Тъмраш

Ангел Вълчев

 

10. От Съединението до Балканската война

 

а) Тъмраш — гранично село

б) Поминъкът се промени

в) На границата

г) Смъртта на Ахмед ага. Съдбата на останалите братя

 

Цариградската конференция забради с черен чембер Тъмраш и съседните му села. За първи път от дълбока древност еднокръвното население бе разделено с държавна граница.

 

 

а) Тъмраш — гранично село

 

Ако двама братя издигнат между дворовете си плет, това вече означава много, а между тия села поставиха държавна граница, с всички произтичащи последици. Границата минаваше по билото на Рожен, Ешек кулак, Персенк, Модър, Топкория, Червен камък, после се спускаше към Чуренска река, извиваше нагоре по хребета южно от Чурен, стигаше до връх Комаров камък, за да свърне към коритото на река Въча и на запад. Точно покрай Тъмраш правеше един остър клин и Тъмраш оставаше като в обръч.

 

Граничната бразда бе определена от една междудържавна комисия в състав: капитан Ж. Велчев и капитан М. Савов от българска страна и Шекир паша от турска страна. Българските представители получиха писмена заповед от капитан Атанас Бендерев на 31 март 1886 година. [1] А на 26 април в село Коджа къшла, Кърджалийско, комисията се събра на своето първо заседание. [2]

 

Когато комисията работеше още в района на Кърджали, пловдивският окръжен управител Димитров изпрати до министъра на вътрешните работи следната телеграма: „Моля, разпореждането Ви да се повлияе на пограничната комисия,

 

 

1. ВИА — ф. 1, оп. 5, а. е. 325, л. 6.

 

2. Пак там, л. 14.

 

271

 

 

защото поне 5 от непредадените родопски села, а именно: Тъмраш, Черешово, Осиково, Петвар, Чуреково да останат в границата на България по причини топографически и икономически. Вярвам, че това ще бъде за в полза на самите жители в тия села, ако зависят от нас.” [1]

 

На 5 юни 1886 година комисията се прехвърли в района на Тъмраш. По този случай военният министър майор Никифоров моли министъра на вътрешните работи да му изпрати всички дела и планове за родопските села. [2] От Министерството на вътрешните дела обаче му отговарят, че няма „никакви сведения върху родопските села”. [3]

 

В същото време Петко Каравелов, който възглавява вътрешното министерство, нарежда в Пловдив и Пазарджик направо да доставят на комисията всичко, с което разполагат там. [4] Но в окръзите също нямаха нищо документално. Затова българските представители срещнаха сериозни затруднения. При очертаване на браздата често се водеше спор за отделни височини. Капитан Велчев правеше всичко възможно в интерес на България, но самата постановка на Топхапенското споразумение „да се държи сметка повече за стратегическите интереси на Турция” поставяше българската комисия в крайно неблагоприятно положение.

 

Така или иначе, до есента на 1886 година комисията приключи своята работа и границата бе очертана. Турция скоро след това нареди и усили своите погранични гарнизони и започна да прекарва телефони и пътища до тях.

 

Браздата беше очертана на карта, но граница все още нямаше. В Тъмраш бе настанен турски военен гарнизон, но по самата гранична бразда не бяха поставени никакви постове. Затова връзките между селата от двете страни продължаваха както и преди. Няколко години и след 1886 година овчарите от българските села отиваха в Беломорието на зимна паша с овцете без документи. Селяните от Тъмраш, Чурен, Лилково, Орехово обработваха безпрепятствено „двувластните” си земи, които се кръстосваха от двете страни на граничната линия. От 1 март 1887 година българите, а от 1888 год. и турците започнаха да събират мито на стоките, които се пренасяха през границата. [5] Постепенно изникнаха

 

 

1. ВИА — ф. 1, оп. 5, а. е. 325, л. 140.

 

2. Пак там, л. 145.

 

3. Пак там ... л. 150.

 

4. Пак там ... л. 151.

 

5. В-к „Новини”, 1886 г., бр. I, М. Маджаров.

 

272

 

 

митниците, които бяха първият материален израз на самата граница. Около Тъмраш имаше няколко митнически пункта, но най-важен беше в Чуренска река, който отваряше вратите за Пловдив.

 

Отначало и двете правителства събираха мито. После се споразумяха — на едната митница преносителят да плаща мито, а на другата — да представя позволително, че е платил и получил право да минава. Но скоро и двете правителства разбраха, че на тях им трябват пари, а не позволителни, и затова отново въведоха двойно мито. [1]

 

Митническият пояс „де факто” оформи нещо много по-важно от ограничението в търговията. Той накърняваше националните интереси на българския народ. Съгласно споразумението в Тонхането, рупчоските села се предаваха на Турция само временно, „докато администрацията на Източна Румелия и онази на Българското княжество са в ръцете на едно само и също лице”. [2] Но като наредиха митниците, турските власти подчертаваха, че нямат намерение да отстъпват от установеното положение. А софийските буржоазни управници имаха достатъчно „важни” партизански грижи, за да не обелят зъб по тези въпроси. Нещо повече, те първи поставиха митниците, за да събират пари за княжеската хазна. Единствен Васил Дечев още тогава съзира пакостната роля на тези митници и пише с тревога: „... Освен икономическите загуби, които ще ни сполетят, ние туряме мрежата и на духовното си влияние, което до сега сме упражнявали посредством поминъчните връзки в задграничното българско население в онези български краища, за които ние претендираме.” [3] Но този трезвен глас на Дечев потъна в тишината на родопските пущинаци.

 

Имотите на различните села се кръстосваха от двете страни на границата. Собствениците им не плащаха мито, за да ги обработват, но бяха задължени да вземат от общините открит лист срещу заплащане. А който премине границата с товар не само плащаше мито за стоката, но и по 204 лева на кон, залог, че ще го върне обратно. И ако се случи конят да умре, стопанинът губеше залога, който бе равен на 100 надници.

 

 

1. В-к „Новини”, 1886 г., бр. 60, стр. 2, М. Маджаров.

 

2. Пак там ..., бр. 8.

 

3. В. Дечев — „Митниците на българо-турската граница”, 1894 г., Пд., стр. 8.

