БЕЛЕЖКИ
Тази книга, включваща необнародвани съчинения и писма на заслужилия български учител, просветен деец, неуморим фолклорист и плодовит книжовник Кузман А. Шапкарев, се издава във връзка със 150-годишнината от неговото рождение и 75-годишнината от смъртта му, които се навършват в началото на 1984 г.
Роден в гр. Охрид на 1. II. 1834 г., Кузман Шапкарев извървява трудния път на българската възрожденска интелигенция, отдавайки своите сили и способности за националното пробуждане на сънародниците си, за утвърждаването на новобългарското светско образователно дело и за извоюване на независима българска църковна организация. Ревностен ученик и следовник на пламенния родолюбец Димитър Миладинов, той се оформя като типичен представител на българските просветни дейци, с чийто живот и дейност са свързани първите крачки и най-значителните успехи на националното развитие на българите в Македония.
Молепсан завинаги от горещото родолюбив на Димитър Миладинов, в чието лице К. Шапкарев вижда «самоотвержен народен деец», той следва неговите стъпки като народен учител, който чрез училище на роден български език се стреми да подготви сънародниците си да отхвърлят чуждото духовно потисничество. К. Шапкарев не участвува пряко в революционното освободително движение, но цялата му дейност на народен будител и просветен деец, на книжовник и фолклорист подготвя почвата и подпомага делото на българската национална революция, взета в нейния най-широк смисъл.
В продължение на няколко десетилетия (от началото на 50-те години на миналия век) К. Шапкарев свързва най-тясно живота и дейността си с развитието и подема на новобългарското светско образователно дело в Македония, с борбите на тамошното българско население за родно училище и църква, против чуждото духовно потисничество и асимилаторски домогвания. Неговата плодотворна просветна дейност продължава и след 1878 г., когато главните му усилия са насочени към създаването и укрепването на българските учебни заведения в Солун, който се превръща в център на българското образователно дело в югозападните български земи в края на XIX и началото на XX в.
549
Наред с това, използувайки пребиваването си в различни селища и познанството си с много свои съвременници, в продължение на дълги години К. Шапкарев събирал огромно количество ценни фолклорни и етнографски материали, които дават богата и пластична картина на духовния живот и словесното творчество на българското население.
Но народополезното и плодотворно дело на К. Шапкарев, неговите големи заслуги за възраждането на българщината в Македония не се изчерпват с дългогодишната му учителска и просветна дейност и с неоценимия му принос в събирането, съхраняването и издаването на народното творчество. Той има и друга една важна заслуга към народа и отечеството.
Надарен с високо гражданско и силно родолюбиво чувство, К. Шапкарев имал и съзнанието за историческата стойност на делото, което вършел, на събитията, на които бил съвременник или в които участвувал непосредствено, разбирал значението на дейността на различни личности, с които съдбата и жизненият му път го свързвали. И затова въпреки тежките условия, в които протекъл животът му, и горчивите превратности на съдбата му той успял да запази голяма част от кореспонденцията, която получавал, да прави чернови на писмата, които изпращал до различни лица, да води бележки и записки за случки и събития, за деяния на личности и т. н. А в последните десетилетия на живота си той пристъпил и към написване на подробен историко-мемоарен труд, както и на други свои книжовни произведения, разкриващи живота и делото на бележити негови съвременници като братя Миладинови, Нако Станишев, Ян. Стрезов и др., посветени на борбите за национално пробуждане, за културно и духовно еманципиране на българското население в Македония. Така чрез историческите си съчинения и фолклорни материали К. Шапкарев воювал срещу фалшификациите на миналото на нашия народ, срещу асимилаторските домогвания на чужди среди спрямо българското население в Македония. «Всъщност — както правдиво отбелязва акад. П. Динеков — защитата на македонските българи е. . . основен двигател в цялата обществена и книжовна дейност на Шапкарева» (П. Динеков. Кузман А. Шапкарев събирач на народни умотворения. — Сб. на БАН, кн. XXXII, 1940, с. 556).
Историографските и автобиографични трудове на Кузман Шапкарев, както и богатата му кореспонденция допълват и закръглят неговото голямо народополезно дело. Тези съчинения не блестят с художествени достойнства, но имат едно важно качество, което ги прави особено ценни — те правдиво отразяват съществени моменти от историята на българския народ през втората половина на XIX в.; срещат ни с интересни и важни страници от миналото и борбите на българите в Македония за национална пробуда, възмогване и съхраняване, запознават ни със събития и личности, които са плът от плътта и кръв от кръвта на народа,
550
които са сърцевината на неговия обществен живот. Съчиненията на К. Шапкарев, включени в предлагания сборник, ни въвеждат непосредствено и атмосферата на епохата, за която разказват, приобщават ни към живота на сънародниците ни от онова време, разкриват правдиво техните стремежи и народностни борби.
