Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

13. Ортакьойско

 

Българското и гръцкото население въ Ортакьойско. — Пътуването ни отъ Хибибчово до Ортакьой прѣзъ Алвандере и Деведере. — Населението въ Ортакьой; поминъкътъ му. — Настроението на гърцитѣ. — Оттеглянето на българскитѣ власти. — Гръцкиятъ владика успокоява. — Гюмурджинскиятъ агитаторъ Илиязъ-бей. — Гърцитѣ подкрѣпятъ идеята за Гюмурджинска автономия и взематъ участие въ извършенитѣ нечути жестокости надъ българското население въ околията. — Подробности върху страшни звѣрства, извършени по Ортакьойскитѣ села: Гьокчебунаръ, Покриванъ, Хохла, Горно Ибриюренъ, Арнауткьой, Дутли, Дробишна, Горно и Долно Суванли.

 

Ортакьойската околия (кааза) е населена отъ турци, гърци, българи и албанци гъркомани, които до войната сѫ били настанени въ 98 селища, отъ които турски 77, български 11, гръцки 10 и албанско 1. Турскитѣ села въ околията, която е гориста, изпрѣсечена съ тѣсни, дълбоки долини, повечето сѫ малки, отъ по 20—30 кѫщи, а нѣкои „махали” и по-малки (6—10, 12—16 к.). По-голѣми чисто турски села съ повече отъ 200 жители сѫ само десетина, и затова общото число на турското население въ околията не съотвѣтствува съразмѣрно на числото на турскитѣ села. Споредъ една точна статистика на населението въ Ортакьойсеко, съ която се сдобихъ въ Ортакьой благодарение на любезностьта на г. Кост. Нефтяновъ, прѣдседатель на колонизационната комисия въ Ортакьой, въ околията до войната е имало турци всичко 11,397 жители, докато гърцитѣ въ 10-тѣхъ само села сѫ достигнали до 10,303, а българитѣ въ 11-тѣхъ села — до 5,049 души. Албанцитѣ въ единственото имъ село Мандрица сѫ били 1879 души, та всичко 28,630 жители съ 6070 сѣм. Гръцкото мнозинство спрѣмо българитѣ се дължи на градеца Ортакьой, гдѣто (901 сѣмейство) между цѣлото население отъ 5108 души гърци и гъркомани само 8 души (1 сѣмейство) сѫ били турци. Въ деветтѣхъ гръцки села въ околията гръцкото население било разпрѣдѣлено тъй:  Г а й д а х о р ъ  — 270 жители гърци

 

87

 

и 80 ж. турци;  Л ъ д ж а  — 1060 ж.;  З о р н а з а н ъ  — 340 ж. гърци и 200 ж. турци;  А к а л а н ъ  — 1150 ж.;  К а р а – т е п е  — 107 ж.;  Ч е к е р д и к л и  — 900 ж.;  К о з л у д ж а  — 305 ж.;  П л е в у  — 841 ж.;  К е т с и л и с ъ  — 230 ж.

 

Българско население въ околията е имало въ слѣднитѣ села:  Д р о б и ш н а  — 650 жители (132 кѫщи);  Г ь о к ч е б у н а р ъ  — 921 ж. (190 с);  Д о л н о  С у в а н л и  — 660 ж. (135 с.);  Г о р н о  С у в а н л и  — 231 ж. (51 с.);  Д у т л и, смѣсено 483 ж. (90 с.) българи и 630 ж. (231 с.) помаци; —  А р н а у т к ь о й  — 446 ж. (111 с.);  Н о в а  М а х л а  — 110 жители (22 а);  П о п о в о  (Папазкьой), смѣсено — 300 ж. българи (90 с.) и 120 ж. турци (25 с.);  Х о х л а, смѣсено — 325 ж. бълг. (89 с.) и 134 ж. турци (24 с.);  Г о р н о  И б р и ю р е н ъ  — 602 ж. (163 с.);  П о к р и в а н ъ, смѣсено — 320 ж. българи (106 с.) и 180 ж. турци (39 с.).

 

Освѣнъ въ тѣзи села имало е българи, смѣсени съ турци, и въ селата Кочаслѫ — 45 сѣмейства и въ Мангъфъ незначително число.

