Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

А. Прометеев огън за българите и славяните

 

2. Епохалното дело на Кирил и Методий

 

 

Българският народ записва в летописа на народите епохални постижения, събития и борби: една ранна култура, която оплодява културата на почти цяла Източна Европа; смело антифеодално движение през средните векове, което намира идеолоически израз в т. нар. богомилство, разпространило се широко и Южна Европа — във Византия и по целия Балкански полуостров, в Италия и Франция; неукротимо революционно движение в ново време, което изтъкна такива прекрасни революционери като Васил Левски и Христо Ботев и такива дейци на българското и международното работническо движение като Димитър Благоев и Георги Димитров; победа на социализма и социалистическото строителство в наши дни, с които изпревари много народи, имащи в миналото ръководна роля в европейското и световното развитие.

 

Протича вече дванадесетото столетие, откакто знаменитите български и славянски просветители Кирил и Методий създадоха българската и славянската писменост и книга и с това положиха основите на оная култура на българския народ, която му определя значително място в общата културна история на народите. Делото на Кирил и Методий не само отговаря на един важен момент от историческия живот на нашия народ и на славянството и изиграва огромна роля в тяхното обществено-поли-тическо и културно развитие, но се влива като ясна и буйна струя в прогресивните движения на средновековна Европа, представя принос за нейния културен напредък, означава светъл призив за права и равенство на народите в полето на културата, обявява борба на европейската реакция, която се стреми да държи в гъст мрак народите, за да ги поробва и експлоатира.

 

Кирил и Методий стават основатели на българската и славянската писменост и книга и на българската и славянска култура, изградена върху писмеността, с необикновената си новаторска и многообразна филологическа, преводаческа и оригинал-

 

31

 

 

на книжовна дейност: с работата си върху създаването на една нова славянска писменост, отличаваща се основно по начертанията на буквите си от всички други писмености — глаголическата; със своите преводи, главно на най-важните християнски книги, които са им били нужни за тяхната дейност на създатели на славянското богослужение; със своите оригинални произведения на старобългарски език, написани при различни поводи с установяването на литературен език и правопис.

 

Създадената от Кирил азбука, т. нар. глаголица, е едно съвършено писмо: тя предава най-тънки отсенки на славянската реч. Макар нейното съвършенство да иде в най-голяма степен оттам, че е резултат и от прогресивното развитие на славянските народи, тя представя забележително постижение и на филологическия гений на Кирил. По-късно наистина се оказва неподходяща като писмо на българи, руси и сърби, които усвояват кирилското писмо, в известен момент обаче е исторически необходима и представя основа за изграждането на новата славянска култура.

 

Предприетият от братята превод от гръцки на славянски (т. е. на старобългарски) език на смятаните за най-необходими книги от една страна снабдява славяните с немалък брой книги, от друга налага правото на славяните да имат книги на свой език. Тоя превод не предлага само трудности от филологическо естество. Той е означавал включването на един нов народ в кръга на народите, които са имали книги на своя език. След преводите на Кирил и Методий на славянските, включително и на българските културни дейци се вижда естествено и необходимо да превеждат и пишат книги на родния си език.

 

Освен с преводите си Кирил и Методий полагат основите на славянските литератури и с оригинални произведения на старобългарски език. Стигналите до нас вести говорят, че Кирил е намирал във всеки по-важен момент от живота си и във вся ко събитие повод да напише по-кратко или по-дълго съчинени Така неговите пътувания и спорове с представителите на друг религии и възгледи му дават повод да напише своите беседи, които Методий превежда на старобългарски и помества в сборник негови съчинения. Съприкосновението му с евреи, еврейския език и еврейската книжнина му дава повод да преведе от еврейски съчинението  „О с е м т е  ч а с т и  н а  г р а м а т и к а т а”, негов пръв преводен труд. Преживяванията му в Херсон го вдъхновяват за три съчинения:  „И с т о р и ч е с к а  б е с е д а”,  „О р а т о р с к а  р е ч” и стихотворен химн. Създал славянската писменост, той написва с новото писмо и на старобългарски език значителни произведения. Най-напред той почувствувал нужда да се обърне към славяните с един стихотворен „проглас” да слу-

 

32

 

 

шат на свой език „буквеното слово”. Имаме данни да смятаме за негово произведение т. нар.  А з б у ч н а  м о л и т в а. Когато е на смъртен одър, диктува като завет своето  „Н а п и с а н и е  з а  п р а в а т а  в я р а”, един философско-богословски труд.