Не трябва да се отминават и качествата на Кузман Шапкарев като мемоарист. Неговите съчинения са написани на чист и хубав български език, отличават се с логичност, яснота на изложението и стройност на композицията. Несъмнено те са дело на един вече опитен и школуван автор.
В резултат на многогодишната си дейност и на високото си съзнание да запазва документите, свързани с българското национално възраждане в Македония и със събирането и издаването на народното поетично творчество, К. Шапкарев успял да създаде и грижливо да опази за бъдещите поколения огромно ръкописно-документално наследство.
По-голямата част от него се съхранява понастоящем в личния фонд на Кузман Шапкарев, който се намира в Научния архив при Българската академия на науките (фонд 15), както и във ф. 1, оп. 2. По-пълна представа за характера и съдържанието на. документалните материали от архива на К. Шапкарев може да се добие от обзора на В. Флорова, Архивен фонд Кузман Шапкарев — Изв. на държ. архиви, 1974, т. 28, с. 309—316. Части от кореспонденцията на К. Шапкарев се намират в различни фондове, съхранявани в ЦДИА, в БИА при НБКМ и в други архивохранилища, а някои материали все още се пазят у негови близки и сродници.
За съжаление, тежките условия на живот и различни други обстоятелства (заплахи от арести и преследвания от страна на турските власти, немарата на някои негови близки и пр.) са станали причина част от неговите ръкописи и от кореспонденцията му да бъде унищожена и безвъзвратно загубена за идните поколения. Такава съдба е сполетяла редица писма и други ръкописи и книжа на Дим. Миладинов, пазени у К. Шапкарев, част от кореспонденцията му с Г. С. Раковски и др. Така например, когато описва подобни премеждия по време на учителствуването си в Прилеп и зариването на част от компрометиращите книжа и ръкописи, К. Шапкарев отбелязва: «Жалко, че тия книжа, както и много други по-прежни и по-сетнешни драгоценности и кореспонденции, запазвани много време с голямо прилежание, не могоха да устоят и срещу последните гонения и страхове във време на българските въстания (1876 г.). Едни от тях станаха жертва Волкану, а други изгниха в земята, дето бях ги зарил.»
Известна представа за ръкописното наследство на К. Шапкарев, което той грижливо събирал и успял да запази, за неговия характер и за съдържанието му ни дава един кратък опис, който сам Шапкарев
551
е направил през 90-те години на XIX в. и който е запазен в архива му под наслов «Опис на находящите се у мене необнародвани досега мои ръкописи, останали за в по-благоприятно време да се обнародват или изцяло, или на откъслеци».
След като в началото на описа посочва къде е обнародвал или е дал за печат свои трудове, Шапкарев пише: «Притежавам още и следующите стари и нови ръкописи, готови за печат:
1) 12 разни слова, съчинени и изречени в разни времена на български, а написани с гръцка азбука (тъй като в тие времена българската азбука не беше известна у нас), именно: 2 от приснопаметний Д. Миладинов, на 1830 и 1833 год.; 2 от пок. Гьорше Попов Миленков, през:1830 год.; 8 от г. Янаки Г. Стрезов през 1842—1849. Всичките съм преписал аз с българска азбука, за улеснение на незнающите гръцката азбука, като на долните полета прибавил съм и някои необходими обяснения. Оригинал в 75 страници, а мойт препис в 115 стр.
2) Материали за историята на възраждането българщината в Македония. . . в две части. . . всичкий же материал обема 21 тетрадки с 692 страници. . . Тези последните под № 2 са най-важните от ръкописите ми.
3) Кратко историко-географическо описание на гр. гр. Охрид и Струга в четири тетрадки със стр. 114.
4) Една огромна кореспонденция с безбройно число писма, която съм имал с разни вътрешни и външни учени лица и учреждения. . .
5) Едно огромно количество тетради с копии от по-важните ми писма и статии. . .
6) Една тетрадка с две статии, писани от мене на гръцки през 1885 год. и обнародвани в трестенский гръцки в. «Νέα ἡμέρα», с последующ превод на български. . .» (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 9, л. 73—75, 81—84).
Но и този опис, правен, преди К. Шапкарев да приключи книжовната си дейност и да събере цялостно архива си, не изчерпва обема на оставеното от него и необнародвано все още ръкописно и документално наследство.
През последните десетилетия на живота си К. Шапкарев полага неимоверни усилия да получи материална подкрепа от разни лица и обществено-културни институции, за да издаде събраните от него богати фолклорни и етнографски материали. Той е разбирал твърде добре, че тия материали, както посочва проф. Ив. Шишманов, са най-силно доказателство «за българщината на македонското славянско население. . . че в тях се крие една здрава самобитна национална култура» (вж. Летопис на БКД, 1909, кн. 10, с. 93). Но въпреки това задачата за издаването на народните умотворения се осъществява само частично (вж. преглед на издадените приживе негови материали в предговора към «Сборник от български народни умотворения», т. I, С., 1968, с. 20—25).