 

Слѣдъ войната, подиръ Цариградския договоръ, съставътъ на населението въ Ортакьойско значително се измѣни въ слѣдствие на многото извършени жестокости надъ българското население, поради което множество загинаха, а нѣкои се разбѣгаха, както ще видимъ по-долу, а главно на масовото изселване на турцитѣ и отъ часть и на гърцитѣ. Въ юни мѣсецъ 1914 год., когато посѣтихъ околията, турци бѣха останали само 2160 души и то само въ 12 села (Балджибукъ, Куфаларъ, Дутли, Сакаръ Махла, Гидиклеръ, Махмутли, Казанджиларъ, Кюрклю Махле, Юнузъверенъ, Акчааланъ, Бахарларъ, Спахларъ и Алабаиръ). Отъ всичкитѣ други турски сола, 65 на брой, турското население бѣше се изселило, а кѫщитѣ бѣха си останали здрави.

 

Отъ турскитѣ села въ околията само двѣ сѫ разорени, а именно село  М ю с е л и м ъ  (близу до гръцкото село Плеву), унищожено понеже една часть отъ Хаджи Селимовата чета (вж. по долу стр. 104) се е защищавала въ него, и село  А т й е р е н ъ, въ което отъ 98 кѫщи 56 сѫ изгорени по сѫщата причина.

 

Тия села още сѫ празни, съ изключение на нѣколко, въ които бѣха се вече настанили българи отъ съсипанитѣ български Ортакьойски села и нѣкои нови, придошли български бѣжанци.

 

88

 

А именно бѣжанци сѫ настанени: въ  Г и д и к л е р ъ,  Д е м и р д ж и л е р ъ  и  З о р н а з а н ъ  анадолски българи отъ с. Чаталтепе и Тьобеленъ; въ  А т й е р е н ъ  (най-плодородното село въ околията) — българи унияти отъ село Лезгаръ (Малгарска ок.); въ  Д е м и р л е р ъ  — българи отъ бълг. село Изпитли, близко до границата, 15 километра, останало въ Турция; въ  Й е н и ч е р и – м а х л е,  Д ж у м а я к ь о й  и  Д ж а б е л е р ъ  — бѣжанци отъ с. Делиелесъ, близко до Изпитли, останало въ Турция; въ  Г е д и к л е р ъ  има и бѣжанци отъ с. Крушево (Димотишка околия).

 

Отъ гръцкото население малко се бѣха изселили; имаше още до 7500 отъ 9185 гърци. И българското население бѣше спаднало, въпрѣки многото придошли отъ Стара България, на 4429 души.

_____

За да се освѣтля по-отблизу върху кървавитѣ събития, които послѣдваха въ Ортакьойско слѣдъ оттеглянето на българскитѣ войски, прѣдприехъ едно пьтуване направо отъ Хибибчево прѣзъ Ортакьой и Малъкъ Дервентъ до Софлу. Отъ Хибибчево (Любимецъ) тръгнахъ на 19 юни 1914 г.; пѫтувахъ съ конь, понеже пѫтъ за кола по българска територия нѣма. Отъ хубавото шосе отъ Мустафапаша за Ортакьой само 5 километра се падатъ въ наша територия, и за това не може да ни послужи за нищо.

 

Направи ми впечатление, че шосето отъ Хибибчево до Алвандере (16 килом.), гдѣто е старата граница, не е послано съ чакълъ, та понеже бѣше валѣло, ако и да бѣше юни мѣсецъ, копитата на коня дълбоко пропадаха въ размекналата пръсть; пѫтуването бѣше много отекчително. Чудно бѣше, че нашата държава толкова врѣме е пропуснала безъ да си направи едно свѣстно шосе до важния граниченъ пунктъ Алвандере, гдѣто винаги е имало силенъ български войнишки постъ. Тепърва прѣди войната се заправило шосе, но не го доправили, и така останало. Турската войска слѣдъ реокупацията на Одринъ и Мустафапаша ограби и запали Хибибчево, въ което сега повечето изгорени кѫщи вече бѣха поправени и покрити. Минахме и прѣзъ село Лозенецъ (Деникли), което сѫщо тъй е било изгорено отъ турцитѣ та го изграждаха отъ ново. Алвандере, което се намира на сѣверния склонъ на планината, е оцѣлѣло, кѫщитѣ му хубави, неповрѣдени

