Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

5. Мустафапашенско (Свиленградско)

 

 

Селото Деведере

Безчинства на турци и гърци. — Изтезания въ селската черква. — Избититѣ селяни. — Изгаряне на селото.

 

За турскитѣ жестокости, извършени по селата въ Мустафапашенско най-добро понятие даватъ слѣднитѣ подробности за съсипията на село  Д е в е д е р е, които узнахъ отъ очевидци, жители на сѫщото село, съ които се срещнахъ въ Ортакьой. Отецъ  С а р а н д а  К о с т о в ъ  (43 год., родомъ отъ Ортакьойското село Арнауткьой), свещеникъ въ село Деведере прѣзъ 1911—1913 год., ето какво ми съобщи. „Деведере е чисто българско село, имаше до 100 кѫщи. Когато вече турцитѣ бѣха навлѣзли въ Одринъ, ние нищо не знаехме положително, какво става. Бѣжанци откъмъ Софлийско около 50—60 жени, дѣца, минаха прѣзъ селото, ала и тѣ нищо не бѣха видѣли, а само чули, че оттатъкъ Марица е лошо. Когато вече Мустафапаша горѣше, дочувахме вече и бѣхме уплашени. Къдѣ 11—2 юли дойдоха турци башибозуци; тѣ бѣха отъ Одринъ, Ивабикъ (Овабуюкъ), отъ Селбекенъ (Селбюкюнъ) и др., и подъ изговоръ, че имало въ селото ни тѣхенъ добитъкъ отъ първата война, искаха да заграбятъ каквото могатъ. Истина е, че около 50—60 главъ говеда бѣха останали въ гората, когато турцитѣ бѣха избѣгали. Нашитѣ умишлено не сѫ грабили. Боятъ на границата ненадѣйно стана, и турцитѣ, безъ да могатъ всичко да си прибератъ, избѣгаха. Главатаритѣ на башибозука си поискаха сега доби-

 

50

 

тъка. Прѣдадохме имъ около 16 глави. Още не заминали дойдоха други турци отъ Черменъ. Тѣзи почнаха да изтезаватъ за пари. Влизаха въ кѫщитѣ. Народътъ бѣше избѣгалъ по гората. Главатаритѣ дадоха заповѣдь, да си дойдатъ хората въ селото, че нищо нѣмало да имъ сторятъ. Не повѣрваха хората. Турцитѣ тогава рекоха, че още по-лошо щѣло да стане, защото като не искатъ да се върнатъ, то показвало, че тѣ си иматъ съмнѣние за сторени грѣхове.

 

Като увѣряваха и мене, че нищо нѣма да ми сторятъ, азъ самъ повѣрвахъ и отидохъ въ гората, да надумвамъ попадията да се върне. Тя не рачи, като казваше: „ти ли се намѣри първъ да се връщашъ?!” Тогава азъ взехъ малкото си, дванаесетгодишно момче и се върнахъ въ селото. Дѣтето оставихъ на края на селото у едни баби, и влѣзохъ да видя, какво ще стане. Щомъ влѣзохъ, извикаха ме двама главатари — четници. Единиятъ бѣше съ войнишки дрѣхи, а другиятъ бѣше цивиленъ. Поискаха, да имъ посоча пушки. Казахъ, че тѣ сѫ кметски работи, че зная наистина, че имаше раздадени пушки на населението — тѣ бѣха мартинки, около 70 пушки, — но че не зная, какво сѫ ги сторили. Тогава турцитѣ казаха: „Хайде да видимъ, гдѣ сѫ пушкитѣ”, и ме закараха въ училището, гдѣто наистина по-рано бѣха пушкитѣ. Тамъ бѣше канцеларията. Щомъ влѣзохъ, единътъ застана на вратата, тури касатурата на пушката и ми каза, азъ да си извадя орѫжието, револвера. Казахъ имъ, че нѣмамъ. Поискаха ми 250 лири, за да се откупя. Отговорихъ, че нѣмамъ. „Ще намѣришъ!” Помолихъ имъ се, да ме пуснатъ, да събера пари. Пуснаха ме за половинъ часъ, да отида въ селото, да намѣря 50 наполеона. Излѣзохъ. При чешмата имаше много жени, и азъ нѣкакъ си успѣхъ, незабѣлѣзанъ, да се измъкна въ гората. Тогава турцитѣ нападнаха гората и почнаха да гонягь хората. Цѣлъ день стрѣляха, все на чети по петима, десетина, заловили позиции по височинитѣ. Ние, скрити въ гората, не смѣемъ да мръднемъ. Като мръкна, утихна. Ние не можехме да идемъ къмъ с. Курткьой, защото отъ тамъ идѣха турци, които бѣха вече плячкосвали при Любимецъ. Каквото имаше нѣща по колята, които народътъ бѣше скрилъ низъ гората, по деретата, плячкосаха тия турци и си ги влачеха по селата. Всѣки день се връщаха да продължаватъ сѫщото. Това трая 5—6 дена. Ние бѣхме обсадени въ гората.

