Западнитѣ краища на българската земя

Анастасъ Иширковъ

 

VI. Българскиятъ църковенъ въпросъ и западнитѣ граници на българскитѣ епархии. (1833—1897 г.)

 

 

Между балканскитѣ народи подъ властьта на турцитѣ въ най-неблагоприятно положение се напирали българитѣ. Тѣхната земя била най-гѫсто колонизирана отъ турци, тя се намирала най-близо до политическия центъръ на държавата — Цариградъ, и далеко отъ свободнитѣ християнски държави. Българитѣ въ първитѣ три вѣка на турското владичество живѣли главно въ села и колиби, най-вече въ планинитѣ; тѣ нѣмали родно висше духовенство, нито другъ нѣкой институтъ, който да поддържа единството въ народа. Българитѣ се намирали подъ тежко политическо и духовно робство на турци и гърци.

 

Къмъ срѣдата на 18 вѣкъ, когато турското население въ градоветѣ и селата бързо намалѣло поради непрѣкъснатитѣ войни и упостошителни порухи, най-вече чума и холера, българитѣ отъ планинитѣ захванали да се свличатъ къмъ низинитѣ и градоветѣ. Въ кѫсо врѣме тѣ поели въ рѫцѣтѣ си по-голѣмата часть отъ занаятитѣ, организирали се еснафски, забогатѣли, захванали да извършватъ голѣма търговия, първо съ Брашовъ, Буда-Пеща, Виена, а послѣ съ градоветѣ на Италия и други държави. Натрупаното богатство отъ една страна и откритиятъ погледъ чрѣзъ странствуване въ чужбина отъ друга помогнали много за възраждане на българитѣ. Още въ края на 18 вѣкъ много синове на българи се учили вече въ училищата на чужди държави, но тѣ не могли да приложатъ своитѣ знания въ родната си земя, дѣто българската писменость била запазена само въ монастирскитѣ килии и се прѣдавала наслѣдствено у поповетѣ отъ баща на синъ. Такива просвѣтени българи въ тая мрачна за България епоха служили за просвѣтата на други съсѣдни народи, у които намирали по-добра почва за работа. Първата печатна сръбска книга (1741 г.) е писана отъ Христофоръ Жифаровичъ, българинъ

 

 

LXVII

 

отъ македонския градъ Дойранъ [1]. Българинъ отъ Пиротъ е билъ и Кирилъ Живковичъ, епископъ пакрачки, която напечаталъ въ Виена на 1794 год. скратеното житие на светитѣ сръбски просвѣтители Симеонъ и Сава [2]. Бащата на първия сръбски историографъ Иванъ Райчъ — Раю билъ българинъ отъ Видинъ [3]. Евгений Булгарисъ, „първи педагогъ на еленското възраждане”, основатель на първото еленско училище въ Кожани, послѣ знаменитъ духовенъ списатель и съвѣтникъ на Екатерина Велика, произхождалъ отъ родители българи, които се прѣселили въ Корфу. [4]

 

Въ началото на 19 вѣкъ броятъ на просвѣтени българи съ висше образование още повече расълъ, но самото възраждане на българитѣ се подело не отъ тѣхъ, а отъ скромни калугери, свещеници и учители, които били близо до народа, познавали неговитѣ нужди и неговата подготовка за духовенъ животъ. И до като просвѣтенн българи чели философски лекции по чужди университети [5], Хаджи Якимъ, Пейчиновичъ и други съчинявали на простъ български езикъ популярни книжки за народа. И това положение продължило дълго врѣме. Когато българитѣ лѣкари Атанасковичъ и Протичъ основали медицински факултетъ въ Букурещъ, Иванъ Бугарски билъ инжинеръ и картографъ въ Бѣлградъ, а цѣла редица чиновници и гимназиялни учители, по-късно и университетски професори (Палаузовъ, Станишевъ и Дриновъ) били на служба въ Русия, въ България се отваряли тепърва класни училища, въ които

 

 

1.  Още И. Руварацъ изтъкна, че Жифаровичъ „Ревнитéль отечества Болгарскагω” и „Любителъ царства Іллиріческагω” е билъ родомъ българинъ (О кнезу Лазару, стр. 156). Въ новооткритото завѣщание на Жифаровичъ, умрѣлъ въ Москва на 1753 г. се говори за „священика Булгаря Зефаровича” и неговитѣ роднини въ „Турецкой области въ Православной архіепископій Салоникой въ городѣ Доріянѣ братъ родной (Проданъ) и прочія сродники”. — Сравни Йор. Ивановъ, Старитѣ българи за Македония, въ в. Миръ, год. XIX, брой 3873.

 

2. И. Руварац, О кнезу Лазару etc., стр. 156.

 

3. Сé тамъ, стр. 156—157.

 

4. V. Bérard, La Turquie et l'Hellénisme contemporain. Paris, 1893, стр. 227—228. Энциклопедическій словарь Брокгауза и Ефрона и др. Сравни Dr Slivenson, Политическитѣ аспирации на гърци, сърби и румъни въ Воененъ Журналъ XXVI (1915), № 1, стр. 76.

 

5. Д-ръ Никола Савовъ Пиколо билъ професоръ по философия въ университета въ Корфу въ началото на 19 вѣкъ. Ето какъ е прѣдадена биографията на Пиколо въ La Bibliographie de Lorenz, която притежава заведението Firmin Didot & Co à Paris : „Nicolas Sawa Piccolos, médecin et écrivain grec. Docteur en médecine de la Faculté de Paris, ancien Professeur de philosophie à l'Université de Corfou, ancien inspecteur des services hospitaliers de Bucarest pendant l'occupation Russe de 1828—1833, sous le gouverneur Comte Paul Kisseleff, né à Tirnovo (Bulgarie) en 1792 de parents bulgares, mort à Paris en 1865. Сравни прѣиздадената отъ неговия сродникъ Сава Паница въ 1910 година книжка: Paul Kisseleff et les principautés de Valachie et de Moldavie, par Nicolas Sawa Piccolos D. M. Paris. 1841. Повече за живота на Пиколо въ Българска Сбирка, г. ХѴIII (1911), стр. 51, 274. Д-ръ Петъръ Беронъ, роденъ въ Котелъ на 1797 г., убитъ въ Гюргево на 1871 г., написалъ много съчинения на френски, немски, гръцки и български езикъ.

 

 

LXVIII

 

слабо подготвени въ Пловдивъ и Габрово учители прѣподавали по записки география, история, аритметика и благонравие.

 

Сѫщото било и съ освободителното движение въ България. Буднитѣ българи, които горѣли отъ желание за свободенъ живогъ не намирали дълго врѣме почва за борба съ турцитѣ въ своето потиснато отечество, а вземали най-живо участие въ възстаническитѣ борби на сърби и гърци, вземали винаги дѣлъ въ войскитѣ на руситѣ, когато тѣ водили война съ турцитѣ [1]. Не трѣбва да се забравя, че първият сръбски дипломатъ, който сключилъ миръ между Кара Гьорга и турцитѣ въ 1808 год, билъ българинътъ Петъръ Ичковъ отъ с. Катраница, Воденско. А кличка на гръцкото възстание въ 1821 година, въ което вземали участие много българи, била българската дума завѣра. [2]

 

Ония българи, които можали да се примирятъ съ турското робство и заучили турски езикъ, станали високи турски сановници и достигнали княжеска титла, както е случай съ Богоридовцитѣ отъ Котелъ [3].

