Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

14. Димотишко и Софлийско

 

Водителитѣ на двѣ български чети, Русе Славовъ и Димитъръ Маджаровъ

 

 

Прѣди да прѣминемъ къмъ произшествията по отдѣлнитѣ български села въ Софлийско, Дедеагачско и Гюмурджинско, необходимо е да се запознаемъ съ дѣйностьта на двама българи, които съ своя горещъ патриотизъмъ и пълно себеотрицание сѫ принесли на многострадалното българско население прѣзъ това врѣме до българската реокупация неоцѣними услуги, та съ право тамъ сега и двамата се ползуватъ съ всенародна обичь и признателност. Тѣ сѫ споменатиятъ по-горѣ  Р у с е  С л а в о в ъ,  водитель на българска чета, поради което той минава и просто подъ име  Р у с ь о  В о й в о д а, и  Д и м и т ъ р ъ  М а д ж а р о в ъ, сѫщо тъй войвода на една друга подобна чета.

 

№ 30. Войвода Русе Славовъ (къмъ стр. 149 нат.).

 

 

Русе Славовъ (29 год.) е родомъ отъ Нова-Загора; той е свършилъ III-класно училище въ родния си градъ, гдѣто сетнѣ упражнявалъ търговия съ кожарство. Слѣдилъ съ голѣмъ интересъ развитието на Македонското движение и ималъ силно желание да вземе и самъ участие въ него. На 15 априлъ 1903 год. Славовъ, тогава 17-годишенъ, заедно съ четирма свои другари, съ които потеглилъ къмъ Малко-търновско, се срещналъ въ селото Аланкайракъ (Бургас, ок.) съ Михаилъ Герджиковъ, тогава водитель на въстанието въ Одринско, и постѫпилъ въ неговата чета. Участвувалъ въ сражението при Василико и при с. Паспалово (на 6 и 7 августъ 1903 год.).

 

Слѣдъ Одринското въстание Славовъ се завърналъ въ родния си градъ. Ала на слѣдната година, 1904, заедно съ брата си Ганчо пакъ влѣзълъ съ чета отъ осемъ души въ Малкотърновско, съ цѣль да помага на народа да се органи-

 

150

 

зира, главно да не се пръскатъ хората на раздалечъ по колиби, а да се заселяватъ въ по-голѣми групи, по села. Именно турското правителство тогава бѣ дало на опожаренитѣ села материялъ да си строятъ кѫщи, главно по Странджа, защото селата въ полето не бѣха опожарени. Славовъ съ другаритѣ си прикрито се движелъ между населението и го упѫтвалъ. Слѣдъ като прѣстоялъ тамъ 2 1/2 мѣсеца, завърналъ се въ България и пакъ се прѣдалъ на търговията си въ Нова Загора. При обявяването на войната ни 17 септ. 1912 Славовъ пожелалъ да замине съ партизански отрядъ прѣзъ границата. Заедно съ своя съграждамимъ А. Дограмаджиевъ той събралъ една чета отъ 24 души, слѣдъ като успѣлъ да получи 125 килограма динамитъ та самъ си приготвилъ до 160 разрушителни бомби и други рѫчни, фитилни бомби. Въ четата влѣзли 8 души отъ Софлийско и Дедеагачско, а другитѣ били отъ стара България, все войници. Началницитѣ имъ мълчаливо ги пуснали, не ги възпрѣли. Отрядътъ заминалъ на 4 октомври 1912 год. прѣзъ границата. Задачата му била да се прѣкъсне желѣзнопѫтната линия между Фере и Дедеагачъ. Съ турцитѣ най-напрѣдъ се срещнали на 8 октомври при Софлийското село Малъкъ Дервентъ, гдѣто имало турски участъкъ. Турскитѣ стражари заедно съ околнитѣ турски села били заградили това богато българско село съ цѣль да го изгорятъ и да го ограбятъ. Славовъ успѣлъ да прогони турскитѣ жандарми и слѣдъ това да присъедини къмь четата си до 80 гръцки четници, които намѣрилъ на четири часа далечъ отъ Софлу въ планината. Тогава той работилъ, както видѣхме (вж. с. 142), заедно съ гърцитѣ. По-сетнѣ Славовъ е дѣйствувалъ, подпомогнатъ отъ генералъ Таневъ, който му придалъ 12 конника, при залавянето на Яверъ паша. Четата му прѣдставявала внушителенъ кавалерийски отрядъ отъ 50 души. Движилъ се е между Фере и Дедеагачъ, прѣдприемалъ дѣйствия при с. Мерхамли, при Бадама, между Домуздере и Дервентъ и пр. Дѣйствувалъ е сетнѣ и оттатъкъ Марица подъ началството на бригадния командиръ Салабашевъ, сетнѣ билъ тежко раненъ въ атаката при Айвазбаба при Одринъ. Когато прѣзъ юли 1913 год. турцитѣ наближавали до Одринъ, Славовъ лежалъ тамъ въ болницата отъ малария. Баща му, който случайно се намѣрилъ тамъ, го прѣнесълъ о врѣме въ Мустафапаша, а слѣдъ това въ болницата въ София, гдѣто лежалъ още 10 дена,

