Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

13. Ортакьойско

 

 

Село Хохла

И въ Хохла се повторили сѫщитѣ тегла отъ войнишки и башибозушки безчинства. — Сѫщинскитѣ ужаси и тукъ почватъ слѣдъ оттеглянето на войската. — Главатарятъ на автономскитѣ чети Илиязъ-бей съ 60 души четници гърци и турци свирѣпствува въ селото. — Звѣрско убиване на селския свещеникъ въ черквата. — Мѫжетѣ ги избиватъ въ една кѫща край селото. — Селото опожарено. — Женитѣ, страшно мѫчени, ги докарватъ въ Ортакьой. — Имената на убититѣ.

 

Както въ село Покриванъ и тукъ българитѣ, (всичко 60 сѣм.) сѫ унияти. Въ селото е имало и 25 кѫщи турци. Сѫщата грозна участь е сполетѣла и тия наши сънародници все въ това врѣме при изпълнение на сѫщия пъкленъ планъ на Гюмурджинскитѣ управници, именно да се унищожи ненавистниятъ и опасенъ за турско-гръцкитѣ кроежи български елементъ.

 

113

 

Въ Ортакьой имаше много свѣтъ дошелъ отъ Хохла на пазарѣ, мѫже и жени, та можахъ да приказвамъ съ нѣкои отъ тѣхъ. Подробни свѣдѣния ми даде Коле Делчевъ отъ Хохла (46 г.), отъ разказа на който си забѣлѣжихъ слѣдното:

 

„Добрѣ живѣехме съ турцитѣ. Въ първата война и тѣ минаха добрѣ; само единъ турчинъ се уби, не се знае кой го уби. Ние ги защитихме. Тогава български пионери правиха подъ селото до манастира св. Петъръ мостъ на Арда и нищо не сториха на турцитѣ. И затова ние бѣхме по-спокойни, та не избѣгахме. Нѣкои искаха да бѣгатъ, но нашитѣ турци ги кандардисваха да останатъ. Ние се рѣшихме да стоимъ.

 

Кѫдѣ 15 юли дойдоха башибозуци отъ околнитѣ села. Поискаха си добитъка, забранъ въ първата война. Тогава властьта, българската, бѣше ни дала подъ разписка турски добитъкъ, понеже турцитѣ ни бѣха взели реквизиция много нашъ добитъкъ, та мнозина нѣмаха достатъчно добитъкъ за работа. Башибозуцитѣ си взеха, каквото имаше турски добитъкъ. Но не се задоволиха само съ това, а почнаха да изтезаватъ за пари поединични хора по кѫщята. Башибозукътъ си отиде, слѣдъ като се уби едно момче, Атанасъ Митровъ, и слѣдъ това раниха нѣкои, между които бѣ и Кольо Костадиновъ.

 

Подиръ нѣколко дена пристигатъ въ селото ни 4-ма турски войника, забиратъ 15 души мѫже и ги затварятъ въ турското училище. Искали сѫ отъ тѣхъ 40 наполеона. Събраха и имъ дадоха около 30 наполеона. Пуснаха ги. Слѣдъ това дойде въ село войска около 70 души. Успокоиха ни, да си гледаме работата. Хората почнаха да си вършатъ полската работа. Разбира се, самитѣ войници, гдѣто хванатъ нѣкого, взематъ му паритѣ. Размѣниха тѣзи войници; дойде друга войска. Първитѣ живѣха подъ палатки, не бѣха по кѫщитѣ, а слѣднитѣ вече се настаниха и по кѫщята, а нѣкои въ турското училище. Още първия день офицеринътъ ни свика всичкитѣ и ни каза, никой да не излиза нощно врѣме, да не шава, че ако го видятъ войницитѣ, могатъ да го убиятъ; сѫщо и вънъ отъ селото никой да не излиза, а само съ войникъ може нѣкой да ходи, напр. за Ортакьой.

