Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

6. Лозенградско

Турскитѣ военни власти по даденъ общъ планъ постѫпватъ съ българското население въ Тракия. — Образцово изпълнение на плана въ село Енидже. — Подробности по изгонването на българите отъ селата Скопе (Скопо), Коюндере и Карихадъръ.

 

Най-многочислени и най-заможни бѣха българитѣ въ Лозенградско (Лозенградска околия заедно съ Ковчазката нахия), гдѣто се наброяваха до 25 български селища. Въ самия Лозенградъ българптѣ бѣха еднакво силни и дори по-силни отъ гърцитѣ, а въ околията само нахийскиятъ центеръ  С к о п е  (гър. Скопо) и селата  П е т р а  и  П о л о с ъ  имаха гръцко население. Въ Скопе покрай 700 гръцки сѣмейства имаше и до 160 български, патриархисти.

 

Какъ сѫ постѫпвали турцитѣ съ българското население по тракийскитѣ села, най-добрѣ ни освѣтлява разказътъ на споменатия вече свещенникъ Стоянъ Андрѣевъ отъ лозенградското село  Е н и д ж е, чисто българско село отъ 350 кѫщи (вж. по-горѣ стр. 21). На 8 юли на 10 ч. прѣдъ обѣдъ за първъ пѫть турска войска, която идѣла въ посока къмъ Лозенградъ, влѣзла въ селото.

 

56

 

Ето какво разказва отецъ Андрѣевъ:

 

„Отъ бѣжанци отъ по-южнитѣ села Карамасли и Енимахле бѣхме узнали, че турцитѣ идатъ. Понеже бѣжанцитѣ бѣха само мѫже, уплашени единични мѫже, избѣгали прѣди да видятъ турцитѣ, а женитѣ имъ останали въ село, ние помислихме, че турцитѣ ще се отнесатъ човѣшки, та не избѣгахме. Прѣдполагахме, че турцитѣ сѫ се вразумили вече, че окупиратъ само мѣстата и че нѣма нищо лошо да ни сторятъ. Грозно се излъгахме. Селото Кавакли, напротивъ, постѫпи по-добрѣ: селянитѣ отъ това село избѣгаха единъ день прѣди да дойдатъ турцитѣ. Като насъ наивни излѣзоха още селата  Д о к у з ю к ъ,  Е н и м а х л е,  К а р а м а с л и,  К у ю н д е р е,  К а р а х а д ъ р ъ, А р п а ч ъ,  О с м а н л и,  С е л и о г л у,  Т а т а р л а р ъ,  Г е ч к е н л и  и  М у с у л ъ.

 

Прѣди да стигнать турскитѣ войски, ние около 40—50 души първенци заедно съ мене излѣзохме да ги посрещнемъ, да имъ кажемъ „добрѣ дошли”. Въ туй врѣме вече селото ни бѣше заобиколено отъ далечъ още. Нѣкои отъ селянитѣ искаха да избѣгатъ, но не можаха, защото веднага всѣкиго, който се опитваше да бѣга, на мѣстото го застрѣлваха. Ние съ очитѣ си видѣхме това, като бѣхме излѣзли отъ селото: Атанасъ Арабовъ (55 годишенъ, овчаръ) хукна да бѣга, турцитѣ му викатъ „дуръ!” „дуръ!”, а той бѣга, и го застрѣлиха. Сѫщо тъй и едно малко момче, Станое Апостоловъ (8 год.) го убиха. По сѫщата причина застрѣлиха и 6-годишното дѣте Стоянъ Николовъ, а Илия Продановъ (55 год.) войницитѣ разсѣкоха съ касатуритѣ си. Застрѣлиха още Гергинъ Георги, Благой Цѣновъ и Атанасъ Танановъ. Като видѣхме всичко туй, разбрахме, че сме изгубени, че турцитѣ съвсѣмъ враждебно сѫ настроени и че нѣма да ни щадятъ.

 

Единъ турски офпцеринъ, поручикъ, се приближи къмъ насъ. Ние му казахме „добрѣ дошелъ,” а той отговори: „Е, сега дойде вече и многото войска, какво ще правите сега?!” И наистина зададе се и пѣхота, а отначало бѣше дошла само кавалерия. Ние се умълчахме, помислихме си само, че сме хванати и че ще ни изколятъ. Пѣхотата наближаваше, и тя загради цѣлото село въ много по-тѣсенъ обрѫчъ. Като заобиколиха селото, то стана пладне. Като се завърнахме въ селото, дойдоха и офицери и право влѣзоха въ черквата. Тукъ забѣ-

 

57

 

лѣжиха портрета на българския царь Фердинандъ, който понапрѣдъ бѣше въ канцеларията, а ние, уплашени, го скрихме въ черквата, ужъ като икона, да не го познантъ. Офицеритѣ накараха, кмета, четири пѫти да напсува Фердинанда, сетнѣ взеха портрета, стѫпкаха го и съ сабитѣ си на парчета го направиха.

