Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

18. Слѣдъ реокупацията

 

Българската търпимость. — Безнадеждното състояние на разореното българско население. — Колонизационниятъ въпросъ.

 

Въпрѣки неописуемитѣ жестокости, извършени отъ турското население надъ българитѣ при явната подкрѣпа дори и по инициативата на т. нар. „автономско правителство”, българскитѣ окупационни власти, щомъ наново се установили въ Гюмурджинско, се отнесли крайно търпимо къмъ турцитѣ, и първата имъ грижа е била, да взематъ мѣрки, да не се даде възможность на отчаяното българско население да потърси смѣтка отъ своитѣ гонители и да отмъщава. Само два-три случая на жестоко отмъщение има, и то нѣколко дена прѣди напълно да се наложи новата българска власть надъ цѣлата область. При все това нашитѣ военни власти, постѫпвайки въ духа на Цариградския договоръ и на допълнително приетитѣ „капитулационни'' условия, за които се спомена по-горѣ, бѣха отишли въ ревностьта си тъй далечъ, че бѣха заловили и хвърлили въ затвора много и отъ пострадалитѣ и заслужили

 

 

284

 

българи по обвинения, заявени отъ турцитѣ. Въ Гюмурджина, гдѣто никому не бѣ дошло на умъ да тегли на отговорность устроителитѣ на кланетата и на най-разбойническитѣ грабежи и опожарявания, извършени въ селата Манастиръ, Съчанли, Къзларъ, Юсуюкъ, Калайджидере и пр., лежаха въ затвора, когато бѣхъ азъ тамъ, дванайсеть души отъ с. Дуганхисаръ и др., като Ангелъ Стоевъ отъ четата па Славовъ (родомъ отъ опожареното нещастно село Башклисе, Софлийско, вж. по-горѣ), който е вършилъ чудеса отъ самопожертвователность, спасявайки населението прѣзъ цѣлото лѣто до идването на българскитѣ войски; Ангелъ Митревъ, Стою Вълчевъ (отъ Дуганхисаръ), Коста Петковъ и Стамо Недѣлковъ (отъ Мерхамли) и др. Въ царския манифестъ, издаденъ на 16 октомври къмъ населението на новитѣ земи, бѣ дадена пълна амнистия „за всички лица, които сѫ взели участие въ  н е п р и я т е л с к и т ѣ  д ѣ й с т в и я  и л и  с ѫ  с е  п р о в и н и л и  в ъ  п о л и т и ч е с к и  с ъ б и т и я, прѣдтествующи мирния договоръ.”

 

Отъ тоя текстъ е ясно, че амнистията не се простира и върху обикновени злодѣяния и съвсѣмъ не върху каквито и да е прѣстѫпления, извършени слѣдъ мирния договоръ, спр. слѣдъ 16 септември. Ние видѣхме, че най-голѣмитѣ и най-болно засѣгащитѣ българския народъ въ новитѣ земи жестокости сѫ били извършени тъкмо слѣдъ 16 септември. Та само три дена прѣди да стигнатъ българскитѣ военни сили въ Гюмурджинско е станало онова разбойнишко нападение на укрилото се въ гората при с. Манастиръ население, слѣдъ което башибозуцитѣ отвлѣкли съ себе си 42 души жени и дѣца, (вж. по-горѣ стр. 268). Сигурно не сѫ имали нашитѣ надлежни власти точно понятие за датитѣ на станалитѣ „кървави събития”, за които въ манифеста се споменува. Историята съ комисията, изпратена да прави аутопсия па единъ убитъ номакъ отъ селото на най-кървожаднитѣ помаци, Мерикосъ (вж. по-горѣ стр. 272). — тия, които сѫ участвували и въ току що споменатото злодѣяние при с. Манастиръ, е най-характеристиченъ доказъ, до колко сѫ били нашитѣ управители въ Гюмурджинско освѣдомени върху най-прѣсното минало на тоя край.

