Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

Б. През нов живот към нова литература

 

1. Христофор Жефарович — деец на българското предвъзраждане

 

I

 

Както е известно, първа значителна поява на Българското възраждане и на новата българска литература представя бележитата „История славяноболгарская” от Паисий Хилендарски, завършена в 1762 год. „История славяноболгарская” се сочи обикновено като предел в литературното ни развитие, който приключва епохата на старата българска литература и поставя началото на новата българска литература. Ако обаче проследим развитието на българския народ, предшествуващо „История славяноболгарская”, ще разкрием редица възрожденски появи. Тези появи са толкова много и тъй значителни, че не могат да се разглеждат като изолирани и случайни; те очертават процеси, обособяващи развитието в отделен период от нашата обща и литературна история.

 

Очертаването на процесите, които водят до появата на „История славяноболгарская”, досега обикновено се подменяше в нашата литературна история с глави, посветени на така наречените „предшественици” на Паисий Хилендарски — Йосиф Брадати, Христофор Жефарович и пр. Неведнъж се е изтъквало, че Паисий произхождал от школата на дамаскинарите, че делото на Йосиф Брадати има допирни точки с неговото дело и че Паисий е познавал и използувал делото на Йосиф Брадати и Христофор Жефарович в нашето литературно развитие. Познат е опитът на професорите Беньо Цонев, Ив. Д. Шишманов, Хр. Гандев и др. [1] да преместят границите на Възраждането ни с век

 

 

1. Проф. Б. Цонев, Новобългарска писменост преди Паисий, сп. Български преглед, I 1894, кн. 8, с 80 сл.; От коя школа е произлязъл Паисий Хилендарски, сп. Славянски глас, X 1912, с. 165 сл.; История на българския език, София 1919, с. 310; проф. Ив. Д. Шишманов, Наченки на руско влияние, сп. Български преглед, V 1899, 9—10, с. 151; Паисий и неговата епоха. Мисли върху генезиса на новобългарското възраждане. Списание на Българската академия на науките, Историко-филологически клон, VIII 1914, с. 1 сл.; Кога се начева навобългарската литература, сп. Родна реч, I 1928, с. 97 сл.; проф. Xp. Гандев, Ранно възраждане, София 1939, и Фактори на Българското възраждане, София 1943.

 

95

 

 

и половина до два века назад и да поставят неговото начало и началото на новата българска литература с появата на дамаскините. Проф. Боян Пенев включва в своята „История на новата българска литература” глави за дамаскинарите и Йосиф Брадати и за Христофор Жефарович. В „История на новата българска литература” той разглежда и книжовната дейност на българите католици от XVII—XVIII век. [2] В „Христоматия по старобългарска литература”, съставена от П. Динеков, К. Куев и Д. Петканова, [3] представителят на дамаскинарите Йосиф Брадати и представителят на католическата книжнина Филип Станиславов са намерили място между книжовниците на старобългарската епоха. Често двамата книжовници Партений Павлов и Христофор Жефарович, които не само са съвременници, но се включват в новата сръбска литература, се разделят един от друг и единият от тях, Партений, се разглежда между книжовниците на старобългарската литература, [4] докато вторият, Жефарович, намира място между ранните ни възрожденци.

 

Противоречията, които набелязахме, очевидно налагат ново проучване и изяснение не само на посочените писатели и свързаните с тях явления, но и на цялата епоха. Да се заобиколи въпросът, като се определят изводите на професорите Беньо Цонев и Ив. Д. Шишманов като „справедливо” „отхвърлени от науката”, [5] значи да се остави той открит, очакващ ново осветление и обобщение на фактите. От друга страна, тезата за „предшествениците” не навлиза в историко-литературния процес, който се разгъва в десетилетията преди Паисий. Протича един процес, който отбелязва преход от стара към нова литература, и в този преход се появяват дамаскинарите начело с Йосиф Брадати, книжовниците католици начело с Филип Станиславов и писателите-участници в южнославянското възраждане в Австрия Христофор Жефарович и Партений Павлов. Ако обособим литературните явления на набелязания процес в един отделен период от нашето развитие през XVII—XVIII век, той би могъл да получи познатото от европейската историография название Предвъзраждане.

 

Българското предвъзраждане не представя идеологическа надстройка над възникналата сред широките слоеве на нашия

 

 

2. Б. Пенев, История на новата българска литература, т. I, София 1930, с. 259 сл.