 

Въ срѣдата на 19 вѣкъ, когато се подхваналъ българскиятъ църковенъ въпросъ, България притежавала вече доста просвѣтени българи, които били на служба въ Русия, Румъния, Гърция и въ Турция. И тозъ, който е изучавалъ възраждането на българитѣ, като прѣгледа българскитѣ цариградски вѣстници отъ 60-тѣ години, особено списанието „Български Книжици”, основано на

 

 

1. Г. С. Раковски, Български-тѣ хайдути. Тѣхно-то начяло и тѣхна-та постоіана борба съ Турцы-тѣ отъ падения Бъларий до днѣшни-тѣ времена. Книжица първа. Букурещъ, 1867, стр. 9—13.  И. П. Липранди, Болгарія. Изъ записокъ — Москва. 1877, стр. 37—48.  Полковникъ Краевъ, Въстанията на българитѣ и освобождение отъ турското иго. Отпечатъкъ отъ сп. Задруженъ Трудъ, год. II, кн. X, XI и XII. София, 1901, стр 11—65.

 

2. Мнозина смѣтатъ Марка Боцариса (Бочаръ) отъ Воденъ, най-прочутъ герой отъ гръцкото възстание за българинъ, но сигурни доказателства за това нѣмаме. Българинъ билъ Хаджи Христо изъ Котелъ, прѣдводитель на българска кавалерия. Отпослѣ Хаджи Христо станалъ първи адютантъ на краль Отона и стигналъ чинъ генералъ (Липранди, Болгарія, стр. 41). Българитѣ били добрѣ гледани въ Гърция подиръ възстанието и дори послѣ държавния прѣвратъ въ Атина (1843), когато били изпѫдени изъ Гърция баварцитѣ и фанариотитѣ, българитѣ не били отстранени отъ служба. Наопаки, ние виждане, че въ сѫщата година прѣзъ септември се основало Трако-славянско дружество на живущитѣ въ това врѣме въ Атина българи, сърби и черногорци съ цѣль да дѣйствуватъ за създаване отъ развалинитѣ на Турция християнска държава. Въ това дружество влизали Хаджи Христо, тогазъ полковникъ, Неофитъ Жековъ, И. Селемински, Ив. К. Суча, X. З. Михаиловъ отъ Шуменъ и други българи. Протоколитѣ на това дружество напечаталъ Г. Раковски на гръцки и български въ своето съчинение: Бьлгарскый вѣроисповѣденъ въпросъ съ фанариотитѣ и голѣмая мечтайна идея панелинзма. Bucoresci, 1864, стр. 84—106. Книгата е напечатана съ паралеленъ български и румънски текстъ.

 

3. Свѣдѣния за Богоридовцитѣ, особено за Стефана Богориди, има въ статията на Емануилъ Богориди, Единъ българинъ изъ миналитѣ врѣмена, князъ Стефанъ Богориди въ Спсп., кн. LXXI (1910), стр. 471 и въ книгата на M. Д. Балабановъ, Гавриилъ Кръстовичъ (народенъ дѣецъ, книжовникъ, сѫдия, управитель). София, 1914, стр. 54—94.

 

 

LXIX

 

1858 година, бива очуденъ, отъ тѣхната голѣма стойность [1]. Тамъ се разгледватъ въпроси политически и научни съ такава компетентность и съ такъвъ съвършенъ методъ, както сме привикнали да виждаме това въ списания и вѣстиици у висококултурни народи. Историята на църковния въпросъ ни поразява чрѣзъ постоянството, послѣдователностьта и разумностьта съ която българскитѣ първенци сѫ водили борбата за църковна свобода. Това се обяснява съ обстоятелството, че българскиятъ народъ, който отворилъ въ 1835 година първото модерно българско училище въ Габрово, ималъ достатъчно подготвенъ кадъръ отъ учени хора и школувани държавници, които сѫ очаквали съ нетърпѣние да настѫпи удобно врѣме за работа, за да посветятъ съ пълно самоотвержение своитѣ сили и познания за благото на народа. Борбата за църковна свобода сгрупирала въ Цариградъ много видни българи и столицата на турската империя станала духовна стотица и на българския народъ. Българската колония въ Цариградъ въ врѣмето на църковната борба била значително голѣма и на нейно чело сѫ стояли изпитани родолюбци. Българскитѣ водачи въ Цариградъ прѣдставяли щастливо съединение на богати търговци и прѣдприемачи, които имали влияние прѣдъ правителството, отъ учени чиновници и списатели, които издавали вѣстници, книги и брошури, и отъ пъргави агитатори, които били обични трибуни въ обществени събрания. Българскитѣ водачи били отъ различнитѣ краища на Мизия, Тракия и Македония и това обстоятелство имъ помагало много да подържатъ тѣсни връзки съ своитѣ съотечественици. Народни прѣдставители отъ провинциялнитѣ български градове засилвали отъ врѣме на врѣме генералния щабъ на цариградскитѣ борци за църковна свобода и допринасяли много за общонародния характеръ на борбата.

 

Българитѣ въ своя исторически живогъ сѫ водили често църковна борба, която имала за цѣль създаването на независима българска църква. Най-важни моменти на църковна борба сѫ прѣживѣли българитѣ прѣзъ врѣмето на князь Бориса, царь Калояна и въ 19 вѣкъ (отъ 1833 до 1897 година).

 

 

1. По-важни цариградски вѣстници :

  Цариградски вѣстникъ (1840—1861), редактори Ив. Богоровъ и Алекс. Екзархъ;

  Българія (1859—1863), редакторъ Драганъ Цанковъ;

  Турція (1863—1875), редакторъ Никола Геновичъ;

  Съвѣтникъ (1863—1865), редактори H. Михаиловски и T. Бурмовъ;

  Врѣмя (1865—1866), редакторъ Т. Бурмовъ;

  Македонія (1866—1872), редакторъ П. Р. Славейковъ;

  Право (1869—1873), редактори Хр. Стояновъ и Ив. Найденовъ.

Сравни Ю. Ивановъ, Българский периодически печатъ отъ възражданието му до днесъ. Томъ 1, София, 1893, стр. 12—108.

 

 

LXX

 

Въ тази глава ще разгледамъ послѣдната църковна борба на българитѣ съ огледъ къмъ териториалното разширение на българската екзархия въ свръзка съ разпространението на българитѣ.

 

Отъ старитѣ наши дѣйци най-добрѣ е прѣдставилъ началото на църковната борба на българитѣ покойниятъ пръвъ охридски български митрополитъ Натанаилъ въ своето анонимно съчинение [1].

 

Идеята за български владици, които да познаватъ езика на паството си и да милѣятъ за него, възникнала най-първо у българитѣ, които търгували вънъ отъ границитѣ на турската империя (1830 г). Въ чужбина българитѣ

Първо отъ Самоковъ и Скопие (1833 г.) българитѣ поискали да си избератъ сами владици българи, но патриярхътъ не се съгласилъ. Когато Султанъ Махмудъ пѫтувалъ прѣзъ България (1838 г.), българитѣ били рѣшени по законенъ начинъ, чрѣзъ молба до Султана

, но не успѣли. Затова българитѣ се отнесли наново съ молба къмъ патриярха за българи владици, но въ отговоръ на това гръцкитѣ владици получили заповѣдь да гонятъ просвѣтенитѣ българи и да усилятъ своята дѣйность за погърчването на българитѣ чрѣзъ църквата и училището. Тазъ гръцка постѫпка озлобила още повече българитѣ и когато султанъ Абдулъ Меджидъ подобно на баща си пропѫтувалъ българскитѣ земи въ 1845 година, билъ посрѣщнатъ отъ българитѣ най-добрѣ и му врѫчили на всѣкѫдѣ просби

 

 

1.

