Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

16. Страданията на българитѣ слѣдъ сражението при Фере

 

Армаганската сѣчь

Турски войници нападатъ бѣгащето население въ долината Армаганъ. — Убийства и обири. — Отвличане жени и моми въ плѣнъ. — Рѣшението ми лично да отида на самото мѣсто. — Грозни картини: незаровени още трупове на избититѣ; трупове на измрѣли, изоставени дѣца.

 

Прѣди да потегли къмъ България разбѣгалото се подиръ сражението при Фере население, една часть отъ него, повече Съчанлийци, спрѣла се на почивка въ долината „Армаганъ-чесмеси” близу до Курбалъкъ (въ Дуганхисарската планина), била нападпата отъ 200 души турски войници, които отивали да запалятъ и ограбятъ единственото още останало читаво българско село Пишманъ. Турската чета, потеглила отъ селото Бадуренъ, напада народа, почва да стрѣля, и като се почва на вси страни панически бѣгъ, сѫ щикове и ножове избива когото настигна. Повечето отъ избититѣ сѫ Съчанлийци, което можахъ и азъ сетнѣ да установя и по намѣренитѣ на мѣстото разхвърлени тескерета и „нуфузи” у бѣжанцитѣ, часть отъ които, още добрѣ спазени (на 1 декември 1913 г.) прибрахъ. Най-накрая турцитѣ залавятъ множество жени — до стотина, които, подкарватъ къмъ Марица въ плѣнъ. Това е станало на 25 септември. Заловенитѣ първомъ били закарани до Пишманъ, гдѣто нощували. Турската чета запалва и селото Пишманъ, гдѣто избива нѣколко стари хора, които се намирали тамъ. На другия день часть отъ сѫщата чета, засилена съ нови сили, се повърнала да дири разбѣгалото се население на сѫщото село. Слѣдъ малко сражение, понеже се привършили и патронитѣ, населението отстѫпило, а турцитѣ успѣли да заловятъ до 30-тина Пишмански жени и моми. Съ богата плячка ги повеждатъ къмъ Каваджикъ. Тогава Русевата чета, късно узнала за туй, прѣсича имъ пѫтя и ненадѣйно, близу до турското село Чукуренъ, напада турцитѣ, разпръсва ги и освобождава нещастнитѣ жени даже и заловения дребенъ добитъкъ (вж. по-горѣ с. 235).

 

№ 63. Христо Дамяновъ отъ с. Съчанли, очевидецъ на Армаганската сѣчь (къмъ стр. 257).

 

 

За сѣчьта въ долината Армаганъ узнахъ на своето пѫтуване потрѣсаещи подробности въ Фере, Дедеагачъ и Гюмурджина, и понеже нѣкои твърдѣха, че макаръ и да сѫ се изминали отъ тогава (25 септември) два мѣсеца, труповетѣ на убититѣ, между които имало и много дѣца, още стояли

 

 

258

 

непогребени и че никаква комисия не е ходила още да установи точно, какво е станало въ тая „долина на смъртьта”, както нѣкои я нарекоха, рѣшихъ, макаръ че бѣше зимно врѣме и че трѣбаше да се мине на коне труденъ пѫть въ планинската мѣстность надъ селото Дуганхисаръ, да отида лично на самото мѣсто. Това и направихъ, като тръгнахъ на 29 ноември 1913 год. отъ Дедеагачъ прѣзъ селото Дервентъ за Дуганхисаръ, отъ гдѣто на 30 с. м. заминахъ, придруженъ отъ бившия войвода Д. Маджаровъ и отъ фотографа Георги Трайчевъ, за Армаганъ.

 

Нека първомъ да прѣдамъ нѣкои подробности за сѣчьта при Армаганъ, които въ Гюмурджина узнахъ отъ  Х р и с т о  Д а м я н о в ъ  (40 годишенъ), родомъ отъ Съчанли, който е билъ между нападнатия народъ въ долината Армаганъ.

