Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

11. Малкотърновско

 

 

Малко Търново

 

 

М а л к о  Т ъ р н о в о  има 1200 кѫщи съ 5000 жители българи и до 80 кѫщи католици българи. Главниятъ поминъкъ въ турско врѣме тукъ било скотовъдството. Мѣрата била много голѣма — до 50 километра на длъжъ. Сега 3/4 отъ тая мѣра отиде подъ Турско, та почти не остана мѣра. Съвсѣмъ близу до границата, единъ километъръ, нашитѣ войници сега не допускатъ добитъкъ. Въ турско врѣме въ Малко Търново имало търговия: идѣли търговци отъ Цариградъ, отъ Лозенградъ, Одринъ, Виза, Баба-Ески, Бунархисаръ, Странджа, Чаталджа, — все тукъ идѣли да купуватъ овце. Пролѣть идвали за кочове, послѣ за сагмалъ, за ярища и др. „Отъ Лозенградъ тукъ всѣки день идѣха до 30—40 кола за търговия, — разказваше ми Райко Петровъ, кръчмаръ въ Малко Търново. Имаше до 2000 войници, които правѣха много алъш-веришъ. Турскитѣ офицери отъ хуриета насамъ бѣха повече млади, интелигентни, та честно си плащаха. Чиновницитѣ не бѣха толкова честни, но офицеритѣ добрѣ се държаха. Съ новата граница поминъкътъ пропада. Отначало се каза, че границата ще бѫде по билото на Караманбаиръ, която е и естествената граница. Тогава споменатитѣ 12 села и 8 чифлици щѣха да влѣзатъ въ Малко Търново и тогава щѣше Малко Търново да бѫде околия, която щѣше да има свой поминъкъ. Да бѣше и Инияда се паднала на България, то щѣше да бѫде много добрѣ. Инияда е естествено пристанище, злато. Ако има нѣщо, което остава да се поправи, то е да се настои за една поправка на границата ни по Бараманбаиръ съ Инияда заедно.

 

№ 6. Гр. Малко Търново (къмъ стр. 78)

 

№ 7. Гр. Малко Търново, въ дъното се виждат казармитѣ (къмъ стр. 78)

 

№ 10. Улица въ Малко Търново (къмъ стр. 78).

 

№ 11. Въ Малкотърновска кѫща (къмъ стр. 78 нт.)

 

Слѣдъ като се уреди нещастната нова граница, ние почнахме да се съвземаме отъ прѣтърпѣнитѣ страхове. Азъ отворихъ пакъ питие-продавницата въ края на октомври (1913 г.). Нашитѣ акцизни власти веднага се настаниха, но нищо не

 

79

 

казаха. Не щешъ ли сега, прѣдъ Великдень, акцизенъ агентъ ни обади, че трѣбвало да платимъ патентъ и за втората половина на 1913 година. Сега на 1. юни 1914 г. сериозно ни поискаха паритѣ, 100 лева отъ мене. Съставиха ни актове. Каква неправда! Прѣзъ оная втора половина на миналата година  н и е  б ѣ х м е  т у к ъ  у м р ѣ л и  цѣли 4 мѣсеца подъ турцитѣ, и сетнѣ, слѣдъ като се оттеглиха турцитѣ, за два мѣсеца нищо не изкарахъ съ кръчмата. Нѣмаше и отъ кого да изкараме. Като че ли не знаятъ, какво стана, какво си патихме . . ..

 

Райко Петровъ, съ когото бесѣдвахъ, е билъ кметъ на Малко Търново, когато настѫпили турцитѣ и завзели Малко Търново. Тѣ влѣзли на 12 юли:

 

„Научихме се, че идатъ разказваше г. Петровъ — отъ двѣ роти български, които дойдоха отъ Виза и прѣнощуваха. На 12 юли се зададоха. Излѣзохъ на шосето и, съ бѣла кърпа дигналъ рѫка, ги посрѣщнахъ. Тогава дойдоха само около 20 души кавалеристи съ единъ офицеръ. Той ме попита, гдѣ е старата граница. Азъ му казахъ, че има 25 километра отъ тукъ. Тѣ не прѣлежаха тукъ. Само хлѣбъ имъ вземахъ до 20 килограма, 2 килограма кашкавалъ и цигари. Отидоха къмъ с. Стоилово. На другия денъ стигна съ 60 души кавалеристи майоръ Наилъ-бей. Той говорѣше много добрѣ руски; той билъ прѣподаватель въ Цариградското военно училище. По народность е черкезинъ; баща му билъ мютесарифинъ къмъ Синопъ. Всичкитѣ по-млади офицери, които бѣха тукъ, сѫ негови ученици. Щомъ пристигна, Наилъ-бей спрѣ прѣдъ самия ми дюкянъ, и безъ да ме е познавалъ отъ по-прѣди, като му се прѣдставихъ като кметъ, каза ми на руски: “Честита ви нова България!” Бѣха наизлѣзли жени, дѣца, натрупали се уплашени. Той имъ каза: “Не бойте се, не бойте се, нищо нѣма да стане”.

