Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

16. Страданията на българитѣ слѣдъ сражението при Фере

 

Отвлѣченитѣ отъ Армаганската долина

Печалната сѫдба на отвлѣченитѣ отъ Армаганската долина жени и моми. — Отвлѣчената Комна Момчилова намира дѣтето ся въ с. Дуганхисаръ. — Загатниятъ турски воененъ голѣмецъ, който примѣрно наказала войницитѣ на станцията Бидикли.

 

Твърдѣ ме занимаваше въпросътъ за ония отвлѣчени жени и дѣвойки слѣдъ Армаганската сѣчь, та ревностно разпитвахъ за това и въ Дуганхисаръ. Указа се, че въ селото

 

 

264

 

имало нѣколко отъ тѣхъ жени, върнали се слѣдъ българската реокупация, отъ които едни вече поради прѣтърпѣнитѣ грозни страдания умрѣли, а други лежали болни. Така се поминали скоро прѣди моето дохаждане въ Дуганхисаръ Кральова Митровица, която била заедно съ снаха си между заловенитѣ на Армагана и съ нея още една мома: „Диманому Стояну момата”. Научихъ се, че въ селото него день дошла една отъ тия „заловени” жени, която била отъ селото Аткьой и която на Армагана изгубила едно свое малко дѣте. Тя като чула, че имало въ Дуганхисаръ нѣкои прибрани отъ Армаганъ дѣца, дошла да разпита за своето дѣте и наистина  г о  н а м ѣ р и л а,  и м е н н о  с ѫ щ о т о  д ѣ т е,  к о е т о  П е т к о  А н д р ь о в ъ  п р и б р а л ъ. Пожелахъ да видя тая жена и самичъкъ отидохъ въ кѫщата, гдѣто бѣше се намѣрило дѣтето ѝ. Тъкмо жената съ него си тръгваше за селото си Аткьой, когато влѣзохъ въ двора. Тя се казва  К о м н я  М о м ч и л о в а, 40 годишна. (Аткьой е близу до с. Шапчи, въ Гюмурджинското поле). Тя съ кроткостьта на една мѫченица се съгласи да отложи пѫтуването си за малко, за да ми разправи подробно историята на своето страдание прѣзъ време на плѣнството си отъ начало до край. Нейниятъ откровенъ, припростъ разказъ, изразъ на съвършено правдиво простодушие, е  ц ѣ н е н ъ  п р и н о с ъ  к ъ м ъ  х а р а к т е р и с т и к а т а  н а  с ъ б и т и я т а  и  н а  н р а в и т ѣ  п р ѣ з ъ  в р ѣ м е т о  н а  т р а к и й с к и т ѣ  у ж а с и,  к о и т о  с ѫ  п р ѣ д м е т ъ  н а  т а я  м и  к н и г а.

 

№ 64. Комна Момчилова (отъ с. Аткьой), отвлѣчена отъ Армаганската долина, съ намереното ѝ момиченце (къмъ стр. 264).

 

 

Особено впечатлѣние ще направи на читателя, вѣрвамъ, жестокото наказание, на което е подложилъ турскиятъ военачалникъ озвѣрилитѣ се турски войници, които сѫ извършили убийствата на Армаганъ и сѫ завлѣкли женитѣ, като сѫ ги  п о д л а г а л и  н а  п о с т о я н н и  и з н а с и л в а н и я.  К о й  е  б и л ъ  т о я  в с е с и л е н ъ  т у р с к и  г о л ѣ м е ц ъ,  к о й т о  е  п о с м ѣ л ъ  з а  п р и м ѣ р н о  н а к а з а н и е  л и ч н о  д а  з а с т р ѣ л и  т о л к о в а  т у р с к и  в о й н и ц и  и  е  б и л ъ  т ъ й  з а г р и ж е н ъ  з а  д о б р о т о  и м е  н а  Т у р ц и я  п р ѣ д ъ  с в ѣ т а? Напраздно разпитвахъ. Бъ истиностьта на факта не може да има съмнѣние. Помолихъ Маджарова да поразпита турцитѣ въ Дедеагачъ, които може би нѣщо знаятъ за това. Слѣдъ като разпитвалъ по тоя въпросъ мнозина, Маджаровъ ми писа, че на турцитѣ не останала неизвѣстна кървавата прѣсѫда надъ прѣстѫпнитѣ войници въ Бидикли и че между тѣхъ се знаело, какво ужъ самиятъ Енверъ-

 

 

265

 

бей билъ загатниятъ голѣмецъ. Остана тоя въпросъ така още неосвѣтленъ. На всѣки случай постъпката на турския високъ военачалникъ прави честь на турското офицерство изобщо и отдѣлно на тоя непознатъ голѣмецъ, който въ случая, когато така жестоко е постѫпилъ, не само се е рѫководилъ отъ висшитѣ интереси на народа си, но безсъмнѣно и отъ чувство на човѣщина.