 

Въ туй врѣме всичкиятъ едъръ добитъкъ, около 3000 глави, се намираше до селото при рѣката Текедере. Офицеритѣ ни казаха: „всичкия си добитъкъ ще дадете”. Ние отговорихме: добитъкътъ е при рѣката”. И го забраха всичкия. И дребниятъ добитъкъ бѣше тамъ: овци и кози около 11 хиляди. Турцитѣ, като взеха добитъка, заповѣдаха: всѣкой, колкото брашно има, да го донася и да го складира въ черковното здание, на селския дюкянъ, който е на срѣдъ село. Селянитѣ скоро-скоро и това извършиха, защото бѣше казано, че който не изпълни тая заповѣдь, ще бѫде застрѣлянъ.

 

Мръкна се. Друга заповѣдь се даде: „никой нѣма да излѣзе отъ кѫщата си; който излѣзе ще бѫде убитъ”. Вечерьта турцитѣ пуснаха по селото войници съ чували и изловиха всичкитѣ кокошки, може да имаше до 30 хиляди кокошки, мисирки.

 

Съмна се, и се съобщи нова заповѣдь: колкото старо жито има въ селото, всичкото да се складира въ селския хамбаръ. За да се извърши това бърже, турцитѣ пратиха военни кола, и така съ колата се принесе най-малко 10 хиляди цариградски кила жито. Тая работа трая 3-4 дена. Прѣзъ туй врѣме турцитѣ въ чадъри стоятъ около селото, а вѫтрѣ въ селото само около 250 души войници съ офицеритѣ се занимаваха съ прѣнасянето на житото. Тѣ бѣха настанени въ 5—6 кѫщи по 30—40 души на кѫща.

 

Слѣдъ като и житото се нанесе, попитаха, дали още добитъкъ има или не. За да се увѣрятъ, тръгнаха изъ кѫща на кѫща и изкараха изъ оборитѣ 300 яздачни коне съ седлата, съ такъма имъ. Най-сетнѣ поискаха, щото всѣки овча-ринъ, колкото вълна има, да я донесе. Овчаритѣ донесоха около 8 хиляди оки вълна. Слѣдъ това ни оставиха свободни нѣколко дена. Хванаха слѣдъ малко да търсятъ по-богатитѣ. Като поразбраха, кои сѫ по-имотни, почнаха да пращатъ вечеръ войници въ кѫщитѣ имъ, да ги изтезаватъ за пари, и така прибраха много пари. Единъ по-твърдъ човѣкъ, на име

 

58

 

Петъръ Узуновъ, не е давалъ паритѣ си. Една вечеръ офицери три пѫти сѫ го бѣсели съ краката на долу, за да склони да даде пари. Отъ многото мѫки най сетнѣ изкаралъ 52 наполеона и имъ ги далъ.

 

Кѫдѣ 20 юли войницитѣ почнаха да правятъ хармани и на 50 хармана взеха да прѣнасятъ снопето отъ нивитѣ съ колята си и съ катъритѣ. И така самитѣ войници овършаха всичкото ново жито. Наши хора на сила изваждаха та тѣ го чистѣха житото. Плѣвата даватъ на конетѣ, а житото пренасятъ на станцията на Кавакли. Колкото дървета имаше въ селската мѣра, върбови, черничеви и овощни, все ги изсѣкоха та отъ тѣхъ войницитѣ си правѣха колиби, защото нѣмаха достаточно чадъри. Имаше около 2 хиляди декара черковна гора; отъ нея си сечаха дърва за готвене ястие и др.

