Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Б. През нов живот към нова литература

 

2. Паисий Хилендарски. Възвестител на българското Възраждане

 

I. За това, което знаем и не знаем за рождението, учението. Любовта и смъртта на отец Паисий

 

 

Личността на основоположника на Българското възраждане и на новата българска литература и неговият жизнен път интересуват открай време най-широките слоеве на нашата общественост. Но твърде малко можем да им кажем. Източниците, както за неговия живот, така и за неговата епоха са оскъдни и научното дирене трудно си пробива път към личността му и към процесите, които го извеждат из мрака на Средновековието, за да отвори и премине дверите на новото време.

 

Сведенията си за личността и жизнения път на хилендарския монах черпим главно от „История славяноболгарская”, особено от нейните послеслов и наслов, които наподобяват припис-ките в произведенията на старобългарската литература, и като тях не са многословни.

 

Можем ли да твърдим с положителност, че рождената година на първия български възрожденец е 1722, както това навсякъде се отбелязва?

 

Никъде тая година не се посочва направо. Извеждаме я от две съобщения на „История славяноболгарская”: в наслова на Историята авторът ѝ отбелязва, че е написал своя труд в 1762 година; в послеслова си съобщава, че когато написал труда си, бил 40-годишен. Аритметиката е точна наука, но в случая може да ни излъже.

 

Освен собствените си години Паисий съобщава в послеслова си и годините на своя брат Лаврентий, игумен на Хилендарския манастир, където Паисий е бил монах и където написва Историята си. Брат му — по съобщението — бил 60-годишен. Съобщените години — 40 за Паисий и 60 за Лаврентий — изглеждат закръглени, следователно годината 1722 като рождена година за Паисий ще е приблизителна.

 

Много спорове предизвиква въпросът за родното място на Паисий. Както някога голям брой гръцки селища са се обявя-

 

105

 

 

валк за родно място на Омир, така ред селища на днешна Югозападна България въз основа на различни предания се обявяват и сочат за родно място, на великия възрожденски деец.; Доспей, Ральово, Бельово, Банско , Кралев дол едно след друго претендират за тая чест и слава. Преданията обаче, които се пазят или се създават за хилендарския монах, говорят само за почитта и обичта, с които българският народ го окръжава.

 

В наслова на „История славяноболгарская” се съобщава, че нейният автор дошъл „в светите гори Атонски” от Самоковската епархия. Очевидно, родното му място трябва да се търси в тая епархия. В XVIII век тя е била сравнително обширна и в нея са влизали селища с развита занаятчийска промишленост и търговски селища като Самоков, Дупница и Банско.

 

В по-ново време проф. Йордан Иванов спря вниманието си върху кондиките на Хилендарския и Зографския манастир, които регистрират живота там през XVIII век. В тях се поменават йеромонах Паисий и проигумен Лаврентий, които Йорд. Иванов отъждествява с родоначалника на Българското възраждане и неговия брат. При едно поменаване на името Лаврентий се отбелязва, че бащината къща на тоя Лаврентий била в Банско. Ако бащината къща на Лаврентий, брат на Паисий — разсъждава Йорд. Иванов, — е била в Банско, трябва да се заключи, че родното място на Паисий също е Банско.

 

Йорд. Иванов основа своето твърдение не върху предания, а върху документи. Все пак се изказаха известни съмнения, че Банско е родно място на Паисий, защото в кондиките могло да се поменават и други монаси със същите имена.

 

Така проф. Б. Ст. Ангелов посочи, че в кондиките се говорело най-малко за двама Лаврентиевци. Ние обаче приемаме без колебание, че Паисий произхожда от Банско, защото ни се; вижда малко вероятно и двамата Лаврентиевци, поменати кондиките, да са от Самоковската епархия.

 

Къде е получил Паисий своето образование? Учил ли е той в модерно гръцко училище, където го изпращат някои автори, очевидно удивени от неговата пробудена свяст и неговите познания?

 

В послеслова на „История славяноболгарская” сам Паисий отбелязва, че не е учил ни граматика, ни политика (т. е. светска наука): „Не учих се ни граматика, ни политика никако.” Явно е, че не е учил в модерно гръцко училище. Но думите му не трябва да се тълкуват и в смисъл, че е бил самоук, без училищно образование, както го тълкуват някои. Българският възрожденец се противопоставя в случая на гръцките и сръбските книжовници, пребиваващи или посещаващи Атон, които са имали по-високо от него — светско — образование. Той ще

 

106

 

 

е учил в килийно училище в родното си село, а може би е продължил образованието си в Рилския манастир, който се е намирал в Самоковската епархия. Основание да предполагаме, че е учил в Рилския манастир, ни дава „История славяноболгарская”, от която се вижда, че нейният автор добре е познавал гоя манастир. Както в килийното училище, така и в манастира той не е изучавал „ни граматика, ни политика”, а само средновековната наша писменост и основните богослужебни книги.