 

К о м н я  М о м ч и л о в а  слѣдъ опустошението на селото имъ ходила заедно съ другитѣ на Дедеагачъ, а отъ тамъ до Фере. Сетнѣ, когато народътъ тамъ се разбѣгалъ, присъединила се къмъ Съчанлийцитѣ и прѣживѣла ужаса въ Армаганската долина, гдѣто била заловена отъ турцитѣ. „Бѣхъ съ  ч е т и р и  дѣца — разказва тя двѣ мъжки и двѣ женски: едното ми бѣ 15-годишно момче  С т о й о, друго 4-годишно,  В ъ л к о, — е това, което тукъ сега се намѣри, едно момиче на 12 години,  Г и р а, и второ, на 4 мѣсеца,  К е р а. Баща имъ (Момчилъ Далковъ) бѣше съ насъ. Бѣхме се спрѣли на пътя надъ рѣката. Бѣхме на планината на обѣдъ, ядохме. Нападнаха турцитѣ, и ние хукнахме на долу въ падината. Азъ си носѣхъ другото дѣте, малкото, а четиригодишното момче татко му го носѣше. Въ бѣгането се изгубихме. Достигнаха ме турцитѣ до водата. Голѣмото ми момче се отървало, но  с е т н ѣ  г о  у б и л и  н а  А р д а. Бащата ударилъ по рѣката на дѣсна страна и тамъ  г о  с т и г н а л и  и  г о  у б и л и, а малкиятъ Вълко останалъ живъ при него.  С т а р и я т ъ  С а р д ж о  го о прибралъ, а  П е т к о  А н д р о в ъ  го е взелъ сетнѣ. Мене заедно съ много жени отъ Съчанли турцитѣ ни забиколиха. Отъ насъ жена не убиха. Видѣхъ единъ нашинецъ, трѣбва да имаше 40 години, отъ когото турцитѣ поискаха пари;  т о й  и з в а д и  п а р и т ѣ,  а  т ѣ  г о  у д а р и х а  п о  г л а в а т а  и  п о с л ѣ  г о  у д а р и х а  и  с ъ  н о ж ъ;  ч о в ѣ к ъ т ъ  и з в а д и  о щ е  д р у г и  п а р и, с ъ ш и е н и,  р а з п о р и  и  т ѣ х ъ  д а д е.  С е т н ѣ  г о у д а р и х а  в т о р и  п ѫ т ь,  и  т о й  п а д н а.  К а з а х а  м у  д а  с е  д и г н е,  и  о т ъ  н ѣ к о л к о  к р а ч к и  с ъ  м а р т и н к а т а  г о  з а с т р ѣ л и х а. Сетнѣ се върнаха и прѣтърсваха женитѣ. Всѣка жена прѣтърсваха отъ глава до пети, разпасваха пояситѣ; разпасаха и на мене и на момичето пояса. Имахъ сребро, чапрази, имахъ десетъ алтъна пари, пръстенъ имахъ на ръката си, — всичко ни взеха. Т о в а  б ѣ х а  т у р с  к и  ц а р с к и  в о й н и ц и  в ъ  а с к е р с к а  ф о р м а;  н е  б ѣ х а  т у к а ш н и,  н е  б ѣ х а  б а ш и б о з у к ъ.”

 

 

266

 

„Като ни обраха, събраха ни, откараха ни и лежахме на една висока бръдчина, отъ тамъ на Пишманъ, въ селото. То бѣше праздно. Тѣ казваха, че ще ни оставятъ на това село, да ни храни, но нѣмаше хора. Извадиха ни отъ тамъ и ни заведоха на турското село Чукуренъ, и тамъ спахме въ единъ сайванъ. Съ насъ имаше заловени 5—6 души мѫже, стари и млади. Единъ бѣше отъ нашето село, отъ Аткьой, — Ангелъ Митровъ.”