 

Като свършиха съ хармана, тръгна една комисия офицери и турски мохаджири отъ близкитѣ села Къзълджа, Муселимъ. Пашà-ерѝ и Текешиларъ отъ кѫща на кѫща. Изкараха всичката, ама буквално всичката покѫщнина на нашитѣ селяни, товаряха я на военни коли и я изпращаха за мохаджирскитѣ села. Това го направиха по редъ на цѣлото село. Плачъ, писъкъ бѣше по селото. Оставиха на хората само по една-двѣ кола ечмикъ, който си бѣха прѣкарали отъ нивята прѣди да дойдатъ турцитѣ. Бѣднитѣ селяни, да не измратъ отглади, чукаха ечмика съ дървета, — зеръ, нѣма добитъкъ — та нѣкои го варѣха, а други на рѫчни воденици го мелѣха и съ това се хранѣха. Мнозина умрѣха отъ тази храна, нар. момчето на Георги Стояновъ, Иванъ Миховъ, Стоянъ Николовъ, Найденъ Стояновъ, Рада Тодорова, Венета Панайотова и др. Черквата не я обраха. Отъ покѫщнината оставиха на хората само дрѣхитѣ, съ които бѣха облѣчени, и вехти дрипи, които за нищо не чинятъ. Тѣ казваха: Така направиха вашитѣ българи на насъ, а ние сега вамъ правимъ, за да станемъ еднакви”.

 

Така се продължи до 22 септември, когато ни изгониха въ България. Но нека прѣди туй да разкажа за жестокоститѣ, извършени отъ турцитѣ въ селото ни, за които ме питате.

 

Още първия день, на 8 юли, турцитѣ хванаха 26 души срѣдна рѫка хора и трима първенци и ги затвориха въ яхъра на единъ ханъ въ селото. Затвориха и една жена, Карамфила Илиева Арабаджиева заедно съ мѫжа ѝ. Затворенитѣ бѣха:

 

59

 

Петъръ Узуновъ, Иванъ Койвалиевъ, Иванъ Николовъ, Илия Йоргавевъ, Костадинъ Йоргакевъ, Илия Георгевъ, Симеонъ Георгевъ, Калоянъ Поневъ, Яне Митревъ, Костадинъ Бъчваровъ, Костадинъ Христовъ, Василъ Аврамовъ, Апостолъ Костадиновъ, Тодоръ Костовъ, Христаки Пѣевъ, Стоянъ Сърмовъ, Стоянъ Мостровъ, Петко Георгиевъ, Андонъ Георгиевъ, Костадинъ Дерменджи, Андонъ Дерменджи, Георги Калояновъ, Юргаки Петровъ и Христо Георгиевъ и споменатата жена съ майка ѝ. Тѣзи хора бѣха посочени, види се, отъ околнитѣ турци. Тѣ сѫ по-свѣстни българи, а затвориха ги подъ обвинение, че тѣ ужъ убивали турци, когато е взвѣстно, че тия сѫщитѣ мухаджири бѣха избѣгали въ Цариградъ та не сѫ можели да пострадатъ отъ нашето село. Жената обвиняватъ, че ужъ убила 40 турски войници и единъ турски офицеринъ съ брадва. Въ затвора тия наши хора много сѫ мѫчени, биеха ги да се признаятъ, но никой не се е призналъ, понеже сѫ невинни. На оная жена сѫ прѣдлагали, да каже за нѣкои отъ затворенитѣ, че сѫ убивали турци. Понеже тя не е можела да посочи такива хора, и нея сѫ изтезавали. По три пѫти на день сѫ ги били отъ начало та до 14 септември, когато и мене затвориха и заедно съ тѣхъ навързани пѣшъ ни откараха въ затворъ въ Одринъ” (вж. по-горѣ с. 21).

 

Една седмица, слѣдъ като бѣха откарали насъ, именно на 22 септември, единъ часъ прѣди да съмне съобщили турцитѣ на нашитѣ селяни, всѣки да излѣзе вънъ на двора си и да чака. „Ние не се сѣщахме, — разказваше ми единъ отъ с. Енидже, — какво ще бѫде. Всички се намѣриха въ двороветѣ. Докарватъ военни кола, на 3 кѫщи по една кола, и ни казватъ: каквото имате, товарете на тая кола. Хората, разбира се, нѣматъ какво да товарятъ, съвсѣмъ сѫ голи. Слѣдъ единъ часъ се дава заповѣдь, щото всички селяни да се изкаратъ вънъ отъ селото, слѣдвани отъ войници съ щикове. И така всички ни изваждатъ къмъ Малкотърновската планина, която е отъ насъ 12 часа далечъ и ни оставятъ тамъ въ балкана, голи, боси, гладни. Само единъ мѫжъ, Яни Михаиловъ, и жена му Мария съ три дѣца турцитѣ задържаха въ селото, за да ги потурчатъ. Този Михаиловъ още отъ началото бѣше затворенъ и мѫченъ, та за да не бѫде обѣсенъ, като му казвали, че ще го оставятъ живъ, ако се потурчи, той отъ страхъ вазалъ, че желае да се потурчи. По сѫщия

 

60

 

планъ постѫпиха турцитѣ и съ околнитѣ български села и сѫщо така ограбени и измъчени ги изкараха въ Малкотърновския балканъ, още незаетъ отъ български войски. Той е пъленъ съ хиляди нещастни българи, които ще измратъ отъ гладъ и студъ, ако скоро не имъ се притече на помощъ България”.

