Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

17. Послѣдствията отъ закъснѣлата българска реокупация

 

Злодѣйцитѣ иматъ врѣме да избѣгатъ. — Напразднитѣ молби на българскитѣ отпускари войници, да ги пуснатъ прѣзъ границата да спасяватъ ближнитѣ си. — И въ Ахърчелебийско войската ни бездѣйствува. — Слѣдъ Цариградския договоръ изстъпленията противъ българското население планомѣрно се засилватъ. — Надеждитѣ на автономиститѣ. — Разграбването на българскитѣ търговски стоки.

 

Отъ посоченитѣ по-горѣ приблизителни дани се вижда, че и това най-ужасно прѣстѫпление на помацитѣ отъ с. Мерикосъ, което напомня кърджалийскитѣ врѣмена, е извършено къмъ 18—20 септември, тъкмо слѣдъ подписването на Цариградския миръ, когато се извършиха най-голѣмитѣ жестокости слѣдъ като се бѣ разбрало, кои отъ тия мѣста остаятъ подъ България. Злодѣйцитѣ, понеже българската реокупация много се забави, имаха пълна възможность да избѣгатъ въ Турция заедно съ богатата си плячка въ пари, покѫщнина и жива стока. Бѣгането на турското и помашкото население е продължило до самото настѫпване на българскитѣ реокупационни войски. Два-три дена прѣди тѣхъ бѣха успѣли да се втурнатъ прѣзъ границата чети на множество по-сърдчани наши младежи отъ избѣгалото прѣзъ Арда многострадално население, а сѫщо тъй и не малко уволнени отъ българската войска войници, родомъ отъ пострадалитѣ области на Тракия. По пѫтя си нѣкои отъ тия чети бѣха извършили на двѣ-три мѣста свирѣпи отмъщения. Така напр. една чета срѣщнала на шосето, което води къмъ Ортакьой, при селото Каратепе едни отъ послѣднитѣ турски бѣжанци, които идѣли откъмъ Папазкьой и др, до 50 мѫже турци (помаци), съ коля, коне, мулета, нападнали ги и много отъ тѣхъ избили. Въ колята имъ имало сандъци съ мартински патрони. Бѣгащитѣ са били отъ селата, взели участие въ избиването на българското население. И на

 

 

276

 

други двѣ-три мѣста сѫ станали подобни жестокости, напр. въ турското село  Б а д у р е н ъ, Гюмурджинско, гдѣто мнозина сѫ избити.

 

Ако бѣха нашитѣ власти поускорили реокупацията или поне ако бѣха пуснали молещитѣ се отпускари войници отъ тия краища, въорѫжени да минатъ врѣменната граница за къмъ роднитѣ си мѣста, много нещастия щѣли да се избѣгнатъ, на хиляди невинни българи животътъ щѣлъ да се спаси. Така мислѣха тогава всички пострадали въ народа, които добрѣ познаваха тогавашнитѣ мѣстни условия и размѣра на неприятелскитѣ сили. И демобилизиранитѣ войници, повечето отъ които бѣха изгубили прѣзъ врѣме на безначалието скѫпи ближни и имота си по опожаренитѣ села, все тъй се оплакваха. И наистина, колко плачевно е било положението на тия хиляди уволнени войници, родомъ отъ новитѣ земи и взели участие въ междусъюзнишката война, като стояли на границата, дочували писъцитѣ на своитѣ роднини, безъ да могатъ да имъ се притекатъ на помощь, защото напраздно се молѣли на военното началство за пушки и за позволение, да сторятъ това. Ще приведа слѣднитѣ два примѣра.

