Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

16. Страданията на българитѣ слѣдъ сражението при Фере

 

Отъ Фере до българската граница

Маршрутътъ на бѣжанцитѣ споредъ разказа на Русе Славовъ и Маджаровъ. — Неописуеми страдания на бѣжанцитѣ, прѣслѣдвани и избивани отъ турското население. — Потресаещи подробности споредъ разказитѣ на очевидци: Ч. Митревъ, М. Стаматовъ, Гр. Стаматовъ, Стоя Стаматова, Стана Иванова, И. Калояновъ, К. Моревъ, Войводата Маджаровъ, П. Георгиевъ, А. Тодоровъ, Д-ръ Атанасовъ, В. Тринговъ и Ив. Ивановъ.

 

Каза се по-горѣ, че Славовъ и Маджаровъ съ четитѣ си се поставили въ услуга на бѣгащето население да го водятъ до българската граница и да го бранятъ по пѫтя отъ турския башибозукъ. Тъкмо защото опасностьта отъ подирния, като е трѣбало да се мине прѣзъ най-гѫсто и най-фанатично турско и помашко население, е била голѣма, войводитѣ рѣшили да прѣкаратъ народа прѣзъ най-прикрититѣ, мѫчно проходими балканисти мѣста до границата, прѣди да успѣятъ башибозуцитѣ да имъ разбератъ силитѣ. На 28 септември надвечеръ потеглили отъ Курбалъка къмъ Шапканата и осъмнали въ мѣстностьта Азмацитѣ надъ с. Съчанли. Деньтъ почивали, а сѣтне нощемъ минали край с. Мерикосъ, споменатото село на кървожаднитѣ помаци, та излѣзли на най-голѣмата височина Коджаяйла. Тукъ прѣзъ нощьта ги валѣлъ дъждъ съ снѣгъ та измрѣли много дѣца, стари жени и старци отъ студъ, мразъ и изтощение. Сутриньта народътъ потеглилъ на надолу; войводитѣ рѣшили вече да минатъ прѣзъ турски села и минали прѣзъ с. Юруклеръ, отъ гдѣто взели единъ ходжа, за куриеръ. Той не е знаелъ, каква сила иде отдирѣ, та прѣзъ цѣлия день и прѣзъ нощьта отъ страхъ усръдно имъ служилъ. Тоя день най-много прѣсилили населението съ 15-часовъ непрѣкѫснатъ ходъ — съ жени и дѣца! Тукъ е било опасно, понеже мѣстностьта не е толкова планиниста, въ случай да бѫдатъ нападнати. Отъ Юруклеръ направо стигнали до Папазкьой (Попкьой), като се смѣтало, че тамъ е най-подходно мѣсто, за да се прѣмине Арда. Ала турчинътъ куриеръ ги заблудилъ, може би и неумишлено, та се отклонили на три часа отъ пѫтя къмъ Ортакьой. Това се установило на разсъмване — споредъ височинитѣ — и благодарение на компаса и на една турска генералщабна карта, която четникътъ Калояновъ (наричанъ съ прозвище Пушкинъ) знаелъ да я чете, Русе Славовъ, който отъ по-рано познава тия мѣста, се оправилъ та заповѣдалъ на куриера да ги поведе на сѣверъ. Мислѣли, че

 

 

241

 

остаятъ още два часа да стигнатъ Арда. Слѣдъ единъ часъ, вървейки по шосето, настигатъ 50—60 души турски войници, които карали коля и отивали за фуражъ отъ Ортакьой за нѣкое напуснато българско село. „Когато ги извикахъ — разказва Русе Славовъ — чаушинътъ имъ, едно юначно черкезче на 25—26 години, безъ да се смути, поиска да види нашия началникъ. Азъ го попитахъ: «какви сте вие?» Отговори, че сѫ отъ автономската войска, че въ Ортакъой имало 1000 души автономска войска и че той ужъ видѣлъ въ Ортакьой документъ съ печати, че Европа вече прогласила Гюмурджина за Автономия. Повѣрвахъ, особено като ми каза, че вече турци, българи, евреи — всички ще бѫдатъ едно и че свободата ще бѫде еднаква за всички. Ние помислихме, че може да е вече тъй, и ни стана мѫчно за България. Азъ можехъ да ги избия, но не рачихъ заради народа. Тѣ пъкъ видѣха цѣлата върволица народъ въ окаяното му състояние и нашата сила, до 120 четници, на колона, проточила се единъ часъ разстояние.” Слѣдъ това нашитѣ продължили пѫтя още три километра по шосето и се отбили отъ него, за да прѣминатъ прѣзъ Арда, която наближили когато опашката на колоната била до 6—7 километра назадъ. Зачула се изведнажъ стрѣлба, завързало се сражение съ тилната охрана, гдѣто имало 40—50 души четници. Тѣ се сражавали съ турски чети, башибозуци отъ селата, а заедно съ тѣхъ  и  г ъ р ц и  о т ъ  г р ъ ц к и т ѣ  с е л а  Ч е к е р д и к л и,  П л е в у  и  А к а л а н ъ  —  д о  50—60  г р ъ ц к и  ч е т н и ц и. Ония войници съ черкезчето обадили имъ та и сами се присъединили къмъ тѣхъ. Привтасалъ билъ башибозукъ и отъ ония села, прѣзъ и покрай които бѣха минали бѣжанцитѣ; той се втурналъ по слѣдитѣ имъ, та се набралъ башибозукъ до четири—петь стотинъ. Башибозукътъ изпрѣварилъ та прѣсѣкълъ пѫтя откъмъ Арда. Маджаровъ, който билъ странична охрана, се притекълъ съ десетина души та заедно съ Славова можали да отворятъ пѫть на населението прѣзъ Арда. Но то, изплашено отъ сражението, въ г-лѣма часть се пръснало по планината; настанала ужасна паника, та много дѣца били захвърлени по гората. Четницитѣ подържали огъня цѣль день и цѣла нощь, за да даватъ врѣме на изплашения народъ да се съвземе и да се събере: тѣ се сражавали съ турци, разпокъсани на нѣколко мѣста: съ едни много близу, съ други до на 600 крачки. Тогава отъ на-

 

 

242

 

селението сѫ били убити само отъ куршумитѣ най-малко до 100 души, а ранени до 300, безъ да се броятъ дѣцата. Башибозукътъ най-сетнѣ прѣзъ нощьта се оттеглилъ, а още прѣзъ дена турското население на селото Ятаджикъ край Арда напуснало селото си, та нашитѣ четници запалили прѣзъ нощьта 5—6 кѫщи, за да разбератъ пръсналитѣ се по гората подплашени бѣжанци, че границата е свободна. Сѫщеврѣменно четницитѣ отишли да събиратъ народа по планината, да свирятъ, да го викатъ. Народътъ въ голѣма часть бѣ миналъ Арда още вечерьта, но имало още оттатъкъ много заблудени. На слѣдния день турцитѣ се връщатъ пакъ къмъ селата си край границата, и тогава сѫ избити много отъ бѣжанцитѣ, останали назадъ.