 

Каза се вече, че турскитѣ военачалници, които реокупираха Тракия, сѫ дѣйствували съ прѣдварително дадени подробни и еднакви упѫтвания, какъ да се заграби цѣлиятъ движимъ имотъ на българското население и какъ да се използува то за довършване полскитѣ работи, прѣди да се изпълни послѣднята точка на пъкления планъ, съвършеното изчистване реокупираната область отъ българско население. Планътъ, както образцово е билъ приложенъ въ с. Енидже, така сѫщо е билъ изпълненъ и въ всички други села съ незначителни различия, зависеща отъ мѣстнитѣ условия и до негдѣ и отъ човѣщината на самитѣ изпълнители. Да не повѣрва човѣкъ, че турцитѣ сѫ способни тъй системно и лукаво почти еднакво да прокаратъ речения планъ. Това се потвърдява отъ подробнитѣ свѣдѣния, които събрахъ отъ жителитѣ на голѣма часть български тракийски села, които излагамъ по-долу. Отъ тѣхнитѣ разкази, които прѣдавамъ тъй, както съмъ ги записалъ направо, ще се види и какво поведение сѫ държали гърцитѣ спрѣмо нашитѣ сънародници, а отъ друга страна и какви сѫ имъ били отношенията къмъ турцитѣ.

 

Видѣхме вече, каква е била участьта на най-голѣмото българско село въ Лозенградско, именно на селото Енидже; тукъ ще разкажемъ, за по-пълно освѣтление на подобната печална сѫдба, която сполетѣ и останалитѣ български села отъ околията, още нѣкои подробности, събрани отъ изгоненитѣ жители на други лозенградски села.

 

Въ  С к о п е  (Скопò) българитѣ, до 150 с. патриархисти, бѣха значително малцинство въ сравнение съ гърцитѣ (до 700 с.), а турцитѣ бѣха само 18 сѣмейства. Българитѣ тукъ постепенно се заселили отъ околнитѣ села, Поминували съ лозарство, скотовъдство и земедѣлие.

 

Турцитѣ отначало, слѣдъ като прибрали орѣжие и пр., не закачали българитѣ. Слѣдъ три седмици взели ечмика, сетнѣ вече вземали наредъ добитъка и пр., както и у другитѣ села,

 

61

 

Слѣдъ като се привършила полската работа, и тукъ заповѣдьта за изгонването само на българитѣ дошла ненадѣйно и се приложила много бърже и коварно, както и въ други мѣста. Подробни свѣдѣния си записахъ по тия събития, като разпитаахъ Кузманъ Патакевъ (43 год.), кметъ на Скопе по врѣме на българската окупация и родомъ отъ тамъ, и Калоянъ Костадиновъ (35 г.), житель отъ Скопе. Първиятъ ми разказа слѣдното:

 

