Люлка на старата и новата българска писменост

акад. Емил Георгиев

 

 

А. Прометеев огън за българите и славяните

 

1. Родина и народност на Кирило-Методиевата славянска писменост

 

II. Български особености на Кирило-Методиевия език

 

 

Доводите за българския характер на Кирило-Методиевия език са убедителни.

 

1. Най-характерните фонетични особености на Кирило-Методиевия език можем да намерим като характерни особености на българските говори: съответствията на праславянските консонантни групи tj и dj, ятът и неговите наследници, еровете или техните наследници и пр.

 

Само в българския език праславянските групи tj и dj са се развили в št и žd (щ и жд): бълг. свѣща, межда; руски

 

11

 

 

свеча, межа; сръбско-хърватски свећа, међа; словенски sveca, meja; чешки svíce, meze; полски świeca, miedza.

 

Старите глаголически паметници притежават срещу двата кирилски знака Ѣ и една буква — . Ясно е, че Кирил и Методий са писали на такъв диалект, който не прави разлика между звуковете Ѣ и . Такъв диалект е българският между Солун и Цариград. [1]

 

Употребата на двата ера, Ъ и Ь, в най-старите глаголически паметници като Зографското евангелие, където е спазена закономерността на твърда и мека сричка, характерна за български говори, [2] е друг повод за старобългарския характер на Кирило-Методиевата писменост.

 

Българският език е имал носови гласни: ѫ и ; носовият призвук по-късно изчезва, но в Солунско и Костурско се запазва.

 

За българския харктер на езика на Кирило-Методиевите текстове свидетелствуват по-нататък наличието на звук ѕ (дз), който намира своето отражение в старите паметници, глаголическата буква , предаваща преди всичко южнославянски звук, л–лабиално, групите xtort, xtolt и xort, xolt и др.

 

2. Морфологията на Кирило-Методиевия език също ни води към българския език. Тук трябва да се имат предвид употребата на сложните прилагателни форми, образуването на някои глаголни форми, включително и причастни форми и т. п. Например образуването на бъдеще време с има своя наследник в новобългарското бъдеще време, образувано с ще, ща, докато в другите славянски езици сложното бъдеще време се образува с наследника на праслав. . [3] Тук трябва да бъде поменато началото на разлагането на инфинитивната форма в да и вербум финитум, което се развива напълно в новобългарски език. Изобщо новобългарските форми на думите водят исторически към формите на думите, които срещаме в паметниците на най-ранната славянска писменост.

 

3. Измежду синтактичните особености на най-ранния славянски книжовен език излиза на първо място употребата на дателен притежателен вместо родителен за притежание. Например в Азбучната молитва:

 

 

1. Това показа Л. Милетич в изследванията си на ред български диалекти, сравни и Archiv für slavische Philologie, XX, с. 581.

 

2. Това посочиха българските изследователи Б. Цонев и Л. Милетич в изследванията си на българските диалекти.

 

3. Освен в български бъдеще време с наследника на *chotj  ce образува само още в сръбски език. Б. Цонев предполага, че в случая сръбският език (изключва хърватски, където бъдеще сложно се образува с наследника на ) е повлиян от българския, виж. Б. Цонев, История на българский език, I, София, 1940, с. 37.

 

12

 

 

Това е една особеност, която е намерила голямо развитие в българския език. Например в народната песен: Развей, ветре, коню грива. Ръцете ми. И пр.

 

4. Основният речников фонд на Кирило-Методиевия език показва еднаквост или представя предшествуващ етап в развитието на основния речников фонд на българския език. Тук трябва да се вземат под внимание общността на думи и изрази в текстовете на Кирило-Методиевата школа и в българския език, лексикалните варианти, словообразуването, смисловите отсенки в паметниците на Кирило-Методиевата писменост и в българския език. Освен всичко това многото гръцки заемки в паметниците също ни водят към българските земи, съседствуващи със земите на Византия или влизащи дори в нея.

 

И така създаденият от Кирил и Методий славянски литературен език е явно старобългарски език. Назоваването на тоя език с други имена — старославянски или старочерковнославянски — не е правилно. Езикът на паметниците от епохата е жив, говорим език и е редно той да бъде назован с народностното му име, както се назовават всички езици. Названието „старославянски” не е подходящо, защото е неопределено: то може да създаде погрешната представа, че се отнася до някакъв общ на всички славянски народи език. Означението „старочерковнославянски” също е неподходящо. Касае се не за някакъв изкуствен език, създаден за черквата, а за езика на един народ. Освен това като книжовен език не е бил употребяван само за черковни нужди. Той е трябвало да служи на народа, на неговото развитие. Той ляга в основата на културата, която представя съставка на една по-висока форма на живот и подпомага нейното изграждане.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]