Митрополитъ Натанаилъ е роденъ въ с. Кучевища въ Българска Черна гора (Скопско), училъ се първо въ Скопие и Самоковъ. Свършилъ духовна академия въ Киевъ (1851 г.). Между съчиненията му особено важно е : „За Юстинианови права на Охридската Архиепископия или зa църковна независимость и самостоятелность на Охридско-Българско священоначаліе”, Цариградъ, 1873 (отдѣл. отпечатъкъ отъ „Български Книжици”). Автобиографията му въ Мсб., кн. XXV, дѣлъ I.

 

 

LXXI

 

Султанътъ вземалъ присърдце молбата на българитѣ и когато се върналъ въ Цариградъ поискалъ отъ патриарха да удовлетвори желанието на българитѣ, но патриярхътъ съ лѫжа

Ако патрияршеството посвети българи владици за българитѣ, то не могло да порѫчителствува за тѣхъ. Българитѣ и подиръ това не спрѣли започнатата борба, а я засилили чрѣзъ свои вѣстници и протести въ църквитѣ. Познати сѫ гоненията на гръцкитѣ владици въ Търново, Ловечъ, Свищовъ, Шуменъ, Видинъ, София, Пловдивъ, Призрѣнъ и другадѣ къмъ края на срѣдата на миналия вѣкъ [1].

 

Отъ писмото на Натанаила (Богданъ) виждаме ясно, че българитѣ въ своята борба противъ гръцкото духовенство се ограничавали изпърво само съ желанието да добиятъ свои български владици и въ никоя тѣхна постѫпка не личи желание да се отдѣлятъ отъ гръцката патрияршия като отдѣлна църква. Това сѫщото виждаме и отъ прошението на българитѣ до руския цариградски посланикъ въ 1853 година [2].

 

Изпърво турцитѣ погледнали добрѣ на това българско движение, защото то разслабвало патриаршията, която се явявала като мощенъ центъръ на цѣлия православенъ свѣтъ въ Европейска Турция. Гърцитѣ, наопаки, видѣли още отъ начало на борбата голѣма опасностъ за тѣхната тъкмо по това врѣме най-силно желана мечта: да възстановятъ единъ день византийската империя възъ основа на духовната власть, и за това се противопоставили най-силно на скромнитѣ български желания.

 

Между първитѣ народни будители и прѣдани борци за българска народна църква билъ Неофитъ Бозвели, който като таксидиотъ на Хилендарския монастиръ ходилъ изъ България да привлича поклоници за Св. Гора. Неговата таксидиотска дѣйность захваща отъ 1814 година. Той живѣлъ най-вече въ Свищовъ и Калоферъ, но посѣщавалъ много градове на България и държалъ

 

 

1. Сравни и у М. Радивоевъ, Врѣме и животъ на търновския митрополитъ Иларионъ Макариополски. София, 1912, стр. 71—80.

 

2. В. Тепловъ, Греко-болгарскій церковный вопросъ. Спб. 1889, стр. 35.

 

 

LXXII

 

на всѣкѫдѣ слова поучителни и патриотични. Въ годинитѣ 1832—1834 той изходилъ всички български земи и своитѣ познания върху тѣхъ изложилъ въ своята География (стр. 15, заб.). Той развилъ голѣма родолюбива дѣйность и въ Цариградъ и по неговъ починъ се подхванала и засилила между цариградскитѣ българи идеята за българска църква въ столицата на Турция. Той схваналъ сѫщо много добрѣ значението на Гюлханския Хатти-Шерифъ (1839 г.), като основа за борба противъ неправдитѣ и злоупотрѣбленията на гръцкитѣ владици [1].

 

Въ петдесетитѣ години българската община въ Цариградъ заякнала и се добрѣ организирала. Въ 1849 год. била построена въ Цариградъ българската църква Св. Стефанъ, на подареното мѣсто отъ князь Стеф. Богориди. При църквата по-късно билъ построенъ метохъ. Въ 1848 година се основалъ Цариградски Вѣстникъ, а въ 1857 год. — българско книжовно Дружество, което издавало „Български книжици”. Чрѣзъ вѣстника и списанието се пръскала просвѣта между народа и се рѫководилъ въ започнатата борба за църковни права. Въ 1858 година Иларионъ Стояновичъ билъ рѫкоположенъ за епископъ на цариградската българска църква и сѫщата година захваналъ да се празнува 11 май, празникътъ на св. Кирилъ и Методий, който празникъ игра дълго врѣме голѣма роля при народното пробуждане на българитѣ.

 

Цѣла редица вънкашни въздѣйствия помогнали на българитѣ за тѣхното по-бързо възраждане. Ще спомена само благотворното дѣйствие на многочисленитѣ унгарски и полски емигранти (1848—1851), които се пръснали изъ различни градове на България, Кримската война (1854—1855), която засегнала отблизо източна България и най-послѣ издаванието на Хатти-Хумаюна (1856 г.).

 

До края на петдесетитѣ години всички значителни български селища имали вече сносни училища, въ които се прѣподавало на български езикъ.

 

Парижкиятъ договоръ отъ 1856 г. и издадениятъ въ свръзка съ него сѫщата година Хатти-Хумаюнъ подпомогнали много българитѣ въ тѣхната борба за църковни правдини.

 

 

1. По поводъ на Хатти-Шерифа Неофить Бозвели писалъ прѣзъ мартъ 1845 година до свищовскитѣ младежи: „Тѣмже убо вы не завиждимъ, но вы ублажавам, милодрагіи ми болгарскаго ны народа мати Болгаріи сущи рождбы! На златоцвѣтущаго вы возраста стана туй благодатно Божіе благоволеніе! за да са освободи и бѣдный ны болгарски народ отъ грековладышко и грекоманското тиранское порабощеніе! и да си быде само вѣрна султанска рая — а не грековладышки и грекомански робы — Боже помози!” [Иорданъ попъ Георгиевъ, Неофитъ Бозвели като борецъ за църковната ни свобода. Стара-Загора, 1911, стр 53].

 

 

LXXIII

 

Първи видинци поискали да се възползуватъ отъ правата, които обѣщавалъ хатти-хумаюнътъ. Тѣ се отнесли съ молба до турското правителство и патриярха да се опрѣдѣли заплата на архиереитѣ, за да се избави населението отъ непоносимитѣ сборове на гръцкото духовенство и да се назначатъ свещеници и епископи отъ българска народностъ. Патриярхътъ въпрѣки прѣдупрѣждението на руския посланикъ въ Цариградъ не се вслушалъ въ молбата на видинци, а лицата които подали просбата, били затворени въ тъмница [1]. Българскитѣ първенци отъ Цариградъ направили сѫщо постѫпка прѣдъ турското правителство отъ страна на цѣлия български народъ да се удостои сега възъ основа на новия законъ съ внимание и милость и се освободи отъ духовното робство на гърцитѣ.