 

Синътъ на Стамо Армутлиевъ, домакинътъ, у когото бѣхъ слѣзълъ гость въ Дуганхисаръ, В ъ л ч о  С т а м о в ъ  (28 год.), войникъ отъ 71 п. полкъ, ми разказа, че билъ мобилизиранъ заедно съ всички младежи отъ Тракия, отъ които се бѣ образувала Одринска бригада въ съставъ до 5000 души. Взелъ участие въ войната противъ Сърбия и билъ уволненъ заедно съ всички други на 8 Августъ. Уволненитѣ войници отъ Тракия, като чули. че въ роднитѣ имъ краища се върши нѣщо страшно и като не можели направо да отидатъ на помощь, поискали да си пробиятъ пѫть като чети. Въ Хасково се събрали до три хиляди души и се молили за пушки. Не имъ дали. Сетнѣ една часть отъ тѣхъ се опитали да минатъ съ четата на войводата Таньо Николовъ, но стигнали късно, когато българската войска, която втори пѫть бѣ заела Гюмурджина, пакъ се бѣ оттеглила прѣзъ Скеча та и самиятъ Таньо Николовъ се оттеглилъ. Уволненитѣ войници пакъ се върнали въ Хасково, и най-сетнѣ, когато бѣдното население доближило до Арда, тогава насила имъ дали само 30 пушки, но било вече късно: намѣсто да спасятъ населението, което можели лесно да сторятъ, понеже отсрѣща нападащитѣ сѫ

 

 

277

 

били повече башибозушка тълпа, тѣ успѣли да спасятъ прѣзъ Арда само 20—30 дѣца, „и то тогава, когато самитѣ турци ги събираха и прѣдаваха”. Вълчо Стамовъ продължи: „Ако бѣхме получили орѫжие, гюмурджинскитѣ чети нѣмаше да мръднатъ и щѣше населението — и  т у р с к о  и  б ъ л г а р с к о  — да се спаси. Само хиляда души да бѣхме минали. Нашитѣ военни власти не знаеха, какво се върши тукъ. Каквото имъ се казваше, каквото имъ се съобщаваше по куриери отъ наша страна, тѣ не вѣрваха, не го вземаха сериозно. Най-очевиденъ фактъ, че тѣ не сѫ знаели, че турцитѣ нѣматъ никаква сила тукъ, то е, че при реокупацията нашитѣ войски се бѣха приготвили да водятъ нѣкакви сериозни сражения, когато турцитѣ, напротивъ, прѣзъ туй врѣме се занимаваха само да прѣкарватъ добитъка на нещастното българско население, да обезчестяватъ женитѣ и да изгарятъ селата”.

 

Сѫщото чухъ и отъ другъ бивши войникъ, именно  К и р и л ъ  И в а н о в ъ, синъ на тежко пострадалата българка Стана Иванова (вж. стр 248). Той присѫтствуваше, когато тя разказваше прѣтърпѣнитѣ страдания и се намѣси въ разговора, като каза: „Бѣхъ войникъ, доброволецъ въ 18-ия приморски нолкъ. Участвувахъ въ цѣлата война — при Селиоглу, Люле-Бургасъ, Чаталджа, въ сръбската война на Калиманското поле. Уволниха ни късно въ Варна, на 10 септември. Азъ си дохаждамъ въ Хасково, гдѣто намѣрихъ нашенци, и отъ тѣхъ узнахъ, че селото ни Манастиръ е изгорено и че множество отъ нашитѣ селяни сѫ избити. Тогава още не знаехъ за нещастията и безчестната, които сполетѣли моитѣ домашни, но всичко ми минаваше прѣзъ ума. Имаше като мене уволнени войници до 1500 души отъ Гюмурджинско. Молѣхме се за пушки, да идемъ да спасяваме. Не ни дадоха. Най-сетнѣ, когато вече българската войска да мине Арда, дадоха ни 30-тина маузерки. Тогава вече карай момчетата: «Не щеме ги» — казваха — «селата ни отидоха», — късно бѣше. Имаше 1500 души служили хора, а други имаше стари хора юнаци, не по-малко отъ 1500 души; да бѣха ни дали орѫжие, щѣхме да спасимъ населението. Повечето отъ тия помаци и турци, що ни клаха, безчестиха и обираха, и сега сѫ въ селата си”.

 

Трѣбва да забѣлѣжа, че единъ братъ на тоя Кирилъ Ивановъ въ сѫщата война тогава е билъ убитъ, като е билъ пратенъ на „секретенъ постъ”, а другъ неговъ братъ, Иванъ,

 

 

278

 

е мъжътъ на оная изостанала въ гората при Арда невѣста, която близу при селото Кедекли 15 дена се криела въ планината (вж. стр. 256). И тоя му братъ много прѣмеждия е прѣкаралъ до идването на българската войска, та може да се каже, че цѣлото сѣмейство е твърдѣ пострадало.

