Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

15. Дедеагачско и Гюмурджинско

 

Турцитѣ влизатъ въ Дедеагачъ

Турцитѣ заематъ Дедеагачъ. — Отчаянието на българскитѣ бѣжанци. Убийства. — Подкарването 12-хидяденъ народъ къмъ Фере.

 

Гърцитѣ напуснали Дедеагачъ на 19 септември, а въ сѫщия день го заели турски войски, отъ часть дошли съ трена отъ Гюмурджнна, отъ часть откъмъ Еносъ. Дошлитѣ съ трена спрѣли на военната гара и нощували тамъ. Между туй главатаритѣ имъ ходили въ града да прѣговарятъ съ владиката и съ гърка Антониядисъ, персийски консулъ въ Дедеагачъ. Прѣди да се оттеглятъ гръцкитѣ власти, гръцкиятъ командаптъ, кьмъ когото се обръщали нѣкои българи за защита, отговорилъ, че българското население можело да се прѣкара съ параходи въ Гърция заедно съ стоката, ако  п о л о в и н а т а  с т о к а  с е  о т с т ѫ п и  н а  г р ъ ц к о т о  п р а в и т е л с т в о  и  а к о  б ъ л г а р и т ѣ  с е  с ъ г л а с я т ъ  д а  с т а н а т ъ  г ъ р ц и. Това било

 

 

229

 

отхвърлено съ възмущение. Въпрѣки туй гърцитѣ заграбили и отвлѣкли съ параходитѣ си 5—6 хиляди дребенъ и 500 едъръ добитъкъ.

 

Турцитѣ съ първо навлизане въ града до самата военна гара съсѣкли 18 души българи, стари и млади, които искали да излѣзатъ вънъ отъ града та били заловени. Щомъ влѣзли турцитѣ, въ сѫщия день тържествено провъзгласили „автономията”. Единъ очевидецъ, сѫщиятъ Маверъ Калояновъ отъ с. Дуганхисаръ, когото по-горѣ споменахме и който него день се е намѣрилъ въ Дедеагачъ, гдѣто е държалъ касапски дюкянъ, казва: „Когато турцитѣ влѣзоха въ Дедеагачъ, церемониално издигнаха турското знаме въ правителствения домъ. Българи тамъ никакъ не припускаха. Само азъ можахъ да отида тамъ. Блъскаха ме съ викъ „назадъ!” Казахъ, че съмъ тукашенъ и се промъкнахъ. Командирътъ имъ държа рѣчь, че тукъ автономията се устроява отъ тритѣ народа: „ислямъ ве румъ ве израилъ”. За българитѣ ни дума. Чухъ че извика: булгаръ-милетъ кьоръ олсунъ! (българскиятъ народъ да опустѣе), на което всички рѫкоплѣскаха. Имаше много евреи.”

 

Турцитѣ, щомъ заели града, извикали всички кметове на българскитѣ бѣжанци и имъ заявили, до петь дена да си намѣрятъ срѣдство за да си идатъ въ България, било съ параходи или пѣшъ. Кметоветѣ отговорили, че населението желае да си остане тукъ, че то съ толкова челядь и стока мѫчно може да се рѣши на таково прѣселение. „Ала турцитѣ настояваха, въ казания срокъ да се махнемъ — казваше ми Ангелъ Тодоровъ въ Фере — и гръцкиятъ владика, останалъ въ града, настоявалъ да се махнемъ та ако ще би всички ни да изколятъ. Командантътъ Хакѫ-бей дори запиталъ владиката, защо е толкова противъ насъ, а той отговорилъ, че българитѣ го държали 16 дена арестуванъ та за това не искалъ да ги види. Това бѣше на 21 септември; на 22, прѣди още да могатъ кметоветѣ да се споразумѣятъ съ Хакѫ-бей, башибозуцитѣ по заповѣдь тръгватъ къмъ казармитѣ да нападнатъ населението. Ние, щомъ видѣхме това, изпратихме една депутация отъ 14 души въ Кметството. Посъвѣтваха ни да направимъ едно прошение, за да се остави тукъ българското население. Въ туй ни спомагаха Хараламбо Леондариди, търговецъ, Псаропулосъ, наематель на банитѣ, и Филомелосъ, търговецъ”.

 

 

230

 

Нѣкои характеристични за гръцкитѣ власти подробности, които сѫ въ свръзка съ мисията на депутацията, ми даде членътъ на сѫщата депутация Стоянъ Паламуджевь отъ гр. Фере: „Леондариди почна да съчинява прошението ни въ самата градска община. Дойде управителятъ Пелтекъ, и Леондариди му каза, че трѣбва да се направи всичко, за да се помогне да се спаси това нещастно население. Пелтекъ отиде нѣкѫдѣ и сетнѣ се повърна заедно съ споменатия персийски консулъ Антониядисъ и каза: Тукъ не е мѣсто да се пишатъ прошения, и взе прошението та го скѫса. Леондариди стана на крака и му каза: «А бре човѣче божи, ти нѣмашъ ли жена, дѣца, нѣмашъ ли милость за тия нещастни жени и дѣца, които искатъ сега да пропѫдятъ отъ тукъ?!» Той отговори, да не се бъркалъ въ неговитѣ работи. Тогава Леондариди почна да пише ново прошение, и изпрати Ангелъ Буйнука, отъ с. Балѫкьой, да отиде да каже на населението, да спре, да не тръгва, защото между туй башибозуцитѣ бѣха почнали на сила да го каратъ като стадо да върви. Второто прошение само на половина се написа, защото пакъ дойде персийскиятъ консулъ и не позволи да се пише нататъкъ. Тогава Леондариди ни каза: «Сами виждате, помощь отъ никѫдѣ нѣма, а всѣки да гледа да се спаси душата». Ние си излѣзохме, и който можеше да се скрие въ града, остана и се спаси, а населението вече замина, подкарано отъ башибозуцитѣ съ бой и съ убийства”.