 

Така бѣше, докато се разбра, че Хохла остава въ България. Щомъ се разчу туй,  в ъ  е д н а  н о щ ь  в с и ч к и  н а ш и

 

114

 

с ъ с е л я н и  т у р ц и  и з б ѣ г а х а.  Н и е  г и  к а н и х м е,  м о л и х м е  д а  о с т а н а т ъ,  н о  т ѣ  к а з в а х а,  ч е  е  н е в ъ з м о ж н о. Ние дори поискахме да вървимъ съ тѣхъ, защото знаехме, че по-лошо ще бѫде за насъ безъ тѣхъ. И тръгнахме, кой съ каквото можа да вземе нà рѫки.  Н о  о т ъ  п ѫ т я  н и  в ъ р н а х а  в о е н н и т ѣ,  като казаха, че сѫ поставени тукъ, насъ да вардятъ, и щомъ ние си отидемъ, тѣ нѣматъ тукъ работа, а пъкъ тѣ имали заповѣдь да ни прѣдадатъ на България. Като не ни пускатъ, останахме. То бѣ кѫдѣ 20 септември, когато въ Ортакьой турцитѣ бѣха почнали да разрушаватъ болницата.

 

Слѣдъ като турцитѣ отъ селото ни тъй на бързо си отидоха, сетнѣ почнаха катадневно да се връщатъ, да си отнасятъ стоката. Още прѣзъ нощьта, когато бѣгаха, закараха нашитѣ коли, воловетѣ, конетѣ, мулетата, ужъ ще ги върнатъ. но не ги върнаха. Сетнѣ вече, когато идѣха да си прибиратъ едно друго, не искаха и да отговарятъ за заграбенитѣ добитъци. Тогава почнаха тѣ и сами да обиратъ, да безчинствуватъ заедно или въ споразумѣние съ войницитѣ, които отъ страна гледаха. Почти три недѣли тѣ се повръщаха, носѣха си.

 

Единъ день по заповѣдь на офицерина сбра се всичкиятъ добитъкъ, едъръ, дребенъ; прѣкараха го прѣзъ Арда, пакъ върнаха само говедата и сетнѣ ги прѣкараха кѫдѣ Комарлѝ. Всичко туй стана съ знанието на офицерина. Имахме до 200 глави едъръ добитъкъ. Дребния добитъкъ и до тогава постоянно колѣха, ядѣха.

 

Сетнѣ наближи вече да дигатъ войската.  Д о й д е  ч е т а  д о  60  д у ш и. Тая чета въ сѫщность бѣше войска, прѣоблѣчена като четници. Имаше съвсѣмъ чузди намъ хора; имаше между тѣхъ анадоллии. Ужъ  Г ю м у р д ж и н с к а  м и л и ц и я  била. Тогава дойде въ Хохла главатарятъ на четата  И л и я з ъ – б е й. Той ни събрà и ни казва, да не се боимъ, чо щѣли да ни защищаватъ,  з а щ о т о  т у к ъ  щ ѣ л а  д а  б ѫ д е  а в т о н о м и я.  Н ѣ м а л о  д а  д о п у с н а т ъ,  б ъ л г а р и т ѣ  д а  з а в л а д ѣ я т ъ  т о в а  м ѣ с т о. Тоя главатарь знаеше български, трѣбва да бѣше помакъ.

 

Единъ-два дена по-рано офицеринътъ, който бѣше съ войската въ селото, искаше да му дадатъ или момиче, именно щерката на Кольо Йордановъ, или 30 лири пари. Събраха около 20 лири и му дадоха. Слѣдъ споменатата рѣчь на главатаря Илиязъ-бей, сѫщиятъ офицеринъ събра всичкитѣ хора на сел-

 

115

 