 

3. П. Динеков, Д. Куев, Д. Петканова, Христоматия по старобългарска литература, София 1961.

 

4. Срв. В. Сл. Киселков, Проуки и очерти по старобългарска литература, София 1956, с. 384 сл.

 

5. Срв. П. Динеков, Периодизация на българската литература през Възраждането, в сборника Възрожденски писатели, София 1962, с. 9.

 

96

 

 

народ нова икономическа база с нови обществени отношения. То е плод главно на известни групи в нашата страна, свързващи се със съседни или близки народи, обхванати от процеса на Ренесанса. Би било чудно, ако идеологията на Ренесанса, която от дълго вече процъфтява в близки до нас земи, не намереше път към известни групи у нас. Трябва да се има пред вид и познатата марксическа теза, според която явленията от идеологическата област имат известно независимо съществуване и при дадени условия могат да преминават от страна в страна. Лъчи от Ренесанса проблясват и в книжовната дейност на дамаскинарите, и в културната и книжовна дейност на българите католици, и в просветителската и книжовна дейност, която се обръща към общото черковно-славянско културно и езиково предание на южните славяни, но черпи нови жизнени сокове от Русия, като използува за книжовно изявяване най-вече ранното просвещение на сърбите и изобщо на южните славяни в Австрия (имам пред вид делото на Христофор Жефарович, Партений Павлов или Павлович, Йоан Раич). Очертавайки отделно и пълно периода на Българското предвъзраждане, ще разкрием нови закономерности в нашето историческо и литературно развитие, ще изтъкнем по-ясно несъстоятелността на теориите на буржоазните историографи, според които Паисий Хилендарски е внезапна поява в нашия исторически живот и с делото си става създател на движенията и борбите на Възраждането ни и ще покажем по-пълно Паисий като носител на ренесансови и просвещенски импулси и идеи.

 

 

II

 

Проявите на духовна пробуда в периода на Българското предвъзраждане са засвидетелствувани ярко в три сфери на културна и книжовна дейност, която в по-голяма или по-малка степен излиза извън границите на средновековното предание: 1. книжовната дейност на дамаскинарите; 2. културната и книжовна дейност на българите католици; и 3. просветителската дейност, която се обръща към общото черковно-славянско културно и езиково предание на православните южни славяни, но черпи нови жизнени сокове от Русия, като използува за книжовно изявяване най-вече ранното просвещение на сърбите и изобщо на южните славяни в Австрия.

 

В книжовното дело на дамаскинарите наблюдаваме реализация на две тенденции. Това дело представя несъмнено продължение на домашната средновековна книжовна традиция, която в условията на започналото отоманско робство в нашите земи трябва да понесе съществена промяна: унищожението на бъл-

 

97

 

 

гарската феодална знат и на висшия черковен клир са налагали демократизацията на книжовния живот, която се изразява в обръщане към народа и въвеждането на народния език в книжнината. Нека припомним, че българската феодална върхушка и българската официална църковна власт са съхранявали църковно-славянската традиция в държавния и черковния живот и в книжнината. Същевременно развитието към Възраждането, при което народностната общност на Балканския полуостров поглъща лъчи от светлината на Ренесанса в Централна Европа, санкционира тая демократизация, дава възможност на развитието у нас да направи голяма крачка напред с въвеждането на живия народен език в книжнината. Известно е, че литературата за широките кръгове получава право на съществуване тепърва с Ренесанса, когато черковните реформатори и носителите на новите идеи търсят опора в народа и му заговорват на разбираем, на народен език.

 

С обръщението си към народа, с известно разбиране на неговото положение, с критиката на нехайството към него и на неговите експлоататори дамаскинарите чертаят линия на развитието на нашата книжнина към Възраждането. Говоримият език в литературата представя една връзка с живота и не е чудно, че тук и там започват да се появяват приписки и вмъквания, сякаш отзвук от житейските вълнения на своите автори. Приписките растат по обем, излизат извън задачите на поучителните Дамаскинови слова, превръщат се в летописни бележки, някои от които получават значение на самостоятелни литературни паметници. Такъв е случаят с известния разказ на поп Методий Драгинов за помохамеданчването на чепинските българи през 1657 г. Разказът ни въвежда в страданията на поробения народ чрез живото си описание, каквото европейската литература е създала в епохата на Ренесанса. Осъзнаването положението на народа води направо към Паисий и неговата „История славяноболгарская”.