 

На тоя день, 23 септември, който се падналъ въ недѣля, турцитѣ почнали да заплашватъ бѣжанцитѣ, като едни имъ казвали, че щѣли да ги каратъ въ България, други пъкъ, че щѣли да ги изпратятъ въ Одринъ или пъкъ просто имъ се заканвали: „сега ще видите България!” или: „като отидемъ до Калдъркосъ, слѣдъ това ще видимъ тамъ смѣткитѣ” (при Калдъркосъ има „каикъ” за прѣминаване прѣзъ Марица). Калоянъ П. Моревъ на сѫщия день отчаянъ отишелъ у французкия консулъ да моли за помощь, а той му казалъ, да отиде да намѣри английския консулъ Бадета. Като казалъ Моревъ на подирния, че искатъ да каратъ бѣжанцитѣ на нѣкѫдѣ, Бадета на турски му отговорилъ: „Не мога да ви помогна, нѣмамъ топове, нѣмамъ войска, какво да ви правя!” Моревъ му споменалъ, че той самъ по-прѣди е съвѣтвалъ да се прибере народътъ въ Дедеагачъ, ала нищо не помогнало. Само

 

 

231

 

по-сетнѣ, слѣдъ като башибозукътъ откаралъ народа къмъ Фере, консулитѣ се погрижили за една малка часть отъ бѣжанцитѣ, които се били изпокрили по гръцкитѣ кѫщи въ града, да се изпратятъ съ седемъ вагона прѣзъ Мустафапаша въ България.

 

Нѣмало какво да правятъ нещастнитѣ бѣжанци освѣнъ да се покорятъ и да вървятъ подъ ударитѣ на повилнѣлитѣ башибозуци и войници по шосето къмъ Фере заедно съ многобройната си челядь и съ добитъка си. „Когато народътъ се бѣше събралъ при казармитѣ на 23 септември и когато башибозуцитѣ го подбраха да го каратъ съ бой — разказва Маверъ Калояновъ —  д и г н а  с е  т а к ъ в ъ  с ъ р д ц е р а з д и р а т е л е н ъ  о б щ ъ  в и к ъ  н а  м н о г о х и л я д е н ъ  н а р о д ъ,  ч е  ц ѣ л ъ  Д е д е а г а ч ъ  п о т р е п е р я,  ц ѣ л и я т ъ  г р а д ъ  с т а н а  н а  к р а к ъ;  к а м ъ к ъ  д а  б ѣ ш е  ч о в ѣ к ъ,  н е  м о ж е ш е  д а  н е  п р о п л а ч е. Тогава по пѫтя само отъ казармитѣ до града убиха десетима, между които и на Комне Домусчиевъ сина му  К а л о я н ъ  К о м н е в ъ  (19 год.) и двата му зетя — Кель Митро (28 год.) и Киро Митревъ (25 год.). Тѣхнитѣ скелети и сега се виждатъ на сто крачки отъ гарата, на половина заровени отъ самата имъ майка, която, като ги видѣ единъ върху друга заклани, слѣдъ три дни умрѣ. Понеже не можала хубаво да ги зарови, пакъ се отровили, и сега така седятъ. Въ самия градъ мнозина загинаха:  В ъ л к а  Ч а к ъ р о в ъ  съ жена му убили и го прикрили въ единъ купъ бѣлотина отъ царевица, близу до болницата въ града. Послѣ ги заровиха. Въ българската махала има много убити; азъ зная за двама: единъ е отъ Дуганхисаръ, по име Ивилъ, а другиятъ е отъ Съчанли — и двамата убити прѣдъ кѫщата на Яръмъ Бахчиджи”.

 

Веднѫжъ падналъ народътъ въ рѫцѣтѣ на башибозука, ясно е било, че ако не се яви отъ нѣкѫдѣ помощь, ще бѫде грозно ограбенъ и до кракъ съсипанъ. Особено двамата български войводи, на които е било извѣстпо, както по-горѣ се спомена, че турцитѣ кроели да унищожатъ българското население, сѫ били като гръмнати отъ извѣстието, че турцитѣ подкарали народа къмъ Марица та не се поколѣбали да взематъ бързо рѣшение да му се притекатъ на помощь съ четитѣ си. Русе Славовъ по тоя въпросъ ми каза: „Разбрахъ, какъ сѫ постѫпилп гърцитѣ, какъ и тѣ сѫ завлѣкли съ па-

 

 

232

 

раходитѣ си български добитъкъ, узнахъ че турцитѣ почнали да колятъ и че каратъ народа къмъ Фере съ разни закани. Маджаровъ тогава бѣше въ Окуфъ и му съобщихъ, да задържи къмъ Калдъркосъ при Фере башибозука. Азъ строихъ момчетата си, които бѣха до 60 души, държахъ имъ рѣчь. Нѣмаха всички добри пушки, имаше и 12 пушки сачмалии. И Маджаровъ бѣше събралъ своитѣ момчета. Потеглихме вечерьта, а на съмване стигнахме до Фере. Раздѣлихме се съ Маджарова, за да заемемъ добри позиции. Видѣхме една колона — все български народъ, която държеше единъ часъ. Всичкитѣ ми момчета плакаха. Рѣшихме атака”.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]