 

51

 

Нощно врѣме печахме хлѣбъ. Понеже знаеха, че има у насъ пушки, опасяваха се съвсѣмъ близу да налитатъ.

 

Селянитѣ между туй се поокуражиха, понеже при старата граница, кѫдѣ Адачалѫ и Хамзачъ бѣха се явили български четници, та турцитѣ, посплашени, отъ тамъ избѣгаха насамъ. Тѣзи сега поискали, турска войска да отиде да ги брани. Тогава и ние, малко окуражени, особено като дойде при насъ единъ отъ българскитѣ четници, та се върнахме въ селото. Не бѣше изгорено. Има сѫсѣдно намъ гръцко село  Я й л а д ж и к ъ  (80 кѫщи). Отъ него поискахме 400 килограма хлѣбъ и 2 тенекета сирене, ужъ че българска войска иде, та ужъ готвимъ таинъ. Четникътъ Коста Карпузовъ (Прилѣпчанецъ, билъ съ чета кѫдѣ Димотика) бѣше въ четнишка форма. Той бѣше въ селото ни на Илиинъ день. Съ гръцки коне докараха хлѣба, задържаха и конетѣ, два-три коня.

 

Между туй турска войска почна да се движи отъ Ортакьой и Димотика къмъ старата българска граница, къмъ Адачалѫ. Тогава четникътъ избѣга съ коня и остави селянитѣ самички. Турска войска около 400 души съ единъ мюляниминъ и единъ юзбашия влѣзе въ селото ни кѫдѣ 24—25 юли. Явихме се при тѣхъ. Първото нѣщо бѣше, да питатъ, гдѣ сѫ селянитѣ, да се събератъ. Явиха се само нѣколко души и азъ. Питаха ни: „Защо бѣгате?” Отговорихме, че башибозукътъ ни напада. Тѣ казаха, че нашето село остая подъ Турция та да сме се прибрали да живѣемъ мирно. Колкото държавни пушки имаме, да ги прѣдадемъ. Трѣбва да се отбѣлѣжи, че заедно съ войската имаше отзадъ и башибозукъ, който се криеше на края. Обѣщахме, да прѣдставимъ пушки, колкото намѣримъ, понеже хората сѫ пръснати. Мнозина селяни, извѣстени вече за това, дойдоха и прѣдадоха около 18 пушки мартинки. Когото заловиха въ туй врѣме безъ пушка, арестуваха. Утреньта, понеже не се събраха селянитѣ, ядосаха се: „Вие имате ниетъ да се бунтувате, ще разсипемъ селото!”. Трѣбва да кажемъ, че  с ъ  т у р с к а т а  в о й с к а  б ѣ х а  д о ш л и  и  г ъ р ц и  о т ъ  с е л о т о  Я й л а д ж и к ъ,  к о и т о  к л е  в е т и х а,  ч е  п о д ъ р ж а м е  к о м и т и  (бѣха видѣли онзи четникъ), че сме имъ взели коне, таинъ и пр. Турцитѣ аслѣ търсѣха прѣдлогъ, понеже нашето село бѣше прочуто съ своя добитъкъ: имахме 10 хиляди брави овце и до 2 хиляди едъръ добитъкъ. Съобщиха ни, че ще идатъ до своя началникъ,

 

52

 

който се намираше между Курткьой и Хамзачъ, и взеха съ себе си дванаисетина души, тия що бѣха случайно затворени, за да се увѣрятъ, истина ли е, че по-напрѣдъ турцитѣ отъ с. Ивабикъ сѫ взели наши пушки. Това се установи. И азъ доброволно отидохъ съ тѣхъ, защото се опасявахъ да остана въ селото, гдѣто имаше башибозукъ.

 

Гърцитѣ бѣха отишли и при голѣмцитѣ, при чадъритѣ, та и тамъ се оплакали, че сме имъ взели коне, че сме подържали комити. Турскиятъ началникъ сурово ни посрещна и искаше отъ насъ 500 пушки. Казахме му, че ние нѣмаме много пушки. Тогава изпроводиха 15 души войници въ селото, да ни вардятъ. И се завърнахме. Заповѣдаха ни да хранимъ тия 15 души. Освободиха се хората, прибраха се отъ баира. Който имаше пушка, прѣдаде си я, така че всички пушки, 70—80, се дадоха.

