Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

14. Димотишко и Софлийско

 

Село Малъкъ Дервентъ

Турска, войска се настанява въ селото; изтръгване пари отъ жителятѣ. — Избиване множество отъ жителитѣ, между които и селския свещеникъ. — Разграбване добитъка, нови изнудвания за пари и насилия върху женитѣ. — Пакъ убийства.

 

Малъкъ Дервентъ е чисто българско село, на разстояние до 30 километра сѣверозападно отъ Софлу, съ 180 кѫщи. Селото много е пострадало: то е било съвсѣмъ ограбено, а свърхъ това 54 души отъ жителитѣ му сѫ избити и всички жени грозно изтезавани. Върху тия събития събрахъ свѣдѣния отъ селяни, които намѣрихъ въ Софлу прѣзъ 1913 год., а сетнѣ ги допълнихъ, когато прѣзъ юли 1914 год. посѣтихъ Малъкъ Дервентъ. Най-добрѣ ми услужиха Русьо Славиловъ, секретаръ бирникъ въ Малъкъ Дервентъ и родомъ отъ сѫщото село, и селянитѣ Димитъръ Трандафиловъ и Георги Янчовъ (26 г.). Тѣ ми разказаха въ хронологиченъ редъ всичкитѣ събития. Прѣдавамъ разказа имъ както слѣдва.

 

„Бѣхме въ селото. Посрѣщнахме турцитѣ единъ часъ далечъ съ хлѣбъ, сирене. То бѣ на 22 юли. Много мирничко дойдоха; нищо зло не направиха прѣзъ 20 дена. На цѣла рота давахме всичко, — хлѣбъ, месо, фуражъ. Обѣщаваха, че ще платятъ. Имаше офицери: юзбашията имъ, Сюлейманъ-ефенди, бѣше отъ 89-ия алай (полкъ); отъ сѫщия полкъ отъ друга рота имаше още двама. По-послѣ дойде отъ Димотика главниятъ имъ командиръ Феридъ-паша та спа една нощь въ селото. Той каза, че това село ще остане въ Турция, и си

 

 

169

 

замина. Подиръ отъ Софлу дойде командирътъ полковникъ (бинбашия) Решидъ-бей и съ него още 20 души офицери. Веселиха се една вечерь и се завърнаха.

 

Кѫдѣ 15 августъ турцитѣ изискаха да се събератъ мѫжетѣ срѣдъ село. Всички напуснаха работата си, хармана, и се събраха. Поискаха по списъкъ поименно да се отдѣлятъ 10 души, които били наклеветени отъ сѫсѣднитѣ турци, главно отъ едно покръстено турче, което не бѣше помакъ, по име Сюлейманъ-ефенди отъ с. Теке (до Малъкъ Дервентъ), и отъ Хюсейнъ Налбантъ отъ село Балѫкая. Като подкараха 10-тѣ души да ги водятъ за с. Крушово, което бѣше воененъ центъръ съ меркезъ-командиръ, ужъ да ги сѫдятъ, единъ отъ тѣхъ, Димитъръ Стефановъ, се опиталъ да избѣга, и тѣ веднага го застрѣлили. Двамата отъ сѫщитѣ върнаха отъ пѫтя, именно Кръсто Митревъ и Ангелъ Дяковъ, да сѫбератъ пари — 500 лири, за да ги донесатъ въ Софлу, та да пусната другитѣ. Хората не бѣха богати; паритѣ се искаха общо отъ селото. Събрахме пари 300 наполеона и ги изпратихме. Между туй останалитѣ 7 души бѣха докарани и затворени въ Софлу. Когато се получиха паритѣ, пуснаха само трима: Иванъ Петровъ Калайджията, Милко Николовъ Налбантинъ и Георги Дяковъ Бояджията. Командирътъ въ Софлу имъ далъ писмо до полковника отъ 89 полкъ, който билъ въ с. Мандра, за да имъ даде войници та да ги заведатъ въ селото имъ. Далъ имъ войници, които при село Ахрян-бунаръ ги застрѣлили съ пушкитѣ си. Останалитѣ 4-ма въ затвора, именно Славилъ Ивановъ (55 год.), Георги Асърджиевъ, санитаренъ приставъ въ Софлу, Атанасъ Златанчевъ и Димитъръ, кехаята на селото, на втория день ги изкарали изъ затвора, завели ги въ Едекьой срещу Софлу и по нѣкой звѣрски начинъ ги избили, а може би и да са ги удавили въ Марица. За всѣкиго отъ тѣзи десетъ души сѫ изтъквали по една вина, напр. за Иванъ Калайджията, защото присѫтствувалъ при покръщението на турчето Сулейманъ. Въ сѫщность послѣдниять не билъ насила покръстенъ, а билъ уплашенъ, че ще го убиятъ, и затова се ухитрилъ та самъ пожелалъ да се покръсти. Ала сетнѣ, когато турцитѣ се възвърнаха, за да се оправдае, почна звѣрски да прѣслѣдва хората, които ужъ станали причина за това негово унижение. На други приписваха като вина, че сѫщия Сулейманъ го поздравявали