 

Методий участвува дейно в създаването на старобългарската литература, като превежда богослужебни и други съчинения заедно с брат си, а след неговата смърт и сам или подпомогнат от свои ученици. Той съставя и написва заедно с Кирил или сам съчинения. В Канона на Димитър Солунски изразява носталгията си по родния край и болката си поради преследванията, на които е бил подложен от латинско-немското духовенство. В една хомилия, поместена в т. нар. Клоцов сборник, напада смело бъзпътството на княз Светополк и неговото окръжение. Преживял брат си Кирил, грижи се за книжовното му наследство и превежда на старобългарски неговите гръцки съчинения.

 

Кирил и Методий са писали не само прозаични, но и стихотворни произведения. И това не може да учудва. Създавайки славянско богослужение, родоначалниците на славянските литератури е трябвало да създадат черковни песни, да преведат на старобългарски освен прозаични евангелски и други текстове и текстове на песнопенията, които са били в мерена реч. Както е известно, християнската черква не е можела да мине без песнопения.

 

Кирил и Методий създават и първия славянски литературен език — старобългарския. Т. нар. старобългарски език разполага с широк диапазон от литературни изразни средства и културни думи. В създаването на тоя език Кирил и Методий отново проявяват своя филологически гений, толкова нужен, за да се превърне един необработен език в инструмент, който е в състояние да предаде отвлечени понятия и тънки отсенки на мисълта.

 

Оценявайки историческия смисъл и значение на Кирило-Методиевото дело, ще отбележим на първо място, че това дело възниква в една сравнително ранна епоха. С пълно право Георги Димитров, защищавайки българския народ и българската култура срещу хитлеристките агресори и мракобеси, охулили българския народ като „див” и „варварски”, изтъкна по време на Лайпцигския процес: „Много още преди времето, когато германският император Карл V казвал, че по немски той говорел само на конете си, а германските дворяни и образовани хора пишели по латински и се срамували от немския език, във „варварска” България апостолите Кирил и Методий създали и разпространявали старобългарската писменост.” Благодарение делото на Кирил и Методий българският народ встъпва в историята на средновековна Европа като един от първите нови народи с богата ли-

 

33

 

 

тература на народен език, с народностна култура, изградена върху писмеността, с писмени паметници и книжовни произведения, които могат да заемат място до знаменитите постижения на византийската и латинската култура и литература, водещи традициите си от Античността.

 

Писмото и книгата, които създават Кирил и Методий, се, появяват, за да изпълнят най-важни задачи в историческия живот на българите и славяните. Освен културни нужди писмото и книгата е трябвало да удовлетворят насъщни обществено-политически нужди.

 

В делото на Кирил и Методий намират идеологическа опора развиващите се феодални отношения със славянски характер. Това дело укрепва изобщо славянството. Нека припомним  фактите.

 

Към обширните славянски земи, в които се развива Кирило-Методиевото дело, е протягало ръце латинско-немското и византийското духовенство, което е давало път на закрепостяването на славянските маси под германските и византийските феодали,  като не е позволявало на славянското дворянство да се развива и укрепва. Когато представителите на борещия се за своето съществуване прогресивен славянски феодализъм намислят да освободят земите си от византийската и германска черковна и културна опека, да славянизират черквата, като създадат славянско духовенство и славянско богослужение върху основата на една славянска писменост, Кирил и Методий и техните ученици стават осъществители на тоя замисъл.

 

Обикновено се изтъква, че във Велика Моравия солунските братя се озовават като агенти на Византия, имащи за задача да разпространят там византийското влияние ведно с християнството. Независимо обаче от намеренията на византийските власти, във Велика Моравия Кирил и Методий не работят като многобройните през епохата мисионери, които имат за задача да разпространяват християнството.Това не е било нужно, защото великоморавците вече са били покръстени. Кирил и Методий изпълняват в Моравия една наистина необикновена за времето си задача: внедряват и християнството, и културата, и цялата тогавашна мисъл сред народа чрез народния славянски език; просвещават народните маси, дават им свещеници, учители, писменост и книга; подпомагат ги в тяхното освобождение от политическо и културно робство под други племена и народи.