„Заповѣдьта за разселване се даде на 28 септември. На всѣка българска кѫща турнаха войникъ, за да не смѣе никой да влѣзе и да излѣзе, за да не би нѣщо да скриешъ, да подаришъ или да продадешъ. Мѫжетѣ ги заловиха всички и ги заведоха въ участъка, гдѣто имъ се каза: утрѣ въ часа 2 всички ще се дигнете. Пуснаха ги да си идатъ у дома, но войницитѣ стоятъ прѣдъ кѫщата. Гърцитѣ заплашиха нашитѣ, че турцитѣ по пѫтя щѣли да ги обискиратъ за пари, и за това нашитѣ си оставиха паритѣ повече у познати гърци, приятели. Дадоха по една кола на сѣмейство. Като ни извадиха отъ града, спрѣха ни въ лозята една вечерь. Главно е било, да могатъ гърцитѣ да си взематъ, каквото иматъ вересии у българитѣ. Жандармитѣ имъ помагаха, вземаха хора отъ лозята и ги караха назадъ въ Скопòо, за да се издължатъ. Азъ имахъ една кола, но не ми позволиха да си я взема: Тукъ си я спечелилъ, тукъ ще остава”. Турцитѣ изобщо даваха тогава: булгарѝнъ малѫ йокъ — бурда казандъмъ, бурда каладжакъ” (сир. българинътъ нѣма собственость; тукъ е спечелено, тукъ ще остане). Овце бѣхъ купилъ, имахъ си и документи, че съмъ ги купилъ, че не сѫ плячка отъ турцитѣ; не помогна, взеха ги. Тѣ взеха и на хора, които си ги иматъ отъ години. Много дъждъ валѣше по пѫтя. Жандармитѣ не позволяваха да се спремъ въ Дерекьой (Малкотърновска ок.), ами стояхме вънъ отъ селото, защото ужъ въ Дерекьой имало мухаджири та било опасно за насъ. Събрахме 500—600 гроша за жандармитѣ та ни докараха въ Малко Търново, гдѣто още продължаваше турското управление, и затова тукъ не ни оставиха, ами ни прѣкараха въ с. Стоилово. Искахме малко да починемъ, да си направимъ хлѣбъ, но съ бой ни запратиха въ Стоилово. Едно момиче умрѣ въ колата. Така стана и съ българитѣ и отъ другитѣ изгонени села. Вредъ се бѣха пръснали по Малкотърновскитѣ села, а повече стояха

 

62

 

на открито по горитѣ. По селата всѣки самъ се грижи, да намѣри милостиви хора да му отстѫпятъ една стая, да се подслони. Сетнѣ го пѫдятъ: Стига седишъ тукъ, хайде на друго село!” — ще ти рекатъ. Хайде пакъ скитай. Нищо не е сторено до сега за насъ (това се говори прѣзъ пролѣтьта 1914 год.), така парàтики (безъ работа) седимъ. Нѣма работа. Никои не смѣе на бѣжанецъ да даде помощь и срѣщу работа. Да ти купи единъ чувалъ брашно, не е сигуренъ, че утрѣ нѣма да си отидешъ нѣкѫдѣ, че нѣма да те дигнатъ. Селата Евренезово, Караевренъ, Дингѝзово и Каланлѫдере въ първата война уцѣлѣха, турцитѣ не ги изгориха, а сега ги изгориха. Бѣжанци се настанили по пепелищата. Грозно! Навсѣкѫдѣ изпълнено.

 

№ 35. Свещеникъ Бѣльо Пейковъ отъ Каяджикъ (къмъ 62 и 52).

 

 

Свѣдѣнията отъ Калоянъ Костадиновъ подтвърдяватъ горното: дигнали всички българи, като имъ дали срокъ само 24 часа. Взели имъ овцетѣ. На 5 души дали една кола. Колата взели турцитѣ ангария отъ гърцитѣ. Само по 2—3 черги гдѣто взели и по нѣкое добиче, — магаре, конь, а овци и изобщо добитъкъ не имъ позволили да взематъ. За да не обиратъ по пѫтя, които сѫ имали пари, дали ги на гръцкитѣ чорбаджии, кое съ записъ, кое на довѣрие. Сега на десетъ души единъ отъ тия гърци е допратилъ паритѣ, а другитѣ си ги задържали. Пишатъ имъ писма, а тѣ отговарятъ, че не можели да отидатъ въ Лозенградъ и пр. Други си оставили на гърцитѣ овци, крави; хората се надѣвали, че ще се върнатъ. Сега, като виждатъ, че нѣма да стане туй, пишатъ на гърцитѣ, да имъ дадатъ нари срѣщу останалата стока. Отговарятъ, че овцитѣ измрѣли и пр., че нѣма какво да взиматъ. И сега още се надѣватъ нещастнитѣ българи да се върнатъ: лжеме се като дца”, каза Костадиновъ.

 

Българитѣ отъ Скопе сега повечето сѫ настанени въ Малко Търново, а десетина семѣйства има въ близкото село Стоилово. Много отъ тѣхъ сѫ измрѣли. „И малки и голѣми измрѣха”. Прѣзъ зимата държавата единъ-два мѣсеца имъ давала брашно, сетнѣ спрѣли да даватъ, та гладуватъ всички, защото въ Малко Търново нѣма условия за поминъкъ. А скѫпотията тукъ е голѣма, особено на брашното поради новата граница: прѣди войната брашното се носѣло отъ Лозенградъ и струвало тъкмо половината отъ цѣната, която имаше прѣзъ пролѣтьта 1914 год.. когато килограмътъ най-лошо брашно,

 

63

 

мъкнато съ кола отъ Бургасъ по лошитѣ пѫтища, се продаваше въ Малко Търново по 60 ст. Отъ Лозенградъ не може да се донася, понеже на чувалъ брашно взиматъ на границата петь лева мито.