 

Отсамъ Арда е имало вече българска войска. По казването на Русе Славовъ между офицеритѣ ни удивителна енергия проявилъ по спасяване населението подпоручикъ Баламезовъ (отъ Хасково). Той далъ първа помощь на 200 души ранени, той се погрижилъ да се изпратятъ къмъ Хасково и Харманли. Изобщо се показалъ човѣкъ съ сърце.

 

Отъ тамъ вече народътъ се пръсналъ на разни страни, за да се настанява въ указанитѣ отъ властитѣ мѣста. Въ туй врѣме дошло извѣстие, че до 3000 души български бѣжанци, повече жени отъ селата Караклисе, Башклисе, Крушово, Татарларъ и нѣкои отъ с. Манастиръ и др. били докарани отъ турцитѣ до селата Адáчалѫ и Кочаслѫ (Ортакьойско) и че тамъ женитѣ ги подлагали на изтезания. Дошли отъ тия бѣжанци разказвали за това, и Славовъ двама отъ тѣхъ изпратилъ въ Узункьой, гдѣто се е намиралъ 28-иятъ полкъ, да се оплачатъ сами на полковия командиръ. Слѣдъ два часа пристигналъ тамъ и Славовъ и поискалъ отъ полковия поне една рота, за да отърве бѣдния народъ. Понеже полковиятъ не посмѣлъ да се рѣши „да вземе отговорность и пр.”, момчетата отъ четата се разпалили и пожелали почти единодушно да се притекатъ на помощь, като казвали, че не могатъ да изтърпятъ, на три километра отъ българската граница да се обезчестяватъ хиляди българки и да се трепятъ. Тогава четата, раздѣлена на три части, заобиколила селото Адачалѫ и отъ три страни открила огънь. Като почнали четницитѣ да стрѣлятъ, турцитѣ се разбѣгали прѣзъ Арда и оставили женитѣ.

 

 

243

 

Отъ четата падналъ четникътъ „Ботуръ” отъ село Съчанли, който билъ новъ четникъ. Нещастнитѣ бѣжанци се отървали отъ мѫки и минали границата.

 

За да имаме по-пълна прѣдстава за страданията на бѣгащия къмъ българската граница народъ и за даденитѣ по пѫтя, а особено при р. Арда жертви, ще съобща десетина показания на очевидци, които сѫ били сами между бѣжанцитѣ и сами сѫ страдали.

 

 

1.

Ч а н к о  М и т р е в ъ  отъ с. Януренъ ми описваше въ Софлу подробно, какво е прѣтеглилъ той съ своята челядь отъ Дедеагачъ до Фере и отъ тукъ до българската граница. Отъ Фере до Урумджикъ пѫтували цѣлъ день; по пѫтя турцитѣ отъ околнитѣ села ги прѣсрѣщали и имъ грабѣли добитъка. Въ Урумджикъ прѣзъ нощьта турскитѣ офицери, които прѣдвождали башибозука, принудили първенцитѣ отъ всѣко село да съберать и да имъ дадатъ пари. Отъ Урумджикъ до Фере стигнали до обѣдъ. Като вървѣлъ народътъ, тия, които отзадъ изостанѣли отъ умора или отъ болесть, ги убивали. Прѣдъ народа вървѣли само 6 души турски кавалеристи, отстрани по-вече, а отзадъ най-много, ала всички турци не били повече отъ 400 до 500. Слѣдъ като четитѣ пръснали башибозука, народътъ се поосвободилъ, и който е можелъ, взелъ балкана безъ пѫть. Множество, които не склонили да си оставятъ добитъка, колята си, сетнѣ, нападнати отъ башибозука, били избити, а заловенитѣ жени прѣкарани прѣзъ Марица. Чанко Митревъ продължи:

 

„Ние, като взехме балкана, Русе Славовъ се завърна къмъ насъ и ни застигна въ балкана. Подъ закрилата на Славовъ и Маджаровъ спасилитѣ се отъ Фере, па и други, които не бѣха успѣли да идатъ на Дедеагачъ, отъ разни села, потеглихме къмъ България. Около три-четири дена се събирахме на сборното мѣсто „Куртбал̀ѫ”, едно бърдце въ Дуган-хисарския балканъ.  Н е  в с и ч к и  с ѫ  у з н а л и  з а  т о в а, и по тая причина остана до 3—4 хиляди народъ по планинитѣ. Като тръгнахме, удари ни единъ силенъ студенъ дъждъ, съ снѣгъ, — ужасъ. Безъ пѫть вървѣхме все по гората по-вече нощѣ. Много майки си оставиха дѣцата по пѫтя. Войводитѣ вървѣха подирѣ и го събираха. Русевъ, събралъ 4—5 дѣца, търси

 

 

244

 

майкитѣ. По нѣкоя отъ тѣхъ не се обажда отъ срамъ, че е грѣхъ сторила па и отъ страхъ, че пакъ ще трѣбва да го носи и пакъ да го остави. Русевъ не скланяше, да се оставятъ дѣцата, все на сила караше да взематъ дѣцата, кое четници ги носѣха . . Гладъ настана, хлѣбъ нѣма. Никой не носѣше достатачно храна та и съ желѫдъ се хранѣха. Нѣма огънь да подстъкнешъ да опечешъ желѫдъ, че страхъ да те не видятъ турцитѣ. Минавахме прѣзъ турски села, все нощемъ заобикаляхме.