 

273

 

 

За да минат границата, плащаха мито по 0,5 лева на овца и бележка, че са платили беглик. Мито се плащаше и на отиване, и на връщане и на двете граници, т. е. то ставаше четворно. На всичко отгоре и турските власти искаха да им се плаща и беглик. С други думи пътеките за Беломорието се запушваха и върху скотовъдството се стовари смъртоносен удар. В Широка лъка и Стойките от 50 000 през 1886 година овцете намаляха на 4000 броя през 1894 година. [1]

 

Митниците са си митници, но те бяха на 4—5 километра една от друга и селяните се промъкваха по скрити пътечки, които те познаваха от деца. През 1891 година обаче, поради избухналата холера, турското правителство постави военен кордон по цялата граница от Кюстендил до Черно море. На всеки 5—10 километра настаниха по един взвод войници. [2] Всички пътища се охраняваха, всеки пътник бе претърсван, всяка книжка „ненаписана на турски език се взема” и притежателят се разпитваше до премаляване.

 

Високата порта отпусна средства и започна строителството на гранични постове и кули. Българското правителство последва примера ѝ. И само за две-три години Тъмраш бе опасан от няколко турски и български гранични постове, които отстояха на 2—5 километра от селото. Тук границата образуваше един остър клин и Тъмраш се оказа огизден с гердан от постове и кули. На Персенк, на Модър, на Белия камък, на Пангарлица, Горилата племня, Червен камък, Чуренска река, на Чуренската кула и Бей бунар започнаха да лаят граничарски кучета. В турска застава бе превърнат и чифликът на Ахмед ага на Чатал улук.

 

Не беше лесно и за самите граничари, особено за турските. Службата по тези далечни гористи върхове и пущинаци се смяташе като най-тежко наказание в турската армия. Читателят трябва да знае, че тук всеки граничен пост е над 1500 метра над морето. Зимата трае 6—7 месеца, а пролетта и есента са влажни, мъгливи и студени. Отначало турският генерален щаб изпращаше тук само дисциплинарни батальони, където осъдените войници трябваше да изтърпяват присъдите си. Голяма част от войнишкия състав се набираше от арабските страни — Ирак, Сирия, Египет, Йемен и т. н., които по онова време бяха под турско владичество. Дошли от топлите страни, през живота си невиждали сняг, тези войници изведнаж се изправяха пред суровия тъмрашки климат

 

 

1. В. Дечев — „Митниците” ... 1894 г., Пд., стр. 11.

 

2. Сп. „Славееви гори”, 1894 г., бр. 4, стр. 34.

 

274

 

 

и изпаднаха в страшна беда. За една зима угаснаха около 200 души араби и анадолци. Голяма част от тях бяха заровени в гробището на билото (сега голяма гора) източно от село Тъмраш, наречено от местното население „манафското гробе”.

 

Всеки черен на цвят граничар селяните наричаха „манафин”. И понеже повечето бяха черни, всички идващи от вътрешността на Турция получиха прозвището „манафи”. Някои от тези манафи служиха тук по 11—12 години и тежко страдаха. От друга страна, мнозина от тях бяха недисциплинирани, пропаднали морално, декласирани, криминални типове, способни на какви ли не зулумлуци. Не по-добри бяха и техните началници. Скоро след идването им местното население, чиито имоти се намираха до самите гранични кули, кански пропищя. Настъпи черното „манафско време”.

 

Разставянето на постовете от двете страни довлече цял синжир нови проблеми — подкупи, спорове, престрелки. Ето един документ, които подсказва накъде избиват работите: През 1894 г. дворцовата канцелария в Цариград изпраща до Великото везирство следното писмо:

 

„Тъмраш”

 

Жандармерийският мюлезимин в Тъмраш донася, че на 26 м. м. август около 40 души българска жандармерия отново минала границата и поставили часови срещу селото Тъмраш, но след поканата на мюлезимина се оттеглили. Обаче на 5 т. м. около 60 души жандармерия отново минали границата откъм село Тъмраш и на едно разстояние от 1 час почнали да строят укрепления. На поканата от страна на мюлезимина и на нахийския мюдюрин те не обърнали никакво внимание и продължили работата си. За да се провери истинността на това донесение, запита се бимбашията на низамския табор в Тъмраш, който отговорил, че завзетата от българите територия била показана в картата като част от Източна Румелия, но откакто е съставена тази карта и до сега тъмрашани плащали данъците и йошура на османското съкровище, а освен това българите до сега не били предявявали претенции за тези места, та сегашната им постъпка е необяснима. Съобщението за строеж на укрепление не било сериозно.

 

Предвид на горното съобщение Н. В. заповядва да се съобщи на Г. Димитров, български дипломатически агент, че българското правителство трябва незабавно да оттегли казаните жандарми, тъй ако тоя път се покажем отстъпчиви,

 

275

 

 

българите по-нататък ще се опитат да окупират и други важни стратегически пунктове.

 

10 септември 1894 г. Досие за България № 896 Сюрея”. [1]

 

 

В документа става дума за „двувластните” земи в Ходжовото дере, които преди границата бяха в лилковско, а след това останаха в тъмрашко землище.

 

През 1895 година вестник „Стара планина” пише: „Една чета каракачани, каквито ги е наспорил господ по българската граница, се опитала да мине със скришом прекаран добитък. Нашите постове ги подгонили. Заловила се престрелка. И от двете страни имало ранени. Нещо твърде обикновено.” [2]

 

В същия брой в дописка от 6 юли се съобщава за смяната на арабския низамски табор с „бели” войници. Вестникът отхвърля обвиненията на опозицията, че имало някакво струпване на войски, и пише:

 

„На турско-българската граница не е ставало никакво променение. Впрочем виноват. Има едно видимо изменение. Арабският табор, който квартирувал на границата в Тъмраш и който е бил изпроводен от Цариград за наказание и тербио (мъчение) се вдигнал и за негово място е дошел все от толкова души други табор войска. Белите изместили черните.

 

Черните били доста наказани в Тъмрашките балкани. Те изкупили греховете си, провиненията си против дисциплината, за което са били проводени за наказание в по-студени места от техните. Черното население с благодарност се завръща в своя си край. Синовете на арабийската пустиня ще могат вече смело да захвърлят топлите дрехи от гърба си... Те вече не ще погребват своите другари в чужда страна. Сбогом носталгия. И с песни, и с възторг заминават черните арабски войници към Солун и Дедеагач, за да се повозят на параходите и отидат в Бейрут, Дамаск, Джердах, Емен, Мека — там дето стига само да се наметнеш с едно бяло платно ...” [3]

 

В Тъмраш беше настанен турският щаб с основната част от войските, а на граничните постове имаше от 10 до 15 души граничари. [4] На тях бе забранено да влизат в село Тъмраш без заповед. Затова в мирните дни те отиваха в съседните български села — Лилково, Орехово, Дормушево, Чурен — и купуваха цигари, спиртни напитки и разни вещи. [5]

 

 

1. ДБИС, т. 4, ч. I, стр. 127.

 

2. В-к „Стара планина”, бр. 43 от 9 юни 1895 г.

