Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

13. Ортакьойско

 

 

Село Горно Ибриюренъ

Турска войска напада селото и го изгаря. — Уплашени, жителятѣ се разбѣгватъ. — Войската ги заобикаля и стрѣля. — Убити мѫже и жени, хвърляни дѣца въ Арда. — Селото плячкосано. — Загинали до 52 души.

 

За страданията на жителитѣ на с.  Г о р н о  И б р и ю р е н ъ  (чисто българско село отъ 163 кѫщи) добрѣ ме освѣтли  К и р ч о  К о л е в ъ (43 г.), родомъ отъ Г. Ибриюренъ и кметъ на сѫщото село.

 

Въ началото на първата война, 1912 год., Хаджи Селимъ-бей съ своята чета (вж. по-горѣ с. 104) влѣзълъ въ селото, плячкосалъ покъщнина, но добитъка си спасили, защото избѣгали къмъ Покриванъ. Въ началото на съюзнишката война, щомъ турцитѣ влѣзли въ Одринъ, най-напрѣдъ селото било нападнато отъ башибозукъ отъ околнитѣ села: Долно Ибриюренъ, Армутли, Омаренъ, Атйеренъ и др. До 500—600 души нахлули въ селото — на 10 юли. Селянитѣ били избѣгали въ гората къмъ с. Деведере съ намѣрение да бѣгатъ въ стара България. Като видѣли, че Деведеренци, Хохленци и Покриванци се връщатъ, полъгани отъ турцитѣ, и тѣ се повърнали. Малцина избѣгали тогава въ България. Башибозукътъ тогава поискалъ отъ Ибриюренци, да върната турска плячка, че тѣхно нищо не искатъ. Трѣбва да се забѣлѣжи че на 1912 год., когато Хаджи Селимъ ограбилъ селото, съ него били турцитѣ отъ Долно Ибриюренъ, което е турско село. „Когато пъкъ ние, българитѣ сетнѣ надвихме — казваше ми Кирчо Колевъ — пъкъ ние ги плячкосахме”. Изнесли Ибриюренци доброволно всѣки, каквото билъ взелъ отъ турцитѣ: сандъци, душекъ и др., обаче плячкосанъ добитъкъ не прѣдставили.

 

119

 

Турцитѣ си взели даденитѣ вещи и обѣщали, че ще защищаватъ Ибриюренци за сетнѣ. Но не сдържали дума, защото на другия день пакъ навлѣзли въ кѫщитѣ имъ и почнали когото намѣрятъ да мѫчатъ за пари. Тогава и убили петима, като имъ взели пари, а именно: Димитръ Халваджиевъ (43 г.), Димитъръ Кировъ (44 г.), Теньо Будура (48 г.), Халваджиевъ Теньо и Калчо Халваджи. Голѣми насилия извършили тогава: бой, мѫчения, обезчестявания безъ четъ, стягане по шията съ вѫже и подобни. Селянитѣ, изплашени, поискали отъ покриванскитѣ стражари да имъ изпратятъ, за да ги пазятъ. Въ Покриванъ имало тогава 6-ма стражари, които пазѣли тамкашнитѣ българи; онбашията отдѣлилъ двама отъ тѣхъ и ги изпртилъ въ Ибриюренъ, като получилъ за това 7 наполеона. Слѣдъ една седмица имъ казалъ, че 7 наполеона сѫ малко, та ако дадѣли 15, щѣлъ да ги варди, инакъ щѣлъ да си вземе стражаритѣ. Дали 15 наполеона.

 

„Тѣхното вардене — казваше ми Кирчо Еолевъ — бѣше това, че въ селото вѫтрѣ нищо не ставаше, ала по краищата башибозукътъ всичко вършеше: добитъка завличаше, когото хванатъ въ гората, на нивата, обиратъ и убиватъ дори. Така се мина единъ мѣсецъ. Не смѣехме да излѣземъ на нивитѣ си. Слѣдъ единъ мѣсецъ дойде турска войска, 270 души. Войницитѣ се настаниха въ черквата и въ училището. Имаше офицеринъ съ тѣхъ. Той ни закриляше, но не помагаше твърдѣ: манафитѣ обезчестиха до 80 годишни баби. Всѣка нощь викаха, пискаха. Азъ напраздно искахъ помощь. До хиляда кила беглицко жито дигнаха. Турцитѣ овършиха снопето.