 

Патрияршията задължена по § 3 на хатти-хумаюна и подканена отъ турското правителство, свикала въ 1857 г. съборъ отъ прѣдставители на цѣлото православно население въ нейната духовна область, за да направятъ реформи въ църковното управление съгласно съ духа на новия законъ и напрѣдъка и просвѣтата на новото врѣме. Съборътъ, въ който имало само четирима българи, засѣдавалъ прѣзъ 1858 и 1859 година и се закрилъ на 16 февруари 1860 година. Понеже искането на българскитѣ членове на събора да се въведе по-добро църковно управление въ епархиитѣ, населени съ българи, не се взело въ внимание отъ събора подъ прѣдлогъ, чс такива въпроси били вънъ отъ програмата му, тримата български членове се отказали отъ участие въ събора (Илия х. Петровъ, прѣдставитель отъ видински вилаетъ, Д-ръ Ст. Чомаковъ отъ пловдивски и П. Р. Славейковъ отъ софийски). Останалъ въ събора само прѣдставительтъ на търновски вилаетъ х. Николи Минчоолу. Когато се закривалъ съборътъ Д-ръ Стефанъ Каратеодори, частенъ лѣкарь на султана, държалъ остра рѣчь противъ българскитѣ искания, рѣчьта била напечатана [2]. На тази рѣчь отговорилъ на гръцки учениятъ българинъ Г. Кръстевичъ въ видъ на отговоръ отъ хаджи Миколи Минчоолу, търновски прѣдставитель въ събора [3].

 

Прѣди още да се закрие съборътъ възбуждението у българитѣ било голѣмо и умразата имъ къмъ гръцкото духовенство достигнала своя връхъ. Трѣбвалъ и най-малъкъ поводъ, за да се скѫсатъ

 

 

1. В. Тепловъ, Греко-болгарскій церковный вопросъ, стр. 35.

 

2.


 

3.

[М. Д. Балабановъ, Гавриилъ Кръстовичъ, народенъ дѣецъ, книжовникъ, сѫдия, управитель. София, 1914, стр. 253.]

 

 

LXXIV

 

обтегнатитѣ отношения между българския народъ и цариградската патрияршия. Когато на 25 дек. 1859 година увдовѣла охридската епархия, българитѣ отъ тоя градъ поискали отъ патриярха да назначи за митрополитъ на охридската епархия единъ отъ посоченитѣ трима българи епископи: Авксентий Велешки, Илароинъ Макариополски или Антима Видински. Патриярхътъ вмѣсто да се вслуша въ молбата на охридчане, праща имъ гърка Милетия Велички, който билъ познатъ по своята алчность и жестокость. Охридчане, възмутени отъ това, се отказали отъ патрияршията съ протестъ отъ 4 априлъ 1860 година [1].

 

Въ 1860 година българскиятъ църковснъ въпросъ вземалъ широки размѣри въ живота на българи и гърци, въ литературата [2], при турското правителство, у различнитѣ религиозни центрове и въ цариградския дипломатически свѣтъ. Германскиятъ цариградски посланикъ Голцъ ето какъ характеризира въ единъ свой рапортъ до правителството си, съ дата 29 февруари 1860 година, българския църковенъ въпросъ: „Гръцко православие и римска пропаганда, турски и руски държавенъ интересъ, славянски и елински национални стремления, духовенство и гражданство, европейска цивилизация и ориенталско придържане о старото се явяватъ върху тая арена на борба въ взаимни комбинации, ту като противници, ту като съюзници, и съ изброяването на всички тия елементи даже не се изчерпватъ факторитѣ, които съдѣйствуватъ посрѣдственно или непосрѣдственно за разрѣшението на висящия въпросъ [3].

 

Чуждитѣ пропаганди, особено католическата и американско-евангелската, намѣрили въ това врѣме добра почва да печелятъ прозелити, у тѣхъ се възбудила дори надежда да привлѣкатъ къмъ себе си цѣлия български народъ. Особено силно било движението за уния съ папата, въ което вземали участие видни българи, между които билъ и Драганъ Цанковъ. Българитѣ, които сѫ били противъ унията съ папата, но не искали да се подчинятъ на патриярха се отнесли за покровителство до протестантскитѣ правителства и до евангелския съюзъ въ Лондонъ. Руситѣ, които гледали съ безпокойство опититѣ за споразумѣние на българитѣ

 

 

1. Е. Спространовъ, По възражданието въ гр. Охридъ въ Мсб. XIII, стр. 625, 626.

 

2. Отъ раннитѣ статии върху българския църковенъ въпросъ важни сѫ слѣднитѣ: Д/аскаловъ/, Турецкія дѣла въ Русскій Вѣстникъ, 1858, кн. 2. Даскаловъ, Возрожденіе Болгаръ или реакція въ Европейской Турціи въ Русская Бесѣда, 1858, II. Като отговоръ на тѣзи двѣ статии отъ българина Даскаловъ се явява отъ гръцка страна анонимниятъ отговоръ „Отвѣтъ Русскому Вѣстнику по болгарскимъ дѣламъ”. Спб. 1858.

 

3. Приносъ за научаване миналото на Българското отечество. Прѣвелъ Л. И. Поповъ въ Църковенъ Вѣстникъ, кн. XХI. София, 1912, отдѣленъ отпечатъкъ, стр. 5.

 

 

LXXV

 

съ папата и евангелскитѣ организации, се старали да изравнятъ спора, като държали повече страната на българитѣ.

 

Колкото повече се разгаряла църковната борба, колкото повече смѣли и умни борци българи се групирали около своитѣ водители на борбата, толкозъ по-голѣми и настойчиви ставали исканията на българитѣ. За да се попрѣчи на униятската пропаганда, която можеше да раздвои българския народъ и за да се удовлетвори възмутената българска съвѣсть отъ постѫпката на патриаршеския съборъ, цариградскитѣ първенци на чело съ Илариона Макариополски рѣшили да изхвърлятъ името на патриярха и на гръцкитѣ владици отъ българскитѣ църкви. И дѣйствително на 3 априлъ 1860 година на връхъ Великденъ въ българската цариградска църква на Фенеръ вмѣсто името на патриярха, се споменало името на султана. Съ това се скѫсали връзкитѣ между българската и гръцката църква и се далъ отъ Цариградъ знакъ за борба съ гръцкитѣ владици въ цѣлата българска земя. Иларионъ Макариополски, епископъ при българската цариградска църква, станалъ отъ само себе си български свещеноначалникъ. Него признали за такъвъ и провннциялнитѣ български градове. Отъ узунджовския панаиръ прѣзъ септември 1860 год. български търговци отъ всички краища на България (750 подписа на българи отъ 32 града) помолили султана да припознае народното българско свещеноначалство въ лицето на прѣосвещенаго Илариона [1]. Сѫщеврѣменно отъ всички градове българитѣ пращали писма до Илариона съ копие до правителството, съ които го признавали за църковенъ началникъ. Съ това се създало силно възбуждение между българитѣ и крѫговетѣ на патрияршията, създали се затруднения и за турското правителство.

 

Вселенскиятъ патриярхъ Иоакимъ, който се отличавалъ съ умъ и хитрина, схваналъ силата на българското движение и въ съгласие съ много членове отъ синода, низвергналъ българскитѣ архиереи, но сѫщеврѣменно съобщилъ въ априлъ 1860 година редица отстѫпки на българитѣ, които надминавали далеко исканията на българитѣ отъ прѣди 10 години [2], но тѣ сега никого не задоволявали. Въ 1861 година цариградскитѣ българи заявили, че тѣ искатъ да образуватъ отдѣлна религиозна община подъ названието: „Българска християнска църковна свободна и независима отъ църквата на православнитѣ гръци”. Турското правителство не се съгласило съ това искане: то давало свобода на

 

 

1. В. България, год. II, стр. 413.