 

Дамаскинарската книжовна дейност представя литературен процес, който води и към „Неделника” и двата сборника със смесено съдържание на другия наш крупен възрожденец от първия период на нашето Възраждане — Софроний Врачански, както и към книжовното дело на двамата възрожденци от Македония Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. Обръщането към народа с назидателен разказ или поучение на народен език Софроний Врачански, Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович ще възприемат често дословно от дамаскинарите. Но те ще разширят въздействието на книжовния труд с ново съдържание и ще използуват и нови средства за реализирането на новите си задачи — преди всичко печатното слово.

 

98

 

 

Колкото повече се доближават по време до Възраждането, толкова повече дамаскинарите се обръщат към живота. Това доближаване до живота, което достига връх през периода на Българското предвъзраждане с книжовното дело на Йосиф Брадати, говори все повече за ренесансово светоусещане. Йосиф Брадати се изтъква най-вече като писател със своя физиономия между дамаскинарите, поради което заема място в нашата литературна история.

 

На второ място предвъзрожденски характер има книжовната дейност на българите католици.

 

В  „И с т о р и я  н а  н о в а т а  б ъ л г а р с к а  л и т е р а т у р а”  Боян Пенев разглежда тая дейност в отделна глава — „Католишка пропаганда в България през XVII и XVIII век”. [6] Надсловът на главата може да даде представа за плодове, които зреят върху надвиснал иззад оградата на чужда градина клон. Всъщност българите католици се включват в процесите на Българското предвъзраждане. Получили своето образование или работещи в страни, в които се разгъва ренесансовият процес, те не са можели да не възприемат ренесансови идеи и да не създадат произведения — плод на ренесансови стремежи.

 

В историята на литературата ни засега е записал името си най-вече българинът-католик Филип Станиславов. Неговата книга  „А б а г а р”  е типично предвъзрожденско явление. В съдържанието ѝ преобладава средновековният мироглед. Езикът ѝ обаче е новобългарски (примесен и с хърватски езикови елементи). Крачка напред в сравнение с дамаскинарите Филип Станиславов прави с това, че отпечатва своята книжка. Както е известно, печатното слово е дело на Ренесанса и прави литературата по-достъпна за широките слоеве.

 

В литературата на Българското предвъзраждане трябва да заемат място и българите католици Петър Парчевич, Яков Пеячевич, Кръстьо Пейкич, Франц Ксавер Пеячевич и др. Някои от тях са автори на крупни книжовни произведения. Макар написани на латински, тези произведения са дело на автори българи и в тях често се чувствува интерес към българската родина. Латинският език е бил международен и не лишава един автор от националната му принадлежност. Наистина изброените дейци работят в пределите на Австрия, но австрийският император в тяхно време е добавял към титлите си и титлата „цар на българите” („rex Bulgariae”). Що се касае до техния формат на книжовници, нека отбележим, че някои от тях заемат предно място в средноевропейския Барок.

 

 

6. Б. Пенев, История на новата българска литература, т. I, с. 259—309.

 

99

 

 

Трета сфера на Българското предвъзраждане представя просветната и книжовна дейност на българи сред преселниците сърби и българи, запазили своята православна вяра, в Австрия. Появилото се сред тези преселници ренесансово движение дава възможност на поменатите българи да се включат в него и да създадат книжовни произведения, които чувствително се отклоняват от нашата средновековна книжовна традиция. Става дума за Христофор Жефарович и Партений Павлов или, както се нарича по-късно, Павлович. До тях се нарежда и Йоан Раич, който се смята за сръбски писател, но сам заявява, че е „от български род”.

 

Посочените представители на българската и изобщо на южнославянската литература се появяват с едно пробуждащо се народностно съзнание. С книжовното си дело те отстояват православието и народността на своите съплеменници срещу агресивния католицизъм и срещу денационализаторските стремежи на Австрия по отношение на другоплеменните народи в империята. Търсейки опора в православна и едноплеменна Русия, те откриват широк път на руско-славянския език, на руската култура и литература към южните славяни.