552
Освен това К. Шапкарев успява да издаде — главно в СбНУНК и със съдействието на проф. Ив. Шишманов, с когото установява тесни връзки, някои от своите трудове върху Охрид, Струга и др. селища и по някои историко-географски, етнографски и езикови въпроси (вж. описа в сб. Сто години БАН, С., 1969, с. 813—814). През този период. както и в годините до Освобождението, К. Шапкарев обнародва множество статии в периодичния печат, засягащи главно пак същите въпроси (някои от които с полемичен характер). Впрочем пълно и точно описание на публикуваните от Шапкарев материали не е направено досега и е трудно да се каже колко са те на брой и в кои издания са отпечатани. При това, както и той сам посочва, една част от тези материали са обнародвани анонимно, без посочване на автора им, което още повече затруднява задачата за съставяне на пълен библиографски списък на неговите обнародвани статии (по този въпрос вж. Ил. Тодоров. Публицистиката на Кузман Шапкарев. — Лит. мисъл, 1984, кн. 4).
Но и днес — сто и петдесет години от рождението и седемдесет и пет години от смъртта му — все още значителна част от книжовното и епистоларно наследство на К. Шапкарев стои необнародвано, а поради това и неизползвано достатъчно за по-пълното осветляване и изучаване на важни страници от националната ни история.
Настоящото издание има за цел да направи широко достояние някои от най-ценните историко-мемоарни съчинения на К. Шапкарев и част от огромната му кореспонденция, за да се открои по-ясно неговото голямо народополезно труженическо дело, да се запознаят с него най-широки читателски кръгове, различни слоеве на българската общественост.
В сборника са включени две от най-важните и най-интересните съчинения на К. Шапкарев: «Материали за възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.», написано във вид на автобиография и предназначено от самия автор за печат, но останало и до днес неиздадено, и неговият, както сам той го нарича, «предсмъртен труд» — завършеният едва в края на живота му и предназначен за второ и значително разширено издание ръкопис на историко-мемоарното му съчинение за братя Миладинови. В предлаганата книга е представена също така и част от неиздадената кореспонденция на К. Шапкарев, която на свой ред е също едно огледало на неговия напрегнат живот, посветен изцяло в служба на народа и отечеството.
Ограниченият обем на изданието не позволи в него да бъдат включени и други съчинения на К. Шапкарев, например някои от словата, произнасяни от него на училищни и други празници, както и съчинения, засягащи историко-географски, етнографски и други описания на някои селища и райони. Това би дало възможност да се представи по-пълно творчеството на К. Шапкарев, да се очертае по-цялостно неговият образ на книжовник и обществен деец.
553
Настоящото издание не представя в изчерпателна пълнота книжовното дело на Кузма н Шапкарев, но произведенията, които са включени в него, атестират своя автор откъм най-силната и характерна негова страна — като бележит възрожденски деец, горещ последовател и продължител на делото на братя Миладинови, пламенен български патриот, радетел за българска национална просвета и църква, отдал всички сили и способности за защитата и възхода на българщината. Тези трудове разкриват неговото голямо по своята обществена значимост, възрожденско в истинския смисъл на думата както по своето съдържание и същност, така и по своята всеотдайност и безкористие културно-национално дело.
Надяваме се, че издаването на настоящия сборник с произведения на К. Шапкарев ще даде тласък за по-нататъшното опознаване и проучване на творчеството му, на неговото, по думите на Марин Дринов, «високо родолюбиво дело» (вж. Македонски преглед, г. I, 1924, кн. 3, с. 79). Това издание ще посочи без съмнение необходимостта от по-пълното издаване и цялостно оползотворяване на ръкописно-документалното и епистоларното наследство на скромния, но многозаслужил народен учител, плодовит книжовник и ревностен народовед — «един от последните представители — по думите на проф. Ив. Шишманов — на ония генерации, които подготвиха националното възраждане на България. . . човек с многостранна, непознаваща своите граници енергия. . . патриот до пароксизъм», чиято едничка мечта била «да бъде полезен роду си» (вж. Летопис на БКД, кн. 10, 1909, с. 89).
Поради характера и предназначението на настоящото издание коментарните бележки към текста на включените в сборника произведения и писма на К. Шапкарев са съвсем кратки. Те имат за цел главно да насочат интересуващия се читател към допълнителна литература по засегнатите въпроси, да посочат точните заглавия на споменати издания, да дадат налагащи се пояснения при отделни случаи и пр. Сведения за лицата, споменавани в изложението, не се дават в коментарните бележки, тъй като кратки биографични данни за тях има в показалеца на личните имена.