 

 

170

 

на български съ „добро утро”. Трети се обвиняваха, че го подканяли да иде на черква. Вината на Славилъ Ивановъ била, че ужъ далъ калпакъ на единъ покръстенъ помакъ, слуга на Сюлеймана и пр. Избиването на споменатитѣ нещастници станало на 28 августъ.

 

№ 33. Ученикътъ Димитъръ Христовъ отъ Каяджикъ, Софлийско, убитъ заедно съ баща си (къмъ стр. 170).

№ 40. Славилъ Ставревъ отъ Малъкъ Дервентъ, отървалъ се отъ клането при Каяджикъ (кьмъ стр. 170 и 173).

 

 

На 27 августъ турцитѣ поискали писменно други 40 души. Отъ тѣхъ 10 души ги нѣмало въ селото — едни били по воденици, други овчари, трети по турска ангария — та арестували само останалитѣ 30 души, отъ които пуснали само трима, Сутриньта 27-тѣ затворени ги подкарали къмъ Софлу, ужъ да ги изслѣдватъ. По пѫтя свещеникътъ Иванъ Атанасовъ билъ изтезаванъ за подигравка: войницитѣ и офицеритѣ (отъ 89 турски полкъ, 2-ра рота) сѫ го товарили съ раницитѣ си, хвърляли сѫ му калимавката. Като заминали с. Каяджикъ, близу до това село отдѣлили 9 души заедно съ свещеника, и тамъ съ щикове ги убили, а именно: свещеника Иванъ Атанасовъ, Христо Гусевъ (35 г.) и сина му Димитъръ Христовъ (18 г.), ученикъ отъ 4. класъ на Одринската гимназия; Дяко Ралевъ (32 г.), Атанасъ Тодоровъ (36 г.), Нейко Ивановъ (55 г.), Христо Атанасовъ (30 г.), Иванъ Димитровъ (30 г.) и Славилъ Ставревъ. Подирниятъ сполучилъ да избѣга, слѣдъ като малко съ щика го засѣгнали въ бута. Стреляли подирѣ му, 20-тина войника го гонили, но най-сетнѣ се спрѣли да го гонятъ, когато се скрилъ въ една хвойна, а тѣ помислили, че далечъ е избѣгалъ та се върнали. Избѣгалиятъ Славилъ е зетъ на Димитъръ Трандафиловъ, който ми разказваше за тия събития. Отъ Славила сѫ узнали, какъ сѫ били избити другитѣ. Димитъръ Христовъ, ученикътъ, се молилъ на войницитѣ, да не го убиватъ, прѣгърщалъ ги, обѣщалъ, че ще се потурчи, писалъ на една книга по турски, за да видятъ, че знае турски, но нищо не помогнало. Сѫщиятъ ученикъ прѣзъ врѣме на българската окупация е билъ разсиленъ при телеграфопощенската станция въ Софлу (вж. снимка № 33).