 

Така подъ егидата на най-пълна търпимость се почва нашето второ управление въ новитѣ земи.

 

 

285

 

Ала ако се бѣ възприело вече и такова безразборно рѣшение, да не се позволяватъ никакви прѣслѣдвания противь прѣстѫпницитѣ турци, отъ това не слѣдва, че не бива да се подига и въпросъ за материално обезщетение на обраното българско население. За жалость и въ това отношение не се постѫпи справедливо и човѣшки, като се остави, щото до скоро имотнитѣ българи отъ тоя край да тлѣятъ въ най-грозна нищета, немили недраги, безъ да се направи какъвъ годѣ опитъ да се възвърне поне часть отъ заграбения имъ движимъ имотъ. Видѣхъ тия наши еднородци въ най-печално състояние. Гюмурджина, Скеча, Дедеагачъ, Софлу, Ортакьой и пр. и пр. бѣха пълни съ нещастнитѣ „бежанци”. Тѣ бѣха настанени по нѣкои празни градски кѫщи, безъ покѫщнина, безъ нищо. Имахъ случай да назърна въ нѣкои тѣхни жилища и да се убѣдя, че напр. въ Гюмурджина повече отъ тѣхъ спятъ на гола земя, безъ покривки, по лѣтнитѣ си дрѣхи (съ които иябѣгали), посинѣли отъ студъ и отъ слаба храна,  о с т а в е н и  с ъ  м ѣ с е ц и  с а м о  н а  е д и н ъ  с у х ъ  х л ѣ б ъ. Има отъ тѣхъ настанени и по нѣкои села, ала и тамъ въ не по-добри условия.

 

Такъво бѣ положението прѣзъ декември 1913 г.

 

Въпросътъ, какво да се направи, за да се подобри животътъ на тия многоцѣнни за националното ни бѫдеще българи, какъ и гдѣ да се настанятъ, изобщо въпросътъ за новата българска колонизация, който се отнася и до изгоненитѣ отъ Турция източнотракийски българи, сериозно ме безпокоеше, и азъ посветихъ слабитѣ си сили, колкото можахъ, да спомогна що годѣ за правилното му разрѣшение. [1]

 

Съ огледъ и къмъ тоя въпросъ азъ събирахъ статистически свѣдѣния за българитѣ въ цѣла Тракия прѣди войната отъ

 

 

1. По моя инициатива се събраха къмъ края на 1918 година въ едни отъ аудиториитѣ на българския университетъ прѣдставители на българскитѣ политически партии и нѣколцина видни народни дѣйци, за да се обмислим „колонизационниятъ” въпросъ. Това събрание избра изъ своята срѣда единъ „Колонизационенъ комитетъ”, въ управителния съвѣтъ на който влѣзоха: Хр. Чакаловъ, директоръ на нар. банка, прѣдсѣдатель; проф. Л. Милетичъ и проф. Б. Боевъ, подпрѣдсѣдатели; проф. Петко Стояновъ, секретарь; членове: Мих. Сарафовъ, А. Ляпчевъ, проф. Ал. Цанковъ, Хр. Калчевъ; контролна комисия: Кир. Поповъ, Ив. Заграловъ, Гр. Василевъ.

 

 

286

 

1912 год., а можахъ да събера подробни свѣдѣния и за врѣменното мѣстожителство на тракийскитѣ бѣжанци. Тия свѣдѣния, часть отъ които по-долу съобщавамъ, събирахъ на своитѣ пѫтувания по новитѣ земи прѣзъ 1913 и 1914 год., та тѣ се отнасятъ именно къмъ положението на тоя въпросъ до края на 1914 год. Станалитѣ тукъ тамѣ промѣни съ мѣстожителството на бѣжанцитѣ прѣзъ врѣмето, откакъ се отвори всеобщата война до сега, не ще да сѫ твърдѣ значителни.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]