 

3. В-к „Стара планина”, бр. 43, 1895 г. от 9 юни.

 

4. Смаил Чакмаков от с. Осиково служи като граничар, спомените у автора.

 

5. Марийка П. Събева — род. 1880 г., Лилково, спомените у автора.

 

276

 

 

В българските села те влизаха също без разрешение и местните власти често ги прогонваха. Жените се страхуваха от „манафите” и не смееха да отидат на работа по нивите.

 

,,Манафите” правеха пакост и на Тъмраш, и на всички околни села. Крадяха овце и говеда, вземаха подкуп от контрабандисти и ги пропущаха да минават през границата, плашеха и насилваха жени и момичета. Понякога хората се оплакваха на началниците им, но като виждаха, че и те не са по-добри, предпочитаха да премълчават мъката си.

 

Тъмраш живееше и се развиваше окован в обръча на границата. Ролята му като нахийски център вече намаля, защото от административното му подчинение отпаднаха селата източно от него. Но той пак остана център на мохамеданските села в коритото на река Въча. Тук бе издигната казармата на турските граничари. Наскоро турците откриха и телефонен пост. [1] Тъмраш за кратко време е бил център на кааза. Тогава към него спадаха и селата западно от река Въча — Доспат, Барутин, Борино и др. [2] Но това бе за кратко, само в края на 19 век. В останалите години Тъмраш беше център на нахията.

 

И така, след 1886 година от селата на бившата Рупчоска нахия се оформиха две административни единици — българска Рупчоска нахия с център Чепеларе и турска Рупчоска нахия с център Тъмраш.

 

През 1891 година Тъмрашката Рупчоска нахия влизаше в Неврокопската кааза, в Серския санджак, в Солунския вилает. [3] Неизвестен автор „подчертава, че Рупчоската нахия се счита Неврокопска и се управлява кажи-речи независимо. Седалището на мюдюра е в село Настен. Има 7680 жители, всички помаци.” [4]

 

От публикуваните таблици се вижда, че Рупчос брои: българи-мохамедани 7619, българи-християни — 61, цигани — 117 души. Данните са взети от турските официални списъци след преброяването в 1890 година.

 

Според различни автори, седалището на турската Рупчоска нахия се е местило в Настан [5], Девин [6], а може би и в Беден,

 

 

1. Сп. „Български преглед”, 1893 г., кн. 3, стр. 132.

 

2. В. Кънчев — „Македония — етнография и статистика”, 1900 г., стр. 289.

 

3. Сп. „Периодическо списание”, 1891 г., бр. 36, стр. 812.

 

4. Пак там ..., бр. 37—38, стр. 13.

 

5. Сп. „Периодическо списание”, 1891 г., бр. 38, стр. 13.

 

6. Сп. „Славееви гори”, 1894 г., бр. 4, стр. 12.

 

277

 

 

но най-често е в Тъмраш. За кратко време нахията се числи към Ахъчелебийската кааза. Във военно отношение беше привързана към скечанското (ксантийското) военно окръжие от областта на Втора ордия, център на която е Одрин. [1]

 

През 1894 година Тъмраш беше нахийски център от Девинската кааза Гюмюрджински санджак. Тогава нахията се делеше на общини. Право на общинско управление имаха само по-големите села, а по желание на самите селяни — и в селата под 100 къщи. [2] Непосредствено преди Балканската война нахията се числеше към Одринския вилает, в който имаше 207 българо-мохамедански села със 131 445 жители.

 

В различните 15 каази българите-мохамедани се разпределят така:

 

1. Димотишка кааза — 1 село с неизвестен брой жители

 

2. Ортакьойска — 1 село (Доутлу) с 800 жители

 

3. Узункюприйска — 11 села с 12 000 души

 

4. Бабаески — 5 села с 3385 жители

 

5. Софийска — 7 села с 3570 души

 

6. Еноска кааза — 2 села с 685 жители

 

7. Кешанска — 3 села с 750 души

 

8. Хайреболска — 7 села с 3205 души

 

9. Дьовленска кааза (Рупчоска).

Под линия се казва: „Това са известните „непредадени” села в долината на Кричим, които по-рано се числяха в Одрински вилает, а в последно време се присъединиха към Солунския вилает: Тъмраш, Черешово, Осиково, Петвар, Чуреково, Михалково. Селча, Лесково, Брезен, Беден, Дьовлен, Аладжиево, Касък, Доспат, Гюмюш дере, Барутин, Чавдар махала, Кайнчал, Дерилери, Наипли, Дюшек дере, Кестенжик, Айгър дере, Триград, Балабан, Настан, Мугла, Катран чукур, Гьоврен и Грохотно — общо 31 села с 26 810 жители българи-мохамедани.

 

10. Кошукавашка (Крумовградска) кааза — 13 села с 3755 жители.

 

11. Гюмюрджинска — 34 села с 10 625 жители

 

12. Даръдерска (Златоградска) — 30 села с 15 990 жители

 

13. Ахъчелебийска (Смолянска) — 32 села с 35 000 жители

 

14. Скечанска (Ксантийска) — 6 села с 4500 души и т. н.

 

Освен изброените Ст. Шишков съобщава, че в 1914 година е имало в Солунския вилает 190 села с 98 297 жители българи-мохамедани.

 

 

1. Сп. „Периодическо списание”, 1899 г., бр. 60, стр. 312.

 

2. Сп. „Славееви гори”, 1894 г., бр. 4, стр. 12.

 

278

 

 

В Битолския вилает — 93 села с 36 069 българи-мохамедани.

 

В Скопския вилает — 23 села с 13 114 българи-мохамедани. [1]

 

Малко скучни за възприемане, тези цифри разкриват нещо много важно. Макар че българите-мохамедани са разпилени по цяла европейска Турция, все пак главната, компактна маса е в Родопите, и то в двете каази — Ахлъчелебийска (Смолянска) и Девинска. Това ще рече, че това население е коренно, местно, че макар коранът да е влязъл в голяма част от българските села, той не е могъл да скъса останалите нишки на българщината в един голям район, не е успял да отлепи кореняка от бащината му земя. Цели пет века хората драпаха по тези чукари, гладуваха, студуваха, мизеруваха, но никога не го напущаха. Изселниците бяха единични случаи. Мъжете ходеха по абаджилък и хаджилък, скитаха по Тракия с катран и кожи, водеха овцете на паша по Беломорието, но все се връщаха в родния край. И когато се връщаха, и когато отиваха, пееха: „Чужда е земя притяжна, кайно е майка мащеха”.