 

 

151

 

слѣдъ което го изпратили въ Нова Загора на поправка. По пѫтя за родния си градъ Славовъ срѣщналъ много бѣжанци отъ Софлийско, отъ Гюмюрджинско и Дедеагачско. Разказитѣ имъ толкова го покъртили, че заминалъ веднага за Харманли да узнае по-подробно, какво е станало съ народа оттатъкъ старата ни граница. Въ Харманли чулъ сѫщото, всички му казвали, че надали е останала жива душа тамъ. Това го накарало да се рѣши да замине прѣзъ границата съ чета, да защищава българското население. Генералъ Велчевъ, прѣдъ когото въ Харманли той изказалъ това си желание, нерѣшително се отзовалъ, като се боялъ да го пусне, за да не би да стане нѣщо по-лошо. Слѣдъ много настоявания най-сетнѣ го склонилъ да му даде откритъ листъ да замине, като му изложилъ цѣльта си, че желае да помогне на населението да мине границата, именно да му указва защита противъ турскитѣ и гръцки чети. Това е било кѫде 27 юли 1913 год. Русе Славовъ заминалъ съ „Откритъ листъ” издаденъ му съ дата 27 юли 1913 г. № 24 отъ Генералъ Велчевъ, началникъ на южния отрядъ съ съдържание: „Умоляватъ се всички административни и военни български власти да указватъ съдѣйствие на войводата Русе Славовъ, който съ 20 си момчета отива за новоосвободенитѣ земи да изтеглятъ българското население въмъ стара България.” На тоя день Славовъ миналъ съ чета отъ 20 души границата при Ятаджикъ на р. Арда. На 20 километра вѫтрѣ четата се срещнала съ турски башибозуци и се завързала първа прѣстрѣлка та трѣбвало да измѣни посоката на маршрута си. Въ Кушукавакъ, прѣзъ кѫдѣто минала четата, имало една българска опълченска рота, оставена за прѣденъ пость откъмъ Мангаза. Селата Дутли и Авренъ още били цѣли; имало само по 5—6 души българи убити. Населението се било разбѣгало по гората. Отъ тамъ заминалъ за голѣмото бълг. село Манастиръ, което е било още незасегнато. Славовъ билъ тукъ радостно посрещнатъ отъ селянитѣ. Наредилъ имъ селска милиция, показалъ имъ, кои пѫтища и кои мѣста да защищаватъ. Въ селото имало до 250 пушки мартинки и маузерки. И на селянитѣ на българ. село  С ъ ч а н л и  далъ сѫщитѣ наставления. Окуражавалъ всички, да се държатъ, докато стигне бълг. войска. Генералъ Велчевъ на тръгване увѣрявалъ Славова въ този смисълъ, като казвалъ дори, че е излишно да отива вѫтрѣ, понеже слѣдъ 5—6 дена щѣла да

 

 

152

 

тръгне българска войска. И Славовъ вѣрвалъ въ това, и затуй насърчавалъ населението да прави послѣдни усилия, но да не се прѣдава, докато стигнатъ нашитѣ.

 

Така се е почнала спасителната дѣйность на Русе Славовъ и на неговата чета [1]. Ще видимъ понататъкъ, какво участие взема той при защитата на отдѣлни български села нападнати отъ турци и гърци, а сѫщо тъй и като охрана на бѣгащето българско население, докато да стигне българската граница при р. Арда.

 

 

1. Въ четата на Русе Славовъ, който е тръгналъ отъ Харманли на 27 юли съ 20 души четници, къмъ които сетнѣ, прѣзъ Августъ (къмъ 7—10 Августъ) въ Софлийско се присъединила още една малка група отъ четрима души, а именно:

Сотиръ А. Сотировъ, отъ Сливевъ (24 год.), прѣзъ врѣме на първата бълг. окупация архиваръ въ окол. управление въ Софлу. Свършилъ пълна гимназия въ Сливенъ, прѣзъ втората бълг. окупация билъ секретаръ въ Софл. околийско управление.

Георги Попъ Калояновъ, родомъ отъ Доганхисаръ (20 год.), наричанъ съ прѣкоръ „Пушкинъ”, свършилъ 5. класъ на Одринската гимназия. Твърдъ, рѣшителенъ и смѣлъ четникъ.