 

2. С. Ст. Бурмовъ, Българско-гръцката църковна разпря. София, 1902, стр. 176—179.

 

 

LXXVI

 

българитѣ да се присъединятъ къмъ едно отъ признатитѣ въ държавата вѣроизповѣдания, но не да основаватъ нова секта. Този отказъ накаралъ цариградскитѣ българи да осѫществятъ замисления още въ края на 1860 година планъ да свикатъ въ Цариградъ народенъ съборъ отъ прѣдставители на способни, учени и влиятелни българи отъ всички български градове. Прѣзъ май 1861 година пристигнали въ Цариградъ тридесеть души прѣдставители на българския народъ по църковнонароднитѣ му дѣла. Народнитѣ прѣдставители били въ непрѣкѫсната свръзка съ своитѣ съграждани и имъ съобщавали съ писма за вървежа на борбата. Възбужданието въ България отъ день на день се усилвало чрѣзъ вѣстници, списания, памфлети, брошури и рѣчи въ църквитѣ и въ училищнитѣ дворове при народни празненства. Усилила се отъ друга страна и революционната дѣйность на емигрантитѣ българи въ Румъния. Всичко това докарвало голѣми грижи на турското правителство и въ управляващитѣ крѫгове зрѣяла се повече мисъльта, че е по-добрѣ да се удовлетворятъ желанията на българитѣ досежно църковната автономия, отколкото чрѣзъ непрѣкѫснатото дразнене да прѣгърнатъ революцията или се прѣдадатъ на руски планове. Много помогнало на българитѣ и критското възстание, което се поддържало отъ гърцитѣ изъ империята. И когато българитѣ отхвърлили проекта на патриярха Григория VI за автономно българско църковно управление (1867 г.) [1], въпрѣки примирителното въздѣйствие на графъ Игнатиева, турското правителство, което било тогазъ наклонно повече къмъ българитѣ, не само не утвърдило съ ферманъ проекта на патриярха Григория, но позволило на българитѣ, на които билъ съобщенъ проекътъ за знание, да възразятъ обстойно на него [2]. Цариградскитѣ българи подали до Високата Порта прошение, съ което искали самостойна българска църква възъ основа на каноническото право, историята и принципа на свободата на съвѣстьта, който принципъ е припознатъ въ цѣлата империя. Българитѣ искали възъ основа на историята да се възстанови Охридската архиепископия [3]. Защитата е много добрѣ аргументирана. Противъ и въ защита на тѣзи доводи за самостойна българска църква се появили по-късно въ Русия двѣ брошури

 

 

1. Проектъ-тъ на Вселенската патріярхія за рѣшеніе-то на Българскій-тъ въпросъ. Букорещъ, 1867. Въ тази брошура се съвѣтватъ българитѣ да възприематъ прѣдлаганитѣ отстѫпки. Противъ проекта на патриарха Григория се обявили най-вече българитѣ отъ Македония. Жителитѣ на градовегѣ Скопие, Дебъръ, Велесъ, Струмица, Прилѣпъ, Битоля, Охридъ и други изпратили до правителството прошения, съ които искали самостойно църковно управление за българския народъ. („Македония”, брой 33, Бурмовъ, Българо-гръцката църковна распря, стр. 355).

 

2. Т. Бурмовъ, Българо-гръцката църковна распря, стр. 356.

 

3. Сé тамъ, стр. 357—367.

 

 

LXXVII

 

отъ Филиплова и Тёсовскій [1]. Въ 1868 година Великиятъ везиръ прѣдложилъ на патриярха за изборъ два проекта за разрѣшение на българския църковенъ въпросъ [2]. Въ тѣзи проекти се признавало правото на българскитѣ общини въ цѣлата турска империя да си избиратъ свое народно духовенство и да иматъ българитѣ свой духовенъ началникъ въ Цориградъ [3]. Патрияршията протестирала противъ тѣзи проекти, които съдържали нарушения на нейнитѣ привилегии и черковни правила. Тя протестирала най-силно противъ позволението да могатъ българитѣ да създаватъ народна църква въ скѣсенитѣ окрѫзи; тя би се съгласила да даде на българитѣ самостойно църковно управление но въ строго опрѣдѣлена географска область. На тѣзи протести на патриярха българитѣ отговорили съ силни доводи, въ защита на проектитѣ [4]. Съ двата проекта на Великия везиръ Али паша и отговора на патрияршията българскиятъ църковенъ въпросъ влазялъ въ нова фаза на развой, който интересува насъ най-вече — това е териториялниятъ въпросъ въ църковната борба на българитѣ.

 

Али-паша се възползувалъ отъ възраженията на патрияршията и като отложилъ утвърждаването на едина отъ проектитѣ, поканилъ двѣтѣ страни да се споразумѣятъ. Съ това той искалъ да отслаби двѣтѣ противни страни, но това не можало да трае дълго, защото българитѣ се вълнували непрѣкѫснато и рускиятъ посланикъ наблѣгалъ прѣдъ турското правителство да се разрѣши въпросътъ въ полза на българитѣ. Освѣнъ това турското правителство погледнало съ лошо око проекта на патриярха да се свика вселенски съборъ въ Цариградъ за разрѣшението на българския църковенъ въпросъ. Най-послѣ и Франция, която крѣпила турцитѣ срѣщу Русия била въ война съ Прусия. Затова Али-паша, като прѣцѣнилъ добрѣ всички тия обстоятелства, издалъ султански ферманъ за българска самостойна църква съ дата 28 февр. 1870 година [5].

 

Ферманътъ отъ 1870 година се отличава отъ проекта на патриярха Григория (1867), отъ неговата прѣработка отъ една българо-

 

 

1. Т. Филипповъ, Вселенскій патріархъ Григорій VI и греко-болгарская распря. СПБ. 1870. П. Тёсовскій, Греко-болгарскій церковный вопросъ. Петроградъ, 1871.

 

2. Т. Бурмовъ, цит. съч. 364—367.

 

3. Слово изречено отъ г. Д-ра С. Чомаковъ, представитель по черковный-тъ въпросъ въ събраніе-то при Българскѫ-тѫ черквѫ, когато съобщи на събраніе-то Правителственны-тѣ проекты за рѣшеніе-то на въпросъ-тъ. Цариградъ, 1868.

 

4. Опроверженіе на възраженіето на Великата църква противъ издаденытѣ отъ Правителството проекты за рѣшеніето на Българскія Въпросъ. Превелъ отъ първообразното Н. Михаиловскій. Цариградъ, 1869.

 

5. Пълниятъ текстъ у Бурмова, стр. 439—442, важнитѣ за насъ членове въ Материяли, стр. 6465.

 

 

LХХѴIII

 

гръцка комисия въ 1869 год. и отъ проекта, удобренъ отъ патриярха и синода му въ 1869 г. чрѣзъ опрѣдѣленисто границитѣ на екзархията и нейнитѣ отношения къмъ гражданската власть

 

Патрияршията обявила фермана отъ 1870 година за несъобразенъ съ църковнитѣ правила. Ней тежеше най-много постановлението, че екзархията може по законенъ редъ да прибере подъ своята духовна власть българитѣ отъ всички краища на българската земя.