*
При подготовката на поместените в този том материали за печат, внасяйки известни промени, които доближават текста до нормите на сегашната правописна система, сме се стремили да запазим в максимална степен неговото езиково своеобразие. С оглед на това сме запазвали не само лексикалните диалектни особености на авторовата реч от рода на «мощне», «овде», «овой», «пойциня», «потем», «прибер», «сборвя», «трътя», «цвър-
554
сто», но и всички колебания и непоследователности, които авторът — съзнателно или неволно — е допускал под влияние на родния си диалект, като: «них», «нихен», «нихни» наред с «тях», «техен», «техни»; «всите» и «всички»; «едвай» и «едва»; «особито» и «особено»; «како» и «като»; «насърчвам» и «насърчавам»; «предеди» и «прадеди»; «чекам» и «чакам»; «некаква» и «някаква»; «тие» и «оние» наред с «тия» и «ония»; «всекой», «всекоя» наред с «всякой», «всякоя»; «всекога» наред с «всякога»; «всекого» наред с «всекиго». Не са унифицирани също и редица други диалектни или архаични форми, употребявани успоредно с книжовните им съответствия: «щеха» и «щяха», «мълчеха» и «мълчаха», «язик» и «език», «священ» и «свещен», «таква» и «такава», «такво» и «такова», «такви» и «такива», «такъво» и «такова», «сумнение» и «съмнение», «надминува» и «надминава», «съще» и «също», «обще» и «общо», «последне» и «последно», «лоше» и «лошо», «излишне» и «излишно», «бъдъщ и «бъдещ», «жъртва» и «жертва», «чърпя» и «черпя», «чъртане» и «чертане», «стъпен» и «степен», «седъм» и «седем», «осъм» и «осем», «мъжите» и «мъжете», «уничтожавам» и «унищожавам», «поменути» и «поменати». Дори в единични случаи да е употребена, случайно изтървана някак си, една или друга диалектна или друга специфична особеност на авторовата реч, ние сме я оставяли непокътната. Запазени са също непоследователностите в употребата на пълната и кратката членна форма при съществителните имена от мъжки род, както и архаичните членни форми при прилагателните, числителните и местоименията: употребява се «бедний», «беднийт»; «вторий», «вторийт»; «наший», «нашийт» наред с «бедния», «бедният»; «втория», «вторият»; «нашия», «нашият». Не са унифицирани също формите на сегашно действително причастие, окончаващи на -ещ и на -ущ (т. е. запазват се колебанията от рода на «плачещ» и «плачущ», «пишещ» и «пишущ»).
Същевременно обаче, следвайки установената в изданията, предназначени за широк читателски кръг, практика, ние сме осъвременили правописа в следните най-често срещани случаи: изоставили сме буквите ъ и ь в края на думите, както и буквата ь пред членната форма на съществителните имена от женски род, завършващи на съгласна («целта», «заповедта» вм. «цельта», «заповедьта»), при формата за множествено число на някои съществителни («нокте» и «криле» вм. «ноктье» и «крилье»), след сонорните л и р в положение пред съгласна («полза», «царство» вм. «польза» и «царьство»), при наставката -нье на отглаголните съществителни от народен произход («писане», «четене», «летене» вм. «писанье», «четенье», «летенье»); изоставени са също съгласните т и д в групи съгласни, където нямат звукова стойност, а се употребяват по силата на традицията (нормализира се «деца», «оставка», «присъствие», «изкусно», «нужно», «сърце», «насърчавам» вм. «детца», «отставка», «присътствие», «изкустно», «нуждно», «сърдце», «насърдчавам»). При
555
всички тези и редица други аналогични случаи промяната в правописа не се отразява на произношението; следователно езикът на автора остава незасегнат.
Разбира се, в случая трябваше да се откажем и от неупотребяваните в съвременния ни правопис графични знаци ѣ, ѫ и ѭ: буквата ѣ заменихме с е или я според установените норми на книжовно произношение, ѫ предадохме с ъ (в корена на думите) или с а (при окончанията на съществителните имена от женски род, при глаголите с наставка -нѫ, в глаголните окончания за мин. несв. време и за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч сег. време; буквата ѭ заменихме с я в глаголните окончания за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сегашно време или с йъ — във всички останали случаи.