Димитъръ х. Попъ Ивановъ, род. отъ село Дубрава (Димот.), свършилъ 1-ви педагогич. курсъ на Сѣрсската гимназия (20 год.).

Ангелъ Стоевъ („Ангелчо”), отъ Башклисе (Димотишко), свършилъ 5. класъ на Одринската гимназия.

Другитѣ четници, дошли съ Славова, били:

Димитъръ Ангеловъ (18 год.) отъ село Башклисе, свършилъ 2-ри педагогически курсъ въ Сѣръ.

Стою Вълчевъ, старъ комита (28 год.), отъ с. Мерхамли (Дедеагач. околия), сподвижникъ на Герджикова и Мерджана.

Коста Петковъ („Бошняка”) отъ с. Мерхамли (22 год.), съ първоначално образование.

Манолъ, — отъ Мерхамли (19 год).

Пейо Попъ Трандафиловъ отъ с. Пишманъ, свършилъ 7. класъ на Одринската гимназия.

Тодоръ Велевъ (35 год.), учитель, родомъ отъ Одринъ отъ махалата Каика (сетнѣ убитъ въ сраж. при Фере.)

Ралчо Петковъ (24 год.), отъ с. Баня (Новозагор. околия).

Костадинъ Дяковъ (22 год.) отъ Башклисе, учитель.

Славъ Велевъ отъ Нова Загора, синъ на търговецъ, съ първоначално образование.

Дончо Рокански (20 год.) отъ Нова Загора, съ 3-класно образование, обущарь.

Русе Ивановъ (26 год.) отъ Нова Загора, обущарь.

Свещеникъ Бѣльо Пейковъ отъ с. Каяджикъ (Софл.)

Христо Славовъ отъ М. Дервентъ (Софл.)

Петъръ Георгиевъ (18 год.) отъ Нова Загора, съ 3-класно образование.

Димитъръ Крачуловъ (Нова Загора).

Димо Тодоровъ (отъ М. Дервентъ, Софлийско).

Върбанъ Димитровъ (Нова Загора).

Костадинъ Димовъ (отъ Мал. Дервентъ (Софл.)

Юрданъ Николовъ отъ Новозагорско.

Еню Костовъ отъ Новозагорско.

 

153

 

Димитъръ Маджаровъ (30 год.) е родомъ отъ село Мерхамли (Софлийска околия), гдѣто е получилъ и първоначално образование. На 1902 год. избѣгалъ въ Варна. Вземалъ участие въ революционното движение въ Одринско; движилъ се по Странджа съ четата на Ст. Икономовъ. И прѣзъ войната на 1912 год. пакъ взелъ участие по Странджа съ четата на М. Герджиковъ. Тя се разформирувала на януари 1913 год., и тогава Маджаровъ се прибралъ въ селото си, за да се прѣдаде на земедѣлска и търговска работа.

 

№ 31. Войвода Димитъръ Маджаровъ прѣдъ останкитѣ на двама другари, загинали въ сражението при Фере (къмъ стр. 153 и 232).

 

 

Когато се оттеглили българскитѣ войски въ началото на юли 1913 г., Маджаровъ билъ въ Дедеагачъ. Тогава гърцитѣ бомбардирали Дедеагачъ на 28 и 29 юни. Броненосецътъ „Аверовъ” обстрѣлвалъ нашата артилерия, но слѣдъ малко се оттеглилъ. Разчуло се, че и турцитѣ настѫпватъ противъ насъ, и тогава Маджаровъ отишелъ въ Команданството и поискалъ пушки за себе си и за българското население отъ селата Дуганхисаръ и Окуфъ, чиито кметове случайно се намирали въ града. Отпуснали само по 15 „кримки” на двѣтѣ села и 4 маузерки за Маджарова и брата му, за учителя и за секретарь-бирника на с. Окуфъ. На команданта, който се приготовявалъ да бѣга, Маджаровъ обяснилъ, че е работилъ въ Македоно-одринската революционна организация, че е билъ четникъ и е влизалъ въ сражения и че, виждайки положението, е готовъ да бѫде полезенъ на населението си въ туй тежко врѣме. Съ съгласието на команданта Маджаровъ заминалъ за селото си, което намѣрилъ праздно: селянитѣ избѣгали въ селото Теке, отгдѣто съ колята си смѣтали да потеглятъ къмъ Мустафапаша. Въ Мерхамли е имало доста пушки, останали отъ отряда на Яверъ паша, все маузерки, непрѣдадени на нашитѣ власти — на околийския началникъ, въпрѣки окрѫжното отъ мартъ мѣсецъ за прѣдаване на орѫжието. Прѣзъ януари единъ български поручикъ събралъ въ Мерхамли до 18 кола пушки и патрони, но при все това останали най-малко по една пушка у сѣкиго. Стражари и военни увѣщавали населението да не бѣга, защото турцитѣ щѣли да дойдатъ само до Марица, до Еркене, и щѣли да спратъ на границата Мидия—Еркене. И самъ Маджаровъ повѣрвалъ и спиралъ населението, което бързало да бѣга та било пуснало добитъка си по нивитѣ, по мисиритѣ. Подпоручикъ Добревъ, който билъ съ една рота на кантона при