 

Войната през 1878 година и войните от 20 век извършиха първото най-съществено разместване на народностните пластове. Тогава голяма част от българите-мохамедани, подведени от верски фанатизъм или просто заставени от официалните турски власти поради военнотактически съображения, напуснаха своите родни огнища. Но даже и тогава те при всички случаи се стремяха да не прехвърлят морето и проливите и се заселваха в южните склонове па Родопите или в Одринско, но при всички случаи по-близо до планината, че без планината родопчанинът е като пиле без криле.

 

 

б) Поминъкът се промени

 

Тъмраш и до Балканската война остана да съществува като едно от най-големите села в коритото на Въча. Но поради крайната отдалеченост, лошите съобщения, несигурното стратегическо положение той започва все повече да отстъпва на Девин. Цариградската конференция и по-специално Топханенското споразумение дадоха голямо отражение и в поминъка на населението. В селото остана постоянен гарнизон,

 

 

1. Стоян Шишков — „Помаците в трите български области — Тракия, Македония и Мизия”, 1914 г., Пл., стр. 14—15.

 

279

 

 

но освен казармата турската власт не построи нищо повече. Впрочем, тя не построи и в останалите села — Осиково, Петвар, Михалково, Девин, Триград и др., които тънеха в мизерия. Константинов, [1] Шишков и Дечев [2] неколкократно съобщават, че Турция строи коларски път със стратегически цели до Тъмраш, но и това не бе истина. В Тъмраш колело пристигна едва в 1951 година, а в Осиково и Петвар след 1967 година.

 

Поставянето на граничните постове се отрази зле и върху поминъка. В края на 19 и началото на 20 век, когато в Европа развитието на капитализма бе достигнало стадия на процъфтяването и империализма, когато в другите краища на България той получаваше невиждан дотогава размах, родопските села, останали под властта на султанска Турция, затънтени в дивите пущинаци, тънеха в мрак и невежество. Както от незапомнени времена, така и сега, земеделието и скотовъдството си останаха и основата и вътъка, на сиромашкия живот на тъмрашлии, пък и на жителите от останалите села. Но те никога не можеха да нахранят бедните планински хорица и особено онези, чиито овчици и нивици се брояха на пръсти.

 

Земеделието, доколкото може да се нарича земеделие, даваше хляб едва до средата на зимата, но хората чоплеха по песъчливата земя с фанатичната вяра на иманяри, защото друго не им оставаше. Те правеха опити за производство на тютюн, зеленчуци и дори грозде. Но всичко оставаше в кръга на големите стремежи, родени от нуждата за хляб. Тютюнът и по-специално „Режията” са имали повече стопанско значение, защото въпреки неизгодните планински условия, все пак в поречието на Въча годишно тези села са набирали по 2—3—5 хиляди оки. Но в Тъмраш за тютюн не може и да се говори.

 

Основният доход на селата от бившата „Тъмрашка република” и в началото на 20 век идваше от скотовъдството. И всички занаяти, доколкото те можеха да се нарекат занаяти, бяха свързани с него и по-точно с овцевъдството. Мъжете пасяха овцете и доставяха вълната. Жените предяха и тъчеха тази вълна, след това мъжете шиеха от бозовите аби шалвари, калцуни, ямурлуци, клашници, сукмани, антерии. Само в Триград, Ягодина и Буйново селяните са приготовлявали аби с ресни

 

 

1. Сп. „Периодическо списание” — 1899 г., бр. 59, стр. 785.

 

2. Сп. „Родопски напредък” — 1909 г., бр. 2, стр. 62.

 

280

 

 

„за износ” в Босна, Гърция, Албания. От тези аби албанците и бошнаците са приготовлявали своите черни пелерини, подобни на каракачанските, които носеха чак до Първата световна война, а в някои краища и след това.

 

Скотовъдството имаше стари корени в коритото на Въча. Тук, в Михалково, някога Високата порта изкупуваше годишно хиляди топове аба за облеклото на султанската армия. Тук, в коритото на Въча, е царството на прочутите родопски халища, за които и днес се говори дори извън пределите на страната.

 

След подписването на споразумението в Топхането 1886 година специално за тъмрашлии поминъкът чувствително се влоши. И преди споразумението земята не стигаше да изхрани населението, но сега тя бе още повече ограничена. Промени настъпиха и в другите отрасли на стопанството.

 

Като останаха в границите на Турция, тъмрашлии запазиха зимната паша в Беломорието. Това беше жизнено важно за тяхното скотовъдство. Беломорието беше икономическото въже, което ги теглеше нататък през всичките исторически събития. Без зимните паши те не виждаха запазването на стадата, а без овце не виждаха съществувание! Овцете им даваха сирене и мляко, масло и кожи, шалвари и долами, чорапи и клашници, ямурлуци и лапчини. С една дума цялото облекло и половината от храната. От овцете вземаха и пари за онова, което сами не произвеждаха. Овцете изпълваха половината от живота им.

 

И въпреки всички изгоди от Беломорието границата „удари в ребрата” икономиката на Тъмраш. На първо място селото загуби естествения пазар в най-близкия град Пловдив. То запази пашата за овцете, но загуби хляба за хората, който вземаше от близката тракийска равнина. До Пловдив тъмрашлии можеха да отидат и се върнат за един ден, а до Драма, Серес и Ксанти им трябваше неделя. Затова въпреки всички пречки по границата те правеха дяволски усилия, за да поддържат икономически връзки е България.

 

Като най-далечни села на турската империя Тъмраш и селата около него — Осиково, Петвар, Михалково, Чуреково — западнаха още повече. Те спасиха овцете, но загубиха пазара за добитото от тези овце. А това бе равносилно на букаи в развитието на самото скотовъдство. И както при всички сложни икономически ситуации класовото разслоение се задълбочаваше до крайни предели. На една страна бързо растеше количеството на овцете на тежките малсайбии, а на другата растеше броят на селяните, чиито овчици се брояха на пръсти. В

 

281

 

 

Триград и махалите около него по време на Балканската воина се наброяват около 25 000 овце и кози. Но от тях 3000 са на Хаджи Амедаа, 2000 на Амедаа, 1000 на Хаджи Али Ефенди. В Кестен има 3000 броя, но от тях 2000 са на Мурад ага. В Мугла има 12 000, но 2000 са на Молла Ахмед, 1500 са на Салих кехая, 1500 на Кара Мутю и т. н. В Буйново има 10 000, но 3000 притежава Кабак Загар и 3000 хаджи Ахмедаа. В Борино Ахмед ага и Хаджи Ахмедаа имаха по 3000, а цялото село наброяваше около 10 000 и т. н.