 

„Когато приближихме границата при Арда, прѣсрѣщнаха ни башибозуци отъ вси страни. Тѣ сѫ били отъ Ортакьойско и отъ други околии. Единъ часъ бѣхме далечъ отъ Арда, когато ни застигна башибозукътъ. Пакъ Русьо Славовъ и Маджаровъ завързаха сражение. Бѣха издали заповѣдь: напрѣдъ всички съ юрушъ, защото патронитѣ ни се кратиха, та който успѣе да си пробие пѫть, ще се спаси. И ние всички напрѣдъ вървимъ. Тогава що дѣца оставиха по пѫтя! Прѣзъ Арда газихме. Който намѣрилъ плитко, прѣмине, други се издавиха. Що жени, що дѣца, моми се издавиха въ Арда, не е за казване! Азъ прѣминахъ рѣката, бѣше до поясъ. Ние за рѫка се държахме по петь-шесть души. Които не се държаха, водата ги отнесе. Малкитѣ дѣца, които не бѣха носени на гърбъ, водата ги завлѣче. Въ това врѣме, като газѣхме рѣката, башибозукътъ все стрѣляше и все въ народа. Когато излѣзохме на другия брѣгъ пакъ мнозина паднаха, пронизани отъ куршумитѣ.

 

„Щомъ минахме рѣката, посрѣщнаха ни български войници. И тѣ почнаха да стрѣлятъ. Ние помислихме, че сѫ турци. Българскитѣ войници, като разбраха, какво е, притекоха се къмъ рѣката и колкото можеха, спасяваха отъ рѣката — помагаха, протягаха имъ рѫцѣ. И отъ насъ, който можеше спасяваше. Моето момче, 20-годишно, то само е извадило отъ рѣката двѣ дѣца но на 8 години. Носило ги е като умрѣли, едното се съживило, а другото умрѣло. Отъ кои села сѫ били тѣзи дѣца, не се знае.”

 

„Турцитѣ останаха отсрѣща и все стрѣляха. Около четири дена тѣ тамъ се навъртаха да събиратъ многото имотъ оставенъ. Имаше хора съ коне, всичко оставили. Множество ранени, особено дѣца и жени сѫ останали, и много отъ тѣхъ сѫ били избити, а женитѣ и обезчестявани. Какъвъ ужасъ бѣше — прѣзъ куршумитѣ викъ до Бога — страшно, страшно!

 

 

245

 

„Като минахме въ България, настаниха ни по разни околии. Сега се върнахме тукъ въ Софлу и сме просяци по гръцкитѣ кѫщи . . . .”.

 

№ 53. Братята Митре (отъ дѣсно) и Грудъ Стаматови Аркумареви отъ с. Дуганхисаръ (Дедеагачско, къмъ стр. 245 и 246).

 

 

2.

Въ с. Дуганхисаръ видѣхъ  М и т р е  С т а м а т о в ъ  А р к у м а р е в ъ, 31-годишенъ, родомъ отъ сѫщото село, единъ отъ най-рѣшителнитѣ четници на Маджаровата чета, който при оттеглянето на народа къмъ Арда много е направилъ за защита на населението, а самъ тежко е пострадалъ. Той е билъ по-рано дѣецъ въ революционната организация на района, работилъ е съ войводитѣ Арнаудовъ и Вълчо Андоновъ, първитѣ, които основали организацията въ Дуганхисаръ. Митре Стамовъ е билъ по-рано овчаръ. Въ войната на 1912 год. участвувалъ като доброволецъ, билъ при залавянето на Яверъ-паша. Когато на 1913 год. се оттеглила българската войска, станалъ четникъ въ Маджаровата чета, съ която взелъ участие въ сражението ѝ при Окуфъ на 7 августъ, и особено се отличилъ въ послѣдното сражение при Фере, на 23 септември, при спасяването на народа отъ башибозука. На 26 се сражавалъ при „Балваджи” кѫдѣ селата Пишманъ и Чукуренъ заедно съ Русевата чета противъ турскитѣ войници, за които по-горѣ е разказано, какъ били подкарали въ плѣнъ множество жени и моми отъ с. Пишманъ къмъ Марица (вж. стр. 235). Слѣдъ това, когато на мѣстностьта „Райовица” и на „Курбалъка” народътъ се събралъ да върви къмъ българската граница, и Митре потеглилъ като четникъ заедно съ Маджарова, да охранява народа, а жена му и дѣцата му въ туй врѣме били заедно съ брата му въ тълпата, която вървѣла отъ Фере съ тѣхъ. Когато да наближатъ Арда, близу при селото Ятаджикъ жена му се изгубва заедно съ дѣцата и съ старата си майка. „Азъ въ това врѣме — разказва самъ Митре — бѣхъ на близу съ Маджарова и се сражавахме да спасяваме народа при самата Арда. Тази цѣлата нощь на гърбъ прѣкарвахме дѣцата; азъ само прѣнесохъ 27 дѣца. На сутриньта братъ ми Грудъ ми каза, че невѣстата и двѣтѣ дѣца и бабата се изгубили и ги нѣма. Единъ човѣкъ отъ Пишманъ ме намѣри на Акбаши, гдѣто населението бѣше излѣзло спасено, и ми каза, че жена ми и дѣцата сѫ убити. И единъ другъ човѣкъ бѣ порѫчалъ да ми кажатъ сѫщото. Напраздно разпитвахъ, нищо не узнахъ.

 

 

246

 

Когато на 8 октомври заедно съ българската войска минахме границата, намѣрихъ тамъ на близу баба си убита и най-малкото си дѣтенце умрѣло, а невѣстата и по-голѣмото ми момиче ги нѣмаше. При баба си намѣрихме още 4 жени убити. Една отъ тѣхъ бѣше на Дѣдо Хаджия — Хаджи Новакъ отъ Пишманкьой (и той е убитъ). Имаше до тѣхъ и двама мѫже убити, непознати. Сетнѣ узнахъ, че жена ми български войници на друго мѣсто, тежко ранена, я намѣрили, дигнали сѫ я и я занесли въ Пловдивъ, гдѣто дълго се цѣри и сега е вече тукъ, въ село, но раната още не е съвсѣмъ зацѣлѣла. Момичето ми пе се намѣри, и това сега много ме мѫчи, баремъ да знаехъ, живо ли е или не.”

 

 

3.