 

 

154

 

Мерхамли, по височинитѣ край Марица, получилъ заповѣдь да отиде да обезорѫжава чисто гръцкитѣ села Пашмакчи и Каваджикъ, защото нападнали моста „Мангаза” — между Софлу и Бидикли. Сѫщеврѣменно се получила заповѣдь отъ началника на десета погранична дивизия, да се събере опълчението, колкото го има, та да се пази Марица, да не би турцитѣ да прѣминатъ. Тогава и селянитѣ повѣрвали, че не е опасно та се повърнали въ Мерхамли. Понеже тамъ имало само 6 души опълченци, Маджаровъ събралъ „милиция” отъ неселението 20 души, и една нощь вардѣлъ при Марица. Достигналъ и „поручикъ Стефановъ” съ два взвода. Въ туй врѣме единъ тренъ, идещъ отъ Кулели Бургасъ, прибралъ всички кантонери и желѣзничари къмъ Фере. Населението отъ селата, узнало за това, пакъ се изплашило и се приготвило да бѣга къмъ планината. Оттеглили се и споменатитѣ два взвода опълченци. Селянитѣ отъ Мерхамли забѣгнали въ гората и се установили при българскитѣ села Манастиръ и Тахтаджикъ. И двата взвода дошли подирѣ имъ съ цѣль да се добератъ до Дедеагачъ. Ала се получила обратна заповѣдь: и двата взвода да се върнатъ да си заематъ позициитѣ, а населението да не бѣга. Дошелъ отъ Дедеагачъ тренъ съ доброволци, рѣшили да отидатъ до Одринъ да узнаятъ, башибозукъ ли или редовна турска войска се движи. И Маджаровъ се рѣшилъ да иде съ тѣхъ. Въ Софлу взелъ бомби, съ които той знаелъ да работи. Въ Димотика била гарата напусната отъ нашитѣ, останалъ само началникътъ на гарата. Една комисия отъ града, — по единъ турчинъ, гъркъ и евреинъ — потеглила да кани турската войска да заеме Димотика. Нашитѣ успѣли да я заловятъ, и турчинътъ отъ комисията съобщилъ, че турската войска е редовна, че той знае това сигурно. Въ туй врѣме се задала турска кавалерия, до 12 души, противъ която нашитѣ отъ трена открили огънь. Задала се, обаче, и войска, и тогава нашитѣ се върнали съ трена въ Софлу. Въ това врѣме подполковникъ Желѣзковъ събралъ опълченцитѣ въ Софлу, за да ги изтегли въ стара България. Маджаровъ се върналъ въ Мерхамли.

 

На 6 юли се оттеглили послѣднитѣ останки отъ българската войска отъ Мерхамли. Останалъ самъ Маджаровъ съ брата си. Нищо не знаели, какво е станало на Македонския воененъ театъръ, а само имъ се казало, че и Гюмурджина е

 

 

155

 

въ опасность. Тогава Маджаровъ организиралъ първата си чета отъ 5-ма души, въ която влизаль той, братъ му и трима други. Селянитѣ си били съ пушки. Явило се разногласие между селянитѣ да останатъ ли, или да идатъ въ планината. „Населението вече вѣрваше — разказва Маджаровъ — че сме поразени. Въ Дедеагачъ бѣше излѣзла гръцка войска. Тогава рѣшихъ, да почнемъ да работимъ както въ врѣме на Организацията ни, да засиля четата, да си събирамъ свѣдѣния съ куриери, като си организирамъ тайна поща между селата. Туй бѣше къмъ 8 юли. Сетнѣ четата ми се увеличи до 20, а послѣ и до 40 души”.

 

Така се е образувала мѣстната българска чета въ Софлийско подъ водителството на скромния, но инакъ великия патриотъ Маджаровъ. Неговата чета сетнѣ се е увеличила. Той е сновалъ между българскитѣ села въ Софлийско и Дедеагачско, въ постоянна връзка съ Русе Славовъ, сражавалъ се е съ турския повилнѣлъ башибозукъ, спасявалъ е и утѣшавалъ нещастното българско население, както ще се види по-долу.

 

Нека сега прослѣдимъ грозната сѫдба на българското население по отдѣлнитѣ села въ Димотишко и Софлийско.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]