 

За подкрѣпа на горното ще съобща още изказаното прѣдъ мене мнѣние по същия въпросъ на Гюмурджинския кметъ Анастасовъ: „Въ това врѣме азъ бѣхъ въ Пашмаклийско, въ Устово. Бѣше ясно, че прѣдъ насъ нѣмахме силенъ неприятель, и бѣхме увѣрени, че ако нашитѣ нахлуятъ, че леко ще успѣятъ. Вмѣсто това войскитѣ ни искаха да се оттеглятъ, защото се страхуваха, че ще има да даватъ жертви. Бригадниятъ командиръ, кавалерийскиятъ полковникъ Д., имате намѣрение да се оттегли дори до старата граница. Нашето население отъ Ахърчелебийско тогава въ паника бѣше избѣгало съ покъщнината си къмъ Чепеларе. Ходихъ съ специална депутация при полковника да го моля, да не се оттегля, защото вѣрвахме, че могатъ да устоятъ. Имаше само 200—300 въоръжени помаци, и това бѣше силата на турцитѣ. Полковникътъ обѣща, но при все това всички се готвѣха за отстъпление, та се принудихъ да телеграфирамъ въ София на Г., родомъ отъ тукъ, че областьта е прѣдъ разгрома. И той съ моята телеграма отива въ министерството та подиръ това дохажда заповѣдь, непрѣменно да се запази тази область. И така стана.”

 

Видѣхме, какъ веднага слѣдъ сключването на Цариградския договоръ между Турция и България по цѣла източна Тракни планомѣрно се дига гонидба противъ всичко българско, и то както отъ страна на официалнитв турски власти така сѫщо и отъ страна на турското па и на гръцкото население. Въ западна Тракия, отсамъ Марица, гдѣто сѫ липсвали явни официялни връзки съ турскитѣ военни власти въ Одринъ и Цариградъ, се е дѣйствувало противъ българщината неофициално, като се е използувало въ най-голѣма мѣрка неприятелското настроение спрѣмо българитѣ на гръцкия и на фанатизирания помашки елементъ. Отъ датитѣ на извършенитѣ грозни изстъпления противъ мирното българско население непосрѣдствено прѣди българската реокупация не може да не се заключи, че тайната парола слѣдъ 16 септември, деньтъ па подписването на Цариградския договоръ е била, да се използува врѣмето до възстановяването на българското управление

 

 

279

 

въ реченитѣ области, за да се доунищожи по възможность българскиятъ елементъ, материално и морално. Помашкото и турското население сѫ схванали тая парола по своему и сѫ я прилагали споредъ старитѣ срѣдовѣковни традиции, — да избиватъ християнитѣ и да унищожаватъ имота имъ. Разбира се, че въ това отношение особено се отличили най-разваленитѣ елементи, у които на първо мѣсто сѫ заговорили най-низкитѣ инстинкти за обогатяване чрѣзъ плячка. За жалостъ откъмъ тая страна и гръцкиятъ елементъ не е останалъ много назадъ, макаръ че и между него е имало голѣмъ процентъ добри хора, които сѫ проявили човѣщина спрѣмо нещастното българско население и донегдѣ сѫ го закриляли. Но изобщо взето, между повелението на единъ гръцки владика, като Дедеагачския или митрополитския замѣстникъ въ Гюмурджина и единъ фанатизиранъ мухамедански молла отъ рода на тия, що сѫ насъсквали и прѣдвождали озвѣрепитѣ тълпи по Кушукавакско, Ортакьойско и Гюмурджинско, мѫчно може се прокара принципиална разлика. Въ свръзка съ внушения планъ за послѣдно отмъщение на българитѣ трѣбва да се схванатъ и всички изкуствени протакания на нужднитѣ формалности, каквото повече да се забави българската реокупация. За жалость, при тогавашното потиснато състояние на духоветѣ въ управляющитѣ крѫгове на България слѣдъ народната катастрофа прѣзъ юни и юли на 1913 год. и поради настѫпилата промѣна на българското правителство съ огледъ и къмъ новата ориентировка на външната ни политика тогава, не е чудно, че тогава отъ наша страна малко внимание се е обърнало върху всичко, което се е подгатвяло и вършило въ напуснатитѣ отъ нашитѣ войски нови земи противъ българскитѣ народни и държавни интереси. И прави сѫ нашитѣ нещастни сънародници отъ тия области, като горчиво се оплакватъ, че сѫ били изоставени на милость и немилость на шепа въорѫжени турски и гръцки тълпи, когато е можало съ малки сили при съдѣйствието на държавата ни да се организира внушително противудѣйствие и то главно съ помощьта на самото мѣстно българско население. Съвсѣмъ не се е използувало обстоятелството, че между това население, което е вземало участие прѣди войната съ Турция въ Македоно-одринската революционна организация, има много опитни и юначни хора, които съ орѫжие въ рѫка биха съумѣли да се защитятъ.