Въ селото Дуганхисаръ се намираше и братътъ на Митре —  Г р у д ъ  С т а м а т о в ъ  (43 год., вж. на фотогр. снимка № 53 и двамата братя, снети заедно). Пожелахъ да чуя отъ него подробности по станалата нещастна случка съ Митревата невѣста, както и за вършенитѣ отъ турцитѣ жестокости. Указа се, че и Грудъ е изгубилъ двѣ дѣца малко прѣди туй. Още прѣди да слѣзе съ своята и братовата си челядь въ Дедеагачъ, като бѣгали и се криели около селото си въ планината, умрѣли му двѣ близначета на 8 мѣсеца отъ студоветѣ: студени дъждове хванали. Жена му още прѣзъ първата война (1912 г.) — лѣхуса на 20 дена — е бѣгала та тогава се поврѣдила, кракътъ ѝ се сбралъ, та затова сега все на конь е бѣгала. На с. Урумджикъ (между Дедеагачъ и Фере), гдѣто народътъ е прѣнощувалъ, турци му заграбили коня съ дрехитѣ, та единъ другъ турчинъ му взелъ послѣднитѣ 10 лири та му далъ единъ конь. Съ тѣхъ била и братовата му жена Стоя съ три дѣца: едно малко на два мѣсеца, Мария, друго на 4 години, Кирана, и едно момче, Стаматъ, на 6 год., и баба имъ Кирана. При преминаването на Арда Грудъ билъ при тѣхъ и ето какво ми съобщи:

 

„При Арда, на единъ часъ разстояние до Арда, когато прѣминавахме шосето, се захвана сражение. Като се разпръснахме по балкана, понеже взеха много да падатъ отъ турскитѣ куршуми, тогава азъ изгубихъ братовата си жена, а само момченцето на брата ми остана при мене. Тя е била

 

 

247

 

изостанала назадъ и е била заловена. Турцитѣ, слѣдъ като сѫ я безчестили, застрѣляли сѫ я, и тя петь дена лежала ранена, та едвамъ когато българскитѣ войски настѫпватъ, я намиратъ съ три рани. Момичето ѝ било при нея три дена, сетнѣ изчезнало. И майка ѝ Кирана (55 год.) била безчестена и сетнѣ убита. Съ тѣхъ е било и едно момиче Катеринка (16 год.), дъщеря на Грозьо Гроздановъ отъ Бунархисаръ, поминалъ се. Турцитѣ завлѣкли момичето робиня”.

 

 

4.

Можахъ да видя въ Дуганхисаръ и самата пострадала Митрева жена,  С т о я  С т а м а т о в а  (26 год.), отъ която узнахъ интересни подробности, които даватъ по-ясна прѣдстава за прѣживенитѣ при р. Арда страхотии. Тя доста откровено и спокойно ми описа всичко:

 

„Съ насъ още вървѣха три жени отъ други села, едната бѣше трудна (25—26 год.), а другата си носѣше на боска дѣте, а трета бѣше мома. И азъ носѣхъ на рѫцѣ двомѣсечно дѣте. Единъ турчинъ ни прѣсече пѫтя; бѣше младъ, съ войнишки дрѣхи, като момче на 25—26 годинъ. Хортуваше чисто български, по-хубаво отъ мене. Първомъ за пари ни разтърси и прибра, каквото намѣри. Язъ имèхъ пари въ джеба ми — дадохъ му ги си въ рѫкитѣ — една бѣла меджидия, а додѣто другитѣ прѣтърсваше, язъ осемъ алтъна хвърлихъ въ гората. Като ни прѣтърси, каза на майка ми: „бабо, васъ ще убия”, и отдѣли момата и каза: „тая ще я взема, а васъ ще убия —  и  в и е  с т о р и х т е  н а  н а с ъ.” Майка ми каза: „като ще ни убиешъ, убий ни”. Послѣ каза: „стани бабо, ще ви нареда на хоро”, и ни нареди една слѣдъ друга, само момата отдѣли на страна. Сетнѣ застана той отзадъ и гръмна два пѫти, и осѣтихъ, че ме удари първомъ въ плешката, а сетнѣ въ опашката; и съ тоя куршумъ уби и другитѣ жени: тѣ бѣха задъ мене, а майка ми бѣше прѣдъ мене, а момиченцето ми Керана на страна. Когато турчинътъ ме прѣтърсваше за пари, азъ малкото дѣте отъ страхъ го валнахъ, и то живо остана. Като паднахъ, само чувахъ, какво става, не можехъ да стана. Момиченцето все викаше: „стани, майо, защо лежишъ!” Майка ми умрѣ на сахатятъ още. И другитѣ жени бѣха умрѣли, а на тая дѣтето ѝ въ рѫкитѣ.

 

 

248

 

Петь дена съмъ лежала възнакъ, кръвьта ми течеше, силна болка осѣщахъ, не можехъ да се помръдна. Три дена чувахъ момиченцето да цирика: „Стани, майо, да найдешъ татка!”. Третия день дойдоха двама турци и си казуваха: „Язъкъ за дѣтето, ще стане българско”; „да го вземемъ, рече другия”, (български хорутуваха, турци бѣха). Не зная, какво направиха, — дѣтето не чухъ хичъ. Взеха ли го, прѣмазаха ли го, не чухъ хичъ. На петия день дойде български докторъ; чухъ, че сѫ българи, хванаха се за едно гръмче, изправихъ се, колкото да седна. Войницитѣ ме найдоха и ме прибраха. Лѣшоветѣ на майка ми и на другитѣ двѣ жени се бѣха умирисали. Дигнаха ме войницитѣ, занесоха ме на рѫцѣ въ Хаджикьой. Тукъ ме прѣвързаха и слѣдъ 4 дена на кола до Харманли; и тамъ ме прѣвързаха, въ пампора ме кладоха та у Пловдивъ въ българската болница. Моми си ме лѣкуваха. Стояхъ 50 дена. Стрико ми, Грудъ, дойде и ме взе. Два пѫти ме извадиха на кадро. Момиченцето ми не се намѣри до сега. Турчинътъ си забра оная мома; бѣше отъ наше село, 16 годишна, по име  К а т е р и н а  Г р о з д а н к о м у  Г р о з ю. Баща нѣмаше. Майката е жива, сега е въ Дедеагачъ. Момата изгубила майка си тамъ, като взели да стрѣлятъ отзадъ”.

 

 

5.