 

За да се види по-точно ръстът на селата и тяхното относително икономическо състояние, нека спрем вниманието на някои статистически показатели, отбелязани от времето непосредствено преди Балканската война. От самия факт, че цифрите са закръглявани в хиляди, става ясно, че тези данни са приблизителни, но те все пак дават една относителна представа за нещата, за измененията в тези села, настъпили през трите десетилетия след Топханенското споразумение.

 

[[ Села, Къщи, Коне и говеда, Овце и кози, Десятък в грошове

Девин, Борино, Буйново, Триград с Кожари, Водни пад и Ждребово, Кестен, Ягодина, Грохотно, Гьоврен, Мугла, Брезе, Беден с Катраница, Настан, Селча, Михалково, Лесково, Чуреково, Петвар, Осиково, Черешово, Тъмраш, Стоманово.]]

 

282

 

 

От самата таблица е видно, че Тъмраш си остава най-голямото село в рамките на бившата „Тъмрашка република”. До известна степен са запазени конете и говедата, но въпреки зимната паша в Беломорието числото на овцете е намаляло чувствително. Прави впечатление, че селата, които се намираха по-близо до Пловдив, които се лишиха от пазар на своите произведения от овцевъдството, намаляват в сравнение с онези, които се намират пó на юг и имат контакт с Драма, Ксанти, Гара Бук и други райони на Беломорието. Това още веднаж показва колко тежко се отрази неестествената граница, поставена от Топханенското споразумение точно по землищната граница на Тъмраш.

 

Ограничени в скотовъдството, тъмрашлии все повече и повече се ловяха за дърводобива, за оня измамно спасителен занаят, който винаги е давал по кора хляб и никога не е наситил рупчоските сиромаси. Той беше сламката, за която се ловяха и тъмрашлии. От горите те сечаха дърва, греди и борина, които продаваха в Пловдив, Брестовица, Перущица или в селата отвъд река Марица. От дебелите дървета бичеха на ръка дъски, товареха мулетата или се задяваха на гръб, плащаха от 8 до 20 на сто за мито и още толкова за рушвети на митничарите в Чуренска река и емваха до Тракия, за да си търсят късмета.

 

Тъмрашлии бяха изкусни майстори на дървени изделия. Своите отлични станове, панакуди, шиници, лопати, кръгове те продаваха кажи-речи по цяла България. Перущенецът Н. Гашаров, който е посещавал неведнаж селото, пише: „Мъжкото население, много будно, странствуваше почти през цялата година. Виждали сме тъмрашлии в Шабла (Балчишко, в Добруджа) с катран. Тъмрашлии носят къде не станове, лопати, катран. Отлични джамбази бяха повечето, а някои и отлични конекрадци и контрабандисти. Толкова странствуваха, че в разговорите им се слушаха: „Не отколе бях във Фера. По Петровден се случих в Галибол (Галиполи)”

 

283

 

 

и т. н. Това Пловдив, Заара (Стара Загора), Ямбол, Ловеч, Русе и пр. за тях разправяха и малките момчета.” [1]

 

Писаното от Гашаров изглежда фантастично. Но то се потвърждава от разказа на много други съвременници от ония години. Ето какво разказва Смаил Чакмаков от Осиково, който не само е ходил десетки пъти в Тъмраш, но две години живя там като войник. Бил е на поста в Чуренска река, откъдето минаваха за Пловдив.

 

— Всички минаваха през Чуренска река. Докарваха всичко. Само вълната и оръжието бяха забранени да се пренасят. Другото бе свободно. Плащаха мито и на турската и на българската митница. Най-много караха да продават катран. Ходеха навсякъде. Към Пловдив, от Девин и Драма се връщат. Някои донасяха хубави пари. Веднаж едно младо с цяла торба злато. Скрил торбата в шалварите между краката. И не можеше да върви. Клати се ту-насам ту-натам. Претърсихме го. Намерихме ги. Пет оки. Тогава нямаше книжни пари, та всички донасяха в лири, алтъни. Питахме го: „Защо си ги скрил бе алан-коло, нали знаеш, че пари не се обмитяват?” Пък то отговори: „Страх ма бе да ма не оберат...”

 

Най-много пари вземаха от катран. Обикаляха цяла България и Турция. По една година не се връщаха. И бяха големи дяволи. Натоварва два-три коня и тръгне по света. Продаде половината катран и като спре на някой голям чучур, пак допълни толумите. Разплоди катрана и пак тръгне. Купувачите го питат: „Мижо-о-о-о много ти е рядък катрана бе, Мижо!” Пък той вика: „Рядък е, защото е жега, през зимата ще се сгъсти. Големи дяволи!” ... [2]

 

Тъмрашлии сами не произвеждаха катран, а го купуваха от карабулаклии. Част от тях се занимаваха главно с търговия. През първото десетилетие на 20 век в селото имаха 28 дюкяна, кафенета, магазини, фунии. В магазините продаваха прежда, платно, цървули, сол, сапун, газ, шекер, конци, макари и т. н. Всички малко обемисти вещи купуваха от Неврокоп, Драма, Ксанти и най-вече от гара Бук. А брашното, хляба — от Пловдив. Транспортът на едро извършваха главно каракачани с коне и мулета. Понякога, особено през есента, керваните им стигаха до 200 коня.

 

 

1. В. „Пловдивски общински вестник”, 1931 г., бр. 95 от 4. XII, стр. 6.

 

2. Смаил Ибрахимов Чакмаков — роден 1876 г. в с. Осиково, сега живее в град Кричим. Спомените на магнетофонен запис у автора.

 

284

 

 

Омразната граница силно ограничаваше, но тя не можеше да прекъсне и връзките, и взаимоотношенията на Тъмраш с Румелия и особено с околните села. И сега да заговорите, който и да е по-възрастен човек в Ситово, Орехово, Лилково, Чурен ще ви разкаже колко пъти той или баща му е ходил в Тъмраш. Бил е там на пазар, овчар или по друга работа. Спас Куртев от Лилково е бил самарджия в Тъмраш. Калафир Герджиков е бил дълги години баш терзията в Тъмраш и т. н.