 

 

280

 

Изглежда, че или не се е знаело за тоя факторъ или че изобщо той се е подцѣнявалъ отъ мѣродавнитѣ ни власти въ ония области. Докато отъ турска страна турското население и отсамъ Марица се снабдява съ орѫжие и се изпращатъ за насърдчение и за рѫководители, подъ видъ на доброволци, чети отъ редовни турски войници, напротивъ нашитѣ власти въ своята наивна простота тъкмо въ надвечернето на катастрофата първомъ събиратъ, за да се дадѣлъ примѣръ, орѫжието отъ българитѣ и не успѣватъ да обезорѫжатъ въ сѫщия поне размѣръ инороднитѣ елементи. А какъ главоломно се напущатъ сетнѣ окупиранитѣ области, безъ да се помисли сериозно за сѫдбата, която очаква тамошното българско население! И въ Софлу, и въ Дедеагачъ, и въ Гюмурджина и Скеча, както и оттатъкъ Места — въ Сѣръ и Драма се повтарятъ сѫщитѣ прибързани отстѫпления. Поне тогава, когато сѫ се горѣли муниционнитѣ складове, е можело да се раздаде орѫжие на населението въ планинитѣ. При тия обстоятелства виждаме да дѣйствуватъ двѣ български чети въ защита на населението, лишени отъ свѣстно орѫжие, петимни за една пушка и за единъ патронъ. Колкото и да сѫ били сърдчани и доблестни всички тия, които се опитали съ орѫжие да защитятъ живота и имота на своитѣ братя, не сѫ можали да прѣдотвратятъ грозната съсипия на българщината. Между туй гърцитѣ и турцитѣ хитро сѫ прилагали уговорения планъ.

 

Ние виждаме, че три дена слѣдъ 16 септември гърцитѣ се качватъ на параходитѣ си, прѣдаватъ и Дедеагачъ на  т у р ц и т ѣ  и съ това ставатъ виновници за нечутитѣ безчовѣчия, които сѫ се извършили слѣдъ това надъ беззащитния, събралъ се да търси християнска помощь 12-хиляденъ народъ при тоя градъ. Въ сѫщото врѣме, слѣдъ 16 септември, отъ източна Тракия, която по Цариградския договоръ остаяше подъ Турция, българското население, както видѣхме, безпощадно се изхвърля противъ буквата и духа на тоя договоръ прѣзъ новата граница въ България. Отъ друга страна и въ новитѣ земи, които по сѫщия договоръ остаяха български, тъкмо слѣдъ 16 септември се устройватъ най-голѣмитѣ погроми надъ българщината: тѣ се вършатъ тукъ вече систематично. защото се рѫководятъ ужъ отъ едно законно правителство отъ правителството на „Гюмурджинската автономия”! И когато прѣстѫпленията и издѣвателствата надъ всичко българско

 

 

281

 

достигатъ своя върхъ, най-сетнѣ на 8 октомври се дава позволение на България, да прати прѣзъ границата свои войски, да заематъ земитѣ, които ѝ се падатъ по Цариградския договоръ. Но за да стане и това, дълго врѣме сноватъ между Царнградъ и Гюмурджинско пратеници, да надумватъ автономиститѣ да отстѫпятъ властьта си на България и да се помирятъ съ установеното въ Цариградския договоръ положение.

