Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

13. Ортакьойско

 

 

Село Гьокчебунаръ

Войници и башибозуци ограбватъ населението. — Турски и гръцки „автономски” четници нахлуватъ въ селото. — Изтезания и убийства за пари. — Въ селското читалище затворенитѣ мѫже живи изгорени, много други избити въ селото я въ гората, мѫже и жени. — Женитѣ, мѫчени и безчестени, ги откарватъ въ Ортакьой. Списъкъ на загиналитѣ.

 

Жителитѣ на чисто българското село Гьокчебунаръ (190 кѫщи, 2 1/2 часа до Ортакьой) сѫ земедѣлци и бубари. Само до 20 сѣмейства избѣгали, като се повели по Дробишенци, а другитѣ останали въ селото си. Иванъ Стоевъ (38 годишенъ)

 

98

 

и Никола Христовъ (57 год.), Иванъ Георгиевъ (33 год.) и други отъ селото ми дадоха подробни свѣдѣния като очевидци за всичко станало въ селото имъ слѣдъ оттеглянето на бъл-гарскитѣ власти.

 

„Като заминаха българскитѣ власти, — разправяше ми Ив. Стоевъ — слѣдъ 15-тина дена влѣзе въ селото ни турска войска. Първомъ дойдоха 800 души пѣхота. Посрещнахме ги съ байраци, съ женитѣ, съ дѣцата, та останаха благодарни. Командантътъ каза, че войницитѣ ще постави въ двѣ три здания, — имаше въ селото голѣми бубарници като казарми — и нѣма да имъ позволи да шаватъ вънъ отъ тѣхъ. Изпрати отъ наше село хора въ гъркоманското арнаутско село Мандрица, да повикатъ тѣхния кметъ, попа и нѣкои първенци, да дойдатъ. Дойдоха тия отъ Мандрица и поканиха голѣмеца да отиде въ селото имъ. И той отиде съ нѣколко души войници. Като се върна отъ тамъ каза: “Ахъ, кешки да бѣхъ ви избилъ всички, когато влѣзохъ въ селото ви! Хайде донесѣте нѣколко тенекии газъ, да го ѝзгоря селото”. Сѣтихме се, че Мандричани сѫ ни клеветили, защото, когато го посрещнахме, той на портретъ ни изкара съ байрака, съ попа, па изобщо се показваше благосклоненъ. Въ Мандрица командантинътъ отиде за пушки; Мандричани сѫ се извинявали, че пушкитѣ имъ ги взели български войници, които по-напрѣдъ ги обискирали за пушки, че имъ обезчестявали женитѣ, че и ние Гьокчебунарци сме взели участие въ тия работи заедно съ войницитѣ. А въ сѫщность българскитѣ войници, понеже имаше заповѣдь да се прибере орѫжието отъ селата, бѣха забрали наши хора, за да имъ покажатъ селото и да ги упѫтватъ. Мандричани се оплакали съ една дума, че нѣматъ орѫжие, че ние сме имъ го прибрали.  М а н д р и ч а н и  с ѫ  х а с ъ л ъ  а р н а у т и,  н о  в ъ р л и  г ъ р к о м а н и.

 

И тъй комендантинътъ се върна прѣобразенъ. Слѣдъ като поиска гасъ, заповѣда да съберемъ всичката стока на избѣгалитѣ сѣмейства; тѣ бѣха близу до 40 сѣмейства, които избѣгаха въ България заедно съ българскитѣ власти. Събрахме воловетѣ, говедата, кòзи, óвци, конь, магаре, всичко тѣхно събрахме и ги прѣдадохме на командира. Взеха тогава турцитѣ коне и мулета и на други, неизбѣгали, и всичко закараха въ Димотика. Командирътъ, като спа двѣ нощи въ се-

 

99

 