 

През XVII—XVIII век Русия излиза от своята феодална затвореност и става фактор в живота и развитието на Европа и особено на южните славяни. Тя скоро ще надвисне като смъртна опасност над Турция и ще вземе под своя закрила православните славянски народи в турската империя, а също тъй и сърбите и изобщо южните славяни в империята на Хабсбургите. Българското предвъзраждане представя начало на руското влияние в България. То преминава по преки пътища към нашите земи, но отчасти минава и през сръбските и българските колонии в Австрия.

 

Руската книга започва да играе значителна роля в културния и книжовен живот на нашия народ. Тя е печатна, по-изискана и по-евтина от нашата ръкописна книга и започва да я измества. Заедно с нея прониква сред нашия народ и руско-черковнославянският език, който не представя нова степен от езиковото развитие у нас, но сближава българското общество с русите и сърбите, които също го употребяват.

 

Христофор Жефарович не само усвоява руско-църковнославянския език и писменост, за да се включи в новия културен и книжовен живот на сърбите в Австрия, който започва от 40-те години на XVIII век, но той е от тези книжовници, които с това поставят началото на ново езиково и литературно развитие. След него вече иде Йоан Раич, най-значителният представител на руско-славянската школа в сръбската литература на XVIII век. Със своя славянизъм Жефарович попада и в „илирийската” южнославянска традиция. „Илиризмът” представя усилие за съз-

 

100

 

 

даване на една южнославянска общност от всички южнославянски племена и народи. Жефарович обаче се стреми не само към една южнославянска общност, но ратува за една общност и с „расианите”. Това е ясно от определението, което намира място в неговата „Стематография”: той е наречен и „иллирико-рассианский общий зограф” — „ревнител на Българското отечество”. Дейците от третата сфера на Българското предвъзраждане най-вече се доближават до Паисий Хилендарски. Не им са чужди нито историзмът, нито патриотизмът, нито славянизмът, които Паисий ще превърне наскоро в движеща сила на нашето развитие.

 

 

III

 

Христофор Жефарович е най-виден представител на третата сфера на Българското предвъзраждане. Тъй като използува за книжовно изявяване ранното Просвещение на сърбите в Австрия, той бе сметнат в миналото за сръбски писател. Така известният сръбски литературен историк Йован Скерлич го бе определил за първи сръбски писател, който отпечатва свое произведение, а неговата „Стематография” бе нарекъл първа сръбска книга, отпечатана в Австрия. [7]

 

Жефарович е оставил малко вести за себе си. Докато сръбските литературни историци го смятаха за сърбин, а по-късно за грък или цинцарин, българските литературни историци, изхождайки от посвещението, написано за него от карловецкия митрополит Павел Ненадович, в което е назован „ревнител на Българското отечество”, го определяха българин. Народността му бе установена окончателно от руския изследовател H. M. Петровски, който откри документи, посочващи българския му произход. [8] В наслова на един от тях е наречен „священик булгар Зефарович”. Посочва се и родното му място — Дойран.

 

Името на Жефарович е свързано с няколко книги, забележителна между които е т. нар.  „С т е м а т о г р а ф и я”,  отпечатана в 1741 год. във Виена. При нейното написване и изписване Жефарович е използувал книга със същия наслов от хърватския книжовник Павел Ритер Витезович. [9]

 

 

7. Јован Скерлић, Српска књижевност у XVIII веку, у Београду 1909, с. 246.

 

8. H. M. Петровский, К биографии Христофора Жефаровича, Известия Второго отделения Импер. академии наук, 1910, кн. II, с. 297 сл.

 

9. Pavao Ritter Vitezović, Stemmatoraphia, Zagreb 1701.

 

101

 

 

„Стематографията” на Жефарович, която съдържа гербове на южнославянски, други славянски и някои неславянски (съседни на южните славяни) земи и народи, изображения на български и сръбски царе и светци и стихотворения, е първа искра на раждащия се интерес към народностите, които започват да изплуват из универсума на феодалното общество, да проявяват стремеж да се утвърдят в многонационалните империи, в които се намират, дори да се противопоставят на господствуващите народности, които ги поробват, ограбват и претопяват. Не е далече вече времето, когато тези народности ще прераснат в нации. Повечето от дадените в книгата гербове са символи на отделните народности. Чрез стихотворения и бележки авторът се опитва да ги характеризира — всяка народност за себе си, — сочейки народностни особености, отделен исторически живот или очертавайки територията, която народностите населяват. Особено му помага да ги обособи и характеризира историята. Безспорно, народностите обособява общият исторически живот на едно население. Без история народ няма — народността е исторически сложила се общност. И авторът се стреми да въведе южнославянските народности като носители на своя историческа съдба.