 

89

 

За Ортакьой се минава прѣзъ Курткьой и Деведере, което е на рѣка Арда. И двѣтѣ села се падатъ въ турската Мустафапашенска околия, която е стигала до Арда. На друго мѣсто (вж. Мустафапашенска околия стр. 49) подробно описвамъ ужаситѣ, които сѫ изпитали нещастнитѣ българи отъ Деведере, както и за бѣгството на Курткьойци. И двѣтѣ села сѫ били изгорени, та сега нѣкои отъ разбѣгалитѣ се жители се мѫчеха да поправятъ нѣщо отъ срутенитѣ сгради, колкото врѣменно да се подслонятъ.

 

№ 5. Малоазийски българи от с. Чаталъ (Мала Азия) (Лапсенска кааза) (къмъ стр. 89)

 

19. Рѣка Арда при Деведере (къмъ стр. 89).

 

 

Минаването прѣзъ Арда става съ една никаква лодка, която най много може наведнѫждъ да вземе конь и човѣкъ, понеже се пълни съ вода та докато се прѣмине отвхдъ, водата въ лодката се издига на 10—15 сантиметра. Пѫтятъ, особено на слизане отъ Деведере до рѣката, е толкова стърменъ и толкова лошъ, че само опитенъ кираджийски конь отъ тия села, какъвто бѣше тоя, що яздѣхъ, може да го мине безъ да се търкулне право въ Арда. Планината, която изкачвахме отъ Алвандере, докато слѣземъ до Курткьой, е доста залѣсена съ дѫбова гора и много напомня Странджа. Пѫтятъ прѣзъ планината, слѣдъ като се изкачи стръмнината надъ Алвандере, е по-сносенъ. Тъкмо на изкачване излизайки отъ Алвандере срещнахме една група анадолски българи, бѣжанци, които се спускаха на долу, натоварили малкото си покѫщнина на кираджийски коне, а всички други, мало и голѣмо, пѣшь. Бѣха 40 сѣмейства отъ малоазийското село Чаталъ (Лапсенска кааза), близу до Чанаккале; селото било 80 кѫщи. Излѣзли съ параходъ на Дедеагачъ, прѣди два мѣсеца, вардили тамъ 40 дена карантина. Едни отъ тѣхъ се настанили въ Ортакьойското гръцко село Зорназанъ, а тѣзи тръгнали къмъ Айтоско, гдѣто въ селото Кавакмахале имали свои стари съселяни, прѣселили се тамъ въ руско-турската война 1877 година. Прѣкрасно впечатление правѣха тия наши българи съ своя физиченъ типъ, съ интелигентностьта си, облѣклото си, особено женитѣ, което, за жалость, слабо се вижда на фотографическата снимка, що направихъ. Пѫтятъ и оттатъкъ Арда върви прѣзъ стръмни бърда и долини, минава прѣзъ Ортакьойскитѣ лозя и излиза надъ самото Ортакьой отъ сѣверъ. Дълго се спускахме по стръмния ридъ, на които амфитеатрално се разположило градчето съ своитѣ хубавки, бѣли, издигнати кѫщички, подобно на гр. Търново. По извититѣ улички най-сетнѣ слѣзохме долу на глав-

 

90

 