 

„Слѣдъ изгарянето на селото ни Съчанли нашитѣ избѣгаха въ Дедеагачъ, отъ гдѣто ни поведоха заедно съ цѣлия народъ къмъ Фере. Подиръ сражението тукъ ние Съчанлийци, които бѣхме наедно, се отдѣлихме въ балкана. Съ насъ имаше хора и отъ Къзларъ, отъ Аткьой и отъ Манастиръ. Въ долината Армаганъ, гдѣто се бѣха разположили на почивка и за да се нахранятъ повече отъ 800 души мѫже и жени съ дребни дечица, бѣхъ и азъ, когато ни нападнаха.  Т о  б ѣ ш е  р е д о в н а  в о й с к а,  и м а ш е  и  а р а п и  и  ч е р к е з и. Щомъ почнаха да гърмятъ върху насъ, ние ударихме къмъ рѣката на лѣво и на дѣсно, а повечето народъ — къмъ колибитѣ. Азъ останахъ назадъ и тръгнахъ на лѣво по баира въ посока къмъ Бадуренъ, но като видѣхъ, че тъкмо и отъ тамъ ме прѣсрѣщатъ турци, скрихъ се между зеленикитѣ и се потаихъ. Отъ тамъ видѣхъ, какъ тъкмо срѣщу мене манафитѣ спрѣха Петко Митревъ (60 год.) съ момата му Злата (16 год.) и ги убиха. Първомъ го удариха съ пушка, а послѣ съ ножъ въ гърба. Бѣхъ на близу и всичко добрѣ виждахъ: най-напрѣдъ трима ги прѣсрещнаха и ги прѣтърсваха за пари; сетнѣ ги пуснаха и  с т р ѣ л я х а  в ъ р х у  т ѣ х ъ  т а  с е  в ъ р н а х а  д а  г и  д о б и в а т ъ  с ъ  н о ж о в е,  с ъ  щ и к о в е т ѣ. Азъ бѣхъ „карши” и видѣхъ това. Долу въ рѣката биде убитъ  Г е о р г и  С е д м а к о в ъ; той биде ударенъ въ шията и рѫката му разсѣчена. Като бѣхъ седналъ въ зелениката, гледамъ, какъ ги застигатъ, обискиратъ ги и сетнѣ ги застрѣлватъ. Видѣхъ още че убиха Недѣлко Матушевъ, Дѣлко Вълковъ, Вълко Сарчевъ (20 год.). По-долу

 

 

259

 

въ рѣката има двѣ жени, удавили се, — едната е отъ наше село, тя е мома, а другата отъ друго село.

 

„Стояхъ скритъ, докато се мръкна. Манафитѣ отдѣлиха женитѣ настрана и ги закараха покрай Сарджовата колиба на дѣсно къмъ Пишманъ, покрай чешмата. Една мома по пѫтя за Пишманъ се метнала въ рѣката и се удавила.

 

„Като излѣзохъ изъ скривалището, заобиколихъ убититѣ. Единъ ударенъ, отъ Аткьой, по име  М и т р е  П е т р е в ъ  (70 год.) бѣше още живъ и искаше вода, и азъ му дадохъ вода. Азъ прѣспахъ тамъ въ балкана. На зараньта Митре Петревъ бѣше умрѣлъ. Видѣхъ 9 мѫжа убити, отъ които петима бѣха отъ наше село. Отъ Аткъой видѣхъ трима убити, отъ които двама познахъ —  А н г е л ъ  П е т р е в ъ  (65 год.) и  М о м ч и л ъ  Н е д ѣ л к о в ъ  (40 год.). Не смѣяхъ много да се мая и да ходя да търся по зеленикитѣ, между които имаше още много убити хора, а побързахъ да стигна народа, който се събираше на Курбалька отъ гдѣто тръгнахъ съ всички за България”.

 

Разказа на очевидеца Дамяновъ дава съвсѣмъ блѣдно понятие за клането въ Армаганската долина. Той е видѣлъ само това, което се е извършило на близу до него; при все това малкото примѣри, какъ сѫ убивали и какъ сѫ постѫпвали при туй, сѫ твърдѣ цѣнни данни и специялно за мене, защото по тѣхъ можахъ да установя и имената на нѣколцина отъ убититѣ, чийто трупове още стояха непогребени.

 

№ 56. Трупъ на дѣтенце при „Сарджовата колиба” въ Армаганската долина (къмъ стр. 259).

 

№ 57. Останки на двѣ момичета при „Сарджовата колиба” въ Армаганската долина (къмъ стр. 259 и 263).