 

В тая дейност връзката им с Византия е съвършено слаба. Можем да кажем, че много повече от интересите на Византия те отстояват интересите на славянството. Кирил не вижда дори вече своята родина, а Методий след повече от двадесетлетни борби извън нея умира в далечната славянска земя.

 

34

 

 

При това положение е ясно, че трябва да престанем да смятаме солунските братя за обикновени агенти на Византия; истината изисква от нас да ги видим дейци на славянството, апистоли на славянската култура и образование, възторжени будители на славянската народност.

 

Интересно е да се отбележи пълното замълчаване на епохалната дейност на Кирил и Методий от страна на византийските летописи и византийските официални документи. Това замълчаване може да се обясни само по един начин: че делото на Кирил и Методий израства като крупно историческо дело сред славянския свят. Официална Византия, удовлетворявайки молбата на славянския княз Ростислав, изпраща като учители на моравците солунските братя и не проявява по-голям интерес към дейността им. От тая дейност самата Византия не е могла да извлече по-голяма полза за себе си. Нещо повече. Делото на славянската писменост и просвета наскоро започва да играе ролята на щит, обърнат срещу нейните домогвания и стремежи сред славяните.

 

Ако новосъздадената славянска писменост е била плод на немалки усилия и необикновени дарби, то нейното налагане през средновековния IX век е означавало смела и решителна борба. Дейността на солунските братя за културното и народностно развитие на славяните е трябвало да извика отпора на германските феодали, които били в настъпление към славянските земи, и на средновековната традиция, която се бояла от новаторското чело на великите просветители на славянството.

 

Вече видяхме, че делото на Кирил и Методий отговаря на стремежите на славяните да се противопоставят на чуждите феодали да поробят и претопят славянските маси. Развивайки своята дейност в Моравия, където пресичат с нея пътя на германските феодали към славянството, Кирил и Методий се озовават в авангардната позиция на най-острите класови и народностни противоречия в славянските земи. Те са имали необикновената задача да отвоюват обширната славянска област за славяните, в борба с техните угнетители. Борбата е била неминуема и в нея солунските братя се хвърлят с беззаветност и преданост към славянството до края на своя живот. Тяхното дело расте със силите на славянството и упада с неговия упадък. Когато например славянството във Велика Моравия дава успешно отпор на германските поробители и на германизацията, Методий става архиепископ и неговото дело се разгръща широко; когато славянството попада под ударите на чуждите феодали, той бива изпратен в затвор и неговите ученици и книги са преследвани.

 

Борбата на Кирил и Методий да наложат правото на славянските народи и изобщо на новите народи в средновековна

 

35

 

 

Европа да се приобщят към културното наследство на човечеството е епохална за цялото европейско Средновековие. Това е борба за прогрес, за равенство на народите в полето на културата, за демократизиране на културата. Срещу творците на славянската писмена култура се изправя с цялата си мощ средновековната реакция.

 

Самата идея да се създаде славянско богослужение с необходимата за него славянска писменост на жив народен език е била необикновено смела за времето си и е криела опасност, както изтъква сам Кирил, „да си придобие еретическо име всеки, който би се замислил над нея”. Какво е било отношението към „еретиците” в средните векове, е известно. Кирил и Методий създават своята нова писменост и славянското богослужение с пълното съзнание каква опасност виси над тях, както личи от току-що приведените думи на Кирил.

 

Великите апостоли на славянската писменост безстрашно предприемат своето дело, като се изправят с огромната си енергия, обширните си познания и дълбоката си мисъл срещу реакционна Европа. Те си създават една бойка и мъдра аргументация в полза на богослужението и писмеността на роден език на народите, която и по-късно допълват и усъвършенствуват. Неприятелите си Кирил нарича триезичници и пилатовци поради товл, че според тях в черквата и литературата били допустими само три езика — староеврейски, гръцки и латински, на които библейският Пилат наредил да се сложат надписи върху Христовия кръст на Голгота.