 

От наслова на „История славяноболгарская” научаваме, че и 1745 год. Паисий напуснал Самоковската епархия и отишъл „в Светите гори Атонски”, станал монах. Какво е отвело пламенния родолюбец в манастира? Разбира се, нещастна любов — би отговорил писателят, който пише повест за Паисий. Романтичната любов, която отвежда в манастира, обаче е присъща на героите от повестите, романите и поемите, от оперите и филмите, а повести, романи и поеми Паисий не е чел, нито е слушал опери и гледал филми. По-близкото до истината обяснение ще е по-прозаично. За хората от XVIII век с духовни стремежи и със стремежа да се откъснат и противопоставят на робските условия на живот, които в онова време са владеели в България, манастирът е бил сравнително най-подходящото убежище. Несъмнено, за решението на Паисий да стане монах са имали значение примерът и съветите на по-стария му брат Лаврентий. Братът Лаврентий, който бил 20 години по-възрастен от Паисий, вероятно е бил образован монах, за да бъде избран за игумен на Хилендарския манастир. Към манастирския живот са подбудили Паисий особено стремежът му към образование, но оше и лошото му здраве, за което говори в послеслова на Историята.

 

Какво разочарование — няма любов Не, любов има, и то най-гореща. Това е новата за епохата любов — любовта към живеещото в двойно робство отечество. За нея говори всеки ред от написаната в манастира „История славяноболгарская”. И любовта на нейния автор не е от най-щастливите. Тя го изпълня с мъка, за която разказва в своя послеслов: „Аз, Паисий, йеромонах и проигумен хилендарски, съвъкупих и написах ... Разяждаше ме непрекъсната ревност и жалост за моя български род, защото няма история заедно събрана за преславните деяния от първите времена на нашия род, на светиите и на царете...” Тая любов го подбужда и към дело: в 1760 год. се залавя да напише история на българския народ, която пише в продължение на две години — до 1762 год., — като не обръща внимание на главоболието и „коремната болка”, от които страдал.

 

Стигнал ли е до нас оригиналният ръкопис на „История славяноболгарская”, която, както е известно, се разпространява в преписи?

 

107

 

 

Докато пишел своята История, Паисий посетил „немската земя”, град Карловци, в тогавашна Австрия. Бил изпратен там да прибере наследството, оставено за Хилендарския манастир от починал монах, но както съобщава в послеслова на своята история, отишъл „в немската земя повече с намерението” да събира материал за миналото на нашия народ. Прибрал имуществото, подписва разписка за него (от 21 май 1761 год.), която е стигнала до нас, така че разполагаме с неговия подпис, със сигурен негов автограф. Като сравнява почерка на Паисиевия подпис върху разписката с почерка от ръкописа на Историята, намиращ се в Зографския манастир на Света гора, проф. Йордан Иванов смята, че зографският ръкопис е автограф на Паисий — черновка на Историята.

 

Приликата между сравнените начертания на буквите действително е голяма. Известно съмнение, че зографският ръкопис е Паисиев автограф, буди изразът от нейния наслов „събрано и нареждено Паисием иеромонахом,  б и в ш а г о  и пришедъша на Светы Горы Атонские...” („Събра и нареди Паисий Йеромонах, който живееше на Светите гори Атонски, дошъл там от Самоковската епархия в 1745 год.”). Не отдалечава ли тоя израз, особено думата  „б и в ш а г о”,  ръкописа от автора?

 

За дейността на Паисий след написването на „История славяноболгарская” имаме една единствена сигурна бележка, излязла изпод перото на котленския поп Стойко Владиславов, бъдещия Софроний Врачански. В 1765 год. той преписва Историята и отбелязва: „Тая История принесе я Паисий йеромонах от Света Гора Атонска и преписахме я у село Котел ...” Бележката на поп Стойко е наистина единственото сигурно свидетелство за дейността на Паисий след написването на Историята, но то е достатъчно, като познаваме патриотичната ревност на първия български историк на новото време, разкрита в труда му, да разберем по-нататъшния му жизнен път — път на горещо любещ народа си деец, път на въодушевен народен будител. Както тая бележка, така и появата на преписи на „История славяноболгарская” в различни краища на страната ни убеждават, че обичта към народ и отечество е водила Паисий по градове и села, за да даде живот на идеите, които така дълбоко са го развълнували. По всяка вероятност той е обхождал страната като пратеник на българските светогорски манастири — като таксидиот, — но отново е можел да каже онези думи, с които отбелязва в Историята си своето посещение на „немската земя”: и в Котел, и всякъде другаде „повече с това намерение ходих”, т. е. с „намерението” да разнася своята История.