Освен това правописът беше осъвременен и в следните насоки: буквата ь в коренна сричка беше заменена с ъ, а в пълната членна форма на имената от мъжки род, завършващи на мека съгласна, с я («сънят», «царят» вм. «съньт», «царьт»); групите -ър/-ръ, -ъл/-лъ бяха предадени в съответствие със съвременните правописни и правоговорни норми; употребата на двойните съгласни също бе нормализирана според изискванията на съвременния правопис («несъмнено» вм. «несъмненно», «особено» вм. «особенно», «класно» вм. «классно», «руски» вм. «русски»); изоставено бе фонетичното означаване на редукцията на неударените широки гласни а, е и о — както в корена на думите, така и при представките и окончанията (т. е. печата се «одобрявам», а не «удобрявам», «изрине», а не «изрини»); същевременно представките ис-, въс-, рас-, бес-в положение пред беззвучна съгласна бяха нормализирани според морфологичния принцип: «изтърсвам» вм. «истърсвам», «разположен» вм. «расположен» и пр. (в това отношение у автора наблюдаваме пълна непоследователност); буквите я и ю след съгласните ж, ч и ш бяха заменени съответно с а и у; навсякъде, където пред гласната о мекият изговор беше означен с й, тази буква бе последователно заменена с ь; прилагателни имена и други производни от завършващи на -ея или -ия чужди думи редовно бяха предавани с гласна а вм. я («материали» вм. «материяли», «идеален» вм. «идеялен», «официално» вм. «официялно»); не беше взето под внимание изпадането под влияние на разговорната реч на съгласната в в групите съгласни бв, зв, вз, вс (печата се редовно «трябва», «вземам», «всичко», докато у Шапкарев срещаме непоследователно «тряба» и «трябва», «вземам» и «земам», «всичко» и «сичко»; нормализирана бе също и архаичната форма на съюза «но», предаван у Шапкарев, както и у повечето от неговите съвременници като «нъ»; същото се отнася и за думата «пък», която по онова време редовно се употребява във форма «пак»; нормализиран е правописът и на някои думи с по-особено изписване, въведено тогава под чуждо влияние: «як» вм. «ягк», «лек» вм. «легк», «екземпляр» вм. «екзембляр», «император» вм. «имбератор», «компания» вм. «комбания» и пр. По този начин текстът е предаден в
556
по-удобна за възприемане от съвременния читател форма, без обаче да се накърнява своеобразието на езика, без да се лишава той от присъщия му специфичен колорит.
По отношение на пунктуацията сме се придържали към съвременните норми, стремейки се обаче винаги да запазваме смисловото и интонационното значение на препинателните знаци, употребявани от Шапкарев (т. е. промени са правени само в случаите, когато това е наложително с оглед на съвременната практика). Изцяло в съответствие със съвременните норми е и слятото, полуслятото и разделено писане на думите. Съкращенията в авторския текст обикновено са запазвани; където те са разкрити, това е направено според общоприетата практика с помощта на квадратни скоби (с изключение на някои често срещани случаи: н. п. = например, Ц/град = Цариград, следов. = следователно, бр. = братя, х. = хаджи, п. = поп, когато думите са изписани пълно без съответната уговорка; без уговорка са разкрити също съкратените названия на месеците, както и някои твърде често употребявани съкращения на прилагателни имена, означаващи народностна принадлежност: «български», «гръцки», «турски», «руски», «австрийски» и техните производни).
Посочените тук основни правила, без да са напълно изчерпателни, очертават главните насоки, в които е извършено осъвременяването на правописа в настоящото издание.
I
«Материали за историята на възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 год.» е най-крупното историко-мемоарно автобиографично съчинение на Кузман Шапкарев, което той сам оценява в цитирания по-горе опис на произведенията си като «най-важните от ръкописите ми». Замислено отдавна и писано всъщност повече от две десетилетия, това съчинение представлява широка панорама на национално-възрожденския процес в редица селища и райони в югозападните български земи.
Притежаващ остро историческо чувство и съзнанието за необходимостта да запознае бъдните поколения с борбите на българското население в Македония за национална просвета и независима църква, с усилията за пробуждане на националното самосъзнание и самочувствие на сънародниците си в един от най-трудните и величави периоди от тяхното историческо битие, К. Шапкарев записва и запазва материали за по-важните събития, на които е свидетел и съвременник. Сам той отбелязва в края на този свой труд «каквото по-забележително събитие през живота ми минало пред очите или ушите ми, аз не съм пропуснал незабе-
557
лязано, а всичко навреме, точно и подробно, особито по отношение възражданието българщината в някои македонски градове, в които съм учителствувал или и в ближните тем места, записвал съм с всичките дати и подробности, та от тие бележки съм събрал толко материал и по тая част, щото могъл съм да съставя едно огромно съчинение или хронограф — настоящето, във вид на собствена своя автобиография. . .»
Навлизайки в зрелия период на своя живот, в годините на оценка и равносметка на извървения път и извършената дейност, наред с другата си книжовна и събирателска фолклористична и етнографска дейност К. Шапкарев замисля да опише по-пространно своята биография, която всъщност е една характерна страница от историята на Българското национално възраждане в Македония. В предговора на автобиографията си той посочва, че основният мотив, за да пристъпи към описание на житието си, а с това и на много исторически събития, в които е участвувал или на които е бил съвременник, е убеждението и съзнанието му, че «тие събития са нужни за новата ни история».