 

Жефарович въвежда в книгата си и в обращение изобщо като български герб един ярък, многозначещ образ: лъв с корона над главата, разярен, върху черно поле. В четиристишие под герба той го описва и обяснява, като навлиза и в характеристиката на българския народ. Четиристишието гласи:

 

 

Гербът — разярен лъв с корона над главата — създава представа за сила и слава. Тая представа утвърждава и четиристишието, когато го описва. Като Паисий Хилендарски Жефарович свързва името на българите с река Волга, което изтъква родството на нашия народ с русите. Посочването, че българите са изкусни ловци, дава черти за характеристиката им, която е свързана с изображението на герба. Това посочване създава атмосфера около тях на волност, смелост и сръчност, извайва образите на народ, който борави умело с оръжието.

 

С герба и четиристишието Жефарович се изявява като предшественик на Паисий Хилендарски. Като негов предшественик той се изявява и с характеристиката, която прави на българите в своите бележки за народностите след изображенията: българите са определени като „славни със своята сила”; те владеели някога много кралства. Предшественик на Паисий е Жефарович

 

102

 

 

и с погледа си към българското минало. Листата на българските царе и светци, която той дава, Паисий ще допълни както с имена, така и с характеристики и събития

 

За пръв път книгата на Жефарович е очертала нов образ на българина — пълна противоположност на угнетения и смирен роб. Тя е загатвала за свободния живот на българския народ в миналото, извеждала го е извън дебелите зидове на турската феодална тъмница, където освен пред господаря турчин е превивал врат и пред духовния поробител фанариот, вреждала го е между славянските народи.

 

Любовта и омразата, тъй характерни за българските възрожденци, припламват вече у Жефарович. Едно е отношението му към България, към южните славяни и към Москва:, друго към Турция. Както България, така и Москва създава представя за сила: тя е страх за враговете. Срещу това Турция се очертава със своята свирепост и хищничество; тя присвоява благата на източните народи и „нагло разорява покоя на западните”:

 

 

Докато в четиристишията под другите гербове има много неизбистреност, четиристишието, посветено на Турция, е ясно, думите му бият в цел, то заговорва с език, който бунтува. Стихотворната характеристика на Турция е вдъхната от робското положение на българския народ и на южните славяни изобщо. Тя представя една кратка прелюдия към националноосвободителните борби на нашето Възраждане и на южните славяни.

 

Стихотворението на Жефарович е стъпка напред в развитието на българската, а също и на сръбската поезия. Жефарович усвоява онова „учено стихотворство”, което се развива в руските „славяно-гречески” и „славяно-латински” школи. Поезия и ритъм в това стихотворство има малко, в него владее рационализъм и високопарност. 13—сричният размер с цезура след седмата сричка (строеж 7 + 6) дава възможност за широки описания и нравоучения. Както равният брой срички в стиховете и стиховите части до цезурите, така и напластените рими създават представа за изкусна словесна тъкан. Тоя стих, който можем да означим като „славянски хекзаметър”, става особено популярен в сръбската поезия. Той завладява и в нашата поезия през просвещенския ѝ период.

 

Стематографията си Жефарович пише и издава за цяла „Илирия”, т. е. за южните славяни изобщо, както личи от посоченото назоваване „иллирико-рассианский общий зограф”. Из-

 

103

 

 

давайки своята книга, Жефарович разчита особено на сръбската среда в Австрия. Но България той носи в сърцето си, мисли за нея, ето защо, както бе съобщено, в посвещението, което написва за него карловецкият архиепископ Павел Ненадович, той е назован „ревнител на българското отечество”.

 

Гербовете и образите са рязани в мед. Жефарович е забележителен художник. Той е може би най-големият художник на южнославянския Барок.

 

Книгата на Жефарович отговаря на нуждите на времето. Патриотичното значение на поместените в нея български герб и ликове на стари български царе и светители разбират добре нашите възрожденци и ги поместват в ръкописни и печатни книги, а Иван Богоров издава отделно герба. Както българският държавен герб, така и сръбският са взети от книгата на Жефарович.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]