 

Кога е престанал хилендарският монах да„ходи” от град на град и от село на село?

 

108

 

 

Изхождайки от поменатите кондики, упоритият изследовател на дейността и книжовното наследство на Паисий — покойният професор Йордан Иванов — обяви за открита годината на смъртта му: 1798. Тая година влезе и в различни издания.

 

Хилендарската кондика в бележка от 1798 год. оповестява така смъртта на един йеромонах Паисий: „Да се знае какво се яви у един манастир дияк Марко, та се стори абер от Самоков, какво се престави х. Паисий йеромонаха старец Хилендарски и се не поврати веке на Света Гора и са го копали в гробе отца поп Никола на харно место. Бог да го прости, три пъти рекоа тука. Собрано от покойнаго х. Паисиа йеромонаха в Самоков милостини грош 720, а принесено без арчо грош 517 и три мали маски со черги две.” Тъждеството на „хаджи Паисий йеромонах старец Хилендарски” от кондиката с българския възрожденец ни се вижда твърде-твърде съмнително. на първо място, възможно ли е великият ни Паисий да е бил хаджия, както съобщава това кондиката за починалия в 1798 година йеромонах Паисий? Такъв той не е бил до написването на своя труд, а да е станал по-късно — това някак не се съгласува с представата ни за автора на „История славяноболгарская”, чиято основна черта е патриотичната ревност, която го кара да разнася своята книжка из най-отдалечени български краища. На второ място, в послеслова на „История славяноболгарская” Паисий съобщава,че е напуснал Хилендар и се е преместил в Зограф, а лицето в кондиката е наречено „старец Хилендарски”. Ще трябва да предполагаме без особени основания, че след написването на Историята Паисий се е върнал в Хилендар. На трето място, от “История славяноболгарская” знаем, че нейният автор е бил болнав — оплаква се, от главоболие и „коремна болка” („Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, презрях и коремната болка, от която много страдах...”), така че едва ли е доживял до посочената в кондиката година — 1798, т. е. 36 години след написването на „История славяноболгарская”, завършена от него на 40-годишна възраст. Нека припомним още, че и в по-далечното минало великият деец на епохата също бе отъждествяван с Паисиевци, поменати в паметници на XVIII век.

 

И да се отнася, и да не се отнася за смъртта на безсмъртния хилендарски монах бележката на Хилендарската кондика, едно е несъмнено: Паисий не е прекратил своята дейност, докато не е почувствувал, че е хвърлил достатъчно семе в потъналите в мрак родни бразди. За това свидетелствуват многобройните преписи и преправки на „История славяноболгарская”, от които вече са познати над шестдесет.

 

109

 

 

*  *  *

 

Когато настоящият очерк бе отдавна написан и книгата, на която той е съставка, бе предадена за печат, в сп. „Език и литература” се появи статията „Новооткрити данни за Паисий Хилендарски” от американския славист проф. M. Матеич (сп. „Език и литература”, 1974 г., кн. 5, с. 9—15). Работейки в библиотеката на Хилендарския манастир на Атон, проф. М. Матеич попада на ръкопис № 525 (523), съдържащ — говори убедително авторът — сведения за Паисий. Ръкописът е „финансов документ” от XVIII в., регистриращ приходите на манастира. Паисий е записан няколко пъти като приносител на пари и вещи, завръщайки се от своите обиколки из България.

 

Записките в „тефтера” (така ръкописът е наречен в заглавието му) разширяват най-напред сведенията за пътуванията на Паисий из България. Става явно, че преди написването на „История славяноболгарская” Паисий е посетил България в 1755 и 1760 г. След като посещава Котел в 1765 г., където се среща със Стойко Владиславов и му предоставя за преписване готовата вече „История славяноболгарская”, той посещава Сливен в 1766 г. В 1770 г. предприема ново пътуване из България, при което посещава селището Куч. В 1772 г. събира средства за Хилендар в Солун.

 

Записките в „тефтера” регистрират на второ място края на Паисий. На л. 74 именно е отбелязана годината на смъртта му — 1773 г.

 

От съобщението — пише проф. Матеич — не ставало ясно дали Паисий е умрял в Хилендар, или някъде другаде. Но съобщенията на ръкописа говорят убедително, че Паисий,останал в Хилендарския манастир до смъртта си, не се е преместил в Зографския, както мислят някои.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]