 

 

На 1 декември стигнахъ на Сарджовата „колиба”, а въ сѫщность чифликъ. При плета отъ лѣво намѣрихме на една черга единъ дѣтски скелетъ, още не съвсѣмъ разложенъ, на малко дѣте колкото на една година (вж. фотогр. снимка № 56). Вънъ отъ оградата видѣхме останки отъ трупове на двѣ момичета отъ по на 5—6 години. Кучета ги бѣха яли, та черепитѣ на половина бѣха оцѣлѣли; на едно момиче стояха още ризката и долнитѣ дрѣшки цѣли. До тѣхъ имаше двѣ бакърени котлета и два пешкира съ везове. Коситѣ на двѣтѣ момичета бѣха едно въ друго прѣплетени. На близу видѣхме другъ черепъ, остатъкъ отъ гръбнакъ на малко дѣте, и ризка. Както сетнѣ узнахъ, споменатитѣ два трупа сѫ останки отъ 10 дѣца, които били изоставени отъ бѣгащия въ смъртенъ е грахъ народъ и които единъ милозливъ кехая, Сарджо Митревъ,

 

 

260

 

прибралъ и почналъ да се грижи за тѣхъ, по турцитѣ слѣдъ нѣколко дена го убили, както ще видимъ по-долу (вж. фот. снимка № 57).

 

№ 58. Останки на захвърлени пеленачета въ Армаганската долина (къмъ стр. 260).

 

№ 59. Убититѣ въ Армаганската долина Петко Митревъ и дъщеря му Злата отъ с. Съчанли (къмъ стр. 260).

 

№ 60. Трупътъ на Георги Седмаковъ отъ с. Съчанли, убитъ въ Армаганската долина (къмъ стр. 260).

 

 

Къмъ 12 часа стигнахме и въ самата долина Армаганъ, потънала въ зеленина, въ гѫсти зеленики. Тукъ вече се натъкнахме на всѣка стѫпка на слѣди отъ страшната сѣчь: скелети, особено доста много дѣтски, глождани отъ кучета, и черепи отдѣлно разнесени; чорапи, ризки, разни дрѣхи — женски, раздрани женски ризи, червени шалове. По долу покрай рѣката още повече разхвърлени женски дрѣхи, особено червенитѣ, усукани на рѣси задни прѣстилви, каквито носятъ женитѣ отъ Съчанли и Манастиръ, женски коланчета, нанизи отъ мониста, ризи. На едно мѣсто имаше разхвърлени на турски написани книжа съ печати, нуфузи и тескерега, отъ които събрахъ 10-тина отъ по здравитѣ. [1] Малко по долу намѣрихъ трупове на три пеленачета — полуразложени, на едното черепътъ липсваше (вж. снимка № 58). Като се отклонихме на горѣ отъ рѣката на лѣво въ гѫсталака, намѣрихме трупове на мѫжъ и млада жена; черепътъ на жената бѣше отдѣленъ на страна и оглоданъ отъ кучетата, та се бѣлѣеше. Мѫжътъ, падналъ възнакъ, промушенъ въ гърба, а дрѣхата разсѣчена и ризата, окървавена (вж. снимка № 59). Разбира се, че труповетѣ издаваха страшна миризма, при все това азъ съ г-нъ Трайчева устояхме, докато да разчистимъ на около зелениката, колкото да може да се направи що годѣ ясна фотографич. снимка. Отъ описанието на Дамянова, което по-горѣ приведохъ, нѣма никакво съмнѣние, че двата трупа сѫ на —  П е т к о  М и т р е в ъ  и на дъщеря му  З л а т а  отъ Съчанли. Като слѣзохме пакъ къмъ рѣката, намѣрихме се прѣдъ единъ мѫжки трупъ на 60-годишенъ човѣкъ; черепътъ му разсѣченъ на три мѣста а дѣсната му рѫка сѣчена надъ китката, та кокалътъ бѣ дълбоко издѣланъ. Кесията му бѣ изкарана изъ пояса и виснала на вървьта (вж. снимка № 60). Този трупъ се указва, споредъ сѫщото описание на Дамянова, че ще да е на  Г е о р г и  С е д м а к о в ъ  (отъ Съчанли). Като отидохме по

 

 

1. Указа се, че всички тия турски нуфузи и тескерета принадлежатъ на жители отъ с. Съчанли. Ето имената имъ: Георги Дойчевъ, Никола Георгиевъ, Вълко Петковъ, Димитъръ Георгиевъ, Кера Георгиева, Ризо Вълковъ, Стани Ивановъ. По нѣколкото тескерета сѫ на сѫщитѣ лица. Интересно е да се узнае, живи ли сѫ тѣ.