 

Около 1905 година Адил се съгласи с лилковци да му платят по 4 лева на комин и по 2 товара дърва, но да го откарат в Тъмраш и ще получат право да секат в неговите гори на Чатал улук и Модър. Въз основа на това споразумение много хора ходиха в Тъмраш. Адил ги посрещаше, пиеше ракия и кафе с по-възрастните, даваше им бележка пред митничарите и граничарите и ги изпращаше обратно. [1]

 

Разбира се, границата представляваше сериозна пречка и неведнаж тя бе използувана като претекст за задържане и разкарване на „нарушителите”. Така в 1908 г. Иван Андонов Ставрев (Америката) от с. Михалково и баща му дялаха греди на Чатал улук, но „манафите” ги хванаха и закараха в Тъмраш. Там Адил се намеси и те бяха освободени без глоба, като им върнаха обратно и гредите, но все пак бяха разкарвани. [2]

 

Понякога „манафите” задържаха „нарушителите” по-дълго време. Така Ангел Гугов от Лилково, който редовно продаваше и купуваше стоки от Тъмраш, беше наклеветен и обвинен в шпионаж. Той бе арестуван и откаран през Неврокоп и Дойран в Солун. След активната намеса на българския посланик в Цариград бе освободен едва след 6 месеца. [3]

 

Тъмрашлии също идваха много често в Орехово, Лилково, Ситово и другите съседни села. Кичукът редовно купуваше от тези села месо за турските граничари, на които беше доставчик. [4]

 

Тъмрашлии вземаха невести от Лилково, Орехово, Плочник, Чурен или даваха жени на българските-мохамедани в тези села. Родствените връзки продължаваха дълго след разделението им с държавната граница. Понякога от Тъмраш идваха в тези села на събор, на веселби или посрещаха гости.

 

 

1. Атанас Харизанов от с. Лилково — спомените у автора.

 

2. Иван Андонов Ставрев (Америката) от с. Михалково, спомените у автора.

 

3. Христо Ангелов Гугов от с. Лилково, спомените у автора.

 

4. Калин Шумаров, с. Ситово, спомените у автора.

 

285

 

 

Когато на Адил се роди внук, той покани свои приятели лилковци на тържествата при обрязването. Костадин Стоянов с още 5—6 души лилковци-християни, с шарени килими на конете, отидоха в Тъмраш на празненствата на Адил. [1]

 

Преминаването на границата често пъти ставаше и от контрабандисти, които пренасяха оръжие и забранени вещи. Много често джамбази и конекрадци от коритото на Въча или от пловдивските села прехвърляха крадени коне, като даваха подкуп на граничарите. Мнозина тъмрашлии идваха в Пловдив само за да се снабдяват с оръжие. По този случай в-к „Странджа” писа:

 

„Сигурно се знае, че помашкото население има тесни връзки с турските власти оттатък. Неколцина от селата Чукуркьой, Хвойна, Чепеларе, Еникьой, Куклен и др. в Рупчоско постоянно отиват и се връщат в Дьовлен и Пашмакли и пренасят оръжие и сведения... От месец на месец се съгледват много помаци от Тъмраш да идват в града уж за търговия, а те купуват оръжие.” [2]

 

Авторът обвинява правителството, но явно, че и самите граничари вземаха достатъчно подкуп, за да провалят борбата с контрабандистите.

 

 

в) На границата

 

От година на година обаче нещата се променяха. Връзките между селата все повече намаляваха. Зачестиха престрелките и граничният режим се затягаше. Когато отношенията бяха нормални, тогава граничарите от двете страни се събираха заедно, играеха карти, ходеха си на гости, подпомагаха се с храни. Българските граничари ходеха в Тъмраш, а турските идваха в Лилково, Плочник, Чурен. Но понякога отношенията се изостряха и стигаха до кървави схватки. Ето какво разказват двама граничари, стояли на един и същи граничен пункт — Смаил Чакмаков в турската армия и Атанас Талев в българската. И двамата служиха на поста на Червен камък.

 

Чакмаков служи през 1908—1910 година и разказва:

 

— Ние бяхме 17 души. С българските войници се много погаждахме. Моите войници вземаха по 1 турска лира заплата,

 

 

1. Костадин Бръмбаров от с. Лилково, спомените у автора.

 

2. В-к „Странджа”, 1897 г., бр. 43 от 12 април, стр. 3.

 

286

 

 

а пък аз като онбаши вземах 2 лири... На българските войници държавата даваше по-малко — по 5 галагана. Събирахме се на едно място. Купили бяхме един грамфон за 5 турски лири. Като го пуснем — та чак в Чурен се чуваше. Грамофонът свири, пък ние се сберем с българските войници и се нахванем на хоро. Карти играехме, качамак варяхме, борехме се. Имахме един сандък шекер, ама едър, с брадва го сечахме.

 

Като ни докара доставчика месо, всяка неделя ни даваха по един коч, ние го заколим и дадем един бут на българските войници. Те пък ни даваха грозде и така поминувахме. Нашите войници бяха сбирщина — турци-анадолчета, кюрди, арабчета, македончета и родопчани, от нашия край. Веднаж вървяхме с чауша по граничната пътека. Но през нощта паднал голям сняг. Тогава ние минахме по българската пътека. Българските войници ни извикаха да си вървим по нашата пътека. Аз им казах, че нашата пътека е затрупана, та ако може днес да минем по тяхната, а утре ще си вървим пак по нашата. И старшията на българските войници рече: „Добре, минете тогава!” И минахме. Погаждахме се.

 

Сетне нашият чауш беше направил някаква пакост, та го намразиха и го удариха. Той бе останал по желание на тази граница, защото даваха повече пари. Ама го удариха. Аз не бях на поста. Имахме едно арабче, та само се чешеше. Викам му: „Оти се дърнеш бре Али?” Пък то отговаря: „Гъжеквер, онбаши”. Демек краста. И аз го заведох в Тъмраш да го лекуват. Тогава удариха чауша. Връщам се към Червен камък. На Горялата племня българските войници му турили една пусия и го ударили в лявото рамо. Тъй един кюрд, и той бе дошъл по желание тук да служи заради парите, като го ударили ей тук, в челото, та не шавнал. Пък едно друго като го ударили в гърба, както е залегнало, та куршумът излязъл през дебелото черво. И една мъглаааа ...

 

Сетне се погодихме и се събрахме та решихме: „Който направи престрелка ще го обесим на бориката. И докато бях аз там вече не стана никаква престрелка”. [1]

 

А българският граничар Атанас Талев [2], служил също на Червен камък през 1909—1910 година, разказва:

 

 

1. Смаил Чакмаков — спомените у автора.

 

2. На една скала до някогашния български пост в местността Горялата племня има редица имена на български войници, примитивно издълбани и обраснали с мъх. След дълго проучване и внимателно прочистване най-после ни се удаде да разчетем едно име — Атанас Талев от с. Хвойна. Тръгнахме по следите на някогашния граничар и след дълги проучвания го намерихме жив и здрав. За радост той бе с напълно запазена памет, с бодър дух, преминал през дългите борби на Българската комунистическа партия и разказа наистина интересни неща в големи подробности. От много години Талев живее в Пловдив. Спомените у автора.