 

Нашитѣ делегати не бѣха още напуснали Цариградъ, когато отъ тамъ е билъ изпратенъ въ Гюмурджина Джемалъ-бей, за да повлияе въ казания смисълъ върху автономиститѣ. Той е свикалъ прѣдъ кметството гражданитѣ и имъ държалъ рѣчь, въ която имъ казалъ, че по нареждане между двѣтѣ правителства този край остава да се управлява по българскитѣ закони. «Б ъ л г а р и т ѣ  щ е  д о й д а т ъ —  р е к ъ л ъ  —  н о  т ѣ,  к о и т о  б ѣ х а  п о б ѣ д и т е л и,  с е г а  и д а т ъ  к а т о  п о б ѣ д е н и.  В и е,  м ю с у л м а н и т ѣ,  щ е  д ъ р ж и т е  г л а в и т ѣ  с и  г о р д о,  а  т ѣ  щ е  д ъ р ж а т ъ  г л а в и т ѣ  с и  н а в е д е н и.  В а м ъ  щ е  б ѫ д а т ъ  з а п а з е н и  п р а в а т а.  В и е  н е  т р ѣ б в а  д а  се  с т р а х у в а т е,  з а щ о т о  е й – т у к ъ  в ъ  Д и м о т и к а  с т о я т ъ  т о л к о в а  х и л я д и  м ю с у л м а н и,  г о т о в и  в и н а г и  д а  в и  з а щ и т я т ъ”.

 

Слѣдъ това главатарятъ на милицията, Сюлейманъ-бей, написалъ официялно писмо до градския Гюмурджински кметъ Хаджи Мустафа (сетнѣ втори помощникъ на кмета слѣдъ българската реокупация), въ което изреждалъ въ четири точки условията на капитулацията. Възъ основа па това писмо кметството издало хектографирано обявление, въ което се съобщаватъ «привилегиитѣ» на Гюмурджинскитѣ турци, които българското правителство щѣло да уважава.

 

Четиритѣ точки за капитулация съдържатъ слѣднитѣ права:

1. Управитель на окрѫга ще бѫде турчинъ.

 

2. Околийскитѣ началници ще бѫдатъ българи, а помощницитѣ имъ — турци.

 

Жандармерията ще бѫде съставена отъ турци и българи.

 

3. Въ учрѣжденията ще бѫде запазенъ турскиятъ езикъ.

 

4. Орѫжието нѣма да се събере отъ населението.

 

Веднага слѣдъ това главатаритѣ на милицията получили заповѣдь за капитулирване, ала тѣ съвсѣмъ не бързали да я изпълнятъ, и това продължавало десетина дена, нарочно протакани отъ тѣхъ, за да могатъ прѣзъ

 

 

282

 

т у й  в р ѣ м е  д а  и з в ъ р ш а т ъ  р е д и ц а  п р ѣ с т ѫ п л е н и я  с ъ  у м и с ъ л ъ,  щ о т о  с е б е  с и  м а т е р и я л н о  д а  о с и г у р я т ъ,  а  о с в ѣ н ъ  т у й  и  о к о н ч а т е л н о  д а  р а з с и п я т ъ  б ъ л г а р с к о т о  н а с е л е н и е.

 