 

Борбата с т. нар. „триезичници” е борба за равенство на славянските народи с културните тогава народи, за равенство изобщо между народите. Според Кирил и Методий не бива едни народи да се смятат за „богоизбрани” и да имат правото да си служат с писмото и книгата на своя език, а други да бъдат определяни като „варвари” и да им бъде отречено правото на просвета, на културен живот от по-висш тип.

 

Поведената от Кирил и Методий борба с „триезичниците” има и демократична цел: чрез славянската писменост и славянското богослужение на народните езици е било възможно да се приобщят към културата широките народни слоеве.

 

Ясно е, че делото на Кирил и Методий получава размерите и характера на едно революционно дело. Сблъскват се нови мирогледни начала, справедливостта и възвишената хуманност с реакционността, егоизма и хищничеството на средновековния свят. Мъдростта се съревновава със смелостта, широката осведоменост с подвига. Със своя борчески и революционен патос делото на безсмъртните апостоли на славянската писменост е единствено по рода си за европейския обществено-културен живот през IX век.

 

36

 

 

Борческият и революционен характер на делото на Кирил и Методий е явен и от посоката, която взема техният живот след създаването на славянската глаголическа писменост: живота им се превръща в живот на неустрашими борци. Убедеността на братята в правилността на избрания път и техният борчески дух, който се стреми неотстъпно да бъде доведено това дело до край, намират израз в предсмъртните думи на Кирил, отправели към Методий и отбелязани от житиеписеца: „Ех, брате, ние двама бяхме впрегнати да орем заедно една бразда. Свършил дните си, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината (т. е. манастирското уединение и спокойствие), но заради нея недей оставя учението ни. . .” И двамата братя завършват живота си далече от своя роден край, отдавайки всичките си (или за осъществението на своите идеи, водейки борба за тях. Те стават дори мъченици, подобни на всички ония мъченици, които разчистват пътя на бъдещето. Именно революционният характер на тяхното дело опълчва срещу тях многобройните представители на европейската реакция.

 

Борбата, която Кирил и Методий водят с агресията на германските феодали и със средновековната европейска реакция, е изпълнена с героизъм и жертвоготовност и не би могла да бъде обяснена като плод на мисионерско увлечение, а по-скоро като плод на славянски патриотизъм. Както съвършеното владеене на славянската реч, на която солунските братя не само създават азбука, но и творят, така и тоя патриотизъм е такъв аргумент за славянския им произход, какъвто гръцката теза за произхода им не би могла да посочи.

 

Най-старата славянска писменост има общославянски характер. В стихотворния предговор към старобългарския превод на евангелието, т. нар.  „П р о г л а с  к ъ м  е в а н г е л и е т о”, едно произведение, което Кирило-Методиевите ученици сочат като дело на Кирил, преводачът на евангелието се обръща към всички славяни да слушат на родния си език „писаното слово”:

Слушай сега, цял славянски народе,

Слушай словото, което кърми човешките души,

Словото, което крепи сърцата и умовете. . .

 

Бидейки общославянско обаче, делото на Кирил и Методий израства в най-голяма степен из езика, културата и съответния исторически момент от развитието на българските славяни. И като създатели на славянската книга, и като разпространители на християнското и културно наследство солунските братя изхождат от състоянието, традициите и въжделенията на близките до Византия славяни, които са били български славяни. Това се чувствува и в създадената от тях писменост, и в употребе-

 

37

 

 

ния и наложен от тях на славяните език, и в написаните от тях трудове. Ние имаме пълно основание дори да търсим началното развитие на Кирило-Методиевото дело сред българските славяни. То се включва по-нататък закономерно в т. нар. „златен век” на българската култура. Никак не е чудно, че разгромено във Велика Моравия, то намира своята естествена среда в България.

 

Още от появата си Кирило-Методиевото дело става фактор в развитието на българския народ, в изграждането на неговия исторически живот. С него българският народ укрепва своята средновековна феодална държава, а в историческите периоди, когато чужди завоеватели са се стремели да го задушат в мрака на робството, той е намирал в него опори за своето съществувание, за своите стремежи, борби и градивни усилия.