ната улица, гдѣто сѫ хотелитѣ. Тръгнали отъ Хибибчево у зори и пѫтували цѣлъ день съ малка почивка едвамъ стигнахме на мръкване. Още се виждаше далечко въ равнината Одринъ съ своитѣ джамии и хубавото шосе, което води отъ Ортакьой до Мустафапаша и което за жалость стои сега затворено за насъ: отъ 40 км. Отъ това шосе, както казахъ, само 5 км. остаятъ у насъ. На 1913 год. нашитѣ бѣха построили чудесенъ дървенъ мостъ на Арда при Комарлѝ та сега турцитѣ се ползуватъ съ него. Нашитѣ пионери бѣха построили другъ мостъ прѣзъ Арда при манастира св. Петъръ, който го изгориха слѣдъ подписването на Цариградския договоръ турски четници. Той щѣше да служи поне за пѫтя отъ Ортакьой за Хибибчево прѣзъ Деведере, а сега съ лодка трѣбва да се минава Арда, и то ако не е буйна. И тъй Ортакьой съвсѣмъ е затворенъ градъ, та всички стоки, необходими за търговцитѣ въ Ортакьой, главно се прѣкарватъ прѣзъ мѫчителния 50-километровъ пѫть, който изминахъ и азъ. Какъ нѣма тогава всичко да бѫде скѫпо и прѣскѫпо, като се плащатъ огромни кирии при тия невъзможни пѫтища. Наистина има едно „шосе”, което по българска територия свързва Ортакьой съ България, то е пѫтятъ отъ Ортакьой прѣзъ Кушукавакско до Хасково, но и това шосе било таково, че едвамъ за три дена само съ здрави коне се стигало до Хасково. Плащало се до „9 наполеона” за файтонъ, та за това и никой не отивалъ по него, а всички прѣдпочитатъ по кѫсия пѫть до Хибибчево. Ала тоя пѫть се затваря, когато има голѣми дъждове, защото Арда лудо приижда. За наше щастие много силенъ пороенъ дъждъ ни пра тъкмо при Деведере, та скоро стигнахме, все по дъждъ, до Арда и я минахме прѣди да бѣше придошла.

_____

№ 20. Ортакьой (къмъ стр. 90).

 

№ 21. Улица въ Ортакьой (къмъ стр. 90 нт.).

 

 

Когато слизахъ, идейки откъмъ лозята, по стръмнитѣ улички на Ортакьой, направи ми впечатление, че само тукъ-тамѣ се мѣркаше по нѣкой човѣкъ, повечето жени гъркини, които плахо-плахо назъртаха по портитѣ и прозорцитѣ. За това пъкъ наши войници всѫду се ширѣха; тѣ бѣха тукъ пълни господари. Виждаше се, че мѫжкото мѣстно население твърдѣ е намалѣло. Въ Ортакьой до войната, къмъ октомври 1912 год., е имало мѣстно гръцко и гьркоманско население

 

91

 

5108 души (въ 901 кѫща), а слѣдъ българската реокупация къмъ 20 ноември 1913 година бѣха останали въ града всичко 2167 души, другитѣ избѣгали въ Одринъ и въ Гърция. Числото на българитѣ гъркомани не е извѣстно, защото се гърчеели. Не ще сбъркаме, ако приемемъ, че най-малко четвъртината отъ жителитѣ сѫ придошли отъ околнитѣ български села, напр. Отъ Дробишна, Деведере, Малъкъ Дервентъ, Хохла и др. Това се вижда и отъ многото собствени имена като Василаки  Д е р в е н т л и,  Д е в е д е р л и  и пр. Турци съвсѣмъ нѣ-мало въ Ортакьой, само едно турско сѣмейство имало.

 

Къмъ края на 1913 година въ Ортакьой е имало до 505 бѣжанци българи отъ околнитѣ села, именно отъ Дробишна 519 души, отъ Комарли 4, отъ Деведере 11, отъ Димотика 5, отъ Одринъ 25, а отъ други села 20, македонци 11, всички заедно съ гърцитѣ, безъ чиновницитѣ, 2762 души.

 

Гърцитѣ въ Ортакьой главно се поминували съ  б у б а р с т в о  и малко съ земедѣлие и търговия. Лозя иматъ малко. Въ околията се сади и тютюнъ, а развито е и скотовъдството. Земедѣлието изобщо въ Ортакьойско е слабо, сѣятъ се само за прѣхрана царевица и ръжь. Почвата е слаба, камениста, червеникава; тя е силно изпрѣсечена. Пѫтища за кола нѣма. Ортакьойци много работѣли и „кираджилъкъ” съ пайтони къмъ Одринъ и Кушукавакъ — Кърджали. И съ коне много стока прѣнасяли. Имало е нѣщо и занаяти: калайджии и бояджии. Тютюнъ въ Ортакьой не се сади. Изобщо взето, гърцитѣ тукъ не били богати. Съ изключение на 100-тина сѣмейства всички други били бѣдни, едвамъ да се прѣхранятъ. Мѫжкото население е здраво и доста хубаво. Женитѣ, напротивъ, по-слаби и нехубавъ сой. Интелигенцията имъ била слаба, нѣмали мнозина съ висше и срѣдно образование. Но инакъ всички били грамотни, всички свършвали първоначално училище. Ортакьойци сѫ голѣми националисти. Димотичани, въ сравнение съ Ортакьойци, се считатъ не толкова просвѣтени националисти, а повече заслѣпени фанатици — шовинисти. Прѣзъ врѣме на българската окупация кметъ е билъ единъ тавъвъ виденъ гъркъ, националиста, Панайотъ Здрона. Той отначало е вѣрвалъ прѣзъ врѣле на първата ни война, че България ще имъ даде черковно-национална автономия. Така вѣрвали и другитѣ, и за това добрѣ се отнасяли къмъ нашитѣ войски и къмъ чиновницитѣ.