 

Другитѣ 18 души сѫ отведени по-надолу, къмъ Мандра, и тамъ сѫ били избити на двѣ мѣста. Убивали сѫ ги въ гората срѣщу Мандра. Единъ отъ тѣхъ, Георги Гюмушановъ Пехливана, много силенъ човѣкъ, се е борилъ; петима турци се мѫчили, докато го убиятъ. Викалъ много силно, та виковетѣ се слушали въ селото Мандра. Селяни отъ Мандра чули. Въ това врѣме минавали на близу българи, които се връщали

 

 

171

 

отъ ангария, и тѣ сѫ чули викове. Турски войници, които сѫ били съ тѣхъ, питали ги: „Чувате ли нѣщо?” — а тѣ отговорили: „Хаиръ, — нищо не чуваме”. Виковетѣ били страшни. Убититѣ сѫ:

 

Георги Гюмушановъ (40 г.), Христо Попъ Пателовъ (60 г.), синъ му Георги (32 г.), Ангелъ Бъчваровъ (60 г.). Димитъръ Бѣлоповъ (58 г.), Тодоръ Гаджевъ (50 г.), Ангелъ Чобанъ Дяковъ (70 г.), Ангелъ Кутревъ (45 г.), Чанко Кутревъ (40 г.), Ставре Бъчваря (55 г.), — баща на избѣгалия Славилъ Ставревъ; Димитъръ Георгиевъ (35 г.), Василъ Димитровъ (38 г.), Иванъ Стефановъ (30 г.) и още трима, имената на които не можаха да ми кажатъ.

 

Сетнѣ турцитѣ захванали да грабятъ добитъкъ и да искатъ пари. Споменатиятъ Сюлейманъ поискалъ 300 наполеона, и ги взелъ. „Взе ги — продължи разказвачътъ — ужъ да ги занесе на командиря въ Софлу и на полковника, ужъ за да не искатъ вече пари отъ селото. Ала като се върна, поиска пакъ други пари за себе си, ужъ той ималъ загуби прѣзъ врѣме на първата война, български войници му били взели конь, тютюни и пр. Така той изтръгна още 188 наполеона”. Единъ отъ присѫтствуещитѣ селяни при разказа, а именно Георги Генчовъ, ми заяви, че той самъ далъ 150 наполеона, което потвърдиха другитѣ.

 

Войницитѣ, които постоянно стояли въ селото, нощемъ ходѣли отъ кѫща на кѫща: „разцирикуваха женитѣ — безчестиха, за пари мѫчеха и жени и мѫже”. Всичко си дали сиромашкитѣ, но и това не стигнало. Дошелъ единъ „колъ-командиръ” (майоръ), който билъ началникъ на турската войска въ околностьта. Той поискалъ отъ селото 1000 лири! „Я селото ще ѝзколя, ще го изгоря, я паритѣ да ги съберете въ единъ часъ срокъ!” — казалъ той. — „Нели чухте, какъ изгорихъ селото Арнауткьой?” (въ Ортакьойско, 4 часа на сѣверозападъ отъ Малъкъ Дервентъ, вж. по горѣ стр. 21). „Слѣдъ тая страшна закана кметътъ и още четворица ние сбирахме отъ всички въ селото: отъ женитѣ ушници, нанизици и вече каквито златни пари и «банкоти», — каквито се лахаха (намѣриха) — всичко събрахме, и не ни остана врѣме да ги прѣброимъ колко сѫ, и кметътъ, по негово желание (за да не узнаятъ другитѣ офицери) тайно му ги прѣдаде. И неброени ги взелъ въ една кърпа, прѣхвърлилъ ги

 

 

172

 

въ своя кърпа и върналъ кърпата. И пакъ казалъ, че нѣмало колкото искалъ, та още да събираме, защото слѣдъ два дена щѣлъ да проводи юзбашията да ги вземе. Но вече никого не проводи”.

 

По послѣ пакъ войницитѣ продължавали да върлуватъ, да грабятъ и да обезчестяватъ

 

Трѣбва да се спомене, че отначало, прѣди избиването на споменатитѣ хора отъ селото, турцитѣ поискали 500 пушки. Събрали селянитѣ срѣдъ село, наредени въ единъ редъ, а войницитѣ съ насочени въ грѫдитѣ имъ щикове искали да искаратъ исканитѣ пушки въ разстояние на единъ часъ. Слѣдъ много молби, да имъ се даде поне два дена срокъ, единъ юзбашия далъ срокъ единъ день, като взелъ отъ тѣхъ писменно задължение, че ще изпълнятъ заповѣдьта. Събрали до срока 30 пушки манлихери, маузерки, мартинки и други стари ловджийски пушки около 200, всичкото орѫжие, каквото се е намирало у тѣхъ. Селянитѣ имали дребенъ добитъкъ, овце, кози до 5000 глави, а едъръ — до 500. Хранитѣ — ечмикъ, жито обрашна, всичко туй взели турцитѣ и дори и 100-тина кола слама откарали въ Димотика. Взели имъ и колитѣ, 80 коли „желѣзни”, които стрували по шесть наполеона едната, а сѫщо тъй и десетина талиги. По-добрата покѫщнина имъ задигнали, особено чергитѣ и килимитѣ прибрали.