лото ни, дигна си войската и си отиде. Слѣдъ четири дена ни изпратиха други войници, за да ни вардятъ. Тия бѣха около 30 души, и седѣха почти два мѣсеца въ селото. Всѣки день давахме по 230 хлѣба (съ разписка) и ги пращахме въ Крушово, гдѣто имаше гарнизонъ. Ние съ колата карахме хлѣба въ Крушово, а пъкъ нашитѣ 30 войника, които бѣха въ селото, отиваха тамъ и съ конь си вземаха хлѣбъ. Давахме още ежедневно по два брава. Давахме болгỳръ и соль на 30-тѣ души.  Н е  з а к а ч а х а  т в ъ р д ѣ,  н е  н а л и т а х а  н а  ж е н и т ѣ.  П о л с к а т а  р а б о т а  с в о б о д н о  с и  в ъ р ш е х м е.  Сѣидбата на избѣгалитѣ по заповѣдь на единъ милязиминъ я ожънахме, свърхахме, дигнахме я и я донесохме на складъ въ. соло Дробишна, селянитѣ на което бѣха избѣгали.

 

Слѣдъ като се свърши харманътъ, ония 30 души войници ги дигнаха и ни пратиха около 20 души турци, прани отъ Анадола. Тѣ бѣха боз-арапларъ, възжълти, не бѣха съвсѣмъ черни, имаше и християни между тѣхъ, ама пакъ съ турски имена. Тия седѣха едно врѣме. Тѣ правѣха пакость: крадѣха кози, пари искаха; по башчàта, по нивата, гдѣто те хване, ще ти вземе колко пари имашъ, поясъ ще ти вземе, папуцитѣ ще ти вземе. Вече свободно не можеше да се излиза. Башибозуцитѣ въ споразумѣние съ тѣхъ забираха козитѣ, а пъкъ срѣщу откупъ ги връщаха. Сетнѣ пакъ ги заграбваха. Единъ човѣкъ, Иванъ Калбурджиевъ, два пѫти плаща ни козитѣ си и вече ги остави; и язъ два пѫти ги откупихъ.

 

Сетнѣ се дигнаха и арапитѣ. На отиване самитѣ войници забраха отъ селата близу до 400 брави овци и кози. Като се дигнаха войницитѣ, наскочиха околнитѣ башибозуци върху селото. То бѣше на 25 септември. Имаше останала жива стока, която пасѣше не по-далечъ отъ единъ километъръ отъ селото. Башибозуцитѣ гледали да заграбятъ тоя добитъкъ; ние се вардѣхме и ги гонѣхме, безъ орѫжие. Ние пратихме хора въ гръцкото село Акаланъ, гдѣто имаше войска, да искатъ пакъ войници, да вардятъ селото ни отъ башибозуци. Командирътъ имъ казалъ,  ч е  н е  м о ж е  в е ч е  д а  п р а щ а  в о й н и ц и,  ч е  т о й  с и  п р и б и р а  в о й с к а т а,  п о н е ж е  с и  о т и в а,  т ъ й  к а т о  т о в а  м ѣ с т о  о с т а в а  н а  Б ъ л г а р и я,  т а  д а  с и  т ъ р с и м ъ  ч а р е т о  с а м и. На 26 септември дойдоха отъ. Мандрица четирма стражари и събраха всичкия едъръ

 

100

 

добитъкъ на хорището срѣдъ село, ужъ ангария ще ги каратъ. Сетнѣ казаха, че който даде 2 до 5 наполеона, ще си вземе добитъка. Мнозина дадоха пари. Имаха надежда хората да си, взематъ добитъка, и които дадоха, вземаха си го. Другитѣ волове закараха въ Мандрица и тамъ ги продали на гърцитѣ (арнаутитѣ).