Когато през есента на 1883 г. Шапкарев оформя началото на пространно замисления свой голям автобиографичен труд, той го изпраща на Екзарх Йосиф I в Цариград, като в писмо до него от 17. X. 1883 г. споделя своите замисли и проекти в това отношение. «Отдавна съм мислил — пише той — да оставя писмено някои важнички за новата ни история събития, които станали в отечеството ни Македония през времето на моето тридесетгодишно почти учителствувание, но обстоятелствата и състоянието не ми позволявали досега. . . Може да не е дотолко важен трудът ми, но все не е и съвсем безполезен. Да се обнароди засега не е полезно, но и да се изостави — вредително. Заради това реших да напиша поне все, колкото помня, та в едно сгодно време да се издаде или да се чърпи поне от него, щото би било полезно.»
Първоначалната боязън, че може да бъде смятан за славолюбец, който чрез този си труд иска да се самоизтъкне, да покаже преди всичко своята личност и дейността си, била преодоляна от насърчението, което авторът получил от Г. Кандиларов, директор по това време на българската гимназия в Солун. И тъкмо по това време (1883 г.) К. Шапкарев пристъпва към написване на първата част на своя обемист историко-мемоарен труд.
Освен обнародвания тук обстоен негов автобиографичен труд той е подготвил и някои други автобиографични съчинения. За най-ранен автобиографичен опит на К. Шапкарев трябва да се смята текстът, обнародван от акад. Иван Снегаров в сп. «Македонски преглед», г. III, 1927, кн. 1 и 2. Този ръкопис Ив. Снегаров намерил в Охрид през 1916 г. заедно с други книжа на К. Шапкарев. (Това е част от архива на Шапкарев, останала у негови близки в Охрид, за която той говори и в своята автобиография.) Писана през 1864 с добавки през 1865 и 1866 г. «на охридско
558
българско наречие с примеси от книжовния български език. . . тя ще да е — пише Ив. Снегаров — най-ранен опит на К. Шапкарев за саможивотопис» (Ив. Снегаров, Принос към историята на просветното дело в Македония. Една автобиография на Кузман Шапкарев от 1864 г. — Македонски преглед, г. III, 1927, кн. 1, с. 36). Тази автобиография обаче обхваща събитията докъм края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век, т. е. само най-ранния период от живота и дейността на К. Шапкарев.
През 80-те години на XIX в., както посочихме по-горе, К. Шапкарев пристъпва към написване на своя подробен автобиографичен труд, като по това време завършва неговата първа част. Този ръкопис на Шапкарев се съхранява понастоящем в личния му архивен фонд (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 32, л. 1 —120.). В следващите години той дописва, попълва и преписва на чисто в 21 тетрадки (общо 692 ръкописни страници) този свой основен труд, който подарява на Българска академия на науките, където се съхранява понастоящем (НА на БАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1493). Именно този разширен, подробен вариант от автобиографията на К. Шапкарев, над който той работи повече от две десетилетия, се обнародва за пръв път в настоящото издание.
Един друг, твърде съкратен вариант от автобиографията на К. Шапкарев, съдържащ основните факти от живота и дейността му, разказани в 58 точки, в обем от 41 ръкописни страници, в чернови вид и в чисто преписан екземпляр, се съхранява в личния му архивен фонд (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 8, л. 1—22 и 42—53). Завършен на 28 март 1892 г., този автобиографичен очерк е бил предназначен за проф.Иван Шишманов (по-подробно вж. Н. Жечев, Ил. Тодоров. Еще одна неопубликованная автобиография К. Шапкарева. — Bulgarian Historical Review, 1984, № 1.).
Последен и най-кратък вариант на автобиографията на К. Шапкарев, завършен в последните месеци на живота му — в началото на 1909 г., — е ръкописът, приложен в края на преработения и допълнен негов труд за братя Миладинови (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 8, л. 24—40). Това е всъщност и последната «лебедова» песен в книжовното творчество на народния будител и неуморим труженик в полето на българската народна просвета, краезнание и народонаука. Това е една съкровена изповед и равносметка на изминатия от него път и предсмъртен завет към следващите поколения да се учат от примера и подвига на незабравимите братя Миладинови и техните родолюбиви съратници.
Автобиографични моменти носят и редица други ръкописи, трудове и бележки на К. Шапкарев, отчасти обнародвани, или пък запазени в архивния му фонд. Обаче в повечето случаи те повтарят сведенията и фактите, съдържащи се в основните му автобиографични съчинения, които изброихме по-горе. Подобен характер имат също така и редица
559
писма и други документи, излезли от ръката на К. Шапкарев (например молби до Народното събрание във връзка с пенсията му) и т. н. В много от писмата си той дава интересни сведения за биографията си, разкрива се чрез тях и неговата просветна, книжовна, фолклористична и др. дейност, поради което епистоларното му наследство може да служи като ценно допълнение към автобиографичните му трудове.