 

287

 

 

— Ние се числяхме към 6 погранична рота с щаб в с. Хвойна. Тя имаше 4 взвода. Първи взвод с командир поручик Серафимов (Стотинката), племеник на полковник Вл. Серафимов, бе настанен в Чурен. Взводът имаше 7 поста. Първи пост бе над Кричим в местността Бабица, втори — на местността Комаров камък при Чурен, трети — в Чуренската река, четвърти — на Червен камък, пети — на Горилата племня, шести — на връх Модър, седми — на Пилаф тепе.

 

Втори взвод държеше по билото на Персенк. Заставата му бе в Широка лъка. Трети взвод беше в Чепеларе, а четвърти — в Манастир махала.

 

Аз бях на 4 пост на Червен камък. Имахме едно куче — много зло. Наричахме го Барон. Силно и страшно. Турската кула бе на 200 метра от нашата. Вечер отвързвахме Барона и турските войници се бояха от него, та си внасяха тенекии за през нощта ... Това ги озлоби и един ден, като забелязали кучето отвързано по района, стреляли му. Не го убиха, но му строшиха единия крак.

 

След ден-два наш войник отиде в Чурен при командира на взвода и му доложи за кучето. Поручик Серафимов кипнал, побелял от яд и рекъл: „Какво дремете, по-добре някой от вас да бяха ранили, та да не бе Барона, най-хубавото ни куче ...”

 

Войникът се върна дълбоко огорчен от тежките думи на командира. Като разказа на старшията, оня също побеля от яд. И още на другия ден стреля право в чауша, дето беше ранил кучето. После го довлякоха на наша територия. И престрелката започна. Нарекоха я Бароновата престрелка. Тя трая една неделя. Извършена бе мобилизация във всички съседни села. Дойдоха частите на 21 полк от Пловдив. От Пазарджик тръгна 27 полк и стигна до Дермендере. Артилерията от Пловдив също се дигна. Работата замириса на война. Най-после правителствата се разбраха и след неделя се прекрати.” [1]

 

Тук разказахме само накратко за Бароновата престрелка, но подобни престрелки в началото на 20 век все повече и

 

 

1. Атанас Талев — спомените у автора.

 

288

 

 

повече зачестяваха. Това все повече отдалечаваше Тъмраш от съседните нему села и от България. Животът на селото се обвързваше още повече с Турция, а от това на тъмрашлии не ставаше ни по-леко, ни по-топло. Особено тежко те понасяха военната служба в турската армия. Техните момчета отиваха войници в далечните предели на турската империя по Анадола и Африка, където изгаряха от невижданите и непоносими от тях горещини. Там служеха по 7 и 9 години. Много синове умираха, без да видят вече родното си село.

 

— Ние бяхме 6 души братя — разказва Смаил Чакмаков.— Аскерлъкът ни разсипа. Най-големият ми брат Мехмед служи 7 години в Йемен, там, дето пилците, като хвърчат и падат, умират от жега. Като се върна бе само кожа и кокали. Без хич месце. Жив да го оплачеш. Не можехме да го познаем.

 

Другият ми брат Шериф и той служи в Арабия. Още по-далеч от Йемен. За една година отиде писмо и за една се върна. И вече писмо не дойде. Милият ми брат Шериф, ах, милият ми брат, там си умря. Миличък, никой не го видя, не го чу.

 

Другият ми брат Ариф го взеха в Неврокоп. И той отиде и не се върна вече. Шест години служи. И писма идваха. А на седмата година дойде хабер, че умрял и никой вече не го видя, не го прочу... [1]

 

Такава беше съдбата на всички българи-мохамедани ог родопските села, в това число и на всички момчета от Тъмраш, които служеха в редовете на турската армия.

 

И така, след Съединението в Тъмраш настъпиха сериозни промени и в географията, и в икономиката, и в общественото развитие, и в личния живот на хората.

 

 

г) Смъртта на Ахмед ага. Съдбата на останалите братя

 

Големи промени станаха и в живота на Караходжовите братя. Ахмед ага се оттегли от управлението и начело застана неговият най-малък брат Адил. Разбира се, думата на Ахмед ага тежеше още няколко години в управлението. Той даваше съвети, до него се допитваха за по-големите проблеми. Неговата слава все още се носеше извън пределите на Тъм-

 

 

1. Смаил Чакмаков — спомените у автора.

 

289

 

 

раш. И не случайно през 1894 година англичанинът Буршиер се запътва при него. Въпреки твърденията на Буршиер, че е отишел в Тъмраш само за да види тоя „планински орел”, едва ли може да му се вярва. Англичаните винаги са се стремели да имат свое влияние сред родопското население и най-вероятно Буршиер е изпълнявал други, тайни поръчения в Тъмраш. Но те остават скрити и до днес.

 

През деветдесетте години Ахмед ага вече „остарял, грохнал, останал без зъби и влияние”. [1] А през есента на 1895 год. прочутият тъмрашки властелин почина в собствения си дом. [2] По този случай В. Дечев посвети една кратка бележка, в която подчертава неговите заслуги и слаби страни с лаконичния израз: „Добър беше и лош беше.”

 

Така завърши земния си път най-видната личност на Тъмраш, че и на целия Рупчос през 19 век.

 

Най-малкият брат на Караходжовите братя — Адил, като наследи управлението на нахията от Ахмед ага, макар да бе загубил чифлика си на Бряновщица, бързо натрупваше пари, купуваше нови земи от изселените тъмрашлии и забогатяваше. Макар да не стигна името на големия си брат, той остави трайни следи в паметта на селяните и от съседните села, главно поради своето дългогодишно и също тъй самовластно управление. Думата на Адил на две не става. Той управлява кажи-речи от 1880 до 1907—8 година. Хората от съседните села помнят добре тоя властелин и разказват подробности и случки от неговия личен и обществен живот. В напреднала възраст Адил остави впечатление на улегнал, добродушен и дори смехотворен човек, нещо различно от неговия буен нрав на младини. По примера на брата си Ахмед ага и той се стремеше да навежда ред и справедливост независимо от турските официални разпоредби, но той беше само бледа сянка на стария рупчоски съдник и властелин.

 

Преди всичко неговото имотно състояние отстъпваше десетократно на предишното: Чифликът на Бряновнца пропадна, горите и нивите по Враца и Тикла Кула пропаднаха. Делото с Брестовица само вземаше, а не даваше грош. Овцете постепенно намаляваха и в началото на века Адил вече нямаше нито една овца. Продаде ги. А големият му син се занимаваше с търговия и събиране на данъци за държавната хазна. Конете също намаляха.

 

 

1. Сп. „Мисъл”, 1894 г., бр. 6, стр. 661.

 

2. Сп. „Родопски новини”, 1895 г., бр. 4—5, стр. 1. В книгата на Н. Хайтов — „Девин” неправилно се сочи, че Ахмед ага е починал в 1896 г.