 

На 10 септември се дигна войската. На 13 септ. тая сѫщата войска и още друга съ кавалерия нападна селото ни, защото два дена прѣдъ това една българска чета прѣмина прѣзъ селото, взе хлѣбъ отъ насъ, нахрани се, стана и си отиде къмъ Каратепе. Войводата бѣше  С т еф а н ъ  К а р а к о л и е в ъ  отъ Стара Загора, а четницитѣ бѣха отъ околнитѣ села — отъ Кавакъ-махале, отъ Йереджикъ и пр. Като видѣхме, че иде войска, помислихме, че идатъ да ни избиятъ, пръснахме се къмъ Арда, безъ да знаемъ, че сме заобиколени отъ далечъ. Като бѣгахме, отъ четири страни съ хиляди залпове стрѣляха по насъ. Тогава паднаха до 12 души мѫже. Женитѣ си хвърлиха до 20 дѣца въ Арда или въ гората — пеленачетата до четиригодишни дѣца. Имаше жени и моми

 

120

 

ранени. Азъ, като кметъ, успѣхъ да се помоля на турцитѣ, да не стрѣлятъ, че ние бѣгаме, защото не сме знаяли, че иде редовна войска, а сме мислили, че идатъ башибозуци. Молѣхъ да спратъ да стрѣлятъ, че ние сме теслимъ прѣдаваме се. Спрѣха. Излѣзе коджа народъ отъ дерето; забраха ни и отидохме въ село. Като пристигнахме въ селото, то горѣше отъ четиритѣ краища, войницитѣ го бѣха вече запалили. Викнаха ме офицеритѣ и ми казаха: “До сега бѣхме приятели, но отъ сега вече нѣма, защото вие храните български комити. Гдѣ сѫ четири чифта волове, които комититѣ заграбиха, гдѣ сѫ нашитѣ кадѫни”? (ужъ). И слѣдъ това подкараха мене, Димитъръ бакалина и Иванъ Трандафиловъ, да ни колятъ. Изведоха ни на край село за колене на сѫщото мѣсто, гдѣто българскитѣ власти прѣзъ първата война (1912 год.) бѣха затворили 32 души турци отъ Долно Ибриюренъ, които наши опълченци ги избиха сетнѣ въ лозята. Ивана Трандафиловъ го промушиха съ щикъ. Азъ имъ се примолихъ, да ме пощадятъ, дѣцата ми бѣха до мене. Тѣ ме прѣгърнаха, почнаха да плачатъ, да ме дърпатъ. Турцитѣ знаеха, че азъ съмъ билъ справедливъ къмъ тѣхъ, и ме съжалиха.

 

Слѣдъ това войската замина къмъ Ковчасъ, а сутриньта пристигна башибозукъ и почна да пали и да съблича и да върши всичкитѣ безобразия, каквито може да се вършатъ отъ такава згань. Цѣлото ни село между туй изгорѣ; останаха само 20-тина кѫщи. Тогава нощѣ избѣгахме въ България. Изгорѣха живи двама-трима старци. Избити има по пѫтищата разни. И по-напрѣдъ, когато башибозукътъ нападна, имаше избити та всичко до 52 души малко, голѣмо. Отъ войската бѣха застреляни: Димо Бучановъ (60 г.), Илия Димовъ, синъ му (23 г.), Димо Комаевъ (68 г.), Стоянъ Николовъ (65 г.), Иванъ Георговъ (18 г.) и други.

 

Всичко се изгуби. Азъ самъ имахъ 300 брави. Моята загуба е до 200 лири. Мулета, крави, овци всичко заграбиха. Черквата ни бѣше най-хубава, славѣше се, че бѣше голѣма, гевгирлия. Правена е на 1859 година само отъ каменъ и желѣзо. Зидоветѣ стоятъ; може да се поправи.

 

Ние не се върнахме всички; до 70 кѫщи се заселиха въ България: едни въ село Баркъ (въ Айтоско). Върнахме се 60 кѫщи и се настанихме въ с. Долно Ибриюренъ, отъ

 

121

 

гдѣто турцитѣ избѣгаха, но кѫщитѣ си (40 кѫщи) не изгориха. Прѣкарахме до сега тамъ. Сега имаме двойна мѣра, но добитъкъ си нѣмаме. Почнахме да правимъ колибки.”

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]