 

 

261

 

на горѣ, намѣрихме трупъ на тригодишно дѣте; дрѣхитѣ запазени добрѣ. По-нататъкъ отъ друго дѣте само единъ кракъ, обутъ въ чорапъ, запазенъ, а гръбначето бѣ по далечъ въ рѣката. На близу издаваше тежка миризма единъ мѫжки трупъ съ отрѣзани рѫцѣ та стърчаха само кокалитѣ прѣзъ рѫкавитѣ; той бѣ облѣченъ въ кафяви абени потури, а поясътъ му разпасванъ; единъ „аладжа шалъ”, какъвто носятъ Манастирци и Съчанлийци, покрай лѣвата му рѫка; черепътъ грозно зиналъ. По на горѣ се спрѣхме при другъ мѫжки трупъ; краката и рѫцѣтѣ ги нѣма, оглодани отъ кучета; черепътъ отъ дѣсно съсѣченъ. Възвихме и нагорѣ по рѣката, гдѣто все още имаше множество остатъци отъ дрѣхи, а до самата рѣка намѣрихме пакъ мѫжки трупъ на 18—20 годишенъ момъкъ, поваленъ на гърба, главата му виснала на долу, а краката му въ рѣката. Ризата е кървава около сърдцето и прорѣзана (вж. снимка № 61). Това бѣ трупътъ на  В ъ л к о  С а р д ж е в ъ  отъ Съчанли.

 

№ 61. Прѣдъ трупа на Вълко Сарджевъ отъ Съчанли, убитъ въ Армаганската долина (авторътъ и Д. Маджаровъ се виждатъ отъ страни, къмъ стр. 261).

 

№ 62. Сѣмейството на Стамо Армутлиевъ въ с. Дуганхисаръ и войводата Д. Маджаровъ (3-ти отъ дѣсно, къмъ стр. 261).

 

 

Поради голѣмата умора не можахъ по-нататъкъ да продължа издирването на убити, за което трѣбваше и да се ходи по стръмнитѣ долове на долината и да се пробива пѫть прѣзъ гѫстата зеленика. А врѣме бѣше да се връщаме назадъ, за да стигнемъ о врѣме пакъ въ Дуганхисаръ. Това, което слѣдъ два мѣсеца още заварихме въ Армаганъ, бѣше достатъчно да се установи надъ всѣко съмнѣние, че тукъ наистина е имало „човѣшка касапница”. Бѣхъ твърдѣ заинтересуванъ да узная повечко нѣщо по това грозно събитие, и се надѣвахъ, че въ Дуганхисаръ все ще има хора, които ще могатъ ме освѣтли по тоя въпросъ. За туй не малко ми спомогна Стамо Георговъ Армутлиевъ, любезниятъ домакинъ, въ чиято кѫща слѣзохме гости. Той е типиченъ родопчанинъ, каквито сѫ всички Дуганхисарци, юначни българи отъ рупския сой, отъ който сѫ и всички западнотракийски българи (вж. фотограф, снимка № 62 на цѣлото сѣмейство, заедно съ Д. Маджаровъ, облѣченъ въ Дуганхисарска селска носия). Самиятъ Армутлиевъ ми казваше, че по врѣме на Армагапската сѣчь далечъ околовръстъ по Дуганхисарската планина е имало много захвърлени и измрѣли дѣца отъ разбѣгалия се народъ. На тѣхния чифликъ, който билъ почти цѣлъ часъ далечъ отъ Сарджовата колиба, жена му намѣрила тогава току що умрѣло дѣте, едногодишно момче; въ падината тамъ на близу имало пакъ умрѣли

 

 

262

 

„двѣчки 8—9 годишни момчета, въ дерето Каракуша”. По-нататъкъ, въ „Пириновата падина” жена му, която присътствуваше и самата разказваше, видѣла друго умрѣло дѣте.

 