 

На моя въпросъ, какъ се отнасяли войницитѣ съ женитѣ по пѫтя, оставяли ли ги спокойно да спятъ, Комня Момчилова продължи:

 

„С п а х а  и  н е  с п а х а,  н е  и м ъ  д а д о х а  р а х а т ъ  н а  ж е н и т ѣ.  М л а д и т ѣ  ж е н и  и  м о м и  х и ч ъ  н ѣ м а  д а  г и  о с т а в я т ъ  з д р а в и. На мене рѫка не удриха, нито на момичето ми, — малко бѣше, 12 години, а  о т ъ  15  н а г о р ѣ  н е  о с т а в и х а . . . .  И з в а д а х а  г и  в ъ  к ѫ щ и  д о  п о л у н о щ ь.  П ъ р в о  и з в а д а х а,  и з в а д а х а,  а  с е т н ѣ  п о ч н а х а  п р ѣ д ъ  н а с ъ, —  д о  м е н е,  п р ѣ д ъ  м е н е. . .  Т и я  ц и р и к а т ъ,  п л а ч а т ъ,  а  т ѣ  г и  ч у к а т ъ,  б ъ х т я т ъ  с ъ  ю м р у ц и,  с ъ  т ю ф е ц и.  П о  е д н а  и  с ѫ щ а  п о  т р и,  п о  ч е т и р и  п ѫ т и  и з в а д à х а.  Е д н а  р е ч е:  с е д е м ъ  п ѫ т и  я з ъ  с а д è  и з л ѣ з о х ъ. На зараньта пакъ ни дигнаха и ни занесоха на Бидикли (турско село), въ единъ дамъ ни налѣха. Донесоха единъ чувалъ хлѣбъ и донесоха единъ чувалъ бостанъ — да се даде на дѣцата.  И  п а к ъ  п о ч н а х а,  п а к ъ,  п а к ъ  и с к а т ъ  п а р и  а  ч е  с л ѣ д ъ  п а р и т ѣ  п а к ъ  г р о з н о т о . .  Ц ѣ л а  н о щ ь  х и ч ъ  н ѣ м а  с ъ н ъ.  П о с л ѣ,  кога разгрѣ,  ч е  д о й д е  е д и н ъ  ч и л я к ъ,  ц а р с к и  ч и л я к ъ,  с ъ  д р у г и  д р и п и,  с ъ  с и н и  д р и п и  (дрѣхи). Аскерето, дето ни изкараха, стоятъ на единъ редъ, а ние на другъ редъ.  К а р а ш е  и м ъ  с е,  д а  н е  з а к а ч а т ъ  ж е н и т ѣ. Найдоха редъ женитѣ и момитѣ да му се оплачатъ, че два вечера резилъ ни сториха (първия вечеръ не ни закачиха), че ни обраха.  Т о й  с е  в ъ р н а,  в з е  н а  12  д у ш и  в о й н и ц и  п у ш к и т ѣ  и  н а в ъ р з а  и м ъ  р ѫ ц ѣ т ѣ.  К а з а  и м ъ  п о с л ѣ:  х а  н а р е д ѣ т е  с е!  Н а в ъ р з а н и  к р а й  д ж а м и я т а  г и  н а р е д и.  Т о й  с а м ъ  в з е  п у ш к а т а  и  с ъ  м а у з е р к а  г и  з а с т р ѣ л я  с а м ъ.  Н и е  г л е д а х м е;  т о в а  с т а в а  п р ѣ д ъ  о ч и т ѣ  н и,  и  т ѣ  п а д а х а  н а  о ч и т ѣ   с и  с ъ  в ъ р з а н и  р ѫ ц ѣ.  С е т н ѣ  ц а р с к и я  ч и л я к ъ  о т и д е  ч е  р а з п о р и  с ъ  н о ж ъ  е д н о г о

 

 

267

 