ския дукянъ и ги затвори тамъ, като остави патраулъ да ги варди. Посрѣдъ нощь дохожда и казва, че ги затворилъ, за да не избѣга нѣкой, защото на другия день имало бърза работа, имало телеграма, че тукъ щѣли да се правятъ окопи. Трѣбва да се каже, че  т о й  с в и р ѣ п о  г и  с ъ б р а  х о р а т а,  ч е  к о г а т о  г и  з а т в о р и х а,  е д н о г о  з а с т р ѣ л и х а  въ кѫщата му, защото скоро не излѣзълъ. Нещастниятъ Иванъ Георгиевъ отъ страхъ веднага не излѣзълъ та плати съ живота си. Слѣдъ като имъ съобщи за телеграмата, още прѣзъ нощьта пусна хората, но на сутриньта пакъ ги събра и ги накара да копаятъ окопи на единъ върхъ срѣщу манастиря при гробьето. Цѣлъ день копаха селянитѣ. Вечерьта пакъ имъ казалъ: “да не се разбѣгате, да ядете хлѣбъ и да дойдете сетнѣ на дюкяна, една дума ще ви кажа”. Хората се сбраха, уплашени. Пакъ ги затваря въ дюкяна. И азъ бѣхъ вѫтрѣ. Почнаха вече офицеринътъ и главатарятъ на четата явно да ни искатъ пари, за да си спасимъ живота. Онзи главатаринътъ искаше отъ мене 40, та се отървахъ съ 8 наполеона, които имахъ. Казаха ми: “тебе ще те освободимъ; утрѣ ще ти дадемъ една бѣлѣжка, да потеглишъ заедно съ войницитѣ за Ортакьой; ако искашъ, и сега може да те пуснемъ”. По сѫщия начинъ единъ по единъ изкарваха и другитѣ, да изтръгватъ пари. Мнозина имаха у себе си по нѣкой наполеонъ, кое да се откупува или съ намѣрение да бѣга. Посъбраха, колкото имаше у хората, а които нѣмаха, съ двама-трима пойяици ще ги заведатъ у дома имъ, всичко ще имъ взематъ. Казваха, че щѣли да ни каратъ въ Анадола, да станемъ турци. Ние, душа да отървемъ, сипахме всичко, каквото имахме. Т а я  в е ч е р ь  г л а в а т а р я т ъ  у б и л ъ  е д н о г о  с ъ  р е в о л в е р ъ  Х р и с т о  Д и м и т р о в ъ  (48 год.), защото скоро не извадилъ да даде пари”.

 

Сутриньта на 28 септември всички си останали затворени въ кръчмата. Турцитѣ събрали и женитѣ на края при една турска кѫща и имъ заповѣдали, да стоятъ тамъ. Една отъ тия жени, която бѣше въ Ортакьой, а именно  З л а т а  К о л е в а  (50 годишна), ето какво ми съобщи:

 

„Ние останахме при кѫщата. Кладоха патраулъ. Мѫжетѣ ги изкарватъ на край село въ една кѫща.  Е д и н ъ  п о  е д и н ъ  г и  в к а р в а л и  в ѫ т р ѣ  и  с ъ  щ и к о в е  г и  у б и в а л и. Прѣди това сѫщата сутринь попа ни най-първо го убиха въ чер-

 

116

 

квата: извадиха го отъ дюкяна и го вкарватъ въ черквата, която е на 30-40 разкрача отъ дюкяна.  Т а я  в е ч е р ь,  к о г а т о  д а  к о л я т ъ,  е д и н ъ  т а б о р ъ  г ъ р ц и  д о й д о х а  о т ъ  о к о л н и т ѣ  с е л а  —  о т ъ  А к а л а н ъ,  о т ъ  Г а й д о х о р ъ,  З о р н а з а р ъ,  П л е  и  д р.  П о з н а х м е  г и.  Б ѣ х а  п р ѣ о б л ѣ ч е н и.  П о п а  с ъ  н о ж о в е  —  с ъ  щ и к о в е,  о щ е  н е  в л ѣ з ъ л ъ  в ъ  ч е р к в а т а,  г о  м у ш к а л и.  Т о й  р е в ѣ ш е,  ч у в а ш е  с е.  Н а с ъ  ж е н и т ѣ  т о г а в а  н и  п р и б р а х а  н а  д о л у,  и  н и е  г о  в и д ѣ х м е.  М ѫ ж е т ѣ  ч у в а л и  н е г о в и я  р е в ъ  и  в з е л и  д а  с и  с к у б я т ъ  к о с и т ѣ.  В с и ч к и  м ѫ ж е  г и  и з б и х а,  н а й – н а п р ѣ д ъ  с ъ  щ и к о в е,   п о с л ѣ  с ъ  п у ш к и.  Ч у х а  с е  з а л п о в е.  С л ѣ д ъ  т о в а  з а п а л в а т ъ  к ѫ щ а т а  и  и з г а р я т ъ  х о р а т а.  Имало ли е и живи изгорени, не се знае. Двѣ момчета, Христо Димитровъ (21 г.) и Димитъръ Митровъ (15 год.) се отървали, първиятъ раненъ. Избѣгали отъ двора на кѫщата, когато почнали да ги мушката. Стрѣляли подирѣ имъ и ранили първия въ ногата. Когато бѣгалъ, на край селото единъ гъркъ билъ на караулъ, и той стрѣлялъ подиръ него. Избититѣ ги зная всички по име:

 

Тодоръ Колевъ (58 год.), Георги Шоповъ (55 г.), Яньо Зафировъ (48 г.), Илчо Димитровъ (60 год.), Маври Илчовъ, неговъ синъ (28 г.), Маринъ Колевъ (55 г.), Митро Ивановъ (60 г.), Адани Костовъ (48 г.), Атанасъ Костовъ (33 г.), Иванъ Георгиевъ (50 г.), Ангелъ Трандафиловъ (55 г.), Коле Ангеловъ, неговъ синъ (18 г.), Георги Христовъ (50 г.), Кольо Костадиновъ (55 г.), Коста Илчевъ (35 г.), Атанасъ Илчевъ, братъ му (32 г.), Коста Колевъ (65 г.), Тодоръ Костовъ, синъ му (26 г.), Вълчо Фъндуковъ (60 г.), Коста Георгевъ (38 г.), Христо Георгевъ (65 г.), Стайко Карафиловъ (45 г.), Иванъ Димитровъ (34 г.), Илия Христовъ (33 г.), Димитъръ Костадиновъ (35 г.), Ангелъ Димитровъ (35 г.), Хр. Стайковъ (35 г.), Вълчо Колевъ (35 г.), Стайко Сотировъ (30 г.), Дим. Трандафиловъ (34 г.), Иванъ Пеневъ (56 г.), Василъ Атанасовъ (45 г.), Димитъръ Василевъ, неговъ синъ (20 г.).

 

„Има и други избити, всичко 41 мѫжъ и 1 жена — Злата Зафирова (60 г.).

 

№ 24. Изгорѣлитѣ трупове въ училището на с. Покриванъ (Ортакьойско, къмъ стр. 116).

 

№ 25. Убитиятъ български свещеникъ въ черквата на село Хохла (Ортакьойско, къмъ стр. 116).

 

 

„Когато ги изклаха — продължава да разказва Злата Колева — дойде главатарятъ при насъ женитѣ и каза:  “н е  б о й т е  с е,  с е г а  х у б а в о  с т а н а:  м ѫ ж е т ѣ  в и  и з к л а х м е,  а  в а с ъ  н ѣ м а  д а  з а к а ч а м е;  в и е  с т е  ж е н и ,

 

117

 