Въ Гюмурджина между другитѣ бѣжанци отъ с. Манастиръ можахъ обстойно да изслушамъ страдалческата история на сѣмейството на  С т а н а  И в а н о в а  (55 год.), пострадала по врѣме на бѣгството къмъ българската граница. Нейниятъ разказъ хвърля нова свѣтлина върху прѣстѫпленията, извършени тогава отъ турското и помашко население върху беззащитнитѣ български села.

 

Една група Манастирски жители, именно споменатата Стана Иванова, дъщеря ѝ Груда Недѣлкова, невѣста съ двѣ дѣца — едно на година и половина, Мара, а другото на 4 год., Благой, — зетъ ѝ Стойчо Стояновъ и роднини: Стоановъ Вълчо съ петочлено сѣмейство, двама братя Коста и Вълко Николови съ сѣмейство отъ шесть души, — тая „чета” тръгнала подиръ народа къмъ Арда за България. Когато доближили „на единъ часъ” до Арда и станало сражение между бѣжанцитѣ и турци, тѣ чули гърмежитѣ, изпоплашили

 

 

249

 

се и рекли, че не ще могатъ да мината рѣката та останали да прѣнощуватъ въ гората. „На съмване — разказва Стана Иванова — турцитѣ бѣха заградили балкана, залавяха бѣжанци и насъ намѣриха. Найнапрѣдъ дойдоха трима души: млади бѣха, единъ помакъ и двамина турци съ башибозушки дрѣхи съ патрони. Извикаха ни: „Стойте! Кѫдѣ отивате?” Ние казахме, че бѣгаме въ България. „Защо бѣгате? Елате да ви заведемъ въ наше село, ще ви дадемъ хлѣбъ”. Съ насъ бѣха трима мѫже безъ орѫжие, бѣха си скрили пушкитѣ въ гората, когато да стигнатъ до Дедеагачъ. А ние бѣхме умрѣли отъ гладъ и страхъ. Закараха ни въ турско село, кърджалийско село Ад̀ѫта. Вкараха ни въ една кѫща. Прѣди да стигнемъ, ония ни искаха пари, а не ни разпасаха. Дадохме, колкото имаше нескрити пари. Сетнѣ, като ни затвориха въ кѫщи, поставиха на вратата едного да пази. Дойдоха други трима души и ни съблѣкоха ... и ни взеха всичко. Имахме по нѣкой алтънъ. Взеха и дрѣхитѣ и покривкитѣ, изнесоха всичко. Послѣ рекоха: „вървѣте, ще ви заведемъ на едно село, гдѣто има аскеръ и командиръ, и тамъ ще ви теслимимъ. Всички, заедно съ мѫжетѣ, ни подкараха. Двама турци ни заведоха, ходихме 4 часа. По пѫтя нищо не ни сториха. Доведоха ни въ село  Д а у т л у, турско село (въ Кушу-кавашко). Имаше тамъ до хиляда души башибозукъ, имаше и единъ голѣмецъ, командиръ. Той ни изпита, какъ ни заловили, какво сѫ ни сторили, какъ ни обраха. Мѫжетѣ се покачиха и му казаха всичко, та ни отведоха на друга кѫща да лежимъ. Извадиха хлѣбъ, ядохме. Прѣзъ нощьта кѫдѣ 10 часа вечерь дойдоха трима турци и изкараха нашитѣ мѫже, — „хаде, командирътъ ви вика!” и ги изведоха.  И  в е ч е  н е  г и  в и д ѣ х м е,  з а к л а л и  с ѫ  г и. Прѣзъ нощьта много ни мѫчиха ... На съмване, като нѣмаше мѫжетѣ, женитѣ се разплакаха за мѫжетѣ си, а тѣ казаха: „изпратихме ги на Кушукавакъ”. Пакъ двамина аскеръ ни караха. Тамъ стояхме два дена и три нощи. Мѫжетѣ не се намѣриха. И тамъ ни насилваха. Тогава казаха, че ще ни изпроводятъ на Гюмурджина. Пакъ двамина ни подкараха съ записка. По пѫтя ни срѣщаха помаци. Като гледаха момченца по на четири години, викаха: „защо не изколете и тия дѣца, като сте изклали бащитѣ имъ?” Три дена ни водиха и тука ни доведоха въ Гюмурджина на конака. Слѣдъ една недѣля дойде

 

 

250

 

българска войска. По пѫтя по-малкото дѣтенце на дъщеря ми Груда измръзна и се помина та го заровихме въ Кушукавакския балканъ. А пъкъ съ другото ѝ дѣте — по-голѣмото Благойчо, какво нѣщо се случи! По пѫтя още въ началото то останало на магарето товарено. Магарето паднало убито. Единъ старъ турчинъ отъ село Дъшканларъ прибралъ дѣтето. Турчинътъ го донесълъ въ Гюмурджина, искалъ да го теслими на конака, но не го приели, като казали, да го държи у себе си. Когато дойдохме тукъ, научихме се, че има такова дѣте, и сетнѣ двѣ недѣли го донесоха и наистина то бѣ нашето!”.

 

 

6.

Г р у д ъ  С т а м а т о в ъ  отъ Дуганхисаръ (вж. стр. 246), знае, че сѫ оставили много дѣца при Арда, които измрѣли. На Вълчо Капитанджиевъ жена му оставила женско дѣте на една година; Мира Горова оставила женско на три мѣсеца; Недѣлко Комневъ изгубилъ момче Тодоръ на три години; на Коста Бояджиевъ жена му оставила момче Кирко, което убили заедно съ баба му; сѫщо на балдъза му на Коста Бояджиевъ едно мѫжко дѣте Стамо било убито. На Трандафилъ Пандеровъ жена му Тодора (35 год.) била заловена отъ турцитѣ при Арда съ три дѣца, отъ които едното се загубило. Самата нея, която била съ мѫжа си и се заблудила прѣзъ врѣме на паниката, я безчестили. Сетнѣ се срѣща съ мѫжа си, но прѣзъ нощьта, когато си легнали да нощуватъ въ гората, тя се измъкнала тихо, и когато мѫжътъ ѝ забѣлѣжилъ, че я нѣма и я потърсилъ, намѣрилъ я обѣсена на 3—4 крачки на едно дърво. Мѫжътъ сега се е прибралъ въ Дуганхисаръ.