 

92

 

Ала постепенно това довѣрие изчезвало главно по внушение отъ Гърция. Когато се почна втората война, тѣ вече били враждебно настроени. Затова и тѣ благосклонно посрѣщнали, съ малки изключения, възвръщането на турската власть, а сетнѣ, главно младежьта, подбуждани отъ гърцитѣ въ Софлу, Гюмурджина и Скеча, съдѣйствували да се закрѣпи импровизираната „Гюмурджинска автономия”. Въ образуваната автономна „милиция” гръцката младежь е взела живо участие и особено се е отличила съ услужване на турцитѣ по прѣдприетото грозно прѣслѣдване на българщината въ околията. Почти невѣроятно ми бѣше, като чувахъ отъ много страни, че и въ безчовѣчнитѣ изстъпления надъ беззащитното българско население по селата въ околията Ортакьойски гърци, взели не малко участие, като сподвижници на турцитѣ. За жалость, толкова неопровержими данни събрахъ за това, че не може вече да има съмнѣние за виновностьта на Орткьойскитѣ гърци. Знаейки се виновни, тѣ и не дочакали българската реокупация, а избѣгали. За това въ Ортакьой нѣмаше младежи по-стари отъ 16 години и мѫже, по-млади отъ 50 години.

 

Българскитѣ власти се оттеглили отъ Ортакьой на 7 юли. Веднага подиръ заминаването на околийския началникъ се събрали гражданитѣ и си избрали врѣменно управление: прѣдседатель д-ръ Жисо Несторидисъ; членове: двама турци Агя ефенди, бивши дългогодишенъ финансовъ чиновникъ въ града, и Али ефенди, чиновникъ на Детъ Пюбликъ, и други членове: Аристиди Граменовъ (баща му българинъ отъ село Хохла), Панайотъ Сукала, хаджи Трандафилъ Страте. Първото имъ дѣло било, да си наредятъ полицейска стража отъ 24 души, въорѫжени съ мартинки пушки. Новото „правителство” отначало добрѣ се държало къмъ околното българско население. Но гръцката градска младежь вече почнала да проявява твърдѣ враждебни чувства. Кѫдѣ 7—8 юли наши опълченци минавали прѣзъ близкото гръцко село Лъджа, гдѣто се и хранѣли; сетнѣ дошли до мѣстностьта Вришъ, 1 1/2 километръ близу до Ортакьой. Тогава нѣкои гръцки младежи отъ града и отъ село Лъджа нападнали опълченцитѣ, стрѣляли върху тѣхъ, безъ да ударятъ нѣкого. Опълченцитѣ сетнѣ си минали прѣзъ Хохла въ стара България. Врѣменното правителство веднага отишло при владиката и го помолило, да излѣзе да

 

93

 