 

На 27 септември достигнаха турски чети, въ които  и м а ш е  и  м н о г о  г ъ р ц и  — гърци четници, отъ „автономното управление” организирани. Бѣха имъ дадени пушки отъ управлението. Само четирма отъ тия четници имаха автономска форма, а другитѣ бѣха безъ форма.  Г ъ р ц и т ѣ  в ъ  т и я  ч е т и  б ѣ х а  о т ъ  О р т а к ь о й  и  о т ъ  с е л а т а  А к а л а н ъ,  Л ъ д ж а т а, К о з л у д ж а  и  д р.  Гърцитѣ бѣха облѣкли цивилни турски дрѣхи, та да не се познаватъ лесно. Окупираха селото. Съ тѣхъ имаше башибозуци отъ турскитѣ села Алъшлѝ, Аксакà, Абдулà и отъ смѣсеното гръцко-турско село Зорназанъ. Четницитѣ се разпознаваха по това, че имаха на главата си не фесове, а калпаци, разни: бѣли, черни, сиви; имаха патронташи, военни пушки маузерки съ касатуритѣ. Тѣ бѣха съ Гюмюрджинска автономска форма. Единъ имаше широки червени ширити на панталонитѣ.

 

Като окупираха селото, хората взеха да бѣгатъ, а тѣ ги връщаха: “не дѣйте бѣга, съберѣте се, ще ви четемъ единъ ферманъ”. И нѣкои се събраха. Тогава събралитѣ се мѫже ги затвориха въ канцеларията, а женитѣ въ черквата. На мѫжетѣ съобщиха:  “Т у к а  с т а н а  Г ю м у р д ж и н с к о  у п р а в л е н и е  („Гюмурджина хукюматж”),  т а  щ е  т р ѣ б в а  д а  д а д е т е  п о  40 – т и н а  л и р и  н а  ч о в ѣ к ъ  п а р и,  з а  д а  с е  п р ѣ д а д а т ъ  з а  о б щ и  н у ж д и  н а  к а с а т а”. Хората казаха, че не могатъ да дадатъ пари: “Дайте ни срокъ 2—3 дена, да продадемъ стоката, да съберемъ пари”. Нѣкои отъ нашитѣ, около 15 души, обѣщали, записали по една сума, нар. 5 лири, 10 лири. Който нѣмалъ у себе си, съ стражарь отива да ги извади, отъ гдѣто ги е скрилъ. И въ такъвъ случай, ако е ималъ скрити или заровени повече, грабватъ му ги всички. По този начинъ взеха пари отъ 15 души. Тия, които дадоха пари, отдѣлиха ги въ друго здание, въ зданието на Янаки Василевъ, а останалитѣ ги оставиха”.

 

101

 

Тукъ Ивана Стоевъ прѣкъсна съселянинътъ му  И в а н ъ  Г е о р г и е в ъ, за да разправи по нататъкъ, като очевидецъ, понеже той е билъ единъ отъ затворенитѣ: „Азъ бъхъ вѫтрѣ; съ своя братовчедъ Костадинъ Димитровъ поискахме да ни пуснатъ, да дадемъ и ние по 5 лири. Отговориха ни, че срокътъ отъ половинъ часъ, за да си размислимъ, е изтекълъ, та не приематъ вече пари. Прѣдъ канцеларията имаше приготвени двѣ тенекии гасъ та попръскаха съ гасъ стълбитѣ и дъскитѣ. Ние бѣхме горѣ.  П о д п а л и х а  з д а н и е т о, което бѣха обиколили, да не може никой да избѣга. Запали се зданието. Който се покаже прѣзъ прозореца, стрѣляха върху него. Хората въпрѣки туй се хвърляха.  С т а р и т ѣ  о с т а н а х а  в ѫ т р ѣ,  а  п о – м л а д и т ѣ  с е  х в ъ р л я х а  п р ѣ з ъ  п р о з о р ц и т ѣ. И азъ се хвърлихъ. Единъ куршумъ само дрѣхата ми промуши, два куршума прѣзъ гащитѣ. До хиляда пѫти може да гръмнаха върху туй здание. Азъ скочихъ живъ и успѣхъ да се измъкна. Моя братовчедъ бѣше раненъ, скри се въ селото; сетнѣ бѣгайки по пѫтя втори пѫть на балкана сѫ го ранили та въ Мандрица умрѣ отъ ранитѣ.  В ъ  т о в а  з д а н и е,  к о е т о  б ѣ ш е  н а ш е  ч и т а л и щ е, хубаво здание, което ни струваше 250 наполеона,  з а г и н а х а  о к о л о  40  д у ш и  с т а р и – м л а д и. Като сѫ стрѣляли, убили тогава и три жени, които били и селото.