в и е  н е  с т е  п р а в и л и  м у р а б е,  в а с ъ  щ е  о с т а в и м ъ,  в и е  р а х а т ъ  щ е  ж и в ѣ е т е,  щ е  в и  з а в е д е м ъ  в ъ  А н а д о л а,  щ е  с т а н е т е  к а д ъ н и”. Сетнѣ, когато вече зданието горѣше, каза ни главатарятъ, да отидемъ въ кѫщитѣ си, да си вземемъ по единъ катъ дрѣхи всѣка, че ще ни водятъ нѣкѫдѣ.  Н и е  в м ѣ с т о  в ъ  к ѫ щ и т ѣ  с и  ю р н а х м е  т а м ъ,  г д ѣ т о  г и  и з б и х а.  В ѫ т р ѣ  б ѣ ш е  и  м о я т ъ  м ѫ ж ъ,  К о л ь о  К о с т а д и н о в ъ,  к о г о т о  п и с а х м е  в е ч е.  З д а н и е т о  г о р ѣ ш е,  и  в ѫ т р ѣ  д а  н а д н и к н е м ъ  н е  н и  о с т а в и х а.  Н а  д в о р а  в и д ѣ х м е  к о е  к а п и т ѣ  и м ъ,  к е с и и  —  п р а з н и,  х в ъ р л е н и.  И м а ш е  и  к р ъ в ъ  н а  д в о р а.  К ѫ щ а т а,  щ о  г о р ѣ ш е,  б ѣ ш е  н а  И л ч о  Д и м и т р о в ъ,  к о й т о  т ъ й  с ѫ щ о  т а м ъ  з а г и н а  з а е д н о  с ъ  с и н а  с и.

 

Изпѫдиха ни  о т ъ  т а м ъ.  В о й с к а т а  с и  б ѣ ш е  у ж ъ  т р ъ г н а л а,  а  т о  п а к ъ  с л ѣ д ъ  м а л к о  с ѫ щ и т ѣ  в о й н и ц и  с и  с т а в а х а  ч е т н и ц и.

 

Отидохме по кѫщята си, да вземемъ по нѣщичко, и видѣхме, че въ кѫщитѣ ни всички тия четници-войници като мравки тарашуватъ, грабятъ. Не ни оставиха да вземемъ нѣщо. Събраха ни пакъ при оная турска кѫща, и тамъ прѣнущувахме. Вънка караулъ турнаха. Мѫчиха ни цѣла нощь.

 

На утриньта доведоха ни тукъ въ Ортакьой, а двѣ болни оставиха тамъ, да дойдатъ сетнѣ съ коля да ги взематъ. Въ Ортакьой лежахме една вечерь затворени въ бубарницата на Стодулъ Узуновъ. Зараньта рано дойде единъ гъркъ та ни изплаши, като извика, скоро да сме излѣзли, че щѣли да ни избиятъ! Отъ страхъ избързаха повечето, безъ да си взематъ дрехата, магарето и др. Това направиха, за да ги взематъ гърцитѣ.

 

Като излѣзохме вънъ, забраха ни на долу до Сейменлн. Тамъ ни затвориха въ единъ голѣмъ потонъ зѫедно съ Гьокчебунарки. Имаше съ насъ и малки момчета, прѣоблѣчени въ женски дрѣхи, да ги отърватъ. Покровенки бѣха въ друга кѫща. На зараньта пакъ ни върнаха назадь. Вечерьта казваха, че щѣли съ машината да ни изпратятъ въ България, но утриньта казаха, че пакъ назадъ ще ни върнатъ въ Ортакьой.  В о д я т ъ  н и  н а п р ѣ д ъ,  п ъ к ъ  п о  с р ѣ д ъ  х о д я т ъ  с ъ  щ и к о в е,  и  н и  м у ш к а т ъ  д а  в ъ р в и м ъ  б ъ р ж е,  ч е  т а к а  п р а в и л и  н а ш и т ѣ  б ъ л г а р е  т ѣ м ъ. Дойдохме въ сѫщото мѣсто въ Ортакьой. Затвориха ни съ караулъ. Не ни

 

118

 

даваха ни вода да вземемъ. Сетнѣ ни казаха, понеже тамъ мрази (е студено), да се пръснемъ по кѫщитѣ, коя гдѣто намѣри. Така се разнесохме по кѫщитѣ. Тукъ стояхме 20 дена, докато дойде българската войска.

 

На сѫщия день, когато избиха мѫжетѣ, черквата я разрушиха съ бомби, отъ Ортакьой донесени. Единъ отъ гърцитѣ, който спомагаше на турцитѣ въ тая грозна работа, бѣше Кара Яни Созовъ. Селото цѣло изгорѣ. Турскитѣ кѫщи останаха та въ тѣхъ прѣкарахме зимата (вж. снимка № 25).

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]