посъвѣтва гърцитѣ, да не правятъ подобно нѣщо. Владиката въ чаршията прѣдъ дюкяна на Жисо Камбуровъ държалъ рѣчь, въ която между другото казалъ: „Вие да не мислите, че нѣма тукъ началство. Ако българскиятъ началнивъ е заминалъ, утрѣ може да се върне; ако той не се върне, има тукъ врѣменно правителство; ако него не припознавате, ето азъ сега съмъ тукъ, па най-сетнѣ има и единъ Богъ! Никой да не закачи никого и никой безъ позволение на началството да не взима орѫжие въ рѫка. Нѣкой ако минува да се нахранва, да се пуща да си спасява живота. Сѫщо и българитѣ, които бѣгатъ отъ селата, да ги приемате въ кѫщитѣ си”. Българинътъ Атанасъ Божиновъ, родомъ отъ с. Булгаркьой (Кешанско), но прѣселенъ прѣди десетина години въ с. Дробишна, и намѣрилъ се прѣзъ врѣме на междуцарствието въ Ортакьой, ми потвърди, че съвѣтитѣ на владиката отъ начало се изпълнявали. Когато станало явно, че турцитѣ ще окупиратъ Ортакьой, отишла една депутация отъ Ортакьой въ Димотика, да покани турцитѣ да дойдатъ. Владиката държалъ пакъ рѣчь въ смисълъ, че българитѣ били приврѣменни господари тукъ: „Нашия баща, султана, трѣбва пакъ да почитаме. Ето иде Енверъ-бей, ние трѣбва всички да го посрѣщнемъ”.

 

Турцитѣ влѣзли въ Ортакьой на 17 юли. Гражданите ги посрещнали съ владиката на чело. Турцитѣ оставили врѣменното правителство да дѣйствува прѣзъ цѣлото лѣто. Само единъ воененъ командантъ назначили и дигнали българскитѣ складове, запечатани отъ врѣменното управление, именно два склада съ описани безстопански вещи на избѣгали турци и други складъ съ сухари и брашно. Въ околийското управление имало складирани до 500 пушки, събрани отъ нашитѣ власти отъ околното турско население. Запечатани били и учрежденията на фининсовото управление, пощата и телеграфътъ, а въ акцизното управление — складътъ съ тютюни. До идването на турскитѣ войски тия складове били непокѫтнати. Турцитѣ си задигнали всичко; само съ сухари натоварили 60 коли. Тѣ оставили града спокоенъ, понеже дадената отъ Цариградъ директива  е  б и л а,  д а  н е  с е  п р ѣ с л ѣ д в а  г р ъ ц к о т о  н а с е л е н и е. Поради това прѣзъ лѣтото нищо особено не се е случило въ града.  С а м о  п о  б ъ л г а р с к и т ѣ  с е л а  в ъ  т у й  в р ѣ м е  е  и м а л о  г о л ѣ м а  о л е л и я.

 

94

 

Гърцитѣ се радвали, че ще останатъ подъ Турция. Ето какво ни съобщи по това споменатиятъ българинъ Ат. Божиновъ като очевидецъ: Десеть дена, слѣдъ като дойде турската войска, сир. кѫдѣ 27 юли, отъ страна на тукашнитѣ гърци отидоха въ Цариградъ богаташътъ Караяни хаджи Созовъ, търговецътъ Панайотъ Георгию Здрона и Банкаджи Мехмедъ, единствениятъ турчинъ, житель въ Ортакьой, бивши банковъ чиновникъ и сетнѣ търговецъ. Тази депутация се явила прѣдъ министра Талаатъ-бей, за да узнае, подъ чия власть ще остане Ортакьой. Талаатъ-бей имъ казалъ, че границата вече се знае и че Ортакьой ще остане въ България. Депутацията се връща и Караяни силно настоява, населението да не се изселва, а да признае България. Зная, че другитѣ по-видни гърци били за изселване, но Караяни ги е спиралъ.

 