 

Женитѣ въ черквата плачели, пискали. Отъ тамъ ги изкарватъ и ги докарватъ въ Ортакьой, а отъ тукъ ги докарватъ до Сейменли и сетнѣ пакъ ги връщатъ въ Ортакьой. Сетнѣ, слѣдъ 4—5 дена отъ тукъ ги пращатъ въ село Мандрица и тамъ въ училището ги хранѣли съ просия. Женитѣ и дѣцата били до 400 и повече. Безчестени сѫ всички”.

 

Читалището, като изгорѣло, вѫтрѣ останали изгорѣлитѣ трупове. На 10-тия день слѣдъ тая грозна случка женитѣ дошли отъ Мандрица въ селото и сами заровили отъ горѣ отъ горѣ изгорѣлитѣ трупове, доколкото ги намѣрили. Повечето останали подъ развалинитѣ на зданието.

 

И селото запалили, и то изгорѣло, освѣнъ 33 кѫщи, които останали цѣли. Четницитѣ всичко плячкосали, като задигнали и вратитѣ отъ неизгоренитѣ кѫщи. Три дена по редъ отъ 27 до 29 септември турцитѣ палѣли и дигали плячката, по 50—60 коля на день.

 

102

 

„Ние отсрѣща на балкана — разправя Иванъ Георгиевъ — ги гледаме. Слѣдъ три дена, като се махнаха турцитѣ, азъ съ двѣ момчета отидохъ въ селото, понеже бѣхме гладни, да намѣримъ нѣщо. Само едни кокошки намѣрихме, нощѣ. Още горѣха зданията. Безъ соль изпекохме шесть кокошки.

 

На четвъртия день сѫщитѣ турци дойдоха въ балкана, гдѣто се криехме, и като зайци ни гонѣха, стрѣляха. Прѣзъ главата ми куршумитѣ прѣхвърляха. При мене убиха двама, Христо Стоевъ и Христо Петковъ. Вечерьта се сбрахме и рѣшихме вече да бѣгаме въ България, кой както знае. Около 30—40 души отидоха въ България.

 

Въ туй врѣме нашитѣ жени и дѣца, сир. и моята жена съ двѣ дѣца бѣха въ Мандрица. Рѣшихъ заедно съ трима та отидохме въ Мандрица и въ гробищата се скрихме. Условихме се съ едного отъ арнаутитѣ тамъ, та ни носѣше хлѣбъ. Тамъ живѣхме тъкмо 14 дена, до като пристигна българската войска. Върнахме се въ селото, и тогава се видѣхме, кой живъ, кой умрѣлъ.

 

Трѣбва да забѣлѣжимъ, че и ония 15 души, които най-напрѣдъ дадоха пари и които ги бѣха отдѣлили, не бѣха пощадени: и това здание, гдѣто бѣха тѣ, запалиха. Извикаха попа Никола Ангеловъ вънка, и той слѣзва по скалитѣ; съ двѣ пушки го повалиха на мѣстото. Едно момче погледва низъ прозореца — застрѣлватъ го. Зданието горѣше, а хората, вѫтрѣ въ едно кюше се сбрали; турцитѣ помислили, че вече сѫ изгорѣли и се махнали отъ тамъ. Въ послѣдня минута останалитѣ 13 души успѣватъ да се спасятъ”.

 

№ 22. Село Мандрица (Ортакьойско, къмъ стр. 97. нт., и 102).

 

№ 23. Гьокчебунарци, бѣжанци въ село Мандрица (към стр. 102-106).