 

Незадоволството на патрияршията не сплашило българитѣ. Притежатели веднажъ на фермана отъ 1870 година тѣ захванали да се организиратъ. И по-рано тѣ имали въ Цариградъ български приврѣмененъ съвѣтъ отъ архиереи и миряне, който се грижилъ за църковно-народнитѣ работи на българитѣ, но той не билъ припознатъ отъ правителството, затова цариградскитѣ българи избрали новъ приврѣмененъ съвѣтъ отъ десеть миряни и българскитѣ владици, които били въ Цариградъ. Задачата на приврѣменния съвѣтъ била да управлява врѣменно дѣлата на българската екзархия и да приготви нейния органически уставъ. Приврѣменниятъ съвѣтъ билъ признатъ отъ турското правителство и това било първата официялна стѫпка по изпълнение на фермана. Главно лице въ съвѣта билъ Гавраилъ Кръстевичъ, ученъ историкъ и добъръ сѫдия и администраторъ [1]. Въ края на септември 1870 год. приврѣменниятъ съвѣтъ изработилъ устава и поканилъ епархиитѣ да изберагъ и пратятъ прѣдставители за народния съборъ, който щѣлъ да приеме изработения проекто-уставъ за управлението на екзархията. Къмъ края на януари 1871 г. захванали да пристигагъ въ Цариградъ прѣдставителитѣ на епархиитѣ въ опрѣдѣления отъ съвѣта брой въ свързка съ голѣмината на епархиитѣ. Вънъ отъ тѣхъ дошли непоканени прѣдставители отъ македонскитѣ епархии, които споредъ фермана не влизали още въ областьта на екзархията. „Протоколи на българскыя-тъ Народенъ Соборъ въ Цариградъ прѣзъ 1871 година”, издадени въ 1911 година отъ Св. Синодъ на българската църква, ни разкриватъ интересни прояви отъ родолюбие, разумъ и дълбоко познаване на българския народъ. Още въ третото прѣдуготвително засѣдание били приети отъ събора прѣдставителитѣ на ония македонски епархии, които не били вписани въ фермана, но чието християнско население брои сигурно повече отъ 2/3 българи. Дѣдо Велю отъ Рѣсенъ, членъ отъ приврѣменния съвѣтъ, казвалъ,

 

 

1. Подробно е разгледалъ живота на Кръстевича M. Д. Балабановъ, неговъ съврѣменикъ и сподвижникъ въ цитираната вече книга върху Г. Кръстевичъ.

 

 

LXXIX

 

ae Охридъ има 20 хиляди български фамилни, че всичката епархия е българска, а не само двѣтѣ третини; сѫщото казвалъ той и за пелагонийската епархия [1]. Тодоръ Ив. Кусовичъ (сега митрополитъ Методи), прѣдставитель отъ Битоля, казва: „Що друго можахме да направимъ ній македонци-ти, освень да пригърнемъ царскый ферманъ. Ній испроводихмы маизарыты си, ній поднесохмы жалбы-ты си на мѣстны-ты си власти. Правителство-то ни остави свободни. Може ли и трѣба ли да издаде другъ ферманъ за насъ, като показахмы всяко-яче, че смы българи и искамы да ся присоединимъ съ българскѫ-тѫ Ексархіѭ?” [2] Хубава и добрѣ обоснована рѣчь по въпроса: дали да се приематъ въ събора прѣдставители и отъ ония епархии, които не влизатъ оше споредъ фермана въ областьта на българската екзархия, произнесълъ Гавраилъ Кръстевичъ. Той казалъ, че църковната борба на българитѣ била подета отъ цѣлия български народъ и смисъльта на фермана е, че се дарява църковна свобода на цѣлокупния български народъ. Още отначало на борбата се работило еднакво за църковната свобода на македонскитѣ епархии, както и за другитѣ. И понеже въ силата на фермана и тѣ ще влѣзатъ въ областьта на екзархията, трѣбва и тѣ да си дадатъ мнѣнието [3].

 

Въ първото редовно засѣдание, 23 февр. 1871 година, Д-ръ Ст. Чомаковъ държалъ рѣчь въ която описалъ историята на черковната борба. Политиката на дѣйцитѣ, които рѫководили борбата се състояла: 1) „въ сохраненіе-то и несприкосновенностъ-тѫ на бащинѫ-тѫ ни вѣрѫ; 2) въ преданностъ безграничнѫ къмъ царско правителство; 3) въ цѫлокупность-тѫ на народъ-тъ [4]”.

 

Голѣмата грижа на българитѣ за цѣлокупностьта на българския народъ прозира ясно и въ засѣданнята на събора. Уреждатъ се границитѣ не само на споменатитѣ въ фермана епархии на екзархията, но и на тия, като скопска, охридска, воаенска и и други, които поради своето българско население щѣли да влѣзатъ по-късно въ нея [5].

 

Въ края на 1871 и началото на 1872 година се водили прѣговори между патриярхъ Антима и българитѣ при посрѣдството на графъ Игнатиева да се постигне между двѣтѣ църкви миръ,

 

 

1. Протоколи, стр. XV.

 

2. Сé тамъ, стр. XV.

 

3. Протоколи, стр. 16—17. Между приетитѣ македонски прѣставители били скопскитѣ Симеонъ Г. Георгиевъ, Попъ Георги и С. Костовъ, воденскиятъ — Т.  Гоговъ, охридскиятъ — Михаилъ Манчевъ. По-късно дошълъ нишкиятъ прѣдставитель архимандритъ Викторъ. Земалъ участие въ събора и нишавскиятъ прѣдставитель Петърь Димитровъ.

 

4. Протоколи, стр. I.

 

5. Протоколи, стр. 124—126.

 

 

LXXX

 

който билъ въ интереса на православието и нуженъ за правилния развой на българската църква. Българитѣ щѣли скоро да избератъ екзархъ, а споредъ ферmана той трѣбвало да бѫде утвърденъ отъ патриярха. Ако се не постигне прѣдварително съгласие между българитѣ и патриярха, припознаването на екзарха отъ послѣдния не ще може да стане. Патриярхъ Антимъ приеmалъ всички членове на фермана освѣнъ десетия, който засѣгалъ териториалното раздѣление на гръцката и българската църква, най-болното мѣсто за гърциtѣ, най-опасниятъ пунктъ за тѣхното владичество върху Македония и Тракия. Подобно на своиtѣ прѣдшественици и Антимъ искалъ да се установятъ границитѣ между патрияршията и екзархията, като отстѫпалъ на послѣднята отъ западнитѣ епархии на българската земя: нишката, нишавската, скопската, велешката, охридската и сѣверната частъ на битолската. Умѣренитѣ българи били доволни отъ тази отстѫпка, но Чомаковъ се противопоставилъ, защото искалъ да прѣмини подъ екзархията цѣлия Пловдивъ и епархиитѣ струмишка и могленска, а митрополитъ Панаретъ искалъ цѣла битолска епархия. Вънъ отъ това и най-умѣренитѣ прѣдставители на българския народъ, като сѫ знаяли добрѣ възбуждението на своитѣ съотечественици, се бояли да подпишатъ такова съглашение, за да не би да ги обвинятъ въ народно прѣдателство. Тепловъ прѣдлолага, че и нѣкои отъ турскитѣ министри сѫ подстрекавали българитѣ, особено Чомакова, да искатъ по-голѣми отстѫпки отъ патрияршията, за да се създадатъ съ това мѫчнотии на Великия везиръ Махмудъ-паша [1].