о т ъ  т и я  у б и т и т ѣ,  к о й т о  б ѣ ш е  ч а у ш и н ъ.  Т о й  с ъ  к о н ь   в ъ р в ѣ ш е,  с т а р ъ  б ѣ ш е,  и  т о й  л о ш ъ  ч и л я к ъ.  К а т о  г о  п р ѣ о б ъ р н а  н а  г ъ р б а  ч е  г о  р а з п о р и,  т о й  к а з в а ш е:  „Н и е  п о с т р а д а х м е  о т ъ  г р о з н о  и  н е  и с к а м ъ  д а  в и д я  г р о з н о.” [1]  С е т н ѣ,  в з е  а л т ѫ п а т л а к а  [2]  т а  о щ е  е д и н ъ  п ѫ т ь  с т р ѣ л я  в ъ  н ѣ к о и,  щ о  б ѣ х а  о щ е  ж и в и. Ние се застрашихме отъ всичко туй и се дръпнахме на страна. А турскитѣ войници всичко туй гледаха и нищо не правѣха. Слѣдъ това тоя царския чилякъ каза: «ха сега извадѣте, каквото сте ограбили отъ тия хора! Изтърсѣте ги, а пъкъ вие — обърна се къмъ насъ — излѣзте да си ги вземете!» Ала никоя не посмѣя да излѣзе; излѣзоха само двѣ-три и казаха «тѣзи гривни сѫ наши и пр.»  Н и е  о т ъ  с т р а х ъ  с м е  к л е к н а л и,  н а в е л и  г л а в и  и  н е  с м ѣ е м ъ  д а  п о г л е д н е м ъ. Войницитѣ изваждатъ работи — ризи момински, гривни, сребро — всичко остана. Имахъ халищенце бѣло, като шалъ, и то тамъ остана.”

 

„По с л ѣ  о т ъ  Б и д и к л и  т о я  ц а р с к и я  ч и л я к ъ  н и  д и г н а  н а  г а р а т а,  т а м ъ  л е ж а х м е.  З а б р а н и  н а  в о й н и ц и т ѣ  п р ѣ з ъ  н о щ ь т а  н и к о й  д а  н е  п р и б л и ж а в а,  з а щ о т о  у т р ѣ  щ е  г и  з а с т р ѣ л я. Дадоха ни брави, — ядохме, спахме незакачени. Утрѣ — на трена. Имахъ си добитченце, искахъ да си взема магарето съ трена. Тѣ ни казаха, че добитчетата сетнѣ щѣли да ни ги изпратятъ,  н о  н е  г и  в и д ѣ х м е  в е ч е. Съ трена ни доведоха въ Димотика. Два вечера въ вагонитѣ, въ 4 вагона, стояхме. Че дойде единъ: «Да излѣзатъ младитѣ моми и жени!» Кой излѣва! Всички се наведоха; разцирикаха се. Единъ отъ вънъ му рукна, че иде нѣкой, и тие избѣгаха, всички избѣгаха. Не стана нищо, не пострадахме. Дойдоха арабаджии, и единъ каза: «ха, идѣте съ тия коля на Стара България!» Другъ пъкъ каза: «Ще ви изколятъ по пѫтя!» Трети ни каза, да отидемъ вѫтрѣ въ града. Влѣзохме въ града. Дойде пакъ единъ турчинъ, той ни каза: «Азъ ще ви намѣря мѣсто»; единъ ханъ ни даде, тамъ стояхме два вечера, въ хана. Послѣ ни дадоха коли, та отъ село на село, по турски и по гръцки села. Войници ни водѣха до едно голѣмо село, до единъ мостъ. До

 

 

1. Съ думата „грозно” женитѣ въ Тракия обикновено се изразяваха въ смисълъ на „изнасилване на жена”.

 

2. Алтѫпатлакъ = револверъ.

 

 

268

 

тамъ не ни закачиха. Тамъ сетнѣ дойдоха шандари. «Хаде назадъ!» рекоха и ни закараха на едно село, половина турско, половина гръцко.  Т у к ъ  п о ч н а  п а к ъ  г р о з н о т о. Почнаха да вадятъ въ една одая женитѣ и момитѣ...  У ж ъ  х е к и м и  д о ш л и,  у ж ъ  б о л н и  д а  л ѫ ч а т ъ. И тамъ прѣзъ нощьта резилиха женитѣ биеха ги, — въ темното. Че сетнѣ отъ тамъ, рекоха, научили се, та войници дошли да ни чуватъ. Не ни закачаха. Една утрина ни дигнаха, ще ни закаратъ на Ортакьой. Закараха ни тамъ. До границата турски войници, и ни прѣдадоха на български войници та  с е  с п а с и х м е”.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]