 

Влѣзоха въ града, и понеже тръгнахме къмъ телеграфната гтанция, минахме покрай хотела на Петъръ Бурилковъ, който имаше табела съ надписъ: “Нова България”. Наилъ-бей я забѣлѣжи, обърна се и ми каза: “Тази табела да се свали отъ тукъ”. Послѣ първата му работа, щомъ дойде, бѣше, да му прѣдамъ събрано всичкото орѫжие отъ града и отъ околията. Азъ му казахъ, че това мога да свърша само за града, като ще разглася съ агентинъ, всѣки да прѣдаде кой каквото орѫжие

 

80

 

има. Въ разстояние на два часа се събраха 40 маузерови пушки, имаше и кримки, мартини и пр. Трѣба да кажа, че десетъ дена прѣди турското нашествие се раздадоха 150 маузерови пушки на гражданитѣ, да се пазятъ отъ турцитѣ въ случай на нашествие.

 

Въ това врѣме, когато говорѣхме за орѫжието, дойде единъ таборъ турска войска около 400 души съ трима офицера. Войницитѣ бѣха повечето стари хора, Лази, откъмъ Синопъ, окѫсани, одърпани, гладни. Тогава народътъ много се изплаши. Най-напрѣдъ, съ натъкнати на пушкитѣ си ножове, бѣха обсадили града и бѣха почнали да чупятъ врати, да влизатъ въ кѫщитѣ, да търсятъ ужъ комити. Минаха прѣзъ града съ щиковетѣ. Имаше плачъ по града. Азъ обадихъ на Наилъ-бей, че такава войска е дошла, и тъкмо въ туй врѣме идѣха окола 40 души. Наилъ-бей излѣзе да ги види. Изглеждаха свирѣпи, изпотени, а още по-страшни бѣха поради качулкитѣ, бѣха си вързали единъ видъ чалми та имъ стърчатъ качулки, които изглеждатъ като магарешки уши. Попита ги, гдѣ имъ е бинбашията, и тѣ отговориха, че иде. Дойде бинбашията. Наилъ-бей му каза: “какъвъ е този резилликъ? Виждате, че отъ Чаталджа до тука не намѣрихме едно здраво село, а тукъ заварихме едно такова градче, че и тоя ли народъ тукъ да пропѫдимъ!?”. Бинбашията, като ме видѣ, че стоя задъ него, ваза му: “Този ли ви каза това?” — “Не, отговори Наилъ-бей, азъ ти казвамъ”. Онзи му възрази: “Нека най-напрѣдъ българитѣ направятъ тербие своята войска, че сетнѣ ние ще направимъ нашата”. Тъкмо въ тоя моментъ двама кавалеристи отъ войската на Наилъ-бей докараха трима души отъ Лазитѣ, хванали ги, като чупили врати и безчинствували. Наилъ-бей, като ги видѣ, обърна се къмъ бинбашията и му каза: “Бакъ малънъ!” (вижъ си стоката!). Послѣ се качихме въ стаята на околийския началникъ. Всичко бѣше непокѫтнато: портретитѣ на царя, на царицата, мастилници, законници и пр. Само архивата бѣха я дигнали. Дойдоха и четирма офицери пѣхотинци. Щомъ видѣха портретитѣ на царя и на царицата, взеха ги, хвърлиха ги на пода, стѫпкаха ги и казаха: “Още ли държите тия работи тукъ?”. Азъ се извинихъ, че не съмъ влизалъ въ тая стая и не знаехъ, че има портрети. Наилъ-бей се намръщи, като видѣ, какво вършатъ тия офицери. Бинбашията се обърна къмъ мене:

 

81

 

“Ти въ два часа разстояние ще ми доведешъ всички комити!” Азъ се смаяхъ и му казахъ, че тукъ имаше само редовна българска войска, а той ми се закани, че щѣлъ да ми покаже, какви сѫ били тукъ. Слѣдъ това ме изпѫди вънъ. Почнахъ да мисля, кѫдѣ да бѣгамъ, бѣхъ седналъ въ канцеларията. Дойде Наилъ-бей и ми каза: “ти се много уплаши, но бѫди спокоенъ, азъ скоро ще го изпратя тогова къмъ Гьоктепе. Той е единъ простакъ. Само ще намѣришъ 8 овци”. Азъ скоро изпълнихъ това. И наистина оня таборъ турска войска замина за Гьоктепе, гдѣто направи обири, уби мнозина. Сѫщото извърши и по другитѣ околни села.  Н а и л ъ – Б е й   с п а с и  М а л к о  Т ъ р н о в о. Една нощь да бѣше останалъ тоя таборъ въ Малко Търново, отиваше градецътъ.