 

М а в е р ъ  К а л о я н о в ъ  Р а д и к о в ъ, отъ Дуганхисаръ, ми казваше: „Много дѣца изгинаха; сега дѣте по-малко отъ 6 години е голѣма рѣдкость у тия, които сѫ бѣгали. Азъ имамъ три сестри, отъ които двѣтѣ се укриха при мене въ Дедеагачъ, а едната, Добра, най-малката, заедно съ мѫжа си се намираше въ тълпата, която я подкараха къмъ Фере, и сетнѣ бѣгали прѣзъ горитѣ къмъ България. Когато да минаватъ границата при Арда, както го носила въ рѫцѣтѣ си тригодишното си момче Митро, то било ударено съ куршумъ въ крака, и тя го пуснала и го оставила. Като минали въ

 

251

 

България, на третия день му направила коливо. Задъ тѣхъ идѣла четата на Маджарова, която събрала нѣкои ранени и здрави хвърлени дѣца, та прибрали и Митро и слѣдъ три дена го донесоха на майка му въ България. То бѣше сетнѣ въ болницата въ Пловдивъ и сега е въ Шахинларъ. То още не може да стѫпя на краката си”.

 

 

7.

К а л о я н ъ  М о р е в ъ  отъ Дуганхисаръ (вж. за него и по-горѣ стр. 220 нт.), като бѣгалъ съ домочадието си слѣдъ сражението при Фере, отгдѣто се присъединилъ къмъ народа, който потеглилъ къмъ българската граница, разправя за ужаситѣ, когато доближили до нея:

 

„При прѣминаването на Арда азъ самъ бидохъ раненъ въ челото. На Недѣлко Комневъ жена му, като минавала Арда, убиватъ малкото ѝ дѣтенце Тодоръ, което е носила на рѫцѣ. И дѣтето на Коста Търниковъ го убиха тамъ. Прѣдъ мене падна убитъ Яне Момиревъ (40 годишенъ). Ние бѣхме въ една падина; турцитѣ стрѣляха отъ разни страни. Имаше много убити и при село Попово (Папазкьой), като прѣминахме Кърджалийското шосе. Тамъ зараньта стрѣляха турцитѣ отъ всички страни. Тамъ падна убитъ Иванъ Демировъ (25 годишенъ). Тамъ видѣхъ, че турцитѣ, безъ да искатъ, убиха, и едно турско дѣте. Именно тамъ тѣ много стрѣляха, за да заграбять и послѣднитѣ добитъци, които караше народътъ, както и покѫщнината му, което и сполучиха. Ако не бѣха Маджаровъ и Славовъ съ момчетата си, ние щѣхме още повече да пострадаме. Азъ лично дължа спасението на дѣцата си на тия чети. Подиръ бога за мене Маджаровъ и Славовъ сѫ втори богъ — светци. Никой не би повѣрвалъ, че тия двама юнаци съ своитѣ малки чети можаха да извършатъ това чудо. Дѣцата ми Маджарова знаятъ за спаситель ...”.

 

 

8.

Войводата  М а д ж а р о в ъ  разказва за слѣднята случка:

 

„К е к е  Д и м и т р о в и ц а  Г р у д а  К а р а я н о в а  (отъ Бунархисаръ, 55 годишна) заедно съ женета дъщеря  К а л и н а  (22 годишна) и съ първото ѝ дѣтенце тъй сѫщо пострадали при прѣминаването на Арда. Дъщеря ѝ я раняватъ въ главата та

 

 

252

 

паднала въ несвѣсть. Майка ѝ не рачила да остави дъщеря си. Въ бъркотията Маджаровъ я видѣлъ. „Бѣше много трогателна и страшна картина: майката прѣгърнала падналата дъщеря и вика: намѣрете ми единъ конь! Азъ ѝ казахъ да бѣга, че не може се намери конь. Въ това врѣме куршумитѣ хвърчеха и до 50 души турци грозно настѫпваха. Около имаше малки дѣца паднали, разхвърлени. Носѣхме дѣца въ рѫцѣтѣ си. И тъй майката Груда остана, прѣгърнала дъщеря си, отъ главата на която течеше кръвь. Сетнѣ ние, — бѣхъ останалъ съ 6 души четници, между които бѣше и Митре Стаматовъ, който още нищо не знаеше за сѫдбата на жена си (вж. стр. 247) — като бързахме да вземемъ една височина, турцитѣ я заловили. Разрѣзали съ ножь ризата и рѫкавитѣ ѝ, гола я оставили, — безчестили сѫ я и търсили пари у нея, и най-сетнѣ я оставили при дъщеря ѝ. На другия день дошли турски войници отъ Ортакьой заедно съ турски докторъ, да прѣглеждатъ останали, тежко ранени турци. Тѣ намиратъ майката при ранената ѝ дъщеря, която била жива, а на близу имало оставени 8 малки дѣца. Докторътъ прѣвързалъ раната на дъщерята и казалъ на майката, да се грижи и за останалитѣ дѣца. Искали да я закаратъ съ кола въ Ортакьой, но тя не искала, била дочула отъ турцитѣ, като казали по турски, че „утрѣ българска войска ще дойде тукъ”. И така останала, и българскитѣ войници я намиратъ. Дъщерята тѣ откарватъ най-напрѣдъ въ турското село Коджакьой, послѣ въ Харманли и отъ тамъ въ болницата въ Пловдивъ, гдѣто се изцѣри и сега се намира въ село Урумджикъ при мѫжа си, който е билъ тогава съ нея, но въ суматохата се изгубили. Майката е въ Дедеагачъ”.

 

№ 54. Осемгодишната Злата Петкова отъ с. Окуфъ (Ференско), ранена при р. Арда (къмъ стр. 252).

 

 

9.