 

В епохата на „златния век”, когато се извършва „велик прогресивен преврат” при смяната на формациите, когато се рушат старите форми на живот и се създават нови, феодалните, то се развива като идеология на новите прогресивни сил.и в страната и става основа на цялата оная култура, която една добре изградена феодална държава трябва да притежава. Новата българска феодална култура има нужда от писменост на езика на народността, която в епохата се формира, от сравнително богата книжнина, от културни и книжовни центрове. Книжовното дело на Кирил и Методий със славянски характер решително помита гръцкото (и латинско) писмо и гръцкия литературен и културен език и превръща в плодоносна нива кълновете на зараждащата се на местна почва славянска и прабългарска писмена култура. В стремежа си да се противопоставят на византийските домогва-ния в България ръководителите на българската държава е трябвало да славянизират черквата, която, както е известно, в Средновековието е ръководителка на обществено-културния живот, представяйки, по израза на Енгелс, най-висше обобщение и санкция на феодалния строй. Кирил и Методий и техните ученици са предлагали и средствата, и опита си за създаването на независима славянска черква. Българските ръководители имат за цел да славянизират също и българската държава. Налагането на Кирило-Методиеваа славянска писменост като официална дава път на славянската интелигенция и изобщо на славянските слоеве в държавния живот, което подпомага формирането на българската народност като славянска и славянизирането на държавата. При цялата тая тяхна историческа роля създадените от Кирил и Методий писмо, книга, книжовна и културна традиции и славянско богослужение намират както ревностни покровители, така и многобройни почитатели и продължители в нашата страна. Забележителни дейци, каквито са Климент Охридски,

 

38

 

 

Наум Преславско-Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх Български, Григорий Презвитер Мних, цар Симеон, Черноризец Храбър, Тодор Доксов — ученици и последователи на Кирил и Методий, създават културния и книжовен разцвет, който нетава паметен през вековете.

 

Средновековните българска култура и литература, отпразнувайки своя „златен век” още през IX—X век, общо взето пазят своята висока линия на развитие. Наистина „златният век” приключва през първите десетилетия на X век. Но в следващите десетилетия и столетия създадената книжовна традиция продължава да принася плодове. Разбира се, в културния и литературния живот се явяват и нови тенденции, които отправят в друга посока културното и литературно развитие. Колкото обаче и да е разнообразно развитието, книжовната традиция в него не само води началото си от делото на Кирил и Методий, но пази съществени черти на това дело — на създаденото от солунските братя писмо, на книжнината, която остава крайъгълен камък на по-нататъшното развитие, на книжовния език, който се смята за свещен завет на старината и необходимо и съвършено оръдие на мисълта. Оживява, когато е нужно, и борческият му характер.

 

Не можем да не отбележим значението на Кирило-Методиевата традиция в годините и вековете на чуждото робство в страната ни. Писмеността, книгата и паметниците на културата, в които продължава да се чувствува дъхът на великите славянски апостоли, дават безценен принос в опазването на българската народност, на българското народностно съзнание. Книхата живее в манастирите, където пази спомени за независимостта на българския народ и разцвета на неговата култура, с чувство на благоговение разтварят нейните страници онези, които са посветени в нейните внимателно изписани знаци. Старобългарските букви говорят интимно на душата, те са светиня, завещана от древен български дух, разказват за свят, в който няма робство и жестоки господари и в който българинът е творец на съдбата си. Килийното училище дава наистина трошици от завещанието на старината, но толкова по-светла е искрата, която припламва в мрак.

 

Значението на Кирило-Методиевото дело за българския народ се определя по нататък от това, че става основа, върху която се изграждат здрави културни и литературни връзки между него и другите славянски народи и особено между него и руския народ.

 

Староруската литература за един дълъг период представя продължение на старобългарската, която води началото си от Кирил и Методий. И да е имало някакво писмо у русите преди България да стане люлка на славянската писменост, тепърва от

 

39

 

 

българското културно огнище писмото преминава в Русия окончателно уредено и установено. Освен това България санкционира правото на славяните да имат писмо и книга на свой език.