 

Наилъ-бей пиелъ и ракия, и единъ пѫтъ се разположилъ та станалъ приказливъ. По-горѣ вече се изтъкна (вж. по-горѣ стр. 13), че той се призналъ, какъ турцитѣ, като видѣли, че Ромѫния наистина стѫпкала Петербургския договоръ и минала границата, се рѣшили тъй сѫщо да заграбятъ своето назадъ, и какъ внезапно получили заповѣдь на границата Мидия-Еносъ, гдѣто се готвѣли вече да строятъ палатки, да вървятъ напрѣдъ. “Наилъ-бей ме питаше, — продължи Поповъ — далечъ ли е Бургасъ, колко има до Пловдивъ. Казваше, че само Русия можела да ги спре да не напрѣдватъ. И наистина слѣдъ 3—4 дена дойде имъ заповѣдь, да спратъ навлизането. Наилъ-бей ми съобщи това: “Е, дойде ни извѣстие, да спремъ на старата граница”. Въ разговора съ мене Наилъ-бей ме пóпита на втория день: “Имаше ли въ българската войска и руска войска?” Азъ отрекохъ. Той ми каза, че той е увѣренъ, че е имало. Той билъ на Люле-Бургасъ и самъ съ очитѣ си позналъ руски войски: “Азъ съмъ отъ Кавказъ, та азъ ли не ще позная руска войска!?” — каза той. Отговорихъ му, че не съмъ виждалъ руски войски и не ги познавамъ.

 

На зараньта, слѣдъ като оня таборъ замина, дойде другъ, стоя два дена и замина за Лозенградъ. Сетнѣ дойде пограниченъ офицеринъ, Османъ-бей, младъ турчинъ, струва ми се “дьонме”. Той бѣше голѣмъ спекулантинъ. Караше войниците да правятъ кюмюръ татъкъ кѫдѣ Гьоктепе, и сетнѣ го продаваше на насъ и въ Лозенградъ по 20 пари оката. Неговитѣ войници, като влѣзоха въ града — кѫдѣ 25 юли — имаха на пушкитѣ си бѣли знамена, кажи, че се бѣлѣеше

 

82

 

цѣлата редица. Тѣ влѣзоха като войници, прилично. Гражданитѣ ги посрѣщнаха. Османъ бей държа рѣчь прѣдъ околийското управление по турски. Въ рѣчьта си каза, че за нещастие стана войната, че сега трѣбало пакъ да заживѣемъ като приятели. Лошитѣ спомени отъ войната да се забравятъ. Турцитѣ били отначало побѣдени, но сега тѣ побѣдили и пр. Похвали ни, че тукъ намѣрилъ турската джамия читава, понеже ние тукъ бѣхме прибрали въ джамията всичкитѣ турски вещи, багажи и пр., оставени отъ турското градско население при започването на войната. Имаше сандъци съ скѫпоцѣнни вещи, дори и златни часовници, пръстени и пр. Всичко се намѣри непокѫтнато, а и самата джамия бѣше и отъ вѫтрѣ напълно спазена — полилеятъ и пр. Имаше турски градски лѣкарь (беледие докторъ), младо момче, на което сега баща му бѣше дошелъ да прибере вещитѣ му. Като намѣри въ джамията всичкитѣ вещи на сина си съгласно съ списъка, който синъ му е далъ,  у д и в и  с е  м н о г о  и  к а з а,  ч е  т о я  ф а к т ъ  е  р ѣ д ъ к ъ,  ч е  т о й  щ е  п и ш е  з а  т о в а  в ъ  т у р с к и т ѣ  в ѣ с т н и ц и. Намѣриха си турцитѣ всичко, дори и щавени кожи. Трѣба да кажа, че това се дължи първомъ на общината съ кмета Иванъ Дяковъ на чело. Една градска комисия тогава, когато турцитѣ избѣгаха, събра всичкитѣ имъ вещи по турскитѣ кѫщи и ги складира въ джамията по списъкъ. Нар. всички денкове и сандъци отъ една кѫща имаха единъ номеръ. Сетнѣ капитанъ Сотировъ, който мина отъ тукъ, остави стража — часовой прѣдъ джамията, и така до край се запази имотътъ на турцитѣ. Тѣ се върнаха всички и всички сами си намѣриха нѣщата. Очудени, взеха мѣрки въ полза на града, поставиха патраули и не позволиха да ставатъ зулуми. Само взимаха на общи начала реквизиция и пр. Османъ-бей лично би своя ординарецъ, който се бѣше напилъ и искаше, Берберовъ да му свири на грамофона. Берберовъ бѣше взелъ иглата отъ грамофона и избѣгалъ, а той го търсилъ да го убие. Оплакахме се, и Османъ-Бей го смаза съ бой.

