. До каква степен историографското дело на Цезар Бароний се е ползувало с авторитет, свидетелствуват многобройните му издания. То бива преведено на полски (в преработка и превод на знаменития полски бароков писател-проповедник Петър Скарга), на руски и др. Разпространило се е и в България. [7] И Историята на Мавро Орбини получава разпространение и популярност. Тя служи като извор на по-късните хърватски и сръбски историографи. Тя прониква и у нас — била е позната на българските католици. Към данните, които заема, Паисий има отношение

 

 

6. Ив. Д. Шишманов. Паисий и Русо. Aperçu, Денница, год. I 1890, кн. 7–8, с. 354.

 

7. Юрд. Трифонов, Зографската българска история, Списание на Българската академия на науките, кн. LX 1940, клон историко-филолог. и филос.-обществен, с. 1 сл.

 

141

 

 

не на обикновен учен, който пробира, сумира и класифицира факти, а на обществен деец, който ги подчинява на своята политическа мисъл, на жизнената практика. Той носи на народа си една голяма правда — правдата на живота и борбата, и не е  чудно, ако в стремежа си към тая правда се отнася свободно към своите източници или отминава неразчетени букви, срички и думи.

 

Критицизмът на Новото време обаче не е чужд на нашия историк. „История славяноболгарская” ни предлага пасажи, от които се вижда, че авторът ѝ се отнася скептично дори към авторитетните си източници. Така в послесловието си пише за Мавро Орбини: „Там (т. е. в „Немската земя”) намерих Маврубировата история за сърбите и българите, накратко за царете, а за светиите никак не писал: латинин бил, не изповядва българските и гръцки светии, които просияли след като се отделили латините от гърците. Но и за сръбските светии зле пише и скрива, а за българските никак не поменава.” На места Паисий влиза и в спор със своите източници.

 

Историческото изложение на Паисий не бива да се мери с днешните мащаби. За нас днес изброяването на имената и делата на царе и светии, разбира се, не може да представя развитието на един народ. Но XVIII век представя по тоя начин историческото развитие. Достатъчно е да сравним „История славяноболгарская” с българската част на известната книга „Razgovor ugodni naroda slovinskoga” от ранния хърватски възрожденец Андрия Качич—Миошич (1704—1760), за да се уверим в това. Историографските методи на Качич и Паисий се покриват. Читатели и преписвачи чувствуват двете книги така близки, че добавят на „История славяноболгарская” онова, което у Качич има, а у Паисий няма: историческите песни, песните, с които Качич е допълнил историческите скици за южнославянските крале и юнаци и които са въздействували по-силно от фактографската част. [8] Трябва да отбележим, че мисълта за сравнението на „Приятен разговор за южнославянския народ” с „История славяноболгарская” не изниква у нас нито случайно, нито за пръв път. Още преди пет десетилетия близостта между Качич и Паисий бе отбелязана в един юбилеен лист. [9] В по-ново време в „Разговор Угодни” бе съзрян главният извор на Зографската българска

 

 

8. Юрд. Трифонов посочи, че Качичевият „Разговор угодни” е влиял косвено върху Паисий — през т. нар. Зографска история, — Юрд. Трифонов, Зографската българска история, Списание на Българската академия на науките, LX, с. 1 сл.

 

9. С. Панаретов, Паисий и Качич—Миошич, Юбилеен глас за прослава на Паисий Хилендарски, издаден на 3 май 1912 г. в Цариград.

 

142

 

 

история. [10] Изданието на Качичевата книга предшествува Паисиевия труд само с няколко години. (Първото ѝ издание е от 1756, второто, разширено — от 1759 г.). Качичевата книга се разпространява из България по времето, когато из нея се преписва Паисиевата История. Навярно от препис на Паисиевата История, попълнен с Качич, младият П. Р. Славейков, за когото знаем, че е получил от баща си Паисиевата История, е превел песента за Крум и Никифор, едно от най-ранните стихотворни дела на основоположника на новата българска поезия.

 

 

IX

 

Стилът и езикът на Паисий са белязани с акцентите на едно ново време. Те са свързани със започващата остра идеологическа борба. За епохата на Просвещението е характерен особено публицистичният стил. Паисий търси нови езиково-стилни средства да мобилизира своите съотечественици за борба с робството, да пробуди националното им съзнание, необходимо за новия етап в историческото им развитие, да разобличи духовни и политически поробители, домашни „отцеругатели” и присмехулници от близките земи. Патос, пламенни призиви, укори и полемика отреждат на „История славяноболгарская” изключително място в историята на българската поетика. Широката амплитуда и разнообразните нюанси в изразните средства разкриват дълбоките преживявания на един автор, който превръща данните на историографията в оръжие и се стреми да разкъса бентовете на застоялите води на Средновековието.