 

Почна се миренъ животъ — полска работа. За отиване на пазаръ въ Ортакьой даваха на 10—20 души по единъ стражаръ, понеже войницитѣ стояха само 5—6 дена. Нека се отбѣлѣжи, че докато още бѣха войницитѣ, явиха се пакъ башибозуци, но войницитѣ ги отблъснаха, дори и биха нѣкои. Това ни подмами. Войската си отиде та поискахме отъ Ортакьой стражари, и ни дадоха четирма. До сключването на мира така трая; полската работа се приключи, остаяше да се почне брането на царевицата.

 

Щомъ на 16 септември се чу, че тия мѣста остаятъ подъ България, веднага турцитѣ отъ селата въ 24 часа като мухи съ колата си избѣгаха прѣзъ новата граница. Тѣ помислили, че веднага нашитѣ ще реокупиратъ. Стражаритѣ въ селото ни поискаха кола и волове, ужъ за да издигатъ юшура (държавното жито), а то било да прѣнасятъ турскитѣ бѣжанци отъ селата. Тия коля сетнѣ не се върнаха, а върнаха се се-янитѣ бити, прѣмазани. Стражаритѣ слѣдъ това забраха и другия добитъкъ, който се намѣри въ селото.

 

Ние видѣхме, че ще пострада селото, но нѣмаше, кѫдѣ да бѣгаме. Лъжехме се и съ надеждата, че ако стоимъ, ще запазимъ селото, че ще дочакаме да се върнатъ закаранитѣ добитъци. Турцитѣ селàре все се изтеглиха та остана само турска войска. Дойдоха турски офицери и поискаха 16 хиляди оки вѫглища, да имъ ги караме на Комарли за Одринъ. Едвамъ събрахме 3 кола. Офицеритѣ щѣха да ни биятъ: казаха ми

 

53

 

да се махна прѣдъ очитѣ имъ, защото щѣли да ме убиятъ. Понеже мѫжетѣ се криеха по гората, взеха женитѣ да водятъ въ черквата, за да накаратъ мѫжетѣ, да се върнатъ. Разбрахме, че ще правятъ насилия на женитѣ. И моитѣ щерки, момичета на 14—15 години, бѣха ги повлѣкли въ черквата, но понеже бѣхъ още тамъ, отървахме ги. Тоя день не затвориха женитѣ. Дойдоха двама анадолци, конници, които почнаха да искатъ пари. Избѣгахме тогава въ гората. Достига утреньта вече и друга войска, конница и пѣхота. Нѣкои селяни, по-стари хора, останали въ селото. Тоя день отъ гората видѣхме, че селото Горни-Ибриюренъ, е нападнато отъ башибозукъ и запалено. Хората отчаяни бѣгаха прѣзъ Арда, газѣха водата; дѣцата се издавиха. Разбрахме, че и насъ чака сѫщата участь та избѣгахме къмъ България и минахме прѣзъ Хамзачъ къмъ Урумкьой, други пъкъ къмъ Сива-Рѣка и пр. Които заловиха по гората ни и въ селото ни, навръзватъ ги и ги вкарватъ въ черквата.  Т о в а  в ъ р ш а т ъ  с а м и  в о й н и ц и т ѣ  з а е д н о  с ъ  о ф и ц е р и т ѣ; имената имъ не знаемъ, ио въ гръцкото село Яйладжикъ тѣ дълго седѣха та ги знаять:  с ъ  т ѣ х ъ  з а е д н о  г р а б ѣ х а  и  б е з ч е с т ѣ х а  и  г ъ р ц и т ѣ  о т ъ  т о в а  с е л о. Имаше турски войници, които сѫ били плѣнници въ България та токущо бѣха ги пуснали; тия бѣха особено жестоки къмъ насъ. Въ черквата много ги мѫчили за пари. Тамъ имаше затворени до 80 души мѫже и жени”.

 

Разказа тукъ продължи  Т о д о р ъ  К о с т о в ъ  отъ сѫщото бело (50 год.), който присѫтсвуваше, докато свещеникътъ ми разказваше. Костовъ е билъ учитель въ Деведере и въ селата Попово и Гьокчебунаръ. Учителството напусналъ прѣди десетъ години.

 

„Между затворенитѣ въ черквата бѣха и мои три дѣца, все момичета: едно по име Злата, на 16 години, друго Вълкана на 10 години и Кера — 6 години. Най-голѣмото бѣше болно отъ тифусъ. Азъ съ майката избѣгахъ въ послѣдня минута. Волната Злата, подпирайки се съ тояжка, съ послѣдни усилия отишла до черквата. Тамъ много ги изтезавали; мѫчили ги, горили ги съ огънь. Нѣкои, които имали заровени пари, отивали съ аскеритѣ да ги отравятъ, нанизи коè. Сѫщо и мѫжетѣ; изкарватъ ги, да дадатъ паритѣ, и пакъ ги връщали въ черквата. Това ставаше въ понедѣлникъ, три дена слѣдъ Кръстовдень.