 

По-буйнитѣ и по-крайни българи, за да попрѣчкатъ на съглашението между патриярха и по-умѣренитѣ си съотечественици и съ това да запазятъ непокътнатъ 10 членъ отъ фермана, който даваше на българитѣ пълна надежда да се обединятъ въ екзархията всички епархии, въ които християнското население е българско, извършили на Богоявление, 6 януари 1872 година, църковна служба начело съ българскитѣ архиереи Иларионъ Макариополски, Иларионъ Ловчански и Панаретъ Пловдивски, въпрѣки запрѣщението на патриярха. Начело на движението били Д-ръ Чомаковъ, Хр. Тъпчилещовъ и П. Р. Славейковъ. Свиканиятъ патрияршески синодъ съставилъ актъ, чрѣзъ който низвергналъ Илариона Ловчански и Панарета Пловдивски, а по-рано низвергнатия Илариока Макариополски отлѫчилъ отъ църквата безъ да ги викатъ за разпитъ и обяснения. Турското правителство по искането на патриярха заточило врѣменно тримата провинени архиереи. Това дѣйствие

 

 

1. В. Тепловъ, Греко-болгарскій церковный вопросъ, стр. 100.

 

 

LXXXI

 

на патриярха възбудило силно българитѣ въ Цариградъ и въ провинцията. Турското правителство за да усмири възбуденитѣ духове на българитѣ побързало да имъ разрѣши да си избератъ екзархъ. За такъвъ билъ избранъ първо Иларионъ Ловчански, но той се отказалъ отъ избора и тогазъ билъ избранъ Антимъ Видински. На 3 априлъ 1872 година екзархътъ получилъ своя бератъ, а на четвърти се прѣдставилъ на Султана. Патриярхътъ не искалъ да приеме екзарха Антима, нито да дигне низвержението на българскитѣ архиереи, нито да позволи да се служи литургия на Великдень. Въпрѣки това на 23 апр. сѫщата година екзархътъ произнесълъ въ българската църква рѣчь, въ която обявилъ, че не признава вече за дѣйствително низвержението на тримата български архиереи, а на 11 май, праздника на славянскитѣ просвѣтители, екзархътъ служилъ заедно съ другитѣ български архиереи и многобройно духовенство тържествено богослужение. Въ врѣме на литургията, послѣ четенето на евангелието, билъ прочетенъ обширенъ актъ, съ който се провъзгласява независимостьта на българската църква [1].

 

Въ отговоръ на това съборътъ при патрияршията на 13 май сѫщата година рѣшилъ да низвергне екзарха Антима и всички архимандрити, свещеници и дякони, които сѫ служили съ него, а по-рано низвергнатитѣ български архиереи Илариона Ловчански и Панарета Пловдивски да афореса, а афоресания по-рано Иларионъ Макариополски да прѣдаде на вѣчна анатема и да го осѫди за огнената геена. Рѣшенията на патриаршеския съборъ не повлияли никакъ върху каленитѣ вече въ борба българи. На 25 май с. г. били назначени отъ екзархийското управление митрополити българи въ Търново и Самоковъ; на 28 с. м. митрополититѣ търновски, пловдивски и самоковски рѫкоположили архимандритъ Виктора за нишки митрополитъ, по-послѣ архимандритъ Дамаскина за велешки. Партения за нишавски (пиротски) и т. н. до като се добили всички български епархии споредъ фермана съ българи митрополити. Патрияршията като видѣла, че досегашнитѣ мѣрки не стрѣснали българитѣ, свикала съборъ отъ патриярситѣ иерусалимски, александрийски, антиохийски, архиепископа кипърски и много митрополити, които въ засѣданието си отъ 16 септември съ едногласно съборно опрѣдѣление обявилъ българския народъ за схизматиченъ, и го отлѫчили отъ църквата. Българитѣ приели спокойно отлѫчването и понеже турското правителство държало

 

 

1. Т. Бурмовъ, Българо-гръцката църковна распря, стр. 564—567.  В. Тепловъ, Греко-болгарскій церковный вопросъ, стр. 110—111.

 

 

LXXXII

 

яко за фермана, дѣлата на екзархията тръгнали лека по-лека въ редъ.

 

Въ македонскитѣ епархии станали истилями, разпитъ между православното население, къмъ коя църква иска да принадлежи: българска или гръцка. Въ скопската епархия останали съ патрияршията въпрѣки подкупитѣ, увѣщанията и заплашванията на гръцкия митрополитъ Паисий 60 кѫщи въ градъ Тетово, около 150 кѫщи въ градъ Скопие (между тѣхъ всичкитъ власи), около 50 кѫщи въ Куманово и твърдѣ малко кѫщи въ Враня. Отъ всички села на епархията Паисий можалъ да задържи за себе си по различни причини само десетина [1]. Отъ тѣхъ послѣ се създали първитѣ сърбомани въ Скопско. Не 2/3, а 9/10 отъ православното население въ скопската епархия се изказало явно за българската църква. Още по-голѣмъ успѣхъ имали българитѣ въ охридската епархия, дѣто къмъ гръцката църква останали само влашкитѣ села Долна и Горна Бѣлица и българскитѣ — Подгорци и Любанишча. Въ града Охридъ се обявили за българската църква и власитѣ [2]. Избранитѣ митрополити за скопската епархия — Доротей, и за охридско-прѣспанската — Натанаилъ били рѫкоположени още въ септември 1872 година, но турското правителство бавило дълго врѣме издаването на берати, въпрѣки многократнитѣ молби на екзархията и жителитѣ отъ епархията (Материяли, стр. 6566). Едвамъ на марта 1874 година се получили берати и новоназначенитѣ митрополити заминали за епархиитѣ (Материяли, стр. 6667), посрѣщнати най-тържествено отъ паството си. По този начинъ двѣтѣ македонски епархии, въ които борбата за българско духовенство, български езикъ и независима църква почнали най-рано, влѣзли въ състава на българската екзархия.

 

Голѣмитѣ успѣхи на българитѣ при разпита въ Охридско и Скопско сепнали както турското правителство, тъй и патрияршията и билъ спрѣнъ по-нататъшниятъ разпитъ. И това положение траяло до руско-турската война (1877—1878 г.).

 

Руско-турската война се завърши съ Санъ-Стефански договоръ, който създаваше една България, въ чиито западни покрайнини влизаха всички епархии, за които ратували дълго врѣме българскиятъ народъ и неговитѣ прѣдставители въ Цариградъ, безъ нишката епархия, която споредъ договора се отстѫпваше на сърбитѣ, но не като сръбска область, а като отплата за тѣхното участие въ руско-турската война. Въ Берлинския конгрссь Санъ-Стефанска

 

 

1. В. Кѫнчевъ, Градъ Скопие, отд. отпечатъкъ, стр. 146—147.

 

2. Е. Спространовъ, По възраждането на гр. Охридъ въ Мсб. XIII. 675—676

 

 

LXXXIII

 

България бѣше разпокѫсана на много дѣлове, а заедно съ това и българската екзархийска область. Къмъ Сърбия се придадоха по-голѣмата часть отъ нишавската епархия съ прѣстолния ѝ градъ Пиротъ и часть отъ скопската епархия — вранскиятъ окрѫгъ. Цѣла Македония остана подъ турско владичество. Голѣмъ дѣлъ отъ доростолочервенската епархия прѣмина подъ властьта на Румъния. Независима остана българската църква само въ княжество България и автономната область Източна Румелия, която българитѣ въ говоръ и писмо упорито наричаха Южна България.