 

Отъ всички изгонени лозенградски села има останали бѣжанци по Малкотърновската околия: отъ Енидже, Пирогъ, Каракочъ, Кадиево, Ериклеръ, Раклица, Кулата, Куюндере, Тастепе, Терзѝдере, Аламджикъ, Карахамза, Ядига и пр.

 

Срещнахъ бѣжанци отъ лозенградското село  К о ю н д е р е  (150 с. българи, отъ които само 35 с. патрияршисти, и 20 с. турци). Главното прѣпитание на селянитѣ било замедѣлне. Въ юли турцитѣ обкрѫжили селото и пратили само войници, да обискиратъ за орѫжие. Намѣрили само двѣ маузерови пушки, войнишки дрѣхи и чадъри. Взели 8 чифта волове. Ечмика задигнали отъ нивитѣ и сами го овърхали. Войницитѣ били все кавалеристи. Отъ овцетѣ най напрѣдъ взели 25 %, а сетнѣ и мѫжки брави по 5 до 10 отъ сюрия. Като заобиколили селото, не пускали вече селянитѣ да отиватъ въ Лозенградъ. До пристигането на турцитѣ отъ селото успѣли да избѣгатъ 30 сѣмейства та въ тѣхнитѣ кѫщи настанили до 40 с. турски бѣжанци отъ турскитѣ Малкотърновски села Евренезово, Бакяджикъ, Карахъкдере. Понеже отъ турскитѣ мухаджири измрѣли 5—6 души, изкарали ги че ужъ има лоша болестъ по тѣхъ, та българитѣ така затворени „държали карантина” до края на септември, когато ги изгонили въ България. Това и тукъ станало ненадѣйно. Костадинъ Георгиевъ (45 год.), ковачъ отъ сѫщото село, ми каза: „Ненадѣйно стражари ни заповѣдаха да се дигаме,  п о л о в и н а  ч а с ъ  врѣме само ни дадоха. Тъкмо стигнаха българи отъ съсѣдното село Енидже кѫдѣ екиндия, и рекоха стражаритѣ: „Хайде и вие!” Който си нѣмаше кола, му дадоха по една войнишка кола, ала да не турятъ повече отъ 200 оки. Кой можа да си подкара нѣщо отъ добитъка, спаси го. Грабѣха ги мухаджиритѣ. У насъ убийства не станаха, ала въ Енидже стана много лошо. Турската войска е имала по-напрѣдъ складъ въ това село, та когато турцитѣ избѣгаха прѣзъ първата война, Енидженци разграбили склада, гдѣто имало орѫжие и казани съ оризъ. Та за това ги призовали да кажатъ. Бой, изтезания, ограбиха им всичко. Въ наше село останаха само  г ъ р к о м а н и т ѣ. Сега и тѣхъ ги изпѫдили та отишли въ Лозенградъ, и тамъ

 

64

 

живѣели. Тѣ станаха гъркомани слѣдъ въстанието (1903 год.) Отъ с. Петра дойде за тѣхъ гръцки свещеникъ. И черквата дадоха тѣмъ. Ние си направихме нова черква, и почти бѣше готова. Имаше джамия, която развалихме подиръ първата война. Турцитѣ сега си поправиха джамията, училище си направиха, а нашитѣ черкви и двѣтѣ изгориха, само дуваритѣ останаха. Сега нашитѣ повечето сѫ въ Айтоско и Бургаско”.

 

Бѣжанци отъ с.  К а р а х а д ъ р ъ, съвсѣмъ близко до Лозенградъ (263 сѣм. българи, 50 сѣм. турци) ми разказаха слѣдното: „Не дочакаха всички наши турцитѣ; мнозина успѣха да избѣгатъ въ посока къмъ Къзълагачъ. Останаха само 80 кѫщи. Убийства не станаха, но ни обраха съвсѣмъ и ни дигнаха на септември. Повечето отъ нашитѣ сѫ въ Созополъ”.

 

Гърци сѫ останали въ Лозенградско само въ града, въ с. Скопе и въ с. Бедра. Отъ селото  С к у п е л о с ъ  гърцитѣ били изгонени веднага слѣдъ българитѣ.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]