Българското правителство въ туй врѣме бѣ наредило на войскитѣ да навлѣзатъ въ повитѣ земи,  н о  н ѣ м а й к и  п о т р е б н а т а  с м ѣ л о с т ь  и  в ъ  п ъ л н о  н е в ѣ д ѣ н и е,  с ъ  к а к в а  ц ѣ л ь  с е  и с к а т ъ  в с е  н о в и  и  н о в и  с р о к о в е  з а  к а п и т у л а ц и я,  с ъ г л а с я в а л о  с е  е  д а  о т л а г а  р е о к у п а ц и я т а  с п о р е д ъ  ж е л а н и е т о  н а  Г ю м у р д ж и н с к и т ѣ  г л а в а т а р и.  И  т ѣ з и  п о с т и г н а х а  н е ч е с т и в и т ѣ  с и  ц ѣ л и.  Ф а к т ъ  е,  ч е  с л ѣ д ъ  о н о в а  о б я в л е н и е  с е  п о ч н а л о  п ъ л н о т о  р а з г р а б в а н е  н а  б ъ л г а р с к и т ѣ  д ю к я н и  и  м а г а з и н и  п о  г р а д о в е т ѣ  и  с е л а т а  н а  а в т о н о м с к а т а  о б л а с т ь.  В с е  т о г а в а  с е  и з в ъ р ш в а л и,  к а к т о  в е ч е  с е  к а з а,  и  н а й – г о л ѣ м и т ѣ  к л а н е т а  н а  б ъ л г а р с к о т о  н а с е л е н и е  в ъ  в с и ч к и т ѣ  о к о л и и. Тогава дори и съ кучета гонѣли и дирѣли по горитѣ нещастнитѣ българи, за да имъ заграбятъ и послѣднята парица, която криели въ пазвитѣ си, да имъ взематъ и послѣднята черга, която успѣли да взематъ отъ дома си. А между туй българската войска съ десетки дни стои на границата при Арда, безъ да подозира, какви ужаси ставатъ недалечъ отъ нея. И тъй, почти прѣдъ очитѣ на нашата войска, се е избивало българското население оттатъкъ границата отъ башибозушки тълпи.

 

Когато гюмурджинскитѣ турци се убѣдили, че западна Тракия ще остане подъ България, започнали, както се спомена, разграбването на дюкянитѣ, най-богатитѣ отъ които били въ Гюмурджина и въ Скеча. Първомъ разграбили абаджийскитѣ дюкяни, гдѣто се продаватъ готови турски дрѣхи, и съ тѣхъ обличали своитѣ „милиционери'', които се връщали отъ демаркационната линия да се уволняватъ, а тъй сѫщо и мнозина отъ мѣстнитѣ турци въ града. Само абаджиитѣ въ Гюмурджина, все българи отъ с. Петково и Карлуково (Ахърчелебийско), иматъ загуби до два и половина милиона лева. А загубитѣ на българитѣ абаджии въ Скеча, отъ които повечето сѫ родомъ отъ Дарѫдере и отъ Райково (Ахърчелебийско), сѫ грамадни — тѣ възлизали, казватъ, до петь милиона лева. Разграбили и бакалска стока. Заграбеното продавали на много низка цѣна. Даже въ дена, когато стигнали нашитѣ кавалерийски разѣзди

 

 

283

 

въ Гюмурджина, въ чаршията имало разпродажба на плячката. Нарочно дошли дьонмета младотурци отъ Солунъ, за да купуватъ. Недобра роля играла при това „Банкъ Салоникъ”, директорътъ на която билъ младо момче, голѣмъ туркофилъ. Тази банка чрѣзъ посрѣдство на търговцитѣ евреи Карасо и Нахмиязъ (сега доставчикъ на българската войска) снабдила евреитѣ съ пари, та тѣ закупували по-голѣмата часть заграбена стока на низка цѣна, напр. оката вълна за 4 гроша (вмѣсто 9 до 12 гроша) и пр.  Т у р с к и т ѣ  г л а в а т а р и  б ъ р з а л и  д а  н а п р а в я т ъ  п а р и, които внасяли въ Отоманската банка. Неразпродадената стока, напр. тютюнитѣ, изпращали съ желѣзницата въ Одринъ.

 

Сѫщо тъй се е постѫпвало и съ скѫпитѣ и много търсени аби („халища”), кебета и шаяци, медъ, восъкъ, сирене, масло. Въ депото на Банкъ Салоникъ единъ мѣсецъ слѣдъ идването на българитѣ още имало голѣмо количество плячкосанъ български бакъръ. И когато бѣхъ азъ тамъ, още имаше по еврейскитѣ и турскитѣ кѫщи въ Гюмурджина и Скеча складирани много отъ тия стоки. Отъ еврейскитѣ видни търговци само Карасо бѣ избѣгалъ въ Цариградъ.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]