Когато се върнахме отъ Армаганъ въ Дуганхисаръ, вечерьта на 1 декември, дойде при насъ  Д и м и т ъ р ъ  С а р д ж е в ъ  (38 год.), синъ на убития Сарджо Митревъ, при чиято „колиба” бѣхме намѣрили останкитѣ отъ ония 10 дѣца, които той е прибралъ. Синътъ разправи за баща си, че той си билъ „малсайбия”. Оная турска чета войници тогава хванала Иванъ Сарѫкостовъ, овчаръ отъ селото Дуганхисаръ и го накарала да ѝ посочва пѫтя за околнитѣ села, като му обѣщавали, че нищо нѣма да му направятъ. Слѣдъ Армаганската сѣчь селянитѣ отъ турското село Сар̀ѫкая порѫчали на стария Сарджо, да дойде съ стоката си и съ цѣлата си рода въ тѣхното село, ужъ щѣли да ги запазятъ. Четирмата му синове се възпротивили на това, именно защото не можели да се довѣрятъ на турската дума та сами потеглили съ народа, който билъ вече сбралъ на Гайовица и Курбалъка, за България. Баща имъ повѣрвалъ на турцитѣ и останалъ съ 1300 овци на чифлика си, ала щомъ изпратилъ стоката въ Сарѫкая и самъ отишелъ тамъ, турцитѣ го убили тъкмо една седмица слѣдъ Армаганската сѣчь. Прѣди да заминатъ, синоветѣ му нѣколко пѫти обиколили мѣстностьта Армаганъ и видѣли труповетѣ на убититѣ тамъ и оставенитѣ живи дѣца. Стариятъ Сарджо тогава намѣрилъ по долината Армаганъ 9 живи дѣца които „цирикали сами” (плачели), и ги прибралъ въ колибата. „И ние бѣхме тамъ — разправя синътъ Димитъръ, — хранѣхме ги, давахме имъ прѣсникъ и хлѣбъ. Дѣцата бѣха по на 2—3 години, имаше и на 6 мѣсеца; по-старо отъ 3—4 години нѣмаше; нѣкои лазѣха. Когато убили баща ми, двчицата останали сами при чифлика, безъ помощь, та наскоро трѣбва да сѫ измрѣли отъ гладъ. При чешмата отгорце (надъ чифлика, гдѣто ние вече нищо не намѣрихме) имаше една жена убита. Баща ми казваше, че не е Съчанлийка, а била или отъ Окуфъ или отъ Манастиръ. Слѣдъ сражението се върнаха Съчанлийци, кое да си търсятъ дрѣхитѣ, кое убититѣ. Ние имъ казвахме «погребѣте ги», но тѣ нѣмаха копачъ, а мѣстото е каменисто”. Нѣкои отъ убититѣ трѣбва слѣдъ това да сѫ отнесени отъ тамъ и заровени, а други ще да сѫ заровени тамъ въ долината, но все повечето останали незаровенн. Димитъръ Сард-

 

 

263

 

жовъ, който помни, какви убити е видѣлъ тогава, взе да ми изброява по редъ, кой гдѣ е лежалъ убитъ, и се указа, че много отъ тѣхъ вече ги нѣма на мѣстото, така напр. надъ чешмата на 100 крачки имало двѣ дѣца въ повои; по-долу двамина мѫже на едно мѣсто, Съчанлийци, стари хора, на които синоветѣ били дошли да ги погребатъ; мѫжъ, жена и едно момиче на 12-тина години долу въ рѣката; по-долу на лѣво въ балкана, близу до бащата и дъщерята, които ние фотографирахме, имало още единъ мѫжъ и по-нататъкъ двама мѫжки; послѣ „чакъ на долу въ голѣмата рѣка, гдѣто се срѣща съ Гузгунъ-дере”, тамъ имало още единъ момъкъ на 25 години отъ с. Мерхамли, познатъ тѣмъ, именно „Манолому Терзиевъ момче” и пр. и пр. Димитъръ Сарджовъ помни да е изброялъ до 36 трупа на възрастни хора.

 

Споредъ останкитѣ, които ние намѣрихме около Сарджовата колиба, явно е, че тамъ сетнѣ се прибрали и други, по-голѣмки дѣца, като напр. ония двѣ момичета съ прѣплетенитѣ едно въ друго коси на двата имъ черепа.

 

Отъ всички тия дѣца едни хора отъ Дуганхисаръ заварили живо само едно, прибрали го при своитѣ дѣца въ планината. Тия хора сѫ Андровъ Петко съ двамата си брата. Оцѣлѣлото дѣте е на 4 години и не знае да си каже името. Сега било дадено у Георги Армутлиевъ, братъ на нашия домакинъ. По една рѣдка случайность, тъкмо въ тоя день бѣ се намѣрила майката на дѣтето, която била отъ друго село, както ще се види по-долу. Имало въ Дуганхисаръ и други дѣца намѣрени; едно имало сега у Ялабуковъ Вълчо, друго у Илчова Николица и пр. Онова у Ялабуковъ се указало на едного убитъ баща отъ село Къзларъ; майката му имала три дѣца, та по желанието на Ялабуковъ го оставила у послѣдния.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]