 

Когато се водѣше руско-турската война, турското правителство пропѫди отъ епархиитѣ имъ Доротея и Натанаила, а велешкиятъ митрополитъ се бѣ поминалъ. Въ първата половина на януари 1880 година българскиятъ екзархъ Йосифъ, който бѣше избранъ за такъвъ послѣ принуденото абдикиране на Антима прѣзъ юни 1877 година, се прибира наново въ Цариградъ съ надежда да възстанови екзархията възъ основа на фермана и чл. 62 отъ Берлинския договоръ. Той направилъ постѫпки прѣдъ турското правителство да се възстановятъ въ Македония епархиитѣ охридска и скопска, чиито митрополити прѣзъ врѣме на войната били дигнати, и велешката, чийто митрополитъ билъ починалъ. Той направилъ сѫщо подъ редъ постѫпки прѣдъ международната комисия въ Пловдивъ, която работила органическия уставъ на Източна Румелия, и прѣдъ европейската комисия въ Цариградъ, която се събрала въ 1880 година, за да изработи устава за реформи въ вилаетитѣ, да се запазятъ правата на българската църква и българския народъ, който има дава фермана отъ 1870 година. Сѫщо такива искания прѣдявили прѣдъ цариградската комисия българитѣ отъ различнитѣ краища на Македония. Въпрѣки противодействието на гърцитѣ и на турското правителство, цариградската европейска комисия прокарала въ устава за реформитѣ единъ членъ, който удължава турското правителство да удовлетвори справедливитѣ искания на българската община, призната за такава съ единъ султански ферманъ [1].

 

Положението на българитѣ въ Македония послѣ руско-турската война бѣше много тежко. Тѣ бѣха смѣтани като причина за злочестината, що постигна Турция и се отнасяха злѣ съ тѣхъ и власть и мѣстни турци и прѣселенци (муаджири). По-интелегентнитѣ българи отъ Македония напуснаха отечеството си и се прѣселиха въ България и Румелия. Българщината въ Македония се намѣри въ онова безпо-

 

 

1. Д. Мишевъ въ рѣчьта си по случай юбилея на Н. Блаженство екзарха Йосифъ I, печатана въ „Йосифъ I екзархъ български (1877—1902). Юбилеенъ Сборникъ”. Издава Българското Книжовно Дружество въ София, 1904, стр. 94.

 

 

LXXXIV

 

мощно състояние, въ каквото бѣше прѣди 50 години : безъ више родно духовенство, безъ учители, безъ народни водители. Безпомощенъ бѣше и екзархътъ въ Цариградъ безъ владици въ македонскитѣ епархии, безъ влиятелни българи въ Цариградъ, а за фермана никой не искаше и да знае. Първата екзархия докара разгрома на турската империя споредъ твърдения на турци и патрияршески хора, и турското правителство не желаеше да създава въ своитѣ прѣдѣли наново екзархия. Противници на българската екзархия въ Турция бѣха по различни причини и руси и австрийци, а най-вече гърцитѣ, къмъ които по-послѣ се присъединиха и сърбитѣ.

 

Въ 1883 година стана една случка, която тури начало на новъ животъ въ българката екзархия. При единъ официяленъ случай, когато бѣха поканени всички религиозни началници въ Цариградъ, българскиятъ екзархъ не бѣше каненъ. Това даде поводъ на българския духовенъ глава да протестира за обидата, която въ негово лице се прави на 1 1/2 милионъ българи въ вилаетитѣ на Турция и на българитѣ отъ Княжеството и на Източна Румелия. Екзархийскиятъ протестъ се подкрѣпи отъ правителствата на княжеството и на източна Румелия. Тѣзи протести стрѣснаха турското правителство и султанътъ прие на ауденция екзарха и му обѣща да възстанови екзархията въ Турция и издаде берати за охридската и скопска епархия. [1]

 

Прѣзъ 1884 година турското правителство съобщава на екзарха, че може да изпрати владици за Охридъ и Скопие, но не издаде берати за владицитѣ. Когато въ 1885 година екзархътъ настоя прѣдъ турското правителство да издаде берати, протестираха патрияршията и правителствата на Гърция и Сърбия. Турцитѣ използуваха тѣзи протести и бѣше отговорено на екзарха, че поради външни и вътрѣшни причини издаването на бератитѣ ще бѫде отложено за по-благоприятенъ моментъ. Но наскоро стана съединението на южна и сѣверна България. Положението на българския екзархъ става наново трудно, за неприятелитѣ на българската църква въ Турция настѫпи пакъ удобно врѣме за противодѣйствие.

 

Чакъ на 1890 година българскиятъ екзархъ, подпомогнатъ отъ българското правителство можа да добие на 26 юли берати за скопската и охридска епархия. Голѣмо значение за българщината въ Македония имаше окрѫжното, що великиятъ везиръ Кямилъ паша бѣ пратилъ прѣзъ 1891 година до валиитѣ, съ което заповѣдваше да не правятъ мѫчнотии на българитѣ, които искатъ

 

 

1. Д. Мишевъ, цит. съчин., стр. 86.

 

 

LXXXV

 

да ce откажатъ отъ патрияршията и да имъ се позволява подъ рѫководство и отговорности на тѣхното духовенство да отварятъ свои училища. Още по-голѣмо улеснение за учебното дѣло на българитѣ прѣдставя писмото на турския министъръ на просвѣтата до екзарха на 11 априлъ 1893 година, съ което се съобщава, че султанътъ разрѣшава, щото въ ония епархии, дѣто нѣма още български митрополитъ, училищното дѣло на българитѣ екзархисти да се намира подъ грижитѣ на българския църковенъ глава на мѣстото, и той да бѫде прѣдъ властитѣ тѣхенъ прѣдставитель.

 

Въ 1894 година се добиха берати за велешки и неврокопски български владици. Но екзархътъ не спрѣ съ своитѣ искания, които имаха за основа се чл. 10 отъ фермана и желанието на българитѣ екзархисти въ Македония. Въ 1897 година българитѣ подпомогнати отъ Русия добиха отъ турското правителство, което бѣше злѣ настроено противъ гърцитѣ поради критското възстание и гръцко турската война, още три берата за Битоля, Дебъръ и Струмица.

 

По-насетнѣ екзархията не придоби вече нови берати, но нейната область се разшири по всички мѣста, дѣто живѣятъ българи чрѣзъ български общини, които имаха на чело архиерейски намѣстници. Областьта на българската екзархия може да се види най-добрѣ на картата, приложена къмъ много цѣнната книга на Richard von Mach [1]. Най-южна епархия, въ която българитѣ до балканската война имаха само архиерейски намѣстникъ бѣше костурската, въ която се брояха 34,484 екзархисти срѣщу 59,781 патрияршисти. На сѣверъ въ западна Македония се редятъ българскитѣ епархии охридско-прѣспанската, която обхваща областьта на дасаретскитѣ езера и прѣминава на западъ отъ Черни Дримъ, послѣ дебърската, която прѣминава отвъдъ Дримъ и на сѣверъ по вододѣлното било на Кърчинъ планина стига Шаръ-планина, която прѣдставя сѣверна ограда на скопската епархия.

 

Отъ кѫсия очеркъ на църковната борба на българитѣ за самостойна църква виждаме единъ непрѣкѫснатъ стремежъ за духовно обединение на българитѣ въ Балканския полуостровъ. Екзархията е дѣло на цѣлия български народъ и погрѣшно се говори и пише често, че екзархията създавала българи въ Македония, когато е ясно, че българитѣ тъкмо отъ Македония най-рано и най-упорито подели борба за български владици и български школи, а послѣ за българска самостойна църква

 

 

1. Richard von Mach, Der Machtbereich des bulgarischen Exarchats in der Türkei. Leipzig — Neuchatel. 1906.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]