 

Русите заемат от българското културно огнище всички по-важни текстове, създадени от Кирил и Методий, от техните ученици и от техните последователи в България. Както добре изтъкват авторите на многотомната История русской литературы, издадена от Академията на науките на СССР, за усвояването на християнската религия от русите гръцкият език на нейните книги е представял голяма трудност; нужни са били преводи, при това на книги със сложно съдържание и специална терминология. И русите прибягват до посредничеството на отдавна християнизираните български славяни, които са приели Кирило-Методиевото наследство, като са го обогатили и доразвили. Старобългарският книжовен език, езикът на Кирило-Методиевите текстове, ляга в основата на книжовния език, който се употребява в староруската литература или подпомага неговото развитие.

 

Разбира се, староруската литература бързо размножава и допълня с много нови преводи и произведения средновековната славянска литература. Но и когато тя стъпва окончателно на краката си, старобългарската я оплодява непрекъснато. Двата разцвета на средновековната литература — през IX— и XIV—XV век — се включват с такъв принос в развитието на староруската литература и изобщо култура, че историците на староруската култура и литература говорят за първо и второ южно славянско влияние. Тези две „влияния” обаче са върхове в един непрекъснат процес.

 

Старобългарското влияние върху староруската култура и литература има огромно значение за развитието не само на русите, но и на българите. Поради участта на българския народ, чиито държава и култура след варварски нашествия падат неведнъж, а и за дълго в руини, русите запазват т. нар. славянски текстове и за българите, а в ново време и като свидетелство за високата българска култура в миналото. Старобългарското влияние върху руската култура и литература става широк път и за обратно влияние — от Русия към България. Тогава, когато българският народ попада под най-тежко иго — във варварската османска империя, русите започват да ни връщат с огромни лихви всичко, което са заели преди това от нас. От XVI—XVII век, но особено през епохата на Възраждането българите черпят неограничено от съкровищницата на руския език, литература и култура. Руският народ ни заема не само научните и художествените си постижения, не само демократичните си и революционни идеи, но ни предлага богатствата на

 

40

 

 

поя литературен език, за да усъвършенствуваме своя литературен език и да го изградим като национален език. При голямото влияние от българска страна в миналото, заемайки ценности от русите, българите като да продължават една обща културна и книжовна традиция, изградена още в най-стари времена.

 

Поради цялото очертано културно общуване и културно взаимодействие, поради общността и близостта на литературния език и книжовната продукция славянската писменост и книга още от времето на тяхното създаване до най-ново време са поддържали и укрепвали съзнанието за родство между българи и руси. Славянската книга е говорела за близостта между българския народ и руския, задружният културен и книжовен живот, близкият, съответно общият книжовен език и общата литературна традиция са важен фактор за възникването и развитието на дружбата между българския народ и руския. Докато латинската писменост, възприета от поляци, чехословаци, хървати и словенци, отдалечава тия славянски народи от славянските маси на изток и юг, създава центробежни сили, които подпомагат поробването и асимилирането им от техните западни съседи, славянската писменост у южните и източните сланини не само подпомага разцвета на самобитната им култура, но укрепва съпротивителната им сила срещу всяка чужда агресия, държи будно съзнанието им за славянското родство и единство, обединява ги за отпор срещу чужди домогвания, организира ги да си оказват братска помощ едни на други.

 

Делото и образите на Кирил и Методий оживяват особено в епохата на Българското възраждане, когато са нужни сили и вдъхновение за големи исторически завоевания и тежки битки.

 

В осъществяването на задачите на Българското възраждане и преди всичко в процеса на формирането на българска та нация делото и образите на Кирил и Методий са привлечени, за да укрепят съзнанието за българска народностна общност с обособена и вековна култура, датираща от най-стари времена, и като аргумент за високи постижения висторическия живот на българския народ, които повишават българското народностно, респ. национално самочувствие. Още Паисий Хилендарски, преследвайки своята патриотична задача — да призове българския народ към свой национален живот, да начертае път за развитието на българската нация, знае, че Кирил и Методий се славят по целия славянски свят, и с гордост изтъква, че те са „български апостоли”, че са създали „българска книга”, а „не сръбска или словенска”. Делото на Кирил и Методий играе извънредно важна роля и през втория период на Българското възраждане, започнал от втората четвърт на XIX век. За националния подем, който характеризира тоя период, допринася особено включването