 

Турската войска се изтеглила отъ селото на 25 септември. Тогава се узнало, че селото остава въ българска територия. Въпрѣки това пакъ дошли други турски войници, до 60 души, но не намѣрили вече хора въ селото: почти всички се били пръснали по гората, жени, дѣца, — голи, боси: едни бѣгали въ Софлу, други въ с. Мандрица. Останалитѣ въ селото 6 души били избити отъ башибозука: Георги Божиновъ, 60 год., Тодоръ Златичевъ, 65 год., Милко Радевъ, 40 год., Иванъ Милковъ, 35 год., Хрисъ Яновъ, 33 год. и Ангелъ Димитровъ, 18 г.

 

Отъ женитѣ е убита една, защото защищавала дъщеря си отъ обезчестяване, именно жената на Яне Пармаковъ, а ранена е била по сѫщата причина Калина попъ Стоева. Голѣмитѣ страдания на женската челядь не сѫ за описване. Момитѣ и невѣститѣ, за да се опазятъ, нощно врѣме прѣкарвали по черницитѣ, по покривитѣ на кѫщитѣ и на таванитѣ.

 

 

173

 

Най-наподирѣ, слѣдъ като втората войска прѣседѣла въ селото около една седмица и се изтеглила вънъ отъ него на половинъ часъ къмъ село Каяджикъ, дошли около 200 души „ахряни” (помаци) отъ селата Мерикосъ, Хибильево (Хебилкьой), Хаджиюренъ, Мусаджикъ и др. (Софлийска кааза). Тѣ се считали за „автономска войска”; тѣ сѫ, които бѣха убили 40-тѣ българи въ черквата въ Каяджикъ (вж. по-горѣ), та слѣдъ това дошли и въ Малъкъ Дервентъ да грабятъ и да го доунищожатъ. Въ солото тогава се случили двама „автономски” стражари отъ Софлу, гърци по име Паскалъ Костадиновъ и Стаматъ Димитровъ, приятели на Малодервентци, та тѣ на своя глава казали на помацитѣ, че ужъ имали заповѣдь отъ автономистския околийски началникъ въ Софлу, да не се изгаря това село. И тогава помацитѣ завили на горѣ къмъ селата си.

 

Слѣдъ една седмица пристигнала и нашата войска, за да заеме мѣстата до новата граница.

____

На 22 юни 1914 година посѣтихъ Малъкъ Дервентъ. Слѣзохъ на гости у чорбаджи Никола Дяковъ. Селото бѣше се доста съвзело отъ страхотиитѣ, прѣживени прѣзъ миналото лѣто. При черквата, която се отличава съ хубава, висока камбанария, построена отдѣлно до черквата, нѣщо рѣдко у насъ, фотографирахъ въ двѣ групи народа. Отдѣлно снехъ Славилъ Ставревъ, който се бѣ отървалъ отъ клането, за което по-горѣ е разказано. Тукъ се случи единъ напетъ, юначенъ малоазийски българинъ, Маринъ Вълковъ, отъ с. Чаталъ (Мала Азия), бивши турски войникъ, а сега изселенъ въ България и още нигдѣ неустановенъ (вж. снимки № № 4, 37—40).

 

№ 4. Маринъ Вълковъ отъ с. Чаталъ (Мала Азия), бѣжанецъ (къмъ стр. 173). 

 

№ 37. Българи отъ село Малъкъ Дервентъ (Софлийско, къмъ стр. 173).

 

№ 38. Село Малъкъ Дервентъ, прѣдъ черквата съ високата камбанария (кьмъ стр. 173).

 

№ 39. Чорбаджи Никола Дяковъ съ сѣмейството му въ с. Малъкъ Дервентъ (къмъ стр. 173).

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]