П е т к о  Г е о р г и е в ъ  (40 год.), отъ село Окуфъ, разказа ми въ Фере своитѣ страдания при прѣминаването на българската граница при Арда:

 

„Вървѣхъ съ жена си и съ три дѣца: Рада (12 год.), Злата (8 г.) и Стояна (4 г.). Азъ носѣхъ Стояна на гърбъ, а Рада водѣше Злата за рѫка. Жена ми носѣше дрѣхи. Прѣди Арда при с. Ятаджикъ куршумите хвърчаха, и единъ куршумъ отъ мартинка удари Злата въ дѣсната нога та счупилъ кокала. Дѣтето падна, ние го отминахме та прѣгазихме рѣката, която

 

 

253

 

стигаше до надъ колѣнѣ. Като лазѣло дѣтето, влачело се, тогава го ударилъ и другъ куршумъ, маузеровъ, въ лѣвата нога. Бѣше по икиндия, когато минахме рѣката, а сетнѣ, когато бѣ вече мръкнало, братъ ми Стаматъ, който бѣше съ четата, отиде прѣзъ рѣката да потърси Злата. Намира дѣтето на едно мѣсто, викало да го взематъ. Прѣзъ туй врѣме народъ все минава покрай него, а други се връщатъ. Братъ ми го взема на гърбъ и го прѣнася прѣзъ рѣката. На другия день го докарахме въ с. Тополово; тамъ има взводна застава та прѣвързаха дѣтето, сетнѣ въ Князъ-Борисово (бивше Курушли, българско село), слѣдъ петь дена на Харманли и въ Пловдивъ. Азъ карахъ и друго ранено дѣте отъ с. Тахтаджикъ. Имаше до 18 ранени дѣца”. (Вж. фотографическитѣ снимки на нѣкои отъ тия ранени дѣца, № 54 и 55).

 

 

№ 55. Малки дѣца, ранени при р. Арда (къмъ стр. 253).

 

 

10.

В о й в о д а т а  М а д ж а р о в ъ  и  А н г е л ъ  Т о д о р о в ъ  (отъ с. Окуфъ) допълнятъ дадената по-горѣ картина съ още нѣкои факти отъ сѫщия родъ: „На 4 октомври прѣкарахме народа, а на 8 октомври се върнахме, като вървѣхме прѣдъ реокупационнитѣ български войски. Веднага, щомъ минахме границата прѣзъ Арда, по пѫтя намѣрихме грозни зрѣлища. Въ селото Ятаджикъ намѣрихме една мома отъ Манастиръ, ранена въ крака, и една стара жена и малки дѣца, останали безъ да могатъ да кажатъ, чии сѫ и отъ гдѣ сѫ. Гледаха на насъ уплашени. Тѣзи дѣца ги оставихме тамъ. На жената прѣвърза раната Вельо Баламезовъ (отъ Хасково), четникъ отъ четата на Маджаровъ. Вълко Грудовъ, отъ село Балъкьой, намѣри въ Ятаджикъ момченцето си, 4-годишно;  т о  б ѣ г а ш е  и  о т ъ  б а щ а  с и  и  о т ъ  в с и ч к и  х о р а,  н е  г о  п о з н а в а ш е  о т ъ  с т р а х ъ.  Н а  с и л а  г о  х в а н а  б а щ а  м у  и го тури на магарето. Андрей Георгиевъ, отъ с. Окуфъ, на югъ отъ Ятаджикъ намѣри убита жена си, която, ранена въ крака, останала. Сетнѣ турци я намѣрили, мѫчили я, ненкитѣ ѝ отрѣзали и я убили най-накрай.  П ò – н а  ю г ъ,  в ъ  е д и н ъ  д о л ъ  и м а ш е  т р у п о в е  н а  о к о л о  100  д у ш и  ж е н и  и  д ѣ ц а;  т а м ъ  и м а ш е  м а л к и  д ѣ ц а,  х в а щ а н и  з а  к р а к а  и  у м р ъ т в е н и,  к а т о  с ѫ  б и л и  у д р я н и  о  з е м я т а.  Д р у г и,  с ъ в с ѣ м ъ  м а л к и,  о щ е  в ъ  п о в о и,  и  в р ъ з ъ  т ѣ х ъ  т у р е н и

 

 

254

 

т е ж к и  к а м ъ н е  т а  т а к а  з а т и с н а т и  с ѫ  у м р ѣ л и. Повечето отъ труповетѣ, които бѣха почнали да се разлагатъ, бѣха все на жени и дѣца. На югъ, на една височина, 11/2 часа отъ Ятаджикъ, имаше едно момченце на 12 години, ранено; куршумътъ миналъ прѣзъ двата му крака, и раната бѣ червясала, изтекла му кръвьта — страхъ да те е да го гледашъ. Сестра му била около него, но като чула хорски гласове, избѣгала и се скрила въ гората. Дѣтето ни каза, че сестра му е тука; викахме я на български по балкана, но не се показа. Дѣтето ни каза, че има и други хора по гората, но бѣгатъ и не се показватъ. Отсѣкохме двѣ дървета, направихме носилка и отнесохме дѣтето до Папазкьой (Попово) и го прѣдадохме на селянитѣ, да го гледатъ. Не можахме да прѣвържемъ раната. Понеже войска идѣше подирѣ ни, порѫчахме, да я прѣвърже фелдшерътъ. Какво е станало съ дѣтето сетнѣ, не знаемъ. То бѣше отъ с. Пишманъ, на зетя на Хаджи Новакъ, на когото съобщихме”.

 

„Послѣ по Тахтаджикъ-балканъ намѣрихме измрѣли дѣца, хвърлени по пѫтя при Курбалъка, при сборното мѣсто, напр. двѣ дѣца въ пелени, хвърлени, умрѣли. По-отсамъ имаше едно новородено и оставено голичко”.

 

 

11.

И българската войска, която тогава е вървѣла на три посоки, веѫду по пѫтя е минавала покрай подобни грозни зрѣлища, но за жалостъ нѣмало е хора, да схванатъ, че е трѣбвало всичко да се отбѣлѣжи и да се направятъ фотографически снимки. Както ми признаха и нѣкои началници на реокупационнитѣ отряди, съвсѣмъ не имъ е дошло на умъ да се погрижатъ да взематъ съ себе си фотографически апарати.

 

Сѫщото потвърди и лѣкарътъ д-ръ Н. Анастасовъ, който е билъ съ 27 полкъ и съ когото се срещнахъ на 22 ноември 1913 год. въ Мустафа паша. Сѫщиятъ ми съобщи, че по пѫтя, които той съ полка изминалъ, имало множество трупове на изклани българи. Най-много трупове видѣли при село Коджакьой, при Кочашлѫ. Тамъ били изклани цѣли сѣмейства, съ дѣца и момичета, прѣди това обезчестени. При едни лозя имало много трупове, а особено много въ единъ долъ. Докторътъ прѣдложилъ на полковника III., да се образува една

 

 

255

 

комисия, да обиколи тия мѣста, да констатира извършенитѣ звѣрства и да ги опише. Ала това не се взело въ внимание, подъ прѣдлогъ, че офицеритѣ били уморени. Ни единъ фотографически апаратъ нѣмало въ полка.