 

54

 

Докато женитѣ били ощъ въ черквата, мѫжетѣ ги навързали. Нѣкои, които искали да бѣгатъ, още тамъ ги избили — четирма души. Останалитѣ, вързани двама по двама, откарали надъ селото и тамъ съ щикове, съ ножове ги избили. Единъ, по име Атанасъ Ангеловъ, се отървалъ още по пѫтя, като се отвързалъ и избѣгалъ. Отначало имъ казали, че ги каратъ за Одринъ, но като имъ казали, да се обърнатъ къмъ баира, сѣтили се, че ще ги избиятъ. Подиръ избѣгалия стрѣляли, но не го улучили. Неговата жена по-рано башибозуцитѣ у дома и я убиха, при първото настѫпване на башибозуцитѣ.

 

Избититѣ въ селото при черквата сѫ: I. Ангелия Вълчова (40 год.), 2. Карапенчо Георгевъ (70 год.), 3. Мито Карафиловъ (55 год.), 4. Ламбо Поповъ (35 год.).

 

Избититѣ на баира надъ селото: 1. Куманъ Таневъ (60 год.), 2. Илия Киневъ (55 год.), 3. Георги Тодоровъ (35 год.), 4. Слави Ивановъ (70 год.), 5. Кольо Георговъ (28 год.), 6. Илчо Георгаки (50 год.), 7. Ангели Костовъ (братъ на учителя, който разказва, 54 год.), 8. Гьокче Вълчевъ (60 год.), 9. Илия Миховъ (55 год.), 10. Димитъръ Атанасовъ (40 год.), 11. Георги Димитровъ (синъ на подирния, 20 год.), 12. Сотиръ Колевъ (40 год.), 13. Теньо Ивановъ (60 год.), 14. Кольо Кумановъ (62 год.), 15. Димитъръ Костовъ (40 год.), и още 5—6-тима, на които имената не помня сега.

 

Има избити и низъ гората и въ селото, а именно: Куманъ Адоневъ (55 год.), Костадинъ Димитровъ (30 год.), Злата Вълчева (70 год.), Недѣля Атанасова (жената на оня, що се отвързалъ и се спасилъ), Ангелъ отъ с. Ибриюренъ (25 год.), Ангелия Тодоровъ (70 год., убитъ отъ башибозука) Ангели Карафиловъ (70 год.), убита въ кѫщи.

 

Женитѣ сѫ ги безчестили до нѣмай-кѫдѣ, — по 40 души се изреждали на една. Женитѣ на избититѣ били тамъ. Тѣ сѫ били заловени по баира, като сѫ се мѫчили да избѣгатъ. Безчестията траяли 3—4 дена. Нѣколко успѣха да избѣгатъ и дойдоха въ България, а другитѣ жени самитѣ турци сетнѣ допратиха въ Ортакьой. Моитѣ момичета, двѣтѣ, четири дена слѣдъ клането особени хора, пратени отъ мене, въ гората ги намѣриха и на гърбъ ги донесоха въ Алвандере. За болното, Злата, дадохъ 9 наполеона да го намѣрятъ, но не го намѣриха. То лежало въ селото. Три-четири дена слѣдъ

 

55

 

клането турската войска запалила селото, което съвсѣмъ изгорѣ. И черквата изгорѣ. Вѫтрѣ имало, види се, убити хора, та се намѣриха изгорѣли трупове.

 

И  г ъ р ц и т ѣ  о т ъ  с е л о  Я й л а д ж и к ъ  в з е л и  у ч а с т и е  в ъ  п л я ч к о с в а н е т о  и  и з г а р я н е т о  н а  с е л о т о.

 

Кѫдѣ 6 октомври българската войска навлѣзе, и азъ се прибрахъ заедно съ другитѣ. Отидохъ въ Ортакьой и тамъ намѣрихъ момичето си Злата, прибрано отъ единъ чорбаджия гъркъ, Христодулъ Костовъ, бакалинъ, съ когото бѣхъ познатъ. Той е прибралъ дѣтето, цѣрилъ го е, спасилъ го е.

 

Селото изгуби всичко, и добитъка си. Никой нищо не можалъ да спаси. Курткьойци успѣха да спасятъ добитъка си, понеже сѫ близу до границата. Сега нашитѣ, слѣдъ като отъ земледѣлската банка имъ се отпусна по 10—20 наполеона та си купиха по една кравица и др., взеха да си построяватъ и кѫщи, но малцина”.

 

Прѣди да слѣдимъ по-нататъкъ, какво е ставало съ нещастното българско население въ Ортакьойско, Софлийско, Дедеагачско, Гюмурджинско и Скечанско, нека да се повърнемъ къмъ източна Тракия.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]