 

290

 

 

След Освобождението Адил си огради нов конак в средата на селото, вляво от моста при долната джамия, до пътя, който идваше от Чурен. Къщата му беше на два ката с вита стълба между тях, с по 3—4 стаи на етаж. Оградена с камък и покрита с тикли. На долния етаж Адил държеше повече каци, вълна, облекло, а в една от стаите зимуваше, че беше по-топла. На горния етаж имаше миндерлъци, долапи, полици, наредени сахани и паници, домоткани бабули (възглавници), шарен таван и прозорци с кръстосани дървени пармаци.

 

Единствен Адил от четиримата Караходжови братя за кратко време води две жени, нещо непривично за тъмрашлии. Той взе едно малко момиче от село Брезе (според някои от Смолян), наричано Фатма, и го варди, докато навърши 16 години. После се ожени за него. Но скоро настана кавга в къщи и младата невяста си отиде. Адил обичаше тази жена и преживя голяма лична драма. Когато Фатма си отиде при родителите, той често вземаше тамбурата, отиваше в дюкяна, пиеше ракия и тъжно редеше песента:

 

Адил си дума изпусна,

бяла го Фатма напусна,

Понощем човек намери,

даде му муле да води

и в Пашмакли го проводи.

 

Да правиш, боба, що правиш,

да дойдеш да ма си вземеш

с девет мулета за товар,

с десето — Фатма да язди ... [1]

 

Адил управляваше първите години на 20 век, но вече остаря и предаде управлението на сина си Атем, известен в околните села под името Атем ефенди. Самият Адил почина през 1910 година в Тъмраш. Погребаха го в началото на „манафското гробе”, над ливадите, на местността Есака, над самия път, там, където днес започва самата голяма гора.

 

Големият син на Адил — Атем, започна да управлява обществените и домашните работи. Но неговото време вече коренно се отличаваше от епохата на дядо му, чичо му и баща му. Той търсеше богатството вече не в чифлици и стада, а в търговията, в джамбазлъка и в самата държавна хазна. Стана търговец на жива стока — коне, овце, говеда. Освен това той откупуваше и събираше данъците на държавата, с право да

 

 

1. Подробности около женитбата на Адил и развода му ми разказваше Лила Ангелова Джижова от с. Лилково, сега живее в с. Коматево. Дядото на Лика е бил ратай у Адил и лично е участвувал в кражбата на момичето, а после наблюдавал и развода.

 

291

 

 

взема една осма от събраното. Тази осмина се превръщаше в една пета, ако не и повече, и скоро Атем натрупа имане. Във всяко село имаше хамбари с жито, фасул, картофи, леща, масло, вълна. Тази „златна мина” утрои богатствата му.

 

Атем си имаше и помощници (йошурджии), които събираха данъците в различните села. Те от своя страна по деветдесет и девет начина завишаваха данъка на хората — вземаха по-голямо номоне (проба) от снопите, оценяваха по-високо добива от овцете, вземаха данък от умрели овце и т. н. Йошурджията нареждаше кой ден на коя местност да се вършее, за да може да мери житото.

 

Цялата данъчна, финансова и административна система в Турция през ония времена беше една неразбория, непоносимо бреме за сиромашията и източник за натрупване богатство от доверениците на властта. Атем ефенди беше един от тези довереници.

 

Криволичеща е съдбата на Смаил ага Караходжов. След като през 1878 година той избяга от Тъмраш с жена си и единствения си син Ашим, вече не се върна в Тъмраш, а се засели в село Беден. Там си огради къща. Заедно с беденския големец хаджи Кюлюнк в първите една-две години след Освобеждението вземаше участие в уредбата на „непредадените” села, после започна да слиза по житейската стълба.

 

Първото му нещастие го връхлетя при смъртта на жена му. После се разори и стигна до крайна бедност. Идваше в Тъмраш дрипав, окъсан, изпаднал вдовец. Адил наставнически го мъмреше:

 

— Бабаолоооо, срамота е да личиш света. Ела да ти дам руба да се премениш, че ме е срам от хората за тебе. Две дисаги пари отнесе, а какво ги стори — един Аллах знае. Стана за срамота. Така не бива да ходиш...

 

Ще ходя, рекъл Смаил, ще ходя да разлавам селските кучета, [1] да ме гледат люде се и да помнят какъв бях и какъв станах, та да не ламтят за имане. Имането се трудно събира, ама лесно се прометепцва (прахосва) ...

 

В началото на седемдесетте години той хвана единствения си син Ашим за ръка и от Беден се пресели в Пашмакли (Смолян). Тук се ожени втори път и стана преведен зет. Но беднотията не го напускаше. Новата му жена заложи алтъните си в банката, а той отиде в Тъмраш и продаде на бойковци имота си на Средне и Топкория. Продаде и къщата си в Беден

 

 

1. Смаил Чакмаков от с. Осиково — спомените у автора.

 

292

 

 

на хаджи Кюлюнк и с набраните си пари отново купи една ливада от 20 декара в района на смоленските езера в местността „Дълго блато”, която и днес се нарича Смаиловата ливада. [1]

 

Според думите на Назифе Джелалова, снаха на Смаил ага и жена на сина му от втората жена „той беше среден човек, с потури, с лапчини, пояс, долама, пушеше с чибук. Говореше български ...” [2]

 

Живя 5—6 години при Джелал и Назифе. Когато бе вече много стар, заболя тежко. На единия му крак се отвори голяма рана, от която излизаха червеи. „Тогава нямаше доктор, нямаше лекарства, церяха го с билки” — споделя снаха му.

 

Последната година от живота си Смаил ага отива веднаж при първородния си син Ашим. Но през това време се разболя, лежа 2—3 месеца и почина на около 90-годишна възраст през 1914 година, в къщата, която днес обитава внукът на Смаил. [3]

 

И така, годините след Съединението до Балканската война изпълват един сравнително мирен период от историята на Тъмраш. Въпреки несгодите, породени от границата, добрите отношения в околните села дълго продължаваха. Но и разделението влезе в бита и мислите на хората. Отношенията между двете държави постепенно се изопваха. Бавно, но непрекъснато шовинистичната пропаганда, която се водеше от двете страни на границата, раздалечаваше Тъмраш от съседните села. Зачестиха престрелките. И на края дойде Балканската война, в която Тъмраш се превърна завинаги в пепелище. Как стана това?

 

 

1. Щефике Ашимова — внучка на Смаил ага, спомените у автора.

 

2. Назифе Джелалова — родена 1884 г. в Смолян, снаха на Смаил ага.

 

3. Пак там ...

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]