 

 

Когато сетнѣ по пѫтя за Малъкъ Дервентъ се отбихъ за малко въ Мандрица (на 21. VI. 1914 г.), видѣхъ между много Гьокчебунарци, повечето жени, които бѣха настанени въ Мандрица, и вдовицата Зоица, попадия на убития попъ Никола Ангеловъ. Тя ми разказа, че покойниятъ попъ Никола се приготвилъ да бѣга въ България и билъ вече тръгналъ, но въ това врѣме умира другиятъ селски попъ, и той се върналъ, като смѣталъ, че е дълженъ да остане въ селото, че не бива да остави паството безъ свещеникъ. Сега тя, вдовица още млада, доста интелигентна жена, съ дѣтенце на рѫка живѣе заедно съ баща си въ Мандрица въ най-голѣма сиромашия съ надежда, че светиятъ Синодъ ще се смили и ще ѝ

 

103

 

помогне съ нѣщо. Всичко е изгубила, само по една дрѣха избѣгала. На фотографическата снимка, която направихъ въ Мандрица на група Гьокчебунарски жители отзадъ личи и нещастната попадия, въ черни граждански дрѣхи (вж. снимка № 23)

 

Иванъ Георгиевъ по моя молба сетнѣ ми изпрати списъкъ на убититѣ, изгорѣлитѣ и умрѣлитѣ прѣзъ туй врѣме въ Гьокчебунаръ, всичко 60 жертви, а именно:

 

1. Изгорѣли живи: Иванъ Колбарджи (65 г.), Стефанъ Ивановъ (14 г.), Атанасъ Никовъ (52 г.), Атанасъ Чорбаджи (42 г.), Вълчо Грозевъ (35 г.); Гайдажи Вълчо (53 г.), Дойчо Христевъ (32 г.), Иванъ Тетерекъ (50 г.), Атанасъ Никовъ (30 г.), Василъ Милковъ (42 г.), Павльо Златиловъ (68 г.), Димитъръ Павлевъ (42 г.), Георги Милошевъ (70 г.), Димитъръ Милошевъ (73 г.), Трандафилъ Вълковъ (48 г.), Христо Грозевъ (58), Василъ Стоевъ (36 г.), Димитъръ Карачобанъ (50 г.), Димитъръ Бахчованъ (52 г.), Георги Сарафъ (62 г.), Ангелъ Чифчи (65 г.), Георги Жимпори (72 г.), Яни Кали (65 г.), Тодоръ Стоевъ (48 г.), Тодоръ Стоевъ (45 г.), Димитъръ Яневъ (60 г.), Иванъ Атанасовъ (35 г.).

 

Убити: Димитъръ Чорбаджи (52 г.), Иванъ Василевъ (15 г.), Атанасъ Димитровъ (42 г.), Апостолъ Колевъ (45 г.), Христо Кеке (62 г.), Георги Порязовъ (38 г.), Христо Стоевъ (58 г.), Христо Петковъ (14 г.), Киро Димовъ, (38 г., убитъ съ дърво), Атанасъ Чолакъ, (42 г. убитъ съ дърво), Костанди Милковъ (36 г. сѫщо тъй), Ангелъ Стояновъ (75 г.), Иванъ Ангеловъ (40 г.), свещеникъ Никола попъ Ангеловъ (96 г.), Никола Чилингиръ (60 г.), Грозьо Димитровъ (18 г.), Христо Карачобанъ (50 г.), Иванъ Попчевъ (22 г.), Костанди Камбуръ (36 г., раненъ и сетнѣ умрѣлъ въ Мандрица), Георги Атанасовъ (20 г., сѫщо тъй), Грозьо Карафиловъ (68 г., убитъ въ гората съ ножъ), Атанасъ Грозевъ (15 г.), Никола Димитровъ (15 г.).

 

Изгорѣли и убити жени: Елка Иванова (48 г. убита съ ножъ и обезобразена), Мата Димитрова (40 г. сѫщо убита съ ножъ и сѣчена), баба Милковица (75 г.) и баба Кера (75 г., и двѣтѣ изгорѣли въ своята кѫща), Домана Василева (80 г., съ ножъ прободена), Милка Янкова (48 г., ранена и сетнѣ изгорена), Мара Карадева (60 г., убита съ дърво), Деспа Георгева (6 г.)

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]