Историко-мемоарното съчинение на К. Шапкарев «Материали за историята на възражданието българщината в Македония. . .» е богат източник на факти, сведения и материали не само за неговия живот и дейност, но и за личността и делото на широк кръг български дейци, като братя Миладинови, Нако Станишев, Я. Стрезов и много други, за тежненията и народностните борби на българите в Македония през втората половина на XIX в.
Това съчинение на К. Шапкарев съдържа обилен материал за историята на Охрид, Кукуш, Прилеп, Струга и други селища в Македония и особено за българското просветно дело, за борбите за независима българска църква, за обществения живот, бита, обичаите на местното население и т. н. Не ще е пресилено да се каже, че този труд е богат рудник на ценни сведения, допринасящи за по-пълното изучаване на националновъзродителния процес в тези краища на отечеството ни, че е своеобразна енциклопедия на българското просветно дело и църковно-националното движение в Македония през втората половина на миналия век, разкрити чрез очите и сърцето на един пламенен български родолюбец. Най-хубавите и плодоносни години от своя живот К. Шапкарев отдава на учителското поприще, където се проявява като талантлив педагогически деятел, ревностен апостол на българското национално образователно дело, радетел за утвърждаването и напредъка на българската просвета и култура. На многото места, където обстоятелствата са го изпращали на работа, в различните селища той печелел привързаността и уважението на своите ученици, както и на болшинството от гражданството, оставял диря в просветното развитие на тези селища. Ето как трогателно той описва например заминаването си от Струга. «Никога през живота си — разказва Шапкарев — не съм бил трогнат толко, колкото при раздялата с учениците си от Струга. Преди да се разделя с них и да си тръгна за Охрид, събрах по-възрастните класни ученици около себе, казах им две-три думи, сходни с обстоятелството, и тога, без да чекат да свърша думите си, рукнаха из очите на всички порой сълзи. Това като видях, трогнат до глубини сърца, аз не можех нито думата си да довърша, нито да се въздържа от общето увлечение на учениците и да не заплача също, та прибързах да се оттегля. Но те задържаха ме, попаднаха всички на колене като снопе, поклониха ми се и ми целуваха десница; а аз едва могох да се дръпна от тях с пълни със сълзи очи, като ги оставих плачущи като осиротели от родителите си деца.»
560
Един от основните въпроси в автобиографичния труд на К. Шапкарев, който той засяга многократно, е разобличението на поведението и антибългарските деяния на висшето гръцко духовенство и цариградската патриаршия. В мемоарите на Шапкарев се привеждат многобройни факти за пагубната роля, която представителите на висшия фанарнотски клир са играли в съдбата на българското население през XIX в. и особено на българите в Македония, изтъкват се пречките, които те са създавали за въвеждането на българския език в училищата, разкрити са техните асимилаторски домогвания като оръдия на панелинистическите идеи. С безпощадна сила и убедителност К. Шапкарев очертава порочния и безнравствен лик на някои висши гръцки духовници, като владиците Мелетий, Калиник, Йосиф и др., очертава безскрупулния, покварен и подъл характер на тези висши църковни сановници, водещи яростна борба срещу българското национално възраждане и развитие.
Описанията, които К. Шапкарев прави на скверните деяния на тези оръдия на цариградската патриаршия, свидетелствуват за крайната ожесточеност на българо-гръцката църковно-национална разпра. Спомените на К. Шапкарев са документ с огромна изобличителна сила срещу духовната агресия и моралното падение на представителите на цариградската патриаршия. В същото време трябва да се изтъкне, че К. Шапкарев, който ненавижда гръцкото духовенство заради злините и препятствията, които то прави срещу духовното пробуждане и националното издигане на българския народ, има положително отношение към гръцкия народ и изпитва уважение към гръцкото образование и култура, оценява тяхната роля в културното и образователното развитие на сънародниците си. Прочее той отправя острието на своята критика и разобличение «ъм ония гръцки среди и представители, които са станали изразители на шовинистични стремежи и оръдия на агресивни замисли срещу българския народ и неговото национално развитие, срещу ония, които искали да подчинят духовно, да обезличат национално и да експлоатират икономически българското население. Неведнъж той прави ясно разграничение между тези среди и гръцкия народ, към който изпитва доброжелателни чувства.
Трудът на К. Шапкарев съдържа обилен материал за народопсихологията на възрожденските българи, за по-задълбоченото ни себепознание като народ в един от най-съдбовните периоди от националното ни развитие.