„Слѣдъ като стана извѣстно, че Ортакьой по Цариградския договоръ остава пакъ подъ България, дойдоха тукъ прѣдставители на Гюмурджинската автономия на чело съ Илиязъ бей, младъ човѣкъ на 30 години, родомъ арнаутинъ. Той почна тукъ, очевидно и съ съгласието на по-голѣмата часть отъ гражданитѣ гърци, да организира “автономна милиция” та въорѫжи доста младежи гърци, които събра главно отъ града Ортакьой, отъ близкото гръцко село  Л ъ д ж а  и отъ гъркоманското арнаутско село  М а н д р и ц а, разбира се и отъ другитѣ гръцки села, но по-малко. Акаланци се отказали подъ прѣдлогъ, че тѣ остаятъ въ турска територия (тѣ така сѫ мислили, но и тѣ останаха въ България). Илиязъ бей събра четници и отъ турскитѣ села. Автономнитѣ четници носѣха войнишка форма съ особени калпаци като българскитѣ. Тукъ четницитѣ се въртѣха по града и отъ тукъ Илиязъ бей изпращаше чети по българскитѣ села съ изрична заповѣдь,  д а  г и  г о р я т ъ  и  д а  у н и щ о ж а в а т ъ  б ъ л г а р и т ѣ.  И  г о л ѣ м и т ѣ  ж е с т о к о с т и,  к о и т о  с е  и з в ъ р ш и х а  п о  с е л а т а  в ъ  о к о л и я т а,  с т а н а х а  г л а в н о  п о  н е г о в а  и н и ц и а т и в а. По негова покана се пишеха доброволци — пѣхота и конница. Неговитѣ хора събираха пари по селата, ужъ данъкъ за автономното правителство: само отъ Долно Суванли, чисто бългрско село, сѫ взели 4000 лири; селото е отъ 150 кѫщи, богато. Отъ Гьокчебунаръ тъй сѫщо бѣха взели голѣма сума.  Н а п р о т и в ъ  о т ъ  г р ъ ц к и т ѣ  с е л а  н и щ о  н е  с ѫ  и с к а л и. Интересно е, че когато сетнѣ Долносуван-

 

95

 

лийци сѫ бѣгали за България и се криели низъ горитѣ та минавали и прѣзъ близкото чисто гръцко село Чекердикли, гърцитѣ въ селото напротивъ съ гайди се веселили и играели хоро. Такъво е било настроението”.

 

Заедно съ турцитѣ четници отивали на грабежъ по селата и гърци. Атанасъ Божиновъ самъ съ очитѣ си е видѣлъ, когато заедно съ турцитѣ заминавали отъ Ортакьой до 40 души гърци противъ българското село Хохла, гдѣто сѫ взели участие въ безчинствата. Тѣ явно минали прѣзъ града. Споменатиятъ чорбаджия Караяни, както самъ сетнѣ е разправялъ на секретаря на Ортакьойската община, Никола Славовъ, много билъ смутенъ, като е видѣлъ, че Ортакьойски гърци отивали противъ Хохла и билъ извикалъ: „довършени сме вече!”. Като го питали гърцитѣ, защо казва тъй, той имъ отговорилъ, че Ортакьой ще остане непрѣмѣнно подъ България и вече не ще могатъ да се спасятъ тукъ тия младежи гърци. И наистина всички тия младежи, гузни, избѣгали прѣди българската реокупация. Отъ сѣмейната книга въ общината се установява, че 9/10 отъ мѫжкото население на града, на възрасть отъ 18 до 35 години, го нѣма. Отъ сѣмействата обикновено бащата и майката, които сѫ по-стари хора надъ 50 години, сѫ въ града, а момчетата отъ 16 год. на горѣ и по-младитѣ мѫже се изселили. Най-напрѣдъ тѣ избѣгали въ Одринъ, а отъ тамъ турскитѣ власти, които скоро обърнаха политиката противъ гърцитѣ, ги изпратили въ Гърция.

 

Слѣдъ разорението на българскитѣ села въ околията Илиязъ бей е казалъ: „ние ще обърнемъ Ортакьой на прахъ и пепель, българитѣ да намѣрятъ тукъ само пепель”. При оттеглянето си турската войска сама развалила правителствените здания: болницата, джамията, казармитѣ и конака, който е билъ грамадно здание. Войницитѣ първомъ събирали керемидитѣ, сетнѣ дървения материялъ та ги издигали съ коли ангария и закарали на Сейменли. Сетнѣ зидоветѣ разрушавали съ бомби, въ което имали вече и опитность, защото все така съ бомби разрушили и по българскитѣ села по-масивнитѣ здания като черквитѣ въ Хохла, въ Деведере. „Когато разрушаваха съ бомби — казваше ми единъ Ортакьовецъ — отъ самия трѣсъкъ всички хора се криеха по кѫщитѣ си”. При грамадната, разорена отъ самитѣ турци джамия, имало черници, вакъвски, които пакъ тѣ изсѣкли. Между джамията

 

96

 

и казармитѣ имало голѣми тополи, — всички ги изсѣкли. Слѣдъ първата война нашитѣ държали войници въ джамията; тѣ съборили тогава и минарето на джамията. Понеже зданието на болницата е било голѣмо, и тя е служила за казарма на наши войници, а пъкъ за българска болница било взето зданието на гърка Тома хаджи Костовъ. Този хаджи Костовъ сега лежи въ Одринския затворъ, заловенъ отъ турцитѣ, защото турското население го наклеветило, че безчинствувалъ прѣзъ врѣме на първата война.