 

Сѫщиятъ Османъ-бей задигна много рушветъ. По една телеграма бѣше му заповѣдано, да вземе отъ всѣки 100 брави 75 за турскитѣ мухаджири, ужъ реквизиция. Тогава опитахме да го умилостивимъ. Чобанитѣ се уплашиха, че ще имъ отиде стоката. Имаше комисия да опрѣдѣли, колко овци има въ околията. Азъ и Иванъ Берберовъ бѣхме въ комисията

 

83

 

и Османъ-бей. Той назначи себе си съ насъ. Съ рушветъ се отърва добитъкътъ. Взеха на 100 брави 15 брави. Всѣки кехая, за да отърве овцетѣ си, охотно даваше подкупъ. Само отъ Гьоктепе вземаха 6000 овце реквизиция и до 500 лири рушветъ (въ Гьоктепе има до 25 хиляди овци). На нѣкои взеха всички, на нѣкои малко. Който о врѣме се сѣти да прѣвара овцетѣ си прѣзъ границата въ Стара България, мина най-добрѣ. Отъ нашитѣ села бѣха взели за половинъ милионъ лева овци, бакъръ, дрѣхи, жито, ечмикъ и пр. все ужъ реквизиция.

 

Османъ-Бей дочака българскитѣ власти и имъ прѣдаде града”.

 

Малко-Търново благодарение на горѣказанитѣ щастливи обстоятелства прѣкарало турската окупация безъ голѣми сътресения та и външно е запазило градчето привѣтливия си изгледъ. Поради економическия упадъкъ на населението въ града владѣе видимо униние, което се засилва и отъ множеството бѣжанци, настанени по празнитѣ кѫщи.

 

Въ Малко-Търново сега има основно училище съ 5 учителки и съ 400 ученици, и прогимназия съ 3-ма учители 1 учителка и съ 80 ученика. Има забавачница. Едно дѣвическо училище съ 200 ученички се подържа отъ Загребскитѣ милосърдни сестри, католикини, (три сестри), въ собствено голѣмо здание. Има въ града 80 български католишки кѫщи и едно голѣмо католишко българско училище. То се управлява отъ българи, католишки свещеници отъ ордена на ресурекциониститѣ („възкресенци”), които подържатъ мѫжко основно двокласно училище съ двама учители съ 80 ученика. Тѣзи наши българи сѫ приели унията въ врѣме на черковната борба, когато и кукушанитѣ сториха това, и сѫ подъ вѣдомството на Одринския католишки владика Петковъ Михаилъ.

 

Турската джамия стои цѣла, и сега е прѣобърната въ удобно градско читалище.

 

Кѫщятѣ въ М.-Търново сѫ повече дървени, двоетажни, родопски типъ. Населението е рупско, което се потвърждава и отъ нарѣчието.

 

Направихъ снимки отъ града — училищата, групи отъ населението.

 

№ 9. Малко Търново, Класното българско училище (къмъ стр. 83).

 

 

Въ града и въ околията има бѣжанци отъ Малкотърновскитѣ села, които останаха подъ Турция и за които се помена по-горѣ, и още отъ разни български села отъ други

 

84

 

тракийски околии, а именно отъ Лозенградскитѣ села: Скопе, Енидже, Пѝрогъ, Каракочъ, Кадиево, Ериклеръ, Раклица, Кулата, Куюндере, Тастепе, Терзидере, Алмаджакъ, Кемерликъ, Ковчасъ, Карахамза, Ядига; отъ гр. Бунархисаръ и отъ Бунархисарскитѣ села: Яна, Курудере; отъ цариградскитѣ бълг. села: Кючукъ-сейменъ, и Синекли. Въ гр. Малко Търново въ юни мѣс. 1914. год. заварихъ само 120 сѣмейства бѣжанци, а въ цѣлата околия имаше до 800 сѣмейства.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]