 

Изложението на данните е направено с лично отношение на автора, с дълбоко вълнение, със страстна „партийност”. „Партийността” у Паисий е ренесансова проява — плод на силното желание да се промени съществуващата действителност, да се изведат човекът и обществото на нов път. Паисий ту е обхванат от възторг, ту изпада в униние, ту прави ядовити бележки.

 

Когато например говори за заселването на българите в земята, която заемат днес, не може да не я окачестви с най-хубави епитети: „Така намерили българите добра и изобилна земя и се заселили.” Характеристиката на българите е издържана във високи тонове, при това се привеждат цитати от авторитетни историографи в подкрепа на казаното: „Но не били научени да се покоряват на царе, но били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. Един отивал

 

 

10. Юрд. Трифонов, Зографската българска история, Списание на Българската академия на науките, LX, с. 4 сл.

 

143

 

 

срещу десет безбоязнено, както и досега на север живее всесилен и крепък във война и бран народ. Такива били изпърво българите, крепки и силни във война. В първата част на Бароний, на лист 567, пише: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим.” Така и гърците пишат в своята история: „Българите са диви и непобедими във война “ И пак: „Мъчен е българският народ и непобедими са във войните.”

 

Когато заговори за гърци и сърби, Паисий проявява субективизъм — също ренесансова черта. Той е търпял техните подигравки, тези подигравки, отнасящи се до дълбокия упадък на българския народ, са засегнали неговото национално чувство. И той намира винаги остри думи и аргументи от историята, за да покаже превъзходството на българите пред тях. Той дори се впуща да скицира в отделна глава сръбската история, за да покаже колко по-богата с величие, слава и постижения е българската история. Той е наистина силно тенденциозен, но се намира в положение на отбрана, брани българския народ от нападките, от подигравките.

 

Линията на възхвала на българския народ води до героика като основен патос в „История славяноболгарская”. И тук трябва да отбележим, че тоя патос свързва Паисиевия труд с Ренесанса. Както е известно, Ренесансът обича героиката. Ренесансът цени също високо културата, а за Паисий културата на българския народ в миналото е аргумент за правото му да съществува и да се развива.

 

„История славяноболгарская” завършва с послесловие, което още веднъж иде да разкрие автора като представител на едно ново време. То напомня средновековните приписки, но от тях се отличава с ново отношение към народ и отечество:

 

„Аз, Паисий, йеромонах и проигумен Хилендарски, съвъкупих и написах, от руските прости речи обърнах на българските и славянски прости речи. Разяждаше ме непрекъснато ревност и жалост за моя български род, защото няма история заедно събрана за преславните деяния от първите времена на нашия род, на светците и на царете. Така ни укоряваха много пъти сърбите и гърците, защото нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите. Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории и в Немската земя повече с това намерение ходих ... Така аз презрях своето главоболие, така и от стомах много време страдах — и то от голямото желание, което имах, презрях.”

 

Приведеният пасаж говори за нови човешки радости и скърби, непознати на Средновековието. Мъката от неволята на сънародниците, от тяхната изостаналост, стремежът да се служи

 

144

 

 

на народа, за да скъса той с народностната си беда, обичта към отечеството, което е било свободно и славно „царство”, а сега е юдол на робство и неправди, не могат да вълнуват така човека от миналата епоха, за когото истинското „царство” е „небесното”.

 

Езикът на Паисий е обърнат и към традицията.и към новото време. И това е естествено: езикът на науката е черковнославянски и Паисий, за да не лиши своето дело от „научност”, не може да скъса с него. Същевременно обаче нему е нужен нов език, жив и силен, език, който черпи обратите си от живия народен език и притежава емоционално въздействие. Сам Паисий има съзнанието, че пише „просто”. Изкуството на учените граматици обаче, което, както съобщава, му е останало недостъпно, едва ли би повишило силата на въздействие на неговото произведение, може би то би ограничило жизнената струя в него, какъвто в голяма степен е случаят с учения историк Йоан Раич. А тая „жизнена струя” в езика и стила на Паисий е нов момент в книжовното ни развитие.

 

*  *  *

 

Необикновеното въздействие, което оказва „История славяноболгарская” върху съвременниците, е ярко доказателство за това, че тя не само е една нова поява, но е отговорила на една нужда на епохата. Прочитането ѝ извиквало буря, прелом в душите. За такова въздействие говорят известните думи на Софроний Врачански, вписани в преписа, който той направил в 1765 год. и положил в олтара на котленската черква: „Който усвои или открадне Историята, да бъде афоресан и проклет от господа бога Саваота и от дванадесетте апостола, и от светите отци, и от четиримата евангелиста. И туч и желязо, и камик да се стопи, той — ни во веки.” Посочихме вече и познатия факт, че П. Р. Славейков, прочитайки Паисиевата История, се отказал от намерението си да се покалугери и решил да отдаде силите си на работа за народа.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]