 

Турцитѣ, напущайки Ортакьойско, никаква пакость не сѫ направили на гръцкото население нито въ града, нито по селата. Въ това се увѣрихъ и самъ, като минахъ по пѫтя отъ Ортакьой къмъ Малъкъ Дервентъ прѣзъ гръцкитѣ села Лъджа, Зорназанъ, Акаланъ и прѣзъ гръкоманското арнаутско село Мандрица: селата бѣха здрави, читави.

 

Напуснатитѣ турски села още стоятъ празни. Отъ многочисленитѣ тракийски българи, насилствено изхвърлени отъ турскитѣ власти прѣзъ границата, въпрѣки голѣмата имъ нужда да се настанятъ негдѣ, гдѣто има праздни села съ запазени здрави кѫщи, малцина бѣха склонили да се заселятъ въ Ортакьойскитѣ турски села. До юни м. 1914 год. колонизационната комисия бѣше настанила въ Ортакьойско всичко до 285 сѣмейства бѣжанци, именно въ споменатитѣ по-горѣ села. За Ортакьойско идѣха още други малоазийски българи. Забѣлѣжително е, че нѣкои отъ тѣхъ се указватъ изселени въ Мала Азия прѣди 50-тина години отъ Ортакьойскитѣ български села Деведере и Ибриюренъ. Тѣ сѫ вѫглищари, ходили да горятъ вѫглища въ Анадола срѣщу Цариградъ, тамъ харесвали мѣстата и остаяли тамъ.

 

Въ Ортакьой имахъ възможность да се срещна съ много хора отъ българскитѣ села на околията, мѫже и жени, та узнахъ важни подробности за събитията, които сѫ се извършили по селата прѣзъ врѣме на междуцарствието, докато наново не се завзеха тия мѣста отъ българскитѣ войски. Както ще се види по-долу, и тукъ и по всички мѣста, завзети отъ турци и гърци въ Нова България, които слѣдъ сключването на Цариградския договоръ останаха подъ България, най-голѣмитѣ жестокости надъ българското население турцитѣ сѫ

 

97

 

извършили при явно сътрудничество и подстрѣкателство на гръцкото население главно прѣзъ врѣмето слѣдъ подписването на Цариградския договоръ, сирѣчь слѣдъ 16 септември, и то въ свръзка съ опита на турци и гърци, да образуватъ отъ тия нови български земи една автономна провинция „Гюмурджинска автономия”. Докато слѣдъ казаната дата турцитѣ сами изгонватъ и обиратъ българитѣ въ областитѣ на реокупираната Тракия, които се паднаха тѣмъ, напротивъ въ областитѣ, задържани отъ България, българското население е трѣбвало да се омаломощи и по възможность дори да се унищожи, особено младото мѫжко поколѣние, за да не прѣчи то на турци и гърци въ новата автономна область. Гръцката шовинистична младежь, която е взела участие въ изтрѣбителния походъ противъ българщината, вършила това е при твърдо рѣшение, въ случай на неуспѣхъ да се изсели въ Гърция, както и стана: главнитѣ съучастници на Гюмурджинската милиция противъ българитѣ не дочакаха българскитѣ войски въ началото на октомври 1913 год.; тѣ всички бѣха избѣгали не само отъ Ортакьой, но сѫщо така и отъ Софлийско, Дедеагачско, Гюмурджинско и Скечанско. Оставеното безъ всѣка защита българско население е намѣрило отъ часть мощна закрила въ набързо импровизиранитѣ български чети, които главно сѫ действували въ Софлийско и Дедеагачско, а твърдѣ малко бѣха засегнали и Ортакьойско.

 

№ 22. Село Мандрица (Ортакьойско, къмъ стр. 97. нт., и 102).

 

 

Сега ще опиша събитията по българскитѣ села въ Ортакьойско. Тѣ всички са пострадали и то толкова много, че Ортакьойската околия може да се каже най-нещастна между пострадалитѣ околии на Нова България.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]