 

Отъ горнитѣ свѣдѣния може да се заключи, колко много свѣтъ отъ бѣгащитѣ тогава е загиналъ по тия затънтени мѣста, за които никой не можелъ сетнѣ да обади нѣщо. За много изчезнали се знае по селата, но не и за всички, защото сетнѣ селянитѣ отъ едно село не се прибраха наедно, а се пръснаха на разни страни, та не можа да се установи точно числото на убититѣ и на безъ вѣсть изчезналитѣ. По-долу ще видимъ, че къмъ 20 февруари 1914 год. направи голѣма сензация извѣстието, че въ единъ долъ при селото Авренъ (Кушукавакско) се намѣрили вече разложени трупове на 37 жени, моми и дѣца, избити около единъ мѣсецъ прѣди тая дата. Кои сѫ тия нещастници и отъ гдѣ сѫ? На тоя въпроеъ азъ на врѣмето си се помѫчихъ да отговоря, [1] па и сега съмъ на сѫщото мнѣние (вж. по-долу стр. 272).

 

 

12.

Споредъ  В ъ л к о  Т р и н г о в ъ  (50 год.), родомъ отъ Съчанли, при бѣгането къмъ България по посока въмъ Арда най-много изгинали отъ с. Съчанли, защото само мѫже отъ това село има изгубени до 100 души отъ 480 сѣмейства! Слѣдъ българската реокупация Съчанлийци сѫ пръснати: до 200 сѣмейства сѫ въ Марония, въ Кючуккьой 12 сѣм., въ Ирджанхисаръ до 130 и на разни други мѣста въ по-малки количества. Така е и съ другитѣ села.

 

И споредъ  Х р и с т о  Д а м я н о в ъ  (40 год.) отъ Съчанли (вж. по-долу за него. 258) при Арда паднали много Съчанлийци, а и много дѣца се издавили, „а пъкъ на шосето оставени дѣца — като мравки, повече отъ 200”. Само на пѫтя имало до 100 захвърлени. Трѣбва да прибавимъ тукъ още, че и въ долината „Армаганъ” избититѣ пакъ сѫ най-много Съчанлийци (вж. по-долу стр. 257).

 

Колко нещастни българи и отъ другитѣ околии отъ Тракия, бѣгайки прѣзъ Ортакьойско, сѫ попаднали въ планинската

 

 

1. Въ в. „Слово”, бр. 39 отъ 22 февруари 1914 год. въ статията: „Кои съ намѣренитѣ трупове на изклани жени и дѣца въ Гюмурдашиско?”

 

 

256

 

турско-помашка область кѫдѣ Кърджали и Кушукавакъ и колко отъ тѣхъ сѫ намѣрили смъртьта си тамъ? Отъ сѫщия Вълко Тринговъ узнаваме зе жени и дѣца отъ село Дуня (Ортакьойска ок.), които случайно се спасили отъ гладна смьрть. Именно Вълко Тринговъ, единъ день прѣди да потегли народътъ отъ Дедеагачь къмъ Фере, забѣгналъ съ 84 души Манастирци и Съчанлийци, съ жени и дѣца, къмъ село Дервентъ. Имали само 25 пушки. Отъ Дервентъ минали прѣзъ Дуганхисаръ—Съчанли—Карабаджакъ—Дервентъ въ Софлийско, сетнѣ отъ тамъ прѣзъ Вакъвскитѣ села, прѣзъ с. Караеренъ и пр. та излѣзли на с. Дутли (Ортакьойско). Отъ тукъ прѣзъ турскитѣ села кѫдѣ Попово (Папазкьой), отъ гдѣто, като прѣминали шосето, излѣзли при Ятаджикъ отгорѣ балкана”. Пѫтували само нощемъ, а денемъ лежали въ гората. Именно между Попово и Ятаджикъ тѣхиата дружина се натъкнала на  16  д у ш и  ж е н и,  д ѣ ц а  и  м ѫ ж е,  и з б ѣ г а л и  о т ъ  с.  Д у н я  (О р т а к ь о й с к о?)  к о и т о  т а м ъ  ж и в ѣ л и  15  д е н а  б е з ъ  х р а н а,  к а т о  я л и  с а м о  д р ѣ н к и,  д и в и  к р у ш и  и  с у р о в а  ц а р е в и ц а,  т а  б и л и  с ъ в с ѣ м ъ  и з с ъ х н а л и  г о р к и т ѣ. Вълко Тринговъ съ дружината си помогналъ и на тия нещастници та успѣли да прѣхвърлятъ Арда и да се спасятъ въ България.

 

Нека съобща още единъ примѣръ за изоставени, които безъ храна се криели по горитѣ.

 

И в а н ъ  И в а н о в ъ, отъ Манастиръ (25 г.), тръгналъ съ жена си за Дедеагачь, но като се казало, че турцитѣ идатъ, той взима жена си и съ около 15 души други мѫже тръгнали направо къмъ България, понеже знаели пѫтя. Жена му била трудна. При прѣминаването на Арда турцитѣ съ залпове нападнали, мѫжетѣ минали рѣката, а жената останала. Мѫжътъ ѝ се връща съ двама другари, но тя била избѣгала и се скрила въ планината та не можали да я намѣрятъ. Тя сама 15 дена се криела въ гората при селото Кедикли при единъ дрѣнъ, хранила се съ дрѣнки. Когато това село бѣ запалено, слѣдъ като българ. войска минала (една нашинска чета го запалила), тя видѣла, че селото гори, но при все това се бояла да се покаже. Слѣдъ 2—3 дена видѣла, че български жени влизатъ въ това изгорено и пусто село, да прибиратъ жито кое и др., и тогава тя се явила при тѣхъ та я завели въ селото  А к б а ш ѝ  (българ. село?), отъ гдѣто сетнѣ.

 

 

257

 

стигнала въ Гюмурджина и се намѣрила послѣ и съ мѫжа си, който между туй прѣживѣлъ разни прѣмеждия.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]