Историко-мемоарното съчинение на К. Шапкарев има много голяма стойност и в още едно отношение. То е неопровержимо свидетелство за българския народностен характер на славянското население в Македония. Изложението на К. Шапкарев — един от радетелите за образователно дело на роден, майчин български език за българското население в Македония, — е убедително доказателство за българския етнически
561
характер на това население и същевременно опровержение както на тогавашните, така и на по-късните фалшификации по този въпрос.
Като всеки мемоарен труд и автобиографията на К. Шапкарев не е лишена от някои субективни преценки и пристрастия при характеризиране на отделни лица и събития — въпреки стремежа и желанието на автора да бъде максимално обективен и достоверен. Като личност и обществен деец той влизал в конфликти и противоречия със свои съвременници, с други дейци на епохата — съотечественици или чужденци. По-късно някои неточности и пристрастия на отделни автори, засягащи събития и личности, на които и той е бил свидетел, са провокирали неговата критична реакция, предизвиквали са публичното му противопоставяне и критика в печата, в научни издания и пр. Несъмнено тези отношения са дали известно отражение и върху оценките и характеристиките за някои дейци, за които се говори в автобиографията. Например твърде отрицателна е преценката, която К. Шапкарев дава на личността и дейността на известната възрожденска учителка баба Неделя Петкова, както и на някои други негови съвременници. В случая се проявяват някои черти от характера и личността на Шапкарев, който по думите на проф. Ив. Шишманов «беше откровен — понякога до рязкост. . . чието сърце бе винаги на езика му», него «нещастията бяха направили мнителен и скептик» (вж. Ив. Шишманов, Кузман Шапкарев и Марин Дринов — Македонски преглед, г. I, 1924, кн. 3, с. 62, 76).
Тези обстоятелства трябва да се имат пред вид при ползуването и оценката на труда на К. Шапкарев, защото и той като всяко човешко дело отразява пристрастията и слабостите на съответната личност. Това обстоятелство обаче не трябва да хвърля сянка върху искрения стремеж на автора за широк и правдив поглед и оценка на хората, събитията и времето, за които разказва. Намеренията, от които К. Шапкарев се е ръководил при написването на своя историко-мемоарен труд, са били, казано с неговите думи, да остави на потомството «вярна картина на съвременни някои, важни за историята ни събития». И трябва да се подчертае, че като цяло тази задача той е изпълнил добросъвестно и успешно. Не случайно трудът на К. Шапкарев е преценен от много изследователи като ценен извор за историята на Българското възраждане в Македония през XIX в. Мнозина от тях са цитирали и използували в своите изследвания този труд на К. Шапкарев преди още той да бъде обнародван, като например П. Динеков, Н. Трайков, В.Трайков, В.Божинов, Й.Ванчеви др.
Автобиографичният труд на К. Шапкарев се състои от две части: първата съдържа 4 глави, а втората — 14, някои от които доста неравномерни по обем.
562
ПРЕДГОВОР
Стр. 22*. Вероятно в случая става дума за книжката «Няколко летописни бележки по състоянието на западните македонци за първата четиридесет и пет годишна епоха на настоящия век. Извлякъл, наредил и превел от гръцки Езерский, ученик», С., 1890, 35 с. Езерский е псевдоним на известния учен Георги Баласчев, родом от Охрид.
Стр. 24*. Засега не е проучено и установено напълно публицистичното творчество на К. Шапкарев до 1878 г., както впрочем и от по-късния период. Поради това не може да се даде библиографска справка в това отношение. Обстоятелството, че броят на периодичните издания, в които е сътрудничил К. Шапкарев, е доста голям, вече говори за продължителната му публицистична дейност.
Стр. 27*. Съчинението на К. Шапкарев за Охрид и Струга е обнародвано в Сборник на Българското книжовно дружество, кн. 1, С., 1901. За историята на гр. Охрид през Възраждането и за българското учебно дело в града вж. и Ю. Иванов, Към историята на възраждането на град Охрид — Светлина, II, 1892, кн. 10—11; Е. Спространов, По възраждането на град Охрид — Сб. НУНК, кн. 13, 1896; Ив. Снегаров, Град Охрид — Македонски преглед, 1928; кн. 3, Р. Божилова, Нови сведения за просветните борби през Възраждането — Истор. преглед, 1978, кн. 4, с. 97—109; Й. Ванчев, Новобългарската просвета в Македония през Възраждането, С., 1982, и посочената в тези съчинения литература.
Стр. 29*. За Янаки Стрезов вж. очерка на К. Шапкарев поместен във втория дял на настоящото издание.
Стр. 31*. Става дума за т. нар. Санстефански мирен договор, сключен на 19. II (3. III) 1878 г., по силата на който България била освободена от турско иго. Но Санстефанският договор бил съществено ревизиран на Берлинския конгрес през лятото на същата 1878 г., в резултат от решенията на който България била разпокъсана на няколко части.
Стр. 35*. Вж. дял II от настоящото издание.
563