 

41

 

 

на българския народ в семейството на славянските народи. Тъй като Кирило-Методиевото дело се смята за принос на българския народ в историческия живот на славянството, интересът към него е извънредно голям, с паисиевски жар се следят, превеждат и творят писанията за великите апостоли на славянската култура. И не е чудно, че В. Е. Априлов излиза с полемично съчинение срещу опитите да бъде присвоено Кирило-Методиевото дело от книжовници на други славянски народи или че Любен Каравелов полемизира с познатия славяновед Павел Йосиф Шафарик, който е определил творците на славянската книга за гърци.

 

Когато Възраждането ни през третия си период, започнал от Кримската война, протича в две посоки — посока на онези, които остават на просветителски позиции, и посока на революционна борба, Кирил и Методий са еднакво почитани и от просветителите, и от революционерите. Непосредствено след Кримската война установеният от черквата ден за помен на Кирил и Методий, 11 май стар стил, бива превърнат от просветителите в празник на българското образование и култура. Революционерите обаче го използуват не само за да дадат тласък на нашата национална култура, но и за да издигнат и популяризират идеите на нашето национално-освободително движение. Великият ни Ботев го нарича „празник, който трябва да ни въодушевява с идеята за пълно духовно и политическо освобождение”. И просветители, и революционери го празнуват и като ден на славянската дружба: едните тайно, другите явно гледат на вековните културни и книжовни връзки между българския и руския народ като залог за преуспяването на българския народ, респ. за помощ от страна на велика славянска Русия в националноосвободителната му борба. По случай празника Христо Ботев пише: „Кирил и Методий турнаха началото на оная знаменита в старо време славянска култура, за която възпоменанията днес сближават и въодушевяват с взаимни симпатии всички славянски племена.

 

Кирило-Методиевото дело и Кирило-Методиевата традиция останаха скъпо достояние на българския народ и в по-ново време. Те въплъщават стремежа на българския народ към все по-големи културни завоевания, те поддържат съзнанието му за принадлежност към една славянска общност. Българската буржоазия от недалечното минало, начело с управляващата Кобургска династия, в своя стремеж да откъсне България от Русия и да я прикачи в обоза на германския империализъм, се опита, разбира се, да изтъкне свои идеали на празника „Кирил и Методий”, идеалите на великобългарския шовинизъм, опита се да заличи славянския характер на празника. Но тя не успя в това, ето защо в периода на съюза си с хитлеристите посегна на тържественото му чествуване от нашия народ.

 

42

 

 

Антинародната буржоазия и варварският фашизъм, които и владееха у нас, не можеха да развиват българската култура, както и да осъществяват националните стремежи на българския народ. Щафетата на културното развитие и на осъществяване националните стремежи на българския народ поеха коравите ръце на българските трудещи се и на техния авангард — българските комунисти. И не е случайно това, че на Лайпцигския пропее в 1933 год. комунистът Георги Димитров излезе в защита на българския народ, като припомни великото дело на родоначалниците на българската писменост и книга.

 

Правилната оценка на културното наследство и на народните традиции след Народната Деветосептемврийска революция даде възможност да се види цялата заслуга на великите оснопоположници на българската писмена култура и да се насити техният празник с подходящо и богато съдържание. Социалистическата култура несъмнено не може да се строи в празно пространство и „ex nihilo”. Единайсетвековното дело на Кирил и Методий и стогодишният народен празник, свързан с това дело, са за нас неизчерпаем арсенал — съкровищница от ценности и стимули за нейното изграждане. Делото и празникът на Кирил и Методий въодушевяват днес за внедряването на просветата и културата сред най-широките народни слоеве и за създаването на такава култура у нас и в света, която ни превръща в хора на едно ново общество. Това дело и тоя ден укрепнат отново славянската дружба, но вече като дружба на народи, сплотени от великите идеи на социализма. Те вдъхновяват и в борбата на прогресивното човечество за мир, без който културата не може да се развива. Така и днес делото на Кирил и Методий продължава своята служба на прогреса, хуманността и правдата, като при това, разбира се, се издига на по-висока историческа степен.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]